Литература и други изкуства

СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Всичко за изкуството

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Нед Дек 17, 2017 4:58 pm

Годишнини под знака на многоокия великан:

* 115 от рождението на Светослав Минков,

* 95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“

и * 25 от основаването на ИК „Аргус“
__________________________________________


Дузина абзаци за един от най-големите ни художници,
роден през 1897-а и отишъл си внезапно през 1927 година.
Той нарисува повечето корици на книгоиздателство „АРГУСЪ“
и така му подари няколко ярки лъча от своето нетленно изкуство.


Любомир ПИПКОВ

■ Иван Милев – In memoriam

По една странна случайност или по силата на жестоко предопределение ние изгубихме най-оригиналните си художници. Избраникът да възроди нашето родно изкуство, приобщавайки го към универсалния дух на Запада, Никола Петров, отдавна е мъртъв, Иван Милев – едва от вчера.

Съдбата не пощади жаждата му за живот, разби вдъхновеното му сърце и изля върху лицето му ледената маска на смъртта.

Изображение

Може би никога зло предчувствие не смрачи душата на Милев и затова картините му, пълни със светла вяра и самонадеяност, ни карат да потръпнем пред ранната му смърт.

Преди седем години Милев слезе от малък балкански град, за да ни изненада и образова със свежестта на декоративната си поезия.

Приказки, пропити с първична вяра във вълшебства и чудеса, които се предават шепнешком от уста в уста из народа – ето първите четки на Ив. Милева.

По-сетне – неговите селяци на нивата с първия сноп в ръце. Селското Рождество. Тайнствените манастири с обгорели вощеници, цъфнали родни балкани – обреди и легенди! Ето света, в който Иван Милев виждаше и както малцина художници приемаше психиката на своите герои, сливаше се напълно с платната си.

Надарен с елегантна и чувствителна линия, ту тържествен и светъл, ту търсещ и неспокоен, но винаги опиянен от багри и светлини, Милев проникваше в сюжетите си, често пъти без да ги подлага на разсъдъчен анализ, като пречупваше със силната си интуиция формите им по един своеобразен начин.

Домогваше се до стилност. Поет в тоновете, той беше надарен и със силно композиционно чувство.

Във всички свои герои Милев търси някаква скрита същност, долавя пулса ѝ във въздушността на обреда и я отразява подчертана върху платната си.

Милев носеше дълбоки разбирания за родното и още с първите си платна набеляза път, извеждащ до школа. Хубавите му идеи за родопски легенди – мита на Орфей и Крали Марко, отидоха с него в гроба.

Да преклоним глава пред светлата памет на художника!

Първа публикация във: вестник „Изток“, брой 57 от 1927 г.


■ Още за живота и творчеството на Иван Милев – https://www.zakazanlak.bg/kultura-9/lyubovta-na-katya-naumova-zhari-v-zhenskite-ochi-ot-platnata-na-ivan-milev-2937
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 840
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Пон Дек 25, 2017 4:54 pm

Годишнини под знака на многоокия великан:

115 от рождението на Светослав Минков,

95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“

и 25 от основаването на ИК „Аргус“
__________________________________________


◄ Любен ДИЛОВ, роден на 25 декември преди 90 години –
големият класик на българската фантастика след 9.IX.1944 г.

СВЕТОСЛАВ МИНКОВ

Покрай Никола Фурнаджиев, който ми беше началник отначало в СБП, после и в списание „Септември“ и с когото се стараех да другарувам и в пиенето, и във въдичарството, от време на време бивах удостояван с честта да сядам на масата на Светослав Минков. Плахо се опитвах да се доближа до него и май безуспешно, въпреки че освен Ивайло Петров, с когото дълго работиха в една стая, той признаваше от най-младите белетристи само Радичков и мен. Предполагам заради гротеската и фантастиката, в които тогава се упражнявахме. Навярно е предугаждал в нас свое стилово продължение.

Изображение

Връстниците му се обръщаха към него със „Славчо“ и „Славе“, но прозвището му на младини е било „Гарвана“. Неведнъж съм се питал защо, ама все себе си съм питал. Вероятно е извоювал този прякор с големия си клюнест нос и мрачноватата съсредоточеност на лицето. Или не го обичаше обаче, или не обичаше онези, които го наричаха така.

Киснех веднъж при отколешния свой приятел Ивайло Петров в издателство „Български писател“, когато в стаята, видимо без работа и както винаги доста шумно, влезе известният тогава поет и акран на Минков Димитър Пантелеев. Той имаше смешновати тикове, почти на всяко изречение си дърпаше не по-късия от този на Минков нос. Направи го и сега, произнасяйки едновременно с оперна патетика – беше драматург на операта:

– Кхъ, кхъ! Здравей, Гарване!

Без да вдига глава от ръкописа, в който бе се вглъбил, Минков избоботи:

– Я си „таковай“ майката бе, фанфарон такъв!

(С кавичките ми се ще да подскажа, че Минков употреби нецензурната дума.)

Пантелеев сконфузено се завъртя на пети, сякаш пумпал, ударен от камшика на неочакваната псувня, и напусна стаята. Картината излезе доста комична, но аз не посмях да реагирам. За пръв път чувах изискания Светослав Минков да псува, а и думичката „фанфарон“, изчезнала като че ли с моето детство, приятно ме докосна с кроткия си комизъм.

Минков впечатляваше колкото със своята мълчаливост и неприкривано високомерие към делничната литературна патаклама, в която ни принуждаваха да живеем, толкова и със своята изисканост. Във всичко! От дрехите, които обличаше всеки ден и с които повече приличаше на чуждестранен дипломат (какъвто е и бил някога в Япония), до ръкописите, които два-три пъти ми е донасял в „Септември“. До тях се докосвах с истинско благоговение – толкова красиво и чисто бяха написани върху рядко срещана луксозна хартия! И нито една печатна или правописна грешка не загрозяваше тяхното ювелирно изящество! А той и в чужбина бе си купувал само скъпи и изящни неща – от хартията до ориза, с който ни гощаваше съпругата му.

Съхранявам неговия кожен портфейл от Дания с щампованата отгоре му илюстрация към „Грозното пате“ на Андерсен. Минков бе превел в няколко тома всички приказки на Андерсен. Пазя и австралийската му писалка със златно перо. Подари ми ги заедно с други негови вещи, по стар български обичай, неговата съпруга след погребението му. А аз съм ги заключил за мечтания музей с експозиция на българската литература.

В онези години на моята младост българските писатели рядко имаха възможност да пътуват в чужбина – желязната завеса бе здраво спусната и пред тях – и ако някой се върнеше отнякъде си, дълго разказваше за живота там. Сам живял в чужбина, Светослав Минков не беше от тия, дето разпитват. Но ако страната не му беше позната, накрая запитваше:

– И какво пият хората там?

Същия въпрос зададе и на Никола Фурнаджиев, когато разказваше за пребиваването си в Чили. Трябва да е било през 1956 или 1957 година и както казах, такова пътуване неминуемо се превръщаше в събитие. Тогава май за пръв път след 1944 година български писатели прекосяваха океана. Пабло Неруда – комунистите бяха го обявили за свой човек – празнуваше юбилей и по този повод за Чили бяха изпратени заместник-главният секретар на СБП Никола Фурнаджиев и Димитър Димов, защото знаеше испански и като награда за романа му „Тютюн“. Комична бе суетнята около дългото им пътуване – самолет щяха да вземат май от Лондон, а пък на връщане да кацнат в Мадрид. Не по-малка бе суетнята и при пристигането им. Чакахме ги на гарата, а влакът стоя цели пет часа на Драгоман, без да ни отговорят защо закъснява. Накрая пристигна, както си бе и нормално за онези години, съвсем празен. Возеше само двама души – нашите писатели. Оказа се, че много придирчиво им претърсвали багажа, а в него по невнимание или незнание Димитър Димов си държал и джобния бележник, в който си записвал впечатления от пътуването. Димов обаче беше силно късоглед, въпреки многодиоптровите очила се надвесваше на сантиметри над хартията, отгоре на това пишеше и с лявата ръка, та почеркът му бе доста нечетлив. И граничарите употребили цели пет часа, докато разчетат написаното от вече известния на цяла България писател. Все пак бяха прочели нещичко от него!

Светослав Минков бе обиколил редица страни като дипломат, но в онези години бе изпаднал в политическа немилост, въпреки че негласно всички го признаваха почти за класик. Нещо също нормално за оная епоха. Пътуванията му обаче неизменно са минавали извън природата. Беше натрапчиво градски и ако не е кощунствено да се изрече, кръчмарски човек. Просто не обичаше природата, от която – бяха му внушили тогава лекарите – правел и някаква алергия по ръцете. Когато пътуваше с влак, завесваше прозореца, да не я гледа. А Ламар, който пък бе заклет турист и скиор и май единствен по онова време живееше извън София, постоянно ни канеше на вилата си в Драгалевци. И все заръчваше непременно да му заведем Светослав Минков. На хубава сянка сме щели да бъдем, сред красива природа, на отбрани ракии, вина и мезета...

Не помня вече как Фурнаджиев успя да склони Минков да дойде с нас. Късният майски ден беше наистина разкошен. Ламар бе сложил софрата под кичести дървета в двора, шишетата с ракия и вино се потяха след изстудяването, задаваше се великолепен пикник. Тъкмо обаче надигнахме чашите за първата наздравица, едно проклето врабче нещо не хареса в елегантния костюм на Светослав Минков и се изцвъка право върху бедрото му. Той скочи така, че разля чашата си:

– Да ви „таковам“ и природата! Дето все ми я навирате в носа!

И хукна към площада, където спираше автобусът за София. Застигнахме го, опитахме се да го върнем, да му представим случката откъм смешната ѝ страна – напразно! Минков все така гневно скочи в чакащия автобус.

Допускам врабчето да си е отмъщавало, загдето никъде в произведенията на Светослав Минков не присъстваше природата * в едно време, когато българският писател просто не можеше без природни описания. И въпреки това, кой знае защо, бяха хубави!

От източника: Любен Дилов. За мъртвите или добро, или смешно (Весела антология). – Библиотека „Българска сбирка“ № 22. – София, Литературен форум, 1997.

хххххххххххххххххххххххххххххххх

* Бележка на alexandrit

„Кхъ, кхъ, здравейте!“, както би казал поетът Димитър Пантелеев :D.

И при Минков има природа, макар и предадена по-пестеливо – особено в по-ранните му опуси. Да, разбира се, че не говоря наизуст (както някои днешни пишман библиографи), а мога да дам примери от неговото творчество.

Впрочем в уикипедианската справка за автора на този мемоар намерих следните изречения:

„В много отношения Любен Дилов е основоположник на българската фантастика по социалистическо време. Тогава писатели като Георги Илиев и Емил Коралов са на практика забравени, а Светослав Минков е принуден да се отрече от ранните си диаболични произведения (курсивът мой – alex.). Негласното вето над фантастиката е пробито от Любен Дилов“.

В подобен смисъл се изказва и проф. Иван Сарандев в своята антология „Български литературен авангард“, отпечатана от издателство -Наука и изкуство- през 2001 година:

„Случаят с българските диаболисти е почти идентичен с дадаизма, само че с обратен знак. Липсват теоретическите обосновки, манифести, изявления в периодичния печат, но диаболично художествено творчество е налице. Наистина в годините на тоталитаризма двама от създателите на течението – Светослав Минков и Владимир Полянов – решително възразяваха срещу причисляването им към него, срещу очевидните факти. Субективните авторски преценки обаче не ни задължават с нищо (открояването пак мое – alex.), още повече че художествената практика и на двамата от началото на 20-те години е напълно в духа и естетиката на диаболизма“.

* * *

Няколко абзаца за Любен ● ДИЛОВ
(Също бележка на alexandrit)

……………………………………………………………

С Любен Дилов съм имал не една и не две срещи – и в групов формат, и така, насаме.

За пръв път го видях на живо през 1970 или 1971 г., когато гостува в нашия клуб „Златното перо“ (към списанието-легенда „К о с м о с“). Тогава Светослав Николов прочете свой разказ, Дилов го хареса определено и това стана причина разказът да излезе в един алманах на „Народна младеж“. Тоест – още преди 10.XI.89 e удрял осезаемо рамо на млади автори!

През 1988-а чух да се говори за него на фестивала „Аелита“ в Свердловск, където, по волята на фортуната, се бях озовал като първи чуждестранен гост на този форум. Стана ми драго – по патриотична линия, от която не се срамувам – и пратих картичка на Дилов. И досега мисля, че не само съм го почел от тъй далеч, но съм му доставил и удоволствие. Знаете, че ние, пишещите люде, сме и многовато себични, и немалко тщеславни – разбира се, всеки по своему.

По-късно, когато се създаде Дружеството на българските фантасти към Съюза на българските писатели, Любен Дилов ме предложи в управителното бюро на това дружество (с характеристиката, че съм „осведомен и енергичен човек“)... Виждали сме се и покрай факта, че той беше член на редакционния съвет към списание -Ф Е П- и е идвал няколко пъти в редакцията ни.

Правил съм интервю с него, което има три публикации и на 18 ноември т.г. беше прочетено на Теракона на Витоша. Гостувал съм му в апартамента в „Лозенец“ (заедно с други колеги от споменатото по-горе дружество), говорили сме, обсъждали сме, черпили сме се... все пак не сме били монаси, нали така? Подарил ми е с автограф луксозното енто издание на своя опус магнум „Пътят на Икар“.

Дилов говореше винаги пестеливо, с тих, спокоен глас. Веднъж преводачката Вихра Манова ми каза за него: „Бате Любо съм го виждала в различни ситуации, но нито веднъж не повиши тон, не изпсува...“. Това е то – старите фантасти бяха хора възпитани (в момента не коментирам литературните и издателските им резултати), а не хейтъри както някои клубни вождове днес (на които сега също не коментирам съответните резултати).

В резюме: пазя светла памет за Любен Дилов и при повод не пропускам да го почета. Живот и здраве, правя го и в бъдеще ще се постарая да сторя още нещо в тази посока... Впрочем на Теракона – освен интервюто с Л. Д.* – е бил прочетен и един негов кратък мемоар за Светослав Минков, който съм набрал и коригирал своими руками, както биха се изразили братушките.

Като написах думичката „братушките“, се подсетих, че Аркадий Стругацки поставя Диловия роман Пътят на Икар сред петте най-бележити фантастични книги на ХХ век.
________________________

* Веднъж Любен Дилов ми каза: „Аз харесвам вашите разкази“, а пък после: „Моят разказ „Напред, човечество!“ е излизал толкова пъти на български и в преводи, че за него съм взел общ хонорар колкото за една цяла книга. Пишете и вие такива разкази...“. Е, направил съм скромен опит в това отношение – моят „В епохата на Унимо“ е публикуван осем пъти до момента: четири пъти на руски, един – на немски, и трикратно на български език. В близко бъдеще му предстои още една поява на бг, а за преводните версии навремето получих наистинa добро възнаграждение.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 840
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Съб Фев 17, 2018 12:05 pm

По случай рождения ден на маестрото

1 9 0 2

● Разказ от Боряна ВЛАДИМИРОВА

На 17 февруари 1902 в градската болница се роди едно странно бебе. Медицинските сестри забелязаха, че лявото око на новороденото е силно изпъкнало и сякаш ги гледаше втренчено и без паузи. Никой не можа да се зарадва при вида на това бебе. По-интересно е какво правеше то през същото време. Лявото му око се разширяваше непрекъснато и детето виждаше околните хора като подвижни огледала, в които се оглеждаше. Този новороден вързоп щеше да използва през целия си живот хората като огледала, в които да съзира бъдещите си сюжети. И така още от ранна детска възраст огледалото се превърна в най-любимата му вещ.

Името на момчето беше Светослав Минков и той прекара своето детство в Радомир, странейки от другарите си и предпочитайки самотата пред игрите. Той не мразеше децата от махалата, а просто не знаеше как да общува. Винаги, когато срещнеше някое дете, не намираше какво да каже заради дългата си изолация вкъщи. Веднъж му хрумна чудесна идея и изтича в библиотеката на баща си, взе няколко книги и започна да подчертава в тях изречения. Момчето реши да наизусти реплики от романи на Балзак, Рабле и Дикенс, смеси ги по абсурден начин и когато беше в компания, се превъплъщаваше в различни герои. Това накара всички да го смятат за смахнат и да странят. Светослав обичаше да ходи често при малкия водопад, наречен Бучалото. Постоянно си мислеше, че от другата страна се крие нещо, което го караше да си съчинява хиляди странни истории. Момчето стоеше с часове вкъщи и ги прекарваше в четене. Една от любимите му истории бе тази за кутията на Пандора. Когато заспиваше, сънуваше, че се среща с Пандора и че тя му подарява кутията си, а щом я отваря, от нея изскачат автомати. Светослав предпочиташе приказки с трагичен край и може би затова след време преведе „Малката русалка“ с интерес.

След като завърши гимназия, той заболя от странна болест, която предопредели съдбата му. Болестта имаше следните характеристики: по цял ден можеше да лежи, да гледа в една точка и да анализира себе си. В главата му течеше непрекъснат филм, чийто главен герой бе той, а другите хора бяха фон, но фон, върху който постоянно греши. Болният се измъчваше от угризения, искаше да предвиди всичко в живота си, страхуваше се от абсурдни неща, мислите му ставаха все по-мрачни. С всеки изминал ден смяташе, че затъва в безсмислието на битието, и затова рисуваше и преосмисляше своя живот в чертежи и думи, ала не знаеше как да го живее. Настана периодът на вакуум, когато никой не се интересуваше от неговата личност и обратно. Изправяше се пред огледалото и виждаше непознат човек, който гледа уплашено и зловещо едновременно. Последната му любов – книгите, вече не означаваше нищо за него. Светослав ги презря, защото всички мрачни и фантастични истории, които четеше преди, му отнеха толкова време на реален живот и го направиха непригоден за адаптация.

Една вечер около шест часа и шест минути той започна да реди всички тези книги по земята и мислеше да се самозапали върху тях.

Изображение

В това списание Светослав Минков публикува някои от своите
ранни опуси, за които през 1966 г. ще сподели в интервю пред
Б Н Р:
„... когато бе на мода да се пишат страшни разкази,
наречени диаболични... и за известно време аз описвах
всякакви ужаси и страхотии“
*
...................................................................................................

Един месец по-късно Светослав вървеше по софийската улица „Цар Иван Срацимир“, от време на време вдигаше поглед нагоре към покривите на къщите и очите му горяха със странен блясък. Майка му беше предотвратила опита му за самоубийство и се бе заела да търси помощ за него. Нейната сестра живееше в София и ѝ бе казала, че знае кой може да помогне на сина ѝ. Майка му беше готова на всичко и го заведе в сдружението на свободните психиатри, наречено „Нирвана“. Самата сграда, в която се намираха, беше много странна и възбуди въображението на момчето. Къщата бе стара, кръгла и имаше три входа. От първия вход влизаха и излизаха болните, от втория излизаха излекуваните, а от третия – свободните хора. Това го накара да си мисли що за вход е третият и кои хора са свободни? Отвътре къщата приличаше на южноамериканска колиба, но не туй беше най-странното. Пред всеки кабинет имаше спирка, на която чакаха различни болни. Някои гледаха ласкаво и се чувстваха седнали на „хипоманиен трон“, други гледаха мрачно, а трети крещяха безумия. Забеляза една жена, която се открояваше от всички. Тя вадеше непрекъснато монети от портмонето си, крещеше, че е лодкарят Харон и вече не се нуждае от тях. Бъдещият писател се впечатли най-много от нея, защото всякакви истории, свързани със смъртта и задгробния живот, го влечаха, тъй като му се струваха близки. Той не знаеше на коя спирка да чака и накрая реши да отиде при мрачно гледащите. Чувстваше се попаднал на прокълнат кораб и очакваше със страх срещата с лекаря. Представи си как психиатърът разсича главата му на две, как изважда проблема и после го зашива. След това си представи ясно, че докторът не е нищо повече от един измамник подобно на вълшебника от Оз, но, за разлика от лъва, плашилото и дърваря, неговата история няма да е с щастлив край. А може би лекарят, който лекуваше човешките души, представляваше човекоподобно същество, направено от арматура. Всяка болка, всеки проблем и всяка лудост го бяха разязвили напълно, а сетне изяли меките тъкани, сухожилията, костите, докато не остане арматурата – единственото трайно нещо на този свят. Ами какъв ли е погледът на тези особени лекари? Нашият герой си представяше, че те имат всевиждащи очи, направо рентгенови, и чрез тях виждат всичко и най-важното – торбата със съкровища или боклук, наречена човешка душа. Тези размисли го накараха да си помечтае колко интересно би било да напише история за хора с рентгенови очи и какво биха видели те, а също така поуката, поуката от разказа беше изключително важна за него.

И ето, вратата на психиатричния кабинет се отвори и вътре, седнала на едно кану, го чакаше лекарката. Тя се казваше Илас и според него го загледа рентгеново. Оттук нататък се почва голямата история за един от най-ексцентричните писатели в нашата литература – Светослав Минков. Той се качи на нейното кану и те заплаваха във водите на мъчителен разговор. И за да стане съновидението по-страшно, по някое време до тях се приближи друго кану, в което се возеше дългокос демон-психиатър, но героят ни сне очилата си и видението се пръсна.

Сцена първа, действие 666: След много въпроси и трудно изтръгнати отговори, след разгадаване на различни ребуси и преминаване през различни душевни лабиринти, психиатричното решение беше взето. Болният не беше луд, а просто имаше личностно разстройство, което е напълно лечимо. Светослав Минков бе едно нестандартно дърво, поникнало в живота, а после и в литературата, където трудно можеше да си намери място. Той имаше вътрешни тръни, които бодяха не навън, ами навътре, бодяха го жестоко и трябваше да ги премахне. Това не беше лесна задача, но с помощта на жената-кану не бе неосъществимо. Тя често му задаваше разни задачи, свързани с писане. Той се беше превърнал в мъжки еквивалент на Шехеразада и пишеше и разказваше, за да живее. Тогава Светослав извади най-тъмните неща от себе си и ги претвори на лист хартия. Пишеше непрекъснато. Под стъклата на очилата му се раждаха и живееха много странни, зловещи и иронични истории, които той с удоволствие написваше. Винаги му беше трудно да започне, чувстваше колко е тежък и изморителен творческият труд, но не спираше. След като в главата му се родеше заглавието, Светослав започваше да обмисля идейните ядра и чак тогава сюжета. Рядко го променяше, защото всичко се случваше изневиделица и течеше като филмова лента. Филмите, които режисираше в мозъчната си кутия и претворяваше на лист хартия, се открояваха като цветни южноамерикански обеци на бледо лице.

Психиатърката винаги носеше различни видове обеци, те дразнеха фантазията му и той почна да сравнява разказите си с обеци. Тези с форма на рога довеждаха разказа почти винаги до трагичен край и до смърт на героя. Дървените обеци с кръгла форма произвеждаха в съзнанието му труден, дървено разбираем за критиката разказ и кръгла, затворена композиция и край. И така ден след ден писателят затъваше все повече в диаболизма, а чрез него вадеше вътрешните си тръни. От кръвта, която избликна от тази трънена история, се родиха едни от най-стойностните му произведения като: „Дамата с рентгеновите очи“, „Къщата при последния фенер“, „Това се случи в Лампадефория“ и още много други творби. Всички те бяха излиянията на автора с цел да се освободи от товара (или черното съкровище), който носеше, и чрез дяволското да измъкне собствените си тръни.

Всеки един от разказите имаше за основа реални събития, някои от тях станали в къщата-индианска колиба, а други случили се чак след като писателят сложеше вълшебните си очила. Тогава и най-обикновената къща се превръщаше в странен обект, криещ различни тайни. Авторът променяше и имената на героите, защото зад тях стояха действителни лица и не знаеше как биха реагирали, ако се видеха на страниците му с полепнал черен прашец.
...................................................................................................

Най-накрая той се излекува, прие ексцентричността си като нещо нормално и заживя с нея, без да страда. Тя му донесе славата на добър писател, неговите душевни тръни съдействаха да напише произведенията си, а психиатърката-лодкар го преведе на другия бряг...

Сцена втора, действие 999: Годината беше 1966 и бе време Светослав Минков или един диаболист да премине през входа за свободни хора на сдружение „Нирвана“. Той отвори вратата на смъртта без страх, защото винаги, от самото си раждане, бе искал да види какво има отвъд. Веднага забеляза огледало, едно старинно огледало, неговото огледало.То беше изписано с текстове на негови произведения, за миг те изчезнаха и се появи Дяволът в балтон, слезе от тролей единица, усмихна се на Светослав, след това му се изплези и...

Сцена трета, ден 000: Няма такава сцена...

И з т о ч н и к : алманах „ФантАstika 2017“ – София:
Дружество на българските фантасти Тера Фантазия
и Фондация Човешката библиотека, февруари 2018.
_______________________

* Моля, чуйте тук – http://binar.bg/67954/govori-svetoslav-minkov/. (Б. ред.)
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 840
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Чет Апр 05, 2018 10:15 am

През този пролетен месец в Оденсе, Дания,
се ражда вълшебният разказвач Х. К. Андерсен...
И хайде да не бъдем само възрастни, а? :D


СВЕТОСЛАВ МИНКОВ
(Андерсенови приказки)


Мемоар от Мария ЧЕРНЕВА

Запознах се със Светослав Минков в края на 1949 година, когато дойде при мен в издателство „Народна просвета“ и попита:
– Другарко Чернева, какво ще е становището на издателството, ако предложа за печат моя превод на „Андерсенови приказки“? *
Имах задължението да подбирам книгите за печат, но нямах обичай да решавам въпросите сама. Освен това Светослав Минков ме свари неподготвена. Измъкнах се с контравъпрос:
– Ако зависеше от вас преиздаването, как бихте постъпили? Приказките ще бъдат ли подходящи за сега?
– Мислил съм – каза Минков със своя спокоен басов глас – и точно затова само питам. Ръкопис не съм донесъл.
Тогава предложих:
– Вие ще ми донесете ръкописа, аз ще го прегледам, ще помисля какво може да се направи и ще ви се обадя. Надявам се до една седмица да имам становището на издателството. Съгласен ли сте?
– Разбира се – каза Минков.

Изображение

На другия ден получих приказките. Зачетох ги със същия интерес, с който съм ги чела винаги, колкото пъти отгърна книгите му. Не съжалявах, че нямам възможност да ги чета в оригинал – толкова звучен и точен ми се видя езикът, на който бяха претворени. Сякаш сам Андерсен ги е писал на български. И досега не вярвам, че е възможен по-добър превод от този на Минков.
Приказките ме държаха здраво – като хлапак, който ги чете за първи път. Но ме мъчеше въпросът: да се преиздадат ли сега, или да се отложат за по-късно? Да лишим децата от приказките, смятах за престъпно. Да ги издадем сега, в този им вид – можеха да ни упрекнат – и с право. Нашите прекалено изострени сетива зле възприемаха религиозния елемент в тях. Най-после, след няколко дни, в съзнанието ми се появи „щастлива“ идея. Какво ли ще се получи, ако се съкратят точно тези думички или редове, където се говори за „бога“, „ангелите“, „провидението“ и т.н? Отгърнах ръкописа наслуки и зачетох. Намерих подходящи думи и зачеркнах цял ред. Приказката „не усети“, че е ампутирана. След това отидох при директора Тодор Попов и главния редактор Александър Пешев да им кажа предложението си. Решихме, че е добре да се посъветваме и с тогавашния министър на просветата. Мисълта да отида при него не ни хрумна случайно. Д-р Кирил Драмалиев проявяваше най-жив интерес към работата ни. С негово съдействие стана и реорганизацията на редакторския отдел.
Дигнах телефона и поисках разговор. Като чух гласа му, казах:
– Чернева е насреща, моля да ме приемете.
– По какъв въпрос?
– Необходим ми е вашият съвет.
– Заповядайте.
Озовах се там за пет минути. Разказах му, че имаме предложение за преиздаване на Андерсеновите приказки. Признах му страховете си и всичко, което бях премислила до този момент. Ако ги издадем така, може да ни упрекнат, ако не ги издадем, ще лишим децата от мечтите и светлите пориви, които приказките будят. Затова се реших на компромис. Какво мислите вие, ако съкратим тук-там по някоя дума или ред и така ги издадем? Ето, проверете. И аз му подадох страниците, на които бях провела „експеримента“. Той ги прочете и ме погледна с повеселели очи.
– Да изберем по-малкото зло, а? Хем ще имаме приказките, хем няма да се дразним от това, което ни е чуждо.
– Точно така.
– Добре, разрешавам.
Излетях от кабинета доволна, но веднага в съзнанието ми се натрапи нова тревога. Поправката на тези страници беше сполучлива, но как ще изглежда цялата книга? Няма ли цял живот да ме мъчи мисълта, че съм посегнала с лека ръка на Андерсен?
Позвъних на Светослав Минков. Срещата с него смятах за решителна. Сам писател, по-добре от всички можеше да разбере и отговорността, и безразсъдността на едно такова начинание. Наумила си бях да предоставя на него последната дума. Когато дойде, аз вече бях подготвила страници „за модел“, които му подадох.
– Помислете за следното решение на въпроса – казах аз. – Има възможност приказките да бъдат издадени с незначителни съкращения. В този случай издателството ще ви заплати труда за превода и преработката.
Минков имаше очевидна изгода от предложението, но не отговори нищо. Седеше срещу ми съсредоточен в себе си и мълчалив, представителен и елегантен, размишляваше. А аз съзнателно заговорих за хонорара. Мина ми през ума, че може би има парични затруднения, които ще го принудят да вземе решение. Затова допълних:
– Съществува и друг вариант. Ако решите, че е неуместно да се преработват приказките, мога да впиша книгата в перспективния план, ще сключа с вас договор, ще ви платим част от хонорара, а ще ги издадем след година или две. Дотогава може би ще гледаме на приказките с по-широк поглед.
Минков взе своя ръкопис, стисна ми сърдечно ръка, каза: „Ще помисля и ще ви се обадя“, и излезе. След няколко дни наистина се обади.
– Прегледах ръкописа и смятам, че бедата не е голяма. Ако не се срамувах от Андерсен, бих рекъл, че приказките ще спечелят.
Започнахме работа едновременно. Аз четях първа, поставях въпроси по полето на страниците, за да насоча вниманието му. Работата вървеше леко. Срещахме се често в издателството. Разговорите ни бяха кратки и делови, но честичко забелязвах леко саркастичната му, малко на верев, усмивчица. Веднъж му казах:
– Знаете ли, че усмивката издава мислите ви? Невесели са вашите мисли зад привидно веселата усмивка.
– При мене понякога така се получава – отвърна Минков. – Ако се смея – лошо. Мислят, че се надсмивам. Ако мълча – по-лошо. Тези дни бях на банкет и съм се умълчал. За какво си се замислил? – питат. – За положителния герой в сатирата – отговорих...
И веднага ме попита:
– Мислили ли сте по този въпрос? Как си представяте такъв невероятен герой?
– Мисля, че ние двамата сме бъдещ прототип на положителния герой в сатирата. Делото, което осъществяваме, е благородно – ще окрилим сънищата на децата. Но ако Андерсен е жив и вместо приказки започне да пише сатири – няма да ни прости!
Тогава видях истинската му усмивка, широка и детски чиста, без сарказъм. Наскоро след това я видях за втори път.
Както четях съветското списание „Крокодил“, ахнах от изненада. Зърнах карикатура, която ме развесели и до известна степен успокои. На нея бяха изобразени брадат автор и редактор, който го подстригва и му казва:
– Бъдете спокоен. Така ще ви подстрижа, че сам няма да се познаете!
Изрязах я и я поставих на бюрото си. Нека ми напомня, че изключенията не бива да стават правило в работата ми. Когато Минков я забеляза, изненада се и се разсмя. Оказа се, че я вижда едва днес. Но нямаше да е Минков, ако не подметнеше:
– Сега вече обменихме опит.
По-късно, пак във връзка с Андерсен, преживях и друга случка. Бях вече дала ръкописа за печат. На партийно събрание стана един словослагател и от душа възмутен, каза:
– Другари, днес набирах „Андерсенови приказки“. На едно място набрах „люлка до небето“. Ако не вярвате, мога да ви го покажа. Не можах да повярвам, че другарката Чернева е редактор.
Бдителността на няколко души от събранието беше здраво предизвикана. Обърнаха се и ме изгледаха сухо. Пешев ме погледна с очи, които се смееха. Обаче на мен не ми беше до смях. Той не знаеше колко ангели бях екзекутирала, но люлката им до небето бях пропуснала. Тогава окончателно се убедих, че решението ни е било правилно за момента.
Приказките излязоха в четири спретнати тома. Спретнати за възможностите ни. Хартията беше вестникарска. Как се печатат хубави книги на вестникарска хартия? Ами как да пуснем приказки за деца без илюстрации? Когато видях книжното тяло, идеше ми да заплача. Минков ни представи безукорен ръкопис, сто пъти по-хубав от отпечатаната книга. Хартията по-бяла, шрифтът на машината чист, без нито една грешка. А пък книжното тяло при нас жълтее. Алармирах художника ни.
– Измисли нещо – моля се аз – да поразхубавим книгата.
А той ме гледа тъжен.
– Каквото и да измисля, ще се изхаби, като се отпечата.
Накрая измислихме. Помолихме художничката Мара Йосифова – автор на корицата – да ни нарисува титулни страници, които отпечатахме цветно. И това беше всичко, което можахме да направим, за да доближим изданието до изящния вкус на преводача.
Минков беше много вежлив и възпитан човек. Той беше доволен от книгите, защото видя старанието ни.
Три години след това, на 12 януари 1953 г., Минков ми донесе в „Полиграфиздат“, където работех по това време, книгата си „Империя на глада“. Приседна за малко при мен, попита ме как върви работата, а на мене, изглежда, съвсем ми е било преляло, защото се оплаках:
– Затрупана съм от преписки, които ме задушават. Мечтая за времето, когато редактирах Андерсен. Работа, извършена с любов, окриля, а това тук ме убива.
Минков ме слушаше затворен и сериозен, само в черните му очи зърнах за миг отразена собствената ми мъка. Върна се след няколко дни, по лицето му ни следа, която да издаде мислите му, а също като добрата фея от приказките протегна ръка да ме измъкне от нелюбимата работа, каквато беше за мене „Полиграфиздат“, като каза:
– Идвам с предложение. Напуснете работата тук и елате при нас в „Български писател“. Напишете молбата. Всичко ще се уреди, ще видите!
Написах я и му я дадох.
Скоро разбрах, че не е така лесно да напуснеш по свое желание една работа, за да отидеш на друга. Но протегнатата за помощ ръка запомних за цял живот.

От източника: Мария Чернева. Уловени мигове (Из бележника на редактора). – София: Народна просвета, 1981.

оооооооооооооооооооооо

* Първата съпруга на Светослав Минков – Мария Томова – свидетелства: < Първото издание на Андерсеновите приказки излезе от печат в 12 богато илюстровани екземпляра ** през 1930 год. от издателство „Книга“, София (само първият брой), а останалите – в „Хемус“. > И по-нататък отбелязва, че Минков е първият преводач на всички Андерсенови приказки у нас... Цитира се по Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си, стр. 275-276. – София, Български писател, 1973. – Б. alex.

** 12 екземпляра или 12 самостоятелни книги в някакъв търговски тираж – ето въпрос за проучване. „Завещан“ ни е от редакторите на този наистина великолепен том (Христо Йорданов и Татяна Пекунова)... – Б. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 840
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

Мнениеот alexandrit » Вто Юни 26, 2018 10:14 am

Изображение


Първа електронна публикация на тази статия!

Напоследък в българския литературен въздух :D все по-осезаемо
се чувства тръпчиво-горчивият дъх на онова тъмно мастило, с ко-
ето се писали родните диаболисти. Това е добър повод да напом-
ним, че диаболизмът (погледнат като термин) си е чисто българ-
ско изобретение. И негов автор е един многоролеви човек – лите-
ратуровед, революционер, журналист-публицист, за когото Светло-
зар Игов казва, че притежава „рядкото въобще и до днес съчетаване
на изследователската добросъвестност на историка с модерен вкус“.
Неговото име е


Васил ПУНДЕВ (1892–1930)

ДИАБОЛИЧНИЯТ РАЗКАЗ

В ИСТОРИЯТА на художествения разказ може ясно да се проследи борбата за първенство между двата неотменни белетристични елемента – херой и събитие – борба, която се води в зависимост от общите художествени и духовни движения, обуславящи литературното развитие в дадена епоха или писателска индивидуалност. Дали към събитието или към хероя е насочено вниманието на автора – това сякаш изглежда на пръв поглед незначително и случайно. Всъщност то може да открие основни отношения у даден писател или литература към живота и света. Преобладаващият интерес към изобразяването на хероите слага центъра на света в реалния човек. Но един поет мистик никога не може да се задоволи с разказ, който грижливо анализува душевния живот на хероя и не отива в анализа по-далек от това, което дава наблюдението над обикновената действителност. За вярващия и доволния от човека разказът трябва да бъде разработен изцяло психологически; за вярващия в Бога психологическата разработка не е неотменно и най-важно качество на белетристичната творба.

ЗАТОВА И в историческата смяна на школите забелязваме колебания в схващанията за значението на хероя и събитието в разказа. Реалистите, които стигнаха до т.нар. „човешки документи“, знаеха наистина ценността на фабулата, богато развита от романтиците, но главното им внимание беше все пак насочено към хероите. На симболизма в лириката съответствува – общо взето – импресионистичният разказ, който в някои отношения продължи и усъвършенствува реалистичните традиции, като се отказа почти напълно от фабулата, като стесни хероите до един и като даде образцов художествено психологически анализ. Едва след тия импресионисти – главно северни – Хамсун, Якобсен, Банг – започва обратното движение – пренасяне вниманието наново към това, което става с човека, независимо при последна сметка и от самия него, към фабулата. Така в последните години добиха особено развитие страшните разкази, наричани още жестоки, странни, диаболични. *

ПОСЛЕДНОТО ИМЕ е за тях може би най-сполучливо. То иде от заглавието и предговора на сбирката разкази от Барбье д’Орвильи – Les Diaboliques (1874). „Диаболичните“ е нарекъл той сбирката си и пояснява в предговора, че употребената дума еднакво може да се отнася и за хероините на разказите му, и за самите разкази.

ДИАБОЛИЧНИЯТ РАЗКАЗ заема твърде видно място в чуждата литература и се отличава с богата разработка по форма и съдържание. Нему са посветили усилията си изключително даровити писатели, като се започне от първите майстори Хофман и По и се свърши с днешните немски фантасти – Еверс, Паница, Майринк, Кубин, Едшмид. Във френската литература, дето писателите винаги са се отличавали със сигурен усет за фабулата, тоя разказ намери също тъй добри представители – Барбье д’Oрвильи, Вилье дьо Лил Адан, Жерар дьо Нервал, Гюи дьо Мопасан, Марсeл Швоб, между които безспорно най-голям художник е Вилье дьо Лил Адан. Руската литература даде превъзходни диаболици в лицето на Гогол и Достоевски, край чиито имена могат да се споменат още Гаршин, Андреев и Сологуб.

СРЕД ТОЛКОВА разнообразни творчески индивидуалности трудно е, разбира се, да се даде подробна обща характеристика за диаболичния разказ. Все пак няколко общи чърти могат да се посочат. Преди всичко диаболикът разказва просто, дори сухо и фактично; за себе си мълчи като автор, макар че някога се явява херой в някои свои разкази. Понеже разказваното е извънредно важно и страшно, той не се намесва и неговото безучастие ни кара да чувствуваме присъствието на някаква върховна, зла, разрушаваща сила, действуваща в душата на хероите или в мрежата на случките, сред които първите попадат. Диаболикът се отказва да обяснява – негова задача е да ни внуши с възможните най-прости и сигурни средства прехода към свръхестественото, да отбули завесата на другия свят, дето са корените на отсамния и в който друг свят вече никой не е властен над себе си. След разления импресионистичен разказ, разкриващ винаги богатия и сложен вътрешен живот на хероя, на автора, настъпи наново време да се отдръпне тая изобразявана личност и да се впият погледите в тъмната област на извън- и надличното. То е обектът на диаболичния разказ, който не търпи своеволни отклонения, изисква стегната композиция и най-усърдна eкономия в средствата. Наред с интереса към развиващата се фабула диаболичният разказ иска напрежение на ужаса, който минава границите на онова, що можехме сами да си помислим като страшно, злокобно, враждебно на човека и света.

СЪДЪРЖАНИЕТО НА диаболичния разказ е необикновено и важно. То се черпи от проявите – по думите на един естетик – на някаква „огромна вражеска мощ из тъмна, непроницаема дълбочина“ и би могло да се определи като „страхотно-възвишено“. То не е много сложно, особено когато е психологическо, но винаги открива незнайни, непостижими, зли, унищожаващи сили. Тъмнина и неизвестност ни подтискат от простите му факти, които приковават и влечат вниманието ни със съблазънта на злото и гибелта. Хероите на диаболичния разказ се отличават с дълбок, но не сложен, не разнообразен душевен живот. Те често са пияници, картоиграчи, „маниаци“, „обхванати“, преследвани от някаква идея фикс, патологични типове, жертви или оръдия на диви, непознати и непобедими страсти-сили. Без това значително съдържание диаболичният разказ клони да изпадне в анекдотичност, да стане разказ от любопитни, но празни приключения, към която опасност естествено го води липсата на психологически анализ, фактичното изложение и авторовото безучастие. За да бъде наистина диаболичен, страшният разказ трябва да се ражда от богата, дълбока и мистична творческа душа и да се облича във форми, които може да му даде само писател с голяма духовна култура. Тоя разказ е примамлив, обещава успех, изглежда лесно покорим от писателското усилие, но той твърде лесно излъгва.

У НАС напоследък зачестиха диаболични разкази, за някои от които ще стане дума друг път. По-рано случайни, единични увлечения в диаболизъм бяха дали сравнително добри и все пак неплодоносни творби, обаче напоследък сякаш и нашата белетристика, в духа на съвременната чужда, чувствува нужда от диаболичния разказ. Ние наистина още не сме имали затвърден чисто реалистичния разказ, чисто човечния, бих казал, но ако не можеме и няма защо да изчакваме някакви пълни съзрявания в етапите на нашето закъсняло литературно развитие, трябва да признаем, че и у нас е време вече да настъпи освобождаване от прекаления психологизъм, от грубо реалистичните форми, похвати и съдържания, за да се задълбочи белетристиката ни до скритите вечни корени на живота.

ЕДИН ОТ пътищата към тях е и диаболичният разказ.

Първа публикация във: вестник „С л о в о“ (софийски всекидневник за политика, стопанство и културен живот), брой 61 от 26 юни 1922 г.

оооооооооооооооооооооооооо

* След 82 години Адриан Лазаровски, един от нашите най-големи познавачи на хоръра, ще напише: „Понеже ще говорим за литература на ужаса (наричана още хорър, макабърна проза, готическа книжнина, диаболична литература и как ли още не през различните епохи), нека първо направим един кратък обзор на този културен феномен и да видим доколко е застъпен в отечественото изкуство“...** – Цитира се от предговора на романа „Светлият боец“ от Елена Павлова, публикуван от издателство -Аргус- през 2004 г.

** И Лазаровски успява да сътвори този уникален и до днес кратък обзор, защото не се е загубил из дебрите на чужбинските хорър-филми, а се е интересувал задълбочено от бг литературата. Включително и от диаболична поезия, каквато съвсем не ѝ липсва. В обзора си Адриан пръв посочва, че нашите диаболисти са писали фантастичен хорър и ясно назовава техните имена: Владимир Полянов, Георги Райчев, Светослав Минков... (За повече подробности надникнете в статията „Диаболистите полагат основите на българския хорър“ – https://trubadurs.com/2017/05/13/diabolistite-polagat-osnovite-na-balgarskiya-horror-20170513/).

Компютърен набор и бележки: Александър КАРАПАНЧЕВ
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 840
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Предишна

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Пет Дек 01, 2017 9:38 pm е имало общо 64 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта