Фантастична поезия (2)

[alexandrit]

Васил СИВОВ

● „Под краката му като миди хрущят плахите звезди...“

Junto a las aguas quietas
Sueño y pienso que vivo...
Luis Cernuda, 1924 *

В ЖИВОТА СИ СРЕД КРАЙНИТЕ НЕЩА
ще можем ли да разберем безкрайността?
Загадката на шеметния звездопад –
неизброимите слънца, които виждаме,
а те отдавна са изтлели.
Невидими планети и разум,
който ни следи и чака знак,
за да отвори голямата врата
към друго съществуване или небитие?

ТВОРЕНИЯ НА НЕЧИЙ СЪН,
сънуваме ли своите творения?
И край течащите води на времето
докосваме видения от свят,
който сме приели за реален.

ЗАСПИВАМЕ ЗА ТЕЗИ,
КОИТО НИ ОБИЧАТ.
ЩЕ СЕ ПРОБУДИМ ЛИ ЗА ТЕЗИ,
КОИТО НИ ОЧАКВАТ?

o o o

МАЛКА НОЩНА ПРИКАЗКА

Нощта писна уплашено.
Някой протегна към нея лоша ръка.
Чистата луна обгърна похотлива сянка.
Звездите потрепериха безмълвно.

В секундата, в която царува вечността,
идва той – нощният вампир.
Чува се смехът му,
когато сграбчи в прегръдките си
гъвкавото тяло на нощта.

Хората не бива да са будни в този час,
толкова ужасно е сладострастието му.
После си отива
и стъпките му кънтят по небесния свод.
Под краката му като миди хрущят плахите звезди,
които той тъпче като ненужни украшения.

Той е ограбил нощта,
взел ѝ е всичко хубаво
и тя умира.
Стопява се като споменът.

o o o

АГОНИЯ НА ГНОМОВЕТЕ

Сиво небе. Черни планини.
По бетонния сив похлупак
капка по капка топи се
розова локвичка нежност.

Оголели дървета махат клони
като сакати ръце.
Къде са очите ти? Искам само очите ти!
Неми зеят празните орбити,
сляп е денят.
Моят живот – шепица прах от видения,
духат стоманени вихри.
Нямал съм никога.
Няма да имам.

o o o

РЕКАТА,
реката от приказките,
която къпеше тебе и мен,
всички нас,
смени водите си.
В книжна лодка пуснах моето детство в нея.
То отплува.
И ВОДИТЕ ПРЕСТАНАХА ДА ТЕКАТ ЗЛАТНИ.
Само на другия бряг
остана едно усмихнато детско лице. **

И з т о ч н и к : авторски файлове

________________________

* Край спокойните води/ сънувам и мисля, че живея... Луис Сернуда, 1924.
** Васил СИВОВ се изявява активно и като преводач на проза и поезия от руски, немски и английски език. Тук ви насочваме към една знаменита поема на Рей Бредбъри, която може и да сте пропуснали – http://notabene-bg.org/read.php?id=190. Б. ред.

[alexandrit]

Когато Животът размишлява за Смъртта...

Майсторски нарисуваните корици на библиотека „Г а л а к т и к а“ отдавна са направили особено популярна художничката им Текла Алексиева. Тя има и други интересни прояви в изобразителното изкуство, както и най-престижната бг награда за фантастика – Гравитон (1991), връчена ѝ от Любен Дилов. Съвсем наскоро Текла изненадващо публикува... стихосбирка. От нея сме подбрали няколко творби и много ни се иска да сме прави,
когато тълкуваме нейния стих „Ела при мен“ като „Ела при мен, при Живота“.

● Текла АЛЕКСИЕВА

Погребение

Някоя сутрин навън ще погледна
И няма да видя небето,
А само черния цвят на Всемира
Без луна, звезди и планети!

Къде е изчезнал синият въздух
И вятър не вее пердето?
Къде е отишла земята зелена,
Защо ли зората не свети?

А пък леглото някак ще стяга,
Ще бъде тясно и душно.
Сънливостта ми в миг ще избяга,
Но ще ми бъде тъжно и скучно.

Някой странно отвън ще затропа,
Макар да е рано за гости!
О, колко ще искам да стана отново
И този капак да отлостя!


* * *

С боси ангелски крачета
влизаме в живота.
С твърди дяволски копита
стигаме в смъртта.




Приказка за гората

Сред гората има локва –
черна и студена.
Сред гората, до водата
аз стоя смутена.

Във водата светва блясък,
но не е от слънце.
Зад гърба си чувам крясък –
някой ще ме блъсне!

Ще ме блъсне в тази локва
черна и студена,
ще лежа във нея мокра,
сама, вцепенена.

Но в гората няма никой,
феите са мъртви –
крясъка си го измислих
и сама се хвърлих.


Палеонтология

Мой саблезъби тигре
Защо си толкова уплашен
Та тя е само бабичка
С угаснали зеници
Със зъби от пластмаса
И слухов апарат
Сложи лапа на сърцето ѝ
Та то едвам мъждука
Дори не става за ядене
Просто я прескочи с тигров скок
Дълъг като един живот
Къс като една смърт
Тъжен като древно изкопаемо
Ела при мен


От източника: Текла Алексиева. Н е у с е т н о. – Стихотворения. – Художник на корицата и илюстрациите*: също Текла Алексиева. – София: издателство „Захарий Стоянов“, 2018.

* Те са 22 на брой и разположени на по цяла страница. Представляват изобретателно и изящно нарисувани аркани от картите таро и несъмнено обогатяват цялостното излъчване на книгата.** Б. ред.

** За допълнително запознанство с авторката ви предлагаме две интервюта с нея: едно отпреди години – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=40366&rb_v=viewtopic#p40366, и друго отпреди месеци – https://bgsever.info/prepress/?p=38377. Б. ред.

[alexandrit]

■ Из един разговор в столичния Дом на културата Средец:

– А в далечното и наистина светло бъдеще – да речем, това в романа „Мъглявината
Андромеда“ – жанрът хорър няма ли да е отмрял?
– Не знам... Впрочем тук имам поне три отговора: да, ще е отмрял; може би; и... едва ли.
Да не забравяме, че и в тази „Мъглявина...“ на Ефремов също се срещат horror сцени...

____________________________________________

С ВКУС НА ХОРЪР
(Поезия от разни времена и езици)




Кирил КАДИЙСКИ
Птеродактил

Крилата исполински му пречат да върви...
Шарл Бодлер

Какъв ужасен сън: птеродактил;
чудовище с криле, от мании обзето,
политне ли – и вече на парцали е небето,
слети ли, тинята оре то – бивол тежкокрил.

Земята рай е за безкрилите! Но не видя ли ти:
небето пак е тук и Бог в реките сне го
и с перки рибите хвърчат из него,
тъй както и човек – насън макар! – лети.

Но стига вече в пясъка глава сме крили!
Което можеше да литне – отлетя,
което не – кълват го същества безкрили...

Не е Поезията твар проскубана и не от рана
кърви... По-страшното, най-страшното е тя –
душата на поета, приживе одрана! *

■

Ханс Хайнц ЕВЕРС
Орхидеи

Когда стал женщиною Дьявол,
и Лилит
скрутила чёрны косы в тяжкий узел,
и бледная глава
кудрявой мыслью Боттичелли
обвивалась;
когда она устало улыбнулась
изящным пальцам тем
в златых перстнях с бесценными камнями;
когда она любила Гюисманса,
Вилье читала
и безмолвию внимала Метерлинка,
и душу окунала в многоцветье
стихов д’Аннунцио,
– она смеялась вновь.

Когда смеялась –
юная царевна
змеиная вдруг вырвалась из уст.
Тогда она, прекрасная чертовка,
ту змейку окольцованным перстом
ударила – и поразила вмиг
царицу змей.
Та корчится, шипит,
шипит, шипит,
слюною брызжа!
Но Лилит смешала капли
в тяжёлой медной чаше
с сырой землёй –
землёй холодной, чёрной,
рассыпанной круго́м.
Чуть обвились её большие руки
вокруг
тяжёлой этой медной чаши,
чуть напевали древнее проклятье
её смертельно-бледные уста –
как детский стих, её звенела брань,
нежна и томна, словно поцелуй,
что пил из уст её
сырую землю.
Но семя жизни зарождалось в чаше –
и соблазнялось томным поцелуем,
и соблазнялось нежным звуком песни:
ползли из чёрной почвы
Орхидеи –

Когда любимой
бледные черты в зеркальной глади
обвиты змеями маэстро Боттичелли,
из медной чаши выползают
Орхидеи –
Цвет Дьявола; в них древняя земля,
змеиный яд, Лилитовы проклятья,
смешавшись, породили их на свет.
О Орхидеи
– Дьявола цветы!

Превел от немски: Елиас ОТИС **

■

Българска народна песен
Назад, назад, моме Калино

Назад, назад, моме Калино,
не мой да одиш подир мен,
че у нази има гора голема,
не можеш я премина.

Ке се престорам на горско пиле,
гора ке премина и при теб ке дойда,
вечно твоя ке бида.

Назад, назад, моме Калино,
не мой да одиш подир мен,
че у нази има трева висока,
не можеш я премина.

Ке се престорам на люта змия,
трева ке премина и при теб ке дойда,
вечно твоя ке бида.

Назад, назад, моме Калино,
не мой да одиш подир мен,
че у нази има вода длибока,
не можеш я преплива.

Ке се престорам на риба мрена,
вода ке препливам и при теб ке дойда,
вечно твоя ке бида.

Назад, назад, моме Калино,
не мой да одиш подир мен,
че у нази имам убава жена
и две, три дребни дечица.

Ке се престорам на църна чума,
жена ке умора, дечица ке гледам,
вечно твоя ке бида. ***


________________________________

* Включено в сборника на Кирил Кадийски „Поезия 2014-2018“ – София, Нов Златорог, 2018.
** Преди 9.IX.1944 г. у нас излизат няколко книги на Х. Х. Еверс, а после, след тази „велика дата“ и след 10.XI.1989 – нито една. В други държави интересът към него е голям и творчеството на Еверс се възприема най-вече през призмата на хоръра (например разказът му от 1905 г. Доматеният сос се смята за предтеча на т.нар. сплетър). Стихотворението за орхидеите е взето от http://apokrif93.com/apokrif/132.pdf.
*** Досега тази жестока песен беше някак минавала и заминавала покрай ушите ми, докато наскоро писателят Стефан Кръстев не ми обърна внимание върху богатото ѝ съдържание на хорър-трилър елементи. – Бeл. alex.

[alexandrit]

● Лорд ДЪНСЕЙНИ (1878–1957)

ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Тази нощ мрак прихлупва Луната
на отвъдната нейна страна,
гдето никой не вижда Земята
и клисурите спят в тъмнина.

Утре там почва новият ден
и свирепото слънце ще жари
като златен порой нажежен
над пустини и диви чукари.

Ала земната прелест и слава
никой няма оттам да съзре
като сребърен хълм да изгрява
над пресъхнало древно море.



Със омайна и призрачна хубост,
с континенти и син океан
като блясъка чист на сапфира
от далечния див Хиндустан.

С черни сенки сред грейнали степи
и с такъв ненадминат разкош,
който никога няма да зърнем,
съзерцавайки земната нощ.

Те не виждат Земята да плува
на всемира сред мрака потаен
и не знаят защо съществува,
както впрочем и ние не знаем.

От английски: Любомир Николов-Нарви

И з т о ч н и к :
https://www.goodreads.com/author/show/4675954._/blog
от 20 септември 2015, където преводачът разказва
как е стигнал до това стихотворение. – Бел. alex.

[alexandrit]

Александър КАРАПАНЧЕВ

В белия стихолет,
или Късоредия за фантасти
________________________________________

... Стените в стихолета са метаморфни, снежнобели,
обрасли със златистожълти фантастични рисунки... Най
в дъното проблясва и енергично се движи голяма бутилка с
лавандулово вино от Марс ХХI, която е донесъл мистър Рей
Бредбъри и която сега обикаля от ръка на ръка... Ето че от нея
отпива хер Вилхелм Хауф, безпогрешно разпознаваем
по огромните хвърковати чехли на Малкия Мук... После
от гърлото ѝ сръбва бай Йордан Радичков, до чиито крака
любопитно наднича миниатюрен питомен верблюд с кукест
нос... Но я гледай: на синьор Итало Калвино му е трудно
да се почерпи с лавандулова порция, защото седи тук
в специални климатични доспехи, които много наподобяват
тези на несъществуващия рицар Аджилулфо... Затова пък панът
Станислав Лем няма никакви проблеми с движенията си и леката му
риза всъщност е жив екран, върху който преливат вълните на
Соларис – ту стъкленозелени, ту заканително тъмносиви...
Зает със своя черен картон и бяла като каймак креда, йогата
Васил Иванов обаче правоверно отказва да уважи виното
на компанията... Напротив, до него мосю Шарл Перо – само да му
имахме изобилната перука! – приглажда с амурьозен жест дългата си
синя брада и сетне се справя с няколко приказно-дълбоки глътки
от марсианската бутилка... Време е: пилотът изсвирва дузина
вълшебни ноти а ла Вивалди и потегля на път. Златистите орнаменти
по снежните стени на стихолета започват фантазно да се променят
и да рисуват, преплитайки се без умора, нови след нови картини...

●●●

Хм, да, още е малък,
още е слаб и блед писател
човечеството наше на Земята.
Виж: не е сложило досега
нито една своя звезда
във яркочерната библиотека на Космоса…

■*■

Без дори да подозира,
че е клонинг, старият дракон
сладко-сладко закусва със поредната
клонирана девица, оригва се и сяда да пише
том седем/четири от „Голямото драконово фентъзе“.

●●●

И рече един ден вундеркиндът:
– Аз пък ще направя такава масичка,
компютърна масичка, че като ѝ кажеш:
„Масичке, я сложи!“, тя ще ти сервира не
за стомаха, а нови приказки от Братя Грим.



■*■

Тъжен като разгримиран клоун,
писателят трепна изведнъж – по погледа ми
беше разбрал, че отдавна-отдавна пътува
в моята читателска машина на времето,
и ми надписа: „Фор Александър. Робърт Шекли“.

●●●

Самолет – лазурносин, вертолет – зелен,
гравилет – сив, жълт пък – хронолетът,
планетолет – ален, звездолет – виолетов,
а космолетът задълбал – черен като ахат.
Но всички те се побират в бял стихолет!

■*■

Тя се моли в църквата,
а Той навън, под явора златист,
гълта любимия си жанр – дебело фентъзи...

●●●

Строга, сиволика и скучна
е сега дюлевата фиданка, но във нея
се спотайва магия като в землеморски жезъл...

■*■

– Какво ли гори там, в далечните квазари,
та да бъдат те най-силните космически огньове?
– Горят навярно няколко стихотворения, изваяни
от другозвезден поет и изчистени от тлен.

●●●

Есенната кора на глога златее досущ рецина,
есенната кора на глога ми е времелет до Елада,
есенната кора на глога е слънчев сноп от Аполон,
когото древните овчари измислят и си пийват рецина.

■*■

Вярно, живея тъй, както умея,
но съм частен ученик на смъртта.
Напрегнах се и минах много въпроси
от конспекта предълъг на безсмъртието,
ала кой ли ще ми се падне накрая?

●●●

А има ли още селенити?
Ще почукам на луннобялата врата
и ще чакам мистър Уелс пак да я отвори...

■*■

Ти какво искаш,
хидра на компютърните термини –
да запокитя срещу тебe думичките на Радичков ли?

●●●

Итало Калвино, Итало Калвино
– правя-струвам, ала все се навъртам
край твоите бъчви със земно и извънземно вино!

■*■

Нощ, черна мъгла
и отзад фосфоресцира градът –
все едно съм се потопил във умния Соларис.

●●●

Нима и във нашия затлъстял котарак,
подобен на ръкав от шинел пепеляво-снежен,
пулсират котараците на Хофман, Перо и Булгаков?

■*■

Мартенският черен купол
на синагогата е рехаво оснежен –
сякаш и тук Васил Иванов е рисувал Космоса.



●●●

Перуниките сълзят под дъжда
– тълпа чаровни растителни роботки,
които не са и чували за законите на Азимов.

■*■

Отново съм млад геонавт
и пътувам във изумрудени хълмове,
щедро озарени от късове самородно злато...

●●●

Татко Жул, животът направи от мене
джудже – я вземи този зрял снаряд на пъпеш
и ме изстреляй по-бързо към твоята луна, става ли?

■*■

Саксията със алени чушлета е медиум
– най-напред извиква джуджето Дългоноско,
а сетне и баща му Хауф, който пише нова приказка.

●●●

Пак пирувах със златооките марсианци
и лятноглавите глухарчета на Рей Великолепни
– да, перото на фантаста прави ново вино от живота!

■*■

И човекоподобен, и чудноват
като пришълец на Клиф Саймък
ми се струва днеска зеленият фасул,
покатерил се по своите пръти в двора.
И изведнъж от тъмнозеления мрак,
където шепнат листата му като сърца,
прихващам една все по-близка мислевълна:
„Човеко, хей, човеко, и ти отговаряш
за кипежа огнелик на фантазията
из дебрите на необятната ни Вселена!“.

И з т о ч н и к : авторски файл

[alexandrit]

Авангардна поезия в нов превод

Някъде в романа си „Изваяние“ нашият колега по фантастичност
Генадий Гор пише следното: „Да, трябваше да бъда внимателен.
И тук аз се скрих зад Хлебников, зад неговата детскоезична страст
да създава нови думи, с помощта на които можеше да прозре през
скучната, покрита с праха на ежедневието същност на нещата тях-
ната почти дивашка свежест и поетическа енергия“. Така е, Генадий
Самойлович е запратил своята стрела право в центъра на мишената.

Велимир ХЛЕБНИКОВ

Заклинание за смях

О, разсмейте се, смехачи!
О, засмейте се, смехачи!
Като смеят смехове и като смеянствуват смеялни,
о, засмейте се усмиялно!
О, разсмиващ надсмиялни – смях на усмивните смехачи!
О, изсмей се разсмиялно, смях – надсмивните смеячи!
Смейево, смейево,
усмей, осмей, смешици, смешици,
смехулчета, смехулчета.
О, разсмейте се, смехачи!
О, засмейте се, смехачи!

1 9 0 8

■ Някои го определят като „свръхпоет“ и „художник на числа-
та“, а самият Виктор Владимирович (както са му рождени-
те имена) се е наричал „председател на земното кълбо“



Щурчето

Крилотриещо златописно
и с претънки жили,
щурчето в коша на коремчето
е сложило много треви и вяра.
„Пи, пи, пи!“ – зинзиверът ехти.
О, лебедиво!
О, озари!

1 9 0 8 – 1 9 0 9

Превел от оригинала: Николай ТОДОРОВ

От източника: Ята сред безкрая. Антология на руската
поезия (XVIII – ср. ХХ в.). – Подбор и превод Иванка Павлова
и Николай Тодоров. – София: издателство *Стилует*, 2019.

[alexandrit]

● Едно фентъзи* в мерена реч
от Пейо ЯВОРОВ (1878-1914)
__________________________

БАБИНА ПРИКАЗКА

Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.

Бог поръчва им на път:
„Вий при хората идете –
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете“.



– Накъде ли! – „Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери.“

Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете – и юнак
с пръст полето им посочил…

„Де щем...?“ – Правдичке, не знам!
„То се, Разумчо, видяло...“
– Леле, боже! – Тука-там,
в село слънце ги огряло.

„Бог – добро!“ – „Добро ви дал!“
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.

Иде попа: „Дръжте!“ – Беж...
„Дръжте, братя християни,
тез поганци!“ – И поглеж,
грабват сопи вси събрани.

Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили...

6-9.VIII.1900 година

От източника:
https://chitanka.info/text/7061-babina-prikazka

охоохоохоохоохоохоохоохоохоохо

* Може би някои, останали в затворения кръг
на школските си представи, ще се учудят, че
поетът Яворов е писал и... ФЕНТЪЗИ. A каква
ще е тяхната изненада, ако им кажем, че чир-
панлията се явява автор и на стихотворен ХО-
РЪР (създаден още в самото начало на ХХ сто-
летие)?! Но за това можем да поговорим на спо-
койствие друг път, при следващ добър повод... –
Бележка на alexandrit.

[alexandrit]

Името на този испански гранд отсъства от енциклопедиите за
фантастика, но това не пречи да ви предложим кратка подборка от
негови афоризми и максими, които осезателно се докосват до живота
и поезията. Пък и нали всяка фантастика се нуждае от поне
щипка реалистика, за да стигне до своите читатели...
___________________________________________________________

Нобелистът Хуан Рамон ХИМЕНЕС:
Най-добрите художници са сянката и пясъкът

● Ръцете също мислят.

** Ръкопашна схватка: поезията иска да се роди сама, а ти искаш да ѝ помогнеш.

● Красиво е онова, което не може да се опошли.

** Иска ми се да знам как ни наричат животните.

● Какво е животът? Разговори за смъртта. А смъртта? Невъзможност да се поговори за живота.

** Целият живот е порив и разкаяние, разкаяние и порив.

● Колко химери, родени от интуицията, по-късно е обяснил и утвърдил ревнивият разум!

** Всяка постъпка, особено добрата, е подсказана или продиктувана от угризения.

● Стилът не е перото и не е крилото. Той е полетът.

** Поетът е преводач на неизразимото. На какъв език? А на колко езици говори Бог?

● Да прави настояще миналото и бъдещето – това е професията на поета.

** Поезията е изкуството да се намеква, литературата – да се говори, риториката – да се повтаря.

● В живота – винаги е днес, в изкуството – винаги е вчерашно утре.

** Дивата роза има природен аристократизъм, градинската – изкуствен.

● Уважавайте собствените си тайни.

** Всеки звук, дори най-нежният и най-звънкият, е само грубо подражание на тишината.

● Най-добрите художници са сянката и пясъкът.

П р е в о д : е-списание „Литературен свят“,
брой 97 от юли 2017 година

[alexandrit]

о Неговата къща е вече собственост на Столичната община и догодина
започва ремонтът на това емблематично здание



ЯвОрОв БуКеТ

На днешната дата, но по стар стил и преди 105 години, издъхва Пейо Крачолов Яворов.

Гениален български (а то значи – и европейски, и световен) поет, който ни завеща прекрасни приноси към различни жанрове на мерената реч и драматургичното слово. Нека дебело подчертаем, че Пейо Яворов съвсем не се побира в стародавните школски представи, които продължават да се мултиплицират от знайни и (буквално!) незнайни явороведи.

Че този чирпанлия с огнен темперамент е писал и ФЕНТЪЗИ, и ХОРЪР, за нас е несъмнено. В подкрепа на това твърдение поместваме тук две негови заглавия, не особено популярни, но пък красноречиви:


■ I. Поезия от П. К. Яворов (1878-1914)

ЛЕДЕНА СТЕНА

Ледена стена – под нея съм роден.
Стъклена стена – отвред съм обграден.
Хладната стена – замръзва моя дих.
Вечната стена – с глава я не разбих...

Който приближи – стовари черен труп:
кой не приближи! – и мъртъвци са куп.
Който приближи, затули лъч една:
кой не приближи! – и чезна в тъмнина.


ТОМА

„Огън в о̀гнище угасна,
сънен мрак навява сън.
Глас... тревога ежечасна!
Кой над пропастта опасна
пак увисна там отвън?
Сънен мрак навява сън,
глас – тревога ежечасна, –
глас ли, или ветрове!
Кой ме буди и зове?“

(Ний сме десетте мъже избрани,
ти не знаеш, о, Тома!
Ний сме факлоносците, призвани
да творим деня в тъма.
Ний сме десетте мъже, всегдашни
милосърци сред беди.
От небесните звезди
ний запалихме факлѝ: безстрашни,
ден творихме низ тъма...
Отвори ни, о, Тома!)

„Стар съм, гаснат стари сили,
вестоносци на денят!
Кръв не блика в кръвни жили:
сто уста са нея пили,
непознати в тъмен кът.
Да отворя на денят? –
Стар съм, гаснат стари сили,
ослепяха и очи...
Аз не виждам тук лъчи!“

(Повилнели бури ни факлѝте
угасиха, о, Тома!
Облаци покриха и звездите,
вредом зина пак тъма.
Ти изтръгна искрите от камък,
буен огън стъкна сам.
Зад предвръшна бездна – там
връх се губи: жив небесен пламък
пак да снемем – и тъма,
посвети ни, о, Тома!)

„Тука огънят угасна,
вън е бездната ужасна –
край не чакам на тъма...“

(Помогни ни, о, Тома!)

„Догоряха стари сили,
кръв не блика в кръвни жили –
оплачете ме в тъма...“

(Съжали ни, о, Тома!) *

оооооооооооооооооооооооо

* Стихотворението Ледена стена излиза за пръв път в списание „М и с ъ л“, книжка IV от 1906 г., а пък Тома – в същото списание, но в неговата книжка II от 1907-а. Тома е включено и в първата наша международна Антология на фантастична поезия – http://e-knigi.net/index.php?route=product/product&product_id=209. (Б. ред.)


■ II. Импресия от Иван Вазов (1850-1921)

ДО ГРОБА НА ЯВОРОВ

Една дълга върволица от гимназистки и студентки из Търговска улица. С ярки есенни цветя и с училищни знамена отиваха по посока към Шарения мост *. Беше 27 октомври, 5-та годишнина от смъртта на Яворова – разбрах, че шествието отива на гроба му, да отдаде дан на любов и признателност на нежния наш лирик. Реших да сторя, като тия девойки, хранящи жив и светъл образа му в малките си души, зех си фаетон и стигнах в Орландовските гробища. Заваля дъждец. Двама младежи, вероятно студенти, също почитатели на поета, ми посочиха гроба му. Как бе тъжен, неуреден и изоставен вечния дом на тленните му останки! Как сиротен и загубен, тъжен под намусеното дъждовно небе! Няколкото отдавна положени от благочестива или нежна ръка повяхнали цветенца, плачеха приплюснати до черната пръст. Небето продължаваше да ръси студените си и шумящи капки и сякаш и то плачеше.
И печален стоеше запустелия и забравен почти гроб на незабравимия певец на съкровеното в човешката душа, на вдъхновения художник-ваятел на българската поетическа реч!
А дъждът валеше.
Как беше тъжно! **

оооооооооооооооооооооооо

* Тогава тъй са наричали Лъвов мост, а Търговска улица (спомената по-горе) не съществува от 1944 г., когато е разрушена от бомбардировките на Втората световна война. (Б. ред.)
** Този текст се печата за първи път в Яворов споменик, излязъл през 1919 г. по инициатива на списанията „Съвременно изкуство“ и „Обществена обнова“. В случая е запазен правописът на автора. (Б. ред.)

Публикацията подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ

[alexandrit]

НоЕмВрИйСкА кВаРтА


Четирима поети, живели през пет века от човешката
история; автори от два континента и от четири нации –
плюс едно макабърно* късноесенно настроение като в
гениалната лирика на Едгар Алън По. Но пък квартетът
ни започва устремно и светло, воден от никарагуанеца

Рубен ДАРИО (1867–1916)

ПЕГАС

Когато яхнах коня и със сърце, обзето
от луд възторг, извиках: „Живот – ти, радост жива!“,
над веждите на коня видях звезда красива
и снех аз свойте дрехи, и синьо бе небето.

Бог Аполон със жезъл докосна ми лицето –
Белерофонт последвах... Пегас, размятал грива,
по всеки връх далечен започна да разлива
лъчи и аз го яздех със луд възторг в сърцето.





Аз съм ездачът, яхнал мечтата ненагледна
на много хора... Ето главата ми победна,
обкичена със лаври от царя на деня.

Хей, укротил съм коня с елмазени подкови –
зората ще ме води във полетите нови
към сините простори... Напред – към светлина!

Преведе от испански: Стоян БАКЪРДЖИЕВ

* * *

Блага ДИМИТРОВА (1922–2003)

НЕСПИРНО

Мъртвите убиваме неспирно
с камъни – грамади от надгробия,
с прашки еластични от слова,
с мемоари – мор за паметта им,
гласовете им глушим със шум.

И неспирно мъртвите възкръсват
изпод камъните с крехки стръкове –
острите им сенки са стрелки
в слънчевия завъртян часовник,
с леко люшкане отмерват всеки миг.

Без да ни заплашват, мъртвите,
са безмълвния, жив вик на Времето.
Ние, вдигайки ръка на тях,
себе си убиваме неспирно
и се вкаменяваме сами –

вън от Времето, вън от света.

1986 година

* * *

Александър ОДОЕВСКИ (1802–1839)

БАЛ

Започна балът. Полетяха
изящни двойки с лекота –
с разкошни тоалети бяха,
блестяха с нежност, с красота.
Аз, уморен и скрит в тълпата,
докосвах с пламнала глава
в горчиви размисли стъклата,
зареял поглед към Нева.
В корито от гранит лежеше
и в сребърните ѝ води
като покрита с рой звезди
луната царствено блестеше.
Задълго аз останах тук,
но изведнъж звук подир звук
влетяха в залата. Уплашен,
изтръпнах цял. Мигът бе страшен!
От мене се изтръгна стон:
видях в огромния салон
да тракат с жълтите си кости
в настъпилия полумрак
по двойки скелетите-гости,
кръжейки до тавана чак.
Насам-натам безспир летяха
лица, тела без красота.
Саван от кости сякаш бяха
и само техните уста
се смееха като доскоро,
но бе еднакъв този смях,
беззвучен бе. Не разпознах
в тълпата мрачна живи хора.
Подобни до един на вид –
пълчища кости – без умора
кръжаха в танца страховит.

1825 година

Преведе от руски: Иванка ПАВЛОВА

* * *

Джон ДЪН (1572–1631)

СВЕЩЕН СОНЕТ № 10

Не се надувай, Смърт, недей се заблуждава,
че силна си – за силна минаваш ти, уви;
сразените от теб са прах, но и тогава
не са те мъртви – нищо не ще ги умъртви.
Това е отдих, сън и сладостна забрава;
кой – в гробището кости под сухите треви –
не е щастлив – душа сред райската морава,
щом цяла върволица след теб до днес върви.
Робиня на съдбата, на клетници, царе,
ти сееш болести, косиш с войни, с отрова.
Но опиумът също приспива ни добре
и по-добре дори; и ти бъди готова:
сънят е сън – отлита. И теб ще те смирят.
Ще се пробудим ние. И ще умреш ти, Смърт.

Преведе от английски: Кирил КАДИЙСКИ

________________________
* От фрeнското danse macabre – танц на смъртта (средновековен обичай, изпълняван
по гробищата и подражаващ на въображаемия танц на мъртвите).** Б. ред.

** Ако трябва да посочим един много силен макабърен разказ в българската литература,
нека това да е „С м ъ р т“ от Владимир Полянов, отпечатан в едноименния му сборник през 1922 г. Б. ред.

[alexandrit]

Излиза, че и руският класик на соцреализма е
писал фентъзи – при това и в проза, и в мерена
реч. Но знаел ли е този термин Алексей Максимович Пешков? *

oooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooооооооооо


Максим ГОРКИ (1868–1936)

● Легенда за Марко

В леса над реката живяла
и често се къпела в нея,
дордето попаднала в мрежа
рибарска и горската фея.

Рибарите гледали в уплах,
но с тях бил и момъкът Марко:
той хванал красивата фея,
целувал я в устните жарко.

А тя като жилава вейка
се виела, тръпнеща цяла,
в ръцете му, гледала в него
и тихо за нещо се смяла...



До залез го милвала нежно...
Настъпила нощ, ала в мрака
изчезнала чудната фея...
Налегнала мъка юнака.

И денем, и нощем се скитал
край Дунав, преброждал горите,
все питал за нея. „Не знаем“ –
отвръщали с присмех вълните.

Но той им извиквал: „Лъжа е!
Целувате феята вие!“.
И в Дунав се хвърлил с надежда
любимата там да открие...

Прекрасната фея се къпе
на Дунав в сребристата пяна,
а Марко го няма... Но песен
поне подир него остана.

А вас, като червеи слепи
живели до сетния час,
ни в приказка ще ви опишат,
ни песен ще пеят за вас!

1 9 0 3 годинa

Превела от оригинала: Иванка ПАВЛОВА

От източника: Ята сред безкрая. Антология на руската
поезия (XVIII – ср. ХХ в.). – Подбор и превод Иванка Павлова
и Николай Тодоров. – София: издателство *Стилует*, 2019.

oooooooooooooooooooooooooooooooооооооооооооооооооооооооооооо

* Това е рожденото име на Горки; а според уикито БГ-Фантастика терминът фентъзи
се използва за първи път през 1934 г. от някой си П. Иневър в списание Wonder Stories. (Б. ред.)

[alexandrit]

Не кой да е, а сам Х. Ф. Лъвкрафт казва за него: „В наше време немската литература на ужаса представя с чест Ханс Хайнц Еверс, който обосновава своите тъмни концепции с отлично познаване на психологията. Романи като „Ученикът на магьосника“ и „Алрауна“ и разкази от типа на „Паякът“ имат определени достойнства, отнасящи ги към класиката на жанра“. Но Еверс е писал и поезия, от която сега ви предлагаме – за първи път в родния интернет! – два стихоръра:


Ханс Хайнц ЕВЕРС (1871-1943)

АНДАЛУСКО
(с е г и р и я *)

Мила, кървав портокал
сред градината разчупих.
Мила, кървав портокал

ти вземи, но не режи го
с нож: сърцето ми ще срежеш
вътре, в кървав портокал.

Мила, кървав портокал
с пръст в средата разчупѝ,
мила, кървав портокал:

пий с горещата уста,
кръв сърдечна ще ми пиеш
ти от кървав портокал.


УНИЩОЖЕНИЕ

– Видя ли
безкрайната болка на душата ми – ?
– ти, проклета!?
Видя ли, червена кралице на смъртта,
как гърчи се ума в мен?



o Графика: Хари Кларк

Бавно бялата вълчица в моето гърло разнесе
гореща жар, нейната отрова,
– течно олово…
бавно посолиха нейните фини ръце
сол и прах в раните отворени,
– сетне със силни пръсти откъсна
моите нокти –
тя откъсна от пълните с кръв гнезда още
моите очни ябълки!

Смешно, смешно! – Да, бялата вълчица
остави плътта да се облива в кръв и сълзи,
но моята горда душа се смее!

Обаче ти, проклета фейо на смъртта,
ми шепнеш със своите скверни устни,
галейки моя мозък с влажни пръсти:
– – и в слуз се разтича той още вътре в черепа:
пропуква се, зрее, смърди през уста и нос!

Но душата, моята горда душа
гние и умира в окаяна несрета,
гние и умира – – и дълбоко в гнусното свое гниене:
се моли на теб, богиньо на тлението!

Преведе от немски: Красимир Хаджийски

* Един от най-старите видове фламенко песни, сегирията има мрачен, дори трагичен характер. Основни теми в нея са страданието, любовта и смъртта. – Б. пр.

От източника:
Ханс Хайнц Еверс. ПОТЪМНЯЛА СТРАСТ. – Избрани произведения: проза и поезия. – Съставители Александър Карапанчев и Николай Тодоров. – Първо издание. София: С т и л у е т, 2020.

ооооооооооооооооооооооооооооооооо

NB! Това е първата книга от този автор, която излиза у нас след 90-годишна пауза. В София се продава в КНИЖАРНИЦИТЕ „Нисим“ и „Български книжици“. Може да се поръча също от САЙТА https://stiluet.com/, както и от фейсбук-профила на издателя Ваньо Недков (с писмо на „Лични“).

[alexandrit]

Тези дни Дружеството на българските фантасти
„Тера Фантазия“ издаде стихосбирка, чиято първа
корица (с картина на Атанас П. Славов) виждате по-до-
лу. Тук публикуваме предговора към новото красиво томче:



■ Благовеста КАСАБОВА

Скок в съвременното поетическо пространство *

Това е необикновена книга. Сложна като замисъл и провокираща като първи поетичен опит в нашата поезия да се проникне в загадъчните пространства на Космоса, в „аза“ на човека като негова неотменна част.
Удивителното въображение на Анибал Радичев проследява в строго премислената композиция на съдържанието „пътуването на Вселената“ – безкрайно преобразяваща се в познати и непознати форми – сфери, спирали, елипси, кълба. В познати и непознати пространства, изпълнени с движение, космически студ, звездопадни въртопи, вулканични слънца, безкрайни метеорни трасета.
В някои заглавия на внушителни като образ творби той, чрез сгъстена и драматично натоварена поетика, сe е домогнал до същностни страни на философски категории и понятия, измерими само по нашите човешки мерки – „Пространство“, „Нула“, „Време“, „Паралелен свят“, „Гравитация“ и др.

Няма север и юг. Няма изток и запад.
Няма вчера и днес. Няма долу и горе.
Там от нищото сякаш безшумно извира
и клокочи в сияен въртоп звездопада.
Вулканични слънца гравитират в простора
и приижда, нахлува, пулсира всемира.

В други заглавия поетът определя или съизмерва с Космоса човешкото ни поведение. Във вселенския хаос – внушава Анибал Радичев, има ред, строги правила, а в човешките норми цари хаос.
И той руши творението на Бога – изначалния наш създател – и като дух, и като материя: „Съмнение“, „Йорик“, „Разговор постфактум“, „Присъствие“ и т.н.

Ти разбираш ли – ние пропадаме
в кошмара на фунията черна...
В лабиринтите на „дървоядите“.
В извънпространствените каверни.

Приемам тази стихосбирка като своеобразен спираловиден портрет на човешкото битие в цялата му осъзната и неосъзната същност: астрономична, нравствена, духовна, материална, и то от самото начало на сътворението – по-точно от нищото, от първото „протонно ядро“ – до днешния, завладяващ Космоса, но унищожаващ себе си човек.
Пулсиращата образност, богатото многопластово слово, изострената емоционална чувствителност, силата на мисълта, на духа, съчетани със завладяващите фантастични картини и метафори, са художествено достояние и завоевание не само за поетичното творчество на Анибал Радичев, но и за съвременната българска литература.

* „А р г о н а в т“ е продължение на стихосбирката „Скок в пространството“ (2001) от същия автор. – Бел. изд.

оооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

■ Предговорът е допълнен с кратък текст от Атанас П. СЛАВОВ, който е
не само оформител на тази книга, но и участва в нея с около 50 пъл-
ноцветни картини (с няколко свои картини тук се е изявил
и художникът и изкуствоведът Калин НИКОЛОВ):

Анибал Радичев неслучайно е член на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“. Той е Първопроходец във фантастѝхията. Някога, в предговора си към първата му книга с фантастична поезия „Паралелен свят“, споделих: „И ми е приятно, че днес, когато българинът, настръхнал и раздвоен, все по-рядко се сеща за паралелната реалност на поезията, мога да участвам в издаването на стихосбирка, която представя неизмисления поет Анибал Радичев, защото поезията не е от вчера, за да изчезне днес. Хайре! Четящите те приветстват, Анибале!“
Сега ще добавя само, че съм двойно по-щастлив, понеже всяко стихотворение на Анибал е съпроводено с моя цветна картина. Това е обяснението ми в любов към този Човек и Поет.

[alexandrit]

Едно любимо... на 100 години

I. Навярно веднага ще се досетите откъде е взет откъсът по-долу:

Девет и пет минути. От тавана на кабинета се обади глас:
– Мисис Маклилан, кое стихотворение искате да чуете тази вечер?
Къщата мълчеше.
Най-после гласът рече:
– Тъй като вие не изказвате никакво желание, аз ще избера нещо наслуки.
Прозвуча тих музикален акомпанимент.
– Сара Тисдейл. Ако не се лъжа, вашето любимо...

Ще паднат тихи дъждове и мирис на земя,
и лястовици ще кръжат със трепкащи крила.

Ще пеят жаби цяла нощ из топлите блата
и храстите ще зашумят, потънали в цветя.

И птички с огнени пера ще литнат на възбог –
ще чуруликат весело на някой стълб висок.

И никой нищичко не ще спомене за война –
забравена ще бъде тя, ненужна вещина…

И нито птица, ни дърво не ще пролей сълза,
ако човеческият род изчезне навсегда.

И пролетта… когато пак пристигне пролетта,
не ще познае, че от нас веч няма ни следа.

Огънят догаряше в каменната камина, пурата се превърна в купчина пепел и падна в пепелника. Празните кресла стояха едно срещу друго между безмълвните стени и музиката продължаваше да свири... *

Да, разбира се, откъсът е от незабравимия разказ на Рей Бредбъри „Ще паднат тихи дъждове“ (част от сборника му „Марсиански хроники“, 1950).

●●●

II. А ето и стихотворението в оригинал, което американската поетеса Sarah Trevor Teasdale (1884–1933) написва преди... 100 години:

There will come soft rains and the smell of the ground,
And swallows calling with their shimmering sound;
And frogs in the pools singing at night,
And wild plum-trees in tremulous white;
Robins will wear their feathery fire
Whistling their whims on a low fence-wire;
And not one will know of the war, not one
Will care at last when it is done.
Not one would mind, neither bird nor tree
If mankind perished utterly;
And Spring herself, when she woke at dawn,
Would scarcely know that we were gone.



о Авторката в различни възрасти

●●●

III. Ново предложение. Тук можете да пообщувате с клипа на това стихотворение, преведено на друг световен език и превърнато в песен – http://www.gradsky.com/txt/222.shtml.

oооооооооооооооооооооооооооо

* Преводач е Никола Милев, а пък източник – Рей Бредбъри. Марсиански хроники. – София: Народна младеж, 1966 (тогава излиза първото българско издание на тази знаменита и вечна книга. Поклон!). – Бел. alex.

[alexandrit]

Фантастика и поезия

Автор: Любен ДИЛОВ

Не знам дали някой от теоретиците е забелязал близостта на фантастиката с поезията. В каквито и дебели романи да се осъществява, колкото и да претендира за епичност, какъвто и стил на повествованието да си избере, по това как издига идеята си – винаги някоя общочовешка идея – над делника, върху патосен пиедестал и с каква душевна настройка пристъпва към нея, тя прилича на поезията. „Пукнатината на света минава през сърцето на поета“, си признава един от най-веселите и язвителни поети Хайне. А то важи и за фантаста, който по същия начин изстрадва всички земетръсно зейнали пукнатини на човешкия свят. И още с това как бегло, но рязко, с едри щрихи очертава героите си като рупори на една или друга теза, със самото си отношение към героя, все едно „положителен“ или „отрицателен“, с потайната или открита лиричност на фразата, от всички останали писмени жанрове фантастиката си остава най-близка до поезията. А не на последно място и с това, че писането на фантастика също прилича на алкохолно опиянение, единствено при което духът ти може да се освободи от ония задръжки, на които е подвластен трезвомислещият, та да нахлува в пространства, където сам и в друго състояние не би се решил да припари. Съчинявах някога романа си „Пътят на Икар“ с претенциите да създам научнофантастичен епос, а когато го прочетох след години, разбрах, че съм написал книга, която дори и по външната си структура прилича на поема.

От източника: Любен Дилов. Незабравимо. – Избрана фантастика (страница 466). – София: Аргус, 2007 г.

[alexandrit]

■ По случай 170-ия рожден ден
на Иван ВАЗОВ, който се отбелязва точно днес

ОТ КРИСТАЛ Е ЦЯЛ НАПРАВЕН... *

Вече навършил 67 години, народният поет летува три седмици в една от вилите край Костенецкия водопад. Всеки ден той се потапя с цялото си сърце и душа във вълшебната природа наоколо и пише мерена реч... В резултат се ражда стихосбирката му „Юлска китка“ (1917), която по-късно самият Вазов ще преименува на Какво пее планината – заглавие, „по-съответно на духа и съдържанието“ в този цикъл. От него сега сме подбрали няколко неувяхващи словесни цветя, които отлично се вписват в е-антологията ни с фантастична поезия:

Дворецът

Той на връх се гол издига,
де орелът само стига –
моят планинскѝ дворец.
От кристал е цял направен,
на земята няма равен,
блян крилат му е творец.

Със рубини и елмази,
със сапфири и топази
вътре е накичен той,
тоз дворец неръкотворен
е за целий свят затворен,
тоз дворец е само мой.

Сам е в небесата сини.
Самовили и богини
гостенки му идат там
и видения чудесни,
и хармонии небесни –
той на песните е храм.

И в това вълшебно место
и Орфей пристига често –
жител някогашен тук,
и на лирата му чудна
в тая планина безлюдна
чуй се сладостния звук.

А нощя, във свода звездни,
във лазурните му бездни,
той се дига по-висок:
цял блещи и разговори
води с тайните простори –
тоз вълшебният чертог.

о о о

Сън в планината

Сънува̀х, че съм умрел
и че закопали мене
някъде във тоз предел,
под тез дъбове зелени.

И не беше мойта смрът
вечна с тоя свят раздяла:
мъртва бе едната плът,
а душата бе остала.

И долавях в гроба свой
глухий ромон на реката,
слушах нощния покой
и дъхът на планината;



как над гроба ми зелен
стъпки лекички нагазват,
и аз слушах как над мен
самодивите приказват…

И душа ми, като в храм,
в храм надземен и чудесен,
продължаваше и там
недопятата си песен.

о о о

Орфей

В Хайран-дере, де в мир вирей
тъмнозелената борика,
върви божествений Орфей
с любимата си Евридика.

Ей спря се той на тъмен стръм,
засвири в самотий безлюдни:
млъкна̀ зефир и речен гръм
да слушат звуковете чудни

на лирата му. Дивен час!
Дръвя, скали, орли, гадини
заслушаха... (Туй виждах аз
преди три хиляди години.)

И белоноги нимфи в рой
се стекоха да слушат, млади
богини, музи и без брой
наяди, фавни и дриади.

И гледах смаян. Ала звън
от близко стадо в планината
прокуди моя чуден сън,
Орфея, гостите, свирнята.

От източника:
Иван Вазов. Събрани съчинения в двадесет тома, том 3. – Л и р и к а. – София: Български писател, 1955 г.

* Познавачите на българската фантастика трябва да знаят, че приносът на Дядо Вазов към Жанра съвсем не се изчерпва само с неговия широко известен разказ „Последният ден на ХХ век“ (1899). Класикът от Сопот е написал и фентъзи поемата В царството на самодивите (1884) **, и – както се вижда с невъоръжено око по-горе – не едно и две стихотворения, в които въображението играе централна роля... Следователно началото на родната ни фантастика, разбирана като своеобразен кентавър от научна фантастика и фентъзи, се отмества по-назад във времето...

** За пръв път тя излиза като самостоятелно издание през 1925 г. – сиреч на Иван ВАЗОВ принадлежи и палмата да е първият ни автор на фантастична (по жанр) стихотворна книга.

Компютърен набор и бележки: Александър Карапанчев

[alexandrit]

■ Един от претендентите за първопроходец и родоначалник на
българската фантастика е учителят Иван ГОЛОГАНОВ (1839-1895),
автор на два тома с народни песни. Впрочем той никога не се е предста-
вял като техен автор, а само като събирач. За авторството на тези песни и до
ден днешен се спори в учения свят... Сега ви предлагаме мнението на все-
признатия патриарх на отечествената ни словесност, който според други
източници е истинският зачинател на българската литература на въображението.

Иван ВАЗОВ

XVIII. Г. ВЕРКОВИЧ В ЛЪДЖАНЕ. – ВЕДА СЛОВЕНА. – HABENT SUA FATA LIBELI *

(Откъс от пътеписа „В недрата на Родопите“, 1892)

Една хубава баня подир цял ден уморително пътуване из балкана бе най-доброто нещо, което мо̀жах да направя, за да успокоя и освежа разнебитения си до крайност организъм.

Когато се завърнах от банята, току-що заник-слънце, при кафенето на дяда Даскала ми обадиха, че дошeл господин Веркович и че ми е съсед в хана.

Името на тоя почтен български труженик веднага извика в мисълта ми едно друго име, или по-добре, название, което върви всякога свързано с неговото: Веда Словена. Веда Словена! Грамадна сбирка български простонародни песни, намерени от г. Верковича преди няколко години в Родопите, отчасти – в самата долина, дето аз от няколко време се навъртах! Песни, които разкриват за нас цял нов мир в предхристиянското и предисторическото време, които осветляват такива дълбочини от славянската древност, за каквито науката никога не се бе догадила да предполага. Това странно и от никого неочаквано произведение на славянското най-старовековно творчество в Родопските планини произведе смайване у учените слависти; един общ вик от възхищение, от очудване, от неверие процепи тихата и безшумна дотогава атмосфера на филолозите. Част от славистския печат гръмко и с горещи думи поздрави великото откритие; Гайтлер и немецът Хан ръкопляскаха; в парижката катедра на славянските езици учения професор Ходзко обяви, че народът, който е създал такива песни, е един най-поетически народ; че Веда Словена внася една революция в историческата наука за Изток, в която освещава нова ера. Едновременно с тия възторжени заявления други противоречиви гласове из Петербург, из Харков, из Прага се раздаваха. Тия гласове, също така силни, разхладиха ентусиазмът, като изказаха съмнение в съществуването на песните във Веда Словена и в устата на родопските българи-помаци. Дринов, Иречек, Пипин, Славейков чисто и просто ги нарекоха подложни. Според них против песните въставаше здравата критическа наука и всичко онова, което досега се знае за родопските българи-помаци, за техния бит, миросъзерцание и творчество. „Не, казаха те, досега има стотини песни, събрани от разни краища на Родопите, и ни в едни от тях не се среща митологическото име Орфей (Орфен) и на индийски и други божества; още по-малко може да се вярва уцеляването и запазването в устата на народа петдесетина хиляди стихове от най-отдалечените векове на старината; при това между тия песни само една има – Орфеновата песен – с повечето от 2000 стиха! Когато всичките известни родопски – са кратки...“

Думата мистификация биде произнесена!

Издателят на Веда Словена се слиса̀. Всеки ден растящето недоверие в учения мир подкопаваше кредита на неговата намера, която считаше за гордост и венец на своето дълго подвизание и самопожертвуване на попрището на българската фолклора. За един учен, който се самоуважава, това констатиране беше нравствено убийство. Но въпроса при сѐ това остаяше още нерешен. Г-н Веркович питаеше блага надежда, че времето само̀ ще му дойде на помощ и ще убеди противниците на Веда Словена в пълната нейна неподложност и истинност, за чест на българския народ, равно и на самия издател. Неизвестността по тая работа сѐ траеше. За да се премахнеше тя, имаше само едно средство, най-вярно, най-разумно, най-лесно: да се проверят песните на някои от местата, дето са събирани, по-скоро, додето са още живи някои от певците, забележени във Веда Словена. Чепинско беше едно от тия достъпни места, не бозна колко далеч: четири-пет часа от Пловдив, столицата на Източна Румелия. Тая проверка направена сполучно, щеше да тури край на недоразумението, точка на препирните. А не беше нищо по-лесно. По предложение на пишущия тия редове Постоянния комитет в Пловдив реши да изпрати г-н Петка Славейков с тая важна мисия и за тая цел му отпусна нужната сума. По-компетентно лице за тая работа не можеше да се намери. Той незабавно тръгна за Родопите, дето престоя цял месец. Няколко твърде интересни и които привлякоха на времето вниманието на филолозите статии, напечатани в Наука, за рупчоското наречие, бяха резултата на неговата заобиколка из Родопите. Но за Веда Словена почтеният деятел не донесе никакво осветление по простата причина, че не беше ходил в Чепинско, а в друг родопски край – Рупчос! Неизвестността прочее върху естеството на Веда Словена си остана. Румелийското правителство не намери вече време или охота да мисли за нова проверка подир несполуката на първата.

Общото мнение обаче отдавна зе страната на партията на скептиците. Веда Словена беше осъдена без съд като мистификация. Един път станало това, всеки забрави Веда Словена, небрежното равнодушие замести и последния косъм интерес към нея. Не това същото обаче стори и издателя ѝ: той не можеше малодушно да капитулира пред такава присъда, която лесно можеше да бъде едно предубеждение според него. И ето един ден скоква, и от бреговете на Нева дохожда право на бреговете на Ели дере, в дълбочините на Родопите, за да намери истинската защита на Веда Словена.

Ето защо и аз с такъв напрегнат интерес следях резултата от личните издирвания на г. Верковича в Чепинско.

Те траеха няколко дена. Аз мога сега да обадя на читателите си какво се получи от тях.

Най-напред г. Веркович, придружен от г. Хр. Константинов, вещия познавач на Чепинско, от чиито интересни сведения за тая покрайнина аз допълних моите, отидоха в чисто помашкото село Корова̀, за да дирят едного от певците, забележен от предговора на Веда Словена като тамошен жител, някой си Сюлейман Алиев. Коровският кмет направи най-любезна среща на стария филолог и при пиенето горчивото кафе до вълните на Ели дере разказва̀ му много любопитни неща за селото си. Но за Сюлеймана Алиев кметът нищо не знае, не знаят нищо и другите разпитани старци коровски, не знаят даже да е съществувал в селото им помак, познат като певец.

Г. Веркович се завърна с празни ръце.

Второто разпитване в помашкото село Дорково нема̀ по-положителен резултат. И там не съществува, нито е съществувал помак, не само певец, но и с име, под каквото го диреха.

Бутнаха ни в Баня и там същото. Г. Веркович не се обезсърчи. Той мисли, той е уверен, че помаците, под влиянието на някакъв страх или друго съображание, таят. Невежественото наше селско население не пръв път се е отнасяло недоверчиво към филолозите, които са го посещавали. Той се надява с времето да се долови до тържествующата истина. Както всички изобретатели и откривачи, той ще бъде последният да се усъмни в сериозността на делото си. Не, той протестува против всяко загатване за мистификация от негова страна.

Такова подозрение не може и да съществува у оногова, който лично се запознае с него. Г. Веркович е правдив и добросъвестен и като човек, и като учен. Това е той доказал чрез многогодишната си деятелност и борба за правотата на нашата кауза в Македония. Па той и не владее дотам български и още се изразява наполовина по сръбски (той е бошнак). За подлог прочее не може да става дума. Той и не се нарича право събирател на песните – тях ги е събирал друг, някой си Г-нов ( Разбира се, става дума за учителя Иван Гологанов – бел. alex. )

Има вече една утвърдена легенда за тoя Г-нов, която му приписва авторството на песните във Веда Словена. Тая легенда има твърде голяма правдоподобност и чини ми се, че тя е набутала самата истина. Онова, което разбрах за този Г-нов от г. Веркович, както и от други лица, които са се по-рано от мене заинтересували за него, не оставя никакво съмнение, че авторът на Веда Словена не са родопските българи-мохамедани, не е г. Веркович, а г. Г-нов. Той е авторът на двайсетина хиляди стихове, напечатани досега, и на петдесет хиляди още ненапечатани!

Какъв и къде е сега прочее този чудовищно плодовит Омир?

Г. Г-нов живее сега в градеца**, в Демирхисарската кааза, в Македония. В турско време, когато г. Веркович е живял в Серес и събирал материал по народното творчество на македонските българи, този господин, учител татък, донесъл му няколко народни песни, доста вещо записани. Подир по-близко запознаване г. Веркович, като виждал, че може да има един полезен и интелигентен помощник в своите филологически работи, предложил му да се посвети изключително на събиране песни из страната, срещу една заплата от триста гроша месечно. Г. Г-нов драговолно приел това, дава си оставката от учителството и тръгва по работа. В разстояние на две години той просто помазва г. Верковича в народни песни, едни от други по-важни, по-необикновени, по-невероятни и всичките събрани от помаците в Неврокопско, в Чепинско и други покрайнини на Родопите, когато дохождали на македонските панаири, дето ги карал да му пеят.

Г. Веркович, зашеметен от откритието на такова неизчерпаемо съкровище от славянското творчество, може би и не проникнал добре в духът на това последното, поради слабото запознаване българският език, не помислил да се отнесе критически към богатите приноси на помощника си. Че той се не е ни най-малко съмнявал върху истинността им, това се види в предговорите, пълни с ентусиазъм и вяра във Веда Словена. „Аз не се надявах, пише той в предговора на втория том, че като издавах първата книга от древните български народни песни под заглавие Веда Словена, ще имам щастието по-после да открия и събера в Родопските планини още по-богато съкровище от паметници на древната славянска народна култура от неизвестни автори, в неизвестната страна Македония и още по-малко известни времена.“ Г. Веркович прочее е вярвал в подлинността на всяко стихче, което му е донасял Г-нов, в чиято искреност той не се е догадил нито за миг да се подвоуми. Резултат на това прискръбно доверие е появяването във филологическия мир най-поразителната мистификация, която се нарича: Веда Словена.

Има някои, които и днес казват: Да приемем, че Г-нов е авторът на песните, но тогава трябва да приемем, че Г-нов е един нов Омир! За да се съчинят всичките тия песни и поеми, изисква се силата на един гений. Веда Словена е едно море от поезия!

Има тука едно недоразумение.

Г. Г-нов, който, казват, е приел гръцко образование и следователно не е невежествен човек, с доста сръчност е успял до наниже една безконечна върволица песни, горе-долу подведени под размера на нашите народни песни, и ги е прошарил с имена от индийската митология и други чудати и непонятни фрази и думи, чрез което им е предал характер на произведение от дълбочайша древност, примка, в която тъй лесно падна г. Веркович. Възможно е в побужденията на г. Г-нова да е имало и патриотизъм: желание да се прослави и България със своя Илиада, която да не отстъпва на гръцката, поне по множеството на митологическите същества. Между тях – Орфен, сиреч Орфей, – което ловкият г. Г-нов оставя на читателя сам да се сети, като си припомня, че гръцката легенда дава на Орфея за отечество Родопите, пославянени вече от автора. Това е всичкото. Колкото за вътрешната стойност на тия произведения, то я няма никаква: от поезия ни сянка не може да се намери, даже и смисъл много малко ще уловиш тук-там, и то при много добра воля. Във всичките тия хиляди стихове не може се набра нито толкова поезия, колкото има в коя да е истинска народна песен, или от чепинските, от които по-напред напечатахме тука. Веда Словена не е друго, ами една безкрайна галиматия, която благодарение на своите митологически имена и думи индийски ** можала за една минута да хипнотизира много умове. В това отношение може би г. Г-нов е истински Омир.

Този нашенски Омир е още жив. При всичките молби на г. Верковича да даде разяснения, той отговаря само онова, което стои в предговорите на Веда Словена, именно: че той е чул всичките тия песни от помаците, които са дохождали на македонските панаири, и ги е записвал тозчас! Казват, че и Министерството на народното просвещение го е канило да дойде в София за тая цел, като му е обещавало крупно възнаграждение, но той не е пожелал да дойде; задоволил се е само да протестува против г. Верковича, че несправедливо събирал лаврите на неговия труд!... Но най-чудното е друго едно нещо: Г-нов и днес продължава, при всичко че не получава триста гроша, по привичка или по инерция, да съчинява своите родопски песни, пак по същия калъп, които се пеят само в Родопите на неговата фантазия, а не в географическите. Той вече е изпратил до министерството още няколко големи сбирки от тях, в които вече излазя и името на цар Крума! Щастлив г. Г-нов!

За добра чест г. Верковичевите заслуги лежат на много по-здрави основи и той няма защо твърде да се съкрушава за изпарението на Веда Словена. Преди нея и после нея той е издал трудове по българската фолклора и отечествоведение, които му обезпечават завинаги едно почтено място в народната признателност. Тия ценни трудове – нека ги наименуваме – са „Песме македонских бугара“, „Етнографическа и топографическа статистика на Македония“ и цял ред други хубави членове по Македония, обнародвани в разни руски журнали. Той прочее може да прежали напечатаните вече и да фърли в огъня ненапечатаните още купове песни – лесен продукт на твърде родливата фантазия на г. Г-нова.
________________________

* Книгите имат своя съдба (лат.). – Бел. alex.
** Каквито се намират и в Рамаяна. По това се види, че авторът на тия песни е имал тая книга на ръце. – Бел. Ив. В.

■ От източника: Иван Вазов. Събрани съчинения в двадесет тома, том 10. – София: Български писател, 1956.

o o o

Из списание Осем, брой 11 / 2013 година:

Самовили, юди, хали. Орфей. Богове Вишну, Агни, Сива. Александър Македонски.
Народ си търси нова родина, минава Дунава, заселва се на плодородна земя, „цивилизова“ местните, като им донася земеделие, книги... Нищо необичайно, ако става дума за сборник с митове или дори за урок по история. Но случаят не е такъв. За тези герои и събития пеят неграмотни българи в Родопите и Егейска Македония в средата на по-миналия век, докато още сме под турско робство. Песните им записва селският учител Иван Гологанов. В два тома, озаглавени „Веда Словена“, ги публикува влюбеният в българите и славянството босненски хърватин Стефан Веркович – фолклорист и етнограф. Изданието предизвиква сензация със съдържанието си. Но заради него се разразява и един от най-горещите дебати в литературната ни история – истински ли са песните, или са изфабрикувани? Той не е заглъхнал и до днес.
„Веда Словена“ остава най-спорната българска книга.

(Курсивът мой – alexandrit.)

[alexandrit]

Какво правят звездите-хора, слънцата-хора в техния
космически необят... Какви чувства и страсти могат
да вълнуват белите, сините и синьо-белите светила от
съзвездията Лебед, Лира и Орел... На двайсетина или
пък на две хиляди и петстотин светлинни години оттук...



Петко НЕДЯЛКОВ

ЛЕТЕН ТРИЪГЪЛНИК

Щом знойното слънце на август угасне,
нощта татуира с невидим пунктир
триъгълник летен от кипнали страсти:
тя – Вега, Денеб – аз, а той – Алтаир.

Блещука примамливо в тъмното Вега,
разголва без свян свойто синьо сърце.
Смутен, Алтаир тръпне в лятната жега,
а аз ѝ откъсвам от Лебед перце.

На Лирата в струните – леко, незримо,
целувка ѝ пращам от мене, Денеб,
но той е в Орел – Алтаир е по име –
смразява ме с поглед – жесток и свиреп.

Да, нямам късмет аз с подобен колега
и мога да бъда като нищо сразен,
макар и по-близо от него до Вега,
а той и от двама ни – равноотдалечен.

Даже лъч светлина му не пращай, о, Вега!
Чуй, крилете на Лебеда викат на глас.
Ако Алфа си ти – нека аз съм Омега!
Никой друг да не дръзва да е между нас!

Но и той е крилат и минава за хищник,
и дочуе ли техния плясък нелеп,
безпощадно ще скъса звездните нишки
и в небето не ще има вече Денеб.

Но какво пък – навярно си заслужава
да накажа аз този жалък факир,
грабвам кръста си и без мисъл за слава
се врязвам между Вега и Алтаир.*
______________________

*
Доцент д-р Петко Недялков е астроном, поет и литерату-
рен критик. Работи в катедра "Астрономия" при СУ „Св.
Климент Охридски“, специално се интересува от поезия,
свързана с астрономията и Космоса. Автор на стихосбир-
ката „Другото небе“ (под редакцията на Кирил Кадийски)
и на поетически преводи от няколко езика. – Бел. alex.

[alexandrit]

● Бележка на преводача: Х Р И С Т О С - А П О Л О е епическа поема от Рей Бредбъри, посветена на първия пилотиран полет до Луната. Нетрадиционната ѝ форма и сложните образи отразяват съкровените възгледи
на автора за взаимодействието на религията с интензивното опознаване на Космоса от човечеството. Американският композитор Джери Голдсмит пише музика към поемата и създава кантата за хор и оркестър, изпълнена за първи
път на 21 декември 1968 г. Четири дни по-късно екипажът на А п о л о - 8 изпраща прочувствен текст от лунната орбита:
„В началото Бог сътвори...“.



Рей Бредбъри

ХРИСТОС-АПОЛО

Кантата за слава на Осмия ден

И чу се глас във мрака,
и беше светлина,
и странни в светлината
летяха твари,
и постепенно населяваха Земята,
полетата, пустините, горите.
Седем дълги първи дни
на Сътворението
ръка на огъня
написала е с кръв...

Ето ни днес деца на тези дни,
потомци на Ден Осми,
Ден на Създателя,
но Ден и на Човека.
Стоим върху топящия се сняг
и Времето бушува,
за гърлото те хваща
и птици пеят пред разсъмване.

И като птиците разперваме крила
във порив към далечните звезди,
готови да преминем през огнената бездна,
и славим Осмия ден – Ден на Човека,
защото неговият край е край на Бога.

След всичките милиони след милионите години
от първия ни полет,
достигнали предела към ново битие,
тогава тялото ни – въплъщение на Бога –
във своя огнен полет ще се слее
със пламъка на Слънцето.
Свръхнова ще избухне в Ден Девети
и в утринна зора ще доловим
далечен зов на Новата Земя.

В необятната градина на Създателя
ще се познаем, ще съживим
пустините на непознати светове
и устремени във вселенско търсене,
очакваме съдбовна среща със Създателя
да ни разкрие своето познание.

Прониквал ли е в дълбините на бездната вселенска,
попадал ли е в световете несънувани,
дори във сънищата ни вътреутробни,
и стъпвал ли е на пустинен бряг на друга Галилея,
дали е срещнал Светата Дева,
достига ли дотам и Божията мъст?
Изпълваща света със светлина трептяща
и ужасяваща, и благославяща,
изгряла ли е Витлеемската звезда
в студената и чужда пред разсъмване мъгла?

В светове далечни от Земята
дали посрещали са влъхвите
светия дъх на сина человечески
и осветило ли е раждането непорочно
земи в съзвездията Орион, Кентавър?
Подписвал ли е техен Ирод с тресяща се ръка
безумна заповед да се изтребят нечовешки младенци?

А може би така е трябвало да бъде.
Във този дълъг Осми ден на Рождество
да видим пронизващата мрака светлина
и същества, излитащи от мрака,
измитащи нощта с укрепващи крила,
неудържими в полета към светлината,
деца на неизброими светове,
родени с черна кръв,
но търсещи зората.

Ще ни уплашат ли телата,
които носят късчета душа
в студа и мрака на безкрайна нощ
и търсят своето спасение?
Ще отречем ли раждането на младенец
в сияйната дъга на Андромеда?
И ще познаем ли лицето му,
очите му, ръцете му
в очакването си да срещнем пак човек?

И нека бъде той сияние бледосиньо
като лагуна тиха под луната.
И нека си играе в дълбините
сред рибите, приличащи на хора.
И нека кръвта му да е октоподово мастило,
а киселинни дъждове да бъдат само
нежна ласка по детската му кожа.
Христос свободно броди из Вселената
и от звездите претворява своята плът.
Сред хората – с човешко тяло,
привикнало на земните стихии.
Във други светове пълзи, лети, струѝ
и всеки лъч от звездни легиони
в обагрените бурни небеса
ни предвещава очакване да се яви.

С гигантски крачки над бездни океански,
кипящи в зверска ярост,
избухващи със мощни парни струи,
той има много имена,
донася свойте дарове
за жителите на Земята – вино и хляб,
за други светове – желаната храна.
Но щедра е трапеза в утринта,
а тъжна е последната вечеря,
изпълнена с надежди и мечти,
преди да бъде разпнат.
У нас умря, но Там все още жив е.

● Продължението следва!

[alexandrit]

Рей Бредбъри

ХРИСТОС-АПОЛО

Кантата за слава на Осмия ден
(П р о д ъ л ж е н и е)



Все още плах, в съмнения
за целия човешки род,
в метална броня,
напрегнал разум,
пръска огнени искри
и в огледалото на междузвездното пространство
явява се с човешки лик,
изпраща хората със кораби,
за да събудят неизбродими светове.
Ние, благодарни за висшето доверие
с вселенска плът и кръв Христова,
пътуваме до далечните звезди,
за да предложим вино и хляб
на другите планети
и непознати чуждоземци да осветим
със първото причастие.
Победоносни ангели небесни,
във всички краища на нови светове
провъзвестяваме, че вече стъпихме
върху водите на безкрайното пространство,
за хиляди пришествия, прощавания
на Изкупителя наш – Богочовек,
понесъл свята кръв по бреговете
на междузвездни океани.

Създаваме гигантски чудо-риби
и през нощта на нощите ги пускаме
във вихъра на безбрежното пространство,
за да разнасят ослепителната светлина
и да пробуждат нов живот
в отдавна опустелите пристанища.

Отново като архангели излитаме
в летящи храмове,
обречени на вечно странстване
сред величието на съзвездията,
апостоли на Неговата мисия –
не да рушим, а да създаваме.

И той е с нас,
докато човекът крачи из пространството
в очакване на ново Възкресение,
в което да усети обичта.
Но не са страшни отчайващите скитания
по изтощената ограбена Земя.
Събрали зърното от земната реколта,
за нов посев го пръскаме в новото поле,
за да расте отново и отново.
Така завършват смърт и нощ, и тленност,
и нашата тъга и самота.

Ще търсим мястото далече във Плеядите,
където брат с богоподобно тяло
и същества разумни като нас,
прозрели земната невинност свята,
ще преклонят глава пред ясли с чудното дете.
А яслите готови са и чакат,
и влъхвите вървят след Витлеемската звезда,
и небесата чужди слизат ниско,
и продължава вечната игра.

След милиард години дълъг полет
животът ни – пулсиращ дар,
отново се пробужда
сред пустини със смразяващ дъх,
в небе на изток
отново засиява вечната звезда.

Мислете си за бъдещото Утре
и забравете страх, сълзи, съмнения,
съблазни, суета, молби, ридания!
Дори тук всичко да загине, да се вцепени,
дочули тръбен глас, отново ще се възродите,
ракетен гръм ще разтрепери онемялото небе,
звучащ не като повелител, а като спасител.

Очите отворете! Това е утро –
начало на Ден Девети, Възнесение.
Вселена, събуди се!
Виж своите светила!
В пространствата на Андромеда
зеленеят пасбищата на Агнеца.
От ледената паст,
от жадната и мъртва хватка
на бездната и мрака
се появява Ново Рождество.
Под чуждото светило
в невероятно тяло въплътен –
Човек, Исус и Бог.
Спасител на Спасителя,
пулс на душата,
скитник, от жаждата подгонен
да узнае, да разбере,
да види и докосне
самия себе си като творец.

В Деня на Ново Рождество
ще ви посрещнат влъхвите
със даровете на живот,
незнаещ граници,
ще видите летящи кораби –
носители на вечното начало
със семена за посев в Космоса.

В деня на Свято Рождество
обичайте го – неговия син!
Единствен или един от многото?
Днес всички се събират за Един,
пробудени от топлината,
сгряла спящото дете
и вдъхнала му вечния живот.

То ще направи крачка в смразяващия Космос,
ще се разтвори в простотата на невинните
и ще заспи за ново Възкресение.
Исус в милиони въплъщения
напуска свойта земна люлка,
за да проправи път
за бъдещите възкресения.

Настъпи денят на тръгване
и ти, Човек, стани, тръгни
и посрещни разсъмването
на Ден Девети!
Празнувай вечен празник!

● Преведе от английски: Васил СИВОВ

От източника: Christus Apollo by Ray Bradbury. Cantata celebrating the eighth day
of creation and the promise of the ninth. 1969.