ЧУЖДЕСТРАННА ФАНТАСТИКА

[linawas]

Още малко Лем:

Станислав Лем за глупостта:

Всичко може да се изобрети – единственото, което ни липсва, е лекарство против глупостта.
*
Чрез каналите на най-новите технологии в хората се напомпват най-отвратителни глупотевини.
*
Не се прави всичко, което можеш да направиш. Изобщо не мисля, че дори да няма Бог, то всичко е позволено. Никога не всичко е позволено.
*
Злото никога не се проявява без примес на повечко или по-малко глупост.
*
Главното и същевременно много просто мое правило гласи: „Хората като цяло са глупави. Не е истина, че vox populi, vox Dei. Vox populi, vox stultitiae!“ – такова е моето лично убеждение.

("Свят на ръба", изд. Колибри 2021, превод Лина Василева)

[linawas]

ИК "Колибри" отбелязва 100-годишния юбилей на Станислав Лем (1921-2006) с две заглавия: "Свят на ръба" (с великия Лем разговаря Томаш Фиалковски) и знаковия роман "Соларис" (в нов превод на Лина Василева).
Публикациите са реализирани с любезното съдействие на Института на книгата в Краков (по програмите Sample Translation и Program Translatorski).

Станислав Лем
Свят на ръба

РАЗГОВОР № 8

ЗА УПАДЪКА НА ВИЗУАЛНИТЕ ИЗКУСТВА,
ПОГРЕШНИТЕ ПЪТИЩА НА КУЛТУРАТА
И МЕРКАНТИЛНИЯ ТРИУМФ

От вашите отговори на тема съвременна култура може да се сглоби строен и заядлив памфлет. Нещата наистина ли изглеждат толкова зле?

Според мен съвременната култура не е в най-добрата си форма. Прочетох едно дълго есе на Стефан Моравски за постмодернизма. Все още обаче стоя близо до категоричното мнение на Ян Юзеф Шчепански, който преди няколко години каза в Познан на някаква конференция, че такова нещо като постмодернизъм изобщо не съществува. С това той предизвика огромното възмущение на всички присъстващи, които се опитаха да го склонят да промени мнението си, но не би, понеже Шчепански е инат. А пък да се вкарват умрели преди петдесет години писатели в постмодернизма – щото и това се случва – ми изглежда пълен нонсенс.
Особено драстичен ми се струва упадъкът на визуалните изкуства. Ситуацията в тях ми прилича – с редки изключения – на приказката за новите дрехи на царя: царят е гол. Някаква дама ще цапне с четката, правейки голямо петно, и това е вече велико изкуство.
Имам брой на „Одра“, пълен с такива черни петна на бял фон. Едно време се говореше за две школи във френската живопис: crachage spontane и crachage dirige. Художникът пълни устата си с вода и плюе върху платното; прави това на сляпо, със затворени очи, и това е spontane, или пък се цели в някаква точка и това е dirige. Слава богу, аз няма защо да се тревожа, моят опит в пластичното изкуство е малък, въпреки че моите собственоръчно направени рисунки към „Звездни дневници“ неотдавна се продадоха на търг по 750 злоти.
Не е чак дотам зле – явно мога да си изкарвам пари с рисуване, пред мен се открива голямо бъдеще.

Говорейки обаче сериозно: аз съм дълбоко обиден на съвременната пластика, която от различни петна, стичания и дявол знае още какво създава произведения на изкуството.

Това все пак остава в границите на картината като предмет. Но днес някои сърцато свеждат из-куството до вербално описание на идеи или концепции, чийто материален израз се превръща в условност.
Мога да бъда агностик на стотна степен или каквото друго си искате, ала когато чета, че някакъв художник е натикал разпятието в съд с урина, всичко в мен се бунтува. В Берлин веднъж отидох на изложба под наслов „Над водата“. Една до друга бяха подредени около двеста пластмасови кофи с вода и именно това беше изложбата. Обявих: не искам да имам нищо общо с този род изкуство.

Именно за нещо такова говорех: вече съществува единствено хрумването, при това банално, а неговото предметно съответствие е без значение.

Шарените петна от теста на Роршах не са лишени донякъде от естетическа стойност – всеки може да ги интерпретира различно. Като младши асистент на доктор Хойновски изследвах с този тест голям брой хора, включително и жена си, протоколите все още лежат някъде...
Сигурно сте виждали нещата на Хашор. По-рано неговите работи бяха много интересни и оригинални, това обаче е, както казват германците, ein Holzweg, път, който не води доникъде, авторът не може да върви безкрайно по него, защото се превръща в подражател на самия себе си.

Има една съвсем нова област на изкуството, използваща съвременни техники, видео и компютри. На изложбите се прожектират филми, абстрактни или точно обратното – запис на някаква конкретна случка.

St. Lem zd..jpg (124.07 KiB) Прегледано 1147 пъти

В краковската Академия за изящни изкуства имаше един ректор, който прожектираше на екрана странни разноцветни петна. Изглеждаше доста красиво, но нали е достатъчно да вземеш детски калейдоскоп, за да си припомниш, че самият факт на геометризиране и симетризиране на случайно подредени картинки има естетичен ефект. Просто ние сме с нагласата на потребители, но на мен ми се струва, че изкуството е съвсем друго нещо.

Подобен ефект дава и силно увеличената фотография на една снежинка.

Снежинката може да изкристализира по огромен брой начини. Фракталите на Манделброт също имат естетична стойност.
Мен ме тревожи това, че хората по света не протестират против глупостта. Видно е, че снобизмът няма граници. Като внушиш на хората, че изгладените от водното течение камъни в Раба са забележително произведение на изкуството, понеже са изложени в галерия, те смятат, че трябва да уважат това мнение и да се възхищават от камъните: вървят и разглеждат. А ако става дума за скулптурата, там като цяло е нещо страшно. Паметниците насред зелената площ на берлинския Kurfurstendamm винаги са ме дразнели, когато минавах край тях: те изглеждат като излети от бронз усукани колони от засъхнали екскременти, излезли от карантиите на някой Кинг Конг. Там има също автомобили, наполовина втопени в бетон, и други неща, произхождащи от време предишно и вече позабравено, преди Бойс да ни просвети, че е достатъчно да вземеш чук и да почнеш да налагаш стола с него. Когато работниците почистваха моя кабинет след ремонт, изнесоха по погрешка част от неговите забележителни творби като боклук.
Струва ми се, че един от главните белези на нашата епоха е премахването на границата между произведението на изкуството и обикновения боклук, между майсторството и посредствеността. (…)

Превод от полски Лина Василева

[linawas]

Салвадор Дали.jpg (87.51 KiB) Прегледано 1078 пъти

Станислав Лем не се нуждае от специално представяне в България. Ще използвам лаконична информация от официалната му страница: „Станислав Лем (род. 12.09.1921 г. в полския тогава гр. Лвов) – един от най-големите писатели на ХХ век, едновременно новатор и класик, изявяващ се в рамките на много жанрове. Световна слава и популярност му донася научната фантастика. Книгите му са преведени на повече от 40 езика в общ тираж 30 милиона екземпляра.“
Повече за Лем (и то – от Лем) може да се прочете в уникалната книга „Свят на ръба. Със Станислав Лем разговаря Томаш Фиалковски“, която издателство „Колибри“ подготви за 100-годишнината от рождението на великия писател – заедно с неговата емблематична книга „Соларис“ в нов превод от оригиналното (2019) издание (с любезното съдействие на г-н Войчех Земек и Института на книгата в Краков).
За мен работата над превода на „Соларис“ беше и огромно предизвикателство, и огромно удоволствие. Не е лесно да следиш меандрите на невероятната мисъл на Станислав Лем и експлозиите на неизчерпаемата му фантазия, запазвайки същевременно хладния тон на научния и квазинаучния изказ. Затова пък какво удовлетворение носи окончателният градеж на издигнатата със средствата на чуждия език литературна конструкция!
За „Соларис“, за нейния жив океан и невъзможната космическа любов на героите са изписани океани мастило. Ала на всеки, който посегне към тази книга, тя предлага също така индивидуален прочит, лично изживяване и тълкуване, както и споделена радост от възможността да се докоснеш до чудесата на живота – безмерни като Вселената. И като човешката душа.
Лина Василева

Станислав Лем

С О Л А Р И С

(…) Отворих очи с усещането, че съм спал само няколко минути. Стаята тънеше в матова червеникава светлина. Лежах гол, незавит с нищо, но не ми беше студено. Чувствах се добре. Под лъчите на червеното слънце, срещу леглото, на стола до полузасенчения прозорец седеше някой. Беше Хари – с бяла лятна рокля от тънък, опънат на гърдите плат и сресана назад тъмна коса; беше боса, преметнала крак върху крак, отпуснала небрежно ръцете си със слънчев загар до лактите; гледаше ме изпод черните си мигли, без да помръдне.
Доста дълго я оглеждах, изобщо не бях притеснен. Първата ми мисъл беше: „Колко хубаво, че ми се е явил сън, за който знам, че е сън“. Но предпочитах да изчезне. Затворих очи и много силно пожелах това да стане, ала когато ги отворих, тя все така седеше там. Устните ѝ бяха свити по характерния за нея начин, сякаш се гласеше да подсвирне, в очите ѝ обаче нямаше и намек за усмивка. Спомних си всичко, което ми беше минало през главата на тема сънища снощи, преди да заспя. Тя изглеждаше точно така, както когато я бях видял за последен път жива; тогава беше на деветнадесет години, значи сега би трябвало да е на двадесет и девет, но, разбира се, изобщо не се беше променила – мъртвите си остават вечно млади. Гледаха ме същите, изумяващи се от всичко очи. Я да метна нещо по нея – хрумна ми, само че не се виждах как хвърлям предмети по мъртва жена, та макар и на сън.
– Горкичката ми тя – рекох, – дошла си да ме посетиш ли?



Малко се уплаших, защото гласът ми прозвуча много истински, а цялата стая заедно с Хари и всичко останало изглеждаше толкова реално, колкото само човек може да си представи.
Ама че убедителен сън, не стига, че беше цветен, ами и виждах по пода доста вещи, които не бях забелязал вчера, преди да си легна. След като се събудя – помислих си, – ще трябва да проверя дали наистина са тук или са единствено съновидения, също като Хари…
– Дълго ли смяташ да седиш така...? – попитах и забелязах, че говоря тихо, сякаш се боях някой да не ме чуе, като че ли някой би могъл да подслушва кой какво казва в съня!
Междувременно слънцето се бе изкачило високо. Е, пак добре, отбелязах. Легнах си по време на червен ден, след него идва ред на синия, а едва след него е следващият червен ден. Понеже не бих могъл да спя непрекъснато петнадесет чàса, значи със сигурност сънувах! Разгледах Хари вече по-спокойно. Светлината падаше отзад, промушващият се през пролуката на завесата лъч позлатяваше кадифения пух по лявата ѝ страна, а клепачите хвърляха дълга сянка върху лицето ѝ. Беше прекрасна. Ето, вижте, помислих си, колко съм прецизен дори извън реалността: и движението на слънцето командвам, и се грижа тя да има трапчинка там, където никой друг я няма, под извивката на учудените устни. Бих предпочел обаче всичко това да свърши.
А и редно беше вече да се захвана с някаква работа. Стиснах клепачи в опит да се събудя, когато дочух някакво поскърцване. Тутакси отворих очи. Тя седеше на леглото до мен и ме гледаше много сериозно. Усмихнах ѝ се, тя също се усмихна и се наведе над мен; първата ни целувка беше лека, сякаш бяхме две деца. Дълго я целувах. Как е възможно така да се възползвам от съня? – мислех си. – Но пък нали това не беше изневяра спрямо паметта ѝ, след като именно нея сънувах, нея самата. Никога преди не ми се беше случвало… Все така не говорехме. Лежах по гръб; когато тя вдигаше лице, можех да надзърна в нейните деликатни, осветени от проникващата през прозореца светлина ноздри, които винаги са били барометър на чувствата ѝ, можех и да плъзна пръсти по ушните миди, порозовели от целувките. Не знам дали тези неща ме разтревожиха, но макар да продължавах да си повтарям, че това е сън, сърцето ми беше свито.
Концентрирах се, за да скоча от леглото, подготвен за неуспех, нали в сънищата често нямаш власт над тялото си, което сякаш е парализирано или не те слуша; по-скоро разчитах самото намерение да ме събуди. Ала не се събудих, а само седнах с опрени на пода крака. Няма начин, трябва да досънувам това до края – рекох си, но доброто ми настроение съвсем се беше изпарило. Страхувах се.
– Какво искаш? – попитах.
Гласът ми прозвуча дрезгаво, наложи се да се изкашлям.
Инстинктивно потърсих с боси крака пантофите и преди да си спомня, че тук нямам пантофи, така ударих палеца си, че изсумтях. Е, сега вече това ще свърши! – помислих с надежда.
Но промяна все така нямаше. Когато седнах, Хари се отдръпна. Опря гръб на таблата на леглото. Роклята ѝ лекичко потрепваше, точно под лявата гръд, в такт с биещото сърце. Гледаше ме със спокойно любопитство.
Реших, че най-добре ще е да взема душ, като веднага се дадох сметка, че сънуваният душ не може да те събуди.
– Как попадна тук? – попитах.
Тя хвана ръката ми и започна да я подмята, както беше свикнала: докосваше крайчетата на пръстите ми, а после ги сграбчваше.
– Не знам – каза, – това лошо ли е?
Този глас, този отвеян тон ми беше познат. Тя винаги изричаше думите небрежно, все едно мисълта ѝ беше заета с нещо друго, поради което понякога правеше впечатление на отсъстваща или на невъзпитана, с този свой маниер да гледа на всичко с апатично изумление, разчитано единствено в очите ѝ.
– Дали… някой те е видял?
– Не знам. Просто дойдох. Това важно ли е, Крис?
Продължаваше да си играе с ръката ми, но вече с отсъстващо лице. Намръщи се.
– Хари…?
– Кажи, скъпи.
– Откъде знаеше къде съм?
Въпросът ми я накара да се замисли. Усмивката – устните ѝ бяха с толкова тъмен цвят, че когато ядеше вишни, не ѝ личеше, – разкри ръбчетата на зъбите ѝ.
– Нямам понятие. Смешно, нали? Ти спеше, когато влязох, но не те събудих. Не исках да те будя, защото си проклет. Проклет и кисел като оцет.
И в такт с тези думи тя разтърси енергично ръката ми.
– Беше ли долу?
– Да. Избягах, понеже там е студено.
Пусна ръката ми. Легна ребром и отметна главата си назад, така че косата ѝ падна от едната страна, после ме погледна с онази полуусмивка, която престана да ме дразни едва след като се влюбих в нея.
– Ама нали… нали… Хари… – изломотих.
Наведох се над нея и повдигнах късия ръкав на роклята. Точно над приличащия на цветче белег от ваксинацията против едра шарка се червенееше мъничка дупчица от убождане. Макар да очаквах нещо такова (защото все още инстинктивно търсех късчета логика в невъзможното), усетих, че ми се повдига. Докоснах с пръст следата от инжекцията, която дълги години бях сънувал, преди да се събудя със стон в разбутаната постеля, свит почти на две, както лежеше тя, когато я открих почти студена, като се опитвах да сторя в съня си същото, което и тя, сякаш исках по този начин да измоля прошка от паметта ѝ или да я придружа в тези последни минути, когато е почувствала действието на инжекцията и със сигурност се е страхувала. Та нали тя се боеше и от най-малката раничка, не понасяше болка или вида на кръв, а после беше направила такова страшно нещо, оставяйки ми пет думи на адресирано до мен листче. Пазех го при документите си, непрекъснато го носех със себе си, протрито, вече разпадащо се по ръбовете, нямах смелост да се разделя с него, хиляди пъти се връщах към мига, в който го беше писала и към това как се е чувствала тогава. Опитвах се да си внуша, че е искала да го направи само на ужким, само за да ме изплаши, но дозата се е оказала, без тя да го е искала, прекалено голяма; всички ме убеждаваха, че е било точно така или че е било моментно решение, предизвикано от депресия, от внезапна депресия. Но те не знаеха какво ѝ бях казал пет дни по-рано и как, за да я засегна възможно най-дълбоко, си прибрах нещата, а тя, докато ги подреждах, каза извънредно спокойно: „Знаеш ли какво означава това…?“, а аз се престорих, че не разбирам, макар прекрасно да я разбирах, но я смятах за страхливка, и това също ѝ го казах, а сега тя лежеше напряко на леглото и ме гледаше съсредоточено, все едно не знаеше, че аз съм я убил.
– Само това ли можеш да кажеш? – попита.
Стаята червенееше от слънчевите лъчи, в косите ѝ тлееше огън, тя погледна собствената си ръка, която изведнъж беше станала важна поради факта, че тъй дълго я бях разглеждал, а когато отпуснах дланта си, положи върху нея своята хладна, гладка буза.
– Хари… – изхриптях, – това е невъзможно…
– Стига!
Очите ѝ бяха затворени, виждах потрепването им под клепачите, черните мигли докосваха бузите.
– Къде сме, Хари?
– У нас.
– Къде е това „у нас“?
Отвори за миг едното си око и веднага го затвори. Миглите ѝ гъделичкаха дланта ми.
– Крис!
– Какво?
– Хубаво ми е.
(…)

Превод от полски Лина Василева

[linawas]

kontakt.jpg (8.92 KiB) Прегледано 1075 пъти

КРИВОТО ОГЛЕДАЛО НА БЛИЗКИТЕ СРЕЩИ СРЕД ЗВЕЗДИТЕ

60-те години на ХХ век са период, през който земната научна фантастика се къпе в сиянието от фойерверките на техническия прогрес, на разцвета на технологиите – в очакване на близки срещи от различен вид с космическите братя по разум.
В повечето от писаните по същото време творби на Станислав Лем обаче темата за Контакта с Извънземните е представена през съвсем друга оптика: реализираният в неговите романи образ се измъква от оптимистичните рамки и рисува по-скоро песимистична, ако не и безнадеждна картина на провала на красивата идея за братство сред звездите (“Едем“, „Непобедимият“, „Звездни дневници“, „Разкази за пилота Пиркс“, „Соларис“).
Меандрите на невероятната мисъл на Станислав Лем и експлозиите на неизчерпаемата му фантазия, подплатени с хладния тон на научния и квазинаучния изказ, разкриват в „Соларис“ все същите въпроси, които литературата е поставяла от векове и хилядолетия, но и до днес са останали без окончателни отговори.
Лем пита: Какво представлява човекът, към какво се стреми, как го постига, на каква цена? Що е Добро и що е Зло? Доброто или Злото побеждава в изначалната им борба? Човекът покорява далечния Космос, но ще опознае ли своя вътрешен Космос? Свикнал да мисли за себе си като за „връх на цивилизационното развитие“ и „венец на мирозданието“, ще съумее ли той да приеме със смирение нелицеприятната истина, че във Вселената не му е отредена никаква специална, почетна роля?
Отговорите, които полският писател дава, разрушават уютните за нас антропоцентрични представи за мястото и ролята на човека във Вселената. Лем говори без заобикалки колко трудно човекът се освобождава от наслоените в съзнанието му комплекси, стереотипи и предубеждения, от нетърпимостта към всичко чуждо, различно и неразбираемо. Че дори тогава, когато е покорил пространството и времето, той ще си остане безпомощен пред тъмните сили, притаени дълбоко в неговата същност като неизбежно наследство от земния му произход. Човекът, израсъл на Земята, с нейните специфични, определящи културата й условия, е осъден на антропоцентрично мислене: той може да интерпретира света само през призмата на собствения си опит и опита на своя вид.
Един от героите на Лем в „Соларис“ прави тъжна равносметка на опитите за установяване на контакт с разумния океан на планетата Соларис:
„Ето ти го контактът! Увеличената като под лупа, до огромни размери, наша собствена, чудовищна грозота, нашата шутовщина и срам!!! Ние се втурваме в Космоса, подготвени за всичко, тоест за самота, битки, мъченичество и смърт. От скромност не го изричаме на глас, но понякога се мислим за страхотни. В същото време съвсем не искаме да завладяваме Космоса, искаме само да разширим Земята до неговите предели. (…) Смятаме се за рицари на свещения Контакт. Това е втората неистина. Ние не търсим никой друг освен хора. Не са ни нужни други светове. Нужни са ни огледала. Не знаем какво да ги правим въпросните светове. Стига ни този едничкият, а и той ни засяда на гърлото. Искаме да открием собствения си идеализиран образ; очакваме това да бъдат планети и цивилизации, по-съвършени от нашата, а пък в други очакваме да открием лицето на нашето примитивно минало. Същевременно, отсреща има нещо, което ние отказваме да приемем, от което се страхуваме, а нали не сме донесли от Земята единствено дестилат от добродетели, героичен паметник на Човека! Долетели сме тук такива, каквито сме в действителност, а когато другата страна ни показва тази истина, онази нейна част, която премълчаваме, отказваме да я приемем!“
А в романа „Фиаско“ песимизмът на Станислав Лем по отношение на Звездното Братство на Разумните достига своя връх – препоръчвам на всички да прочетат тази последна белетристична творба на великия Лем.
Лина Василева

[linawas]

ТВОРЧЕСТВОТО НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ КАТО УПРАЖНЕНИЕ ЗА УМА (1):

Океанът – този източник на електрически, магнитни, гравитационни импулси, сякаш говори на езика на математиката; някои фрагменти от неговите електрически разряди подлежат на класифициране с помощта на най-абстрактните клонове на земния анализ, теорията на множествата; срещат се също хомолози на структури, познати от онзи раздел на физиката, който се занимава с взаимоотношенията между енергия и материя, крайни и безкрайни величини, частици и полета – всичко това насочва учените към извода, че си имат работа с мислещо чудовище, че става дума за милионократно разраснал се и обвил цялата планета протоплазмен мозък-море, който запълва времето си с невъобразими по своите мащаби теоретични разсъждения върху естеството на всичко, що съществува, а това, което улавят нашите уреди, представлява едва дребни, случайно подслушани извадки от звучащия от векове в дълбините му гигантски монолог, надхвърлящ всички наши познавателни възможности.
(Станислав Лем, "Соларис", изд. "Колибри" 2021, превод от полски Лина Василева)

[linawas]

ТВОРЧЕСТВОТО НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ КАТО УПРАЖНЕНИЕ ЗА УМА (2):

Съдбата на един човек може да означава много, съдбата на стотици трудно се
обхваща, ала историята на хиляда, на милион, по принцип не означава нищо. Симетриадата е милион, не, милиард, повдигнат на сама по себе си невъобразима степен; какво от това, че ние стоим като мравки, вкопчени в гънките на дишащия свод, в дълбините на някой неин църковен кораб, представляващ десетократно увеличено пространство на Кронекер, че виждаме в светлината на факлите си издигането на обагрени в сиво гигантски плоскости, тяхното взаимно проникване, което всъщност трае само миг, защото тук всичко тече: съдържанието на тази архитектоника е движението – концентрирано и целенасочено.
(Станислав Лем, "Соларис", изд. "Колибри" 2021, превод от полски Лина Василева)

[linawas]

ТВОРЧЕСТВОТО НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ КАТО УПРАЖНЕНИЕ ЗА УМА (3):

Ние наблюдаваме само част от процеса, потрепването на една струна в симфоничния оркестър на свръхвеликани, а дори и нещо повече, защото знаем – но само знаем, без да го разбираме, – че същевременно над и под нас, в необятните висини, извън границите на взора и въображението ни протичат многократно милиони едновременни трансформации, свързани една с друга като нотите на математически контрапункт. Затуй някой беше нарекъл симетриадата математическа симфония, на която обаче ние сме само глухи слушатели.
За да видиш наистина нещо тук, трябва да се отдръпнеш, да отстъпиш на някаква огромна дистанция, но нали всичко в симетриадата е вътрешност, размножаване на свличащите се като лавини раждания, непрестанен акт на сътворение, на формиране, и нито една мимоза не е толкова чувствителна към докосването, както е чувствителен към настъпващите тук промени фрагментът на симетриадата, отдалечен през стотици етажи на миля от нашето местоположение. Тук всяка мигновена конструкция, чиято красота съществува извън границите на погледа, е съконструктор и диригент на всички други, възникващи по същото време и на свой ред оформящи я. Така е, симфония, но такава, която сама себе си създава и сама се унищожава.
(Станислав Лем, "Соларис", изд. "Колибри" 2021, превод от полски Лина Василева)

[linawas]

Teniska z Lem.jpg (59.29 KiB) Прегледано 966 пъти

ТВОРЧЕСТВОТО НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ КАТО УПРАЖНЕНИЕ ЗА УМА (4):

Краят на симетриадата е ужасяващ. Никой, който го е видял, не може да се отърве от чувството, че е станал свидетел на трагедия, ако ли не и на убийство. След някакви си два, максимум три часа – това експлозивно разрастване, репродуциране и самородство никога не продължава по-дълго – живият океан пристъпва към атака. Случващото се изглежда така: гладката повърхност се набръчква, вече успокоеният, покрит със засъхнала пяна прибой започва да кипи, от хоризонта се носят центростремителните талази на вълните, идентични с мускулестите кратери, асистиращи при раждането на мимоида, ала този път размерите им са несравнимо по-големи. Подморската част от симетриадата бива подложена на натиск, колосът бавно се издига нагоре, като че ли ще бъде изхвърлен извън пределите на планетата, повърхностните слоеве на океанската съединителна тъкан започват да се активизират, изпълзяват все по-високо по страничните стени, нарастват, набъбват, зазиждат изходите, ала всичко това е нищо в сравнение със случващото се по същото време в дълбините. Най-напред формотворческите процеси – създаването на поредните архитектонични елементи – за кратък миг спират, после рязко се ускоряват, плавните до този момент движения на проникване, нагъване, разпластяване на основите и сводовете стават бурни.
Потискащо е усещането, че пред лицето на грозящата го опасност колосът започва да се стреми рязко към някаква реализация. Но колкото повече се увеличава скоростта на промените, толкова по-ясно се открояват ужасяващата, будеща отвращение метаморфоза на самия градивен материал и неговата динамика. Всички ерупции по гладките повърхности омекват, отпускат се, увисват, започват да се появяват неудачни, недовършени, гротесково деформирани, сакати форми, от невидимите дълбини се надига нарастващ шум, досущ рев от изхвърлен в якакво агонално дишане въздух, който, отривайки се о стесняващите се стени, хъркайки и гърмейки в тунелите, възбужда в пропадащите тавани хрипове, породени сякаш от мъртви гласни струни в гибелни, обраснали със слузести сталактити гръкляни, и въпреки разбеснялото се движение – нали това е движение на унищожението – зрителят изпада в състояние на ступор.
Вече единствено ураганът, който вие от бездната, пронизвайки я през хилядите тунели, придържа поднебесния градеж, който започва да плава надолу, да пропада като обхванат от пламъци лейкопласт; ала все още тук и там се забелязват последни пърхания, безразборни, изолирани от останалите раздвижвания, слепи, все по-слаби, докато безспирно атакуваният отвън и подмиван отдолу гигант рухва с мудността на планина и изчезва в мъглявини от пяна – същата, която е придружавала неговото титанично сътворение.
(Станислав Лем, "Соларис", изд. "Колибри" 2021, превод от полски Лина Василева)

[linawas]

St. Lem, Lina, Tupcio.jpg (252.77 KiB) Прегледано 954 пъти

ТВОРЧЕСТВОТО НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ КАТО УПРАЖНЕНИЕ ЗА УМА (5):

Вечната вяра на влюбените и поетите в по-силната от смъртта сила на любовта, онова дошло до нас през вековете твърдение finis vitae sed non amoris, е заблуда. Тази заблуда е само безполезна, но не и смешна.
Затова пък да бъдеш часовник, който отмерва хода на времето, ту разбивано на парчета, ту отново сглобявано, часовник, в чийто механизъм, щом конструкторът побутне някоя част, още с първото движение нахлуват отчаяние и любов; да знаеш, че си джобен часовник на терзанието, което се задълбочава поради множеството комични повторения? Да повтаряш човешкото житие – хубаво, но да го повтаряш така, както пияницата повтаря дотегналата вече мелодия, пускайки все нови и нови дребни монети в музикалния шкаф? Не вярвах нито за миг, че този, предизвикал смъртта на стотици хора течен колос, с който цялата моя раса безуспешно се опитваше да установи поне плахо подобие на разбирателство, ще се трогне от трагедията на двама души. Ала действията му навярно имаха някаква цел. Макар, честно казано, и в това да не бях съвсем сигурен.
Какви триумфи, издевателства, какви терзания още ме чакаха? Нямах представа, но бях твърдо убеден, че не е свършило времето на ужасните чудеса.
(Станислав Лем, "Соларис", изд. "Колибри" 2021, превод от полски Лина Василева)

[linawas]

kosmos.jpg (32.22 KiB) Прегледано 897 пъти

САШО КАРАПАНЧЕВ ОТЛЕТЯ ПРИ ЗВЕЗДИТЕ, ЗА ДА СИ ГОВОРИ С ТЯХ ЗА ФАНТАСТИКА. ЛЕК ПОЛЕТ, ПРИЯТЕЛЮ!
ЩЕ МИ ЛИПСВАШ!
Лина Василева

[linawas]

Kosmos 2.jpg (76.22 KiB) Прегледано 775 пъти

Ето и моя принос към толкова популярната напоследък тема за КОРУПЦИЯТА – с неоценимата помощ на великия Лем:

Станислав Лем
„Из „Спомените на Ийон Тихи“

(…)
Държавата Гурундувай е три пъти по-голяма от Ламблия. Типично за Африка, бързата й индустриализация беше свързана с неизбежната корупция. Когато ние пристигнахме в Гурундувай, нейният механизъм почти беше спрял да действа,.
Всеки вземаше подкупи, без да прави нищо в замяна. Наистина беше възможно да си изядеш боя, ако не дадеш подкуп. Съгласно европейските критерии във всеки момент страната би трябвало да се разпадне на пух и прах. Едва като поживях там по-дълго, си дадох сметка как действа новият механизъм, отговарящ на онова, което на стария континент наричаме обществен договор.
Мвахи Табухине, директор на пощата, у когото отседнахме (столичният хотел от седемнайсет години беше в ремонт), ми разкри директно от какви съображения се е водил, когато е омъжвал шестте си дъщери. Чрез най-голямата той с един замах се сродил с електроцентралата и с обувния завод, понеже тъстът на директора бил главен енергетик. Благодарение на това не ходел бос и винаги имал ток. Втората си дъщеря оженил за месокомбината чрез брака й с портиера. Тази своя постъпка той също смяташе за много уместна. За разкрити далавери в месокомбината ръководство след ръководство отивало в затвора, а само портиерът си оставал на мястото, понеже той лично не участвал в далаверите, а само получавал подаръци. В резултат масата на пощенския директор беше винаги богато снабдена. Третата си дъщеря Мвахи сватосал за суперреферента на Ремонтната кооперация. Така и през дъждовния период имаше здрав покрив над главата си, а вратата се затваряше тъй плътно, че и змия не би могла да се промуши през прага, да не говорим за прозорците със стъкла. Четвъртата си дъщеря дал за жена на пазача в местния затвор – за всеки случай. Петата омъжил за писаря на градския съвет. Естествено, че за писаря, а не например за заместник-кмета, комуто категорично отказал. Чиновниците от общината се сменяли като облаците по небето, а писарят твърдо запазвал службата си, само дето по променливост на възгледите си приличал на луната. И накрая, шестото момиче станало съпруга на шефа на снабдяването на атомните войски. Въпросните войски съществували само на хартия, но снабдяването било реално. Освен това братовчедът на шефа по майчина линия бил пазач в зоопарка. Последната връзка ми се стори безполезна. Да не би заради слона? Мвахи се усмихна със снизходително превъзходство: “Защо се хващаш веднага за слона – рече, – мигар скорпионът не върши работа?”
След като той самият беше неин директор, Мвахи минаваше без брачни връзки с пощата и дори на мен, неговия квартирант, ми носеха писмата и колетите вкъщи, и то неотворени, което е несрещано явление в Гурундувай, където беше нормално гражданинът, желаещ да получи пратка от друг човек, живеещ някъде по-далечко, да си направи труда да иде да си я получи лично, освен ако не разполагаше със семейни привилегии. Често виждах как пощальоните напускаха сутрин службата с претъпкани торби, след което изсипваха направо в реката купищата писма, адресирани до пощенски кутии без необходимата протекция. Що се отнася до колетите, пощаджиите се забавляваха в хазартна игра, състояща се в отгатване на съдържанието на колета. Позналият можеше да си избере от него, каквото пожелае.
Единствена грижа на нашия хазаин беше липсата на роднини в управлението на гробищата. “Ще ме хвърлят на крокодилите, мръсниците!” – въздъхваше той неведнъж, когато го налягаха черни мисли. Високият естествен прираст в Гурундувай се обясняваше с факта, че нито един баща не мирясваше, докато не се обвържеше с кръвни връзки с мрежата жизненоважни институции. Мвахи ми разказа как преди ремонта на лумилския хотел неедин гост припадал от глад, а извиканата бърза помощ не идвала, защото екипите му прекарвали с линейките кокосови рогозки на своите познати. Впрочем, Хаувари, някогашен капрал от Чуждестранния легион, който се обявил за маршал след завземането на властта и през ден бил награждаван с нови и нови високи ордени от Министерството на Отличията за Особени Заслуги, не възразявал срещу всеобщия стремеж на жителите да се уреждат, нещо повече, говорело се, че именно нему е хрумнало да узакони корупцията.
Хаувари, наричан от местния печат По-голям Брат на Вечността, не беше скъперник по отношение на науката, а средства за нея Министерството на Финансите черпеше от данъците, налагани на чуждестранните фирми с представителства в страната. Парламентът одобряваше изневиделица тези данъци, след което следваха конфискации, търгове на имуществото, а когато една група капиталисти си събираше багажа, веднага се намираха други, изпълнени с желание да си опитат късмета в Гурундувай, притежаващ залежи, най-вече на никел и хром, смятани за огромни, въпреки нечии твърдения, че геоложките данни са фалшифицирани по поръчение на властите. Хаувари купувал на кредит оръжия, включително изтребители и танкове, които продавал на Ламблия срещу плащане в брой. С По-големия Брат на Вечността шега не биваше – когато настана голямата суша, той даде еднакъв шанс на християнския Бог и на Синему Турмуту, върховния дух на шаманите, а след като до три седмици не заваля, обезглави шаманите, а мисионерите изгони до шушка.
Говореше се, че след като прочел – като инструкция – биографията на Наполеон, Чингиз хан и други държавници, той започнал да подбужда поданиците си към грабежи, стига те да са в големи мащаби; че правителственият квартал бил изграден с материали, които Министерството на Строителството откраднало от Министерството на Мореплаването, което възнамерявало да построи с тях пристанище на Бамбези; капиталът за построяване на железница бил злоупотребен в Министерството на Кокосовите Орехи; пак чрез далавери били събрани средствата за построяване на сгради за съда и полицейския апарат, и така, постепенно, кражбите и присвояванията дали положителни резултати. Хаувари, наричан вече Баща на Вечността, лично открил с тържествена церемония Корупционната Банка, в която всеки сериозен предприемач можел да получи дългосрочен кредит за подкупи, стига дирекцията да прецени, че неговите интереси съвпадат с държавните.
Разбрах всичко това на собствен гръб, когато ми се скъса веригата на колелото; наложи се да наема ловец, който да улови млада змия, с която да бъде тапициран един там-там за Хииву, директора на телеграфа, срещу което той изпрати съболезнователна телеграма на Умиами, дядото на чийто шеф беше починал в джунглата, а Умиами на свой ред беше в роднински връзки с интенданта на армията и поради това разполагаше с велосипедни запаси, на които междувременно се придвижваше танковата бригада. (…)
Превод от полски Лина Василева