Text Size

Доматите сини, телетата с криле

 

(Нередактирана версия;

Разказът е публикуван в ТФ от 2007г.)

 

 

            - Доматите ще бъдат сини и точка.-главният секретар Маршал удари решително по масата и огледа присъстващите.

- Това е изнудване.-извика Стантски и скочи на крака-Аз съм против.

Главният секретар се усмихна злобно.

-Аз не подлагам въпроса на обсъждане, просто ви уведомявам.-той си погледна часовника и кимна на себе си-След около четвърт час Президентът ще направи изявление.

-Изявление? Защо по дяволите, трябва да прави изявление сега?! Не му ли стигат предишните?

Стантски, консултант-биолог към федералното правителство, не можеше да си намери място от възмущение.

-Нужно е да се очертаят приоритетите.-хладно отвърна Главният секретар-Много добре знаете, че навлизаме в заключителния етап на хармонизация. В най-скоро време очакваме покана за Конгреса на обединените цивилизации, където най-после ще станем част от голямото космическо семейство.

-Приоритети.-изсмя се горчиво биологът-Не ми пускай такива лафове, не и на мен, запази си ги за вестникарите.

-Какво толкова се дърпате?-възкликна изнервено Маршал-Едни домати, много важно. Ние направихме еволюционен избор, като взехме решение да се присъединим към Обединените цивилизации.

Научните консултанти се спогледаха омърлушено. Дън Сяо проговори тихо:

-Първо оризът стана зелен, после лукът спря да люти, започнахме да отглеждаме банани не по-дълги от шест сантиметра, въведохме безсолна сол и обезсладена захар, краставиците вече не са прави, а на кравайчета, сега пък доматите ще станат сини. И какъв вкус ще имат тези домати?

Главният секретар го стрелна надменно. Колко пъти беше казвал на Президента, че тези консултанти само ще пречат. За какъв им трябваше да ги включват в работните групи. Биолозите роптаеха срещу всяка промяна. Еколозите протестираха срещу климатичните корекции. А юристите, за юристите дори не му се мислеше, те през цялото време спъваха преговорите и все твърдяха – това е невъзможно, онова е невъзможно, това е в нарушение на закона, онова е в нарушение на Конституцията, дрън-дрън, всичко е възможно, стига да имаш желание да го направиш. Маршал удари с юмрук по масата и кресна срещу Дън Сяо:

- Престанете да се запъвате като магарета. Какъвто вкус трябва да имат скапаните домати, според стандартите на Обединените цивилизации, такъв ще имат. Не забравяйте, че те ще ни предоставят необходимите модификатори за коригирането на цветовите и вкусовите им характеристики.

-Да.-подметна кисело Стантски-За което ние ще си платим с тонове океанска вода и хиляди кубици арктически лед.

-Общото благо го изисква.-важно рече Маршал.

Главният секретар беше млад мъж на около двадесет и пет години. Сложната административна машина, следвайки своите специфични закономерности, го бе изтикала директно на този пост, игнорирайки липсата му на опит и професионални качества. Тези незначителни недостатъци той заместваше с огромно желание за показни действия и добри отношения с Президента Торбачов, чието протеже беше. Същият този стремеж за общо благо, между другото, беше покълнал в голям брой държавни чиновници и довел до редица конфузни ситуации. Така например, поради неточности в превода от езика на Алфа Центавър, в продължение на няколко месеца на телетата бяха присаждани криле, вместо хриле. Хрилете бяха необходими, тъй като съгласно Меморандума за всеобщата адаптивност на живите организми, раздел II, подраздел 33-А, приет от Деветдесет и втория Конгрес на обединените цивилизации – всички животни, тип “домашни”, трябвало да притежават способност да съществуват, както на суша, така и под вода. Същият меморандум, но в раздел IV, подраздел 2-Б, предвиждаше делфините и китовете да излязат и да заживеят на сушата, което пък беше заложено и в Меморандума за създаване на равни възможности за развитие на всички живи организми.

Делфините, обаче категорично отказваха да направят такава революционна крачка, пренебрегваха разпоредбите на Меморандума и държаха да си останат в моретата. С малки изключения, при китовете положението също не беше по-добро. Затова след изтощителни преговори обединените цивилизации направиха компромис, като бе даден допълнителен срок за изпълнение на задълженията на Земята по този Меморандум. Но по-малко или повече успешни – резултатите и ефектите на “общото благо” се сипеха със страшна сила - дълго време летящите телета объркваха въздушното движение, увисваха между клоните на дърветата, кацаха по небостъргачите и въобще – създаваха много работа на пожарните команди.

-Общото благо.-мърмореше Стантски-Ще ви дам аз едно общо благо. Онези от Южен кръст са от анти-материя, в Орион са червеи на силиконова основа, а ние се хармонизираме с тях. Това е безумие.

В този момент прозвуча предупредителен сигнал и телевизорите в залата се включиха автоматично.

На екраните се появи достолепното изражение на Президента Торбачов. В залата стана тихо. С присвити очи Президентът се взря замислено в камерата.

-Земляни.-каза той-Щастливият ден наближава. Денят, чакан от всички, вече не е само мечта. Нашите служители полагат неимоверни усилия да ускорят процеса на хармонизация, чрез който да се приобщим към извънземните ни братя по разум. Ние се срещнахме с тях само преди дванадесет години, а ето, че утре...

Гласът на Президента пресекна от вълнение.

-Утре ние вече ще бъдем едно цяло.

Маршал усети как консултантите зад него въздъхнаха тежко.

-Съгласно последните договорености, които постигнахме с Делегацията на Обединените цивилизации – въвеждат се нови стандарти по отношение на доматите, царевицата и безалкохолните напитки. Производството на царевица се преустановява, като неотговарящо на установените критерии и вредно за здравето на обединените цивилизации, доматите вече ще бъдат сини на цвят, а процентът им на водност ще бъде съобразен с установените изисквания. Освен това броят на мехурчетата в безалкохолните напитки ще се намали с тридесет и пет процента.

Торбачов погледна строго от екрана.

-Много добре знам, че има и черногледци, дори провокатори, които не вярват в успеха и всячески се стараят да ни попречат. Сега, обаче не е време да се занимаваме с тях. Ще дойде денят, в който те ще си получат заслуженото. Колкото и да не им се иска на някои хора, усилията, които полагаме, са оценявани високо от извънземните ни братя. Ежедневно получаваме окуражителни послания от тях, с които те изразяват своята подкрепа за нашето присъединяване към обединените цивилизации. Жертвите, които се налагаше да направим, вече са възнаградени. С приемането на последните изменения относно доматите и царевицата ние получихме покана да присъстваме на 146-тия Конгрес на обединените цивилизации. Ще повторя само заключителните думи от поканата, изпратена ни лично от Председателя на Конгреса: “Вашето участие ще ни даде възможност да поставим едно ново начало, като премахнем и последната разлика между нас.”

Президентът се изкашля от вълнение и въздъхна дълбоко.

-Корабът, който ще отведе мен и цялото федерално правителство на Конгреса, вече ни чака на летище “Буш-младши”. Земляни, това, за което се борихме, се превърна в реалност. След по-малко от 48 часа ние ще бъдем част от голямото космическо семейство.

-Стига с това космическо семейство.-изстена Стантски-Не издържам повече.

Главният секретар изключи телевизора и се обърна към хората в залата.

-Чухте достатъчно. Успехът е пълен. Стантски – седни си, престани да подскачаш като маймуна. Това за черногледците се отнасяше именно за такива като теб, така че помисли си добре, как ще се държиш занапред.

Биологът измуча гневно, но не каза нищо.

Консултантите клатеха глави и си шушнеха тихо.

-Нищо няма да излезе от това.

-Прибързваме. Защо трябва да форсираме всичко?

-Как защо? Догодина изтича мандатът на Торбачов. Ако не ни приемат до тогава, няма да може да се запише в историята. Пък с друго не може да се похвали.

-А колко ли ще ни струва?

-Дори не ми се мисли. Казват, че Индийския океан бил на изчезване. И за какво? Чудно, кой ли ще ги яде тези сини домати?

-Със сигурност няма да сме ние.

-Ами марулите, а? Да не говорим за прасетата...

-Ох, като се сетя само...

Стантски не издържа, отново скочи и се втурна навън. Плъзгащите се врати на залата едва успяха да го пропуснат. Маршал извика нещо след него, но той дори не го чу. Биологът изхвърча на улицата и тръгна по тротоара без определена посока. Колкото и странно да беше, но чувстваше известно облекчение. Скоро цялото това безумие щеше да свърши. Цели дванадесет години, дванадесет години от живота му, през които трябваше да се бори за почти всяка земна култура и накрая да отстъпва, да търпи поражение след поражение. А каква радост беше в началото! Братя по разум, нови познания, приобщаване към Обединените цивилизации...дрън-дрън.

Почти настъпи изпречилото се пред краката му куче. Псето изчурулика обидено и се дръпна настрани. В съответствие с Меморандума за допустимия шумов фон, лаят на кучетата надминаваше допустимите граници, поради което с генна модификация четирикраките любимци вече не лаеха, а чуруликаха като славейчета.

Биологът изруга животното и продължи нататък, като се върна към мислите си. Разбира се, първоначалната радост бързо отмина, започна се сериозна, на пръв поглед, работа. Подготовката за приемане в Конгреса на Обединените цивилизации. Каква пародия! Всяка страница знание струваше на Земята огромни количества вода – единствената конвертируема валута, която Обединените цивилизации признаваха. Но подготовката за присъединяване бе повече от странна. Сякаш не земляните се готвеха да заживеят сред другите носители на разума, а те имаха намерение да се заселят на Земята. Всичко се правеше според техните стандарти. В Латинска Америка и в Източна Европа измениха климата, така че да бъде подходящ за андромедианци и халейци, както и за други сродни на тях цивилизации. Единствената земна култура, която остана да вирее в тези области бе пшеницата, при това с изключително странен син цвят. От нея някои предприемчиви бизнесмени се опитваха да произвеждат и ракия – също синя, разбира се, дори вкусът й сякаш беше син.

            Стантски забеляза, че неусетно е тръгнал към дома си и от неговата къща го деляха не повече от две преки. Добре, че поне все още имаха къщи. Това бе един от въпросите, по които дори Обединените цивилизации още не бяха постигнали единомислие. Никой не искаше да се откаже от домашния си уют – алфианците живееха в кислородни мехури, реещи се из атмосферата, пирсите – в землянки, напълнени с литиев разтвор, а халейците висяха от колове, забити в земята. Изобщо, засега битът оцеляваше, за сметка на хилядолетната земна култура, която бе обречена на изчезване.

            Обединените цивилизации не признаваха литературата. 65 % от тях не разполагаха с аналог на човешките зрителни органи. Преговорите бяха непосилно тежки дори и само заради това, че документите първо трябваше да се трансформират от мислокристали на хартия, а след това чак се превеждаха на разбираем език. Музиката щеше да претърпи толкова сериозна трансформация, че ако Моцарт чуеше произведенията си в новия им вариант, щеше да си отреже и двете ръце, за да не напише нито нота повече. Официалният унифициран език, използван в Конгреса на Обединените цивилизации приличаше на кашлящо съскане и земната администрация усилено посещаваше курсове за неговото овладяване. Появиха се дори родители, които забраняваха на децата си да говорят на земните езици и ги караха да използват само официалното наречие.

            Стантски въздъхна тежко и с бавна стъпка се качи по стълбите, водещи към дома му. Вратата се затвори автоматично зад него, той прекоси хола и се отпусна на канапето пред телевизора. По спортния канал предаваха новия спорт – кулу-палу – игра, чиито правила бяха напълно неясни, но всички телевизии я излъчваха, макар и на загуба, защото такава беше федералната политика – хората да се приобщават към новите ценности. С интерес я гледаха само жителите на Северна Америка.

            Смени канала и пред него отново се разля лицето на Президента Торбачов. До него обаче този път грееше и квадратната физиономия на Маршал. Излъчваше се поредната безкрайна пресконференция.

            -Мечтата ми се сбъдва.-със сълзлив глас уверяваше Маршал-Това, което още като дете...

            Прещрака с дистанционното и изпъшка отчаяно. Тук пък даваха интервю с Председателя на Делегацията на Обединените цивилизации на земята. Председателят беше хуманоид от Касиопея с изхвръкнали очи, сини устни и потреперващ хобот, вместо нос. Глас зад кадър превеждаше думите му. Преводът беше накъсан и доста непълен, тъй като специалисти по извънземна лингвистика все още нямаше.

            -...очакваме пристигането на Вашия президент на Конгреса. ...Това ще бъде един символичен акт... ще покаже, че ние наистина сме като един... Смелостта на Вашия президент е впечатляваща... С приемането на поканата, той лично ще се присъедини и ще положи не само подписа си под този Меморандум...

            Биологът се изправи и замръзна пред телевизора. Странна мисъл се въртеше в главата му.

            -Разбира се, това е индивидуален акт,-продължаваше Председателят на Делегацията-никой не може да бъде задължаван, точно поради тази причина ние ценим още повече...

            Стантски се разсмя истерично, после стана сериозен и после пак се разсмя.

...

            Земната делегация се бе скупчила в залата за изпращане на космодрума. Президентът бе заобиколен от журналисти, даваше прощални интервюта, снимаше се с малки дечица, щипеше ги по бузките и се опитваше да пуска шеги.

            Маршал се отдели от свитата на Торбачов и се приближи до групата консултанти-биолози, дошли да изпратят делегацията.

            -Радвам се да ви видя.-каза важно Главният секретар-виждам, че и ти си тук.

            Последното се отнасяше за Стантски, който с широка усмивка махаше на всеки от делегацията и му пожелаваше лек път.

            -Заслужаваше си да дойда-отвърна биологът-Това не е за изпускане.

            -Знаех си, че ще се вразумиш.-въздъхна Главният секретар-Добре, че не се подведох по съветите ти. Все пак политиката не е за всеки.

            Стантски го потупа приятелски по рамото и го дръпна леко встрани.

            -Държах да ти го кажа аз. Просто нямаше да е честно да го разбереш от някой друг.

            Лицето на Главния секретар пак стана сериозно.

            -Какво искаш пак?

            Стантски обаче не бързаше да говори. Щеше да се наслади на всеки миг. На всеки миг!

-На този Конгрес-започна той-земната делегация ще подпише още един меморандум, вероятно знаеш за това. Меморандум със символично значение.

Маршал го изгледа накриво и изсумтя.

-Знам, някакъв меморандум за равенството между половете и братството във Вселената или нещо такова, не съм го чел. Какво пък толкова, ще го подпишем. Ти, какво, пак ли ще ме убеждаваш, че така не трябва и ще протестираш?

-Напротив.-ухили се Стантски-Държа да го подпишете. Не, че вече имате някакъв избор, но все пак, предпочитам да сте подготвени от сега.

-За какво?-изнервено изшептя Маршал. Неусетно гласът му се бе снижил.

Двамата се бяха отделили от групата изпращачи и наблизо нямаше никой, който да ги чуе.

-Този меморандум...-усмихна се биологът и се прозя престорено отегчено- Та този меморандум има предвид едно по-особено равенство между половете.

Главният секретар нервно потропваше с крак.

-Вероятно пак е станала грешка при превода, но, както ти е добре известно – повечето от Обединените цивилизации от доста векове насам се състоят само от един пол, половото разнообразие е обречено на постепенно и естествено изчезване.

-Е?

-И сега, с нашето присъединяване към голямото космическо семейство-Стантски се наслаждаваше на тази любима на Маршал фраза-Ние ще предприемем един символичен жест.

По челото на Главния секретар се стичаха едри капки пот.

-Един символичен жест, с който Президентът Торбачов и придружаващите го ще трябва да покажат своята готовност за присъединяване. Нищо повече, народите на Земята няма да бъдат обвързани от него по никакъв начин, важното е да демонстрираме, че сме готови да направим своя еволюционен избор. Ъ-ъ, както бе писал Председателят на Конгреса в поканата си до Торбачов - “Вашето участие ще ни даде възможност да поставим едно ново начало, като премахнем и последната разлика между нас”.

Биологът се наведе към Маршал и му прошепна нещо на ухото. Очите на Главния секретар се разшириха от ужас.

-Не може да бъде.

Стантски сви рамене и му намигна.

-Какво толкова? Най-обикновена манипулация. Кръц и готово.

И той направи недвусмислен жест с ръка, сякаш реже нещо и го хвърля настрани.

Маршал отстъпи крачка назад и се огледа безпомощно.

-Хайде, хайде.-потупа го дружески по рамото Стантски-Щом се налага. За общото благо.

И биологът побутна Главния секретар към земната делегация, която вече се качваше на космическия кораб.

 

 

София, лято, 2003г.

 

 

 

LEAVE A REPLY

Защитен код
Обнови