“На деветата или десетата нощ разбра (с известно огорчение),

че  нищо не бива да очаква от тези ученици,

които приемат безучастно учението му, но може да се осланя на онези,

които понякога дръзват логично да му противоречат.

Първите, макар и достойни за обич и нежност,

не можеха да станат личности;”

Х. Л. Борхес

 

На 12 февруари 1961 г. се озовах в мръсния и прашен град Кайро. Опитвайки се да се спася от вонята и многобройните зарази, пълзящи по тесните улички на града, аз се вмъкнах в поредното антикварно магазинче, притежавано от някой си Раджиб, бивш учител по история. Проявявайки добросърдечие към мен, същият този Раджиб избута настрана изложените на щанда “древни” артефакти и ми предложи един сравнително запазен свитък, без заглавие или име по него. Свитъкът наподобяваше малка брошура, не повече от двайсетина страници, изписани със ситен, калиграфски почерк и навързани с черен конец. Раджиб ми го предложи на съвсем прилична цена, обяснявайки, че авторът на това писание се споминал преди няколко години в затвора, ала разказът му имал стойност не толкова като антикварна рядкост, а по-скоро като съдържание.

Обзет от любопитство, аз платих на Раджиб исканата сума, взех ръкописа и се прибрах в хотелската си стая. И същата нощ пред мен се разкри следната история.

-----------

*          Аз, Мухамад Али ал-Самман, аз, монахът без име, пак аз – Матея, слугата на този, който си отиде, за да се завърне завинаги, сядам да пиша тази книга. Ще пиша от изгрев до залез; не ще ям от храната, носена ми от тъмничарите, за да мога до третия ден да свърша туй, що съм почнал, пък макар и да не е останала много надежда в сърцето ми. Но така предрече и той. Каза: “Ще живееш, додето е живо словото ми. И това ще бъде твоят дар и прокоба. А когато ... [то] започне да загива, ти ще седнеш и ще напишеш последната книга. След което ще изчезнеш, а тя ще живее.”

Светът се разпада. Моят свят. Така, както делвата се разби на хиляди малки червени глинени парченца и тринадесетте книги се пръснаха по земята. Или бяха повече? Не помня вече. Толкова време измина. Папирусът бе стар и сух, но кожите го бяха запазили непокътнат, почти същият, какъвто беше в деня, когато го зарових в пещерите на Джабал, скривайки го от невежеството на новия епископ, дошъл да раздава божия правда в манастира на “Свети Пахомий”. Беше дошло времето на лъжата. И изменниците, нещастните слуги на невежеството, бързаха да унищожат окончателно всяка истина и да въздигнат за вечни времена лъжливия канон на четвероевангелието. О, ти бедно човешко самолюбие...

(следващият абзац не се чете)

...По това време властваше тесногръдият епископ на Лион, наречен Ириней, и той бе произнесъл своята присъда над книгите на истинските ученици на Рабби. Само век и половина след разпятието, христовата църква бе вече забравена. На нейно място се издигаше друга, измамна, жестока, алчна за злато и власт. Нейните пипала се протягаха през времето, бавно, но сигурно проникваха те в светите обители, разпъваха и горяха последните следовници на Рабби и вместо любов, побиваха дървени кръстове, вместо надежда, зидаха каменни олтари, от които да принасят невинните си жертви.

Пак по това време в Йерусалим умря Филип, сина на Яков, който пък бе природен брат на Рабби и негов следовник в делото. Със смъртта на Филип си отиде и последната христова църква, такава, каквато ни я бе завещал Рабби. Тогава, аз, Матея, слугата на Рабби, а после на брат му – Яков (наричан от римляните Якомус), а после и на неговия син, виждайки накъде отиват нещата, сложих в едно ковчеже всичките книги, писани някога от апостолите и от тия, що бяха покрай тях, и се оттеглих в провинцията, а после в манастира на Свети Пахомий. Там аз ги преписах на гръцки и на коптски и изпратих писанията по всички краища на земята, та да не се загуби делото на Рабби, ала повечето от тези книги рано или късно биваха унищожавани, попадайки в недобронамерени ръце. Така, в четвъртото столетие от смъртта на учителя, аз бях принуден да скрия в земята и последните книги, що бях преписал и превел. Увих книгите в кожи, сложих ги в глиненото гърне и ги потулих дълбоко в пещерите на Джабал, надявайки се, че скоро ще дойде и тяхното време...

(следващите две страници липсват)

... и в Йерусалим бе спокойно и нищо не предвещаваше туй що предстоеше. Делото започна почти на шега. Или поне на мен ми се стори тъй. Един ден Рабби скучаеше, слушайки с отегчение поредната свада на Петър и Павел. Тия двамата умираха да се разправят. Кой колко пари бил дал за общото дело, кой казал по-мъдра дума на селяните, кой вдигнал краката на повече девойки... За всичко се разправяха. А Рабби ги слушаше и се усмихваше, ала си личеше, че не му е весело. Аз седях на земята до него и му кърпех сандалите. Хич не я обичах тая работа. Колко пъти съм му казвал на Рабби “Толкоз чудеса си направил, не може ли и за сандалите едно чудо да сториш?” А той само ме тупа по гърба и вика “Ший и не разсъждавай много. Чудесата за това са чудеса, щото нямат касателство с кърските грижи.” Та седя аз и кърпя, а Рабби се прозя едно широко, пък се провикна към ония непрокопсаници:

- Я, бе, хаймани, я елате тука.

Събраха се онези ми ти дрипльовци около него и взеха да се ръгат един друг, демек, слушайте сега внимателно, защото Учителят ще говори, а който няма уши да чуе, ще си остане прост и непросветен. Много народ имаше тогава край учителя. Мъжете бяха една дузина, че и повече, а жените поне шест или седем. Без да броим Мария, наречена по-късно Магдалена, ала тя бе друго нещо. Та събра ги той покрай себе си и взе да им говори. И ту им говори като някой товарач от пристанищата, ту в притчи и приказни истории. Да си призная, нито го слушах тогава внимателно, нито обръщах внимание на историите му. Де да знам, че той тия истории за нас ги е разказвал. Хем, колко пъти повтаряше “Който има уши - да слуша, който има очи - да гледа, истина ви казвам...” И им рече тогава: “От този ден искам да го видя словото на хартия.” Тъй им рече. Или с други думи – постави им задача. Всеки от тях да започне да описва туй що се случваше с нас – подробно и внимателно, без да си измисля, ала същевременно и тъй, както го разбира, според своя си ум. И от тогава се започна едно голямо писане. Всичките му ученици ходеха със свитъци хартия и дращеха нещо по тях. Е, не съвсем всичките, щото имаше и неграмотни сред учениците, например Юда бе напълно сляп за буквите; също имаше и такива, които макар и грамотни, трудно успяваха да държат перото за по-дълго време и често го хвърляха гневно настрана.

Всеки месец Рабби събираше написаното и го четеше. Четеше и се смееше на глас.

-Петре, Петре, какви глупости си писал, Петре!

А Петър се червеше от срам и ровеше с крак земята.

Ала имаше и други, дето пишеха смислено и с тях Рабби разговаряше надълго и широко, сврян в някой храсталак.

А такива като Марко и Петър гледаха завистливо отстрани и плюеха ядно в прахта, защото си мислеха, че са загубили благоволението на Рабби. Най-много от всички...

(следващият абзац не се чете, а между задрасканото се различават само следните думи.)

... идваше брат му Яков, носеше храна, оставяше ми я в ръцете, а после присядаше до него, попиваше потта от челото си, надигаше стомната с вода, отпиваше, поглеждаше го тъжно и поклащаше глава:

- Ех, братко, братко, какви си ги намислил, братко...

- Ти знаеш по-добре от всички, Якове.-отвръщаше му Рабби-И знаеш, че на теб разчитам...

-Стига!-прекъсваше го рязко Яков и се надигаше от мястото си-Къде е мама, искам да я видя, преди да си тръгна...

(После текстът става по-ясен и продължава така:)

... както казах, това беше Мария. Едната от трите Марии. Тя бе неговият истинен спътник. И той я обичаше повече от другите си ученици, и я целуваше [по устата], защото тя бе неговото второ аз и той се отразяваше в нея, а тя в него. И за нея бе казано:

“Защото аз съм първата и последната.

На мене се отдава почит и презрение.

Аз съм курвата и светицата.

Аз съм съпругата и девицата...

Аз съм безплодната и много са моите синове...

Аз съм тишината, която е непонятна...

Аз съм звукът на своето име.”

Много време трябваше да мине, докато разбера това, което никой от неговите ученици не разбра тогава. Мария не бе поредната дрипава нещастница, която той бе измъкнал от бардаците. Нито бе осемнадесетгодишната плът, която да му служи за забавление и разтуха, както си мислеха други. Тя бе част от учителя и със съществото си го допълваше и го правеше завършен. Ала тогава никой нямаше понятие по тези въпроси. Подсвиркваха след нея, заглеждаха се в гърдите й, отъркваха се в бедрата й и не проумяваха, че като блудстват с нея, всъщност блудстваха с него и със самата му вяра. И думите, които тя пишеше в своята книга, бяха неразбираеми за другите ученици. И само Рабби ги разбираше и щастлива усмивка озаряваше лицето му, докато ги четеше. Също го радваше и книгата на Филип, също и книгата на Яков, също и на някои от другите, но по едно време забелязах, че най-много се заседява с Тома Юдеина. Седеше до него и му говореше, а Тома пишеше в своята книга и само от време на време пребледнял поглеждаше към учителя и клатеше невярващо глава. Ама нямах време тогава да обърна внимание на тия неща. Кравите трябваше да се доят, магарето да се храни, дрехите да се перат, че да не ходим съвсем като просяци. Много месеци по-късно успях да видя, какво пише в книгата на Тома. И чак тогава ме прониза нещо и ме накара да стана по-внимателен. Там пишеше “Туй са тайните думи, дето живият Иисус ги говореше и които неговият брат, Тома Юдеина, ги записа...”

Невъзможно ми е да предам всичко, що пишеше в книгите на учениците му. Тайно надничах тук и там. Някои преписваха един от друг; други пък разкрасяваха случилото се или си измисляха; слагаха в устата на Рабби думи, които той никога не бе изричал. А той самият продължаваше да се смее на глупостите им и да ги поощрява. Създаваше сред тях негласно съревнование – кой ще успее да опише по-добре делата му. И едри капки пот се стичаха по челото на Павел, и скърцаха безпомощно зъбите на Йосифа... Някъде по това време Рабби спря да говори. Вече говореше само Мария. Така искаше той. Другите сядаха около нея и тя им четеше от своята книга. А после започваха да й задават въпроси. А тя най-често им отговаряше следното:

- За да опознаете Бога, трябва да опознаете самите себе си, до най-потайните си кътчета. Сторите ли го, ще опознаете и него.

Веднъж Петър я попита:

- Защо учителят обича тебе повече от другите?

А тя му отговори:

- Защото знае се, че от жената е произлязъл живота, който населява епохите.

Тогава Симон се разсмя презрително, ала Рабби трябваше само да го погледне, за да го накара да млъкне.

И тъй продължаваше да си тече живота. Аз вече не бях онзи прост прислужник, който сутрин и вечер слагаше и сваляше самара на магарето и миеше съдините на чешмата. Бях се превърнал в очи и уши. И се учех на езиците, които владееха другите, защото знаех, че скоро ще ми дотрябват. Не вярвам, че Рабби не е забелязал това. Може би тогава съм се заблуждавал, че то остава скрито за очите му, ала сега съм убеден, не само че е знаел, но дори ме е подтиквал към тези мои занимания. И аз тъкмо бях набрал кураж да говоря с него, да му кажа, че искам да ме приеме за ученик негов, ала дойде време да се влезе в Йерусалим и...

(Тук липсват четири страници, за които съм убеден, че не просто са изчезнали, а вероятно Раджиб ги е задържал за себе си.)

... а туй се случи на тридесетата година от смъртта му. Тогава реших да оставя Яков за кратко и да видя, какво са намислили онези. В писмото на Петър пишеше: “От Петър, на Иисуса Христа апостола, за Филип, нашия любим брат и другар, както и за тези, които са с него – Поздрави!” И тогава разбрах, какво са намислили Петър и Павел, и другите покрай тях. Да се съберат заедно и да пренапишат поученията на Рабби, така, както на тях им се харесваше, и доколкото ги бяха разбрали. И най-първо място в писмената щяха да запазят за себе си. А книгите, що бяха драскали в неграмотност преди време, сега наричаха евангелия и до там беше изумително това, че следовниците им откриваха всякакъв смисъл из несвързаните им слова. И аз напуснах Йерусалим, и дълго се борих срещу онези, ала малки бяха силите ми. По едно време Петър и Павел се скараха, ала и туй не помогна. Не се мина много и апостолическата църква започна да разпространява Четвероевангелието такова, каквото го знаем днес – с думите на Матей, Марко, Йоан и Павел. А книгите на Филип, Тома, Яков и дори на Мария, а също и на някои други, бяха низвергнати като небогоугодни. Все по-силна ставаше тяхната църква и в нея започна да се създава йерархия между сановете – епископи, свещенници, дякони... а начело бяха пак те – апостолите, обявили себе си за пазачи на единствената истинска вяра.

Тогава, оттегляйки се в манастира на Свети Пахомий, аз се заех да изучавам издълбоко книгите, написани от учениците на Рабби и много неща се проясниха в съзнанието ми.

(Тук стила на пишещия забележимо се променя)

Така разбрах следното:

1) Мъжът и жената някога са били една обща плът [и пак ще бъдат] и Мария [наречена още Магдалена] е била също толкова Христос, колкото и самият той; Ала Четвероевангелската църква бе отрекла истинната същност на Мария и я бе зачеркнала от книгите си.

2) Рабби не просто се бе забавлявал с учениците си, поставяйки им на пръв поглед отвлечени задачи. Неговият замисъл всъщност е бил много по-дълбок. Всичките тринадесет или четиринадесет евангелия, в своята съвкупност и цялост, е трябвало да представляват Новия завет.

3) Никога не е имало евангелие, писано от Рабби. Това е заблуда, разпространявана от недостатъчно образовани учени и изследователи; Така нареченото евангелие на Иисус представляваше едно малко листче, което даваше указания, как да бъдат подредени книгите на учениците му и как да се четат; всичко на всичко, няколко реда; Рабби ми напъха това листче в ръката две вечери, преди онази проклета нощ; пак тогава той ме дръпна настрана и ми прошепна туй, що ме чакаше занапред. Но за листчето аз се сетих, чак когато отидох в манастира и взех да прелиствам свитъците.

4) От това, което бе написал Рабби, аз разбрах следното: Людете не са узряли да разберат отведнъж божията мъдрост; затова тя трябва да им бъде разкривана постепенно и постепенно да бъдат водени те от откровение към откровение. За тази цел Рабби предвиждаше след смъртта му да се създаде църква, основана само на едно евангелие (Йоановото); след което изреждаше, в каква последователност [и при какви обстоятелства] да се добавят другите евангелия към Завета. Последна трябваше да бъде книгата на Мария [и тя щеше да разкрие безсмъртието за душата човешка]; също, ако възникнеше някъде противоречие, трябваше да се отдава предимство на туй, що е написано в книгата на Тома Юдеина.

5) Ученията на апостолите [според плана на Рабби] е следвало да се наслагват едно над друго; да се надграждат и постепенно да променят светогледа на хората; Замръзвайки в догмата на Четвероевангелието, онези завинаги бяха преградили пътя на човека към познанието. Бяха му отнели възможността да се развива; навеки го бяха оставили в стадия на невръстно дете, което не превъзхожда по интелект някой слабоумен.

6) Всяко следващо евангелие променяше смисъла, влаган в думите на предходните и разширяваше светопознанието ни;

7) Иисус бе името, с което Рабби бе запомнен в книгите на учениците и то бе общото между всички тях [и на всички езици] и ги обединяваше, и служеше като разпознавателен код за писанията им; Христос бе само едно привидно име, дадено му от Смъртта (и произнасяно различно на различните езици – сирийски, гръцки, латински).

8) Силно подозирам, че Рабби е знаел, какво ще се случи; той скрито ме е подготвял, затуй щото да съхраня и изпълня плана му; И поради това е казал на Тома Юдеина, че “не мир дойдох да ви донеса, а война”... Рабби си бе тръгнал разочарован от нас и в пристъп на отчаяние бе прибягнал до такъв сложен план. Виждайки, че делото му не може да се сбъдне изведнъж, той ядно бе възкликнал един път пред мене, след поредния запой на учениците му: “Всичките ви намерих пияни, а никой от вас не бе жаден. Идвате на тоя свят празни и пак празни искате да си идете.”

9) Рабби искаше да изгради една единствена църква; църквата на словото, която щеше да се въздигне от книгите на учениците му; а не каменните църкви, които взеха да строят отпосле. Защото Рабби бе казал: “Разцепете парче дърво; аз съм там. Повдигнете камъка и ще ме намерите.”

10) Не съществуваха посредници между човека и Бога, нито попове, нито църкви, защото Рабби бе казал: “Царството божие е във вас и около вас.”

В тези дни на страшни откровения аз не спях и не ядях. Нямаше го вече слугата Матея. Сега бях просто един безименен монах в затънтен накрай света манастир. Обикалях из стаята, четях ръкописите и същевременно ги преписвах и превеждах. Нямаше към кого да се обърна за помощ; нито да поискам съвет. Другите монаси биеха чела о каменния под и се кланяха на дървения кръст, а аз непрестанно говорех с Рабби; не излизах от стаята си, като омагьосан се взирах в папирусите и го откривах сред думите, които онези хаймани бяха дращили уж произволно из юдейските дворища и улици. Ала словото на Рабби бе затворено в моята килия. Епископите са надпреварваха да обявяват забрана след забрана над всяко писание, което не е признато от тях и се различава дори и с малко от Четвероевангелието и съставените по-късно от самите тях канонически текстове. Скоро се чу, че идат хора, изпратени от епископа, да ровят за забранени книги и тогава аз се реших на тази стъпка. Разпратих писанията на доверени хора в далечни земи и сам зарових един препис в пещерите на Джабал. Но останах по тези земи, за да бдя над скритото съкровище, да не попадне то в неверни ръце.

Никнеха нови вери и нови хора. Раждаха се и умираха религии. Заблудите оставаха. И нещо скрито дълбоко в мене ми казваше, че иде и моят край. А туй значеше само едно: че словото на Рабби умираше. Така дойде онзи ден, когато аз се реших на отчаяната стъпка да изровя книгите, що криеха истинните думи на Рабби, и да ги дам на света. Църквата отдавна бе загубила предишната си сила и не можеше да запуши устата ми. Щях да го направя така, че да не може да се потули делото ми. И до голяма степен успях. По това време носех името на Мухамад Али ал-Самман и с него си тръгвам сега от света, защото не името е важно, а делата и познанието на душата човешка. Но кой можеше да предполага, че ще ме задържат с измислено обвинение за убийство? Набедиха ме, че съм отмъстил за смъртта на баща си (преставяте ли си, аз?!) и ме хвърлиха зад решетките. А през това време онази женица, у която бях оставил папирусите, си палела огнището с тях. Половината книги бяха загубени завинаги; както и указателя на Рабби за тяхната последователност. Остана ми само надеждата, че...

----------

Тук ръкописът свършва. Не мога да скрия, че бях впечатлен. Цяла нощ прелиствах отново и отново измачканите листове. Дори това да бе пълна измислица, мистификация, тя пак си заслужаваше парите. На другия ден трябваше да напусна Кайро, а когато на есен пак имах път натам, магазинът на Раджиб вече не съществуваше. Но през тези осем месеца аз мислих много над прочетеното, докато накрая разбрах, че първо: Раджиб не случайно ми бе подхвърлил този свитък; и второ: най-важното не се съдържа в него. По-скоро, то бе само ключа (или един от многобройните преписи на ключа) към истинската, пълна и несъкратена версия на книгата на Мухамад, верния слуга на Рабби.