Стари, загубени вещи

 

 

„Не вярвам на скапаните си очи!”

Това беше първото нещо, което мина през главата на Майкъл Кармайкъл, когато видя сянката на Бърди да се отразява в прашните прозорци на офиса му. Г-н Бърди беше негов съсед в продължение на трийсет години, той живееше сам в голямата жълта къща на ъгъла, а от прозорците му всяка вечер се носеха симфонии на Бах и Вивалди.

Беше симпатичен дядка, с когото се поздравяваха редовно, но рядко бяха разменяли повече от няколко думи. Старецът обикновено кимаше приветливо, усмихваше се, махаше с ръка и... определено беше последният, когото Кармайкъл очакваше да види в канцеларията си.

Бърди продължаваше да се върти отпред и да се оглежда колебливо. Погледът му падна върху голямата табела на „Уестърн Галакси”, която висеше над входа. Той я позяпа няколко секунди, след което с несигурна ръка посегна към дръжката.

Камбанката звънна, шумът от улицата нахлу за миг в офиса и пак бе изгонен навън.

Кармайкъл побърза да го посрещне.

-         Здравейте, г-н Бърди, това се казва приятна изненада. Да ме вземат дяволите, ако съм си мислил някога, че ще ви видя тук.

-         Хм, да – смути се старецът. – Здравейте ъ-ъ, г-н...

-         Майкъл – прекъсна го другият. – Все пак не се познаваме от вчера.

-         Е, да – усмихна се Бърди. – Вие пък ме наричайте Сам. От Самюел. Ужасно претенциозно име. Жена ми все това казваше.

Кармайкъл никога не беше виждал жена в голямата жълта къща. Той повдигна разбиращо рамене, но не каза нищо. Личеше си, че Бърди започва да се отпуска. Очите му шареха любопитно по витрините.

-         Никога досега не съм влизал в заложна къща – призна старецът. – Във филмите ги правят все едни такива... нали се сещате.

-         Да – кимна примирено Майкъл. – Винаги се свързват с нещо нередно.

-         Точно така – кимна Бърди. – Да си призная, аз дори не знаех с какво се занимавате, но мадам Флора ме осведоми наскоро.

Кармайкъл изцъка с език. Мадам Флора беше проклета стара мома, която живееше в квартала и се стараеше да подържа високо ниво на осведоменост. И разбира се, като типична клюкарка, тя не обичаше да пази чуждите тайни само за себе си. 

-         Е, Сам, с какво мога да ви помогна? – разпери ръце Кармайкъл.

-         Ами, всъщност, може да се каже, че съм дошъл по работа – смути се отново Бърди. – Но се нуждая не само от помощта, а и от вашата дискретност.

-         Разбира се – усмихна се предразполагащо Майкъл. – Разговорът ни ще бъде поверителен. Това е нормална практика. Дължим го на клиентите си.

-         Как да ви кажа – подхвана Сам Бърди. – Историята е много лична.

Кармайкъл въздъхна мислено. Клиентите винаги идваха с много лични истории. Вещите, които носеха в заложната къща, струваха хиляди долари в собствените им очи, но рядко успяваха да получат повече от стотачка за тях. Заложният агент се приготви да изслуша търпеливо поредната сълзлива история за непрежалими семейни ценности.

-         Донесъл съм пръстен, който някога принадлежеше на жена ми – продължи старецът.

-         Да – кимна Майкъл. До тук опасенията му се оправдаваха. – И искате да го заложите, нали?

-         Не просто да го заложа – отвърна Бърди. – Разберете, аз нямам нужда от пари. Така се случи, че съм материално осигурен за поне още петдесет години напред. А едва ли ще живея и пет.

Кармайкъл направи протестиращ жест с ръка, но старецът се усмихна кротко.

-         Да, да, знам, какво ще кажете, но няма нужда. Както и да е – моята молба е по-особена.

-         Слушам ви – отвърна Кармайкъл.

-         Ще заложа този пръстен при вас, но при следните условия. Първо – да задържите парите, които бихте ми дали за него и второ – никога да не го продавате на когото и да било.

Майкъл Кармайкъл беше изненадан. Имаше нещо гнило в тази история.

            - Това се различава доста от обичайните сделки, които правим – каза той. - Трябва да ви призная, Сам, вашето предложение ме сварва неподготвен. Обикновено клиентите ни идват тук, залагат вещи, взимат парите и си заминават. Нещо като опростена форма на кредитиране. Ако човекът не се върне да откупи заложеното, ние го продаваме и толкова.

 - Не искам да го продавате – отвърна Бърди. – И точно затова ви плащам. Искам вие да оцените пръстена и да задържите сумата за себе си. Като гаранция, че той никога няма да излезе от тук. Приберете го в някой шкаф, заключете го в сейф и повече не го изваждайте на показ.

Кармайкъл не знаеше какво да каже.

-         Знам, че ви звучи странно – усмихна се старецът. – Затова, отделете ми още пет минути и ми позволете да ви разкажа малко за Джанет, моята съпруга.

-         Разбира се – повдигна рамене Кармайкъл.

-         Бяхме съвсем млади, когато се срещнахме – подхвана Бърди. – Аз бях на 23, тъкмо се бях уволнил от армията и започвах работа във фабриките на баща ми. А Джанет бе на 19, току-що завършила колеж и...

Гласът на Сам Бърди потрепери.

-         Може би знаете как е. За мен тя беше най-красивото момиче на света.

Кармайкъл кимна мрачно.

-         Половин година по-късно се оженихме. После пътувахме из Европа. Посетихме Париж, Мадрид, Виена. Прекрасни места. Когато се върнахме у дома бяхме още по-влюбени един в друг. Започнах работа и се нанесохме в къщата на баба. Не, сегашния си дом го купих след смъртта на Джанет. А тогава живеехме в имение в колониален стил, с огромна предна веранда и безкрайно дълго каменно стълбище.

-         Звучи приказно – промърмори Кармайкъл.

-         Наистина – отнесено продължи старецът. – Това бяха пет години, изпълнени с щастие. Докато един ден Джанет не се захвана да разтребва тавана.

Историята на Бърди беше обикновена и в същото време – нереална. Казано накратко – почиствайки таванските помещения, Джанет, също като в приказките, се натъкнала на ковчеже с вещи, останали от бабата на Сам. Сред вещите се намирал и пръстен от масивно злато със също толкова масивен син скъпоценен камък. Или поне това било първоначалното впечатление. Много години по-късно Бърди занесъл пръстена при ювелир, който първо отказал да го оцени, а впоследствие му предложил баснословна сума за него. Същото се повторило с още двама търговци. Но това било после.

Бърди помоли за чаша вода, която Кармайкъл побърза да му налее от автомата. Старецът пи дълго и внимателно, сякаш опипваше водата с език, накрая остави чашата на масата и се прокашля.

Да, после. А тогава Джанет толкова харесала пръстена, че моментално го сложила  на ръката си и... не го свалила до деня на смъртта си.

-         Можех ли да предположа – изхлипа Бърди – че този пръстен ще ни донесе нещастие? Тогава си мислех, че Джанет заслужава всичките бижута на света. Бях щастлив, защото виждах, че тя е щастлива.

-         Не мисля, че трябва да се вините за нещо – обади се Кармайкъл.

Лицето на Бърди се изкриви в тъжна усмивка.

- Нима има някакво значение? Вече нищо не може да върне Джанет. Половин година след като откри пръстена, тя отслабна, изтъня, изсъхна. След още три месеца не беше останала и следа от жизнената и красива жена, която бе станала моя съпруга. Мина още половин година и тя вече не можеше да се предвижва без чужда помощ.

Кармайкъл се взираше озадачено в него.

- Бъдете сигурен, ходихме при всякакви лекари и... нищо. Правиха й какви ли не изследвания – източваха кръв, рязаха, анализираха. През есента Джанет почина.

            Думите на Бърди сякаш прокънтяха в тишината на заложната къща.

            - Едва, когато от болницата ми предадоха вещите й, обърнах внимание на пръстена и на странното съвпадение между неговото откриване и влошаването на здравето на Джанет.

-         Ще ми го покажете ли все пак? – попита тихо Кармайкъл.

-         Разбира се, разбира се – засуети се Бърди и взе да рови по джобовете си. – Ето го!

Лицето на заложния агент замръзна за миг. След това си върна израза на професионална заинтересованост.

-         Да – каза той. – Това всъщност е прекрасен пръстен.

-         Знаех си, че ще ви хареса – отвърна старецът.

Кармайкъл го взе в ръце, погледна го под светлината на настолната лампа и после рязко го остави обратно на масата.

-         Колко ви предлагаха онези бижутери? – попита той.

-         Два милиона – промълви Бърди.

Старецът не лъжеше. Кармайкъл можеше да се обзаложи, че е истина. Вероятно му бяха предлагали и повече.

- Това е сериозна сума – каза той. – А и ние сме заложна къща все пак, при нас правилата са малко по-различни.

Бърди кимна разбиращо.

-         Мога веднага да ви напиша чек за 750 000 – изстреля Кармайкъл.

-         Добре – каза Сам. – А аз ще го осребря и ще ви донеса парите. Като гаранция, че пръстенът няма да има други собственици в бъдеще. Разберете, това е много важно за мен. Не искам да се повтори историята с Джанет – аз да умра и някой нещастник да намери пръстена в кутия на тавана ми.

-         Разбирам – отвърна Кармайкъл. – И ви обещавам, че пръстенът никога няма да попадне отново в чужди ръце.

Той взе пръстена, постави го в чекмеджето на бюрото, след което превъртя ключа и го пъхна в джоба си. Надраска с разкривен почерк числото 750 000, подписа се и връчи чека на Самюел.

-         Благодаря ви, Майкъл – отвърна той. – Разчитах много на вашата помощ. Ще имате парите утре до края на деня.

Бърди се упъти към изхода, сподирен от замисления поглед на заложния агент. Звънчето над вратата издрънча и след миг възрастният мъж го нямаше.

 

Майкъл въздъхна и затвори очи. Да, такава беше работата му тук, в заложната къща. Обикновено носеха евтини джундурии. Понякога красиви и ценни бижута. А съвсем, съвсем рядко се появяваха и такива като Бърди. Те носеха стари, отдавна загубени вещи. Вещи, заради които къщата всъщност съществуваше.

Кармайкъл извади пръстена от шкафа и се взря в него. Съпругата на Бърди не бе имала никакъв шанс. В постоянно съприкосновение с подобен предмет човек не би могъл да оцелее повече от една - две години. В края на краищата, това не беше пръстен, а стандартно средство за превоз. Изчезнало в района на Южна Каролина през 1862 г. по време на войната между Севера и Юга. Стара, отдавна загубена вещ.

Кармайкъл надяна пръстена на ръката си, натисна синия камък и се разтвори в пространството.