търсене в сайта:
 









Александър Бурмов
Водевил - поема
(Comedia del arte)
моноспектакъл в стихове

Първа част
ЩАСТИЕ И СЪД

(пролог)
Чуваш ли? На тебе ли го казвам?
Пак ли ще остана неразбран?
Ще ми кажеш, че съм просто глупав...
ще ми кажеш ли, че съм пиян?

....Но аз съм млад и надежден писател
- и както най-често се случва -
кариера направих в театъра
на малките въжени кукли!

От няколко малки желания,
от няколко дребни признания,
- в театъра куклен, където
боядисан парцал е небето.

Неуспял във отдела "другарство",
провален във отдела "мечти",
аз постъпих накрая на мястото
на което с талант се блести:

повериха ми в този театър
перспективен отдел "мелодрама",
профил - "лъжи най-пикантни,
гарантирана измама!".

Любовта тук разбира се ползува
законна привилегия:
една кукла и няколко пози -
ето ти т р а г е д и я.

Една кукла и няколко пози -
безброй несериозни трагедии,
но ми скимна - дали на сериозно? -
да напиша с е р и о з н а комедия...

За такава комедия тъкмо
имах малък любовен сюжет,
разполагах с артистки изтъкнати,
с превъзходно формиран балет:

те играеха всякакакви танци,
"любеница", "кан-кан", "мин-и-ет",
изпълняваха "голи-гондоли"
арфа и о р г а н - дует...


(щастие)

...ПРОЦЕСЪТ на творчеството
започва със смътната
надежда на ОСЪДЕНИЯ...

...Прибрахме се с надеждата във къщи.
Тя беше моя, весела и страстна
и както винаги, тя беше същата -
една надежда празна.
Игра, легло...
Кафе и умивалник -
прятно и дори забавно.
А някой беше казал, че е кално
надеждата
така да обладаваш!
"Жени, жени!",
въздъхнал би поетът,
"Жените лиЁ",
мъжът би възразил.
"Какви жени..."
циникът ще подметне,
а философът с
"Хм" ще обобщи.
И все така - от спор на спор -
без думи
жената шества
буйна, или строга...
Мъдрецът мисля,
би я нарисувал
с една такава проста аналогия:
когато беше девствена
надеждата,
на някой друг тя всичко подари.
Защо се връщаш пак?
Изглежда
животът щом ни умори,
се връщаме при първите, които
жестоко сме превърнали в последни,
но никога, не, никога не питаме
с какви очи сега ще ни погледнат!
Надежда ли? Това е просто всяка
жена, нестигнала целта на своя път.
Надежда! Благославям твойто мляко
и твоята развратна плът!
Ти никога не си дошла навреме -
все много рано, или много късно.
Не заслужаваш чистото ми семе
и пак, обичам те... дори такава мръсна.
Обичам те, когато ми досаждаш
със потна страст, разнежена до смърт,
защото можеш истински да раждаш,
когато истински те оплодят!
Аз мисля, че си струва да преспите
с една надежда глупава и страстна,
а често... уморена и пребита,
Та затова ли трябва да я мразим?

...Разсъмва се... Ужасно е когато
така внезапно, просто се разсъмва.
Нощта прозира като в апарата,
със който се преглеждаме на тъмно,
и докторът с огромна ръкавица
натиска премалелия корем,
а там - черво, транзистор, или жица
във тебе се е скъсало съвсем.
Но моля ви, наляво... по-надясно...
така... повярвахте ли? Няма как.
И диагнозата е ясна:
т о в а е язва, или просто - рак.
Но докторе, не е така заседнал
и нередовен този мой живот.
Това е, докторе, живот на дребно -
не се лекува с хапчета и спорт.
Промяна в климата? Звучи почти реално,
но, докторе! - С кого, къде и как?
Не, климатът е нещо по-специално,
не се променя с гари и със влак.
Разсъмва се... а сякаш ти залязваш,
останал насаме със свойте нощи,
и нещо незначително им казваш,
за да се каже само нещо още,
за да не вярваш в този миг, във който
денят, предателски, във първи ход
ще освети в леглото ти, във т в о й т о ,
не женствено животно, а робот.
Разсъмва се. Щастливи сме, когато
р о б о т ъ т е уверен в своя чар...
В прецизно подредени дати
на много весел календар,
във някъкъв красив, последен,
замайващ миг на сладострастие,
намираме дълбоко в себе си
естествено машинно щ а с т и е.

Дни - недовършени скици,
в залези - локви безцветни.
Зная всичко: зная, че всички
предишни и днешни циници
са вчерашни грешни поети.
Не, не топлите - вие сте тънки,
слузни нишки от бивши куплети.
Вижте детското девствено слънце,
колко весело в джоба ми дрънка -
плесенясала медна монета.
Вижте - истинско щастие крие
този втръснал от дрънкане джоб:
в ден, задушен до смърт, да напиеш
всяка жажда с разхлаждащ сироп!
Дни - недовършени скици,
в залези - локви безцветни.
Гениално? Това е, че всички
предишни и днешни циници
са вчерашни грешни поети.

24 часа живот:
протоплазма, пресечена с алкохол.
24 часа живот:
главооболие, махмурлук, зъбобол.
24 часа живот:
дробове, запушени с кал.
24 часа живот:
атропин, кофеин, луминал.
12 часа нощ...
12 часа ден...
...на двадесет и четери тепиха
лежиш, победен.
Тушират го твоето
сгърчено тяло
24 златни медала.
В главата е празно,
в устата е кисело,
а в мозъка - някаква
хилава мисъл.
И тя е:
на първата
древна
и чиста
протоплазмена капка -
свалям
и шапка!


Защо нощта ми е така особена?
Наистина ли съм останал сам...
Защо... ме плаши ... гардеробът?
По дяволите!
Там,

във този ъгъл нещо мърда...
и нещото е май ръка...
Банално! Глупаво... но твърдо
ще светна лампата.
Така...

изчезна. Столче, слушай... мило,
смени я тази... странна поза.
Сядам. И му се захилвам.
"Е, да. Натрапчива невроза."

Безсъница. Започва моят ад.
Изгарям. Но съвсем буквално.
Главата ми е огнен водопад
с неразгадани тайни.

Не виждам нищо. Всичко се върти.
И не - поезия, и не - видения,
а в някакво
ч е т в ъ р т о и з м е р е н и е
със тебе,
свят,
отново
сме
на
"ти"!


Защо нощта ми е така особена?
Наистина ли съм останал сам...
Задушно е... Къде сте ме затворили?
Да п и я -
няма ли?
Или
поне
да
ям?


(протокол)

...ПРОЦЕСЪТ НА т в о р ч е с т в о т о
започна със смътната
надежда на ОСЪДЕНИЯ...

Съмнението беше прокурор.
Обвиниха поета
в злоупотреба
с родна хартия.

Точка 2:
идеали,
от тия,
дето прикачват към името ти
- обикновно човешко име -
сричката: "ист".
Като
истина,
като
изтерзан,
като
чист,
произнесени от съда, по погрешка
като
изтъркан,
като
изтузен,
като
психопат,
като
садист.

Надеждата го обвини в разврат. Била присъствувала на
някаква оргия, и - боже мой! Но тя не е от тия! И каза: "Страшно е да си помисля... така ужасно беше!"

Адвокатът спеше.
стар,
мухлясал
блян.
Пиян.
Професор Блян - юрист със десет титли!
Хитлер.
Това е
просто тъй,
за рима.
Поетът
му намигаше
интимно.
Професор Блян?
Попаднал не на място?
Баста!
На съда е ясно!
Няма нищо скрито.
Да влезе у б и т и я т !



(дознание)


Убитият?
Здравей, не ме ли помниш?
това съм а з - един убит човек...
Не съм ужасен. Аз съм спрял часовник
в зенита на един задъхан век.
Тържествено е мойто погребение:
зъбчатите ми колела
заслужиха дълбоко уважение,
надгробни речи, химни, опела.
Здравей. И все-пак... може би си спомняш?
Това съм аз, един убит човек.
Не е ли все-едно - робот, часовник,
бутилка, мърша, замразен бифтек!
Не се усмихвай...
аз ще ти разкажа:
не съм умрял от атомна война,
не ми вредяха нуждите и саждите,
прочутите комплекси за вина.
Уби ме ежедневното с в е р я в а н е.
Да, станах теле-радио-синхрон,
но спираш да се движиш и да вярваш,
ако си винаги със всекиго взв тон.
За живите е свято, древно право
да изостават, или да избързват;
във крак със времето си, значи -
здраво
за дребното стрелките ти са вързани.
Пуснете го.
Поетът е невинен.
Човек не е убивал със татул!
- На моето ч о в е ш к о погребение
поетът е почетен караул.
Поетът се върти край мавзолея ми
и дебне стая със нормиран наем...
Поетът - племенник на зет ми -
отново ял - на заем.
Творци, творци! Спестявяйте таланта
на влог и лихва със добър процент!
Пестите ли, току отпуснат заем
за цял апартамент...

Да любиш истински, защото е прето,
да пишеш стихове за по-висок престиж,
да се измаряш с разни мимолетни
истории, за да заспиш,

кажете ми - това ли е животът:
един безкраен, сладичък екстаз?
Човек ли съм, или животно?
Или съм вече - "аз":

една безкрайно утвърдена личност,
прецизно балансирана до грам,
която не яде за да живее,
защото аз живея за да ям.

От времето ли станахме такива,
или по кръв сме паразити?
Та за това, което днес убиваме,
бащите ни са падали убити!

Професоре! Професоре! Къде сте?
Изпитайте ме, моля ви! Сега!
Умирането усвоих чудесно
на истина и на шега...

Излишно е по навик да се стискате,
та аз за тройка дахе и не моля.
Но моля ви, тук мъртви да не викате -
не взимайте на мъртвите покоя.

Не взимайте на мъртвите покоя,
сантиментални подлеци.
Смъртта е частна собственост, и не е
изгоден щат, вакантен за светци!

Професоре, но твоята защита
е пълна с юридически лъжи!
Аз искам истината да разпиташ,
вината ми със нея докажи.

Покажи ми истинско другарство
- някой да е искрен с теб и с мен -
някой да не е клюкрствал
и да не е озлобен.

Покажи ми честност, непревърнала
количеството в качество "подлец"...
Опитай се назад да се обърнеш
с онанистичен поглед на слепец,

огледай се и мухльото оплювай
и всяка плюнка нека вика "Мога!"
Тогава ще откриеш, че и д р у г и
са искали да вярват... в бога!

Вината ли? Не вие ще ме съдите,
надежди, блянове и пластове баласт!
Наивници! Над честните и мъдрите
една присъда има власт:



(присъда)


ОСЪДЕН СЪМ да бъда неспокоен,
да ме разкъсва всеки искрен ред
и всяка чужда болка да е моя...
Осъден съм да съм поет.

Не взимайте безсънните ми нощи -
не съм магьосник, нито таен луд.
Поетът като истината прост е
и като нея - взимат го за друг...

Но ако някога изстинат редовете,
ако намразя, ако стана лош,
с най-тежкото в света ме накажете:
с една единствена спокойна нощ!



Втора Част


СЛЕД ПРАЗНИКА
(ретроспекция)


След празника - хартийките остават
и пепел по килима - на петна,
бутилките, умрели прави,
и някяква разкрачена жена...
и вечната п о с л е д н а плоча,
с издраскан и пресипнал глас,
завила бавно и проточено:
"Обичах някога и аз..."
Обичах някога и аз.
Сняг и студ в очите ми.
Леден прах в сърцето ми.
Спи до мен скъпа, не плачи...
След празника хартийките остават.
И пепел по килима - на петна.
Бутилките, умрели прави,
и някаква разкрачена жена.

Не, толкова съдби не се побират
дори в един голям апартамент -
логично е, че всички си отиват
във някъкъв решителен момент...
логично е пияната надежда
да се натиска с някого в нощта:
животът ни нe трябва да се свежда
до толкова неистински неща.

Така да бъде... аз ще те намеря
- дърво и камък... ден, или година -
жена ли си, за тебе ще треперя,
дете ли си, за тебе ще загина!
Напускам те, и пак ще те настигам,
и винаги ще бъда непокорен -
небе ли си, ще бъдеш мойта сила,
земя ли си, ще бъдеш моят корен!

Една едничка истина аз имах.
И не безброй - една едничка вяра.
Прости... че я нарекох с твойто име,
прости... че я римувах с изневяра.
Прщавай, младост...
твърде много взимахме,
а никой да даде не бе готов.
Прощавай, младост - май, че се разминаха
експресите на нашата любов.
Но питаш ли ме
кой изгуби вярата?
От двама ни - кой пръв изневери?
Дали не се натрупват
изневярите
във банката на нашите гърди?
Опасен влог...
изплащат ни го с р о ч н о
за лукса да си построим
два метра
пръст,
една надгробна плоча
и с лихвите - цветя да посадим...

Но ти прощавай на секундите жестоки
от разпилените по пътя часове,
прости и на различните посоки
в които бъдещето ни зове,

прости на на мойте и на твойте релси,
прости на дългия им път,
прости на пътниците слезли -
те нямаше да устоят.

Семафорът на бъдещето свети
и сини мълнии проводникът плете...
прости на пътниците без билети -
най-искрените бяха те.

Прощавай, чуваш ли... години отшумяха,
а машинистът плаче, сбърчил вежди.
На пустия перон все-още маха
една и съща изоставена надежда.

Тя беше обща... чуваш ли, прощавай,
последната ни гара ще е обща -
цветя и пръст... и вятър... не забравяй -
обичаме надеждите си още!

Безумно н а ш и т е надежди! Вярата -
тя, истинската, още не съборена!
Ах, колко жалко, че последните ни гари
са просто недовършена истотия...

Всеки история своя си има.
Някаква малка история...
има си болка, раздяла, любима,
има си рана отворена.

"Пътека си има", е казал поетът,
гениалният... сигурно чел си.
А сигурно... нямаме вече пътеки.
А сигурно... имаме релси.

Ти, който ме слушаш, си с и г у р н о някой,
който обича изкуството...
кажи ми, ще можем ли ли някога, някак
с пътеките пак да препускаме?

Кажи ми, ще стане ли нива асфалтът?
В бетона цветя ще поникнат ли?
Светулки ще станат ли нощтните влакове,
които препускат за никъде?

Всички сме пътници. Истина стара.
Всеки открива и знае
там, на перона - в последната гара -
колко е тъжен безкраят.

Там на перона, в последната гара,
малкото куфарче стиснал,
с нокти задържаш последната пареща,
пареща ледена мисъл.

Там, на перона, в последната гара,
счупен на две от умора,
мило усмихнат, отключваш товара:
"Взимайте, милички хора!
Взимайте, топла е... взимайте! Пари
моята болка голяма..."
Там, на перона, в последната гара,
няма скъперници, няма!

Пътека си има... е казал поетът
във най-безпътечната песен.
Пътека си има! Повторил поетът
и му станало весело.

И пуснал пак последната си плоча
с издраскан и пресипнал глас.
След празника пригласял и нарочно:
"Обичам те! Обичам те и аз!"

Напускам те... и пак ще те настигам,
и винаги ще бъда непокорен!
Небе ли си, ще бъдеш мойта сила!
Земя ли си, ще бъдеш моят корен!

Човечно е... Човечно е да страдаш.
Не е човечно да не си щастлив.
Изгубилият има за награда
усмихнатата болка, че е жив.

Човечно е. И слънцето е рана
във тъмните зеници на нощта...
Бъди трева, а не безмълвен камък
и в теб ще никнат слънчеви цветя.

Животът ти да е поле от рани -
така ще го превърнеш в огледало
и всяка сутрин много, много рано
ще почваш да живееш отначало!

И истината пак ще се завръща...
дете ли си, за тебе ще загина.
На всеки кръстопът ще има къща
и няма върху релси да изстина!



Трета част


И АКО НЯКОГА МЕ ВИДИТЕ, ЧЕ ТИЧАМ
(елегия)


А ето, септември се връща
на буйния, приказен кон...
и аз съм във старата къща,
и аз съм във родния дом

и слушам във тихите вечери,
заровени в мократа шума,
тези на мене наречени,
за мене изречени думи,

и тичам със дните в гората
- задъхан, щастлив, уморен -
с последния, мокър, разплакан,
дъждовен добър чернозем -

като мойте откраднати истини
в запустелите птичи гнезда,
като тези, реални, измислени,
пламнали стари листа...

Ех, смъртта да ми беше приятел,
а приятелят - смърт да не бе...
Ех, да можех и аз като вятъра
да превърна дъха си в небе!...

Ех, да можех и аз, като тебе,
моя хубава, черна земя,
всичко мъртво във мен да погребвам,
всичко живо във мен - да родя!

Омагьосал бих старата къща,
омагьосал бих родния дом,
където септември ме връща
на буйния, приказен кон.

Омагьосал бих... дълго да чакат,
тъй както аз дълго обичам...
...Изпуснеш ли някога влака,
много дълго ще трябва да тичаш,

обикнал всяка лебедова песен
след петдесет изгубени приятели,
обикнал слънчевата есен
на гроба на едно дъждовно лято...

В легенди и във митове не вярвам
и често съм от прозата по-строг,
но хората обикнал съм навярно
защото ненавиждам да съм бог.

И винаги - дори да не е лесно,
дори да закъснея,
ще се връщам при първата есен,
ще се връщам... дори и без нея.

И ако някога ме видите, че тичам
към края на студения си ден,
повярвайте ми - не смъртта обичам,
обичам смъртно да съм уморен!






Четвърта част

ТЕТРАДКАТА НА ПРКЪЛНАТИЯ ПОЕТ
(три оди)



ОДА ЗА УМОРАТА


Умората от думи и дела,
които сме изпуснали случайно...
От сенките по нашите чела
- жестока и безименна умора
от сенките на спуснатите щори
в килерите на дребните ни тайни...
От някаква болнава миризма
на нещо средно между плесен и хлебарки,
на не до там изкъпана жена,
на хвърлени в клозетите угарки...
Умората нагоре да пълзиш,
когато можеш да летиш надолу,
умората да искаш да вървиш,
когато си безпомощен и болен...
От нуждата да бъдеш симпатичен
и винаги - безкрайно мил,
от нуждата да бъдеш поетичен
в един непоетичен водевил,
и никога да нямаш свое мнение,
но винаги да виждаш път...
Умората от дългите съмнения,
забравили за кратката ти плът,
но знаещи, че в хищния и скок
- безкрайно ловък, непринуден, мек -
лесно е да бъдеш бог,
трудно е да си човек.

Та тя по-силна е от собствената съвест,
която все-пак иска да почива!
Умората - от вечното безсъние
е станала безкрайно издържлива...

Умората от твоето излишно,
но твърдо "да!" на двадесет идве,
умората на тридесетгодишното
необходимо, предпазливо "не"...

Умората от гневните ти думи,
които кротко под езика спят...
Умората да бъдеш страшно умен,
когато трябва да си страшно млад!


Умората от лигавите сделки
в кантората на алчната ти съвест,
от тайните и явните престрелки,
от сянката на миналото в бъдеще...

Умората от дребното, невзрачното,
с което раните на едрото церим...
не гълтаме ли времето на хапчета
със чай, или с пеницелин?

За тези наши вечни епидемии
на пламнала от истините гръд
един антибиотик има - времето,
и всички бързат с него да ги спрат...

Но чуйте ме: дори да е потребно,
не взимайте от времето редовно!
Във малки дози е лечебно,
но във големи е отровно.

Живот на дози... той ни изсушава,
убива ни във пелени и пот.
Живот, след който нищо не остава -
не уважавам аз такъв живот!



ОДА ЗА ПОВЕЧЕТО


Живеем далече, снегът ни затрупва,
понякога няма транспорт,
мечтаем за хлебче, за топличка супа,
за простичък, топличък спор.

Големите теми са просто големи,
големи... а нас не вини.
Обичаме своите дребни проблеми
и своите малки жени.

Голямото слънце с големите облаци
решава вековния спор,
а ние отдавна решили сме спора си:
виличка с мъничък двор.

Пред хора в очите искри благодарност,
във клетвите - знаме и пушки...
А в къщи - червена и трепетна радост
в буркан с мариновани чушки.

Денят ще е кишав, но важното - дишаме,
за дишане няма статут.
И нека във всяка случайна въздишка
прониква сладникав уют!

Работим по много. От сутрин до вечер
все нещо горещо строим.
Какви ти случайности, спорове, срещи! -
след работа трябва да спим.

И нека е сиво, и нека е скучно,
в прозорците нека ръми...
нали в пожълтели истории учим
как бурята страшно гърми?

Защо сне такива? И кой е виновен
в такава енда ситуация?
Еснафи не сме, не сме и чиновноци,
и даже не сме демокрация...


ОДА ЗА АНДРЕЙ

(Портретът на бащата към сина)

"Запазих ли един единствен грам
от килограмите, които носех?
Успял ли съм така да се раздам,
че да не стана просяк?

Поисках ли щастливото невежество
на този миг, във който всичко зная?
Поисках ли, като смъртта прилежен,
на хората живот да завещая?

Поисках ли, или останах същия?
Безмилостно се приближава краят...
Но знам, дори назад да няма връщане,
аз нито миг не съм живял на заем!"


(Синът към портрета и всички наоколо)

Не си живял на заем, татко...
със зъби и със нокти - все напред...
И не угасна ли като тетрадка
на прокълнат поет?

Излез от рамката за малко. Виж сина си.
Пораснал е... и малко остарял.
Такъв го искаше... но виж, поръсен е
със скреж от истини... и рано е разбрал,

че празникът е винаги най-празен,
че винаги в компания си сам,
че винаги най-лекото ни смазва
и дребният товар е най-голям.

Такава е жестоката поука
на неговите двадесет и две...
Какво да прави собствената скука
и твоето хартиено небе?

Наследник е на т в о я т а действителност,
дори - съвсем умерено покварен...
защо не наследих дъха спасителен?
Защо не наследих и твойта вяра?

Канонът ли е истинската чест?
Защо поставихте баща ми в рамки?
Син божий... пророк същински!
Отдолу, с позлатени знащи
на праведен латински се чете:
"Ршыещкшф ьфпшыекгь мшефу уые."
Глупаци!
Нарисувайте баща ми
как плачеше като дете!

Да бяхте нарисували баща ми
как носел майка ми - простреляна,
да бяхте нарисували баща ми
не бог, а - селянин.

Да бяхте нарисували баща ми
как знаел истински да вярва...
Страхувате ли се? Това не е баща ми,
а гавра!

За компостьора на общественото мнение
прежалили отново шест стотинки,
ще тръгнете ли, все така сплотени,
до всеки всеки и за никой - никой?

Добре дошли в трамвайната ни партия
господа-другари с к а р т и т е !
Замаскирани,
абонирани,
защриховани,
застраховани,
отвисоко гледащи
контролите.
Господа!
(Другари!)
Аз
вдигам
тост
за ролите
и за суфльорите
на компостьорите!

И моят тост ще бъде малко клисав
от кишата на гумения под,
където всяка стъпка се подписва
с един удобен псевдоним - "народ",

но моят тост ще бъде много крепък
от парите по вашите тела...
Аз може да съм нищо и отрепка,
но моите очи не са дула,

с които на съседа си чертая
най-кратичкия път към комунизма...
с езиче и със зъбки не гадая
дали да гризна, или пък да близна.

Защото съм неуязвим - естествено!
Нали съм си бе-зсъ-дър-жа-те-лен!
И както някой казал е: наследствено
съм бил самостоятелен...

Нали отрепката в общественото мнение
е най-платежният, неизчерпаем фонд?
Нали отрепката, дошла с постановление -
отрепката, братлета е бе-тон!

Отрепката застива в монументи...
и във венци блести оригинално!
Отрепката е даже на моменти
ге-ни-ална!

Отрепката е винаги с квитанция!
Да си отрепка - тъничко изкуство е...
Отрепката с две думи е гаранция
за самочувствие!

Небе от бетон смазва изнервения път.
Градът подава ръка през моста на задъханите коли.
Вали.
Там до мокрите ливади
зъзнат нови панелни сгради.
Земята лепне, размита като грим.
Асфалтовият дим на тесните шосета
изстива между релсите
на градските трамваи.

Държава, пълна
с комитети -
комитет
на Левски,
комитет
за авторски права,
комитет
за телевизия
и радио,
сватби,
банкети,
радии...
Държава
на авторитетни
институции
и духовна проституция:
на глава
от населението
по трийсет
комитета!
Демагогия!
Софистика!
Човекът
- единица
в световната
статистика -
е нула
като личност
и нищо
като "аз".
Държава
на oмраза,
сaдисти
и екстаз!
нация
"техническа",
с прецизни
изчисления,
които смайват...
За успокоение -
в математиката
всяка
нула
е безкрайна като масите...
Ура!
Векът
е посивял.
Напред,
идеали,
слепи
от музейна
прах!
Сълзите ни са
кал,
а лозунгът
ни -
смях!
Е, няма подлостта ви да презирам...
едва ли като н е г о ще съм твърд.
(За втори път умрял к а н о н и з и р а н
миг след преждевременната смърт)

аз виждам - в заскрежените прозорци,
сред храмовете някой ходи пеш.
Обичам тези храмове съборени...
обичам тези храмове от скреж.

Дъхът ми ги превръща във неясни
сгъстени и мъгливи мисли...
обичам ги, защото в тях израстнах,
когато ги записвах.

Обичам ги, когато се разсейват
и се топят зад върховете сини...
и виждам само улични фенери,
и прелъстителни витрини.

Обичам... като тази малка Соня
(с която пак се скарах и сдобрих)
в антракта между мисли да отроня
един добър и малко тъжен стих -

със него ще напия дива билка...
сърцето ми е топла бучка лед...
Какво, че ще отпия от бутилка,
която нося вместо пистолет?



Пета част

С О Н Е Т З А Д И С Е К Ц И Я Т А
(свитък сонети)

СОНЕТ ЗА ЖИВОТА

След първата любов остава болката.
след втората - неизживяна младост.
След третата - това любов ли е?
Четвъртата е пищна като залез.

След първия приятел - вик и спазма.
След втория - езикът е по-точен.
След третия приятел - виц, сарказъм,
четвъртият е реплика... и точка.

След първата ни вяра - просто нищо.
След втората - и нищото е нещо.
След третата сме вече на равнище,
четвъртата е празнично усещане.

След първата ни смърт - военна музика.
След втората - врата, ритник и пътни.
След третата сме малко нещо гузни,
от явното предимство на безсмъртните.

От първия живот не се оплакваме.
Вторият е малко нанагоре.
третият е мъчното очакване
в четвъртия да бъдем хора.

Във първата война си новобранец.
Във втората - герой, или предател.
Третата война е просто рана.
Останалото е признателност.

Но винаги така е на война -
ще избереш едно от двете-
да те убива вечната вина,
или да възкръснеш в цвете.




СОНЕТ ЗА ДИСЕКЦИЯТА


След последната ти
ретроспекция -
криза,
операция,
корекция.
Под ризта на скъпите овации,
под потника,
стерилен като съвест,
която сменяме
преди да се изцапа,
стомахът ти
се грчи
и те хапе
- хищник, подивял
във клетка -
със хилядите зъби
на безпаметна
и гладна
равносметка:
зад теб са първите
и най-жестоки истини
пречупени
през нечуплива призма,
и прозата на
грейналите рози
във слънчевия парник
на цинизма,
и свидната, и първата поезия,
научена от някой да убива,
и падналият на земята
кестен
до стръкчето коприва.
Зад теб е гениалното безплодие
на хвърленото върху пясък семе
и кладенецът сънен на надеждите
в оазиса на миналото време.
И атомните взривове
амбиция
над мислите
измъчени, бездомни,
и радиоактивното излъчване
на спомена.

Шевът на изрязанато
"вчера"
тежи като
наследственост.

Пред тебе е -
блестяща кариера
и... посредсвеност.


КОСМИЧЕСКИ СОНЕТ-АНТИУТОПИЯ
(из архивите на Галактическия Пръстен)

...Земята е бракуван
атомен реактор,
записан в "х ; 0
ен на степен" фактор.

Планетата омърля
безоблачните нощи.
такива ги изхвърлят
в галактическите кошчета -

нека да се цапа
в собствената
смет,
планета за касапи,
планета без
късмет.

А може в подходяща
космическа градина
за пример да загащят
двама, или трима,

и малки космодорчета
да гледат във захлас
през малките прозорчета
от гравипласт:

- Това е там министър! -
посочват го със пръст.
- А онзи е на зет му
на племенника тъст!
- Онзи е поет...
- А онзи е човек!
- Онзи: политик!
- Онзи е нахален.
- А онзи: по случайност
е съвсем нормален!

Ето и една стара карабина.
Ето и една стерео-картина:

"...под острите ребра забравен мускул
безименно на празен ход затихва...
момиче-чучело със посивели бузки
погребва взвод от стихове.

Минутите, които са насищали,
лакират ноктите на зверския й глад.
Реки, от сухи дънери заприщени,
плодят блата с атавистична смрад.

Гигантски папрати, отново избуели,
извършват странни жестове.
Остатъци от мекотели
зачеват... пътешествие.

(Може би последно,
но така е редно:
чухме, че раздавали
на клетки с положение
гробове с чудесно
южно изложение!
"Нема много време!"
"Давай да се време!"
"Требе да умреме!")

Венци,
светци
и многоточия...
Цивилазицаята се проточва
и прочие...
Какво, че я наричат "Завър..."
и е самозванка
- всичко живо мачка
в единната си крачка -
нали е общо взето
вегетарианка...

После се смалява:
викове и врява,
клони и дървета -
питекантропова
просвета...

Все по-малка,
деликатна,
многократна,
златна,
бронзова,
желязна...
все по-мазна,
мазна...
все по-масова
и пластмасова...
асова,
класова,
по-побратимна
и... а т о м н а.

...И нали е всеки
на г е н а си кръстен,
спиралата завършва
с... п р ъ с т е н.
Под какъвто искаш ъгъл -
все е кръгъл.

...Метафорични градове горят
и облаците падат все по-ниско.
Мъртвите концепции торят
нивите на зреещите мисли.

Комбайн-робот (с душа под наем)
богатата реколта е омел.
Роботът е неуправляем
и всичко става с а м о ц е л.

...В скривалищата - гладни обречени.
Оловото печели бавни рундове
с умрелите за дъхавата вечност
живеещи... задъхани секунди.

...Момиченцето с пръстените бузки,
с усмивката във пликче - "до поискване",
завива в парцаливата си блузка
предсмъртното веселие
на близките...

...Мутант със метастазни циреи
и челюст като менгеме,
изобретява лира
за песен
от сто р е н т г е н а:

"Потомци на родените без време,
земята и на скалната й твърд,
големите са истински
големи
в безименната, малка
смърт..."

...Времето запазва ръкописа,
историята прави гаф
и, ето го - измъдря се до слисан,
но точен параграф:

"Земята е бракуван
атомен реактор,
записан
в х ; 0
ен на
степен
фактор.

Планетата омърля
безоблачните нощи."
...Такива ги изхвърляме
в галактическите
кошчета.



СОНЕТ ЗА ПРЕДАТЕЛСТВОТО
(X)


Тихо, тихо... коко обич...
светове безкрайна тишина...
Тихо... тихо... нека още,
още мъничко вина...

Щастието не е голо,
само няма да те пусне...
Тихо... щастието моли
с ожаднели, сухи устни.

Тихо, тихо... целуни я -
тишината е това...
Тихо, в теб ще се укрия,
влажна, пролетна трева.

Тихо. Няма да изсъхнеш.
Твоят сок не е обречен...
В мен са влажните ти мъхове...
аз съм миг - и значи:
вечен.

Тихо, просто се страхувам...
Тихо... колко много обич!
И нали, нали си струва
тази капка бърза болка?

И не е невероятна
после тъмнината гъста...
Тихо. Тя е необятна
като влажните ти пръсти...



СОНЕТ ЗА ПРЕДАТЕЛСТВОТО
(XX)


Трамваи.
травми.
ВМИ.
МВР.
До-ре-ми.
Тра-ла-ла.
Ба-ла-ми.
Бел-а-ми.
Ами!
Дзън-н...
Дрън-н...
Дръжки!
Чушки!
"Слушай, братко,
вземи го, братко,
може да ти послужи
добре..."
Ми-ре-до.
Чао.
"Ало?
Кой кого осъди?"
Гъди-гъди.
"Ама ти
си бил от нашите?
Долу гащите!"
Просто мъж -
изведнъж
просто
гол
и без пол,
няма как -
изнасилен:
просто мъж,
сам
и силен.
Музика! Бодро!
Сузи Куадро!
Ыешслы
фтв
ыещтуы
сфт икфлу
ьн ищтуыб
иге ерун
сфте ефлу
ьн
кщсл,фтв,кщдд
Пешката на ход.
Развод.
Интелигент!!
"Бурмов,
Бурмов,
до кога
ще си клиент
в собствения
си
апартамент?"
Трамваи,
травми...
Дай ми!
Дай ми!
Ура-а!
Гора
от бедра.
Прятели!
Гадатели!
Предатели!
Влиятелни
слушатели!
Ваятели!
Писатели!
Има смисъл!
Гъл-гъл-гъл...
Къл-къл-къл...
Няма как...
но - обилен,
просто мъж,
сам
и силен...
със статут:
луд, луд, луд, луд, луд-луд луд,
луд, луд, луд, луд, луууд!!!



СОНЕТ ЗА ПРЕДАТЕЛСТВАТА
(XXX)


Като първите нежни обятия,
като първия чек осребрен,
като първа работна заплата,
като първия есенен ден,

като първите пролетни стъпки,
като първия тлъст хонорар,
като първите парещи тръпки,
като първия леден кошмар,

като първите любещи върви,
като първия весел развод,
ти си винаги, винаги п ъ р в и,
мой последен и беден живот!

Като първото утро величествен,
но по-дребен от дребната вещ,
зареден с киловат електричество,
но изтлял като лоена свещ...

Умъдрял с хитрини и прегради,
аз умирам, наивен и бос...
"Ти ли моето детство предаде?"
е последният детски въпрос.



СОНЕТ ЗА УБИЙСТВАТА

Убиваме случайно, от засада,
убиваме със цел, или без цел,
убиваме за мъст и за награда,
убиваме сърна, или орел.

Убиваме от ловна страст, безстрастно,
с еднаква сласт във студ, или във пек,
убиваме без глас, или пък властно,
убиваме маймуна и човек.

Убиваме от гордост и търпимост,
във името на обич и отечество,
понякога и без необходимост
убиваме планета и човечество.

Кажете ни: "Вселената гори!!"
Това е просто факт. Не ни засяга.
Убиваме и времето дори,
когато вземе много да дотяга.


СОНЕТ ЗА ДОСАДАТА


Посредствените сигурно те мразят
за всяка своя неуспяла битка.
И втори път, защото си белязан
да се родиш на медената питка.

По-умните беззлобно ти завиждат,
дори и да не са от теб зависими...
но всъщност много рядко те обиждат,
защото имат социално мислене.

По-слабите направо се подмазват
(бъди към слабия по-бдителен).
По-силните почти не ти приказват,
защото силният е мнителен.

И безразличните не са дотам любезни,
макар, че често носят облекчение...
е, безразличието може би разглезва
със някакво особено търепение.

Обичащите също ти дотягат,
но те са като старо огледало -
най-верния критерии предлага,
когато не е прашно... и е цяло.



СОНЕТ ЗА ЛИРИЧНИЯ ГЕРОЙ


Напразно ли се счупи
огледалото
и съвестта е банка
с инвестиции?
Напразно ли
след взрива
оцеляла е
една единствена
амбиция?
Напразно ли
в кошмарните ти
сънища,
във нощите
по-сухи и от пясък,
най-страшно
е безоблачното
бъдеще
и хоризонтите
като пустиня
ясни?
Напразното
съвсем не е напразно -
такава е
съдбата
на обрязаните:
щастливите
съдби са мазни,
тежко
на н е с м а з а н и т е!




СОНЕТ ЗА ТЪРТЕЯ
(X)


Понякога завиждам на пчелите,
умирали за капката нектар...
понякога завиждам на убитите -
войниците на слънчевия цар.

Понякога завиждам и на тебе,
на твоето затоплено легло,
(никога на никой непотребен,
но винаги от знатно потекло)

на твоето практическо безсмъртие,
на твоя свеж и нов феодализъм,
на твоите усмивчици и въртели,
на погледа ти мазен и зализан.

Завиждам ти: понякога си смел,
понякога - съвсем не си посредствен.
Уви, епохата не те направи ц е л,
а - с р е д с т в о...



СОНЕТ ЗА ТЪРТЕЯ
(XX)


Аз съм седнал
на цвете
и си клатя
краката -
лекомислен
и светъл,
и бъбрив
като вятър,
разумен
и питомен,
див
и първичен,
обичам
пчелите
и земята
обичам,
аз съм буен поток
и лъчиста вода,
аз съм педя
човек -
имам
лакът брада,
имам
нежна
китара
и цигулка
със лък,
аз съм Сойер
и Сара,
аз съм Дейвид
и Хък.

Аз съм седнал
на цвете
и си клатя
краката,
имам
песни
за всеки,
имам
ноти
в торбата,
балади,
вина,
и дори -
биографии.
Имам даже
една
търтепитафия.
Аз обичам
пчелите
и земята обичам,
и летя над
тревите,
и към
слънцето
тичам,
аз съм педя-човек
- ужасно
зает -
и запявам прощален
търтекуплет:
падна малкия
търтей,
падна в беда...
Слушай, търтьо малък,
сонет със брада!

Ти бе решил - животът ни е битка,
в която мъртвите
най-хубаво живеят
и, кацнал върху медената
питка,
безименно
се захароса
в нея.
Стана малко
бонбонче,
стана
просто
от тия,
дето се хрускат
в кутия.
Чуйте чашки
прозрачни,
и уши от листа,
вижте, мравки невзрачни,
вижте, малки тревички,
буболечки и клечки,
аз запявам сега,
аз запявам за всички
и за всички
ще свиря,
вижте
колко красиво,
вижте
колко свободно,
вижте
колко безплодно
този търтей
умира.
Стана малко бонбонче,
стана просто от тия,
дето се хрускат
в кутия.

Крилата ти, о, търтею, са вносни.
Съдбата ти, о, търтей, е несносна:
оплождаш
за да те убият.

Аз съм седнал
на цвете
и си клатя
краката,
лекомислен
и светъл,
и бъбрив
като вятър.
Чуйте, хора
отгоре,
чуйте
тънкия глас,
моя - близък, далечен
и невидим във вас:

"Владетели на черноземна жажда,
земята и на скалната й твърд -
онази смърт, която
ражда
е най-красивата ни смърт!"

Колко малко неща
оживяват без рамки -
моят скитащ баща,
мойта маса от сламки.

Аз съм малък красавец
със голяма торба,
аз съм китен и здравец,
аз съм път и съдба.

Имам шапка от жълъд
и обувки от мъх,
и очи от шишарки,
и техния дъх...

Чуйте, хора далечни,
непознатия глас,
аз съм малко човече,
но съм вътре във вас.


СОНЕТ ЗА ПЕРВЕРЗИЯТА
(X)


Животът бе рулетка, на която
най-умните залагаха на дребно.
Така не се излиза от играта
и първите не са последни.

Поетът бе спечелил милион,
завото беше принципен и верен -
залагаше последния жетон
само на червено, или черно.

Заложил бе на едро и успя -
натъпка си джобСвете със мигове,
поскита малко сам, запя
и се уригна.

Милионите така ужасно трябват...
че той не знаеше със тях какво да прави -
бе твърде мъдър, за да им се радва,
и твърде млад, за да ги изостави.

Милиони мигове са прелестен сюрприз:
в най-скъпите илюзии облечен,
задоволяваш всеки луд каприз,
но ТОЙ поиска... в е ч н о с т !

наложи се отново да заложи,
във тази своя... дама... влюбен...
Но невъзможното едва ли е възможно -
и той загуби.

Тъй, до взрива - спиртосан и натровен,
поетът се провикваше: "Играем!"
И всяка нощ започваше отново
с един единствен миг
и то - на заем.


СОНЕТ ЗА ПЕРВЕРЗИЯТА
(XX)


Скъперникът на мисълта
сумтеше
и мислеше:
"Парите ми са време!"
Рулетката
пред
него се въртеше,
готова да даде,
или да вземе.
Скъперникът на мисълта
бе пълен
със неизползувани
потенциали -
чудесен нерв
и пълнокръвие
му бяха капиталите.
Но той не смееше във нищо
да ги вложи,
а беше по рождение забавен:
търгуваше
със титли
и със кожи
за да си купи
здраве.

Взривът дори не го учуди -
нали му бяха нервите железни.
Той нямаше какво да губи
от свойта
безполезност.



СОНЕТ ЗА ПЕРВЕРЗИЯТА
(XXX)


Крупието беше жив академик,
завършил две почетни академии.
Той беше талантлив, дори велик
в изкуството да взема.

Взрива посрещна сресан
и избръснат,
с плътта се раздели
спокойно, тихо -
той знаеше,
че рано,
или късно
ще си я върне с лихва.



СОНЕТ ЗА ПЕРВЕРЗИЯТА
(ШМ)


Всяка респектираща игра
има правила и
победители.
Рулетката - и
сенчеста гора
от зрители.

Всичките им жизнени тревоги
имат постоянен
лайт-мотив.
Последната им мисъл
бе: "За бога!
какъв прекрасен
взрив!"


СОНЕТ ЗА ВЗРИВА
(X)
(естрадна песен)


Светът се разлага на атоми,
момичета,
естрадни песни,
радиация...
някои това наричат
алиенация,
други казват -
демографски взрив,
трети мислят -
поток информация,
четвърти твърдят,
че потокът е сив...
цветиста била само
нацията,
освен това била техническа.

Със всичко съм съгласен,
ми-ла мам-о,
с народ
и умници,
но о, ма-мо,
има критици -
казват, поезията
ми била ученическа.
Не харесват моя стил,
например - чуждиците...
Съгласен съм и с
критиците.
Нека пасат,
мила мамо,
с любовта
във нощта,
по света
към песента
и радостта,
тра-та-та,
мила мамо,
ча-ча-ча-ча.
Не знам кои
са "единствено виновни",
но в моята
"три от осем"
класация,
това аз наричам
мила мамо,
"памятник нерукотворный"
на
Трендафил Акациев.



СОНЕТ ЗА ВЗРИВА
(XX)
(подпури от известни шлагери)


Може би не харесвате
Бетовен?
Или дори -
Битълсите?
Предпочитате
Лили Иванова...
дори -
Йорданка Христова?

Добре, бе джанъм!
Аз съм за кол-турата!
Оти де се не
повеселим -
чумким
й пука
на ла-та-ра-турата
"огън ли е, или дим!"


Дали ве бъде "татко", или "мама",
щом е "ох" и "ах", все ще ни минете.
"Сън ли е, или я няма",
припка "Мариана"
след "Делфините"!

"Земя като една човешка длан",
кой със този
трън те увенча?!
...Пее,
танци
старият Балкан
нещо между
шейк и ча-ча-ча...




СОНЕТ ЗА ЛИРИЧНИЯ ГЕРОЙ
(XX)


Имам ли какво да ви разкажа?
Имам ли? Нима са за добро
малките, отровничките сажди
в кюнеца на моето перо?

Не сме се преустройвали на нафта
и чувствата си не затоплям
с ТЕЦ,
но чух, че някъде,
на някого
под рафта
продавали пера
и от синчец.

Но този някой е така
далечен,
и нужни са такива
страшни връзки!

(А аз не съм
достатъчно човечен,
нахален,
или дързък.)


Съдбата превъзходно ме подхлъзна:
кола, апартамент, бастун, бомбе...
Ех, музо, музо, докога ще зъзнеш
край мойто поетическо кюмбе!





СОНЕТ ЗА ВЗРИВА
(ШШШ)
(реквием на човеко-призрака)

Не крещиш на сън или на яве,
тихичко промъкваш се напред...
така, умрял за лошите прояви,
живееш като много лош поет.

С последни сили търсиш път към себе си,
насищаш с нищо несъбуждан глад,
препъваш се във мисли и потребности
и в някъкъв неизразходван свят.

В пръстта на взривове и пепелища
изравяш първобитния им чар...
Поглъщаш унизителното Нищо
с усмивката на образован звяр.

И някъде сред падащите камъни
- свидетели немислещи, но съдещи -
застиваш като недодялан паметник
на собственото бъдеще.


СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА
(X)


Безкрайно
ограничена,
зачената
по погрешка,
без сетива
и без мозък,
безформена,
тежка,
на дози
изпита,
убита,
изкормена,
моята истина
извъннормена
е влюбена
в своето
гниещо
тяло.

Моята
истина
не е
умряла.

Червена
кайма
от стотици
дисекции,
с ритници
избродена,
избодена
с инфекции,
за нищо
негодна
- в зеници
от сенки
подвижна,
свободна
като парализа -
разлагана
в рентген
и психоанализа...

Разтваряйте
в колба,
изгаряйте
в мензура,
дестилирайте
моята
истина
в цензура -
няма нищо
да видите!

Тя е прозрачна
като светло пророчество,
като думите мрачни.

Моето творчество... има ли срокове?
Толкова вечни
и толкова преходни...
моите сокове.



СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА
(XX)


Дали със кардинала,
или с
Ницше,
дали със
Маркс,
или със
Епикур,
дали е капитал
или е притча,
(а може би - неизявен сладур?)

Дали е подсъзнание с комплекси,,
дали е трубадур и философ,
дали е съвест, или куп рефлекси
и спекулира с Фройд, или с Павлов?

Дали не мисли нищо гласно,
дали е редник, или вожд,
и без да е за миг надкласов,
когато е ужасно общ -

дали е прост като фашизъм
и бюрократ като "народна"
воля,
играе ли на комунизъм
във някаква епизодична
роля,
или направо от пиедестала
ни цели с гьобелсовия параф -
дали е свръх-човек
във залата,
а във леглото си -
еснаф,
дали е сърп и чук,
и стачки,
пожари, манифест,
овации,
или безизразна вършачка
в съвременни модификации...

Дали голгота е мирисал
и като кръст е неподкупен?
Дали е във известен смисъл
по краищата си пречупен...


...Внезапен, нов като индустрия
и стар като отровното отровното проникване,
раздава изотопното си лустро
геният на синтетичната мимикрия.

Къде с късмет, къде със връзки,
къде със ум, или с талант,
но винаги жесток и дързък
е социалният мутант.

И както и да го обмисляте
- по някъкъв стихиен пакт -
без още да е станал истина,
той все по-често става факт,

дълбок, като безперспективност,
бездънен като сив поток,
и неговата свръх-активност
е по-голяма...
от урок.



СОНЕТ ЗА ВЕЧНОСТТА
(X)


"Няма нищо по-нежно от камъка,
от смъртта няма ниво по-лесно,
по-студено няма от пламъка,
или по-красиво
от плесен..."


Друг път може и да е обратното,
но така се пишат м е м о а р и
...Тънещ в спомена за най-приятното,
"Панта рей!"
- бълбука писуарът.




СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА
(ШШШ)


През мъртвите
етажи
на познанието,
по стълбите
на егоизма,
със кошница
от изсушени планове
в мазетата
на чувставата си
слизаме.

Така от есен,
чак до пролет
с мезета и десерти
си угаждаме,
безкрайно благодарни
на природата,
че може вместо нас да
ражда.

На прашни и огънати
лавици
ни чакат консервираните
спомени -
череши, нецелувани от птици,
малини, като времето
бездомни...

Мазетата не са торби със паяжини,
в които сянката на грижите ни спи,
напротив,
те са нещо много важно -
животът във мазетата
кипи.

Младо и червено вино
напада мъдростта
на поколенията.
Захаросани
смокини
обсъждат
отчуждението.

Естрадният
ансамбъл
на трушиите
подготвя генерална
репетиция.
Една неферментирала
капия
разказва стари
вицове.

някъде сред инвентара,
между качета със сирене,
търкаля се парче от стара
ръждива лира.

Под покрива на кухи, криви каци,
в копитата на дървения кон,
понякога кресливо й приглася
мухлясъл ветеран-акордеон.

Скимтене на ръждясалите панти...
и в кошницата слагаме по малко
от философията,
от талантите
и другите безценни залъгалки.

И всичко би било една идилия,
без вечната съмнителна въздишка,
че в някъкъв чувал напакостила е
неумолимата, хиперболична
Мишка.




СОНЕТ ЗА ВЕЧНОСТТА
(ШШ)


Понякога изгубеното детство
намираме случайно, изведнъж
в кошмарна нощ, в една бездарна песен,
или дори в един противен дъжд.

Едно такова - мъничко и топло,
като момиче с острички гърди,
изгубеното детство ни се моли
да обясним не после, а преди...

защо сме станали безплатна кухня
на разни паразити и хлебарки,
защо сме мрачни, злъчни, сухи
и мислим все за власт и десетарки...

И в тези кратки срещи с невъзможното
оставяме скептичните си маски
и без да претендираме за сложност,
признаваме, че още не е ясно

защо след толкова необходими грешки
и толкова напразно сладострастие
не бихме дали стотна част от вещите
за острогърдо щастие.



ДИДАКТИЧЕН СОНЕТ


Раздавай, ако можеш да раздаваш,
прощавай, ако можеш да простиш -
посредствено е да се разпродаваш,
когато можеш да се подариш.

Закриляй, ако можеш да закриляш,
затопляй, ако имаш топлина,
разкрепостявай, без да си отиваш,
но сам не ставай крепостна стена.

Зад нея може всеки да се скрие -
нападнатият винаги се връща.
Стената все за някого се бие,
но никога, за никой не е къща.



СОНЕТ ЗА ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ

ПИСМО Т1
(престо)

Уважаеми прадеди!
С машина на времето
изпращам проблеми
за Вашето образно
мислене.
Решете ги някак
на Вашето
пряко
ниво
на първично
разискване!


ОТГОВОР Т1
(адажио)

...от каменописеца Трендафил Каменоеров
(драма)

Аз на страстите съм роб каза първиъ питекантроп.
Хоп троп допълни жената с хубавите бърни.
Ясно каза питекантропът в дясно.
Браво каза питекантропът в ляво.
Средниът мълчеши дорде не го зачешът.
Иди, че ставай филантроп каза пследниъ питекантроп.


ПИСМО Т2
(алегро)

Коригирайте
времето
преди да отнеме
епохални,
но кратки
минути!


ОТГОВОР Т2
(пиано)

За незнаен потомък
издълбах на отломък
със замах:
"Заповядайте утре!"


ПИСМО Т3
(анданте)

Утре те ще надвиснат,
ако д н е с не натиснете
с активната си дипломация!


ОТГОВОР Т3
(кресчендо)

Вие май сте намислили
само нас
да накисвате?!
Ама-ха!
Бюрокаменация!!



П.С.
(модерато)

Потомци!
Не искам
да пиша
утопии.
Излишно е.
Имам опит.
Не обичам
тарикатите
и нерешителните подлеци.
Творчеството
е война,
която
не се печели
със венци.
Нека други да дълбаят
във времето
инициали
на безценно име.
не обичам
реквиемите
и нямам
химни.
Живях,
за да казвам
това,
което мисля.
нека оставя
само прах,
обикновен
като
истина...


СОНЕТ ОТ НАЙ-НОВИЯ ЗАВЕТ
(X)

А бе, това, което имам да казвам
е може би казано.
И поетите дрънкат напразно -
забелязал съм.
Приятен звуков фон
от разстояние.
Особено ако не им се обръща
внимание.
Кой не завижда на глухите?
Кухите.
Има ли в поезията смисъл?
Зависи.
Някои се впрягат безвъзвратно -
не им е приятно.
Други искат още -
искаха и снощи.
А някои си мислят даже:
"Той всичко ще си каже..."



СОНЕТ ОТ НАЙ-НОВИЯ ЗАВЕТ
(XX)


Защо ли в уютната,
мудна,
комфортна
и не много
спортна
съдба
е винаги пълен
стадионът
за футбол
и празен
тепихът
с борба?

Борбата е ужким
прастара традиция
и гордост, нали - един вид...
нали е прочут със борци...
и със вицове
народът ни смел...
духовит?

Дали в улисията свършиха дребните?
"Ех, улисиьо безмерна
модерна!"
"Дали пък не са
тез билети -
служебни?"
"Дъл не ги дават
на черно?"

Това не е ново,
ще кажете Вие,
това си го
знаем
без теб.
Така е.
Но аз ви предлагам
един
нов,
н е п р о д а д е н
билет.

"Билет ли?"
"Браво!"
"Това е фортуна!"
"Билетът звучи утешително!"

Не бързайте.
В този
тепих
без трибуни
няма
зрители.

"Добре де! Но тя май...
е мътна и кървава...
Борба...
със кого...
до къде..."

Ще видиме.
Гонг!
Откриваме
първо
борбата с
"Добре де, добре!"



СОНЕТ ЗА ИСТИНАТА
(XXX)


В неонови нощи
хартиени мозъци
в книжни критерии
злоупотребяват
с материята.

Зелените площи
заселват с концепции,
с панелна любов
от сглобяеми секции,
боядисани в розово.

Но моята истина
е идеална:
ежедневна
и кална,
гениална
и глупава,
н а ш а т а истина
на живите трупове.

Опитайте с взрив,
с архимедови лостове -
нашата истина
е толкова проста,
далечна
и непоколебима!

Нашата истина -
за да я имате
и, ако ви пречи -
да я помръднете,
нашата
истина
първо
ще сбъднете!




СОНЕТ ЗА СТЕНАТА
(X)


Права си.
Ти ме чакаш дълго -
аз не се прибирам.
Не питам къде си
когато те няма.
Очите ми са
ледено-прозрачни,
а ласката ми -
суха лятна пръст
в сърцето на опожарена
степ.

Права си.
Не се раждам
в ръцете ти
и дори
не умирам
върху теб.

Права си
без мене
да поливаш
несбъднати лехи -
желана пролет
в сухо лято.

Прави са
и птиците,
когато
гладуват
със трохи.

Права си.
Животът ни е
муден,
животът ни е
като статия,
претъпкана със
мъдрост -
скучна,
тежка...

Права си.
И може би това ти е
единствената
грешка.




СОНЕТ ЗА СТЕНАТА
(XX)


Бъди спокойна - аз ще си отида
без паника, сълзи и нервен смях -
ранен до някъде, донякъде обиден,
но пак такъв, преди какъвто бях.

За теб ще мисля без да пожелавам
това, което друг ще наследи -
и с него ли ще бъдеш пак такава,
каквато си била със мен преди?

Ще има нежност, недоразумения,
сълзи... и после малко страст,
и от това, което ни променя -
мъчителното, ежедневно щастие.

Бъди спокойна, аз ще си отида
без паника, сълзи и нервен смях,
ранен донякъде, донякъде обиден,
донякъде... защото те разбрах.



СОНЕТ ЗА СТЕНАТА
(XXX)


Това е. Край. Не трябват много думи.
Две истини - едната закъсняла.
Най-глупавото е да бъдеш умен,
когато сам на себе си оставаш.

И тръгваш... тръгваш, като всички,
спокоен и уверен този път,
че вече си забравил да обичаш
и все едно дали ще ти простят.

И твоят път е прав, като изплакване,
но правите най-често се пресичат
във точката на смътното очакване...
и тази нощ ще бъде символична.

Тази нощ ще вдигаш тостове
за най-искрения сняг,
тази нощ отново гостите
ще прекрачат твоя праг,

тази нощ, без цел и трудности,
без задръжки и без срам,
във най-приказната лудница
тази нощ не си голям.

Като в розов сън потръпваш
в пелените на мига.
Тази нощ вървиш по стъпките,
издълбани във снега

и сред взривове и тайни,
катинари и врати,
тази нощ - съвсем случайно -
ще се срещнат: аз и ти.



Е Т Ю Д

Коя си ти? Пчела, или поляна
със хиляди узрели цветове?
Какво си? Китка билки, или рана
в която се измиват светове?

Коя си ти? Момиче, или цвете?
Земя и връх... начало, или сила?
Или си пролетна трева, пробила
замръзналата мъдрост на планетата?

Та ти съвсем не си се променила
в годините, прекарани без теб...
откривам те. И странната ти сила,
и вятъра в събудената степ,

и тънкия поток, понесъл
невидимите сокове на хляба.
Която и да си - със теб е весело
и сигурно... и както трябва.

Не, времето не е пустиня,
не е изсъхнала простряната ръка...
Откривам те... и времето е синя,
дълбока, истинска река,

и болката й странно ме разглезва,
и сядам до забравен слънчоглед,
и някъде на мокрите ми глезени
прокапва горски мед,

и с бързея на ручаите тичам
по вените на черните коне,
обичан съм и истински обичам -
човешка кръв, и връх усамотен,

и тяло на зелените ти длани,
стрела и лък, и жива тетива.
...Извират разпиляните свани
от седем разиграни сетива,

а ти ме раждаш в бавното откъсване
- усмихната, завинаги събудена -
в ръцете ми, от сока ти напръскани,
замряло е първичното учудване...

Коя си ти?

Пороен сок, без дъх ще те погаля
и нищо, нищо повече не трябва,
за да попият жадните ми стави
оплождащата истина на
хляба.



Е Т Ю Д
(ІІ)

От обич и oмраза уморени
увисваме на всеки кръстопът,
като въпроси още неродени,
които вече трябва да мълчат,

но крехкото във нас е още живо
и чисто е най-буйното в кръвта -
все още ни се случва да постигнем
в умразата единство с любовта

и все така в живота си понякога
със времето безмилостно ще спорим,
за да уцелим после, като ябълки
посоката на скрития му корен.



Е Т Ю Д
(ІІІ)


Разкъсана е пъпната ни връв,
но само с пъпна връв не се живее.
Нощта - съсирана в небето кръв,
но изгревът под нея розовее.

...Очите ни ще станат ручеи,
дъхът в листата ще шуми,
да бъдеш мъртъв не е скучно,
телата ни не са сами -

във семената те са скрили
посоката на своя път...
а колко бавно, бавно гние
коравата им, зряла плът!

Узрели, ябълките раждат
едва след първата слана...
...И тази жажда, тази жажда
по сбъднатите семена!



ПРИСЪДА


Процесът на твоечеството
завършва
с пожелание
за амнистия.
Съдът
оправдава
голямата
истина.
Но за
думите
има
присъда
подписана:
думите
трябва
да отлежат,
за да могат
отново
да бъдат
написани
з а п ъ р в и п ъ т.

София, 1972-1974
Александър А. Бурмов

Александър Карапанчев
Александър Бурмов
  Водевил - поема
Адриан Лазаровски
Атанас П.Славов
Валентин Иванов
Велко Милоев
Георги Малинов
Григор Гачев
Димитър Ленгечев
Елена Павлова
Ивайло П. Иванов
Иван Попов
Иван Хаджиев
Кънчо Кожухаров
Любомир Николов
Мартин Петков
Николай Теллалов
Росица Панайотова
Христо Пощаков
Янчо Чолаков
Атанас П.Славов
Валерия Димитрова
Васил Иванов
Вълко Дамянов
Димитър Янков
Емил Вълев
Калин Николов
Петър Литов
Пламен Аврамов
Стефан Лефтеров

webmaster@sf-sofia.com