Речта на И. В. Сталин пред ХХ конгрес на КПСС
Фантастичен разказ, основан на реални събития и документи
Задължително предисловие
На 5 март 2011 година, около 21 часа и 50 минути група граждани, които се разхождали по Червения пощад забелязали нещо странно. Пред Кремълската стена, срещу бюста на Й. В. Сталин някакъв добре охранен и добре облечен възрастен човек с доста оредяла коса и странно познато от някъде кафяво петно с неправилна форма върху горната дясна част на главата се държал твърде неадекватно. Той държал в ръцете си кутия за пица (явно празна) на веригата Pizza Hut, размахвал я и говорел нещо на паметника. След това човекът захвърлил кутията, извадил от вътрешния си джоб няколко сгънати листа хартия формат А4 и започнал да ги навира един по един в лицето на статуята, а после изведнъж измъкнал свръхмодерна ветроупорна газова запалка марка Zippo и се опитал да ги подпали. Тъй като положението очевидно излизало от контрол, гражданите извикали дежурния офицер от кремълската охрана и междувременно задържали нарушителя, който вече започвал да прекалява, защото твърдял че никой няма право да го докосва тъй като е достояние на глобалното човечество. Като доказателство измъкнал от задния си джоб сгънат пергамент, който се оказал диплома от Нобеловата награда за мир, връчена на някой си М. С. Г..ов за нещо си. В това време пристигнал дежурния офицер, придружен за всеки случай от двама санитари с носилка, които и отвели малко принудително разбушувалата се не на шега общочовешка ценност.
След като всичко утихнало и гражданството почнало да се разотива, един човек забелязал как вятърът подмята по гранитния паваж някакви листове хартия. Те се оказали същите, които странният субект завирал в лицето на бюста. Човекът който ги бил намерил, понечил първо да ги върне на собственика им, но той вече бил отведен на сигурно място, явно в някоя специализирана за целта вила в Подмосковието. И тъй като въпросният човек все още не бил изгубил покрай телевизията и мултимедийните продукти способността да чете, седнал направо на бордюра и се зачел. След като прочел всичко той дълго стоял вцепенен, но накрая решил, че нещата не трябва да спират до тук.
И направил първата крачка...
Записано от преводача по думите на очевидец
I.
Осветлението в голямата зала помръкна или поне така се стори на Никита Сергеевич. Кой знае защо той започна да различава с труд седящите пред него делегати, все едно цялото помещение изведнъж се покри със сив воал. Той погледна уплашено към лампата, която светеше на трибуната. Май че и тя беше потъмняла.
Но ораторът нямаше причини да се съмнява в осветлението и бързо разбра, че всъщност му беше притъмняло пред очите. А причината лежеше точно пред него.
Отгоре върху големите машинописни страници на доклада неизвестно откъде се беше появило малко листче. Може би го беше оставил дежурният секретар, който преди малко май че приближи трибуната. Погълнатият от речта Никита Сергеевич така и не си спомняше дали наистина някой се бе доближавал, та какво оставаше да обърне внимание на това, дали този човек е и донесъл нещо.
Сега той шашардисано гледаше малкото листче. Имаше защо да му причернее пред очите. На хартийката се виждаше невероятен надпис.
„В президиума седи СТАЛИН!!!”.
Ни повече, ни по-малко. Думата „Сталин” беше написана с главни... не... с огромни букви. И с три удивителни знака.
На докладчикът му пресекна дъхът. Погледът му уплашено пробяга по седящите в залата делегати на конгреса. Видяното хвърли Първия секретар в шоково състояние.
Седящите в залата хора не гледаха към него. Погледите им бяха приковани в точка, която се намираше някъде зад гърба на Никита Сергеевич.
Отдавна оплешивелият му тил сякаш почувства жаравата, която лъхаше оттам.
Докладчикът замръзна на мястото си и известно време стоя в сгърбена и адски неудобна поза.
В залата цареше гробна тишина. Делегатите сякаш бяха забравили за доклада и въобще не реагираха на мълчанието на техния партиен и държавен ръководител.
Но Никита Сергеевич нямаше да бъде Никита Сергеевич, ако не можеше бързо да идва на себе си. Той не изпадаше в мистицизъм, не вярваше нито в бог, нито в отвъдното, нито пък във възкресението.
Бяха изминали три години откакто Сталин умря. Именно умря (докладчикът започна да си връща самообладанието), а не изчезна или пък се скри за да...
(Все пак на плешивината му изби пот. Никита Сергеевич бръкна в джоба си за да извади носна кърпа.) ...Не се скри или притаи за да може сега изведнъж да се появи жив и здрав. Самият Никита Сергеевич много пъти беше разглеждал трупа, беше го погребал, беше... (вълнението си казваше думата) ...беше го посещавал в мавзолея... Що за тъпа шега!!! Внезапно Никита Сергеевич се ядоса. Той хвърли гневен поглед към кулисите, където може би се криеше дежурният секретар на конгреса.
Къде ли се беше дянала гадината?!
За момент на Никита Сергеевич му се прииска да се огледа за да открие изчезналия шегаджия, но бързо пропъди тази мисъл: „Само това липсва! Ще вземат да си помислят, че се оглеждам към президиума защото съм повярвал...”
Той смачка нещастната хартийка и я захвърли настрана.
Залата сякаш въздъхна. Или поне така се привидя на Никита Сергеевич.
Е, какво пък! Сега ще ги накара да се опомнят!
Годината беше 1956. Течеше последното заседание на двадесетия партиен конгрес.
С внезапно пресипнал и изтънял глас докладчикът започна да обработва седящите в залата хора. Никита Сергеевич вече не повдигаше глава от листовете хартия, но промени тона на изказването си. Докато само преди няколко минути внимателно следеше залата преценявайки как реагират делегатите на думите му, сега той говореше почти като скоропоговорка. Изведнъж зад всяка негова дума започна да прозира неясен страх.
Хрущов говореше за Сталин, за масовите репресии, за зверствата на вожда, за култа към личността.
Неочаквано докладчикът направи пауза и започна да подрежда разпилените по трибуната листа. И тогава в ръцете му се появи малко листче от пишеща машина.
Погледът на Никита Сергеевич замръзна върху хартийката. Личеше си, че докладчикът беше объркан и трескаво се опитваше да си припомни нещо. Найнакрая лицето му се отпусна. Явно си спомни.
Той припряно размаха с ръка листчето.
-Ето! Слушателите не реагираха на жеста му, а напрегнато чакаха продължението на речта. -Когато вълната на масовите репресии през 1939 година – почти крещейки продължи докладчикът, -започна да отслабва и ръководителите на низовите партийни организации започнаха да обвиняват служителите на НКВД в прилагане на физическо въздействие върху арестуваните, Сталин изпрати на 10 януари 1939 година шифротелеграма до секретарите на областните комитети, краевите комитети, ЦК на националните компартии, народните комисари на вътрешните работи и началниците на управления в НКВД.
Хрущов многозначително размаха листчета.
-Ето я телеграмата! – извика той. Сякаш предвкусвайки ефекта от това, което се канеше да прочете, докладчикът хвърли бърз поглед в залата, после обърна листа към себе си и започна:
-„ЦК на ВКП(б) разяснява, че използването на физическо въздействие в практиката на НКВД се допуска от 1937 година с разрешение на ЦК на ВКП(б)... Известно е, че всяко буржоазно разузнаване прилага физическо въздействие върху представителите на социалистическия пролетариат при това в най-безобразна форма. Въпросът е защо социалистическото разузнаване трябва да бъде похуманно към отявлените агенти на буржоазията, към заклетите врагове на работническата класа и колхозниците. ЦК на ВКП(б) счита, че по изключение методът на физическото въздействие, като един съвършено правилен и целесъобразен подход, трябва задължително да се прилага и за в бъдеще спрямо явните и упорити врагове на народа...”
Докладчикът изстреля на един дъх цялата фраза.
В залата цареше гробна тишина.
Хрущов погледна още веднъж към слушателите и изведнъж се обърка.
Имаше нещо, което го смущаваше. Делегатите мълчаха някак си... странно. Той погледна към хартийката и отново я размаха.
-И така... – Хрущов понечи да продължи и изведнъж сякаш си глътна езика... Зад него нечия тежка ръка се отпусна върху рамото му. Що за наглост!!! Кой си позволява?!... Хрущов започна бавно да се обръща назад и... Лицето на докладчика замръзна в невероятна гримаса.
До него стоеше Сталин...
-Я ми го дай... – тихо каза генералисимусът. – Нека да се запозная с това продължи Сталин и издърпа от ръката на Хрущов телеграмата..
– Мм-д-а-а! – в гласа на пришълеца от онзи свят прозвуча разочарование. – И тази е копие.
Той се вгледа в листчето.
-Все пак къде е оригинала? – той погледна към замръзналия докладчик. – Днес вече ми показаха друго копие на тази шифрограма.
Гостът изхъмка.
-Това е проблем. Никой не е виждал оригинала, но пък има две копия. И найстранното е, че на двете писания има различни дати. На това е 10 януари, а на другото - 27 юли 39-та година. Сталин погледна втренчено Хрущов.
-Кой оригинал е истинския? Хрущов изведнъж побледня като мъртвец. -Този -продължи Сталин, -върху когото заедно с подписите на другите членове на политбюро би трябвало да е и подписът на Хрущов или онзи, на когото подписа на Хрущов не би могъл да стои по никакъв начин? Защото на 10 януари той още не е бил член на политбюро...
Сталин направи пауза.
-Копието на кой документ е по-изгодно да се представи на конгреса? – отново попита той.
Изведнъж Хрущов започна да се олюлява и конвулсивно се вкопчи в трибуната.
-Е, чудо голямо – някакви си дати! – неочаквано омекна гостът. – Аз все пак се интересувам повече от оригинала. Къде ли може да се е дянал?
Докладчикът направи крачка назад, но не се пусна от трибуната.
-Чакайте, къде отивате? – каза му Сталин. – Все пак днес изнасяте доклад с епохално значение. Днес вие пишете историята. Защо се измъквате?
Хората в залата най-накрая се размърдаха.
-Другари! – обърна се Сталин към раздвижилите се делегати. – Всички вие сте партийни работници. Някой от вас виждал ли е документ на политбюро, който да започва с думите: „до секретарите на областните комитети, краевите комитети, ЦК на националните компартии, народните комисари на вътрешните работи и началниците на управления в НКВД?”
През залата премина лек шум.
-Явно има някакво разминаване с партийната субординация. Отначало стоят секретарите на областните комитети, а едва след тях на краевите и ЦК на националните компартии. А кого слагаме на първо място в такива документи? – обърна се той към залата. Отново шум сред делегатите.
-Националните компартии – изведнъж извика някой. -Точно така, другарю – посочи с пръст в залата Сталин. – Искам само да уточня: след 36-та година на особено важните документи ние пишехме не „секретарите на националните компартии”, а „секретарите на ЦК на компартиите на съюзните републики”.
В залата се чуха възклицания.
Сталин погледна мрачно към Хрущов.
-И как всъщност са попаднали тук народните комисари на вътрешните
работи и началниците на управления в НКВД? Ако ние изпращаме документи в партийните органи... Сталин отново погледна към залата.
-Там пише: „До народните комисари на вътрешните работи – за сведение” отново извика някой от залата.
-Така е! – чу се още един глас. – За сведение... Гостът едва забележимо се усмихна. Хрущов отстъпи още една крачка назад и се скри от Сталин зад трибуната. -От мен се скри – каза с усмивка генералисимусът, -а си откри задника към своите другари. Ей-сега ще го сритат.
Хрущов като опарен отскочи напред към Сталин и се мушна под трибуната, криейки задните си части.
-И що за странна фраза е това? – по лицето на Сталин се изписа недоумение -„всяко буржоазно разузнаване прилага физическо въздействие върху представителите на социалистическия пролетариат”. Това е някаква журналистическа белетристика, а не партиен документ. Х-м-м! Ако все пак ни хрумне да разделяме пролетариата на социалистически и капиталистически, то какъв ли ще е той в капиталистическите страни?
Сталин повъртя листа в ръцете си.
-Все пак, най-вероятно – капиталистически... – каза той. – Струва ми се Сталин погледна отново Хрущов, -че в 1939 година членовете на политбюро не биха допуснали такава глупост. М-даа! И нещо не мога да си спомня, че ЦК през 1937 година е разрешила изтезанията. Ако ЦК взема някакво решение, то за целта се събира пленум, въпросът се включва в дневния ред, следват дебати, гласуване. За бога, наистина не си спомням такова нещо... Може би вие ще приемете и този документ?
-Какво според вас е това? – попита Сталин залата и вдигна нагоре хартийката.
-Фалшификат! Фалшификат! – чуха се викове от различни посоки. Сталин поклати глава. След малко, когато шумът стихна генералисимусът тихо попита:
-Това ли е епохалния доклад? В залата настъпи раздвижване. Делегатите наскачаха от местата си. Мнозина започнаха да се приближават към сцената по пътеките. Накрая около трубуната се събра гъста тълпа от хора.
Генералисимусът наблюдаваше хората.
-Здравейте, другари! – най-накрая каза той. -Йосиф Висарионович! – разнесоха се гласове от всички страни. – Откъде?... Вие сте жив? Сталин кимаше с усмивка.
-Жив съм, жив съм... -Но как?... Но кой?... -Какво се случи? – питаха от всички страни. – Хората плакаха на вашето погребение... -Другари! – Сталин се постара да изрече думата колкото можеше по-твърдо, въпреки че се усети как трепна гласът му. – Нека да отидем по местата си. Днес ни предстои много сериозен разговор – каза им той. Хората бързо освободиха пространството около сцената. Известно време в залата цареше суета, но най-накрая всички се успокоиха. Стотици очи с напрегнато внимание се взираха в генералисимуса.
II.
-Трудно ще повярвате на това, което ще ви разкажа – започна Сталин. – Но аз и не моля за това, по-точно не ви моля да повярвате само на думите. Отнесете се критично към тях. Вие сте тук за да работите с ума си и сега аз ще ви поставя много сложна задача. Разбирам, че сте уморени. Особено след такъв порой от лъжи, който днес се изля върху вас, на все пак ви моля да се съсредоточите...
Известно време Сталин помълча. Той стоеше отстрани на трибуната и с едната си ръка се подпираше на нея. Виждаше се, че годините му тежаха. Той не можеше да стои прав без да се подпира, но въпреки това оставаше на мястото си.
-В това е трудно да се повярва -тихо повтори Сталин, -затова аз ще ви го разкажа като странен, много странен сън. Да – той отправи към залата своя характерен и твърде познат на хората жест, -именно като сън. И ако вие го приемете като сън, то ще ми е много по-лесно да ви разкажа всичко. Това се случи през март 1939 година. Всъщност по-правилно би било да кажа: не „се случи”, а „ми се присъни”. Сънувах как късно вечерта седях в стаята за почивка, която се намира до работния ми кабинет. Приемът на посетители вече беше приключил. Не очаквах никой, така че много се учудих, когато в стаята влезе някакъв неизвестен млад човек на около тридесетгодишна възраст. Никой не ми беше докладвал за него. Той влезе без придружител. Веднага ми направиха впечатление странното му облекло и прическа. Той явно не идваше от някое познато място. Младият човек влезе, гледайки ме право в очите. На лицето му бяха изписани озлобение и решителност. Аз погледнах с учудване към вратата, която той затвори след себе си. Кой ли е този човек? – помислих си аз. – И защо охраната го е пуснала? Той ме погледна и се усмихна.
-Не гледайте нататък. Охраната нищо не подозира. Аз се обърках. -Минах край нея – каза непознатият. -Кой сте вие? – попитах го аз. -Твоят съдник. Разбира се, обръщението на „ти” ме учуди и аз веднага усетих нещо нередно. След това младият човек ми каза, че е дошъл от бъдещето за да ме накаже за извършените престъпления и да предотврати провалите през първите дни от войната.
В залата се надигна шумотевица. Сталин направи пауза и каза: „Аз ви предупредих да го приемете като сън...”
-Той ми съобщи, че е пристигнал за да ме лиши от живот. Естествено, че аз възприех това като заговор насочен против мен, и в който е въвлечена личната ми охрана. Затова не направих никакъв опит да повикам някого. Това би било безсмислено. След като чужденецът се беше появил тук, то охраната със сигурност нямаше да реагира. По принцип в този момент аз прощавах с живота. И само по инерция продължавах да го разпитвам от какво бъдеще е дошъл и въобще... А в отговор той започна да говори абсолютно потресаващи неща.
Сталин поклати глава.
-Той ми каза, че е дошъл от края на двадесети век... Известно време генералисимусът мълчеше. В ръцете му ту се появяваше, ту изчезваше лула. -Каза, че е дошъл от края на двадесети век – отново повтори той, -че по това време Съветският съюз вече се е разпаднал и че в това има и моя вина, тъй като съм погубил милиони честни комунисти. Аз не можах веднага да дойда на себе си, но веднага след това го попитах за каква война спомена в началото на разговора ни и на това ми беше отговорено, че става дума за война с Германия и тя ще започне на 22 юни 1941 година. Последното му заявление направо ме смрази.
-И какво стана - попитах го аз – и тази война ли ще изгубим? -Не -каза ми той -ще я спечелим, но с цената на огромни жертви. Ще затрупаме – каза той – врага си с трупове. Постепено започнах да идвам на себе си. Видя ми се странен начинът, по който ми излагаше фактите. От една страна си личеше, че страшно ме ненавижда, а от друга, се усещаше че говори все едно от името на честните комунисти. Неволно обърнах внимание на това, че той казваше „спечелим”, „направим”, въпреки че един млад човек от деветдесетте години не би могъл да е роден преди 1941 година. Разбира се за кратко ми мина през ума, че науката от бъдещето вероятно би постигнала невиждани успехи и че би могла да създаде машина на времето. Но найвече бях засегнат от обвиненията по мой адрес, които бяха чудовищно абсурдни. Аз просто не можех да си представя, че съм виновен за нещо, което е довело до милиони жертви. Науката си е наука, но това също трябваше да се изясни.
-Е, добре – казах аз. – Ако вие наистина сте комунист и както разбирам чувствате своята съпричастност с народа, който е преминал през войната, то не бихте могли да извършите действия, които биха довели до гибелта на огромен брой хора, честно и искрено борещи се за нов живот.
Той застана нащрек. Аз разбрах, че не бях сгрешил в неговата искреност и че той е готов да ме изслуша.
-Ние сме – казах му аз – на крайния етап от събирането на информация за деянията на Ежов. Получихме неопровержими данни, че той подготвя антикомунистически преврат. Ако сега ме убиете, на моето място ще седне негов човек и тогава страната ще бъде потопена в море от кръв.
Аз видях как се промени изражението на лицето му и разбрах, че той все пак знае това-онова за Ежов.
-Ежов ще бъде арестуван и без вас – каза той. -Не млади човече - възразих му аз. - Като пришълец от бъдещето вие зле си представяте нашето време. Само аз и Берия може да обезвредим Ежов. Задължително с Берия – уточних. Все още Ежов има голямо влияние. Той е създал разклонена мрежа от първите секретари на районните и краеви комитети на партията, а до съвсем неотдавна можеше като нищо да ме арестува докато съм на някакъв партиен пленум. Положението на нашата група в Политбюро е много несигурно. След като преди половин година Ежов арестува Чубар, в нея останаха само шест човека от общо петнадесет. Аз видях, как гостът се обърка и започва да разбира, че ако в бъдещето са му наговорили за мен кой знае какво, то информацията за Ежов е останала в неизкривен вид. Китайската пословица, че не може да закриеш с длан слънцето е много правилна. Не може да се фалшифицира всичко.
-Да, -с омекнал глас се съгласи моят съдник, -Ежов ще бъде арестуван през април 39-та, а сега е март. Възможно е вашата смърт да попречи на правосъдието да възтържествува. Наистина все още нямате пълноценен заместник.
Той неочаквано вдигна глава.
-Сам ще се справя с Ежов - заяви – веднага след като ви отстраня. Тогава аз вече се ядосах. -Млади човече! – казах му сопнато. – Какво ще постигнете с геройството си? Ежов се оказва жертва на неизвестен убиец? При това цялата му мрежа остава недокосната. И запазва способността си към самовъзпроизводство. А може би вие ще поискате да избиете всички, човек по човек? Поименно? И колко време ще ви е потребно докато се мотаете из страната, оставяйки след предателите ореола на герои? Не, благодаря! По-добре ще бъде ако ние сами се оправим с нашите си негодници, без помощта на разни пришълци!
Тогава той окончателно се разкисна.
-Много трудно успяхме – продължих аз, виждайки че поемам инициативата в свои ръце, -да го преместим от поста му. Имахме само предположения за ставащото. Сега в ръцете на Лаврентий Павлович се оказаха всичките документи на НКВД, които ни разкриха ужасна картина...
-Добре - каза ми той. – Сега няма да ви закачам. Но възмездието няма да ви се размине. -Не се страхувам от смъртта – отбелязах аз. – Но преди да организирате някоя саморазправа искам да ви дам един съвет: внимателно преценете ситуацията. Разбрах, че сте знаели за ареста на Ежов през април, но без да се замислите искахте да ме убиете през март. Казвате, че скоро ще има война, а не допускате че промените в ръководството на страната в такъв момент я заплашва с катастрофа.
-Но вие разстрелвате най-добрите военоначалници и отслабвате армията. -А вие добре ли ги познавате? Не ви ли се струва, че ако сега те са съратници на Ежов, то може да ни предадат по време на войната? И в кой от двата случая ще има повече жертви?
След това го попитах: „ А колко жертви ще дадем през тази война?”
-Някъде около тридесет милиона. Числото ме потресе. Та това е всеки шести жител на страната ни! Не помалко ме шокира и определението „някъде около”. -Значи вие даже не знаете точното число?! – изкрещях едва не изгубвайки самообладание. – И на това отгоре ми раздавате присъди?! Изглежда, че с това окончателно го сломих. Във всеки случай се виждаше, че намерението му да ме убие бе силно разколебано. -Вървете си с мир! – казах му аз. – Вие ми съобщихте, че във вашето време ще бъде унищожен Съветския Съюз. Така, че както разбирам си имате достатъчно проблеми, за да се забърквате и с нашите.
Той мълчаливо кимна. Двамата поседяхме още малко. Аз му предложих чай.
-Не, благодаря! - отказа ми той. - Връщам се обратно. Той ми зададе още няколко въпроса. Вече не помня за какво бяха. Нещо за нашата работа. Спомням си само как моите отговори направо го поразиха, въпреки че не му казах нищо особено.
На свой ред той ми разказа, че ще умра през 1953 година, че през 1956 година ще се проведе конгрес, на който ще бъда обявен за главния злодей в историята на страната, а през 1991 година Съветския съюз ще бъде унищожен.
-Вие ми обрисувахте картината на страшно бъдеще -казах. – Аз си мислех, че ние последователно ще строим светлото утре, а излиза че историята ще тръгне обратно.
И в този момент му поисках разрешение да направя пътешествие в бъдещето.
-Къде бихте искали да отидете? – ме попита той. -По-рано много ми се искаше да видя комунизма, но ако историята ще претърпи такава катастрофа, то бих искал да попадна в онази точка, откъдето ще започни всичко това. Може би ще успея да предотвратя злото.
-Добре -каза госта. – Но сега вие ми поставихе трудна задача. Не е трудно да ви прехвърля. Но аз ще трябва да преобърна цялата история за да открия тази точка.
Аз му стиснах ръката.
-Когато се ориентирам в ситуацията - каза той, - ще ви се обадя. И вие ще се окажете там, където историята образува разлом. Сталин замълча, бръкна в джоба си и извади лулата. Отне му известно време докато я разпали.
-Той изчезна от стаята ми, отново игнорирайки охраната. Никой даже не се досети за присъствието му.
Сталин отново се съсредоточи върху лулата си.
III.
-И аз попаднах при вас -продължи най-накрая той. – Предварително ми дадоха да се запозная с доклада на Хрущов, който дълго време бил държан в тайна от народа и публикуван едва през 1986 година. Разпратили са го само до партийните организации. Широкото му огласяване би могло да увеличи вероятността някой да открие разминаванията в доклада и тогава да се разбере, че всичко се основава на фалшификации.
-Между другото – неочаквано попита генералисимусът, -никой от вас ли не успя да проумее защо фалшивото писмо, което току-що ви прочете Хрущов е датирано юли 1939 година? Аз вече ви обясних защо на другия фалшификат стои дата от януари, но с какво би могло да е свързан месец юли?
Той обгърна с поглед залата. Делегатите мълчаха.
-През пролетта на същата година беше разбита групата на Ежов, която унищожи прекалено много хора докато се готвеше за преврата. Той поставяше на важни партийни постове заговорници, като разчистваше мястото чрез арести и лъжливи доноси. И по верижна реакция неговите помощници разпространяваха зверствата му из цялата страна. Ежов само прикриваше тази страшна вакханалия. Ще ви дам един пример. Ейхе, чието писмо също се цитира в доклада, се разправяше извънредно жестоко с комунистите от Сибир, а Ежов изпрати там директива: не му пречете! Чак след като замести Ежов, Берия успя да спре този разгул от разстрели. Много хора бяха освободени от затворите. И ето че сега се прави опит инициативата за най-жестоките репресии през 37-ма и 38-ма година да се прехвърли на политбюро. Видите ли, ЦК се разтревожил от това, че арестите, разстрелите и мъченията са започнали да намаляват. И заедно с това да прехвърли вината от шайката на Ежов върху партията. Аз ви задавам въпроса, защо това се прави именно сега?
-Очевидно защото не всички последователи на Ежов си понесоха отговорността. Някои успяха да се скрият от правосъдието и сега надигат глави. Малко преди смъртта си Берия започна да изважда наяве тези хора, за което и беше убит. Не казвам „осъден” или „разстрелян”. Заявявам направо – той беше убит. Как могат да се разпознаят хората на Ежов? Достатъчно е да се проследи кой тласкаше маховика на смъртните наказания. Ще ви кажа какво писмо получих веднъж от тогавашния Първи секретар на Украинската компартия Хрущов, който сега си крие задника под трибуната: „Украйна ежемесечно представя 17-18 хиляди репресирани съобщавашетой, -а Москва утвърждава не повече от 2-3 хиляди. Моля Ви да вземете спешни мерки!” Тогава аз мислех, че той просто се натяга и дори му го написах в прав текст: ”Опомни се, глупако!” Но едва сега разбирам, че това не е било обикновено усърдие...
Сталин протегна ръка към трибуната и взе няколко листа. Той ги повъртя в ръцете си без да им обърне внимание. Погледът му блуждаеше в пространството, докато изведнъж нещо го привлече.
-Само вижте какво пише той! – гласът на Сталин трепереше. -„В доклада на Сталин пред Пленума на ЦК от февруари и март 1937 година озаглавен „За недостатъците в партийната работа и мерките за ликвидиране на троцкистките и другите предатели” бе направен опит политиката на масови репресии да бъде теоретично обоснована с предлога, че заедно с напредъка в строителството на социализма класовата борба все повече и повече ще се изостря. При това Сталин твърдеше, че така ни учи историята и самият Ленин.” Самият аз нямаше да обърна внимание на това, ако не беше намесил и Ленин. Всъщност тогава аз казах, че колкото повече успехи постигаме, толкова повече ще се озлобяват остатъците от разбитите експлоататорски класи, толкова по-скоро те ще преминат към по-остри форми на борба и повече ще вредят на Съветската държава... Според мен на всеки непредубеден човек е ясно, че от думите ми за това, как остатъците от експлоататорски класи ще започнат да използват остри форми на борба съвсем не следва, че при изграждането на социализма класовата борба трябва да се изостря, а ние сме длъжни да засилваме репресиите и да пращаме в затворите все повече и повече хора.
-Въобще човек трябва да бъде много внимателен с теорията -Сталин захвърли хартийките, извади от джоба си носна кърпа и изтри пръстите си.
-Веднъж казах, че без теория ние сме обречени, но догматичното и. следване може да струва човешки живот. Да вземем за пример началото на Великата Отечествена война. Даже не толкова тази война, колкото нейната предшественица – финландската кампания. Лекотата с която разгромихме интервенцията през Гражданската война ни изигра лоша шега. Тогава на нас ни помогна, наистина ни помогна, световния пролетариат. Буржоазните армии бяха по-силни от нас, но бяха принудени да отстъпят, защото по целия свят започнаха демонстрации в защита на младата Съветска република. Враговете ни се уплашиха, че продължаването на войната ще ги доведе до вътрешни революции. И ние възприехме това като аксиома на марксистката теория. Тогава съвсем искрено мислехме, че какъвто и да е военен конфликт между капиталистическия свят и социалистическия заплашва капитала с революции. Помните ли как в началото на двадесетте години ние очаквахме, че сега революцията ще избухне и в другите страни? Но тя се бавеше и някои хора решиха малко да я побутнат. И то чрез военни средства. Слава богу, че тогава ЦК съумя трезво да оцени обстановката и не се поддаде на призивите на някои разгорещени глави. Но нас ни обвиниха в предателство на интересите на световния пролетариат и започнаха да подготвят първия вътрешнопартиен преврат. С ръцете на предани на общата ни идея, но заблудени комунисти. Вие си спомняте, че обяснявахме финландската война със стремежа да преместим границата по-далеч от Ленинград. Това наистина беше така. Но някой хранеше други надежди. В някаква степен ние отстъпихме пред натиска на членовете на ЦК, които все още симпатизираха на идеите на Троцки за световен революционен пожар. Те твърдяха, че е достатъчно нашите танкове да се появят във Финландия и пролетариите там веднага ще се опълчат против режима си, и вместо няколкостотин квадратни километра ще получим още една социалистическа страна върху картата на света. Разбира се тези разговори никога не се документираха. Ние не искахме врагът ни да научи по някакъв начин за нашите стратегически цели. Мнозина твърдяха, че с преговорите за границата ние приспиваме вниманието му. Именно поради това някои отговорни лица пренебрегнаха подготовката за тази война. Финалът на всичко беше страшен. Това, че финландските пролетарии от вражеските окопи стреляха в бойците на Червената армия шокира много хора не по-малко от размера на нашите загуби. Това ни подейства отрезвяващо. Но не до край. Последва разделянето на Полша и присъединяването на прибалтийските републики. И отново някои очакваха възторжено посрещане от страна на трудовите хора. И отново ни постигна разочарование. И дори в навечерието на войната с Германия се говореше за немския пролетариат – най-революционния в Европа, за люлката на марксизма, за Баварската революция, която със сигурност е оставила следа в съзнанието му...
IV.
Известно време Сталин мълчеше и се занимаваше с почти угасналата си лула.
В залата цареше мълчание. Въпреки това мнозина от делегатите бяха напрегнати. Те виждаха как генералисимусът започна да почуква с нокът по мундщука. Всички знаеха какво означава това – той събира мислите си за да съобщи нещо много важно.
-След като се прочетат тези драсканици -Сталин кимна с глава към листовете на доклада, -човек може да си помисли, че е било достатъчно да кажа само една дума за да се опомни чиято и да е разгорещена глава. Целият доклад се върти около култа към личността на Сталин. Това е доклад на страхливец и подмазвач, който истински се страхува от всяка една дума на висшестоящия началник, а след неговата смърт започва да го охулва с най-последни думи стремейки се да оправдае своята лакейщината.
-Аз съм съгласен с това, че е имало култ към личността, но той се проявяваше съвсем не така, както е написано тук.
Сталин неочаквано замълча и делегатите с изумление видяха как лулата трепна в ръката му.
-Знам, че когато ме погребваха след ковчега носеха върху възглавничка звездата на Герой на Съветския Съюз. С това нещо вие силно ме оскърбихте. Да сте видели някога тази звезда върху моя кител? Та всички знаеха, че аз никога не приех тази награда. През 1937 година с голям труд успях да предотвратя пренаименуването на град Москва в Сталинодар. Въпреки моите възражения в 1949 година ми бяха устроени пищни тържества послучай на моя седемдесетгодишен юбилей. Успяха да ме накарат само защото на рожденния ми ден бяха дошли лидерите на чуждестранните комунистически партии, а аз имах за какво да поговоря с тях. Но въпреки всичко култ имаше. Хрущов твърди, че дори една дума казана срещу моето мнение би могла да доведе до арест. Искам да попитам: нима аз лично съм заповядвал такова нещо? Защото доколкото ми е известно именно за такива работи са осъждали най-различни хора из цялата страна. Нима аз съм някакъв вездесъщ бог, та да знам всичко за всички и навсякъде лично да издавам заповеди? Именно такива подлизурковци нареждаха арестите. Такива мерзавци сееха из цялата страна страх пред моето име. Ходеха, послушваха, душеха, та при наймалкото невнимание да пипнат човека. Аз знаех за това положение но нямах никаква възможност да го спра. Кажете ми, нима сте виждали узурпатор, чиито подчинени не го слушат? Сталин отново помълча.
-Къде сте видели узурпатор -тихо продължи той, -който настоява за алтернативни избори? Да ви напомня, че ние планирахме през декември 1937 година да изберем по този начин Върховния съвет. Когато за едно място не се предлага само един кандидат, а двама или трима и то издигнати от различни обществени организации. Но на октомврийския пленум същата година именно първите секретари на областните комитети като Хрущов например, не позволиха на мен и Молотов да включим това решение. И това се нарича култ? Култът не се изразяваше в това, че всички се страхуваха от мен, а в това, че негодниците организираха масови репресии против честните хора, прикривайки злодеянията си зад името на партията и Сталин. Мнозина направиха кариера, като се съревноваваха един с друг в славославие по мой адрес. Дори ще кажа нещо повече: репресиите станаха възможни благодарение на организирания култ. Това позволи осъществяването на главоломните кариери на такива хора като Хрущов. Култът се използваше най-активно именно от нашите врагове. Веднъж Бухарин си призна, че е принуждавал своите подчинени във вестник „Известия” да разпространяват хвалебствия по мой адрес. Сега за мое съжаление съм длъжен да констатирам, че приживе не разбирах цялата опасност от култа около моята личност. Аз смятах повсеместния култ за следствие от недостатъчната човешка култура. Хората, които са закърмени с млякото на царизма, мислех си аз, са склонни да приписват всички успехи и провали като резултат от дейността на един-единствен човек. Явно нашите съотечественици още не са разбрали, че страната ни има колективно ръководство. На четири пъти молих да бъда освободен от длъжността генерален секретар. Само по чудо успях да прокарам решението за закриването на тази длъжност. По-точно, след ХVІІ конгрес просто се отказах от титлата „генерален секретар” и станах просто „секретар на ЦК”, т.е. обикновен член на колективното ръководство, наравно с Жданов, Каганович и Киров. Но тогава ме произведоха в чин генералисимус. Аз отново бях против. Трябва да кажа, че бях поставен в твърде неприятна компания заедно с Чан Кайши и Франко. И беше подлост от висша степен, когато в опитите си да ме изкарат изверг, набутаха в този доклад Крупская и Ленин. Да, наистина аз порицах веднъж Крупская, след което Ленин поиска от мен да се извиня. Но трябва да ви припомня, че на боледуващия Ленин му беше предписан пълен покой и категорична забрана да се разговаря с него за политика. Но Илич нямаше да остане верен на себе си, ако се беше примирил с това положение. Той постоянно подпитваше съпругата си, опитвайки се да изкопчи от нея поне някаква информация. Крупская беше умен човек и внимаваше доколкото можеше, но понякога се подвеждаше и му разказваше някои неща. И на два пъти след като е разговаряла с Илич за политика, той получваше мозъчен удар. И веднъж аз не можах да се овладея и в рязка форма я скастрих, че не може да си държи езика зад зъбите. Между другото, беше ми възложено от ЦК да следя никой да не нарушава покоя на Ленин. Разбира се, тогава се скарах на Надежда Константинова не защото изпълнявах това поръчение... Може би...
Сталин погледна в угасналата лула. Моментално до него се приближи дежурният секретар и му предложи огънче.
Сталин му благодари, но отказа да запали и прибри лулата в джоба си.
-Пушенето е вредно – с едва забележима усмивка каза той. – Аз цял живот пуших и ето на, накрая умрях...
Известно време той мълчеше с блуждаеща усмивка на лицето си. След това очите му неочаквано се изпълниха с тъга.
-Извинете ме – промълви той. – Припомних си онези времена. – Може би – продължи прекъснатата си мисъл, - моята строгост към Надежда Константинова се обяснява с кавказкия ми произход. Аз израстнах в среда, където не е прието да сдържаш емоциите си. И кавказките жени от съвсем малки се закаляват в такава обстановка. Но руските жени са друго нещо. В тях често ми правеше впечатление някаква вродена плахост пред южняците. Ако на мястото на Крупская беше например грузинка, аз щях да получа не по-малко емоционален отговор и случката щеше да се счита за изчерпана. Но руските жени... Аз винаги съм се прекланял пред тях. Даже не мога да обясня защо. Отчасти може би поради тази детска плахост пред резките думи. Въобще аз винаги имах особено отношение към руския народ. Вероятно съм го наследил от моите дядовци. Аз помня с какво уважение се отнасяха те към руските хора. Не всички кавказци го показват, но помня техните разговори един с друг и помня как си говореха, че заедно с руснаците на Кавказ идват равновесието и спокойствието. Сигурно трябва да си кавказец по рождение за да разбереш истински руския човек. За съжаление много от моите земляци възприемат търпението на руските хора като слабост и дори се държат предизвикателно към тях. Но трябва добре да разбираш този велик народ. Той е спокоен до определен момент. Ако разгневиш руския човек... Тогава от страх ще почнеш да си гризеш кожуха... Вие си спомняте тоста, който произнесох когато чествахме пълководците на Великата Победа. Много думи тогава се въртяха в
главата ми и много неща исках да кажа: за нашата партия, за непобедимата ни армия, за нашите героични войници, за самоотвержените работници в тила, но въпреки това аз вдигнах наздравица в чест на руския човек... С това аз казах практически всичко, което исках, защото руския човек е и войник-герой, и велик труженик, и гениален пълководец, и истински комунист.