Колонка на недобития комуноид :)

[Ивайло Иванов]

Защо?
Макар и с голяма доза чувство за хумор, статията всъщност си е съвсем сериозна и повдига редица доста актуални въпроси.
Диктатурата изобщо не е лоша форма на управление - стига да не са вманиачени диктаторите. А управлявалите СССР бяха. И бяха вманиачени на тема "партийната линия - в изпълнение на директивите на марксизма и ленинизма". Затова частната соственост беше ликвидирана напълно. Затова нямаше частна инициатива. Затова работниците получаваха мизерни заплати. Затова хората бяха държани едва ли не в крепосничество. Затова малцина - и то само верни на режима - можеха да пътуват зад граница. И ред други неща.
В края на статията се споменава Китай. Пак с чувство за хумор - но темата пак е сериозна. Защото Китай се изтръгна от тази зависимост и вътрешната политика се доближи до националните диктатури, каквито имаше в Испания, Гърция и Чили. А за техните предимства може да се съди по онова, което дойде след тях - и съсипа и Испания, и Гърция, и Чили. Най-вече Гърция.
Поеме ли Русия твърдо по пътя на Китай - стой, та гледай!

[Шаркан]

Диктатурата изобщо не е лоша форма на управление - стига да не са вманиачени диктаторите

и откъде ще вземеш невманиачени диктатори?

утопия за малки деца с тежка форма на идиотизъм...
в най-добрия случай - митове за "добрия цар" (за наивници)...
а реално - блянове на робски душици.

ти от кои си?

[Ивайло Иванов]

Прав си, че трудно устояват на съблазните на властта - но се намират: Франко - в Испания, Пиночет - в Чили, полковниците - в Гърция, Хайле Селасие - в Етиопия... Има, има.
И Франко, и Пиночет, и полковниците направиха много за страните си. Наистина много.

[Шаркан]

в тая редичка благодетели на страните си забрави Кадафи...

а и ако бъдем точни, "направиха много" най-вече за доминиращите малцинства в своите страни.
Испания като пукна Франко беше сред най-бедните в Европа.
Гърция се държеше само от субсидиите на Европа.
Етиопия - без коментар.

Спойлер:

К началу 1970-х режим стал совершенно одиозным: император подвергался критике со всех сторон политического пространства. Катализатором дальнейших событий стала массовая гибель людей от голода в 1972—1974.
В 1974 меры по оздоровлению экономики вылились в резкое повышение цен и повлекли массовые демонстрации протеста. Ситуацию использовала группа офицеров-марксистов, возникшая летом того же года, под названием «Дерг». Пошел процесс демонтажа монархии, известный как «ползучий переворот».

Чили - и там една обща мизерия.

Спойлер:

В социально-экономическом секторе страны произошел значительный откат благодаря начатым режимом неолиберальным контрреформам (цены поднялись в ряде случаев в 18—20 раз, а на такие основные продукты питания, как хлеб, молоко, мясо, — в 4—10 раз[23]), в результате которых сегодня от 20 (по официальным данным) до 40 % (по данным независимых организаций) населения Чили находятся за чертой бедности[24], а выгодоприобретателем от приватизации стал сам диктатор, члены его семьи и другие деятели режима[25], что впрочем это не помешало режиму выиграть плебисцит 1978 года и референдум в 1980. Неолиберальными авторами такая интерпретация событий оспаривается и пропагандируются значительные экономические успехи, достигнутые за счёт кардинального урезания прав и свобод трудящихся в результате проводившейся под руководством Пиночета экономической политике.[26]
В 1978 году была несколько ослаблена цензура в СМИ и в ограниченных случаях разрешён «прямой эфир» на радио и телевидении[27]. В 1980 году в стране была принята новая конституция, однако полное введение её в действие было отложено до 1988 года. В 1988 году в результате самых массовых за всю историю Чили протестов внутри страны и под давлением США Пиночет согласился на проведение плебисцита по вопросу о сохранении диктатуры. Накануне плебисцита была разрешена деятельность правых партий (фашистские партии де-факто действовали в Чили и во время диктатуры, хотя формально была запрещена деятельность всех партий)[28]. 5 октября 1988 года Пиночет проиграл плебисцит, а собранный им Совет национальной безопасности отверг предложение диктатора отказаться признать результаты плебисцита и совершить новый переворот[29]. В 1989 году Чили перешла к демократическому правлению, состоялись выборы, на которых победил оппозиционный диктатуре блок «Согласие партий за демократию». В 1990 году кандидат блока, христианский демократ Патрисио Эйлвин занял пост президента.

няма диктатори-благодетели, освен в извратени мокри сънища.

[Ивайло Иванов]

И Франко, и полковниците, и Пиночет направиха сходни неща: първо отстраниха всякакви комунисти от досег с властта и парите; раздадоха целия валутен резерв на страните си като кредити при облекчени условия за стимулиране на частния сектор. И в трите случая кредите бяха револвиращи. Имало е и съответните комисии за оценка на направените инвестиции. Разликата е, че полковниците и Пиночет го направиха с държавни средства, а Франко - със заеми от чужбина. Защото СССР беше откраднал целия златен резерв на Испания. От тук нататък и трите диктатури започват да водят такава социална политика, за каквато днес у нас можем само да мечтаем. Безплатно образование, безплатно здравеопазване, безплатно правораздаване (това сме го нямали и при социализма), а като капак - никой не е ограничавал гражданите си да пътуват. И бяха по-добре от нас. И не само от нас. И даже сега са си - въпреки цялата разруха, която причиниха демократите след тях. А ти вместо да търсиш информация от сайтове в страни, стари врагове и на трите режима - по-добре прескочи да Гърция и поговори с няколко възрастни местни хора. Ако поне 6 от 10 които помнят полковниците не ти ги похвалят - ще дойда до Ромча и ще ти направя челна стойка.

Спойлер:

И... нещо интересно (хехе) от форума на ФАБ:

П. П. Етиопия - след Селасие идва друг диктатор - Менгисту Хайле Мариам. Този път наистина вманиачен.

[Goa]

Специално за Чили вдигането на качеството на строителството (заради което почти нямаше жертви при силното земетресение), а вероятно и на други стопански сфери, се дължи изцяло на твърдата ръка на Пиночет. След неговото махане нещата пак тръгват надолу. За другите не знам.

[Генерала]

Светът не е от вчера... (пък и ние не сме вчерашни)

К. МАРКС "АНГЛО-ПЕРСИЙСКАТА ВОЙНА"


Обявяването от Англия или, по-точно, от Остиндийската компания на война на Персия възпроизвежда един от онези коварни, авантюристични трикове на английската дипломация в Азия, с помощта на които Англия разшири своите владения на този континент. Достатъчно е само компанията да хвърли алчен поглед върху владенията на който и да било независим владетел, върху която и да било област с важно политическо и търговско значение или известна със своето злато и скъпоценни камъни, и жертвата бива обвинена, че нарушава един или друг мним или действителен договор, че не изпълнява някакво фантастично задължение или ограничително условие, че нанася някакво мъгляво оскърбление, а след това се обявява война и в английската история се записва още един кървав епизод, който потвърждава предвечността на злото, неизменния морал на баснята за вълка и агнето.
В продължение на много години Англия се стремеше да завземе някаква позиция в Персийския залив и на първо място искаше да завладее остров Харак, разположен в северната част на този залив. Говорейки надълго и нашироко каква стойност би имал Този остров за Англия, знаменитият сър Джон Малкълм, който на няколко пъти бе посланик в Персия, твърдеше, че тъй като се намира в съседство с Бушир, Бендер-Риг, Басра, Грин Берберия и Ел-Катиф, островът би могъл да стане едно от най-цветущите английски владения в Азия. Не е чудно, че островът и Бушир вече се намират в ръцете на Англия. Сър Джон гледаше на острова като на средищен пункт на търговията на Турция, Арабия и Персия. Климатът на острова бил според него прекрасен и той имал всички необходими условия, за да станел едно от цветущите кътчета на земята. Преди повече от тридесет и пет години посланикът изложи своите съображения на лорд Минто, който тогава беше генерал-губернатор на Индия, и двамата се опитаха да осъществят този план. И наистина сър Джон бе назначен за командуващ експедицията за завземане на острова и вече бе тръгнал на път, когато получи заповед да се върне в Калкута, а с дипломатическа мисия в Персия бе изпратен сър Харфорд Джонс. През време на първата обсада на Херат от персите през 1837—1838 г. Англия под същия несериозен предлог, както и сега — т. е. под предлог за защита на афганистанците, с които тя постоянно се намира в непримирима вражда, — завзе Харак, но обстоятелствата, а именно намесата на Русия, я принудиха да се откаже от своята плячка. Новопредприетото неотдавна успешно нападение на Персия срещу Херат даде повод на Англия да обвини шаха нъв вероломство и да завземе острова като първата стъпка към военни действия.
По такъв начин в течение на половин век Англия постоянно, макар и в повечето случаи безуспешно, се е стремяла да установи своето господствуващо влияние върху правителството на персийските шахове. Последните обаче са достойни за своите коварни врагове и успяват да се измъкнат от подобни предателски обятия. Персите не само виждат със собствените си очи как англичаните се държат в Индия, но и по всяка вероятност имат предвид следния съвет, даден на Фетх-Али-шах в 1805 г.: „Не се до¬верявай на съветите на една нация от алчни търговци, която търгува в Индия с живота и короните на владетелите". И така намерило си гърнето похлупак. В Техеран, столицата на Персия, английското влияние е твърде слабо, тъй като — ако оставим настрана тайните интриги на Русия — видно положение там заема Франция, а от тримата пирати Персия се пази най-много от британския. В настоящия момент персийска делегация е на път за Париж или вече е пристигнала там и твърде възможно е неотдавнашните усложнения в Персия да станат предмет на дипломатически преговори. И наистина Франция не е безразлична към завземането на острова в Персийския залив. Въпросът още повече се усложнява от това, че Франция извади на бял свят един отдавна погребан пергамент, съгласно който персийските шахове вече два пъти са и отстъпвали Харак — първия път в 1708 г. при Людовик XIV и след това в 1808 г. — наистина и в двата случая условно, но с достатъчно ясни изрази, за да дадат известни права или да оправдаят претенции върху острова от страна на съвременния подражател на ония владетели, антианглийските настроения на които бяха достатъчно силни.
В неотдавнашния си отговор до „Journal des Debats" лондонският „Times" от името на Англия се отказа в полза на Франция от всякаква претенция за ръководене на европейските работи, запазвайки на английската нация неоспоримото право да управлява работите на Азия и Америка, в които не трябвало да се меси никоя Друга европейска държава. Обаче съмнително е дали Луи Бонапарт ще се съгласи с подобна подялба на света. Във всеки случай през време на неотдавнашните англо-персийски раздори френската дипломация в Техеран не оказа на Англия искрена поддръжка, а фактът, че френският печат изкопава и раздухва галските претенции върху Харак, изглежда, показва, че Англия няма много лесно да може да нападне Персия и да я разпокъса.

Написано от К- Маркс на 30 октомври 1856 г
Напечатано във вестник „New-York Daily
Tribune", бр. 4904 от 7 януари 1857 г. като уводна статия
Превод от английски
Статията е от т.12 на българското издание на Маркс и Енгелс

Като гледам какво става сега ми се струва, че същото е ставало и едно време, само дето не е имало Интернет и Фейсбук...

[Генерала]

Ако статията се стори смешничка на модераторите, моля да я преместят в секция хумор, макар че както казваше този "нашенец" ЦАРЧОКА "Ние не сме дошли тука да се хуморираме"

[Генерала]

Едно любопитно интервю с Роберто Куалия.

http://www.vz.ru/culture/2011/4/5/481297.html#

[Преподобният ЦУП]

Светът не е от вчера... (пък и ние не сме вчерашни)

К. МАРКС "АНГЛО-ПЕРСИЙСКАТА ВОЙНА"

Генерале, както е казал Великият наш Бащица Сталин че : Единственото по-лошо нещо от война с англосаксонците е да подпишеш мирен договор с тях

[Goa]

Не знам дали му е тук мястото, но... препечатвам от една страница във Фейсбук:

Фамилистерът на Годен - една осъществена утопия

Втората половина на 19 век - време на дивия капитализъм, време, през което Маркс заявява, че "историята на досега съществувалото общество е история на класовата борба". Безогледна експлоатация на колониите и на работниците в метрополиите, войни за суровини и пазари. Превръщане на законите в средство за легитимиране на злоупотребите на икономически властващата прослойка, дало основание на марксистите да заявят, че насилственото завземане на властта и средствата за производство е единственият начин за построяване на справедливо общество.

През това време един друг мислител и творец успява да създаде първото и може би единственото досега успешно обединение на труда и капитала, да докаже, че това е възможно и изгодно и за двете страни. Жан Батист Андре Годен – име, което малцина са чували, вероятно защото делата и идеите на притежателя му не са довели до кървавите социални катаклизми, които обича да описва историята.

Тук ще разкажем кой е Годен, откъде произхождат идеите му и какво успява да направи той.

Жан Батист Андре Годен се ражда в началото на 1817 г. в семейството на занаятчия във френското село Ескеери (близо до днешната граница с Белгия). Като дете започва да учи в местното училище и бързо намира училищните порядки за неправилни и несправедливи. Мечтае да стане учител и възпитател, за да ги промени. Още на тази крехка възраст осъзнава до каква степен началното образование и възпитанието, което едно дете получава в училище, ограничават, унижават и потискат индивидуалността му и нямат силата да го мотивират за развитие и работа с желание. Но скоро малкият Годен се отказва от тази си идея, решавайки, че ще бъде по-полезен на себе си и околните, ако овладее някой занаят и чрез придобитите умения и знания бъде пример за всички в обществото, а не само за подрастващите.

Затова още на 11 години по свое желание напуска училище и започва работа като помощник в скромната железарска работилница на баща си. Той е много усърден, и за да усвои всички тънкости на бащиния занаят взема допълнителни смени и се товари с най-тежката работа. 17-годишен започва пътуване из цяла Франция, чиракувайки на различни места, и нерадостните картини, които наблюдава навсякъде, го подтикват към първите размисли за търсене на път към щастието и справедливостта. Годен е убеден, че всеки работник трябва непрекъснато да се стреми към самоусъвършенстване в работата и рационализиране на трудовия процес, както самият той прави. За сметка на това навсякъде вижда угнетени, тънещи в мизерия работници, които не се интересуват от друго, освен да свърши работната им смяна, да получат полагащото им се възнаграждение и да успеят да заплатят сметките си. Работникът не бил нищо повече от робуваща на глада и нуждата машина, заемаща най-ниското стъпало в производствената йерархия.

Завръщайки се в къщи през 1837 г., Годен усъвършенства професионалните си умения в металообработката. Той започва да нахвърля идеи за създаване на съвършената отоплителна печка – ефективна, надеждна и на приемлива цена. Използваните по онова време печки били скъпи и некачествени. Годен открива, че чугунът е по-добър материал за отоплителни тела, и мечтае да създаде масово промишлено производство на такива печки под собствена марка.

През 1840 г. Годен се жени и получава като подарък от баща си известна сума пари. Той регистрира първия си патент и започва собствено производство на новите печки, като за първи път в света използва чугун за промишлено производство на отоплителна техника.

Талантът на Годен се развихря, в следващите години той регистрира над 50 патента, а работата постоянно расте. През 1846 г. заради нуждата от железопътна връзка премества бизнеса край градчето Гиз, където изгражда фабрика, първоначално само с 30 работника. По-късно създава втора фабрика край Брюксел.

Успехът е зашеметяващ. Годен наема все повече работници, а през 1863 г. фабриките му вече произвеждат 172 различни модела продукция – готварски и отоплителни печки и камини. Те са толкова добри, че някои от тях се използват във Франция и до наши дни. Към края на живота на Годен годишният оборот надхвърля 4 милиона франка – значителна за онова време сума, – като продължава да расте бързо и след това. Съвсем не лош резултат за селянче, ходило едва няколко години на училище и започнало да чиракува на 11 години!

Но не само това прави Годен уникален. Уникално е и какво прави той с това богатство.

В същата 1846 г., когато открива фабриката край Гиз, Годен влиза в движението на последователите на френския философ-социалист Шарл Фурие (това е друг Фурие, не известният математик). Годен възприема социалните възгледи на Фурие, с които ще се запознаем след малко. И паралелно с развитието на промишленото производство въвежда във фабриките си непопулярни по онова време идеи – работа на смени във вредните производства, съкратен работен ден и др.

По-късно Годен се отделя от школата на Фурие и продължава самостоятелно да реализира принципите за социална справедливост. Вследствие на това се ражда фамилистерът. Но преди да стигнем до него, нека разгледаме идеите на Фурие, които го вдъхновяват.

Франсоа Мари Шарл Фурие (1772 – 1837) е оригинален мислител. Някои от прозренията му са оценени едва през втората половина на XX век, а други звучат напълно налудничаво и досега. Като практичен човек Годен не приема космологичните и психологическите му идеи, намирайки ги за недоказани и неизведени от практиката. Но в същото време той оценява високо социалните идеи на Фурие. Затова ще се спрем главно на тях.

Фурие намира, че социалното устройство, произтичащо от принципите на индивидуализма и конкуренцията, е едновременно неоптимално и неморално. Той смята, че вместо това трябва да се залегне на принципа на обединеното усилие (кооперацията), което би довело както до пълно и хармонично развитие на човешката природа, така и до огромно увеличение на производителността. Фурие предлага обществото да се организира във фаланги – групи с оптимална численост от 1620 души, живеещи в обща жилищна структура – фаланстер, към която принадлежат 4000 декара земя за селскостопански нужди. Фалангите се занимават най-вече със земеделие. Можем да ги наречем комуни, но Фурие не смята за задължително премахването на частната собственост. Фалангата притежава четириетажна централна жилищна сграда с общо 400 апартамента и те могат да бъдат частна собственост на живеещите в тях. Пълно равенство в богатството не е необходимо, тъй като хората са различни и това би било неестествено. Богатството ще зависи от работата на индивида. Най-богатите ще живеят на четвъртия етаж на фаланстера, а най-бедните – на първия. Така те ще бъдат на практика много близо едни до други, вместо болезненото разделение в сегашното общество. Фурие твърди, че бедността, а не неравенството, е източникът на безредици в обществото, и предлага тя да бъде изкоренена чрез достатъчно високи надници плюс необходимия минимум за онези, които не могат да работят. За целта от общата продукция първо се заделя една част за осигуряване на екзистенц-минимума на обитателите, а останалото се дели на 12 части, които се разпределят между трите необходими съставки на производствения процес – труда, капитала (инвестициите) и таланта. Трудът получава 5 части, капиталът – 4, талантът – 3.

Фаланстерът – сградният фонд на фалангата – се състои от споменатата централна сграда плюс две крила. Централната сграда е предназначена за тихи дейности – жилищни помещения, столова, зали за срещи, библиотеки, студия. Едното спомагателно крило е за работа и шумни дейности като дърводелство и ковачница. Към шумните дейности Фурие причислява и помещенията за игра на децата. Другото крило е керван-сарай с бални зали и помещения за срещи с външни хора. Външните лица отсядат там срещу заплащане.

Фурие е горещ застъпник на правата на жените. Смята се, че от него идва самата дума “феминизъм”. Една от причините, поради която той предпочита обща жилищна сграда вместо отделни къщи, освен по-ниските разходи и по-големите удобства, е именно правата на жените. По това време няма автомобили и евтин обществен транспорт и затварянето на жените в домакинската работа в разпръснати къщи за него е равно на изхвърляне на жените от обществения живот. Според Фурие всички важни занятия трябва да бъдат отворени за жените, като се заемат според уменията, а не според пола. Той дори заявява, че нивото на всяка цивилизация може да бъде определено от степента, до която жените са освободени.

Фурие се обявява също в защита правата на децата, както и на хомосексуалистите.

Казахме, че Фурие е против конкуренцията. Всъщност той е против конкуренцията, която е в служба на индивидуализма. В същото време той твърди, че състезателната нагласа е част от човешката природа, че тя трябва да се зачита и може да бъде от полза за общността. Друга част от човешката природа е непостоянният и променлив интерес. А работата трябва да доставя удоволствие. За да се съвместят тези неща, всеки член на фалангата може да участва в 40 различни занятия. За всяко от тях той се присъединява към различна група. Групите са в конкуренция помежду си, но от това не произтича нищо лошо, тъй като те работят за благото на общността. Индивидуалният егоизъм се балансира от участието на индивида в група, а груповият егоизъм – от това, че всеки член на групата участва и в други групи.

След смъртта на Фурие се предприемат множество опити да се направи колония по негов образец, главно в САЩ. Като убеден последовател на Фурие Годен дарява голяма сума пари за опита на Виктор Консидеран да създаде фуриеристка колония, наречена “Обединението” (La Reunion) през 1855 г. край Далас, Тексас. Около 350 колонисти от Франция, Белгия и Швейцария заминават за САЩ, където в близост до Далас ги очакват вече закупени 8000 декара земя. Земята обаче се оказала не особено добра за земеделие, а и колонистите не са били фермери преди това. До идването им в тази зона живеели едва около 400 души, които не се нуждаели от неселскостопанските умения на почти още толкова новодошли. Но най-силен удар върху колонията нанесъл климатът. През май снежна буря унищожила голяма част от посевите, а останалото било довършено от сухото лято и скакалците. Някои от колонистите се отказали и напуснали областта. А през 1860 г. бързо растящият Далас достигнал до колонията и земята влязла в градската зона. Останалите колонисти отново станали граждани.

Другите опити по онова време (в тях Годен не участва) също не постигат особен успех. Доколкото ни е известно, нито една колония не се доближава до желаната от Фурие численост, нито успява да построи завършен фаланстер.

Една от разликите между малките и великите хора е, че несполуките отказват малките, а на великите служат като урок. Или, както е казано, “когато губиш, не губи урока.” Провалът на този експеримент не спира Годен, а му помага да осмисли по-добре нещата. Този път той няма да финансира изпращане на граждани да строят ферма на другия край на света.

Във визиите си Фурие пропуска индустриализацията, сякаш тя не се е случила. Няма как индустриалецът Годен да направи същата грешка. Неговата мечта е всички работници да получат реален еквивалент на богатството, на което се радват заможните прослойки. И по собствен проект през 1859 година той започва изграждането на нещо невиждано дотогава, което нарича Фамилистер.

Фамилистерът е голям комплекс, град в града. Разположен е на площ от 100 декара между фабриката на Годен, от която го дели река, и градчето Гиз и е предназначен за семействата на работещите във фабриката, която също става част от него. Строителството продължава на етапи, общо 18 години. Състои се от централна 4-етажна палата от три правоъгълни блока, шахматно разположени, като двата странични са съединени с централния в ъглите му. Всеки от тези блокове има голям, изцяло покрит със стъклен покрив вътрешен двор, където децата могат да играят целогодишно. Апартаментите са двустайни и тристайни. Има още две по-малки сгради, като общият брой апартаменти е близо 500, а застроената площ – 30 хил. кв.м. В малките сгради има магазини и лавки. Между блоковете - площад, а зад него – голям театър с 1200 места. Изградени са ясли, детска градина, училище, библиотека с 3000 тома, перални и сушилня. Има дори басейн с топла вода. Сградите са канализирани.

Всичко, изградено във Фамилистера, е подчинено на принципите, оформили светогледа на Годен. Той се прекланя пред Живота във всевъзможните му проявления, на Живота като основна цел и функция на Битието. Смята, че трите главни закона на Живота трябва да са в основата на взаимоотношенията във всяко човешко общество. Първият закон повелява да се съхранява и поддържа човешкият живот. Вторият – животът да се развива и прогресира. Третият – животът да бъде доведен до равновесие и хармония. Това са три стъпала, никое от които не бива да се прескача, те следват едно след друго и се надграждат. Затова на всеки член на фамилистера, независимо от положението му в йерархията, богатството, заслугите и естеството на работата му, са осигурени оптимални условия на живот и труд и това се смята не за лукс, а за ненарушимо право. Годен не щади средства и усилия, за да направи съществуването във фамилистера приятно и благотворно за всички. За целта той използва най-съвременните постижения на техниката, които може да си позволи. При така осигуреното спокойствие и сигурност работниците могат да се съсредоточат върху разнообразните дейности, както и да разполагат с много повече свободно време за почивка и саморазвитие.

Ако ние едва през последните години заговорихме за енергийна ефективност, то преди 150 години Годен ни дава множество примери за такава.

Водата в жилищните и сервизните помещения се извлича от подземни източници и се отвежда до всички етажи с помощта на помпа и система от тръби, предшественик на съвременната водопроводна инсталация. Водните резервоари са на 15 м височина, близо до покривите на жилищния комплекс. На първия етаж има дори душ-кабини с топла вода, която се загрява от парната машина, задвижваща помпата, и бива отклонявана, преди останалата вода да се издигне към резервоарите. Друга система отвежда водата, затоплена при охлаждането на машините в производствените цехове, към пералните помещения, разположени в близост до жилищните сгради. Във време, когато всяка домакиня в обикновените квартали трябва ежедневно да носи тежки съдове с вода, а водопроводната система е привилегия единствено на най-заможните, всеки жител на Фамилистера разполага с 20 л течаща вода на ден. Това, както и добрата вентилационна система, подобрява до голяма степен хигиената и опазването на здравето в комплекса, както и самочувствието на жителите му. Под трите основни сгради са прокарани няколко галерии, които свързват вътрешните дворове и апартаментите с градините отвън посредством своеобразна климатична инсталация, свързана и със системата от комини, тръгващи от печките във всеки апартамент. С помощта на специална диафрагма тръбите до апартаментите могат да служат както за вентилация, пропускайки идващия от подземията въздух, така и за отвеждане на дима от печките, а през зимата свежият въздух може да се нагрее на топлината на печките преди да бъде пуснат в стаите.

За добрата вентилация спомага и фактът, че покривът на сградите е изцяло остъклен и може да се отваря и затваря в зависимост от температурата навън, а цялостната система елиминира риска от създаване на парников ефект през лятото.

Годен прекарва осветление “във всяко кътче” на фамилистера. За него светлината има особено значение. Тя е не само удобство, а съдейства за просветата и прогреса. Неслучайно на френски език градовете – просветни центрове, се наричат буквално “градове-светлини”. Светлината разкрива всичко нечисто, в пряк и преносен смисъл. Тя обезкуражава злосторниците и изважда на показ липсата на хигиена. През деня притокът на светлина е осигуряван щедро от многобройните прозорци на апартаментите и остъклените тавани над вътрешните дворове. Вечер всички помещения са добре осветени от газени лампи, разположени така, че да падат най-малко сенки. Доброто осветление дотогава е привилегия на богатите, докато бедните квартали тънели в мрак след падането на нощта. А Годен осигурява възможност на всеки желаещ да чете нощем - това за него е фактор за духовния растеж.

Днес, в Европа през 21 век, когато сме готови почти да изпаднем в депресия, ако ни спрат тока или водата за половин ден, едва ли можем да си представим какво е означавало през 19 век най-нищи работници да живеят във водоснабдени и осветени апартаменти с централна климатизация, канализация и достъп до топла вода. Качеството на живота на работниците във фамилистера реално е било по-високо, отколкото на голяма част от средната буржоазия по онова време.

Управлението на целия комплекс се извършва от избрани от хората комисии, съвети и комитети. Със снабдяването на магазините и цеховете се занимава административно-икономическа комисия, която надзирава и всички финансови въпроси. Магазините продават на преференциални цени. Организирана е пожарна команда от 40 доброволци. Обществената работа е платена (според употребеното за нея време), като повечето длъжности са заемани от жени.

В самите фабрики работниците избират директно преките си началници. А тези началници избират своите началници.

Децата получават задължително образование до 14-годишна възраст, на най-добрите се изплащат стипендии. Още на 16 години юношите придобиват право на глас.

Организиран е взаимоспомагателен фонд, от който се изплащат помощи и пенсии на болните, инвалидите, старците, вдовиците и сираците.

Как се финансира всичко това?

Годен използва принципа на Фурие за разпределение на печалбите и доказва, че трудът и капиталът могат да бъдат обединени, без никой да страда. 5/12 се отделят за заплати, при което заплатите се оказват по-високи от тези в сходните предприятия в областта. 4/12 са за лихви за вложения капитал в цялото мероприятие, което осигурява на Годен средно 6% годишна лихва. 3/12 остават за таланта, което се изразява в изплащане на премии на всички, благодарение на които е въведено някакво подобрение, независимо дали във фабриките, жилищните сгради или изобщо в обществения живот на фамилистера.

Всъщност благодарение на обществения фонд жителите на фамилистера получават много повече, отколкото е лихвата върху капитала. Годишно се дават близо 1,9 милиона франка за заплати, пенсии и прочие и само 230 хиляди франка като лихва. Към края на живота на Годен работниците притежават около 2 милиона франка от средствата във фонда, а след смъртта си той им завещава половината си богатство – 2.5 милиона франка, – с което целият фонд става работническа собственост.

Има и едно нещо, което липсва във фамилистера – църква от какъвто и да било вид. Не знаем точната причина за това, но можем да се досетим за нея. Разпадът на една от най-известните и сравнително успешни фуриеристки общини в САЩ, наречена “Северноамериканска Фаланга” (The North American Phalanx), започва през 1853 г. със спорове за нейното религиозно обвързване.

По времето на Годен във фамилистера живеят над 1700 души. Съжителството на толкова много хора, и то без да са специално подбирани, протича удивително спокойно. От Гиз са изпратени полицаи, които да следят за реда, но се оказва, че те не само са излишни, но дори създават проблеми, тъй като са външни лица и им е чужд духът на живота там.

С вътрешния ред се занимават два съвета от по 12 мъже и жени. За дребни или първи провинения просто се поставя бележка на вратата на извършителя. При системни или по-сериозни простъпки се налагат глоби, а името на нарушителя се изписва на специално табло. Последното и най-тежко наказание е изключване от фамилистера – нещо, което се случва изключително рядко. (Не знаем колко такива случая изобщо е имало, но поне през първите 10 години няма нито един.)

През 1867 г. във фамилистера се ражда традицията да се чества ежегодно празник на труда – в първата неделя на май. По-късно датата става 1-ви май. Въведен е и празник на детството.

Изграден е още един фамилистер – близо до Брюксел, за работниците в местната фабрика на Годен.

Самият Годен живее във фамилистера в Гиз от 1870 г., въпреки че първоначално семейството му отказва да го последва. През същата година той е избран за кмет на Гиз, а на следващата става депутат в Националното събрание на Франция. През 1876 подава оставка, за да се посвети изцяло на фамилистера. През тези години той написва 4 книги, в които разяснява възгледите си, а в последната чертае план за трансформиране на цялата държава. Житейският път на този велик човек приключва през 1888 г. Той завещава цялата си собственост във фамилистера на работниците. По това време жена му вече е убедена в идеите му и след смъртта на Годен влиза в управлението на фамилистера.

Десетилетията след това са най-доброто доказателство за жизнеспособността на неговото дело. До Първата световна война фабриките “Годен” достигат до номенклатура от 4000 артикула и годишен оборот между 12 и 16 милиона франка. Фамилистерът преживява двете световни войни и смяната на няколко поколения. Той запазва своя характер далеч след кончината на създателя си – до 1968 г., когато юридически апартаментите са трансформирани в частна собственост, а търговското дружество е продадено на компанията Льо Крьозе. Днес то е част от групата “Камини Филип”. След тази трансформация състоянието на жилищния фонд запада, но през 1990 г. комплексът е обявен за културен паметник и през последните години започва реставрацията му чрез средства от фондовете на ЕС. Фамилистерът отваря врати за посетители всяка година на 1 май.

Господин Гюров, Невена Стоянова

[bogdanov]

Земля - крестянам!
Заводы - рабочим!
Власть - Советам!
Фантастика - всем!
Цитат от в. "Други светове"

[Генерала]

Шльомо, какво правите в Пещера, бе, батка???

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3761451

[bogdanov]

Ако СССР съществуваше днес
Антиутопия по случай 20-годишнината от разпадането на Съветския съюз
Александър Поливанов, Лента. ру

Резултатите от реформите в края на 80-те и началото на 90-те на миналия век в СССР и в Русия се обсъждат постоянно в руското общество. Комунистите продължават да твърдят, че действията на реформаторите са довели държавата до разпад и са направили по-голямата част от руснаците нещастни. Представителите на властта пък неуморно се опитват през последните десет години да представят 90-те единствено като десетилетието на бандитския разгул, довело на власт олигарсите. А либералните медии и повечето демократични политици наблягат върху проведените ценни икономически реформи. В контекста на тези спорове този месец излязоха две изследвания на Висшето училище по икономика (ВУИ), бяха публикувани от в. "Ведомости". Основният им извод е, че бедните са станали още по-бедни, а богатите още по-богати. БВП в страната на глава от населението за 20 години се е увеличил едва с 6.5%. По този начин става ясно, че дори пропазарно ориентираните институции (ВУИ принадлежи към тях), признават провала на реформите.

Но дали това е така наистина?

И може ли с помощта на икономически показатели да се измери свободата, която всеки руснак получи преди две десетилетия? През този период жителите на Русия се промениха и вече няма връщане назад. Нека си представим каква би била Русия, ако и днес продължаваше да управлява КПСС, ако Михаил Горбачов не беше дал независимост на повечето бивши съветски републики; всъщност ако СССР продължаваше да съществува през 2011 г., без да променя своя политически и икономически строй. За целта да допуснем, че Горбачов не се е придържал към либералните си възгледи, а е бил политик от рода на Хрушчов.

И така, СССР през 2011 г. Горбачов е управлявал страната като генерален секретар на комунистическата партия до 2000 г., след което в тиха апаратна война е загубил поста от Владимир Путин, който е станал новият генсек и седи в това кресло досега - а както смятат повечето руснаци, ще управлява поне още 15 години. Държавата се намира в същите граници, както и преди. В началото на 90-те години избухват масови протести и недоволство в републиките от Прибалтика, но са жестоко смазани от властите, а информацията за тях е засекретена. В Нагорни Карабах, където се бият арменци и азери, обстановката е умиротворена с помощта на Червената армия. В Беларус, Украйна и в азиатските републики през тези 20 години нищо не се е случило. Във външната политика подобрението на отношенията със САЩ се сменя

с нова фаза на Студената война

Съветската преса се кара на Джордж Буш и се отнася сдържано към Барак Обама. Не е изключено СССР да е изпратил космическа експедиция на Луната и да е направил няколко много важни открития в сферата на физиката и химията. През 90-те години, когато един барел петрол е струвал 10-20 долара, СССР е поискал кредити от Запада. Десет години по-късно, след като нефтените цени се вдигнали, част от заемите са върнати, но с някои партньори Москва се е скарала толкова, че е скъсала дипломатическите си отношения. Великобритания дори временно е отзовала посланика си. Отношенията с Китай също са сложни, тъй като ръководството на тази страна, ако се вярва на в."Правда", се е отклонило от марксистко-ленинския курс. Високите цени на петрола карат управляващата върхушка да се замисли за необходимостта да укрепи престижа на комунистическите идеи по света. За тази цел чиновниците са избрали проверен способ - Сочи получава правото да проведе зимната олимпиада. Страшно е да си представим колко пари са изхарчени за това - размахът на олимпийското строителство се изчислява с проценти от БВП, а не просто с милиони или милиарди долари.

Всичко останало в страната е по старому - емиграцията постепенно е намаляла, за последно позорно е изгонен скандалният блогър Алексей Невалний. Да се пътува в чужбина може предимно само до България и Полша, при това само с идеална характеристика; за останалите съществуват Крим и Прибалтика. По цялата страна е ограничен достъпът до интернет и има само отделни контролирани от властите сайтове. Съветският съюз си има свой "Гугъл", свои "Уикипедия", "Фейсбук" и дори "Файърфокс". Цялата информация в

тази част на глобалната мрежа се контролира от КГБ,

а комуникацията в интернет може да се използва официално като доказателство при криминални дела. Около 2005 г. съветската промишленост произвежда собствени мобилни телефони. Смята се, че притежателите на Nokia са с по-висок социален статут, а тези с iPhone са приближени на властта. Използването им е сложно, но и този проблем е решен с времето. Цените на хляба и на водката са няколко пъти по-ниски. Зърното вече стига, но пък месото все още е дефицит - качествен салам може само да бъде "доставен", но не и купен свободно по магазините. Същото важи за сиренето и други млечни продукти, за пресните зеленчуци (хората от града обаче си ги отглеждат на вилите), а понякога от магазините изчезват дори рибните консерви. Вместо "Кока-Кола" се пие местната напитка "Колоколчик", а вместо "Макдоналдс" се поглъщат сандвичи "Юност". А между другото, здравеопазването си остава безплатно. Освен това са намалели (незначително) опашките за получаването на жилище, автомобилният гигант АвтоВАЗ е създал два нови модела коли, но е много трудно да бъдат купени, защото струват безумни пари. Затова почти всички руски шофьори карат старите си лади, събират пари за евтини мебели от Югославия, която все още съществува, но все пак са спестили достатъчно, за да могат да си купят

палто и дънки от валутен магазин,

а някои хора дори ухаят на дефицитни френски парфюми. От магазините чат-пат изчезват някои стоки, като чорапи или чорапогащници, а намирането на тоалетна хартия си е цяло геройство.

По телевизията (като цяло в СССР има четири канала - Първи, Втори, Спорт и Култура) всеки ден се въртят предаванията "Голубой огоньок", КВН и "Лека нощ, деца". Казват, че някой вкарва от чужбина американски сериали, но всъщност никой не ги е гледал, освен, разбира се, съпругите на министрите в Кремъл. Отчаянието се е настанило не само в телевизора, но и в киното - дават предимно тъпи пародии на западни филми и бодри филмчета за успеха на производството, понякога се появяват бисери на оригинални режисьори, но като цяло доста рядко. В литературната сфера всички по-известни писатели от 80-те години са подложени на гонения, благодарение на което такива като Виктор Ерофеев и подобни успяват да напишат някоя гениална книга. Проблемът е, че тя може да бъде прочетена само от неговите приятели, и то в кухнята му, както и от емигрантите в САЩ и Европа. За архитектурата въобще няма какво да се говори, всъщност заради пристигането на поредния вископоставен гост в Москва е била съборена старата сграда от царско време "Кадаши" и е почти разрушена друга подобна къща, известна като "Пречистенка". Към това може да се добави, че по-голямата част от населението се е пропило безвъзвратно, улиците са ужасно мръсни, църквите и паметниците на културата са занемарени, в магазините се държат грубо, а повечето млади хора нямат ясна цел в живота. Тук трябва да следва многоточие и някоя дълбока мисъл с пауза.


http://www.segabg.com/online/new/articl ... id=0001301

[Екселенц]

Предупреждение: Това е художествено произведение. Не се препоръчва за
европеиди с крехка и ранима евроатлантическа психика. Рано или късно...

Част I

Спойлер:

Речта на И. В. Сталин пред ХХ конгрес на КПСС
Фантастичен разказ, основан на реални събития и документи

Задължително предисловие

На 5 март 2011 година, около 21 часа и 50 минути група граждани, които се разхождали по Червения пощад забелязали нещо странно. Пред Кремълската стена, срещу бюста на Й. В. Сталин някакъв добре охранен и добре облечен възрастен човек с доста оредяла коса и странно познато от някъде кафяво петно с неправилна форма върху горната дясна част на главата се държал твърде неадекватно. Той държал в ръцете си кутия за пица (явно празна) на веригата Pizza Hut, размахвал я и говорел нещо на паметника. След това човекът захвърлил кутията, извадил от вътрешния си джоб няколко сгънати листа хартия формат А4 и започнал да ги навира един по един в лицето на статуята, а после изведнъж измъкнал свръхмодерна ветроупорна газова запалка марка Zippo и се опитал да ги подпали. Тъй като положението очевидно излизало от контрол, гражданите извикали дежурния офицер от кремълската охрана и междувременно задържали нарушителя, който вече започвал да прекалява, защото твърдял че никой няма право да го докосва тъй като е достояние на глобалното човечество. Като доказателство измъкнал от задния си джоб сгънат пергамент, който се оказал диплома от Нобеловата награда за мир, връчена на някой си М. С. Г..ов за нещо си. В това време пристигнал дежурния офицер, придружен за всеки случай от двама санитари с носилка, които и отвели малко принудително разбушувалата се не на шега общочовешка ценност.
След като всичко утихнало и гражданството почнало да се разотива, един човек забелязал как вятърът подмята по гранитния паваж някакви листове хартия. Те се оказали същите, които странният субект завирал в лицето на бюста. Човекът който ги бил намерил, понечил първо да ги върне на собственика им, но той вече бил отведен на сигурно място, явно в някоя специализирана за целта вила в Подмосковието. И тъй като въпросният човек все още не бил изгубил покрай телевизията и мултимедийните продукти способността да чете, седнал направо на бордюра и се зачел. След като прочел всичко той дълго стоял вцепенен, но накрая решил, че нещата не трябва да спират до тук.
И направил първата крачка...

Записано от преводача по думите на очевидец

I.
Осветлението в голямата зала помръкна или поне така се стори на Никита Сергеевич. Кой знае защо той започна да различава с труд седящите пред него делегати, все едно цялото помещение изведнъж се покри със сив воал. Той погледна уплашено към лампата, която светеше на трибуната. Май че и тя беше потъмняла.
Но ораторът нямаше причини да се съмнява в осветлението и бързо разбра, че всъщност му беше притъмняло пред очите. А причината лежеше точно пред него.
Отгоре върху големите машинописни страници на доклада неизвестно откъде се беше появило малко листче. Може би го беше оставил дежурният секретар, който преди малко май че приближи трибуната. Погълнатият от речта Никита Сергеевич така и не си спомняше дали наистина някой се бе доближавал, та какво оставаше да обърне внимание на това, дали този човек е и донесъл нещо.
Сега той шашардисано гледаше малкото листче. Имаше защо да му причернее пред очите. На хартийката се виждаше невероятен надпис.
„В президиума седи СТАЛИН!!!”.
Ни повече, ни по-малко. Думата „Сталин” беше написана с главни... не... с огромни букви. И с три удивителни знака.
На докладчикът му пресекна дъхът. Погледът му уплашено пробяга по седящите в залата делегати на конгреса. Видяното хвърли Първия секретар в шоково състояние.
Седящите в залата хора не гледаха към него. Погледите им бяха приковани в точка, която се намираше някъде зад гърба на Никита Сергеевич.
Отдавна оплешивелият му тил сякаш почувства жаравата, която лъхаше оттам.
Докладчикът замръзна на мястото си и известно време стоя в сгърбена и адски неудобна поза.
В залата цареше гробна тишина. Делегатите сякаш бяха забравили за доклада и въобще не реагираха на мълчанието на техния партиен и държавен ръководител.
Но Никита Сергеевич нямаше да бъде Никита Сергеевич, ако не можеше бързо да идва на себе си. Той не изпадаше в мистицизъм, не вярваше нито в бог, нито в отвъдното, нито пък във възкресението.
Бяха изминали три години откакто Сталин умря. Именно умря (докладчикът започна да си връща самообладанието), а не изчезна или пък се скри за да...
(Все пак на плешивината му изби пот. Никита Сергеевич бръкна в джоба си за да извади носна кърпа.) ...Не се скри или притаи за да може сега изведнъж да се появи жив и здрав. Самият Никита Сергеевич много пъти беше разглеждал трупа, беше го погребал, беше... (вълнението си казваше думата) ...беше го посещавал в мавзолея... Що за тъпа шега!!! Внезапно Никита Сергеевич се ядоса. Той хвърли гневен поглед към кулисите, където може би се криеше дежурният секретар на конгреса.
Къде ли се беше дянала гадината?!
За момент на Никита Сергеевич му се прииска да се огледа за да открие изчезналия шегаджия, но бързо пропъди тази мисъл: „Само това липсва! Ще вземат да си помислят, че се оглеждам към президиума защото съм повярвал...”
Той смачка нещастната хартийка и я захвърли настрана.
Залата сякаш въздъхна. Или поне така се привидя на Никита Сергеевич.
Е, какво пък! Сега ще ги накара да се опомнят!
Годината беше 1956. Течеше последното заседание на двадесетия партиен конгрес.
С внезапно пресипнал и изтънял глас докладчикът започна да обработва седящите в залата хора. Никита Сергеевич вече не повдигаше глава от листовете хартия, но промени тона на изказването си. Докато само преди няколко минути внимателно следеше залата преценявайки как реагират делегатите на думите му, сега той говореше почти като скоропоговорка. Изведнъж зад всяка негова дума започна да прозира неясен страх.
Хрущов говореше за Сталин, за масовите репресии, за зверствата на вожда, за култа към личността.
Неочаквано докладчикът направи пауза и започна да подрежда разпилените по трибуната листа. И тогава в ръцете му се появи малко листче от пишеща машина.
Погледът на Никита Сергеевич замръзна върху хартийката. Личеше си, че докладчикът беше объркан и трескаво се опитваше да си припомни нещо. Найнакрая лицето му се отпусна. Явно си спомни.
Той припряно размаха с ръка листчето.
-Ето! Слушателите не реагираха на жеста му, а напрегнато чакаха продължението на речта. -Когато вълната на масовите репресии през 1939 година – почти крещейки продължи докладчикът, -започна да отслабва и ръководителите на низовите партийни организации започнаха да обвиняват служителите на НКВД в прилагане на физическо въздействие върху арестуваните, Сталин изпрати на 10 януари 1939 година шифротелеграма до секретарите на областните комитети, краевите комитети, ЦК на националните компартии, народните комисари на вътрешните работи и началниците на управления в НКВД.
Хрущов многозначително размаха листчета.
-Ето я телеграмата! – извика той. Сякаш предвкусвайки ефекта от това, което се канеше да прочете, докладчикът хвърли бърз поглед в залата, после обърна листа към себе си и започна:
-„ЦК на ВКП(б) разяснява, че използването на физическо въздействие в практиката на НКВД се допуска от 1937 година с разрешение на ЦК на ВКП(б)... Известно е, че всяко буржоазно разузнаване прилага физическо въздействие върху представителите на социалистическия пролетариат при това в най-безобразна форма. Въпросът е защо социалистическото разузнаване трябва да бъде похуманно към отявлените агенти на буржоазията, към заклетите врагове на работническата класа и колхозниците. ЦК на ВКП(б) счита, че по изключение методът на физическото въздействие, като един съвършено правилен и целесъобразен подход, трябва задължително да се прилага и за в бъдеще спрямо явните и упорити врагове на народа...”
Докладчикът изстреля на един дъх цялата фраза.
В залата цареше гробна тишина.
Хрущов погледна още веднъж към слушателите и изведнъж се обърка.
Имаше нещо, което го смущаваше. Делегатите мълчаха някак си... странно. Той погледна към хартийката и отново я размаха.
-И така... – Хрущов понечи да продължи и изведнъж сякаш си глътна езика... Зад него нечия тежка ръка се отпусна върху рамото му. Що за наглост!!! Кой си позволява?!... Хрущов започна бавно да се обръща назад и... Лицето на докладчика замръзна в невероятна гримаса.
До него стоеше Сталин...
-Я ми го дай... – тихо каза генералисимусът. – Нека да се запозная с това продължи Сталин и издърпа от ръката на Хрущов телеграмата..
– Мм-д-а-а! – в гласа на пришълеца от онзи свят прозвуча разочарование. – И тази е копие.
Той се вгледа в листчето.
-Все пак къде е оригинала? – той погледна към замръзналия докладчик. – Днес вече ми показаха друго копие на тази шифрограма.
Гостът изхъмка.
-Това е проблем. Никой не е виждал оригинала, но пък има две копия. И найстранното е, че на двете писания има различни дати. На това е 10 януари, а на другото - 27 юли 39-та година. Сталин погледна втренчено Хрущов.
-Кой оригинал е истинския? Хрущов изведнъж побледня като мъртвец. -Този -продължи Сталин, -върху когото заедно с подписите на другите членове на политбюро би трябвало да е и подписът на Хрущов или онзи, на когото подписа на Хрущов не би могъл да стои по никакъв начин? Защото на 10 януари той още не е бил член на политбюро...
Сталин направи пауза.
-Копието на кой документ е по-изгодно да се представи на конгреса? – отново попита той.
Изведнъж Хрущов започна да се олюлява и конвулсивно се вкопчи в трибуната.
-Е, чудо голямо – някакви си дати! – неочаквано омекна гостът. – Аз все пак се интересувам повече от оригинала. Къде ли може да се е дянал?
Докладчикът направи крачка назад, но не се пусна от трибуната.
-Чакайте, къде отивате? – каза му Сталин. – Все пак днес изнасяте доклад с епохално значение. Днес вие пишете историята. Защо се измъквате?
Хората в залата най-накрая се размърдаха.
-Другари! – обърна се Сталин към раздвижилите се делегати. – Всички вие сте партийни работници. Някой от вас виждал ли е документ на политбюро, който да започва с думите: „до секретарите на областните комитети, краевите комитети, ЦК на националните компартии, народните комисари на вътрешните работи и началниците на управления в НКВД?”
През залата премина лек шум.
-Явно има някакво разминаване с партийната субординация. Отначало стоят секретарите на областните комитети, а едва след тях на краевите и ЦК на националните компартии. А кого слагаме на първо място в такива документи? – обърна се той към залата. Отново шум сред делегатите.
-Националните компартии – изведнъж извика някой. -Точно така, другарю – посочи с пръст в залата Сталин. – Искам само да уточня: след 36-та година на особено важните документи ние пишехме не „секретарите на националните компартии”, а „секретарите на ЦК на компартиите на съюзните републики”.
В залата се чуха възклицания.
Сталин погледна мрачно към Хрущов.
-И как всъщност са попаднали тук народните комисари на вътрешните
работи и началниците на управления в НКВД? Ако ние изпращаме документи в партийните органи... Сталин отново погледна към залата.
-Там пише: „До народните комисари на вътрешните работи – за сведение” отново извика някой от залата.
-Така е! – чу се още един глас. – За сведение... Гостът едва забележимо се усмихна. Хрущов отстъпи още една крачка назад и се скри от Сталин зад трибуната. -От мен се скри – каза с усмивка генералисимусът, -а си откри задника към своите другари. Ей-сега ще го сритат.
Хрущов като опарен отскочи напред към Сталин и се мушна под трибуната, криейки задните си части.
-И що за странна фраза е това? – по лицето на Сталин се изписа недоумение -„всяко буржоазно разузнаване прилага физическо въздействие върху представителите на социалистическия пролетариат”. Това е някаква журналистическа белетристика, а не партиен документ. Х-м-м! Ако все пак ни хрумне да разделяме пролетариата на социалистически и капиталистически, то какъв ли ще е той в капиталистическите страни?
Сталин повъртя листа в ръцете си.
-Все пак, най-вероятно – капиталистически... – каза той. – Струва ми се Сталин погледна отново Хрущов, -че в 1939 година членовете на политбюро не биха допуснали такава глупост. М-даа! И нещо не мога да си спомня, че ЦК през 1937 година е разрешила изтезанията. Ако ЦК взема някакво решение, то за целта се събира пленум, въпросът се включва в дневния ред, следват дебати, гласуване. За бога, наистина не си спомням такова нещо... Може би вие ще приемете и този документ?
-Какво според вас е това? – попита Сталин залата и вдигна нагоре хартийката.
-Фалшификат! Фалшификат! – чуха се викове от различни посоки. Сталин поклати глава. След малко, когато шумът стихна генералисимусът тихо попита:
-Това ли е епохалния доклад? В залата настъпи раздвижване. Делегатите наскачаха от местата си. Мнозина започнаха да се приближават към сцената по пътеките. Накрая около трубуната се събра гъста тълпа от хора.
Генералисимусът наблюдаваше хората.
-Здравейте, другари! – най-накрая каза той. -Йосиф Висарионович! – разнесоха се гласове от всички страни. – Откъде?... Вие сте жив? Сталин кимаше с усмивка.
-Жив съм, жив съм... -Но как?... Но кой?... -Какво се случи? – питаха от всички страни. – Хората плакаха на вашето погребение... -Другари! – Сталин се постара да изрече думата колкото можеше по-твърдо, въпреки че се усети как трепна гласът му. – Нека да отидем по местата си. Днес ни предстои много сериозен разговор – каза им той. Хората бързо освободиха пространството около сцената. Известно време в залата цареше суета, но най-накрая всички се успокоиха. Стотици очи с напрегнато внимание се взираха в генералисимуса.

II.
-Трудно ще повярвате на това, което ще ви разкажа – започна Сталин. – Но аз и не моля за това, по-точно не ви моля да повярвате само на думите. Отнесете се критично към тях. Вие сте тук за да работите с ума си и сега аз ще ви поставя много сложна задача. Разбирам, че сте уморени. Особено след такъв порой от лъжи, който днес се изля върху вас, на все пак ви моля да се съсредоточите...
Известно време Сталин помълча. Той стоеше отстрани на трибуната и с едната си ръка се подпираше на нея. Виждаше се, че годините му тежаха. Той не можеше да стои прав без да се подпира, но въпреки това оставаше на мястото си.
-В това е трудно да се повярва -тихо повтори Сталин, -затова аз ще ви го разкажа като странен, много странен сън. Да – той отправи към залата своя характерен и твърде познат на хората жест, -именно като сън. И ако вие го приемете като сън, то ще ми е много по-лесно да ви разкажа всичко. Това се случи през март 1939 година. Всъщност по-правилно би било да кажа: не „се случи”, а „ми се присъни”. Сънувах как късно вечерта седях в стаята за почивка, която се намира до работния ми кабинет. Приемът на посетители вече беше приключил. Не очаквах никой, така че много се учудих, когато в стаята влезе някакъв неизвестен млад човек на около тридесетгодишна възраст. Никой не ми беше докладвал за него. Той влезе без придружител. Веднага ми направиха впечатление странното му облекло и прическа. Той явно не идваше от някое познато място. Младият човек влезе, гледайки ме право в очите. На лицето му бяха изписани озлобение и решителност. Аз погледнах с учудване към вратата, която той затвори след себе си. Кой ли е този човек? – помислих си аз. – И защо охраната го е пуснала? Той ме погледна и се усмихна.
-Не гледайте нататък. Охраната нищо не подозира. Аз се обърках. -Минах край нея – каза непознатият. -Кой сте вие? – попитах го аз. -Твоят съдник. Разбира се, обръщението на „ти” ме учуди и аз веднага усетих нещо нередно. След това младият човек ми каза, че е дошъл от бъдещето за да ме накаже за извършените престъпления и да предотврати провалите през първите дни от войната.
В залата се надигна шумотевица. Сталин направи пауза и каза: „Аз ви предупредих да го приемете като сън...”
-Той ми съобщи, че е пристигнал за да ме лиши от живот. Естествено, че аз възприех това като заговор насочен против мен, и в който е въвлечена личната ми охрана. Затова не направих никакъв опит да повикам някого. Това би било безсмислено. След като чужденецът се беше появил тук, то охраната със сигурност нямаше да реагира. По принцип в този момент аз прощавах с живота. И само по инерция продължавах да го разпитвам от какво бъдеще е дошъл и въобще... А в отговор той започна да говори абсолютно потресаващи неща.
Сталин поклати глава.
-Той ми каза, че е дошъл от края на двадесети век... Известно време генералисимусът мълчеше. В ръцете му ту се появяваше, ту изчезваше лула. -Каза, че е дошъл от края на двадесети век – отново повтори той, -че по това време Съветският съюз вече се е разпаднал и че в това има и моя вина, тъй като съм погубил милиони честни комунисти. Аз не можах веднага да дойда на себе си, но веднага след това го попитах за каква война спомена в началото на разговора ни и на това ми беше отговорено, че става дума за война с Германия и тя ще започне на 22 юни 1941 година. Последното му заявление направо ме смрази.
-И какво стана - попитах го аз – и тази война ли ще изгубим? -Не -каза ми той -ще я спечелим, но с цената на огромни жертви. Ще затрупаме – каза той – врага си с трупове. Постепено започнах да идвам на себе си. Видя ми се странен начинът, по който ми излагаше фактите. От една страна си личеше, че страшно ме ненавижда, а от друга, се усещаше че говори все едно от името на честните комунисти. Неволно обърнах внимание на това, че той казваше „спечелим”, „направим”, въпреки че един млад човек от деветдесетте години не би могъл да е роден преди 1941 година. Разбира се за кратко ми мина през ума, че науката от бъдещето вероятно би постигнала невиждани успехи и че би могла да създаде машина на времето. Но найвече бях засегнат от обвиненията по мой адрес, които бяха чудовищно абсурдни. Аз просто не можех да си представя, че съм виновен за нещо, което е довело до милиони жертви. Науката си е наука, но това също трябваше да се изясни.
-Е, добре – казах аз. – Ако вие наистина сте комунист и както разбирам чувствате своята съпричастност с народа, който е преминал през войната, то не бихте могли да извършите действия, които биха довели до гибелта на огромен брой хора, честно и искрено борещи се за нов живот.
Той застана нащрек. Аз разбрах, че не бях сгрешил в неговата искреност и че той е готов да ме изслуша.
-Ние сме – казах му аз – на крайния етап от събирането на информация за деянията на Ежов. Получихме неопровержими данни, че той подготвя антикомунистически преврат. Ако сега ме убиете, на моето място ще седне негов човек и тогава страната ще бъде потопена в море от кръв.
Аз видях как се промени изражението на лицето му и разбрах, че той все пак знае това-онова за Ежов.
-Ежов ще бъде арестуван и без вас – каза той. -Не млади човече - възразих му аз. - Като пришълец от бъдещето вие зле си представяте нашето време. Само аз и Берия може да обезвредим Ежов. Задължително с Берия – уточних. Все още Ежов има голямо влияние. Той е създал разклонена мрежа от първите секретари на районните и краеви комитети на партията, а до съвсем неотдавна можеше като нищо да ме арестува докато съм на някакъв партиен пленум. Положението на нашата група в Политбюро е много несигурно. След като преди половин година Ежов арестува Чубар, в нея останаха само шест човека от общо петнадесет. Аз видях, как гостът се обърка и започва да разбира, че ако в бъдещето са му наговорили за мен кой знае какво, то информацията за Ежов е останала в неизкривен вид. Китайската пословица, че не може да закриеш с длан слънцето е много правилна. Не може да се фалшифицира всичко.
-Да, -с омекнал глас се съгласи моят съдник, -Ежов ще бъде арестуван през април 39-та, а сега е март. Възможно е вашата смърт да попречи на правосъдието да възтържествува. Наистина все още нямате пълноценен заместник.
Той неочаквано вдигна глава.
-Сам ще се справя с Ежов - заяви – веднага след като ви отстраня. Тогава аз вече се ядосах. -Млади човече! – казах му сопнато. – Какво ще постигнете с геройството си? Ежов се оказва жертва на неизвестен убиец? При това цялата му мрежа остава недокосната. И запазва способността си към самовъзпроизводство. А може би вие ще поискате да избиете всички, човек по човек? Поименно? И колко време ще ви е потребно докато се мотаете из страната, оставяйки след предателите ореола на герои? Не, благодаря! По-добре ще бъде ако ние сами се оправим с нашите си негодници, без помощта на разни пришълци!
Тогава той окончателно се разкисна.
-Много трудно успяхме – продължих аз, виждайки че поемам инициативата в свои ръце, -да го преместим от поста му. Имахме само предположения за ставащото. Сега в ръцете на Лаврентий Павлович се оказаха всичките документи на НКВД, които ни разкриха ужасна картина...
-Добре - каза ми той. – Сега няма да ви закачам. Но възмездието няма да ви се размине. -Не се страхувам от смъртта – отбелязах аз. – Но преди да организирате някоя саморазправа искам да ви дам един съвет: внимателно преценете ситуацията. Разбрах, че сте знаели за ареста на Ежов през април, но без да се замислите искахте да ме убиете през март. Казвате, че скоро ще има война, а не допускате че промените в ръководството на страната в такъв момент я заплашва с катастрофа.
-Но вие разстрелвате най-добрите военоначалници и отслабвате армията. -А вие добре ли ги познавате? Не ви ли се струва, че ако сега те са съратници на Ежов, то може да ни предадат по време на войната? И в кой от двата случая ще има повече жертви?
След това го попитах: „ А колко жертви ще дадем през тази война?”
-Някъде около тридесет милиона. Числото ме потресе. Та това е всеки шести жител на страната ни! Не помалко ме шокира и определението „някъде около”. -Значи вие даже не знаете точното число?! – изкрещях едва не изгубвайки самообладание. – И на това отгоре ми раздавате присъди?! Изглежда, че с това окончателно го сломих. Във всеки случай се виждаше, че намерението му да ме убие бе силно разколебано. -Вървете си с мир! – казах му аз. – Вие ми съобщихте, че във вашето време ще бъде унищожен Съветския Съюз. Така, че както разбирам си имате достатъчно проблеми, за да се забърквате и с нашите.
Той мълчаливо кимна. Двамата поседяхме още малко. Аз му предложих чай.
-Не, благодаря! - отказа ми той. - Връщам се обратно. Той ми зададе още няколко въпроса. Вече не помня за какво бяха. Нещо за нашата работа. Спомням си само как моите отговори направо го поразиха, въпреки че не му казах нищо особено.
На свой ред той ми разказа, че ще умра през 1953 година, че през 1956 година ще се проведе конгрес, на който ще бъда обявен за главния злодей в историята на страната, а през 1991 година Съветския съюз ще бъде унищожен.
-Вие ми обрисувахте картината на страшно бъдеще -казах. – Аз си мислех, че ние последователно ще строим светлото утре, а излиза че историята ще тръгне обратно.
И в този момент му поисках разрешение да направя пътешествие в бъдещето.
-Къде бихте искали да отидете? – ме попита той. -По-рано много ми се искаше да видя комунизма, но ако историята ще претърпи такава катастрофа, то бих искал да попадна в онази точка, откъдето ще започни всичко това. Може би ще успея да предотвратя злото.
-Добре -каза госта. – Но сега вие ми поставихе трудна задача. Не е трудно да ви прехвърля. Но аз ще трябва да преобърна цялата история за да открия тази точка.
Аз му стиснах ръката.
-Когато се ориентирам в ситуацията - каза той, - ще ви се обадя. И вие ще се окажете там, където историята образува разлом. Сталин замълча, бръкна в джоба си и извади лулата. Отне му известно време докато я разпали.
-Той изчезна от стаята ми, отново игнорирайки охраната. Никой даже не се досети за присъствието му.
Сталин отново се съсредоточи върху лулата си.

III.
-И аз попаднах при вас -продължи най-накрая той. – Предварително ми дадоха да се запозная с доклада на Хрущов, който дълго време бил държан в тайна от народа и публикуван едва през 1986 година. Разпратили са го само до партийните организации. Широкото му огласяване би могло да увеличи вероятността някой да открие разминаванията в доклада и тогава да се разбере, че всичко се основава на фалшификации.
-Между другото – неочаквано попита генералисимусът, -никой от вас ли не успя да проумее защо фалшивото писмо, което току-що ви прочете Хрущов е датирано юли 1939 година? Аз вече ви обясних защо на другия фалшификат стои дата от януари, но с какво би могло да е свързан месец юли?
Той обгърна с поглед залата. Делегатите мълчаха.
-През пролетта на същата година беше разбита групата на Ежов, която унищожи прекалено много хора докато се готвеше за преврата. Той поставяше на важни партийни постове заговорници, като разчистваше мястото чрез арести и лъжливи доноси. И по верижна реакция неговите помощници разпространяваха зверствата му из цялата страна. Ежов само прикриваше тази страшна вакханалия. Ще ви дам един пример. Ейхе, чието писмо също се цитира в доклада, се разправяше извънредно жестоко с комунистите от Сибир, а Ежов изпрати там директива: не му пречете! Чак след като замести Ежов, Берия успя да спре този разгул от разстрели. Много хора бяха освободени от затворите. И ето че сега се прави опит инициативата за най-жестоките репресии през 37-ма и 38-ма година да се прехвърли на политбюро. Видите ли, ЦК се разтревожил от това, че арестите, разстрелите и мъченията са започнали да намаляват. И заедно с това да прехвърли вината от шайката на Ежов върху партията. Аз ви задавам въпроса, защо това се прави именно сега?
-Очевидно защото не всички последователи на Ежов си понесоха отговорността. Някои успяха да се скрият от правосъдието и сега надигат глави. Малко преди смъртта си Берия започна да изважда наяве тези хора, за което и беше убит. Не казвам „осъден” или „разстрелян”. Заявявам направо – той беше убит. Как могат да се разпознаят хората на Ежов? Достатъчно е да се проследи кой тласкаше маховика на смъртните наказания. Ще ви кажа какво писмо получих веднъж от тогавашния Първи секретар на Украинската компартия Хрущов, който сега си крие задника под трибуната: „Украйна ежемесечно представя 17-18 хиляди репресирани съобщавашетой, -а Москва утвърждава не повече от 2-3 хиляди. Моля Ви да вземете спешни мерки!” Тогава аз мислех, че той просто се натяга и дори му го написах в прав текст: ”Опомни се, глупако!” Но едва сега разбирам, че това не е било обикновено усърдие...
Сталин протегна ръка към трибуната и взе няколко листа. Той ги повъртя в ръцете си без да им обърне внимание. Погледът му блуждаеше в пространството, докато изведнъж нещо го привлече.
-Само вижте какво пише той! – гласът на Сталин трепереше. -„В доклада на Сталин пред Пленума на ЦК от февруари и март 1937 година озаглавен „За недостатъците в партийната работа и мерките за ликвидиране на троцкистките и другите предатели” бе направен опит политиката на масови репресии да бъде теоретично обоснована с предлога, че заедно с напредъка в строителството на социализма класовата борба все повече и повече ще се изостря. При това Сталин твърдеше, че така ни учи историята и самият Ленин.” Самият аз нямаше да обърна внимание на това, ако не беше намесил и Ленин. Всъщност тогава аз казах, че колкото повече успехи постигаме, толкова повече ще се озлобяват остатъците от разбитите експлоататорски класи, толкова по-скоро те ще преминат към по-остри форми на борба и повече ще вредят на Съветската държава... Според мен на всеки непредубеден човек е ясно, че от думите ми за това, как остатъците от експлоататорски класи ще започнат да използват остри форми на борба съвсем не следва, че при изграждането на социализма класовата борба трябва да се изостря, а ние сме длъжни да засилваме репресиите и да пращаме в затворите все повече и повече хора.
-Въобще човек трябва да бъде много внимателен с теорията -Сталин захвърли хартийките, извади от джоба си носна кърпа и изтри пръстите си.
-Веднъж казах, че без теория ние сме обречени, но догматичното и. следване може да струва човешки живот. Да вземем за пример началото на Великата Отечествена война. Даже не толкова тази война, колкото нейната предшественица – финландската кампания. Лекотата с която разгромихме интервенцията през Гражданската война ни изигра лоша шега. Тогава на нас ни помогна, наистина ни помогна, световния пролетариат. Буржоазните армии бяха по-силни от нас, но бяха принудени да отстъпят, защото по целия свят започнаха демонстрации в защита на младата Съветска република. Враговете ни се уплашиха, че продължаването на войната ще ги доведе до вътрешни революции. И ние възприехме това като аксиома на марксистката теория. Тогава съвсем искрено мислехме, че какъвто и да е военен конфликт между капиталистическия свят и социалистическия заплашва капитала с революции. Помните ли как в началото на двадесетте години ние очаквахме, че сега революцията ще избухне и в другите страни? Но тя се бавеше и някои хора решиха малко да я побутнат. И то чрез военни средства. Слава богу, че тогава ЦК съумя трезво да оцени обстановката и не се поддаде на призивите на някои разгорещени глави. Но нас ни обвиниха в предателство на интересите на световния пролетариат и започнаха да подготвят първия вътрешнопартиен преврат. С ръцете на предани на общата ни идея, но заблудени комунисти. Вие си спомняте, че обяснявахме финландската война със стремежа да преместим границата по-далеч от Ленинград. Това наистина беше така. Но някой хранеше други надежди. В някаква степен ние отстъпихме пред натиска на членовете на ЦК, които все още симпатизираха на идеите на Троцки за световен революционен пожар. Те твърдяха, че е достатъчно нашите танкове да се появят във Финландия и пролетариите там веднага ще се опълчат против режима си, и вместо няколкостотин квадратни километра ще получим още една социалистическа страна върху картата на света. Разбира се тези разговори никога не се документираха. Ние не искахме врагът ни да научи по някакъв начин за нашите стратегически цели. Мнозина твърдяха, че с преговорите за границата ние приспиваме вниманието му. Именно поради това някои отговорни лица пренебрегнаха подготовката за тази война. Финалът на всичко беше страшен. Това, че финландските пролетарии от вражеските окопи стреляха в бойците на Червената армия шокира много хора не по-малко от размера на нашите загуби. Това ни подейства отрезвяващо. Но не до край. Последва разделянето на Полша и присъединяването на прибалтийските републики. И отново някои очакваха възторжено посрещане от страна на трудовите хора. И отново ни постигна разочарование. И дори в навечерието на войната с Германия се говореше за немския пролетариат – най-революционния в Европа, за люлката на марксизма, за Баварската революция, която със сигурност е оставила следа в съзнанието му...

IV.
Известно време Сталин мълчеше и се занимаваше с почти угасналата си лула.
В залата цареше мълчание. Въпреки това мнозина от делегатите бяха напрегнати. Те виждаха как генералисимусът започна да почуква с нокът по мундщука. Всички знаеха какво означава това – той събира мислите си за да съобщи нещо много важно.
-След като се прочетат тези драсканици -Сталин кимна с глава към листовете на доклада, -човек може да си помисли, че е било достатъчно да кажа само една дума за да се опомни чиято и да е разгорещена глава. Целият доклад се върти около култа към личността на Сталин. Това е доклад на страхливец и подмазвач, който истински се страхува от всяка една дума на висшестоящия началник, а след неговата смърт започва да го охулва с най-последни думи стремейки се да оправдае своята лакейщината.
-Аз съм съгласен с това, че е имало култ към личността, но той се проявяваше съвсем не така, както е написано тук.
Сталин неочаквано замълча и делегатите с изумление видяха как лулата трепна в ръката му.
-Знам, че когато ме погребваха след ковчега носеха върху възглавничка звездата на Герой на Съветския Съюз. С това нещо вие силно ме оскърбихте. Да сте видели някога тази звезда върху моя кител? Та всички знаеха, че аз никога не приех тази награда. През 1937 година с голям труд успях да предотвратя пренаименуването на град Москва в Сталинодар. Въпреки моите възражения в 1949 година ми бяха устроени пищни тържества послучай на моя седемдесетгодишен юбилей. Успяха да ме накарат само защото на рожденния ми ден бяха дошли лидерите на чуждестранните комунистически партии, а аз имах за какво да поговоря с тях. Но въпреки всичко култ имаше. Хрущов твърди, че дори една дума казана срещу моето мнение би могла да доведе до арест. Искам да попитам: нима аз лично съм заповядвал такова нещо? Защото доколкото ми е известно именно за такива работи са осъждали най-различни хора из цялата страна. Нима аз съм някакъв вездесъщ бог, та да знам всичко за всички и навсякъде лично да издавам заповеди? Именно такива подлизурковци нареждаха арестите. Такива мерзавци сееха из цялата страна страх пред моето име. Ходеха, послушваха, душеха, та при наймалкото невнимание да пипнат човека. Аз знаех за това положение но нямах никаква възможност да го спра. Кажете ми, нима сте виждали узурпатор, чиито подчинени не го слушат? Сталин отново помълча.
-Къде сте видели узурпатор -тихо продължи той, -който настоява за алтернативни избори? Да ви напомня, че ние планирахме през декември 1937 година да изберем по този начин Върховния съвет. Когато за едно място не се предлага само един кандидат, а двама или трима и то издигнати от различни обществени организации. Но на октомврийския пленум същата година именно първите секретари на областните комитети като Хрущов например, не позволиха на мен и Молотов да включим това решение. И това се нарича култ? Култът не се изразяваше в това, че всички се страхуваха от мен, а в това, че негодниците организираха масови репресии против честните хора, прикривайки злодеянията си зад името на партията и Сталин. Мнозина направиха кариера, като се съревноваваха един с друг в славославие по мой адрес. Дори ще кажа нещо повече: репресиите станаха възможни благодарение на организирания култ. Това позволи осъществяването на главоломните кариери на такива хора като Хрущов. Култът се използваше най-активно именно от нашите врагове. Веднъж Бухарин си призна, че е принуждавал своите подчинени във вестник „Известия” да разпространяват хвалебствия по мой адрес. Сега за мое съжаление съм длъжен да констатирам, че приживе не разбирах цялата опасност от култа около моята личност. Аз смятах повсеместния култ за следствие от недостатъчната човешка култура. Хората, които са закърмени с млякото на царизма, мислех си аз, са склонни да приписват всички успехи и провали като резултат от дейността на един-единствен човек. Явно нашите съотечественици още не са разбрали, че страната ни има колективно ръководство. На четири пъти молих да бъда освободен от длъжността генерален секретар. Само по чудо успях да прокарам решението за закриването на тази длъжност. По-точно, след ХVІІ конгрес просто се отказах от титлата „генерален секретар” и станах просто „секретар на ЦК”, т.е. обикновен член на колективното ръководство, наравно с Жданов, Каганович и Киров. Но тогава ме произведоха в чин генералисимус. Аз отново бях против. Трябва да кажа, че бях поставен в твърде неприятна компания заедно с Чан Кайши и Франко. И беше подлост от висша степен, когато в опитите си да ме изкарат изверг, набутаха в този доклад Крупская и Ленин. Да, наистина аз порицах веднъж Крупская, след което Ленин поиска от мен да се извиня. Но трябва да ви припомня, че на боледуващия Ленин му беше предписан пълен покой и категорична забрана да се разговаря с него за политика. Но Илич нямаше да остане верен на себе си, ако се беше примирил с това положение. Той постоянно подпитваше съпругата си, опитвайки се да изкопчи от нея поне някаква информация. Крупская беше умен човек и внимаваше доколкото можеше, но понякога се подвеждаше и му разказваше някои неща. И на два пъти след като е разговаряла с Илич за политика, той получваше мозъчен удар. И веднъж аз не можах да се овладея и в рязка форма я скастрих, че не може да си държи езика зад зъбите. Между другото, беше ми възложено от ЦК да следя никой да не нарушава покоя на Ленин. Разбира се, тогава се скарах на Надежда Константинова не защото изпълнявах това поръчение... Може би...
Сталин погледна в угасналата лула. Моментално до него се приближи дежурният секретар и му предложи огънче.
Сталин му благодари, но отказа да запали и прибри лулата в джоба си.
-Пушенето е вредно – с едва забележима усмивка каза той. – Аз цял живот пуших и ето на, накрая умрях...
Известно време той мълчеше с блуждаеща усмивка на лицето си. След това очите му неочаквано се изпълниха с тъга.
-Извинете ме – промълви той. – Припомних си онези времена. – Може би – продължи прекъснатата си мисъл, - моята строгост към Надежда Константинова се обяснява с кавказкия ми произход. Аз израстнах в среда, където не е прието да сдържаш емоциите си. И кавказките жени от съвсем малки се закаляват в такава обстановка. Но руските жени са друго нещо. В тях често ми правеше впечатление някаква вродена плахост пред южняците. Ако на мястото на Крупская беше например грузинка, аз щях да получа не по-малко емоционален отговор и случката щеше да се счита за изчерпана. Но руските жени... Аз винаги съм се прекланял пред тях. Даже не мога да обясня защо. Отчасти може би поради тази детска плахост пред резките думи. Въобще аз винаги имах особено отношение към руския народ. Вероятно съм го наследил от моите дядовци. Аз помня с какво уважение се отнасяха те към руските хора. Не всички кавказци го показват, но помня техните разговори един с друг и помня как си говореха, че заедно с руснаците на Кавказ идват равновесието и спокойствието. Сигурно трябва да си кавказец по рождение за да разбереш истински руския човек. За съжаление много от моите земляци възприемат търпението на руските хора като слабост и дори се държат предизвикателно към тях. Но трябва добре да разбираш този велик народ. Той е спокоен до определен момент. Ако разгневиш руския човек... Тогава от страх ще почнеш да си гризеш кожуха... Вие си спомняте тоста, който произнесох когато чествахме пълководците на Великата Победа. Много думи тогава се въртяха в
главата ми и много неща исках да кажа: за нашата партия, за непобедимата ни армия, за нашите героични войници, за самоотвержените работници в тила, но въпреки това аз вдигнах наздравица в чест на руския човек... С това аз казах практически всичко, което исках, защото руския човек е и войник-герой, и велик труженик, и гениален пълководец, и истински комунист.

Част II

Спойлер:

V.
-Основният въпрос в дневния ред на конгреса се нарича „За култа към личността”. Аз ще съм ви много благодарен ако съборите всичките мои паметници – нещо, което не успях да свърша докато бях жив. Ще ви бъда благодарен ако в Мавзолея остане само Ленин. Той наистина беше човек, който успя да насочи в друга посока колелото на Историята. Вярвам, че ще съумеете да дадете безпристрастна оценка на това явление като цяло, без да го свеждате само до личността на Сталин, а прилагайки я от долу до горе. Аз смятам, че отношението към ръководителя трябва да стане за всеки един трудещ се лакмусова лента за неговата честност, склонност към кариеризъм и способност да тъпче хората в стремеж към поставената си цел.
-Обаче... – Сталин неочаквано рязко замълча. Той машинално започна да търси нещо по джобовете си. Извади оттам лулата си и веднага я върна обратно. – Искам да пристъпя към главния въпрос – каза той най-накрая. – Сигурно си спомняте, че в самото начало на изказването си ви казах, че ни предстои много тежък и сложен разговор.
Сталин обърна тежкия си поглед към делегатите на конгреса, опитвайки се да разгледа стотиците лица.
-Хрущов забърка днешната каша съвсем не за да развенчае култа към личността. Защо иначе преди три години той не подкрепи предложението на Маленков да се разгледа въпроса за култа към личността.
В залата цареше напрегната тишина.
-Неговата цел не беше да си разчисти сметките със Сталин. Генералисимусът помълча известно време. Само продължи лекичко да почуква с нокът по трибуната. -След като по-рано днес прочетох текста на доклада, аз отначало си помислих, че Хрущов просто е решил да се разграничи от личната си вина за масовите репресии. А тя наистина поразява човешкото въображение. Отначало в Москва, а по-късно и в Украйна той унищожи огромно количество хора. Той беше един от най-активните членове в групата на Ежов, която организира репресиите. Да, именно в групата на Ежов. Ето тук трябва да се търси една част от тайната на неговите мотиви. Тогава аз си спомних, че още в 20-та година той беше сред тези, които подкрепяха Троцки. Вие помните, че в 27-ма година троцкистите не успяха да проведат масова демонстрация на привържениците си.Тогава те направиха тайно събрание и решиха да организират преврат. Както се разбра по-късно, те замислили да си разчистят пътя към властта чрез терор и убийства. Склонен съм да вярвам, че отчасти за това ги е надъхвало и германското разузнаване, което беше дочуло за техните планове. Помните ли с колко много тайни беше свързана смъртта на Менжински? На мястото му седна Ягода, който веднага пристъпи към осъществяване на тайните планове на троцкистите. На свой ред Ягода беше сменен от Ежов. Разбира се аз не считам, че всички поддръжници на Троцки са отявлени врагове на Съветската власт. Мнозина от тях искрено се заблуждаваха. Далеч не всички бяха посветени в истинските мотиви за вълната от репресии. Подлостта на троцкистките ръководители беше в това, че те унищожаваха и своите съратници, които бяха прозрели или просто разобличени. Със също такива репресии. Казано между другото, аз бях против смъртната присъда на Бухарин. Моето предложение беше да бъде изпратен в заточение. Там той би могъл да реалистично да преосмисли положението си. Но уви, въпреки разпространеното мнение аз не бях всемогъщ. Мнозинството гласува за смъртно наказание. Хрущов би могъл да е дълбоко законспириран участник в тази група. Тази негова тайна отнесоха в гроба и Троцки, и Ежов, и Бухарин. Но според мен днес той най-накрая се показа. Разкри се за да осъществи плановете на онзи заговор. Преди да попадна тук, моят гост от бъдещето ме запозна и с всички дела за реабилитация на репресираните, които са започнали след ХХ конгрес. Бих казал, че мнозина са реабилитирани напълно незаслужено. Техните дела не са разглеждани цялостно, както би следвало ако се стремим поне към справедливост. Това е било чисто политическо решение. По списък заедно са оправдани както невинните жертви, така и истинските врагове на Съветската власт. Това ме кара да си мисля, че троцкистите просто са получили реванш чрез ръцете на Хрущов. Но и това е само част от неговите мотиви. Само си помислете: борбата с култа се свежда единствено към личността на Сталин. Но не аз създадох този култ. Следователно истинските причини си остават неизкоренени. Дори нещо повече – под формата на борба, борецът срещу култа сам градеше култ към себе си. И ето, че той вече се сражава срещу системата, която действително би могла да се справи с култа. Аз вече ви споменах, че имаше предложение през 1937 година да се проведат алтернативни избори за Върховния Съвет. Но именно под предлог, че се изостря класовата борба с враговете на народа, предложението ни с Молотов беше отхвърлено. Някому срочно бяха необходими хиляди врагове. Сега ни е съвършено ясно кой размахваше жупелът на тази борба. Първите секретари се изплашиха за местата си. Нали пътя на някои от тях към постовете им беше разчистен от главорезите на Ежов. Нима напразно са се старали? Хрущов прекрасно знае как ни притиснаха до стената секретарите на краевите и областните комитети, които бяха ядрото в групата на Ежов. Как Ейхе реши да изпробва нашата група, като изпрати телеграма с искане да се увеличи лимитът на разстрелите. Ние бяхме принудени да отстъпим, защото иначе щеше да последва предварително подготвеното обвинение в предателство към делото на Ленин (нали си спомняте – след като страната ни стана член на Лигата на нациите?) и Ежов получаваше повод да арестува и ликвидира цялата ни група. Аз съм виновен пред хилядите хора, които бяха погубени от тези лимити, но ако ние изчезнехме броят на жертвите вече щеше да е милиони. Фактически на територията на нашата страна беше разгърната истинска война. Ние губехме хора също както в истинска война, която се водеше против страната и партията, йезуитски маскирана с името на Сталин. В тази война участваха цели полкове – от другата страна на фронта към троцкистите се присъединиха всички врагове на нашата власт: и мечтаещите за реванш бивши белогвардейци, и лишените от ограбените богатства експлоататори и кулаци, и усетилите вкуса на печалбата непмани, и агентите изпълняващи заповеди на чужди държави. В тази война имаше оръдия, снаряди и куршуми – доноси, арести, разстрели и лъжи. Ние крачка по крачка вземахме надмощие над враговете си. Вишински, който стана прокурор през 1935 година, успя да издейства преразглеждане на решението за изселване от Ленинград на „социално чуждите елементи”. Спомняте си, че след убийството на Киров НКВД очисти града от всички бивши дворяни, сенатори, генерали, интелигенция. Дванадесет хиляди души бяха лишени от политически и граждански права, а много от тях бяха осъдени по измислени обвинения. Политбюро, където нашата „петорка” имаше влияние подкрепи прокурорския протест. Повечето от репресираните можаха да се върнат в Ленинград, при това им бяха свалени всички присъди и обвинения, възстановени избирателните права и изплатени задържаните пенсии. През 1936 година същия този Вишински прокара отмяната на всички присъди издадени по закона „за трите стръкчета жито”, от които бяха пострадали почти един милион селяни! Сега вече тези един милион селяни можеха да вземат участие в първите избори за Върховен Съвет. Пак Вишински, чието име в бъдеще щеше да бъде превърнато в символ на репресиите, през 1937 година настоя да бъдат преразгледани съдебните дела на инженерите и техниците от въгледобивната промишленост и поиска всички, които бяха осъдени по „делото на Промпартията” да бъдат реабилитирани. На всички тях върнаха ордените и званията и естествено – правото да избират и да бъдат избирани. През 1938 година като ръководител на московския градски комитет Хрущов беше заместен от Щербаков, който повече не допусна нито един човек от Московския съвет, Московския комитет както и Московския градски и районните комитети да пострада. Някои даже обвиняваха Щербаков, че много рядко и с голямо нежелание дава съгласието си за репресии. Аз вече казах, че техните снаряди бяха лъжите им. Вината за репресиите се хвърляше върху тези, които се опитваха да ги спрат. С голямо изумление разбрах, че на Вишински се приписват думите за това, как най-доброто доказателство е самопризнанието на обвиняемия. В действителност той казваше точно обратното...
След като отстранихме Ежов, постепенно стигнахме и до неговите изпълнители. Те си понесоха заслуженото наказание. През 1953 година Берия събра материали срещу Хрущов и другите престъпници свързани с репресиите, но се случи това, което се случи. Те го изпревариха и убиха... Вие сигурно не знаете, че когато дойде на власт Хрущов направи мащабна чистка из архивите и унищожи огромно количество документи.
Сталин явно се развълнува. И изведнъж залата притаи дъх: генералисимусът се олюля. Зад него мигновено се появиха двама, които го подкрепиха за ръцете. Хората в залата наскачаха от местата си. Веднага още трима души излязоха на сцената, носейки голямо кресло.
Като ги видя Сталин вдигна ръка с предупредителен жест. Хората, които носеха креслото спряха в недоумение и объркване. Залата също замря.
-Другари! – възкликна Сталин. – Какво правите! Отново ли създавате култ! Той опита да се усмихне. -Донесете ми, ако обичате, обикновен стол. Само да бъде с облегалка. За да мога да се отпусна. Вече ми е трудно да стоя с изправен гръб. Когато сложиха до него стол, генералисимусът с облегчение седна и машинално извади лулата си. Също така машинално я разпали.
-Защо комунистите не успяха да спрат тази война? Генералисимусът потъна в дълго мълчание. Делегатите стояха неподвижно и също мълчаха. В залата увисна напрегната тишина.

VI.
-Аз имам предвид редовите комунисти, партийните маси, които формират основата на партията. Членовете на политбюро съвсем не са богове. Много от нашите постъпки се диктуваха от непреодолими обстоятелства. Аз вече говорих, как над главите ни висеше дамоклиев меч. И най-малкия отказ от исканията на областните секретари можеше да доведе до преврат в ръководството и непредсказуеми последствия. И въпреки, че ръководителите на партията допринесоха своя дял в общата ни победа, основните ни надежди бяха обърнати към партийните маси. Именно оттам очаквахме да получим жизненоважната подкрепа. След конгреса вие ще се разотидете по домовете си и ще застанете пред редовия партиен член. Що за човек е той? Защо той, който е основата на нашата партия не съумя да противостои на злото? Какво, освен горещото желание да служи на общото ни дело, не му достигна? Защо толкова много редови комунисти се оказаха послушни играчки в ръцете на злодеите? Мнозина искрено се заблуждаваха. Вярваха на приказките, че в страната е пълно с врагове на народа, вярваха на всяка дума, изречена от техните продали се партийни ръководители. На редовите комунисти и убедени ленинци не им достигна нещо съвсем малко – образованието.
-Да, колкото и странно да звучи, именно образованието -след като помълча малко каза Сталин. – Същото това осъзнаване на действията си, високата политическа култура. Перифразирайки известния израз, може да се каже: имаха наган в ръката, но нямаха Ленин в главата. Именно поради това аз винаги съм настоявал да се провежда широкомащабно партийно обучение. Именно на тази цел служеше подготвения с мое участие „Кратък курс по историята на ВКП(б)”. Една от основните стратегически задачи на нашата група, която така и не осъществихме до край беше да се освободят партийните органи от несвойствените им стопански задачи. Сливането на партията и държавата е пагубно за партията. Тя става трамплин за отявлени кариеристи, които я разлагат отвътре. Тя се отклонява от основните си задачи и в края на краищата става неспособна да ги реши. Известно ми е, че през май 1953 година все пак е било прието постановление за премахването на допълнителните парични възнаграждения, така наречените „пликове”, на висшите партийни ръководители. Така общия размер на реалната им заплата ставаше на един-два порядъка по-малък от тази, на държавните служители със същия ранг. Това го осъществиха Маленков и Берия. Партията би могла да се съсредоточи с пълна сила на идеологическата работа. Така тя вече нямаше да е примамка за разни кариеристи и необразовани хора, точно както искаше Ленин. Но Берия беше убит, а Маленков изолиран и практически само след три месеца Хрущов възстанови партийните привилегии. Той създаде отново и поста Първи секретар на партията.
Сталин отново замълча. Известно време се занимаваше с лулата си.
-Извинете ме -продължи той -постоянно се прекъсвам и прескачам от тема на тема. Но аз не съм се приготвял специално да изнасям реч... А пък и не съм вече млад...
-Днес, сега, в същата тази зала – каза той и погледна към трибуната, -вие ставате живи свидетели на това, как в страната ни се извършва вътрешнопартиен, а по-точно казано антипартиен преврат. След четиридесет години, когато израстнат две поколения възпитани с антипартийния доклад на Хрущов, ще се извърши и антидържавен преврат. СССР ще прекрати съществуването си.
Сталин отново замълча за известно време. Всички видяха как по лицето му плъзнаха червени петна от вълнението, което изпитваше. Веднага се появи дежурния секретар с чаша вода. Генералисимусът машинално взе чашата и без да отпие дори глътка, също така машинално я остави на трибуната.
-Теоретиците на марксизма още дълго време ще си блъскат главите над нашия исторически период. Как е било възможно да се случи такова нещо? Защо работниците са действали срещу своите основни класови интереси? Предателството на върхушката би могло да се обясни, но защо през 90-те години на улиците не се появиха барикади, както например през 1905-а?
-Аз ще се опитам да го обясня по своему. Но ще започна с един друг пример. Немският работник се превърна в окупатор на нашата земя. Пита се, къде е бил неговия базисен класов интерес? Според мен, неговият пролетарски класов интерес се е изпарил моментално след като Хитлер обеща на всеки немец парче земя в Русия и роби. На земята ни стъпиха хора, които се виждаха като бъдещи робовладелци. Това стана техния нов класов интерес. Когато някога Бухарин провъзгласи „Обогатявайте се!”, това също беше разводняване на класовите интереси на работниците. Въпреки, че не беше умишлено. Хората, които бяха живяли през времето на НЕП разбираха обогатяването само в този смисъл, тоест фактически на работникът му беше предложено да се превърне в дребен буржоа. Ние не можехме да не реагираме на този смъртноопасен за страната ни лозунг, който при това излизаше от висшето партийно ръководство. Както ми каза моят гост от бъдещето, когато Хрущов се изправил на ръба на политическия банкрут той обявил, че към 80-та година комунизмът ще бъде построен. Може би той е направил опит да вдъхнови хората, но се е получил обратен ефект. Станало е ново разводняване на класовия интерес. На работникът му е било обещано скорошно възтържествуване на общество с неограничено потребление и той се е видял като потребител, иначе казано обикновен паразит, тоест също както всяка една експлоататорска класа. Доколкото разбрах от разказите на моя гост от бъдещето, всичко това се е сбъднало в най-лошия си вариант през 90-те години в Съветския Съюз. На хората били обещани акции и ваучери. Те вече се виждали като акционери и съсобственици на заводи и фабрики, владетели на земя, тоест капиталисти и рентиери. Ето ви подмяната на базовия класов интерес. Всъщност се случи същото нахлуване както преди. Но докато през 41-ва в нашата страна нахлуха чужденци, то сега държавата беше разорена от собствените си граждани. Именно разорена. Защото не може всеки да стане капиталист. Някой трябва и да произвежда. Но хората, които си внушават че са буржоазия или няма да искат да работят в производството, или гнусейки се от работата си, ще работят отвратително. И страната неминуемо ще тръгне към катастрофа.

VII.
-На пръв поглед човек може да разбере повечето от репресираните троцкисти – Сталин отново се прехвърли на друга тема. – Те са имали искрени намерения. Наистина, преценете сами: Ленин критикува Лигата на нациите, а Сталин прави страната ни неин член. Ленин нарича американския империализъм главен враг на Съветската власт, а Сталин го приема за съюзник. Марксистите говорят за световна революция, а Сталин... А Сталин вместо диктатура на пролетариата предлага алтернативни избори...
-Е, нима не трябва да наречем – каза той с явно вълнение, -Сталин предател?
И отново за известно време цареше тишина.
-Може! Ако следваме теорията като библия, в която не може да се промени дори една дума. Но нашият живот се гради не на библията, а теорията трябва постоянно да се поправя. Но има различни поправки: както правилни, така и грешни. Ленин създаде НЕП за да спаси икономиката. Бухарин каза „Обогатявате се!” и с това я обричаше на крах. Както сами виждате, има непредсказуеми ситуации. Една и съща дума води към различни последствия. И затова аз отново казвам, че единствената гаранция редовия партиен член да не се превърне в играчка в ръцете на измамници е учението. Ние ставаме членове на партията не за да получим партийна членска книжка. И щом сме сложили на раменете си такава отговорност, то сме длъжни ежедневно да изучаваме ситуацията, сравнявайки я с теорията. Всички трябва да се учат: и млади, и стари. И най-вече отговорните партийни работници. Вчера ти си постигнал успех, спрял си на него и вече си закостенял. А ситуацията се е променила и твоите методи започват да дават обратни резултати. Но как да се учат хората, които вече не са млади? Как да сложиш зад чиновете тези, които са усвоявали марксизма на бойните полета, в царските затвори и заточение? Природата не е измислила нищо по-различно от периодичното обръщане към теоретичните произведения и новия практически опит. Нека на някой да му се струва, че времето отделено за ново прочитане на едни и същи книги е изхабено напразно, но знанията, съотнесени с новата реалност се възприемат по нов начин и образуват нова система. Аз самият получих много от написването на книгата „Кратък курс по историята на ВКП(б)”. Докато работех над нея, много неща прочетох, преосмислих и видях в нова светлина. Предполагам, че всеки общопартиен лидер докато заема поста си трябва да напише свой „Кратък курс по историята на ВКП(б)”. В различно време, той ще бъде различен. Нека академиците да пишат пълния курс, но само партийният ръководител ще напише правилно „Краткия курс” като ръководство за действие на всеки комунист. Считам за ненормално лидер на партията да стане човек, който не е написал дори един теоретичен труд. Партията трябва изцяло да бъде съсредоточена върху идеологията. В това я задължава нейната отговорност към работническата класа. Без своята партия работническата класа е сляпа. Тогава, както виждаме е много лесно да и. се внуши чужд класов интерес.
-Другари! Времето, което ме беше отредено днес привършва. Искаше ми се да поговорим за още много неща. Не исках да се принизявам до полемика с гадното докладче на Хрущов, но тъй като в бъдеще то ще бъде кръстено „епохално”, се наложи отчасти да го направя. В края на краищата историята ще постави всичко на местата. Ще измие мръсотията. Съветският Съюз не е толкова крехък, та да може толкова лесно да бъде унищожен. Аз съм уверен, че той отново ще се надигне. Уверен съм също така, че изгубилата политически ориентири работническа класа най-накрая ще се опомни. Главното е да има партия, която ще може правилно да осъзнае и формулира нейния основен класов интерес.
-Другари, комунисти! Помнете, че върху вас лежи отговорността за държавата, която създаде Ленин, за първата в света държава на работниците и селяните! Ето, навярно това е всичко...

VIII.
Делегатите на конгреса се разотидоха чак когато отдавна беше превалило полунощ.
А на сутринта чистачките пристигнали да почистят залата и измият пода видяха голям зор, докато успеят да измъкнат изпод трибуната забравения от всички Никита Сергеевич.

Неизвестен летописец на съветската епоха

[Генерала]

Във форума сме хора, дето пребивававаме в различни вселени, ама некои хора пък хептен... ръишли.

http://www.rawstory.com/rs/2011/06/17/j ... y-stoning/

[Ивайло Иванов]

Попадна ми една хубава снимка от 1937 г., която не е съвсем по темата, но на нея са само комуноиди:
Наградени с почивка в Крим служители на НКВД.

[Генерала]

Попадна ми един хубав клип от две части, посветен на паметници на едни други комуноиди.

http://www.youtube.com/watch?v=S8WaWhAHp1k

[robinofloksli]

http://ivo.bg/2011/01/12/%D1%80%D1%83%D ... %B3%D0%B0/

[Генерала]

http://www.novazora.net/2011/issue26/story_01.html