Литература и други изкуства

Гласове на въображението

Всичко за изкуството

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Нед Сеп 22, 2019 9:40 am

Днес международно известният фантаст Христо ПОЩАКОВ закръгля 75 години. Като му пожелаваме от цялото си сърце всичко най-добро на този свят, припомняме, че Христо е разказвач и романист (наричан „българският Шекли“), журналист и преводач от руски, испански и английски – и, не на последно място, антихейтър в нашата квази-
демократична България, в която озлоблението продължава не само да се шири, но и да нараства на глава
от населението... Впрочем нека почетем юбиляря с две интервюта, за които се надяваме, че ще ви бъдат интересни.
_________________________________________________________________________


„ОХРАНАТА НА ФИДЕЛ КАСТРО ЩЕШЕ ДА МЕ ГРЪМНЕ!“

Изображение

Христо Пощаков е един от малцината български фантасти, които успешно се продават и в чужбина. Роден е през 1944 г. в Павликени, зодия Дева. По професия е машинен инженер. Дълги години е живял и работил в Куба. Има издадени около 130 разказа, преведени на над десет езика, и 9 книги, предстои му да публикува и десета *. Пощаков е и един от тримата българи, поканени да участват в световноизвестната ежегодна френска антология „У т о п и я“, която получава стотици разкази всяка година, а помества само десет. За ужас на завистливите си български колеги, Христо се движи в средите на знаменитости като автора на „Нощен патрул“ Сергей Лукяненко, Андрей Белянин, Ханс Хенрик Льойке и Уилям Дж. Мерисън, познава лично и доста от световните писатели в жанра. Откровенията си за трънливия път на славата и за своите известни и скандални приятели авантюристът от аристократичен произход се съгласи да сподели единствено с читателите на нашия вестник.

– Г-н Пощаков, вярно ли е, че сте започнали да пишете от скука, след един инцидент в известното кубинско кабаре „Тропикана“?

– Да, започнах да пиша научна фантастика през 1984 г., след като преживях мускулна травма в кабаре „Тропикана“, Хавана, където се подхлъзнах на кора от банан и трябваше да остана в леглото си месец, без да имам възможността да се обърна ни наляво, ни надясно. В тази страна изпълнявах длъжността „технически съветник“ в проектантска организация, свързана с обекти в областта на хранителната промишленост – силози, мелници, бирени фабрики и т.н. След като изчетох всичката налична българска, испанска и английска литература, на петнадесетия ден взех една тетрадка и за останалите 15 дни написах 20 научнофантастични разказа. Първата ми книга бе в съавторство с Иван Н. Хаджиев. **
_________________________

* Става дума за неговия сборник с разкази и новели „Инвазия“, отпечатан от издателство -Делакорт- през 2011 г. (тук се опираме на статията за Христо в родната Уикипедия). – Б. ред.
** Нарича се „К а р м а“, включва кратки хорър разкази и е публикувана през 1991 г. от Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“. – Б. ред.

– Преживели сте сблъсък с бодигардовете на Фидел Кастро. Какво се случи?

– Фидел Кастро съм го виждал на две събрания, организирани от българското посолство в чест на тогавашния национален празник Девети септември, и съм стоял на 10 метра от него. Изумявала ме е неговата сладкодумност. Той е надарен от природата оратор, който можеше да задържа вниманието на тълпи от хора в продължение на 4-5 часа. Колкото до неприятния инцидент с бодигардовете му, една вечер пътувах с колата си по една от централните артерии на Хавана – Кинта авенида. По някое време зърнах в огледалото за обратно виждане примигване на светлини от фарове, което се повтори няколко пъти. Естествено, казах си: „Кой е този, който е тръгнал да задминава точно мен?“. И инстинктивно, съвсем по български, натиснах газта. След около минута усетих опрян в рамото си автомат „Калашников“ – при този топъл климат обикновено колите се карат с отворени прозорци. Получих всички възможни псувни на испански език и нареждане веднага да спра встрани на пътя. Обърнах се и видях до себе си един разярен тъмнокож човек, който се бе изравнил с моята кола и ме подпираше с дулото на автомата си. Разбира се, веднага изпълних нареждането, отбих встрани и спрях, докато покрай мен се източи ескорт от луксозни коли с тъмни стъкла, в една от които явно се намираше и Фидел Кастро. Сигурно от по-тежки последствия ме спаси фактът, че цветът на регистрационния номер на колата ми ясно показваше, че съм чужденец. Защото вече бях чувал за други инциденти, причинени от охраната на президента, вероятно изнервена до крайност поради многобройните опити за атентати спрямо него. След този неприятен случай половин час останах спрял на мястото си, облян в студена пот. Но мога също така да кажа, че обичам Куба като своя втора родина, в която имам приятели, оперирани от чувството на завист – нещо, което не може да се каже за българите.

– Близък сте с друга много одумвана личност – бившия собственик на някогашната модна агенция „Имидж“ Пламен Митрев. Чувам, че през последните години той се е насочил към писателството и че книгите му жънат големи успехи в чужбина.

– Да, Пламен наистина е бивш собственик на бивша рекламна и модна агенция. Той е мой много добър приятел. Навремето беше натопен за някаква „афера“, което и досега му носи доста неприятности. Това не му пречи да се изявява като най-добрия наш автор на фентъзи, независимо че използва литературни псевдоними като Лионард Карпентър и други. В Русия има три издадени книги, в САЩ една. В България – около 14. Бих могъл да добавя, че в областта на фентъзи жанра той е най-продуктивният ро̀ден писател и друг като него няма.

– Въпреки безспорните си литературни успехи в чужбина, имате „славата“ на един от най-мразените съвременни автори у нас. Защо?

– Никой не е пророк в собствената си страна. В нашата родина хората се делят на такива, които могат, и на такива, които не могат. Неспособните се обединяват в гилдии, за да вредят на способните. Така нареченият примитив иска да превъзмогне себе си и понеже не може, се озлобява против този, който може. Но неможещият винаги е по-агресивен и иска да се изяви чрез плюенето си по можещите. Такива сме били винаги – гении на завистта, макар че това кой знае колко не ме интересува, обаче все пак ми е неприятно.

– В интервю пред електронното издание Knigi News издателят Юрий Илков заяви, че добре познавате връзкарския метод и се възползвате от него, за да публикувате книгите си. Така ли е?

– Не желая да говоря за този случай, защото смятам въпросния човек за приятел. Но искам да поясня нещо: контактите с издатели и списания нямат нищо общо с връзкарството. Поради владеенето ми на три езика – испански, руски и английски – успях да осъществя контакт с шефовете на тия инстанции. Оттук нататък процесът е следният: изпращаш преведения на съответния език разказ или роман до съответния издател и чакаш резултата. Или го публикуват, или не. Европейските издатели не са толкова тъпи, за да не знаят какво да публикуват или какво да не публикуват. В този смисъл неможещите обикновено остават много огорчени.

– Познанствата ви с интересни хора като че ли нямат край. Друго име – руснакът Андрей Белянин. Какво ще кажете за него?

– По отношение на Андрей Белянин мога да ви кажа, че той е един от най-продуктивните руски фентъзи автори. Общият тираж на издадените му 15 книги превишава три милиона и половина екземпляра. Не обича писателските съюзи и не е член на никой от тях, както и аз. Живее в Астрахан, където построи църква в памет на загиналия си син. На български език е издадена книгата му „Багдадският крадец“, която, за разлика от Русия (и за съжаление), у нас не се радва на големи продажби, защото поради дългогодишната политика на нашите издателства тук беше наложен култ към американските автори, които невинаги са най-добрите в света.

– Сред братушките се говори, че сте с аристократичен произход, потомък на княз. Истина ли е?

– Да, аз наистина съм потомък на киевския княз Радион, който през 17-и век се преселил на българска територия и останал завинаги тук. Причините, поради които го е направил, не са ми добре известни. Знае се, че е постъпил като монах в Гложенския манастир, но не удържал на чара на българската си прислужница Мария, вследствие на което тя забременяла, размонашили го, направили го поп и му дали епархията в селата Острец и Ново село, Троянско, днешен град Априлци, където се сдобил с още две деца. Наследниците му са борци против турското робство и имената им след Освобождението са изписани върху паметници поради това, че са загинали от мъченическа смърт. Например хаджи поп Михо, комуто е била изскубана брадата и е набит на кол. А също и Радион Михов Радионов и Никола Дабев, обесени на площада в Севлиево през 1876 година. Прекият потомък по мъжка линия на княз Радион е световноизвестният цигулар Йосиф Радионов, който живее в София.

– След Десети ноември Партията престана да налага своите писатели, докато вие все повече печелите популярност. Има ли прояви на завист от тяхна страна?

– Бившите номенклатурни писатели на фантастика, колкото и за учудване да е, бяха добри за времето си. Отделен е въпросът кого допускаха за публикуване и защо. Всички те в днешно време са или покойници, или едва кретащи и не вярвам да ми завиждат. Проблемът е в новата неосъществена писателска генерация, която има достъп за изява в интернет пространството.

– Вие бяхте редовно оплюван по интернет форумите. И то така, че трябваше да заплашите някои от най-просташки изявяващите се ваши „почитатели“ със съд...

– В момента българските интернет форуми са окупирани главно от неможещите и във времето на свободния онлайн обмен на информация е трудно да се направи нещо по въпроса. Неможещите винаги ще плюят по можещите. Ще се обединяват в малки групички, както са го правили досега, за да изявят собствената си незначителност, но с претенциите да се чувстват като герои в интернет пространството. Това им дава усещане за сила или за някаква имагинерна значимост на собствената им гадна същност. Те се мислят за недосегаеми, обаче не е точно така. Със съвременните средства за комуникация всеки може да бъде поставен на подобаващото му място. Това са толкова подли и нищожни личности, че дори се крият под псевдоними (никове). Навярно целта е този, когото са оплюли, да не ги открие и да не им залепи няколко шамара, каквито заслужават. Но накрая ще си го получат!

Интервюто взе: Сабина МАРИНОВА

От източникаhttps://blitz.bg/article/4189.

Изображение

А ето и още една среща с юбиляря Христо ПОЩАКОВ, която ви предлагаме сега –
http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=45574&rb_v=viewtopic#p45574.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 957
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Съб Ное 09, 2019 11:22 am

100 & 5 години от неговото рождение

Изображение

СПОРЕД международно известния библиограф Евгений Харитонов той е „най-добрият български писател на ХХ век и между най-добрите въобще в Европа – говоря не само за фантастиката му“. От друга страна, изкуствоведът Владимир Свинтила го допълва недвусмислено, че – пак той! – е „най-адмирираният и най-малко изследваният в своето време“. Да, разбира се, че става дума за 105-летника Павел Вежинов.
ПРЕДИ десетина години публикувах едно сборно интервю с него. То се състои от четири раздела, като в първия разказвам за Вежинов като за тема табу в моето семейство (майка ми д-р Марина Александрова е първата от четирите съпруги на този писател). В останалите три раздела съм композирал въпроси и отговори, взети от солидния том с мемоаристика и журналистика „Книга за Павел Вежинов“. Мисля, че наистина съм ги подредил творчески, свободно, на места с подходящи за случая съкращения.
СЕГА пропускам първата и четвъртата част, озаглавени съответно За близките и за прошката и За киното и за хората. Който проявява любопитство, може да ги намери в ей тази платформа на Фондация „Човешката библиотека“ (плюс уникална, много рядка снимка на писателя Вежинов от 1944 година)... *
Александър Карапанчев


„БЕЗ ФИЛОСОФИ И ПОЕТИ СВЕТЪТ Е ПУСТИНЯ...“

ІІ. За писането и за развлеченията

Въпрос 1: Другарю Вежинов, да обявим ли вашия юбилей, или не?
О т г о в о р (1974 г.): Та вие вече го обявихте. Пък и какво има толкова да си крия годините, те и без това много добре си личат. Но като стигнете до моята възраст, ще разберете, че човешката душа не остарява от годините. Тя старее от лошите помисли, от несбъднатите желания, от неосъществените мечти, от неизживените радости, от несподелените скърби, от чувствата, които напразно сме похабили, от дружбите, с които сме се разминали. Но изглежда, че най-много старее от съзнанието, че си пилееш напразно времето, че не осъществяваш себе си.

Въпрос 2: Ако съпоставим произведения като „Малките приключения“, военните разкази и „Сините пеперуди“, ще открием едно интересно творческо разнообразие. Как успявате да творите в различни литературни жанрове?
О т г о в о р (1972): Очевидно вие говорите за тематично разнообразие. Струва ми се, че то е задължително за всеки истински и дълбок талант. Диапазонът, който посочихте, всъщност е доста скромен. Големият писател трябва да има богати и всестранни познания за действителността и да е способен да ги възпроизвежда в литературата дълбоко и правдиво. Никак не уважавам писатели с ограничена тематика, колкото и да е ярък и очевиден талантът им. Това говори преди всичко за ограниченост на мисленето и също така за ограниченост на жизнените им възприятия. За мен това е най-тежката болест, от която страда българската литература изобщо.

Жанровото многообразие е по-особен въпрос. Полифоничността на дарбата е често срещано явление, макар че не е задължително. Струва ми се, че тая полифоничност обогатява жанровете на всеки отделен писател, обогатява и неговата душевност. Винаги съм съжалявал, че се отказах от поезията, въпреки че при мен тя не бе сполучлива. Може би щеше да стане сполучлива. И сега понякога чувствам ярка вътрешна нужда да кажа в стихове нещо, което не мога да кажа в проза. Мислено все още съчинявам стихове, макар че не смея да ги доверя на хартията. Просто съм загубил опит. Понякога завиждам на Пушкин, на Лермонтов, на Юго. Трудно ми е да преценявам в кой от жанровете са били по-силни. Но чувствам, че са били душевно по-богати.

Многообразието на жанровете е не само качество на дарбата. До много голяма степен това е въпрос на възпитание и среда. Аз съм завършил навремето класическа гимназия. Това образование не даваше достатъчно конкретни знания в никоя наука. Но то много силно подтикваше към всестранност на интересите, особено в областта на хуманитарните знания. Винаги съм съжалявал и ще съжалявам, че в съвременното образование няма и такъв клон. Без философи и поети светът е пустиня, а кой клон на днешното образование подготвя младото поколение към тая висша сфера на емоционалната и мисловна дейност?

Въпрос 3: Какъв е пътят, за да се самоусъвършенства творчески един писател?
О т г о в о р (1974): Пътят е много тежък и малцина го изминават докрай. Но това е огромна тема. Най-важното е писателят да не изостава от времето, да следи внимателно световните постижения на литературата, да не губи контакт с хората, да пази чисто и неопетнено своето гражданско чувство. Но над всичко все пак стои – да пази своята творческа жизненост, да не се поддава на лъжата и конюнктурата, да не изневерява на истината. И всичко това, събрано на едно място, все още не е нищо. Нужен е упорит, всекидневен, всеотдаен труд. И май че на това място трябва да спра, макар че списъкът далече не е изчерпан. В съвременния рационален свят никой не избира най-стръмните пътища.

Въпрос 4: Какво бихте простили на талантливия творец и какво не?
О т г о в о р (1979): Да ви кажа право, нищо не бих му простил, което пречи на неговата работа, особено мързела и празното прахосване на времето със странични занятия. И все пак смятам, че писателят не бива да бъде чужд на човешките слабости, стига да не унизяват неговото достойнство. В крайна сметка най-много той черпи от себе си. И ще бъде печално, ако вади оттам вяли, измислени, непреживени чувства и страсти.

Въпрос 5: Във вашето творчество присъства ли автобиографичният елемент?
О т г о в о р (1974): Не, това е опасно, човек се увлича и после трябва да дава обяснения на жена си. Винаги съм предпочитал да гощавам моите читатели с мечтите си, те са много по-интересни. Например как съм хванал в Искъра клен около два килограма („Студено време“), как още с първия изстрел съм улучил един немски танк („Златан“), как съм се залюбил с една прекрасна туземка от планетата Гис („Гибелта на „Аякс“) или как съм станал световен шампион по бокс в най-тежката категория („Двубоят“).

Въпрос 6: Необходима ли ви е специална обстановка, за да пишете?
О т г о в о р (1974): Не, аз съм крайно непридирчив към условията за работа. Много добре умея да се самоизолирам, външните несгоди не ми пречат. Не ме смущават ни шумът, ни присъствието на друг човек, ни дори леките неразположения. Имам в момента малко коте, което често ляга на листа, върху който работя. Пиша едва ли не изпод корема му, премествам му внимателно крачето, но ми е жал да го изпъдя. То не ми пречи. Но все пак имам някои предпочитания. Така например неприятно ми е да работя в неразтребена стая. Не обичам силно осветени от слънцето помещения. По-добре се чувствам в облачните и дъждовни дни. Предпочитам да ми е малко хладно, отколкото да ми е малко топло. Но, общо взето, мога да работя при всички условия.

Въпрос 7: Кога, в кои часове обикновено пишете? Имате ли дневен график?
О т г о в о р (1974): Общо взето, живея доста несистематизиран живот. В това отношение никога не се ръководя от разума, а от вътрешните си подтици. Избягвам да върша каквото и да е по външна принуда. Работя, когато искам и когато ми е приятно. Нямам никакъв график, ни дневен, ни месечен, ни сезонен. Все пак най-спорна ми е работата, която върша утрин. Никога не работя вечер, тогава чета, гледам кино или просто се забавлявам. Смятам забавлението не само неотменно право, но и неотменно задължение, ако човек иска да запази свежа душевност, интерес към живота, вътрешна младост, жизнеспособност. Скучният и еднообразен живот е смърт за емоционалния и духовен мир на писателя. Човек трябва да гледа на забавленията така сериозно като на работата, да умее да ги подбира и да не злоупотребява с тях. Това е капитал, който наистина трябва да се харчи много разумно.

Въпрос 8: По колко часа работите на ден?
О т г о в о р (1984): Сега не работя много. Написал съм над тридесет книги, но денят ми протича разнообразно. Работя около четири часа на ден на два пъти – сутрин два часа и следобед два часа, но това не е задължително. Всичко зависи от съпротивлението на материала.

Писателската работа е професия, която трябва да се усвои. Аз съм много стриктен в това отношение. Изучавал съм всяка книга и филм като професионалист. Правя разбор на всички художествени изразни средства. Чета книги, за да видя какво ново бих могъл да науча от тях.

Въпрос 9: Приятни ли ви са часовете за писане?
О т г о в о р (1974): Неприятни ми са часовете, преди да седна да пиша. Но пиша почти винаги с удоволствие и без никакво вътрешно напрежение. Буквално се забавлявам, когато пиша криминални романи – това ми е приятно като решаването на ребуси. Навярно най-трудно се пишат фантастични романи, но това също е много приятна игра на въображението. Писането ме увлича, понякога работя много дълго. Но знам, че не е полезно да се пише повече от два часа непрекъснато, въображението се изхабява, намалява се съпротивлението към познатото и баналното.

Въпрос 10: В кой сезон сте най-продуктивен и най-леко ви върви? Къде се чувствате по-добре в такива периоди – на море или на планина?
О т г о в о р (1974): По принцип избягвам да работя през лятото – това е време за най-активен контакт с природата. Иначе всички сезони са хубави. Що се отнася до работата, аз съм съгласен с Богомил Райнов, че „най-хубаво е лошото време“…

Най-добре се чувствам у дома, в кабинета си. Но тук пък човек не може да се избави от телефоните, от малките ангажименти, от обществените си задължения, които не толкова губят времето ти, колкото дезангажирват вниманието и накъсват творческото съсредоточаване. Високият планински климат не ми влияе добре. Практически досега най-добре съм работил в нашия творчески дом в Хисаря. През лошите сезони там климатът е чудесен, всичко те предразполага към съсредоточаване и успешна работа.

Въпрос 11: Кое е вашето хоби? Или вашите любими развлечения?
О т г о в о р (1974): Моето хоби щеше да бъде киното, ако не бе станало моя професия. А моето любимо развлечение е несъмнено риболовът. Бих сложил преди риболова спортните зрелища, но за съжаление много често те сериозно ме огорчават, вместо да ми доставят радост и удоволствие. Това са, така да се каже, „приетите“ развлечения, обикновено човек има и други, с които избягва да се хвали. **
______________________

* https://fs.choveshkata.net/index.php?title=%D0%91%D0%B5%D0%B7_%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8_%D0%B8_%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%B8_%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82_%D0%B5_%D0%BF%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%8F.

** Нека с благодарност от сърце спомена авторите на интервютата, които са използвани тук. Според номерацията на въпросите това са: Атанас Свиленов – 3, 6, 7, 9, 10 и 11; Владимир Чорбаджиев – 4; Маня Лазарова – 1 и 5; Мария Димитрова – 8; и Трифон Кардашев – 2. Материалът се публикува безвъзмездно: един скромен жест, който паметта и творчеството на Павел ВЕЖИНОВ без съмнение заслужават. – Бел. alex.

Продължението следва!
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 957
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Вто Ное 12, 2019 11:11 am

„БЕЗ ФИЛОСОФИ И ПОЕТИ СВЕТЪТ Е ПУСТИНЯ...“ (2)

ІІІ. За фантастиката и за нейните разновидности

Въпрос 12: Кое оправдава съществуването на фантастичното като художествена форма?
О т г о в о р (1982 г.): Преди всичко неговото реално присъствие в човешкото съзнание. Дори преди да се появи литературата като писмен израз на художествените образи, фантастичното е съществувало в човешката словесност като легенди, приказки и предания. И досега не знам друг по-съвършен израз на фантастичното в душевността на хората от народните приказки.

Въпрос 13: С какво ви привлече научната фантастика?
О т г о в о р (1969): Научнофантастичният жанр съвсем не ме привлече с любопитството ми за бъдещето на човечеството. Там е цялата работа, че този жанр дава извънредно големи възможности за философско мислене, за радикални обобщения по отношение развитието на сегашните човешки общества. С няколко думи – виждайки проектирани тия общества в далечното бъдеще, ние много по-ясно, по-релефно, по-силно оценяваме сегашните им недостатъци и преимущества, сегашните им истински стойности, на които трябва да държим и които трябва да развиваме.

Въпрос 14: Защо е така малък броят на българските писатели, които разработват проблемите на фантастиката?
О т г о в о р (1979): Струва ми се, че у нас има известни предразсъдъци към фантастиката като пълноценен художествен жанр. И понякога с основание, особено ако тя се обляга главно на постиженията на научно-техническата революция и се опитва да прогнозира нейните възможности. Тия технически чудеса очевидно започват да дотягат на хората. Техническата революция в нашия съвременен живот има и своя обратен медал, който хората по-добре забелязват. Да вземем например безжалостния и безчовечен начин, по който се експлоатира и разрушава околната среда, природата, сред която живеем. Или хищния начин, по който се изчерпват природните ресурси. Развивайки се сляпо и интензивно като някакъв огромен раков тумор, научно-техническата революция рискува да унищожи основата, в името на която съществува.

Сам аз съм привърженик на така наречения фантастичен реализъм. Тук елементът фантастика е по-скоро условност, художествен маниер, чрез който писателят намира най-обобщения начин да проникне във важни тенденции и процеси на съвременното човешко общество. Вземете например един писател като Кърт Вонегът. На пръв поглед, както при Суифт, при него като че ли всичко изглежда нереално, измислено, фантастично. А всъщност зад тая нереална фактура се крият изумителни по сила обобщения за същността на така нареченото велико американско общество, както го нарече един от най-случайните и некадърни американски президенти Линдън Джонсън. Зла, невероятна сатира, неповторимо разобличение на американския начин на живот, които издигнаха за кратко време тоя автор в най-първата редица на американската литература. Не е трудно да се разбере, че тоя успех не би могъл да бъде постигнат със старите средства на реализма, особено на критическия реализъм, който имаше такива бляскави представители през последното столетие.

о Фрагмент от корицата на сборника „Сините пеперуди“.
Художник: Христо ГРАДЕЧЛИЕВ

Изображение

Въпрос 15: Как вие бихте определили научната фантастика?
О т г о в о р (1983): Поначало не обичам хибридните понятия, особено що се отнася до литературата. Особено пък ако хибридите са неестествени или противоестествени. А какво значи научна фантастика? Съчетават се две понятия, които на пръв поглед като че ли изглеждат несъвместими. Науката изследва обективно съществуващата действителност, разчита на точното знание, проверено от опита. Фантастиката е субективно понятие, тясно свързано с човешкото въображение, произволно по същина, недоказуемо като възможна истина. В историята на човешката душевност и култура фантастиката предхожда реалното научно знание, макар че не предхожда опита. По същината си тя е била произволна (макар и нелишена от свои обективни и субективни предпоставки и основание). А по принцип – най-често с наивно или невярно обяснение на някои природни явления или висши стойности на живота. Кой е Перун? Древните славяни са си го представяли като човек, разбира се, но свръхчовек, бог, който се е занимавал да произвежда светкавици. Наивно наистина, но образно и красиво. Ето това е най-привлекателната страна на фантастичното – неговата свръхреалност, приказност, свободата и изяществото на образните съчетания, от които лъха надчовешко съвършенство и красота. Такава е, да речем, и гръцката митология, която и до днес се изучава – не като наука, разбира се, а като естетика и символика. Ние и досега употребяваме в реалния, дори в практическия живот имената на Зевс, Афродита, Аполон или Хермес. И досега се възхищаваме на красотата и съвършенството на образите, макар да съзнаваме добре, че не са съществували обективно, а са продукти на човешкото въображение. И досега казваме „стрелата на Амур“. Най-често се шегуваме, но въпреки това имаме предвид нещо истинско и реално – внезапните, остри и точни попадения на това прекрасно човешко чувство, което сме нарекли с думичката любов. По тоя начин елементите на фантастика постепенно са се превърнали в метафори – едно от най-висшите постижения на човешката душевност. Представете си, че наречем Марийка или Цветанка с простичкото име Пепеляшка. Какво повече? Ами че това е цял един свят, биография, съдба, характер.

Не знам кой е съчинил това понятие научна фантастика. Не знам откъде то произхожда. Но според мен то е „изобретено“ от позитивни, ала ограничени литературни теоретици. Но защо? И с какви основания? Не е толкова трудно да се досетим. Навярно те са се плашили от тая субективност и произволност на продуктите на фантастичното въображение. Навярно са го третирали като ирационална, дори мистична територия, като нещо чуждо и несъвместимо с реалните факти на действителността. И са искали да приковат фантастичното към прокрустовото ложе на точното научно знание, към постиженията на научно-техническия прогрес.

И все пак моля да бъда разбран правилно. Ясно е, че може да се говори и за научна фантастика, но само в тоя стеснен смисъл на думата, когато се разглеждат научни или прогностични проблеми. Ползата от такава литература е безспорна, особено за младите поколения. Тя възбужда въображението на младежите, подхранва техния интерес към техниката, би могла да ги подтикне към откривателство и смели научни решения. Но територията все пак си остава ограничена. Обикновеният читател се интересува преди всичко от фантастиката, а след това от науката. А който се интересува специално от науката, може да си потърси за тая цел и специалните научни източници. Както и да се развива човечеството, жаждата за фантастика ще си остане основна душевна нужда. Изобщо не ми е възможно да си представя детството без приказки и човечеството без легенди. А що се отнася до литературата, и тя е започнала с една условна фантастика, а не с научна прогноза. Това се отнася за „Ад“ от Данте, за „Пътуванията на Гъливер“ от Суифт, за „Фауст“ от Гьоте, за „Нос“ от Гогол, за „Аелита“ от Алексей Толстой, дори за такива известни съвременни фантасти, каквито са Рей Бредбъри или Станислав Лем.

Крайно време е да престанем да се плашим от класическото понятие фантастика. Дори самата наука в някои свои аспекти ни отвежда към фантастичното. Това особено се отнася за физиката. Такива съвременни проблеми като време–пространство, частица–поле, прекъснатост–непрекъснатост не могат нито да се поставят, нито да се решат без помощта на фантастното въображение. А що се отнася до квантовата физика, някои основни научни положения („съотношение на допълнителност“, „принцип на неопределеност“) минават дори тая граница и стигат до парадокса и абсурда. Но това е само привидност на безкрилото традиционно мислене. Съвременната наука не е в състояние да отговори на такъв прост въпрос: часовникът ли отмерва времето, или времето по някакъв свой начин отмерва часовника. Засега можем да кажем със сигурност, че часовникът отмерва себе си. Всяка друга мярка (ако тя реално съществува) не би могла да се търси другаде освен в областта на фантастичните представи.

Струва ми се, че понятието фантастика е съвсем достатъчно, за да изрази същността на литературния жанр. Пък нека всеки влага в него това, което може или каквото търси. Сам аз в моето творчество винаги съм приемал фантастичното като условност, метафорична възможност за постигане или обобщение на човешките истини.

Въпрос 16: Можем ли да наречем „Бариерата“ и „Белият гущер“ фантастика? Ако са фантастика – каква? Ако не са – защо?
О т г о в о р (1978): От двете произведения „Белият гущер“ наистина има някакво докосване до познатия, традиционен научнофантастичен жанр. Но по своята същност повестта едва ли се нуждае от подобно решение. Неси не е никакъв биологичен мутант, създаден от глуповатите приумици на баща си. Сам Неси много добре разбира това. Всяко подобно тълкуване просто лишава повестта от нейния реален смисъл. Неси е по-скоро фантастичен мутант, здраво опрян на реални тенденции на живота. Може някому да се стори парадоксално, но фантастичните мутанти са много по-реални, мотивирани и логични от биологичните, които, както е известно, според науката се раждат „сляпо“ (макар и не безпричинно), а умират или остават да живеят по силата на своята приспособимост. Неси е просто проекция на реални пороци на нашия съвременен живот, които при известни условия бъдещето може да превърне в гибелни. Фантастичното начало тук служи като похват за по-свободно боравене с времето и обстоятелствата. Биологичното допускане в повестта беше по-скоро предпазна клапа. Но, разбира се, докато човек се пази от оси, много спокойно може да бъде изяден от мухите. Един критик ме обвини, че Неси е несъвместим с нашето общество. А кой е казал, че е съвместим?

Що се отнася до „Бариерата“, за мен тя е напълно реалистично произведение. Елементите на фантастиката тук не противоречат на реализма, а показват някои негови непознати страни. За фантастичния реализъм, както го наричат някои съветски автори, дори това не е задължително. В тоя случай фантастиката има характер главно на нов художествен похват или ново изразно средство за домогване до същността на реални явления на живота. Как по друг начин може да се обясни новелата „Нос“ на великия реалист Гогол?

Въпрос 17: Как ще отговорите на вечния въпрос: не рискува ли фантастът повече от другите автори да бъде опроверган от бъдещето?
О т г о в о р (1982): Най-тъжното е да бъде опроверган от настоящето. Всяка дълбока бразда в настоящето не може да не остави и трайни дири в бъдещето. Авторитетът на Хърбърт Уелс или Рей Бредбъри едва ли е пострадал много от това, че на Марс няма ни хора, ни буболечки дори. Горе-долу така стои въпросът и с науката, макар че и тя непрекъснато опровергава своите истини. Тия, които са забили големите жалони в развитието на науките, едва ли са разчитали на научно безсмъртие. Но както и да се променят човечеството и неговите цивилизации, имената на Аристотел, Нютон или Дарвин ще си останат завинаги.

Въпрос 18: Как всъщност виждате съвършената личност в съвременното и бъдещото общество?
О т г о в о р (1983): Струва ми се, че е твърде рано да се говори за съвършена човешка личност. Никога не съм си поставял такъв идеал, нито смея да го препоръчам на хората. Изобщо не мога да си представя как една личност би могла да се развива без вътрешната, понякога драматична борба на противоречиви вътрешни сили, дори на противоречиви слабости. Това се потвърждава от цялата досегашна история на човечеството. Всички силни натури, всички откриватели, всички гении, всички велики философи и писатели са били дълбоки и сложни характери. Бихме могли да ги наречем прекрасни, но не и съвършени. Не смея да говоря за човека на бъдещето, обаче съм сигурен, че той ще носи в себе си цялото минало на човешкия род. Ще го преодолява и ще върви напред. Човешкото съвършенство не е някаква абстрактна категория. То се определя от времето, от епохата, в която се живее съобразно нейните нужди, задачи и цели. И ако съществува все пак някаква закономерност, тя е, слава богу, добре известна на хората – борбата на новото срещу остарялото, стига старото да е действително остаряло и новото – действително ново. Трябва да се има предвид, че заблудите в това отношение могат да бъдат фатални.

Ако не знам какво точно е съвършената личност, поне съм сигурен какво е несъвършената. Това е според мен равнодушният или още по-точно – безчувственият човек. Може да се случи така, че да е полезен с нещо си. (Както е например Неси в „Белият гущер“.) Но не е човек и не е личност. Не вярвам в нищо – ни идеали, ни дела, ни мисли, които да не са породени от чувства и да не могат да се изразят чрез чувството. Към тоя прост извод се мъча да наведа моите читатели в романа „Везни“. Но какво всъщност са „везните“?... Това е нашата вътрешна мярка, с която премерваме нашия разум с пълнотата на нашите чувства. Всяка друга представа за морал, съвест, истина и съвършенство ще бъде най-малко произволна или фалшива.*

Първа публикация в: алманах ФантАstika 2009 (София: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“
и Фондация „Човешката библиотека“, 2010 г.)
____________________
* То се знае, и сега ще спомена с благодарност авторите на интервютата тук. Съгласно номерацията на въпросите те са, както следва: Дарина Герова – 14; Елияна Райчева – 12 и 17; Лина Василева – 15 & 18; списание „Тракия“ – 16; и Юлия Пискулийска – 13. Материалът се публикува безвъзмездно: един скромен жест, който паметта и творчеството на Павел Вежинов без съмнение заслужават. – Бел. alex.

Сборното интервю подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 957
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Пон Дек 09, 2019 5:27 pm

Създателят на „Болгария фантастическая“ (на снимката) закръгли 50 години

Изображение

Александър КАРАПАНЧЕВ

В КЪЩАТА НА ФАНТАСТИКАТА
ИМА МНОГО СТАИ

I. ВМЕСТО ПРЕДДВЕРИЕ

Бяха чудесни златооки дни от току-що започналия септември на 2003-та!

Вчера в София беше излязла библиографията „Болгария фантастическая“, а днес вече бе пристигнал у нас авторът на този енциклопедичен труд Евгений Викторович ХАРИТОНОВ. След представянето в НФ клуба издателят Емануел Икономов го покани на ресторант и някъде подир първите ни глътки ра̀кия – да, там слагат ударението братушките – аз поднесох на госта моя подарък. Надявах се, че той ще го зарадва не по-малко от пикантната нашенска кухня: трибагрената шопска салата, кавърмата в гювече и прочие (фентъзи!) вкуснотии.

В хубава папка бях надиплил ксерокопия на две книги, появили се под слънцето преди кажи-речи осемдесет години. Става дума за „Разкази“ от Емил Верхарн и „Из дневника на едно портокалено дърво“ от Ханс Хайнц Еверс. Тъкмо тези изящни томчета представляват № 1 и 2 от „Галерия на фантастите“ – може би първата по света поредица в жанра, издавана от софиянеца Филип Чипев. Разбира се, като човек твърде ерудиран, Евгений знаеше за тях и аз улових живите огънчета, които припламнаха в очите му при вида на това книжовно лакомство. Пък и как да не трепне тук сърцето на истинския библиограф със славянска душа?

Прошумяха няколко месеца и ето че на „Болгария фантастическая“ бе присъдена най-престижната ни награда за въображeние „Гравитон“ – така призът се превърна в международен и Харитонов го получи лично на специална церемония в рамките на пловдивския Еврокон 2004. Добър повод за интервю с новия лауреат, нали, който потапя перото си и в други „мастилници“: критика, история на литературата, кино; завежда отдел в прекрасното списание „Если“; пише разкази, поезия и вече цяло десетилетие е пътешествал из дебрите на нашата фантастика... Постарах се да събера интересни въпроси от дузина настоящи или бъдещи * носители я на „Гравитон“, я на „Еврокон“ (че даже и на двете отличия заедно!), а после задачата ми беше още по-вълнуваща – да преведа московския имейл с отговорите.

И докато пръстите ми танцуваха над клавиатурата в мъглива София, ме топлеше споменът за ония златооки дни, когато ИК „Аргус“ пусна уникалната книга на руснака.


II. ВРАТИ КЪМ ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Но да не губим време и да се захващаме на пъстрия хоровод на интервюто.

Любомир Николов-НАРВИ: Можете ли да кажете, както е озаглавил едно свое детско стихотворение Маяковски, „Что такое хорошо и что такое плохо“ във фантастиката?

Евгений ХАРИТОНОВ: Тук бих могъл да отговоря простичко – ДОБРО е, ако въпросната фантастика е написана талантливо, а пък ЛОШО, ако произведението е бездарно само по себе си. Обаче не всичко е тъй елементарно. Наистина какви са очевидните плюсове и минуси на фантастичния метод? През 50-те и 60-те години на миналия век цялата положителна функция на НФ се свеждаше до доволно глупавата максима: „Тя зове в бъдещето и буди въображението“. И толкоз! Така на жанра отказваха правото да бъде Литература, а оттам и правото да внушава на читателя по-зрели мисли – например за онова, което тревожи днес, в момента. Всъщност фантастите не толкова зоват в бъдното, колкото психологически подготвят човека за наближаващото Бъдеще и го защитават от синдрома на футурошока. Аз мисля, че този жанр е най-доброто терапевтично средство против социалните стресове именно защото любителят на фантастика е предупреден за тях.
Ала хайде сега да разширим границите, като погледнем на метода в социокултурен срез. И ще се окаже, че фантастичните творби (стига да са талантливи) както никой друг вид изкуство откликват най-оперативно на всякакви колебания в живота, били те от политически характер или научно-технически скокове. Смятам, че маестро Кир Буличов е забелязал много вярно: „Според мен фантастиката отразява по-точно състоянието на обществото в сравнение с реалистичната литература“.
Е, в по-широк смисъл тя отразява и общественото НАСТРОЕНИЕ. Че тази оценка е справедлива, можем да се убедим лесно, ако проследим еволюцията на образите, темите и проблематиката в НФ през различни периоди от битието на жанра. Движейки се по историческия маршрут на въображението у нас, бързо ще „напипаме“ следната закономерност: при социални катаклизми и радикални промени едва ли не главна линия в литературата става утопията (още по-често – нейната сестра антиутопията). Веднага ще дам няколко примера: потока от произведения на тема „Идеалната държава“ през XVIII век, прилива на антиутопизъм след кървавата 1905 година, неочаквано бурния подем на утопиите подир Октомврийския преврат през 1917-а и не по-слабия пласт от антиутопична книжнина, когато едни се вдъхновяваха от романтиката на революционните преобразувания, съзирайки светлото бъдеще на Русия и целия свят, докато други разбираха докъде може да се стигне и биеха тревога.
Сривът на комунистическата догма донесе свобода – и също така проумяването на простата истина, че революцията не е панацея за всички болести. Ето защо промените от края на 80-те и началото на 90-те години накараха фантастите да се отзоват с поредния картеч от антиутопии.
Нима е случайно, че един общо взето ескeйпистки жанр като фентъзито се оказа тъй безумно популярен в Източна Европа тъкмо когато предишната система бе рухнала, а нейната алтернатива още не беше подготвена? Така излиза, че култът към фентъзийното в нашите страни е нормална защитна реакция спрямо раздробеното общество без точни етически координати, стремеж човекът да издигне стена пред житейските проблеми, да се укрие от Страха. Да, много сладък и пленителен е тоя свят (тоест условно-средновековният), той всмуква и започваш да вярваш, че ей го на̀, и ти би могъл да се превърнеш от обикновено, изтормозено човече в полуразрушена държава – в Герой на Галактиката, както авторите отъждествяват себе си със своите персонажи. Явления като сублимацията и превъплъщаването са очевидни в руската фантастика от 90-те години и в българската днес.
Интересно е, че АБСОЛЮТНАТА популярност на фентъзито у нас приключи едновременно с мътната епоха на Борис Елцин. Щом атмосферата в Русия се промени качествено и се появи увереност в утрешния ден, любовта към вездесъщото фентъзи почна да се измества от старата добра НФ и фантастиката на социалния анализ.
Кое е наистина лошото във фантастичния жанр? Той е своеобразен наркотик, способен да подмени (при недозрели индивиди) реалния свят с някакъв измислен. Уви, аз съм срещал немалко хора, потопени в такива съчинени „вселени“. Жалка гледка са те, тези люде – инфантилни, непригодни да живеят в нашето сложно време... Та ето как се оказва, че при всички явни достойнства на своя метод Н. В. Фантастиката е „нож с две остриета“. Мислещия читател тя учи на живот, позволява му да погледне на обективната даденост под друг, нов ъгъл и може би да проникне по-задълбочено в битието. Но глупавия читател фантастиката го прави още по-глупав.

Петър КЪРДЖИЛОВ: Покрай „Болгария фантастическая“ реалната България стана ли ви някак по-близка? И какво ще представлява преработеното второ издание на библиографията?

Е. X.: В случая не може да има два варианта на отговора. Потапяйки се в света на БГ фантастиката, аз по естествен начин неизбежно се потапях и в света на българската душевност. Струва ми се, че дори се научих да я разбирам. Ще попитате: „А кое му е тука сложното? Нали всички ние сме славяни!“. Това са пълни глупости – че при славянските народи душата е обща, Славянска. Това е някакъв мит. Не, душите ни са много различни, ние толкова не си приличаме, че туй е прекрасно, защото поражда любопитство. С него аз съм изпълнен до краен предел.
Навярно при моите посещения в България би могло да изглежда, че не съм твърде общителен човек. Всъщност аз просто бях очарован от вашата страна и нейните хора и изцяло съсредоточен в себе си, анализирах и се опиянявах от любопитство. Идвайки тук, не се чувствам в чужбина, тук съм си у дома. Утешавам се с плахата надежда, че и вие в България не ме възприемате като чужденец, ами като съвсем обикновен почти българин... да речем така, като българин, който говори чудовищно лошо български език. (На това място в имейла си Евгений Викторович е сложил усмихнато личице.)
Но да продължа с втората част на въпроса. Преди всичко ще кажа, че сегашният вариант на справочника „Болгария фантастическая“ е доста сериозно преработен в моя компютър. Появиха се не само нови имена и допълнения, а и постепенно коригирам допуснатите грешки, запълвам информационните празнини. Второто издание аз го виждам, разбира се, на български! Мисля, че няма да разкрия голяма търговска тайна, ако споделя с вас, че през 2003 година (заедно с Емануел Икономов и Александър Карапанчев) решихме въз основа на справочника да направим една пълноценна Енциклопедия на Българската Фантастика. Освен био- и библиографични сведения за НФ писатели или критици, в нея ще се включат също обзорни статии за кино, графика и живопис; материали за художници, издатели и списания, посветени на въображението.
В нашите мечти това трябва да бъде илюстрован том – с репродукции от книги и периодика, със снимки на фантастите... Естествено такова издание е по силите само на цял авторски колектив, ала първите разработки на инициативната група вече са налице, концепцията е създадена. Да се надяваме, че този хубав проект ще се въплъти в нещо реално.

Николай ТЕЛЛАЛОВ: Според вас какво още не е опитвано във фантастиката – като идеи, сюжети, проблематика и литературни стилове?

Е. X. Много, много сложен въпрос, на който едва ли може да се отговори обективно. Всички забелязани недостатъци не трябва да се адресират към съответния литературен жанр. Към определени писатели – да, обаче към цялостното направление – не. Например за един месец в списание „Если“, където работя, постъпват над 400 разказа и повести от начинаещи автори. Разглеждайки тоя изобилен поток, ние неволно стигаме до извода, че законът на Стърджън е доста поостарял. Твърде рядко в този самотек се среща даже 1 процент достойни текстове, да не говорим за класическите 10 процента!
Слабостите при дебютантите се повтарят в кръг: или неприкрито подражателство (което означава липса на творческа индивидуалност), или въобще отсъства дори мъничко оригиналност на идеите (а спрямо фантастите, съгласете се, има особени изисквания и свежото НФ хрумване е важен фактор), или сюжетът „увисва“, или пък езикът е безобразен. В скоби ще отбележа: може да е забавно, ала повечето млади пера, след като не са намерили сили и талант за качествен текст, започват да пишат мътновати притчи... Обаче всичко изредено дотук не спада към минусите на жанра!
За съжаление, някои критици и недоброжелатели на фантастиката съдят повърхностно за нея само по няколко лоши произведения на не особено даровити съчинители. Това, разбира се, е глупаво – то издава непрофесионализма на хората, заловили се с нещо, в което се ориентират слабо. В реалистичната и във всяка друга книжнина бездарните опити съвсем не са по-малко, отколкото в Тера Фантазия, но заради тях не се правят преднамерени изводи за цялото реалистично изкуство, нали?
Фантастиката е твърде разнообразна и многофункционална, тя е Литература на Големите Възможности, на големия творчески потенциал – ето защо според мен е безполезно да разсъждаваме в какво е слаба и кои именно компоненти са най-важни за тоя вид словесност. Както са казали самите братя Стругацки: „Фантастиката е литература и се подчинява на същите онези закони, благодарение на които съществува ЦЯЛАТА ЛИТЕРАТУРА“.

Георги МАЛИНОВ: Напоследък редица автори измежду вашите сънародници често предлагат алтернативни модели за развитието на Русия – кой от тях ви харесва най-много?

Е. X. В преходни времена, когато христоматийният въпрос „Накъде да вървим по-нататък?“ е заставал ребром, жанрът неизменно се е оказвал на преден план, често пъти жертвайки своята художественост в полза на социалното прогнозиране и публицистичната острота. От творци на словото съчинителите на фантазии са се превръщали в картографи на руските Рай и Ад.
И ето че към края на 90-те години нашите фантасти отново се захващат с темата „Бъдещата Русия“. За щастие, тези произведения не са изкривени от патоса на публицистиката, авторите не се стремят да предвидят бъдещето на страната и света, не се залъгват с глупави измислици. Напротив, те се занимават с онова, което са длъжни да правят поради „своя произход“ – тоест да екстраполират днешните проблеми в посока на утрешния ден. Повечето книги, за които писах в очерка си „Руското поле на утопиите“, са чудесни образци на социално-философската ни НФ. Те обаче не предлагат нито един вариант на моята родина, в който лично на мен би ми се искало да живея.
Но аз все пак мога да откроя най-талантливите, неочаквани и ярки произведения на съвременния утопизъм – това е, да речем, цикълът на Холм Ван Зайчик (псевдоним на Вячеслав Рибаков и Игор Алимов) „Лоши хора няма“, защото светът Ордуси, сплав от православно и мюсюлманско, е описан наистина много сполучливо. Нека посоча и нашумелия роман на Олег Дивов „Бракуване“. В руската фантастика той е може би най-провокационният опус на границата между двата века. Някои не дотам умни критици даже определиха Олег като „върл фашист“, а други поборници побързаха да го зачислят към радикално-имперските месии. Всъщност „Бракуване“ е най-антиутопичната ни утопия и най-утопичната от нашите антиутопии. Дивов се заиграва толкова тънко с колективната инерция, че читателят не усеща капана веднага. С две думи: основната сюжетна предпоставка е, че Русия от близкото бъдеще се превръща в Свръхдържава. Своето процъфтяване страната постига, като възстановява институцията на наказателната власт. Е, и какво?
Че кой от нас не е мечтал всички тези олигарси, крадци и бандити да бъдат тикнати в ГУЛАГ? И кой ли не е искал да дойдат по-добри времена, когато нощем можеш да минеш „през огромния град и навред да срещаш усмихнати лица... На всяка пейка да седят влюбени и нито един мръсник, нито едничък... “? Всичко това го има в романа, написан убедително и ярко. И дори такова довчера плашещо понятие като „враг на народа“ изведнъж придобива нов смисъл: „Какъв мъдър термин... Та нали именно всеки, който нарушава правата на личността, се явява враг на народа, на целия народ. Няма значение дали е кражба или грабеж, при всички случаи става въпрос за насилие, за посегателство на човешка територия...“. Кажете, как да не се съгласим тук?
Книгата увлича, ние копнеем поне един ден да поживеем в тоя прекрасен обновен свят, където тържествува Силната Справедливост, и не забелязваме колко ловко авторът ни подгонва из лабиринта на социалната мечта, по задънените улички на интелигентските комплекси, а накрая ненатрапчиво ни поднася финала, зад който дебне страх. Страхът, че това наистина би могло да се случи. И никой не е застрахован от опасността и него да го бракуват... Струва ми се, че романът на Дивов ще бъде много разбираем за българските читатели.

Христо ПОЩАКОВ: Какво е вашето отношение към шарения жанр фентъзи?

Е. X. Аз вече нахвърлях някои мисли по темата, сега ще продължа по-подробно на същата вълна.
Не желая да обиждам поклонниците на този жанр, макар да го считам за твърде консервативен и недостатъчно творчески съзидателен, за да се удържи по-дълго на върха на популярността. При него сюжетите и особено тематичните вариации не са толкова много. Например в САЩ тиражите на фентъзито са паднали чувствително през последните две-три години. Мисля, че в най-близко бъдеще класическият модел на това направление (мечове, дракони, условно Средновековие) ще отмре – дори днес повечето фентъзита са се превърнали в автопародия. Според мен жанрът би оцелял единствено в симбиоза с други видове фантастика. И подобни случаи напоследък не са рядкост – ще спомена съвсем самостоятелните му разклонения като технофентъзи или пък сайънс фентъзи... У нас най-сериозните автори на „Меч и магия“ отдавна са се отдалечили от каноните, тясно им е в рамките на традицията и ето че сега на бял свят се появяват забележителни книги: неомитологичната (!) НФ на X. Л. Олди, историческото и криптоисторическото (тоест основано върху напълно реални исторически факти) фентъзи на Олга Елисеева и Елена Хаецка, апокалиптичната градска приказка на Марина и Сергей Дяченко...
Но самият аз обичам онова необуздано, остроумно и направо нефентъзийно фентъзи, което съчинява англичанинът Тери Пратчет.

oooooooooooooooooooooooooоооооооооооооооооо

* Това го прогнозирам като фантаст на близкия прицел. Що се отнася до наградата „Хюго“ на БГ адрес, нека я предрече някой по-дързък мечтател... А за въпросите, които получих, благодаря от сърце и не само от свое име. – Б. авт.

СлЕдВа ПрОдЪлЖеНиЕ...
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 957
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: Гласове на въображението

Мнениеот alexandrit » Вто Дек 10, 2019 5:27 pm

В КЪЩАТА НА ФАНТАСТИКАТА ИМА МНОГО СТАИ [2]

о Художник на корицата: Димитър Стоянов-Димо

Изображение

Елена ПАВЛОВА: Смятате ли, че фантастиката е свързана с определен вид музика (например известна част от толкинистите са „метъли“ и въобще доста почитатели на въображението намират този стил за близък по душа)?

Е. X.: Да, разбира се – инак не бих написал на тая тема цикъл очерци за списание „Если“. Задавайки ми такъв въпрос, вие рискувате, понеже като страстен меломан аз мога да разсъждавам тук с часове и интервюто ще се превърне в лекция... (На това място от имейла си Евгений Викторович пак е „пуснал“ компютърна усмивка.) Ако трябва да отговоря сериозно и кратко, ще кажа, че връзката между музикалната култура и литературната фантастика е повече от очевидна. По-слабо тя личи в класическата музика, затова пък рокът е твърде близък до Н. В. Фантастиката. И тяхното родство възниква някъде на глъбинно, генетично равнище – обединява ги общото светоусещане, което се определя с думите „другост“ и „маргиналност“. Нищо чудно, че тези две изкуства често пресичат своите пътища, влияейки си взаимно.
Да тръгнем оттам, че сред писателите фантасти има немалко рокмузиканти (нека си спомним поне за Майкъл Муркок, който е между създателите на легендарната британска група „Хоукуинд“), а сред рокаджиите ще се намерят добри фантасти като Марк Болън от „Ти Рекс“. Феновете, приобщени към фантастичната музика, се сещат най-вече за хеви метъла, защото творците от това направление наистина редовно се обръщат към жанра фентъзи. Бих казал, че най-надарени в тази област са хората от немската група „Блайнд Гардиън“, изразили в ноти едва ли не целия Толкин и много от Муркок.
И все пак доста по-разнолики и по-интересни са опитите в симфоничния артрок и електронната музика, където се предпочита НФ. Едно изброяване на албумите, създадени по мотиви от класическата научна фантастика и препоръчвани за слушане, би заело значително място. Тук са и великият Рик Уейкмън с неговата „1984“ ; и „Алън Парсънс Проджект“, автори на изумително красиви неща по Едгар Алън По, Айзък Азимов, Хърбърт Уелс ; и италианската прогресив рокгрупа „Мангала Вилис“, която през 2002 година се вдъхнови от Жул Верн; и руско-датските рокмузиканти от „Роял Хънт“, превъплътили Бредбъриевите „Марсиански хроники”... Така мога да изреждам до безкрай. А ако си спомним легендите на електронния звук (особено немците от „Крафтверк“ и французите от „Рокетс“), действително рискуваме да превърнем нашето интервю в... монография по музика.
И накрая нека споделя с вас лично наблюдение по темата. Струва ми се, че – колкото и странно да прозвучи – вътрешно, духовно фантастиката е все пак по-близка до джаза. Тези две направления са дълбоко импровизационни, смело прекрачват границите и табутата. От създателите на литературно въображение и от творците на джаз се иска едно и също: способността за неограничено (даже надгранично) мислене.

Димитър Стоянов-ДИМО: Господин Харитонов, моля ви да направите паралел между българските и руските издания на фантастика, що се отнася до техните корици и илюстрациите вътре...

Е. X.: Трябва да призная, че не съм силен в тази област, а вътрешната политика при оформлението на книги е въобще тъмна Индия за мен и ми е доста трудно да правя паралели. Преди десет години нашите издатели скъпяха пари за руски художници, предпочитайки да крадат чуждестранни репродукции. Това, разбира се, сериозно разваляше имиджа както на самите издателства, така и на фантастиката – понеже, първо, е грозно да крадеш и, второ, кориците на книгите не отговаряха на съдържанието. Сега факторите у нас са поумнели и се обръщат към отечествени художници. За качеството на техните изпълнения не се наемам да съдя: има шедьоври на илюстративното изкуство, обаче има и неща, които предизвикват отвращение у потребителя.
Но лошото е там, че след като СССР се разпадна, илюстрациите вътре почти изчезнаха, а аз, честна дума, много обичам книжки с картинки – тоест с добра графика. Как да си обясним тая промяна? Навярно тя се дължи на икономически причини, от които не разбирам нищо. В този смисъл аз винаги съм харесвал българската традиция при оформлението на книги. Естествено от полиграфическото ви равнище през социализма можеше да се желае още, затова пък вашата страна всякога е била богата откъм чудесни художници илюстратори.
Свидетел съм, че когато показвах рожби на ИК „Аргус“ на някои наши издатели, те се възхищаваха от поредицата „Нова българска фантастика“, оценявайки високо дизайна, кориците и поместените вътре рисунки. Но щом им предложих: „Че тогава какъв е проблемът? Хайде да поръчаме на тези българи да нарисуват нещо и за нас!“, издателите само се усмихнаха снизходително в отговор: „Ама това ще бъдат излишни финансови разходи“. Уви...

Агоп МЕЛКОНЯН: Вие познавате великолепно БГ фантастиката. Ами какво ще кажете за българската поезия?

Е. X. Аз съм горещ почитател на поезията и я събирам, обаче за мой срам не съм достатъчно добре запознат с поетичното изкуство в България. И сам не зная защо е така. Ако не броим христоматийните класици, то – малко или повече – са ми известни поетите от 60-те и 70-те години: Христо Ганов, Владимир Башев, Михаил Берберов, Любомир Левчев и някои други (изреждам наслуки, по памет) плюс отделни верлибристи и авангардисти, защото сериозно се увличам от авангардните стихотворни форми. Но сред моите приятели е и забележителният писател Генадий Прашкевич, който се явява голям познавач и преводач на българската поезия. Той усърдно се е заел да повишава нивото ми в тая област.

Дилян БЛАГОВ: Правилният път за оцеляване в изкуството е то да принуди търговията да се съобразява с него, а не обратното. Вярвате ли, че има надежда да се преодолее изкривената пропорционалност между качеството и количеството, налагана от пазарните закони? И ако отговорът е „да“ за фантастиката, в какво се състои тази надежда?

Е. X.: Както навярно вече сте забелязали, моите възгледи за Тера Фантазия (пък и за цялото изкуство) се отличават с ярко романтичен, дори идеалистичен характер. Та нали да гледаш на днешните проблеми с оптимизъм е също така откровена форма на идеализма? Но аз не знам как да отговоря на вашия въпрос. Не съм футуролог или поне социолог, не ми е съдено да видя нито механизмите, чрез които съществуват пазарните закони, нито бъдещето на фантастиката. Има ли надежда, питате вие? Мисля, че надеждата – това е почти всичко, което ни е останало. Почти всичко, ала не всичко. Нали още ни е останало желанието да работим, да творим...
Нима ще се промени нещо, ако аз кажа: „Пазарът унищожава истинската литература!“? И действително ли пазарът я унищожава? Неблагоприятната издателска ситуация, която сега се наблюдава в България, и пазарните закони са донякъде различни понятия. В Русия също важат въпросните закони, обаче положението се е придвижило към по-добро – у нас излизат поредици изключително за комерческа фантастика, но има и серии за интелектуална фантастика, част от Голямата Литература. Боя се, че щом издателите започнат да пускат само УМНА фантастика, почитателите на жанра ще намалеят чувствително.
Нека да погледнем истината в очите: онази публика, която се нуждае от творби с Висок Стил и Дълбоко Съдържание, е всъщност доста тясна прослойка даже не в обществото, а сред потребителите на книжовно слово. Ето защо вашият тъжен въпрос е породен единствено от икономическата ситуация. Промени ли се тя, ще се утвърди и правилната пропорция между качеството и количеството. Случва се количеството да стимулира качеството, нали така?

Васил ВЕЛЧЕВ: Кои са вашите любими имена в световната, в руската и, разбира се, в българската фантастика?

Е. X. Слава Богу, че сте ограничили кръга само до фантастите, инак трябваше да съставя огромен списък. Знаете ли, аз нямам някаква „твърда“ топлиста на обичаните от мен автори. Този списък се променя постоянно – отпадат предишни фаворити, мястото им се заема от нови и тъй нататък. Имам обаче един завинаги любим фантаст, най-вече поради носталгия: с неговите романи навлязох в жанра.
Това е Александър Беляев, не най-силният автор, ако го оценяваме строго, но аз го обичам, колекционирам почти всички издания на книгите му, както и всякаква информация за него. А животът на Беляев е бил наистина удивителен и достоен за приключенски роман – живот, изпълнен с авантюри, борба, мъжество, понеже той е единственият съветски фантаст, който в периода на сталинските гонения, когато писателите са ги вкарвали в затвора, не предава предпочитания си жанр и горещо го защитава.
Ще се опитам да посоча няколко имена, оказали ми дълбоко влияние и разтърсили ме на духовно равнище. Ще започна с братя Стругацки (макар не цялото им творчество да ми е близко); после – Кир Буличов, Павел Вежинов (говоря не само за фантастиката му, защото според мен той е най-добрият български писател на XX век и между най-добрите въобще в Европа); продължавам с Агоп Мелконян (след като прочетох новелите му „Бедни мой Бернардие“ и „Мортилия“, изпитах истински естетически оргазъм), Рей Бредбъри, буквално и духовно спасил живота ми в казармата, Клифърд Саймък. Това съвсем не означава, че редовно препрочитам току-що изредените автори. Аз имам толкова много обичани фантасти, та дори не се сещам кого още да спомена. Вие ще ми простите.

Юрий ИЛКОВ: Аз ще попитам защо си избрахте точно Робърт Хайнлайн за тема на своята дисертация?

Е. X.: Когато в края на 80-те години произведенията на Хайнлайн започнаха масово да се превеждат на руски език, твърде бързо „заболях“ от този американец. За известно време той се превърна в най-любимия ми фантаст. Тогава се заех да събирам всякакви материали за него, даже през 1992 или 1993 година издавах фензина „Грок“, изцяло посветен на Робърт Хайнлайн. Ето защо моят любимец (за момента) съвсем закономерно стана тема на дипломната ми работа и по-късно тя прерасна в дисертация. Може би е забавно, обаче веднага след защитата ѝ аз някак рязко охладнях и към маестрото, и към неговите творения.

Александър КАРАПАНЧЕВ: А може ли да видим Евгений Харитонов още по-отблизо – кратко описание на един типичен работен ден; хоби; предпочитани ястия и питиета, способни да му повдигнат настроението?

Е. X.: Затруднявам се да опиша своя типичен работен ден. Винаги съм завиждал на творческите личности, при които делникът е строго структуриран и те умеят да се мобилизират. Аз съм много неспокоен, увличащ се човек. Случва се няколко дни подред да не върша нищо и да се измъчвам, че си пилея времето. Но после, когато ме връхлети вдъхновението, се заковавам по двайсет часа пред компютъра, тракайки на клавиатурата му като луд. Тогава аз работя по интуиция. Музата ме посещава обикновено след 10 вечерта, защото съм от хората „сови“ и обичам да се трудя нощем.
Що се отнася до типичния ми работен ден, той е най-скучният от всички, каквито можете да си представите: до 16 часа̀ прекарвам в редакцията на списание „Если“, а привечер, ако имам сили и вдъхновение, сядам на компютъра и се занимавам с някакъв текст. Ако пък ми липсва настроение, просто се търкалям на дивана и до умопобъркване гледам филми. Или отивам у приятели фантасти, за да общувам и да пийна водка.
Навярно главната тема сред моите хобита е музиката. По-рано аз самият свирех в група, но днес най-ценното ми съкровище е моята фонотека, в която пазя около 5000 албума от най-различни направления: хард рок и диско от 70-те и 80-те години, ню уейв или електроника... Даже притежавам сериозна колекция от съвсем съвременния стил гоа транс. Понякога това ми хоби донася известни творчески плодове – например двамата с фантаста Алексей Калугин написахме една популярна енциклопедия, посветена на фюжъна и джаз-рока, и напоследък се опитваме да направим нещо подобно за диското.
Имам и увлечения от литературен характер. Да речем, обожавам старите руски и съветски научнопопулярни списания, които в предвоенно време са печатали много и твърде интересна фантастика. Разбира се, работейки над справочника „Болгария фантастическая“, аз постепенно натрупвам и колекция от български НФ книги. Нека подчертая, че тук, в Русия, всички те са раритети, понеже вашата фантастика сега излиза в доста скромни тиражи.
А на трапезата аз съм почти всеяден, да си призная.
За жалост, проблемите със стомаха не всякога ми позволяват да експериментирам с храни. Особено си падам по руската национална кухня, ала истинската такава вече стана твърде скъпо удоволствие. У дома предпочитам макарони по флотски и (забележете, названието е мое!) дефлорирана кокошка – напълнена с подправки и намазана с масло, тя се набожда на бутилка бира, след което се запича в собствен сос. Получава се толкова вкусно, че да си оближеш пръстите! Инак на чист въздух ям всякакви видове шашлици. От безалкохолните питиета употребявам квас, чай и кафе, а от алкохола винаги избирам натуралния – тоест водка или Ракия. Така че, както виждате сами, аз съм един много неоригинален човек.


III. ПО СТЪПАЛАТА И НАЗАД

Връзките на България с този „неоригинален“ човек стават все по-плътни, но кой от нас го среща за първи път и се заема да проправя маршрута?

През април 93-та двама нашенци – Юрий Илков (Генерала) и Едуард Батов (Додо) – хващат влака от Москва до Екатеринбург, където предстои НФ фестивалът „Аелита“. Заедно с група руски фенове и профита те се качват в т. нар. пьяный поезд, дурной вагон *. Пътува се около две денонощия; атмосферата е топла, весела, панибратска. И ето че от купа лица изплува Евгений Харитонов и бързо се сближава с Юрий Генерала: „А, ти от България ли си? Аз много обичам вашата страна и искам да направя дисертация за българската фантастика...“. После нашият Юрий, тоя Гранд мастър на общуването, пръв започва да изпраща на руснака книги, списания, информация, захранвайки бъдещия библиограф на БГ въображението.

Той не успява да напише замислената си дисертация просто защото... в Катедрата по чуждестранна литература тогава няма балканисти. Но любовта и интересът му към темата въобще не угасват. Покрай филологическото си образование Евгений е изучавал и старославянски, което му помага сам да навлезе в дебрите на българския език, да чете на него, да превежда разкази от наши фантасти. Любопитството му към нас датира отдавна, когато служи в казармата и като десантчик при едно учение (в рамките на Варшавския договор, разбира се) бива спуснат нейде из зимния Балкан.
Силно прегладнели, съветските бойци забелязват махаличка от 20–30 къщи, приближават се и молят за хляб и подслон. Тук обаче възниква опасно недоразумение, понеже бял хляб на руски е всъщност... булка. Щом нещата се оправят, пришълците са щедро посрещнати и тъкмо тогава Евгений Викторович усеща нашата близост като народ. Това се случва в края на 80-те години – напред са заниманията му с езика ни, с фантастичната и с реалната България. Смел изследовател, който иска да види как излита фениксът на българската фантастика и който работи за този полет. Дано го види по-скоро!

Остава ми да вметна пет приказки за заглавието. То почти повтаря надслова на едно интервю с любимата ми американска фантастка Урсула Ле Гуин. Ако разгърнете последните страници на книгата ѝ „Техану“ (Аргус, София, 1993), ще разберете какво точно представлява то. Навремето това заглавие го бях извлякъл от текста на превода – мисля, че стои добре и над нашия „многостенен“ разговор с гравитонеца Евгений ХАРИТОНОВ.

Нали така, драги Женя?

oooooooooooooooooooooooooоооооооооооооооооо

* Тук пък аз ще „пусна“ една компютърна усмивка – знак на благодарност към необятния (просветлен и просвети-
телски) руски език. А и няма да открия Марс, ако кажа, че не при всички преводи се запазва целият аромат на оригинала. – Б. авт.

Първа публикация в: алманаха „ВАЯНИЯ 2004“ –
съставител Емануел Икономов, издателство Е Г И, 2004 година
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 957
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Предишна

Назад към Литература и други изкуства

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта