Станислав Лем: визия ХХІ

[alexandrit]

☼ (По)читатели и (не)почитатели на пан Лем, сега ще насоча вниманието ви към един текст от 29 ноември т.г. Цитирам:

„... Следва разделът Фантастология, който започва с „обяснение в любов към полския учител“ Станислав Лем. Тази година е осемдесетата от рождението му, поради което за него е отделен общ анализ от Васил Сивов, озаглавен „За природата на фантастичното и границите на въображаемото“ (точно като литературните анализи, които четохме в училище, за да си напишем литературно интерпретативните съчинения). Макар и вероятно да е престъпление за човек, който се занимава с електронно списание за фантастика, аз не харесвам Станислав Лем. Аз виждам в „Соларис“ и представения в алманаха разказ „Съкровищата на крал Бискалар“ само измишльотини и загуба на време. Преди някой да ми се е обидил, бързам да го отдам на простотията и посредствеността си, за да продължа нататък, към интересните картини на български художници, поместени в няколко страници...“ Край на цитата.

Но кой в случая използва вълшебната думичка „аз“? Вероятно мнозина вече са се досетили кой е той, ала за по-слабо информираните ще поясня: автор на горния пасаж е Петър Атанасов, главен редактор на Българското СайФай Списание, a пък откъсът е от неговото ревю за алманаха „ФантАstika 2010-11“, публикувано в Интернет (http://scifi.bg).




Едно от многобройните му издания по света


Като коментар от моя страна предлагам следния малък експеримент. Нека в изречението „Аз виждам в „Соларис“ и [...] „Съкровищата на крал Бискалар“ само измишльотини и загуба на време“ да заменим посочените заглавия с които и да било други – включително и от най-съвременната USA литературна и кинофантастика. Е, ще се промени ли нещо особено? Не, не бих казал. По така формулирания начин може на бърза ръка да се отрече всичко в човешкото изкуство. А и не единствено в него.

Много по-трудно обаче е да кажеш НЕ САМО какво не харесваш, ами и да обясниш аргументирано ЗАЩО не го харесваш. Тук вече е нужно нещичко повече от нечия „смелост“, „кураж“ и пр.

(Накрая да не пропусна: линк към съответното ревю на г-н Атанасов е даден във форумната ни тема „ФАНТАSTIKA 2010-11“.)

[bogdanov]

Имаше и други интересни цитати, касаещи, примерно, писателят Александър Карапанчев.
Останалото са го казали римляните - Sic transit Gloria mundi!
Времената се менят, кумирите също.
Соларис, и изобщо по-сериозното творчество на Лем е прекалено философско за поколението родено след 90-та година. Сега начинът на поднасяне и възприемане на информацията е друг.
П.С. Авторът си пише ревю в собствения си сайт. Тотално не е задължен да обяснява защо харесва и нехаресва нещо. Вместо да се сърдите е по-добре да си направите изводи какво харесва съвременния читател.
Извинявам се, олях се. Аз примерно мога да обясня какво не ми харесва в творчеството на Карапанчев. Мога и да се обоснова. А Соларис е просто книга. Добра книга, но не е следващото Евангелие, че да се кълнем в нея.

[Goa]

Не смятам, че става въпрос за сърдене. Карапанчев реагира остро, защото изказаното мнение е диаметрално противоположно на неговото. Но не виждам да е сърдит или обиден от нещо, просто изказва насрещно мнение. Наистина, по-добре е да се обосновава и положителното, и отрицателното отношение, но пък действително не е задължително. Аз мисля, че знам защо Петър Атанасов не е влязъл в "резонанс" с Лем - просто му е рано. И аз имах проблеми с четенето му преди двайсетина години. С времето обаче откривам все повече голямата дълбочина на всеки един негов текст (късно, но по-добре късно, отколкото никога - силно се надявам и г-н Атанасов да я открие след време . Някои "уроди по рождение" като Велин са влезли в "резонанс" още от раз, но за съжаление далеч не всички сме такива ;).

Тъй че действително няма място за сърдене или обиди - това е едно временно мнение, а времето променя всички, както в положителен, така и в отрицателен смисъл . А Лем ще остане в годините, поне според мен.

Ще прочета цялото ревю, такива неща си заслужават вниманието.

[bogdanov]

Ревюто е добро. Авторът не цепи много басма.

[Кал]

Някой би ли искал да сподели впечатления от анимацията „Маска“ на братя Куей?

(Аз не искам. „Маска“ без съмнение ми е най-омразният разказ на Лем, а този тип анимиране не е моят, та нека спестя празнословията.)

[Goa]

Филмът беше особен, а копието беше лошо и едва ли видяхме повече от 50% от филма. За да го оцени, човек трябва да е чел новелата, а аз още не съм .

[alexandrit]

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ...

... от 8 ноември, когато публикувахме първата част от разговора с известния руски библиограф, критик и преводач Владимир Иванович БОРИСОВ (БВИ). Междувременно – само преди няколко дена! – той навърши 60 години. И въпреки че е дал толкова много и тъй компетентно на любимия си супержанр, ние му пожелаваме да даде още повече, защото явно боговете на фантастиката го подкрепят от душа и сърце.


В ОРБИТА ОКОЛО ЛЕM

☼ Интервю на Александър КАРАПАНЧЕВ & компания

▪ Втора част

„Понякога изглежда много лесно да се разбере научната фантастика: меч-
ти за бъдещето и разкази за приключения. Съвсем просто. Но там горе, в
левия ъгъл, забелязваме Станислав Лем, който ни наблюдава: набит, на-
въсен, свирепо интелигентен… „Вие всички говорите глупости – казва той
(на полски), – дайте да ви обясня как се правят нещата.” Джон Клът


– Сега, Владимир Иванович, да ви питам друго. Как се е отнасял Станислав Лем към руската фантастикa – към онази от миналото и към тази от неговото време?

– Вижте, на практика Лем не е казал почти нищо за отношението си към нашата фантастика. Както впрочем и към полската. Може би не е искал да обижда никого. В двутомника му „Фантастика и футурология” се анализира най-вече американската литература на въображението, макар че там могат да се намерят и сериозни размишления за Борхес, за немците или австрийците. А ето на, за руските фантасти – нито думичка.

Единственото изключение от това правило са братя Стругацки. Пан Лем постоянно се е интересувал от техните книги, четял ги е внимателно, понякога доста критично. Чуйте какво говори той за съветската НФ в беседа с журналиста Станислав Берес: „Всъщност освен няколко заглавия (такива като „Пикник край пътя”) аз не открих в нея нищо, което да ме възхити. Тази книга на Стругацки предизвиква у мене своеобразна завист, сякаш аз бях длъжен да я напиша. От повествователна гледна точка тя е безумно увлекателна, макар авторите малко да са попрекалили.

Въпросното произведение е толкова добро, защото предлага оригинален, нов подход към класическата тема, развита по-рано от Уелс във „Война на световете” – тоест темата за нашествие на Земята. Безспорно това е тяхната най-сполучлива книга, въпреки че не бива да се отричат белетристичните достойнства и на романа им „Трудно е да бъдеш бог”. В него лично мен особено ме затруднява предпоставката за пълното подобие между ония неизвестни същества и хората. Чисто и просто не мога да повярвам в такова нещо! Или туй е, да речем, приказка, но тогава тя съвсем ме обърква. Братята имат още една книжовна рожба, наречена „Малчугана”. Там те разглеждат причудливо проблема за невъзможния контакт с цивилизация, която се е затворила в черупката си и не търси никакво общуване.”

Когато Берес го пита за Николай Амосов например, полякът се ограничава със следния кратък отговор: „Той е преди всичко хирург, неговите научни концепции са слабовати, а като писател фантаст е посредствен.”

Затова пък Станислав Лем много е обичал и ценял руската класика – Пушкин и Достоевски.

– Известно е, че Лем съвсем не е галил с пауново перо американските фантасти, за което бива и изключен от тяхната SF асоциация. Вие самият споделяте ли неговото негативно отношение към задокеанските писатели на въображението?

– Струва ми се, че пан Станислав е бил излишно категоричен в своето възприемане на фантастиката изобщо и на американската такава в частност. (И все пак той е оценявал доволно високо разни книги на Филип Дик и Урсула Ле Гуин.)

Специално на мене, руснака, ми харесват доста много неща от американци. Бредбъри, Вонегът, Саймък, Шекли... бих могъл да изредя немалко фигури в тази посока. Сега в Съединените щати се появяват твърде интересни именно НАУЧНОфантастични произведения.

– А какво ще ни кажете за лемовския цикъл „Четири пиеси за професор Тарантога”? Гледали ли сте някоя от тях и как по-конкретно те обогатяват представата ни за писателя-океан?

– Не, аз никога не съм виждал тези пиеси поставени на театрална сцена. Пък и те най-вероятно са били предназначени от своя създател тъкмо за четене. Смятам, че тия творения на Лем са ценни преди всичко с искрометния си хумор. [Моля, не подминавайте и двете приложения, просветващи пъстролико в края на нашето интервю. – Б. авт.]

– Юрий ИЛКОВ: Аз пък ще се обърна към един роман, излязъл точно преди половин век. И така, велика книга ли е „Соларис” според вас, или не е велика?

– Виж ти каква забавна история – тези дни аз си подреждах фишове с разни цитати за Лем и попаднах на следната записка. През 1961-ва Кшищоф Теодор Тьоплиц отбелязва в едно полско списание: „И след петдесет години „Соларис” ще може да се чете без срам или, което би било още по-лошо инак, без съчувствие спрямо убожеството на човешкото въображение.” Колко добре е казано, мисля си днес, а ето че и тия 50 години изминаха! И Тьоплиц е бил прав!

Да, за мен този роман си остава велик. Само че преводите му на руски език не ме удовлетворяват – хубаво ще бъде човек да запретне ръкави и да го преведе отново.

– Силвана МИЛАНОВА: Дали песимизмът на Лем не се дължи (както при Борис Стругацки) повече на възрастта, откoлкото на помъдряването и опита? Ние сме свикнали да го възприемаме като пророк, който вещае лошо бъдеще за човечеството, но дали туй не важи за всички хора, дочакали старостта? В такъв смисъл дали не надценяваме пан Лем в ролята му на мрачен прорицател?

– Също добър въпрос. Ама нали мрачните предвиждания на Станислав Лем са се появили много отдавна и в напреднала възраст той не е изпадал в по-голяма мизантропия? Освен това аз изобщо не го смятам за истински мизантроп. Лем е обичал хората, обаче по своему. И искрено е желаел щастие за всички. Но сам е разбирал, че тази задача е архисложна и на практика неизпълнима. Впрочем полякът е твърдял и че бъдещето не може да се предсказва. То ще бъде съвсем различно – не такова, каквото си го представя Лем или пък някой друг. Обаче забележете, със своите разсъждения за човешките бъднини пан Лем е подтиквал людете да мислят. И тук е неговата главна заслуга.

Накрая, под формата на бонус, ще си позволя „собственоръчно” да си задам един въпрос и да му отговоря. Ето го:

– Какво най-вече ви поразява у Станислав Лем?

– За мен това са две обстоятелства.

Първо: неговият творчески метод. Започвайки да пише, той не си е давал сметка къде ще го отведе фантазията. И едва ли не всеки разказ, всеки роман се е превръщал за автора си в детективска история, която трябва да се разплете. Аха, Крис Келвин е долетял на станция Соларис. Там нещо не е наред. А какво именно? И пан Станислав изписва страница подир страница, за да разбере какви събития са се случили... Или Хел Брег се е завърнал от космоса и усеща, че нещо се е променило на Земята. Да, но кое по-точно? И Лем се ориентира, натъква се на думата „бетризация”, още сам не знае какво се крие зад нея, опитва се да го изясни. И така – в почти всяко произведение на маестрото.

В резултат се получава интересно, дълбоко, цялостно и много логично. Удивителен резултат!




о Асиметриада на планетата Соларис.
Художник: Доминик Синьоре


Второ: неговото признание, че не вижда във въображението си онова, за което пише. Той нанизва дума след дума, ръководейки се само от изискването текстът да му харесва със своята структура и да доставя естетическа наслада именно в литературен план. Но във фантазията на читателя тия редове предизвикват разкошни картинки, които е твърде трудно да се възпроизведат графически. Това е поразително. Тъкмо у Лем аз намерих най-интересните описания на фантастични ландшафти – тези на планетата Соларис и на Бърнамския лес в романа „Фиаско”. Десетки страници, където на практика липсва действие, са написани тъй, че не смогваш да се откъснеш от тях – до такава степен са наситени с вътрешна динамика.

Аз с часове съм седял над книгите на Станислав Лем и съм се опитвал да разбера КАК се ражда елементът на фантастичност. Да, полякът нерядко прибягва до изковаването на неологизми (тоест нови словца), за да обозначи явления, каквито няма в настоящето, ала които хипотетично биха могли да се появят в бъдещето. Но това е съвсем друго нещо. Много по-често необичайното явление е описано с обикновени думи и цялата тънкост се крие в начина как са разположени тия думи. Лем успява да съчетае несъчетаемото и така запалва у читателя разни нови смисли и форми.


Приложение № 1: А Н А Х Р О Н И З М И

(Автор Владимир БОРИСОВ) Препрочитах старата, написана през 1963-та пиеса на Станислав Лем „Пътешествието на професор Тарантога” и забелязах явно несъответствие.

Главният герой на творбата, сиреч Тарантога, създава апарат за мигновено преместване в пространството – странствовател или перегринатор в различните преводи – и поканва за асистент един млад човек, който да присъства при епохалните проби на това откритие. Задължението на този асистент е: „Да записва всичко онуй, което се случва, и по-точно разговорите с другопланетните същества. Ето хартия и молив.” Когато младият човек се оплаква, че няма да разбере нищо от езика на извънземните, професорът го успокоява: „Ще разберете, ще разберете. Ей тоя апарат (показва приспособлението под масата) е нашият преводач – специален електронен мозък.”

Всъщност мен ме удиви въпиещото несъответствие: премествания на гигантски разстояния в пространството, електронен мозък преводач и въпреки това архаичен начин за фиксация на събитията – помощникът трябва да записва всичко с молив върху хартия.

Аз не бих рискувал да обвиня Лем, че не му е достигнала фантазия да употреби някакви по-прогресивни средства: фотоапарат, магнетофон, кинокамера... В разказа си „Човекът от Хирошима” (създаден още през 1947-а) той описва как в Лондон наблюдават атомния взрив над Хирошима с помощта на телевизионен предавaтeл, и то в цвят. Не съм сигурен, че в реалността нещо подобно е било възможно по онова време.

И все пак защо професор Тарантога не се възползва от по-надеждно „оръдие”, а не от асистент с моливче в ръката? (Въпросното моливче изглежда особено нелепо днес, когато почти всеки мобифон може да зафиксира много по-качествено случващото се.)

Но, първо, разбира се, че Лем тук навярно сблъсква фантастичната техника с допотопния молив, за да поддържа хумористичната страна на повествованието си. А пък, второ, напълно е възможно, че тогава – в началото на 60-те – индивидуалната употреба на сериозни средства за запис на информация да се е струвала на пан Лем невероятна. Едно е правителствата на могъщи държави (САЩ и Великобритания), които използват телевизионен предавател за проследяването на ново мощно оръжие... и съвсем друго, щом някакъв полубезумен учен изобретател провежда налудничави експерименти у дома.

Най-забавното е, че при първия прочит на пиесата всичко това не ми се набиваше на очи. Защото през 60-те години на миналия век аз даже и не подозирах, че още по мое време всеки ще може да прави цветен видеозапис...


Приложение № 2: С О Л А Р И З М И

(Автор Александър КАРАПАНЧЕВ) А защо и аз да не се възползвам от един собствен бонус – да отговоря на въпроса дали „Соларис” е велика книга, или напротив? Още в началото искам да подчертая: не държа особено да убеждавам другите хора във величието на този полски роман. Но наистина го смятам за шедьовър (нека употребя тук тоя приблизителен синоним), понеже в неговите страници има, дишат, пулсират отривисто:

* огромна космическа загадка, която поставя пред човечеството Негова разумна уникалност Океанът. На едно място Станислав Лем пише, че „самото съществуване на мислещия колос никога вече няма да даде мира на хората”;

* приказна поема за сладкото и за горчивото в човешката любов;

* психология и философия на ента степен, дълбоки и многосетивни, които избликват по страниците под най-различни форми;

* действително ярка и свръхфантастична пейзажистика, чиито прояви... а, да, точно за тях бих желал да кажа две-три по-подробни думи.

Макар и наблюдаван предимно от станцията, Соларис е представен с твърде релефна автентичност, с великолепно-щедро въображение и в разнообразни като звезден атлас ракурси. Ето, отначало в прозорчето се разискря с живачен блясък развълнуваният чак до задимения хоризонт Океан. После долу безшумно преминават възчерни хълмове от вълни. Понякога грамадните им хребети се издигат и падат така бавно, като че ли океанският простор се втвърдява пред очите ни; понякога парцали слизеста пяна с кървав цвят се събират в дълбоките впадини между вълните или от тях сякаш се стича пурпурночервено масло.

Да, и над всичко тази ритмична, тъй омагьосваща смяна на двете слънца, синьото и аленото, в съзвездието Водолей!

Вижте, синият ден вече свършва. През дебелите стъкла лумва ослепителен блясък и вратата на лабораторията – голяма плоча от грапаво стъкло – се разжарва досущ като отвор на пещ. Ала се случва и друго: никаква зора, никаква мекота при разсъмването. Хоризонтът е обхванат от електричносиньо зарево и светлината удря всяка срещната плоскост, сякаш иска да освободи, да разшири тясното помещение. И скоро тъмнината ще ни гледа иззад прозореца: безформена, огромна, сляпа, без граници и без нито една звезда в нея.

Ами онези океански образувания, които ни поразяват със своята загадъчност, размери, изобретателност на опиянен от силата си млад бог – гений дори сред божествата! Тия „дървообразни хълмове”, „дългуни”, „гъбнища”, тези „мимоиди” или пък „симетриади”... чийто каталог на формите обхваща около триста отделни названия.

Някъде към края на романа се появява и следният магнетичен пейзаж: „Необичайно хубав залез изпълваше високите прозорци на горния коридор. Това не беше обикновената мрачна, размазана червенина, а всички оттенъци на светлисто примъглената, сякаш посипана с най-ситно сребро розовина. Тежкият, неподвижно настръхнал черник на безкрайната океанска равнина, като в отговор на това топло сияние, искреше с мек жълто-виолетов отблясък.”

Да, Океанът, който е способен да извършва органически синтез от най-висш тип, непознат за нас... За финал мога да добавя, че този роман на пан Лем – излян сякаш на един концентриран дъх в само има-няма 200 страници! – е твърде благодатен за препрочитане. Защото бива ли някоя фантастика да ти е горещо, сакраментално любима и през годините да не посягаш да я препрочиташ?!

Сега, в унисон с мисълта за тая книга, се подсещам за двама велики французи – Антоан дьо Сент-Екзюпери и Жак-Ив Кусто, изпълнили с огромния си ръст един и същи век. Понеже Соларис явно е станал част от моя личен житейски опит, аз периодично се връщам към неговия свят и много (много!) бих искал, като някакъв скромен следовник на пилота Сент-Екзюпери, да изследвам Океана, да летя и летя над тайнствените му ширини с някой малък аеромобил. А, и също така: да се гмуркам и да пътувам с миниподводница под вълните му, в самите му плазмени дълбини – като упорит ученик и на капитан Кусто...

[Ивайло Иванов]

Е, не... като прочетох това, вече съм убеден, че Ватиканът чете творбите на пан Лем!

[Nasko]

Току-що получих писмо от Владимир Борисов. Той пише:
Что же касаемо Лемтернета, то я в восторге. Чудесный журнал получился,
буду его описывать (для библиографии Лема на моём сайте) и читать всё
подряд. Рассказ Малинова я, правда, уже читал, он мне очень
понравился, ещё больше, чем "Репликация", пытаюсь его перевести, но
совершенно не хватает времени.

[Шаркан]

ако има нужда, ще аз ще преведа разказа, пък Борисов ще го редактира

[alexandrit]

Малцина български почитатели на Станислав Лем знаят, че на млади години (преди още да навърши тридесет) той е писал и стихове.

Те са наистина емоционални, лирични и по своему живописни. До отделна книга с поезия пан Лем така и не стига, защото скоро интересите му сe насочват към прозата: отначало към т.нар. съвременна, а после – към фантастиката, в която той става световно име.

Днес ви предлагаме малък букет от негови стихотворения, излезли неотдавна в списание „Лемтернет”. Същата подборка се появи по-късно и в книжовния сайт lirabg.com. Да допълним, че нейният преводач е пресъздал на български език романите „Завръщане от звездите” на Лем плюс „Прагът на безсмъртието” от Кшищоф Борун.


Станислав ЛЕМ

Из цикъла „Насекоми”

І. Нощна пеперуда

Пеперудата има криле от лилаво и страх.
Под крилата й вее вятър от пух.
Светът е мрак, нанизал сладки кълбета от блясък.
Светът е грамада от виолетов въздух.

ІІ. Дневна пеперуда

Пеперуда цъфти върху светлия стрък на озона.
Като мозайка по витража на крилете й
са втъкани момченца, светци и Небесната царица.
И най-червеното слънце. Това е усмивката на паметта.




На снимката: фантастът и неговата машина


ІІІ. Гъсеница

Тя свободно преплува езерото на зелените листа.
Със слюнка сребриста и нежна чертае знаци по пътя си.
Щом сънува пашкула, от главата си пръска коприна.
И усеща как край нея светът ту се свива, ту се удължава.

* * *

Любовно писмо

Навън е вечер. Вятърът издува
хоризонта в стъклено кълбо
с румено, златно коремче.
Зад прозореца кестенът връзва
филизи на сладки китчици,
за да запомни: пролет е.
Бръмбарът на черните мигли
пълзи по редовете на хартията.
Някой оттатък стената свири на цигулка,
сякаш говори: нощ е.
И някой на втория етаж
запалва прозорец като звезда:
самотна, очакваща.
И някой иска със дума като със длан
да покрие света, сякаш е мушица,
ние веднъж имахме такава.
Но най-близо от всички
е гласът на кръвта в слепоочията.
Сякаш зад последната стена той удря,
за да помня.
А първата ми звезда се прeвръща
в сребърно петънце.
Който твърде дълго гледа, губи.
А ето сън, толкова мъничък,
сякаш е за дете.
И има в него един израз.
Не знам: дали е смърт, дали е любов?
Може би е само мрак,
може кръвта вече да не пее,
може дланта да е като задържана въздишка.
Имах сън с цвета на твоите очи.

Преведе от полски: Веселин Маринов

[alexandrit]

Основано на 9 декември 1992 година, скоро издателство „АРГУС” ще закръгли своето второ десетилетие. В неговата поредица „Фантастика” излязоха 50 преводни заглавия, като някои от техните автори – например Серж Брюсоло и Филип К. Дик; Робърт Асприн, Катрин Кер или Филип Хосе Фармър (и др.) – се появиха за първи път на БГ сцена със самостоятелни книги...

Между най-доброто от току-що споменатата петдесетка безспорно е и сборникът „Конгрес по футурология” на Станислав Лем. Томчето съдържа заглавната повест, няколко разказа с главен герой Ийон Тихи и десетина рисунки на пан Лем, който явно се е забавлявал с тях без особени претенции.

Тандемът от преводачката Светлана Петрова и редактора Светослав Николов също заслужава много висока оценка. На четвърта корица е цитиран самият сър Артър Кларк, казал следното: „Лем е гений на фантастиката.” И понеже из безкрайните зали на Интернет току се мярка американският проект за филмиране на „Конгрес по футурология”, нека се подсетим за тоя опус чрез послеслова на колегата

Светослав НИКОЛОВ

ЛЮБОВ И КОВАРСТВО

Първото българско списание за фантастика „ФЕП“ имаше един традиционен въпрос в интервютата си, който звучеше приблизително така: „Ако тръгвате на космическо пътешествие, коя книга бихте искали да вземете със себе си?“. Чудно защо, спомних си този въпрос, когато четях „изповедите“ на Ийон Тихи…

Спомних си или по-точно се размислих отново и за коварството, присъщо на голямата фантастика. Защото, както и да я погледнем, тя си е „подло“ изобретение. От една страна – едва ли не императивно изискване за научно новаторство или най-малкото за достатъчна грамотност относно проблемите, с които си се захванал. От друга – не по-малко императивно условие за пълноценна художественост. Почти задължително – присъствие на „фундаментални“ идеи от всякакъв род. И абсолютно задължително – достоверност на дори най-незначителната подробност, желязна (макар и парадоксална) логика, защото иначе цялата търпеливо градена конструкция рухва под скептичния поглед на взискателния читател…

Помислете, колко са авторите, които биха могли да се оправят в този лабиринт от противоречиви изисквания? При това – да го сторят с онази артистична лекота на фокусника, която те кара да се запиташ дали пък случайно и ти не можеш същото?

Мисля, че всички ние – за щастие – познаваме поне един такъв писател. Името му е Станислав Лем. Роден е на 12.9.1921 г. в Лвов, в семейството на лекаря Самуел Лем. Медик по образование. През 1946 г. семейството му се премества в Краков. През 1951-ва се появяват първите му книги: комедията „Яхтата „Парадиз“ (в съавторство с Р. Хусарски) и романът „Астронавти“. През 1953-та се жени за Барбара Лешняк. На 27 декември същата година, в седмичника „Жиче литерацке“, публикува първия си разказ от цикъла „Звездни дневници“, чийто главен герой е „космическият Мюнхаузен“ Ийон Тихи.

Между този разказ и „Конгрес по футурология“ лежат точно 17 години! През цялото това време, покрай другите си книги, станали вече класика в супержанра (излишно е да изреждаме заглавия, тъй като много от тях са известни на българския читател), Лем не престава да изгражда — щрих след щрих, мазка след мазка – един от най-интересните образи в цялата световна фантастика. Бих го нарекъл дори уникален до самотност, както го характеризира и Агоп Мелконян в предговора си към „Звездни дневници“ (библ. „Галактика“, 1984 г.). Тогава, в „годината на Оруел“, тази книга беше като камък в благоприличното блато, караше ни да търсим най-бляскави епитети и сравнения, за да пресъздадем поне отчасти гейзера от идеи, парадокси, мъдро остроумие.

Да си призная, очаквах същото – тъй като просто не можех да си представя какво повече е възможно – и от „спомените“ на Ийон Тихи. Трябваше обаче да се разочаровам от... собствените си очаквания; оказа се, че е възможно още повече! Наистина разказите тръгваха познато, в типичния си авантюрно-ироничен ключ, но неусетно се вглъбяваха, добиваха полифонична звучност, превръщаха се в своеобразни философски трактати, за да достигнат до виталната мъдрост на истински притчи: за Душата, за Времето, за Глупостта и Заблудите човешки... Храната за сетивата не отнемаше от еликсира за ума, напротив, любов и коварство тук се сливаха в едно изчистено от случайни примеси цяло – излято от вдъхновена свише и гениално точна ръка.

Ала творбата, която ме удиви наистина до потресение, е „Конгрес по футурология“. Може да прозвучи еретично, но не смятам, че най-силното в нея са дълбочината на идеите или пък безпощадно блестящият й сарказъм. Разбира се, има го и едното, и другото, и задъханото действие, и колкото искаш интелектуални предизвикателства към „горкия“ читател. Тук обаче присъстваме и на нещо повече, на наистина невероятна за фантастиката трансформация – израстването на един гротесков герой, какъвто си е все пак г-н Ийон Тихи, до висотата на действително трагичен образ, загубил перченето си, илюзиите си, надеждите си, дори телесната си същност, но продължаващ да съществува, наблюдава, мисли… Малко е да се каже, че след „Конгрес“-а Ийон Тихи вече не е и не може да бъде същият – това като че ли се отнася и за всичко останало, за целия наш уж добре известен ни свят.

Колкото до въпроса, за който стана дума в началото, мисля, че поне за мен сега отговорът е ясен...

[alexandrit]

* * *

На клубна почва

В уикито БГ-ФАНТАСТИКА (http://bgf. zavinagi.org) има два кратки текста, посветени на клубове, които са се нарекли в чест на краковския фантаст и на неговото творчество. Ето ги цитирани дословно:

1/ Клубът „Станислав Лем“ е създаден през 1978 г. при ОМД Шумен. Организатор и председател на клуба е Йордан Славчев. Един от най-активните в страната. Активът има фензини, разработки по фантастология, НФ кинолектории, музикално творчество.
Прекратява дейността си през 1992 г.




Соларис: Долината на симетриадите
Компютърна графика от Атанас П. Славов


2/ Клуб „Соларис“ е създаден в Пловдив през 2006 г. от млади любители на фантастиката, желаещи да продължат традициите на легендарния клуб „ХХІ век“. Първи негов председател е Кирил Трендафилов. Към есента на 2010 г. председател на клуба е Иван Иванов.
Клубният актив участва в организацията на местния „Толкин фест“.
През есента и зимата на 2006 г. членове на клуба, с основен двигател Виолета Кецкарова, подготвят телевизионно предаване на тема фантастика за местна кабелна телевизия и заснимат пилотния му брой със собствени сили. Поради промени в ръководството на телевизията предаването не тръгва, но са запазени сценарии за първите му няколко емисии.

* * *

В тази връзка (както гласи рускоезичното клише) ни хрумнаха няколко питания, които искаме да споделим тук:

1. Може ли някой да разкаже по-подробно за дейността на шуменския клуб „Станислав Лем“?

2. Имал ли е този клуб някакви контакти със своя патрон Станислав Лем?

3. Какви фензини е издавал въпросният клуб и къде могат да се видят те?

4. Защо клубът „Станислав Лем“ прекратява своята дейност?

5. Накъде, образно казано, върви днес пловдивският клуб „Соларис“ – към свиване, към замразяване или към преустановяване на дейността си? Или пък към разширяване на същата?

* * *

Една забележка: сайтът на клубa „Соларис“ е намираем на адрес http://fantastika-plovdiv.com/

[alexandrit]

За да напише киносценария си „Миш-маш“, Станислав Лем използва мотиви от своя ранен разказ „Съществувате ли вие, господин Джонс?“. Произведението е филмирано през 1968 в Полша (режисьор Анджей Вайда), през 1989 година в СССР (режисьор Петeр Щайн) и др.

На 22 ноември м.г., при представянето на юбилейното списание „Лемтернет“ в Полския институт в София, известният артист Богдан Глишев изнесе отличен моноспектакъл по „Миш-маш“, нагърбвайки се с всички роли. Нека припомним за какво става дума в това творение на краковския фантаст.

Станислав ЛЕМ

М И Ш-М А Ш

(Кабинетът на адвоката Харви. Звъни се, гласът на секретарката.)

ГЛАСЪТ. Имате клиент, господин адвокат.
АДВОКАТЪТ. Кой е?
ГЛАСЪТ. За първи път идва. Господин Джонс.
АДВОКАТЪТ. Добре, нека влезе.

(Влиза Джонс.)

АДВОКАТЪТ. Добър ден. Седнете, моля.
ДЖОНС. Благодаря. Господин адвокат, бих искал да се заемете с моите работи. На мен за това не ми достига нито мозък, нито време.
АДВОКАТЪТ. Разбира се. Затова съм тук. Лицето ви ми се струва познато. Не сме ли се срещали някъде?
ДЖОНС. Може би сте ме виждали по телевизията. Аз съм автомобилен състезател.
АДВОКАТЪТ. Да, наистина! „Екипът „Джонс и Джонс“ – братя в живота – братя зад кормилото!“ Как не се сетих веднага!
ДЖОНС. Няма го вече екипа. (Показва траурна лента на ръката си.)
АДВОКАТЪТ. Вашият брат е починал? Моите съболезнования.
ДЖОНС. Каквото и да е, състезанията трябва да продължат. Прекрасен човек беше брат ми, но – катастрофа. Едва оня ден ми свалиха шевовете. Трябва отново да се захвана с тренировките. Загубил съм форма.
АДВОКАТЪТ. Вероятно. А аз с какво мога да ви помогна?
ДЖОНС. Нещата стоят така. Аз не съм женен, а пък брат ми беше женен. И се застраховахме заедно. Ако аз загина, той получава застраховката, а ако загине той, половината – аз, половината – жена му. Тоест вдовицата му. Разбирате ли?
АДВОКАТЪТ. Да, да.
ДЖОНС. Да, ама сега застрахователното дружество създава проблеми.
АДВОКАТЪТ. Отказват да платят застраховката ли?
ДЖОНС. За отказване не отказват, но нещо увъртат. Искат да изплатят само част от нея.
АДВОКАТЪТ. Само част ли? За застраховка „Живот“?
ДЖОНС. Така излиза.
АДВОКАТЪТ. И как обясняват това?
ДЖОНС. Не ми е много ясно. Излиза, че брат ми не е умрял напълно.
АДВОКАТЪТ. Не е умрял напълно? Значи е жив?
ДЖОНС. Какво говорите! Мъртъв е.
АДВОКАТЪТ. Погребаха ли го?
ДЖОНС. Е, нямаше кой знае какво да се погребва, но погребение имаше. Снаха ми отиде. Аз не можах. Лежах в болницата.
АДВОКАТЪТ. А как стана катастрофата?
ДЖОНС. Нищо особено. Аз водех. Пампарони се опитваше да се промуши отляво и затова режех, доколкото е възможно.
АДВОКАТЪТ. Какво режехте?
ДЖОНС. Завоите. И дойде оная проклетия зад хълма.

(На старта. Том Джонс – с гарвановочерна коса, брат на Ричард – сред журналисти и почитатели. Блясък на фотосветкавици. Том се смее с оглушителен, гърлен смях. Ричард вече е на кормилото. Том се качва. Колата тръгва. Старт. Отрязък от пътя. Завой, хълм, иззад хълма стърчи високо клонесто дърво. Колата профучава, изчезва зад хълма. Грохот. Дървото бавно се накланя и пада. Дим. От димната завеса се търкулва едно автомобилно колело. Сирени на приближаващи линейки. Санитарите изнасят на носилки две тела. Линейките се отдалечават с вой. Врата на операционна зала. Вкарват вътре две колички, на тях – тела, покрити с бяло. Часовник. След час излиза само една количка, също покрита с бяло.)

(Кабинетът на адвоката.)

ДЖОНС. Лекарят каза, че не е успял да го измъкне. Направил каквото може, но не се получило. Наистина негов дълг е да спасява човешкия живот на всяка цена и ето че го спаси.
АДВОКАТЪТ. Доктор Бартън ли? Хирургът?
ДЖОНС. Да. В общи линии се получава така, че (посочва се, като прави сложни движения) някъде дотук съм аз, а по-нататък е Том.
АДВОКАТЪТ. Том?
ДЖОНС. Брат ми. Той се казваше Томас, а аз съм Ричард.
АДВОКАТЪТ. Излиза, че от вас двамата?...
ДЖОНС (с известно нетърпение). Да, да.
АДВОКАТЪТ. Трансплантация? Разбирам. Добре, а защо застрахователното дружество не иска да плати?
ДЖОНС. И аз това се питам. Вие трябва да ги принудите. Нека да платят. Ето ме мене, вдовицата е налице, деца останаха. Заради всичко това направих дългове, а съвсем скоро има нов старт. Трябва да си намеря навигатор. Не участвам в обикновени състезания, ами в ралита. Разбирате ли?
АДВОКАТЪТ. Да, да, естествено... Нямате ли случайно снимка на брат си?
ДЖОНС. Имам (подава снимка).
АДВОКАТЪТ. Наистина не виждам никаква прилика.
ДЖОНС. Нали? Той беше чернокос, а аз съм рус.




Лем (на преден план): „Чакайте, това аз ли съм?“


АДВОКАТЪТ. Кажете ми какво е положението на снаха ви?
ДЖОНС. Положението ли? Чака пари. С нещо трябва да се живее, нали така?
АДВОКАТЪТ. Да, разбира се. Имам предвид... хм... смята ли се за вдовица?
ДЖОНС. А за какво трябва да се смята? Известно е, че съпругът е умрял, значи жената е вдовица. Нали?
АДВОКАТЪТ. Безусловно, господин Джонс. Без всякакви съмнения. Смятам, че поверихте тази работа в сигурни ръце. Скоро ще получите от мене добра вест.
ДЖОНС. Радвам се да го чуя! (Смее се със същия гърлен и оглушителен глас като брат си на старта.)
АДВОКАТЪТ (у когото се събужда съмнение). Господин Джонс, а дали...
ДЖОНС. Какво дали?
АДВОКАТЪТ. Напълно ли сте сигурен, че именно вие сте Ричард Джонс, а не Томас?
ДЖОНС. Как мога да бъда Томас? Всеки може да бъде само себе си, нали? Брат ми беше навигатор, а не пилот. Пилотът съм аз. А освен това има доказателство.
АДВОКАТЪТ. Доказателство? Какво доказателство?
ДЖОНС. Вдовицата с децата. Те останаха сираци, нали?
АДВОКАТЪТ. Разбира се! Затова ще разгледаме всичко старателно и се надявам, че работата ще приеме обрат, който напълно ще ви удовлетвори. Засега довиждане.
ДЖОНС. Довиждане.

(Адвокатът звъни в застрахователното дружество. Огромна зала на фирмата „Консолидейтид“. Между редици бюра на малки колички, наподобяващи столчета, каквито могат да се видят в баровете, са поставени пластмасови тела с вадещи се органи: сърца, бъбреци, черни дробове, бели дробове и т.н.)

ГЛАС (от високоговорител). Внимание, съобщение от щатската болница. Номер 366/9 и номер 197/В са прехвърлени в 45 D и 51 D.

(Една служителка става и започва да пренася сърца и бели дробове от едно пластмасово тяло в друго. На този фон протича телефонният разговор на говорителя на застрахователното дружество с адвоката.)

ГОВОРИТЕЛЯТ. Вие сте адвокатът на Джонс? Не ви съветвам да се обръщате към съда. Сигурно ще изгубите делото. Защо ли? Защото двамата братя Джонс нямат застраховка при нещастен случай, те имат застраховка „Живот“. А кой от тях е жив? Жив е този, чиито жизнено необходими органи са живи. В кое тяло се намират, няма никакво значение. Тук или там – за нас е безразлично. Важното е, че са живи. А щом те са живи, значи е жив и самият застрахован – в определено процентно отношение. Това е! Мога да ви кажа какво е то. Госпожице Ланд! Дайте, моля ви, телесните активи на Томас и Ричард Джонс!

(Служителката докарва две колички с пластмасови тела и подава на представителя две папки.)

ГОВОРИТЕЛЯТ (по телефона). Балансът на Томас Джонс е следният: 48,5 процента от неговите телесни движимости, във вид на редица лични органи, са инвестирани в брат му Ричард като вложение, имащо характер на необратимо дарение. 21,5 процента от телесните движимости на споменатия Томас са инвестирани в други лица, а в семейната гробница са положени останалите 30 процента, записани като щети. По такъв начин балансът на чистите загуби на Томас Джонс е около трийсет процента и в този размер застрахователното дружество е съгласно да признае застрахователния договор като пълноправен. Какво? Какво казахте? Ричард ли? Но нали вие сам твърдите, че Ричард е жив, как можем да му изплатим застраховка за настъпила смърт? Какво? Томас? Да, Томас е мъртъв на 30 процента. Това е. Останалото е инвестирано и се чувства отлично. Всичко най-добро.

(Главен вход на болница. Адвокатът слиза от колата си. Приближават се двама нелегални търговци.)

I ТЪРГОВЕЦ. Уважаеми господине, търсите или продавате? Плащам максимално високо.
II ТЪРГОВЕЦ. За операция ли идвате? Нещо сериозно? Имате ли нужда от пълен комплект? Черен дроб? Бъбрек? Първо качество, прекрасно, всичко като ново.
АДВОКАТЪТ. Моля ви, оставете ме на мира!

(Адвокатът крачи бързо по коридора на болницата. Врата с надпис „Рекламации“. Надниква вътре. Нещо като приемна. Човекът, който седи открая, има две леви ръце. Адвокатът затваря бързо вратата и върви по-нататък. Влиза в голяма зала. Огромни шкафове хладилници. Оживено движение. Домакин с бяла престилка и маска дава увити в марля пакети, подобни на парчета сирене. Сестри откарват пакетите с колички. В средата стои главният хирург, заобиколен от няколко лекари. Адвокатът отива към него.)

ЛЕКАРЯТ. При мен ли идвате? Слушам ви.
АДВОКАТЪТ. Докторе, аз съм адвокатът на Ричард Джонс. Вие сте оперирали него и брат му. Работата е там, че застрахователното дружество...
ЛЕКАРЯТ. Аха. Момент. Сестра! Моля, картоните на Джонс и Джонс!
II СЕСТРА (приближава се към лекаря). Извинете, от седма операционна казват, че не става.
ЛЕКАРЯТ. Ами нека домакинът да им даде по-голям размер. Определих, че този ще бъде малък.

(I сестра донася на лекаря картоните.)

ЛЕКАРЯТ. Аха. Спомних си. Да.
АДВОКАТЪТ. От застрахователното дружество ми казаха, че не всичко от онова, което – ъ-ъ-ъ – е останало от умрелият брат, е получил този, който е останал жив.
ЛЕКАРЯТ. Така е. Имаше някакъв излишък. Просто остана това-онова, а поради огромното количество нуждаещи се не можем да изхвърляме подобни излишъци. Надявам се, че разбирате? Хуманизмът ни повелява да делим с другите. Това е една от тези сложни ситуации, която носи със себе си прогресът.
АДВОКАТЪТ. Значи освен живия брат има и някой друг?
ЛЕКАРЯТ. Ами да! Да. Що се отнася до последствията, аз изпълнявам дълга си, спасих човек, без да ме е грижа за семейното му положение, ерген ли е той, или е женен. Така че не мога да ви кажа в момента дали госпожа Джонс е вдовица, или не. Това трябва да реши съдът. Освен ако не се стигне до някакво споразумение. Но това мене не ме засяга.
АДВОКАТЪТ. Какво говорите, докторе?! Аз между другото не идвам по този повод, обаче... Според вас излиза, че вдовицата може да не е вдовица? Нали вижда в живия своя зет? Била е на погребението! Какви съмнения може да има?!
ЛЕКАРЯТ. Уви, има съмнения. И дори много сериозни. Да предположим, че подчинявайки се на неотложни обстоятелства, направя такава операция... (Показва с ръка, все едно че разрязва в кръста на две половини.) Кой според вас в този случай е останал жив? Този ли е женен (показва от кръста нагоре), или този? (Показва от кръста надолу.) Ние тук се занимаваме само с тялото. А това каква част е решаваща от съпружеска гледна точка, трябва да установи законът.
АДВОКАТЪТ. А, така ли било! И на кого е горната част?
ЛЕКАРЯТ. Господин адвокат, дадох ви само нагледен пример. Реалната операция беше много по-сложна. Създадохме нова органична цялост, приспособена да живее. Със същия успех може да бъде и така... (Показва себе си, сякаш се разрязва вертикално и хоризонтално – на четири.)

Преведе от полски: Павел Б. Николов

* * *

ЗАБЕЛЕЖКА: целият текст на този киносценарий може да се прочете
в eлектронното списание LiterNet, 25.05.1999, № 1.

[alexandrit]

На 7 февруари т.г. в клуб „Иван Ефремов” се състоя специална вечер, водена от д.и.н. Васил Сивов. Нейната тема беше „Разработката на Иван Пунчев „Космократор”, която е изцяло построена върху текста на пан Лем „Новата космогония”. Тук привеждаме някои избрани пасажи, ориентирани към Лем.


Иван ПУНЧЕВ (1942–2009)

КОСМОКРАТОР

Станислав Лем е изобретил (както му се случва често!) гениален метод на интелектуално творчество: да прави рецензии за ненаписани книги.

Тези рецензии излагат идеите на книги, които читателят, даже и да не иска, създава със своето въображение – чете рецензията и пише книгата, която иначе никога не би написал! Какво е това, ако не иронично разобличаване на колективната същност на творчеството в науката? Науката е именно полифония на мислещите разуми, нескончаем диалог на живите с живите и на живите – с вече неживите и още неживите, т.е. живо безсмъртие на духа. Лем живееше с такова безсмъртие, понеже в своето настояще той водеше диалог с миналото и с бъдещето на науката. Нека да предоставим на изследователите на неговото творчество да разкрият всички тези предвиждания на бъдещата наука и техника, които полякът е направил, и да се обърнем към едно от тях. А то е може би най-потресаващото – „Нова космогония”, реч на професор Алфред Теста на тържествата по случай награждаването му с Нобеловия приз, препечатана от юбилейния сборник „From Einsteinian to the Testan Universe” („От вселената на Айнщайн до вселената на Теста”).

Но какво е това?

Става дума за теория, която още не е създадена, обаче ако читателят успее да я създаде, той непременно ще стане Нобелов лауреат и името му ще засвети редом до името на Айнщайн! В авторецензията „Абсолютната пустота” Лем, престорвайки се на критик на своята книга, пише: „Подозирам, че авторът пак е бил осенен от хипотеза и се е изплашил от нея. Разбираемо е, че той никога няма да признае това, и никой не ще докаже, че идеята за Космоса като Игра той е възприел сериозно.” Нима Станислав Лем е разчитал, че неговата уловка ще остане незабелязана? Та тя е извънредно проста: със смях да извикаш онова, което нямаш смелост даже да прошепнеш, а в края на „Новата космогония” фантастът говори направо: „Ако в действителност всичко това не е така, то може да имаме работа не с теория, ами с ПРОЕКТ и е възможно някога всичко да стане именно така.”




Космократор. Компютърна графика: Атанас П. Славов


Откровено казано, Лем дава тъкмо проект за теория, която днес – десетки години след написването (дали на шега, дали на сериозно) на рецензията му – учените наричат „Теория на Всичко”. Тя е предназначена да обясни Вселената и Човека заедно, както и самия процес за извършването на Всенаучна революция. Тук пан Лем е формулирал нова „парадигма”, а именно: че Вселената непременно поражда Разум-конструктор на нови вселени. С една дума, това е възпроизвеждане на Вселената посредством Разума и на Разума – посредством Вселената, вечната и безкрайна Разумна Вселена. Разбира се, проблемът за т.нар. космически цивилизации образува ядрото на тази „парадигма”. „Загадката на космическите цивилизации – отбелязва Лем – съдържа в себе си, подобно на матрьошка, проблематиката на ВСИЧКИ научни дисциплини.”

– – – – – – –

Някога, когато Станислав Лем е писал своите космологични опуси, всичко това е било просто научна фантастика и, то се знае, само „шега”! Сега всичко това е доста разпространена, макар и все още хипотетична идея в квантовата космология. Нека да чуем какво казват учените, които никога не са чели Лем, но вероятно някои от тях ще доразвият тая негова идея до Нобелова награда (с която, както е известно, самият поляк не беше удостоен, въпреки че се изяви като гениален писател).

– – – – – – –

Тази идея наподобява твърде много предсказаното от Лем – физиката ще стане наука за вселени с различни физики, ограничавани само от социологията на техногенния разум. Днес се предлагат „проекти” на различни космоинженерни технологии за сътворяване на нови вселени от Разума-конструктор, който се намира в познатата ни Вселена. Лий Смолин например смята, че образуването на черни дупки тук, в нашата Вселена, преминава в образуването на бели дупки в други вселени и че това е една възможна форма на колапс-антиколапсна инженерна дейност. Ед Харисън казва: „Разумните форми на живот започват да създават вселени. По такъв начин сътворението на Вселената отпада от сферата на религията и се превръща в обект на научни изследвания.” Най-важният резултат, до който стигаме ние, когато анализираме и обобщаваме идеята на Лем за Разумната Вселена (и опирайки се на съвременната наука), е формулираното по-горе положение, назовано от нас „общо НООГЕНЕН принцип”. Този принцип се отнася към Мултивселената. Ако тя е актуално-безкрайно множество от крайни вселени, Мултивселената би трябвало да съдържа поне едно актуално-безкрайно подмножество от вселени с различни физики и значи – с различни таблици на фундаменталните константи, обуславящи раждането на Разуми-конструктори, и по такъв начин на Безкраен разум в Безкрайната Вселена. И тоя Разум безкрайно твори и управлява Вселената. Ние наричаме този феномен на могъщия космически Разум КОСМОКРАТОР, което на гръцки означава „Властелин на Космоса” и е прозвище на бог Пан в орфическите химни.

Всъщност какво е Човек? Утробна форма на Космократора *...

_________________

* „Космократор” е името и на планетолета в романа на Лем „Астронавти” (1951). – Б. авт.

[alexandrit]

И КРИТИКИ… И ПОХВАЛИ…

Ако похвалите стоплят сърцето човешко, то критиките пък изострят ума. В тоя смисъл (наистина двояк!) ние сме благодарни на всички, които откликнаха на предложението ни за някакви отзиви.

И така, по-долу ви показваме малка колекция от тези отзиви – разноцветни и разнокалибрени – за юбилейното списание „Лемтернет”, издадено по повод 90-годишнината от рождението на Станислав Лем.

Навярно не е излишно да напомним, че съставители на списанието са Атанас П. Славов и Александър Карапанчев (който в случая съвмести и длъжностите на редактор & технически редактор, но не и на звукорежисьор :D).

* * *

„Лемтернет” е станал супер, изчетох го с голямо удоволствие.
☼ Вихра Манова, преводач и издател – 9.ІХ.2011

* * *

Драги Сашо, искам пак да ти благодаря за Лемтернета.
Освен че е много професионално направен, като всичко, в което имаш решаващо участие, намерих и доста интересни текстове. Интервюто ти с преводача Павел Николов си е направо находка. Текстовете от и интервютата със самия Лем не може да не са интересни, но особено ми хареса „Конкурсът” на Георги Малинов. Поздрави го, моля, следващия път, като го видиш в клуба или другаде. Много се кефих. Не можех да повярвам, че някой може да имитира толкова успешно Лемовата атмосфера и стил, иронията, неологизмите... А и самата идея, тоест трите идеи на трите изобретения са по лемовски мощни и интересни. Браво на Георги Малинов.
☼ Велко Милоев, писател – 2.Х.2011

* * *

Имаме какво да си кажем. Впрочем с броя вие вече се изказахтe – спретната работа без кошмарните печатни грешки, които наричам „чуканки”. Поздравявам ви най-вече за вкуса и осъзнатата мисия.
☼ Богдан Глишев, артист – 23.ХІ.2011

* * *

... Следва разделът „Фантастология”, който започва с „обяснение в любов към полския учител“ Станислав Лем *. Тази година е деветдесетата от рождението му, поради което за него е отделен общ анализ от Васил Сивов, озаглавен „За природата на фантастичното и границите на въображаемото“ (точно като литературните анализи, които четохме в училище, за да си напишем литературно интерпретативните съчинения). Макар и вероятно да е престъпление за човек, който се занимава с електронно списание за фантастика, аз не харесвам Станислав Лем. Аз виждам в „Соларис“ и представения в алманаха разказ „Съкровищата на крал Бискалар“ само измишльотини и загуба на време. Преди някой да ми се е обидил, бързам да го отдам на простотията и посредствеността си, за да продължа нататък, към интересните картини на български художници...
☼ Петър Атанасов, журналист – 29.ХІ.2011
__________________

* Този откъс е взет от „Българското СайФай Списание” (както си го изписват неговите създатели). Въпреки че рецензията е направена по друг повод, в нея се говори и за материали, включени най-напред в „Лемтернет”. – Б. съст.

* * *

За „Лемтернет”-а мога да кажа само положителни неща, на мене лично ми хареса (далеч съм от мисълта да изпадам в дребнаво критикарство); предполагам, че ще е така и за всички приятели на хубавата фантастика.
☼ Павел Б. Николов, преводач и блогър – 10.ХІІ.2011

* * *

Драги Карапанчев, привет!
Наистина съм удивен! Направили сте чудесно издание, не зная нещо подобно да е правено за Лем! Моите поздравления!
☼ Д-р Светослав Славчев, писател – 19.ХІІ.2011

* * *

Мнението ми за „Лемтернета”. Общо взето положително, с някои забележки. Не одобрявам микса с „ФаКтастика” и присъствието ни в клин, ни в ръкав на Янчо Чолаков. Не че имам нещо против Янчо, но не схващам връзката с Лем. Липсва ми обаче присъствието на някоя от двете главни преводачки на Лем и преди всичко на Лина Василева, която, като знам колко е словоохотлива, едва ли би отказала да се експонира. Финалът с „фенското” мнение също ми слабее, още повече че самият автор още на третия ред казва, че е „абсолютен дилетант във фантастиката”. Може би беше по-подходящо да се завърши с нещо веселичко от самия Лем – има такива материали в изданието. Е, разбира се, липсва ми и някакво откъсче от „Сума...”, но... Онова, което най-много ми хареса, освен произведенията и интервюто на самия Лем, е статията на Васко Сивов, разказът на Жоро Малинов и, разбира се, твоето интервю с Павел... как беше (пиша ти по памет, не гледам никъде), който за съжаление и доколкото успях да разбера, е превел само няколко разказа от гения.
☼ Светослав Николов, писател – 17.І.2012




Из цикъла „Кибериада”. Художник: Даниел Мроз


* * *

По отношение на „Лемтернет” разговорът е по-особен. Той може да се води дълго и да се възобновява, защото изданието е многомерно и не омръзва. Препрочитането му е абсолютно задължително и всеки път в него се откриват нови неща. Тук не става дума за суперлативи. „Лемтернет” е възприело многообразието на интелекта на Станислав Лем и е забележителен факт в честването на писателския юбилей, но съдържанието му не се отнася само за този момент. Изданието ще бъде актуално и при стогодишнината на Лем – дори и да не се добавят към него още материали. Замисълът му е оригинален начин да се поддържа паметта за автора.
☼ Димитър Хаджитодоров, писател – 25.І.2012

* * *

Теперь по „Лемтернету”. Я его внимательно изучил. Мне понравилось и оформление, и состав. Может быть, фаКтологию можно было бы для конкретного сборника подобрать более приближенную к творчеству Лема. Ведь постоянно случаются события, которые напоминают кое-что из Станислава Лема. Это и вирутальная реальность разного рода, и фантоматика, и наконец, просто новые технологии, о которых Лем писал давным-давно. Помнишь трионы – кристаллы памяти? Это ведь нынешняя флеш-память. А недавно в Интернете было несколько сообщений об одежде, которую создают напылением (как в „Возвращении со звёзд”). В общем, на пару страниц наверняка можно было бы набрать. Тогда номер получился бы ещё лучше!
Из материалов больше всего мне понравился рассказ Жоры Малинова. „Конкурс”, на мой взгляд, ещё интереснее „Репликации”. Мне бы немножко разгрузиться, я бы перевёл оба эти рассказа. Но постоянно всё новые и новые срочные дела никак не дают развернуться. Однако я не теряю надежды...
Хорошее интервью с Николовым. Интересная статья Васила Сивова. Библиография журнальных публикаций – спасибо Георгию! Есть ещё что искать на болгарском!!!
☼ Владимир Борисов, журналист и преводач (Русия) – 5.ІІ.2012

* * *

Послепис от дежурния форумник. Явно интересът на българина към пан Лем не е угаснал, въпреки че неговото творчество съвсем не спада към т.нар. лесносмилаеми духовни храни. И въз основа на това творчество и на неговата рецепция (както казват по новобългарскому „печените” критици) могат да се направят поне още няколко „Лемтернет”-а. Да не забравяме обаче, че първият такъв има само 64 страници...




Соларис: Бездната
Компютърна графика от Атанас П. Славов,
изявил се и като оформител на „Лемтернет”

[alexandrit]

● ● ●

В първите пролетни дни на 2006 година (а по-точно на 27 март) Станислав Лем, носител на най-високото полско отличие Ордена на Белия орел, си тръгна от този свят. Това стана в град Краков и след сърдечен пристъп, както твърди Н. В. Уикипедията.



Светла му памет... и още много
бъдещи читатели, родени през ХХІ век


През миналото лято аз отново си препрочетох неговите удивителни „Звездни дневници”. Нещо повече: отбелязах си с молив някои пасажи, които особено ми харесаха със своята неизчерпаема изобретателност и с мюнхаузеновския си пищен, кометно ярък и смел хумор.

Днес, в деня на Лемовата кончина, вместо скръбни поизтъркани слова ви предлагам една скромна подборка от дневниците на Ийон Тихи.

Из „Седмо пътешествие”:

В ТОВА ВРЕМЕ корабът летеше по права линия, с все по голяма скорост – този проклет метеор беше съсипал и регулатора на тягата. По курса си нямах никакви небесни тела, но не можех до безкрайност да се нося така слепешката. До някое време успявах да овладея гнева си, всъщност – докато не установих при измиването на мръсните чинии, че нагорещеният от интензивния режим ядрен реактор ми е развалил най-добрия къс говеждо месо, което бях оставил за неделя. Загубих равновесие на духа, изригвах вулкан ужасни ругатни и натроших част от сервиза, от което ми поолекна, но не беше много разумно. Като връх на всичко изхвърленото зад борда парче говеждо месо, вместо да се отдалечи от ракетата, обикаляше около нея като втори изкуствен спътник, предизвиквайки на равни интервали от единайсет минути и четири секунди краткотрайно слънчево затъмнение. За да успокоя нервите си, до вечерта изчислявах параметрите на неговото движение, както и пертурбациите на орбитата му, предизвикани от изпуснатия ключ. Излизаше, че през следващите шест милиона години бифтекът ще се старае да изпревари ключа, като се върти около кораба по кръгова орбита, и в крайна сметка ще го догони...

* * *

Из „Осмо пътешествие”:

– УВАЖАЕМИ КОЛЕГИ! – гръмна гласът на представителя на Еридан, който захвърли на пода томовете на междупланетния кодекс. Изглежда, че ораторите в ООП имат особена слабост към този жест. – Не бива да се примиряваме с позорните постъпки на нарушителите на Хартата на обединените планети! Длъжни сме да заклеймяваме безотговорните елементи, зачеващи живот в неподходящи условия!
Ето, при нас дойдоха същества, които не си дават сметка нито за скверността на своето собствено съществуване, нито за това как са възникнали! Те чукат на почтената врата на това високоуважаемо събрание и какво можем да им отговорим ние на всички тези развратняци, ужасняци, гнусотници, майцеядци, труполюбци, кретенци, кършещи своите ръце-неръце и падащи от краката-некраката си, когато разберат, че техният Съвършен творец е бил просто някакъв звезден моряк, излял върху скалите на мъртвата планета ферментиралата помия от ракетната кофа за боклук, придавайки на тия жалки зачатъци на живот свойства, които после ще ги направят посмешище за цялата Галактика! И как сетне да се защитават нещастниците, когато някой Катон ги обвини в позорна белтъчна лявопосочност!
(Залата закипя, устройството напразно удряше с все сила в плочата, наоколо се разнасяха крясъци: „Позор! Долу! Да се накажат! За кого говори той?! Гледайте, гнусотникът целият тече!”)
Аз наистина бях плувнал в пот...

* * *

Из „Тринадесето пътешествие”:

– НЕ РАЗБИРАМ. Какво означава това?
– Ей сега ще ти обясня всичко. Във всеки момент в обществото съществуват определен брой функции или, както ние казваме, щатове. Те са, първо, професионални, тоест държавници, градинари, техници, лекари; има също и семейни щатове – бащи, братя, сестри и така нататък. И всеки пантиец заема по един от тези щатове само за едно денонощие. Онзи, който вчера е бил градинар, става днес инженер, вчерашният строител е днес съдия, а държавникът – учител. Същото е и със семействата. Всяко от тях се състои от роднини – баща, майка и деца, но непроменени остават само функциите, а пък съществата, които ги изпълняват, се променят всяко денонощие. И в крайна сметка неизменно остава само множеството, нали разбираш? Всеки ден в него има еднакъв брой родители и деца, лекари и медицински сестри и тъй нататък – във всички области на обществения живот. Могъщият организъм на нашата държава съществува от векове непоклатим и неизменен, по-издръжлив от скала, а тази си издръжливост дължи именно на факта, че премахнахме веднъж завинаги ефирния характер на индивидуалното съществуване. Затова ти казах, че ние сме взаимозаменяеми. Ще се убедиш сам след малко, в полунощ – ако ме извикаш, ще дойда при теб в нова роля…

– – – – – – –

Възцари се мълчание. Наруших го аз:
– Ами ти, ти самият!
– Кой съм аз, аз самият, извън днешния щат? Име, презиме? Нямам такива. Лице? Благодарение на биологичните операции, направени у нас преди векове, лицето ми е идентично с това на другите. Щатът! Ще се промени в полунощ. Какво остава? Нищо. Помисли – какво значи смърт? Загуба, трагична поради своята необратимост. Кого губи този, който умира? Себе си ли? Не, защото умрелият не съществува, а онзи, който не съществува, вече нищо не може да загуби. Смъртта е проблем на живите – тя означава да загубиш близък. Ние никога не губим своите близки. Вече ти говорих за това. Всяко наше семейство е вечно. У нас смъртта би била съкращение на щатните бройки. Законът го изключва. Трябва да вървя. Сбогом, чужденецо…

* * *

Из „Четиринадесето пътешествие”:

3 3. V І І І.
АВГУСТ ПРОДЪЛЖАВА. Следобед долетях до сервиза. Намира се на малка, съвършено пуста планета. Постройката е като мъртва, жива душа няма наоколо. Взех една кофичка и тръгнах да видя дали нямат тук някаква боя. Ходих, ходих и най-сетне чух свистене. Надникнах – зад сградата на сервиза стояха и разговаряха няколко парни машини. Приближих се.
Едната казваше:
– Ясно е – облаците са форма на задгробен живот на парните машини. Оттук основният въпрос: кое е първичното – парната машина или водната пара? Аз казвам, че парата!
– Млък, идеалистко проклета!
Помъчих се да ги питам имат ли боя, но те така свистяха и свиркаха, че не чувах собствения си глас. Записах впечатленията си в книгата за оплаквания и продължих нататък.

3 4. V І І І.
Този август няма ли да има край? Преди обяд почиствах ракетата. Ама че скука. Я по-бързо вътре, при мозъка. Какъв ти смях – такива прозявки ме налегнаха, та имаше опасност да си разчекна устата. На десния борд – малка планета. Прелитайки край нея, забелязах бели точки. През бинокъла видях, че това са табелки с надпис: „Не се навеждай навън.” Мозъкът нещо не е в ред – гълта поянтите.

1.Х.
Бях принуден да се отбия на Строглона, защото ми се свърши горивото. При спирането така се ускорих, че прескочих целия септември.

– – – – – – –

Гидът извади от чантата си един печатен лист и ми го даде да го прочета. Запазил съм го в архива си. Ето какво пише:

ЛОВ НА КУРДЕЛИ

Инструкция за чужденци

Като ловен обект курделът предявява високи изисквания както към личните качества на ловците, така и към тяхното снаряжение. Тъй като в процеса на еволюцията това животно се е приспособило към метеоритните дъждове, покривайки тялото си с непробиваема броня, курделите се ловят отвътре.
За лова на курдели са необходими:
А) В началната фаза – паста-мезе, сос с гъби, зелен лук, сол и чер пипер.
Б) В основната фаза – оризова метличка и бомба с часовников механизъм.
І. Заемане на позиция. Курделите се ловят с примамка. Натрит предварително с пастата, ловецът кляка в браздата на шчорга, след което другарите му го посипват отгоре със ситно нарязания лук и го подправят на вкус.
ІІ. Курделът трябва да се чака в това положение. Когато животното се приближи, следва да запазите хладнокръвие и да сграбчите с две ръце бомбата, която държите до този момент между коленете си. Обикновено гладният курдел гълта отведнъж. При опасност за неуспех някои съветват да се посоли ловецът допълнително, но подобна крачка е твърде рискована, тъй като курделът може да кихне. Малко ловци са останали живи след такава кихавица.
ІІІ. Погълнал примамката, курделът се облизва и се отдалечава. След поглъщането си ловецът пристъпва незабавно към основната фаза, тоест с помощта на метличката изтръсква от себе си лука и подправките, та пастта да разгърне изцяло своето очистително действие, след което нагласява часовниковия механизъм на бомбата и се отдалечава възможно най-бързо в посока, обратна на тази, от която е дошъл.
ІV. Когато напуска курдела, ловецът трябва да внимава да не падне на ръцете и краката си и да се натърти.
Забележка: Използването на люти подправки е забранено. Забранено е също да се поставят на курделите бомби с нагласен часовников механизъм, както и посипани със зелен лук бомби. Подобни деяния се преследват от закона и се наказват като бракониерство...

(П р о д ъ л ж е н и е т о ● с л е д в а!)

[alexandrit]

● ● ●

Продължаваме с още някои приключения на звездния барон Мюнхаузен – тоест Ийон Тихи. За него маестро Лем пише в течение на десетки години от живота си на знаменит фантаст.


Из „Осемнадесето пътешествие”:

ИЗВЕСТНО Е, че Космосът съществува на кредит. Заедно с всички свои съзвездия и галактики той е всъщност един ужасен дълг, нещо като полица, като задължение, което в края на краищата трябва да бъде изплатено. Вселената е незаконно взет заем, тя е енергетично-материален дълг, нейното привидно „трябва” е в действителност категорично „длъжна съм”. Затова и Космосът, след като е Незаконен Ексцес, ще се пукне в един прекрасен ден като сапунен мехур. Бидейки аномалия, той ще се завърне обратно в същото Небитие, от което е изплувал. И едва този момент ще бъде връщане към Правилния Ред на Нещата!...




Една от рисунките на Станислав Лем

* * *

Из „Двадесет и второ пътешествие”:

НЕ ЩЕШ ЛИ, забелязах една дребна фигурка, която отдолу ми даваше някакви знаци. Угасих двигателя, спуснах се бързо с планиращ полет и приземих кораба до група живописни скали с извисяваща се над тях сграда от дялан камък. Срещу мен тичаше висок старец в бяло расо на доминиканец. Той се оказа отец Лацимон, глава на всички религиозни мисии, действащи на територията на близките съзвездия с радиус шестотин светлинни години наоколо. Там са разположени около пет милиона планети, на два милиона и четиристотин от които има разумен живот. Щом разбра какво ме е довело в тези места, отец Лацимон изрази съчувствието и радостта си от срещата, защото, както ми каза, аз съм първият човек, когото вижда от седем месеца насам.
– Свикнах с обичаите на меодрацитите, които населяват тази планета, и често сам се улавям да правя чудновата грешка: река ли да се заслушам внимателно в нещо, вдигам ръце нагоре като тях... (Известно е, че ушите на меодрацитите се намират под мишниците им.) – обясни ми той.
Отец Лацимон се оказа много гостоприемен човек. Обядвахме заедно; обядът беше само от местни ястия: дъгави пижонки в тресос, дарушени мражоли, а за десерт мяшкоти – откога не бях вкусвал такива, след което приседнахме на верандата на мисията. Лилавото слънце припичаше, птеродактилите, изобилно разселени на планетата, пееха в храстите и в следобедната тишина достопочтеният преор на доминиканците започна да споделя с мен своите грижи; оплакваше се колко трудно се работи в тези райони. Така например петорняците, жителите на горещата Антилена, които замръзват вече при 600 градуса по Целзий, изобщо не искат да чуят да им се говори за рая; затова пък описанията на ада те посрещат с жив интерес, и то именно поради благоприятните условия – кипяща смола, пламъци, – които господстват там. Освен това при тях всъщност не се знае кои лица биха могли да бъдат посвещавани в духовен сан, понеже на Антилена се различават пет пола; и ето ти един нелек проблем за теолозите.
Изразих съчувствието си. Отец Лацимон вдигна рамене:
– Ах, това не е нищо. За бжутите например възкресението е толкова естествена дейност, колкото, да речем, обличането на дрехите, и не можем да ги накараме да го признаят за чудо. Дартридите от Егилия нямат нито ръце, нито крака; биха могли да се кръстят само с опашка, но аз все още не мога да приема такъв жест. Чакам отговор от апостолската столица, а във Ватикана вече втора година мълчат...

* * *

Из „Двадесет и осмо пътешествие”:

АРИСТАРХ ФЕЛИКС Тихи – племенник на Еузебий и мой братовчед – събрал най-ценните дарования, проявили се преди него в нашия род поотделно. Той е и единственият, който дочакал признание и натрупал значително състояние благодарение на гастрономичното инженерство, наричано още гастронавтика, чиято област блестящо развил. Корените на тази техническа дисциплина трябва да се търсят още в края на XX век, когато тя била известна в суров, примитивен вид като „ракетно канибалство”. За да се икономисат материали и място, вътрешните стени на ракетите се изработвали от пресовани хранителни концентрати – зърнени храни, тапиока, бобови растения и пр. После тази конструкторска дейност разширила обхвата си и върху мебелите в ракетите. Моят братовчед оценил кратко и ясно качествата на тогавашното производство с думите, че на вкусния стол няма да седнеш, а удобният затруднява храносмилането. Аристарх Феликс пристъпил към проблема по съвсем оригинален начин. И нищо чудно, че Обединената алдебаранска корабостроителница нарекла на негово име първата си тристепенна ракета (Ордьовър, Ястие, Десерт).
Днес никой не се учудва на разпределителните табла на съестна основа, така наречените електрокексове, на слоестите кондензатори, макаронената изолация, меденкоидите, тоест бобини от бадеми с мед, добри проводници на електрическия ток, както и на прозорците от бронирана захар, въпреки че не всеки обича да носи костюми от омлет и да има възглавница от ореховки или юрган от козунак (заради трохите в леглото). Всички те са дело на моя братовчед. Той изобрети буксирните въжета-колбасници, щруделните чаршафи, юрганите от суфле, а също и грисовоюфченото задвижване и пръв приложи швейцарското сирене в хладилниците. Като замени азотната киселина с лимонена, превърна горивото (при това – безалкохолното) във вкусна освежаваща напитка. Много надеждни са и неговите пожарогасители с плодов кисел, които гасят еднакво добре и пожарите, и жаждата. Не мина и без епигони на Аристарх, обаче никой не можеше да се мери с него. Някой си Глобкинс се опита да наложи на пазара като осветително тяло тортата на Захер с фитил – пълно фиаско, тортата хем едва-едва светеше, хем се вмирисваше на дим. Неговите изтривалки от ризото също не намериха купувачи, да не говорим за изолационните му плочи от халва, които се пръскаха на парчета при първия сблъсък с метеор.
За сетен път бе доказано, че самото хрумване не е достатъчно, необходимо е още всяко конкретно решение да бъде творческо – като гениалното по своята простота предложение на моя братовчед да се запълват със супа „нищо” всички празни места на ракетната конструкция, благодарение на което и пространство се печели, и човек може да се наяде. Според мен този представител на рода Тихи напълно е заслужил да бъде наречен „благодетел на космонавтиката“. Не толкова отдавна нейните първооткриватели ни убеждаваха, и то по времето, когато ни се повдигаше при вида на шницелите от водорасли и супите от мъхове и лишеи, че такава ще бъде прехраната на човечеството по пътя му към звездите. Сърдечно благодарим! Слава богу, аз самият доживях по-добри времена, а то в дните на моята младост колко екипажи издъхнаха от глад, носени от мрачните космически течения – с единственото право да изберат или системата на жребия, или демократичните избори с обикновено мнозинство на гласовете. Всеки, който помни тягостната атмосфера на събранията, когато се обсъждаха тези неприятни въпроси, ще се съгласи с мен. Навремето се вдигна много шум около проекта на Драплюс да се разпръснат равномерно из цялата Слънчева система грис, булгур и какао. Но той не се прие, първо, защото щеше да струва много скъпо, и второ, защото иззад облаците от какао нямаше да се виждат навигационните звезди.

– – – – – – –

Запис 116 303. От колко години вече нямаме гравитация! Пясъчните часовници не работят, часовниците с махало спряха, а в механичните пружините отказват. До някое време късахме страниците на календарите, както ни падне, но и този период отмина. Като последни ориентири ни останаха закуските, обедите и вечерите, ала, не дай си боже, някое стомашно разстройство и цялото отчитане на времето пропада. Трябва да прекъсна, някой влезе: или са близнаци, или е интерференция на светлината...

* * *

Една добавка: за източник е ползвано първото издание на „Звездни дневници” (книгоиздателство „Георги Бакалов”, 1984, библиотека „Галактика” № 57). Преводът е направен от Лина ВАСИЛЕВА, носител на наградата „Г р а в и т о н”.

[Nasko]

А ето как е представен нашият "Лемтернет" на сайта за библиография на Станислав Лем на руски език:
http://bvi.rusf.ru/lem/lb2011.htm#bol

[alexandrit]

С празничен поздрав към Георги МАЛИНОВ
и Георги НЕДЯЛКОВ – тези отлични познавачи,
популяризатори и интерпретатори на пан Лем

● ● ●

Кандидат на техническите науки, публицист и преводач – това е кратката визитка на лемолога Виктор ЯЗНЕВИЧ.
На 27 януари т.г. сайтът „Аргументы и Факты в Беларуси” помести интервю с него на тема „Феноменът Станислав Лем”. Предлагаме ви няколко извадки от този наистина интересен материал, който осветява различни страни от многоликия полски автор.


Когато Гибсън e бил още ученик...

Виктор Язневич: На мнозина Станислав Лем е известен преди всичко като литератор. Но през 1989 година той престана да пише белетристика и се отдаде на философско-публицистично творчество. Беше му приятно, че в „Най-нов философски речник” и в други справочници, издадени напоследък, той фигурира в качеството си на аналитичен философ. Впрочем има го и като културолог – в енциклопедията „Културология”, и като социолог – в енциклопедията „Социология”.

Аз отдавна чета Лем в оригинал, понеже добре владея полски език. Обаче през 1999 година реших от читател да се преквалифицирам в преводач, та и други хора да могат да се приобщават към неговите по-късни произведения. Темите, които Станислав Лем разработваше в своите статии, ми бяха действително близки: Интернет, компютрите, изкуственият интелект, постиженията и прогнозите в областта на изчислителната техника, започнала бурно да се развива през 70-те години на миналия век... През 90-те години Лем анализира в кое точно се е оказал прав и в кое – не...

Аргументы и Факты: А каква прогноза може да се направи, да речем, за създаването на изкуствения интелект?

Виктор Язневич: Въпреки достатъчно бързото развитие на изчислителната техника и на програмното обезпечение това няма да стане съвсем скоро. Може би ще се случи след 50–100 години. Защото колкото повече знаем, толкова повече подводни камъни виждаме, които могат да попречат на успешния напредък.

... Станислав Лем беше гений, каквито се раждат в определени епохи на човечеството – и това не са гръмки думи. Той бе получил медицинско образование, но на практика през целия си живот се самообразоваше: в сферата на неговите интереси влизаха биологията, кибернетиката, космологията. Задълбочените познания и системното мислене му позволяваха да поставя оценки на явления, намерили своето потвърждение след години. Неслучайно него с охота го цитираха мнозина сериозни учени по света. В своя фундаментален труд Summa Technologiae Лем предвиди виртуалната реалност и нанороботите, а също така разви идеи за автоеволюцията на човека, за изкуствения интелект и създаването на изкуствени светове. Интересно, че мнозина присъждат „палмата на първенството” на Уилям Гибсън, макар че той още е бил ученик, когато пан Лем описва т.нар. виртуална реалност (според него: видеопластика, фантоматика) и Интернет.

В романа си „Непобедимият” полякът пише за еволюирането на автоматите и миниатюризацията на въоръжението. В своята повест „Голем ХІV” Лем изказва хипотеза за еволюцията въз основа на генетичното предаване на информация. След няколко години биологът Ричард Докинс, развил теорията за „егоистичния ген”, фактически потвърждава Лемовите догадки. В произведенията му може да се прочете също за клонирането, за биологичното оръжие, въобще за много неща, които човекът изобретява по-късно. А пък благодарение на най-известния му роман „Соларис” на бял свят се появи едноименният философски термин.




● „Мир на Земята” – един от романите на фантаста,
които още не са излизали в България


Аргументы и Факты: Защо Лем не е ползвал компютър?

Виктор Язневич: През целия си живот Станислав Лем е работел на пишеща машина. Бидейки голям капацитет в областта на компютърната техника, той още при първа възможност придобива персонален компютър, даже не само един, но с тях се е занимавал неговият син. У самия Лем в края на 90-те години се появява някакво неврологично заболяване, поради което той вече не може да пише на машина и диктува статиите си на секретар. Същият човек е водел цялата му кореспонденция по електронната поща. Пан Лем не е ползвал и Интернет, смятайки, че 95 процента от нещата в него са боклук.

Аргументы и Факты: Книгите на Станислав Лем се издават и днес, в разни страни по света се правят семинари, конференции, конгреси, посветени на неговото творческо наследство. Къде е тайната на този интерес?

Виктор Язневич: През последните години жанрът „научна фантастика” на практика не се развиваше, затова пък се появиха много автори на „фентъзи” – лек развлекателен жанр: прочиташ произведението и го забравяш. Докато научната фантастика дава храна на ума, позволява да се погледне на реалния свят при определени условия и обстоятелства. Това не е бягство от действителността, ами шанс човек да се замисли за много страни от живота...

През 2001 година лемологът Владимир Борисов от Абакан проведе допитване на своя сайт, посветено на литературните хитове на ХХ век в областта на фантастиката. Сами разбирате, че списъкът е бил обширен. Гласували са представители на различни поколения, младежта също. Фактът, че шест книги на Лем са заели първи места като най-добри произведения на годината – „Соларис”, „Непобедимият”, „Оглед на място” и други, – показва, че неговото творчество е актуално и досега и продължава да буди интерес.

● От руски език: Александър Карапанчев