Фантастична поезия (2)

[alexandrit]

■ ХОРЪР ПЛЮС... ПОЕЗИЯ


В своето класическо есе Свръхестественият ужас в литературата Х. Ф. Лъвкрафт нарича Едгар По създател на съвременния хорър – както белетристичен, така и поетически – „в неговия окончателен и съвършен вид”.

И наистина: космически ужас изпълва стиховете и разказите на маестро По. Гарванът, който удря с клюн право в сърцето; вампирите, които бият тревожни камбани; гробницата на Улялюм през черна октомврийска нощ или пък странните куполи и шпилове, разхвърляни по морското дъно; „дивата вълшебна звезда, която ни блещука през годините”... – всичко това (и още много друго!) ни гледа заплашително от разнородните страхове, кипнали в поетически кошмар.

Сред по-съвременните певци на „космическия ужас” Лъвкрафт изтъква сънародника си Кларк Аштън Смит (с поемата му „Любителят на хашиш” и пр.). А накрая – какво мислите? – оказва се, че и самият Х. Ф. Лъвкрафт се изявява не само като прозаик, но и като бележит представител на хорърската поезия (застъпена например в цикъла му сонети „Гъби от Югот” и др.).

Интересно е да се посочи, че международната организация Horror Writers Association всяка година присъжда наградата „Брам Стокър” за постижения в хоръра, включително и в категорията... Потически сборник (Bram Stoker Award for Best Poetry Collection) *.

* Бележка под линия. За написването на този текст е използван материал от ВикипедиЯ, свободная энциклопедия, която ни вдъхнови за цялото блокче. – Б. фор.


оооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо


А сега – хайде да видим една алтернативна ситуация.

Нека за момент си представим, че знаменитият Шарл Бодлер е публикувал своите Цветя на злото не през 1857 година, ами в ХХ век – по времето, когато вече се връчва призът, наречен на дракуловеда (за малко да напишем: драконоведа) Брам Стокър. Е, как смятате, този поетически сборник има ли шансове да получи Bram Stoker Award for Best Poetry Collection?

За да онагледим малко от малко въпросната ситуация, ще цитираме едно стихотворение на изключителния парижанин:


■ Шарл БОДЛЕР

В а м п и р ъ т

О, ти, която като нож
в сърцето ми отвори рана;
ти, луда и красива, с мощ
на стадо демони, пияна,

духа ми, дух на верен роб,
в алков превръщаш ти, в постилка;
навеки свързан с теб, до гроб –
като пияница с бутилка,

като играч със своя зар,
като каторжник стар с верига
и като червей с труп – о, стига,
проклинам те, проклета твар!





Към бляскавия нож прострях
ръце: върни ме пак на воля,
реших отровата да моля –
да ми помогне в моя страх!

Уви! Отровата и ножът
отвърнаха без капка срам:
– Защо теглата те тревожат,
щом в роб си се превърнал сам,

нещастнико – изпит, изсъхнал;
избавим ли те най-подир,
с целувки пак живот би вдъхнал
в трупа на твоя скъп Вампир!

От френски: Кирил КАДИЙСКИ


■ И з т о ч н и к:

Шарл Бодлер – Цветя на злото.
Малки поеми в проза. – София: Народна култура, 1984.

[alexandrit]

ТРОЙКА ПО УНГАРСКИ

Неотдавна с Николай Тодоров станахме ре-
дактори на една книжка с лишеното от паунова
украса заглавие „Избрани стихотворения”. Неин
автор е Габор Дюкич, а пък издател – ГУТЕНБЕРГ
(есен 2013)... Колкото и да е свободно реещо се и
модернистично словото в нея, и тук се е „промъкнал”
супержанрът Фантастика. И така:


Габор ДЮКИЧ (1958)

Неочаквано положение

Рамката на вратата стои накриво
Бравата е увиснала
Подът е неравен
Стените са наклонени навътре
Стесняват и разтягат пространството нагоре
Облакът се превръща в триъгълник
Мебелите се разпръскват на купчини
Чувствам се едновременно на много места
Всичките ми органи се умножават
С всяка уста ям различни неща
Под всеки мой крак почвата е различна
Прагът се надига
Чакам накъде ще тръгне стаята





килер

падащите на тревата в градината звезди
събирам накуп с копринена кърпа
подреждам ги по големина в буркани от компот
и когато небето и земята
потъмнеят навъсени и празни
махам целофана от гърлата на бурканите
и пускам проблясващите светулки
една по една обратно в небето


Напразно

С грешната си лява ръка
търся в джоба си мама и татко
изваждам ги и ги поставям
в другия джоб
но не понасят този
климат
и падат обратно

От унгарски: Стефка ХРУСАНОВА

[alexandrit]

* * *
През септември т.г. и аз се усетих като едно от стотиците хиляди стъкълца в кипящия калейдоскоп на Капалъ чарши.
... С позамаяна от багри и шумове глава се бях спрял пред просторна сергия за подправки, изскочила сякаш от страниците на „Хиляда и една нощ”. Може би моето обоняние, завидяло на вече преситените ми други сетива, ме бе довело дотук. Тъкмо съзерцавах и вдишвах пъстроцветните мостри на синеокия продавач в дънки, когато изведнъж забелязах, че настрани, до чашата му с кафе и пепелника, блещука някакво списание.
Даже отдалеч прочетох заглавието му, което наистина ме развълнува: „Йемйешил йел” (Съвсем зелен вятър). Типичен образец за напевния език, из чиито дебри властват голяма и малка звукова хармония.
– А, хм, това ли? – отвърна на въпроса ми търговецът. – Мои братовчеди от Адана започнаха да го издават преди два месеца. Пък аз си го прелиствам сутрин, докато се оглеждам за първия клиент...
Накратко, купих си шафран, локум с пауновосин цвят и заинтригувалото ме списание. Зад заглавието му „се криеше” редакционната политика: екология & фантастика. Оказа се, че и в тези области на практиката и въображението османците не са вече съвсем зелени, ами напротив...
Като илюстрация на горната ми мисъл помествам едно стихотворение, което преведох с известна мъка, освежавайки позаспалите си спомени от турската филология.


● Али ТАТЛЪБАБА

В Ъ Л Ш Е Б Н И Ц И

Тихо е, кротко е и толкова спокойно,
докато есента ни удря със още един печат,
гравиран върху сапфирената полусфера на небето.

Бистро е, дълбоко е и уж тъй умиротворено,
че октомврийският ни цар Хлорофил,
сръбнал мъничко вино за кураж
направо от зърната на късните лозя,
най-сетне провожда на разходка
двете си прекрасни дъщери –
принцеса Каротин и принцеса Антоциан.

И те оглеждат безброя шедьоври,
който са създали сред гората:
охрови палитри, серни и портокалови
прозорчета във всемира, дозряващ изумруд,
съзвездия и езерца от девствена пурпурна кръв...

Но защо ли цар Хлорофил потръпва,
щом съзре свилените плетки на паяците
или моравата ладийка на понесло се листо,
грабнато от тръбата на внезапен полъх?

О, той долавя във тях близките вести
– Ноември ще дойде на дъждовен,
а Декември на снежнобял кон,
и ще му залепят маската на зимата,
та никога вече да не види дъщерите си,
прекрасните принцеси Каротин и Антоциан.

Тихо е, дълбоко е и толкова спокойно,
че не се усеща как полека изчезват
тримата вълшебници на късни шедьоври,
докато есента ни бележи със още един печат,
издълбан върху опаловото полукълбо на небето...

Бележка и превод: Сандро ГЕОРГИЕВ




● Листо от Есенландия...

[Кал]

Браво на комшиите. Ще имаме да обменяме с опит тях (особено догодина, като почнем „зелената“ антология).

Али Татлъбаба не е ли същият поет, който се появява в Каливно.net? Ако е той – интересува ме как се изписва на турски, за едни библиографски данни.

[alexandrit]

◄ В един зимен ден – а по-точно казано, на
27 декември 2010 година – Мартин ПЕТКОВ
отвори в този форум темата „Фантастична пое-
зия”. По-късно тя беше заключена заради дре-
бен спор от правописно естество.

Сега напомняме, че тая тема, минала някъде
назад *, все пак съществува. Тя диша, пулсира и
смирено очаква своите поетично-фантастични
читатели. От нея, така да се каже, препечатваме
два опуса, посветени на любовта.

Понеже, както се изрази Мартин на същия този
27 декември: „Нима ще оставим най-красивото
човешко чувство само в ръцете на реалистите?”.


ПРЕЗ ПОЕТИЧНИ ОЧИ


Теодор СТЪРДЖЪН (1918–1985)

ГРЪМ И РОЗИ

Ти ми даде сърцето си,
ти ми даде света.
И гръм, и рози, избуяла трева,
море и топла плът.

В златна чаша отпих от зората,
в сребърнa – от тъмнината.
И яздих жребеца на дивия вятър,
и пях със звъна на водата.

С гръм поразих всяко зло на земята,
а правото с рози посрещнах.
С моретата мих, с плътта аз строих
и светът беше светъл и ласкав.

Превод: Васил СИВОВ


☼ ☼ ☼


Владо ЛЮБЕНОВ (1961)

НЯКОЙ ДЕН

На Г. Г.

Някой ден ний ще станем безсмъртни
и ще идем на Млечния път.
А селцето със къщите смътни
ще загуби и смисъл, и плът.
Ще потънат тополите вечни
като сламки във черната нощ
и долът с шумовете далечни
ще се слее с космичната мощ...

Някой ден с теб ще станем безсмъртни,
ще се срещнем на Млечния път.
Ще протегна аз пръсти безплътни
да докосна пак твоята гръд.
И разтваряйки звездната риза,
ще ти шепна беззвучни слова,
както месец във облака влиза,
тъй ще вляза във теб след това...

Ще се слеят душите ни нежни,
както Млечният път се е слял,
както сливат се тъмните бездни
във всемирна и дива печал,
и селцето със къщите смътни,
и тополите, дето трептят...
Непременно ще бъдем безсмъртни.
Само ти ме обичай до смърт...




Рисунка: Калин НИКОЛОВ

* Бележка под линия. В момента темата „Фан-
тастична поезия” се намира на страница 5 от
раздела „Литература и други изкуства”. – Б. al.

[alexandrit]

■ Влада УРОШЕВИЧ

Една застрашителна пукнатина...

Македонецът Урошевич (1934) е между най-бележитите
поети на Източна Европа. Той е дългогодишен препода-
вател по сравнителна литература в Скопския университет
и преводач на модерните френски стихотворци от ХХ век.
Някои критици го определят като професор по сюрреа-
лизъм и навярно имат право за такава оценка...


НАРИЧАНИЯ

Той е стар окуцял вулкан,
той е любовник на кобили,
той е остров със седем луди диригенти,
той е подводница-конска муха.

Той е геоложки пласт, пълен с изгубени ключове,
той е пожарникар-подпалвач,
той е дърво, което напролет лети към морето,
той е глухоням космонавт.

Той е продавач на безлюдни планети,
той е приятел на прахосмукачка-мравояд,
той е укротител на диви огледала,
той пробутва на компютрите леки жени.

Той води къртове на разходка из рудниците,
той е плашило, влюбено в мълнията,
той носи в джоба си адска машина,
настроена за след три века; той е поет.




Художник: Марк Райдън (САЩ)


НЕПОТВЪРДЕНИ ВЕСТИ

В трезорите на банките са намерени кюлчета лед
вместо кюлчета злато
Чудесни зелени пеперуди от Мадагаскар
са забелязани да летят
в полумрака на едно скопско квартало кино
В дома за глухонеми деца
едно цвете успяло да проговори
с някои от обитателите на дома
с помощта на ухания
По високите планини
са видели да падат малки розови кукли
вместо сняг
В сънищата на ония които не четат поезия
е открита една застрашителна пукнатина
продължаваща да расте


НАВИЦИТЕ ВЕЧЕ НЕ ВАЖАТ

Облаците с пълна утроба с камъни
се влекат съвсем ниско
Паника по високите етажи
Локомотивите обраснали в козина
дремят в тунелите
само с един отвор
Студеният вятър
духа в гората където дърветата
са отрупани с пластмасови листа
които не падат
От яйцата на птиците
се излюпват малки къртици
но къде да копаят ходници
когато Земята е
голяма ръждясала желязна ябълка
забравена на Вселенския Клон
който вече не ражда

■ Преведе: Кирил КАДИЙСКИ

И з т о ч н и к: Влада Урошевич – Поезия,
издателство „Нов Златорог”, 2006

[alexandrit]

_________________________

От някои познавачи на жанра съм чувал, че „Слънчеви приказки” (1918) на писателя, художника и тайнoвидеца Николай Райнов е първият БГ сборник с фантастика. Други пък знатоци отдават своите предпочитания на „Синята хризантема” (1922) от Светослав Минков... Но нека оставим настрана този задочен спор и да видим един опус от тия „Слънчеви приказки” – опус, който си е eдно „живо” стихотворение в проза.
_________________________


● Николай РАЙНОВ (1889–1954 )

СЛЪНЦЕТО Е УГАСНАЛО

Зад тези стени слънцето прониква само на пладне.
Фараони са спали някога тук.
В мрачните ходове, вдълбани в скалата, са лежали саркофази от сиенски камък: царски мумии са спали някога тук.
Един ден незнайни мъже са счупили входната плоча и са изнесли някъде мумиите.
Не знам къде са ги отнесли.
По тревясалите плочи на гробницата пълзят хамелеони. Очите им се въртят като стъклени кълба. Те дирят нещо с очи.
Те не могат го намери.

— — — — — — — — —

Зад тези стени се влачи като ленива ивица Нил.
Сребърни лодки са плували някога там.
По лъскавите петна, раздиплени под лампада от лъчи, са се плъзгали празнични кораби от кедрово дърво: сребърни лодки са плували някога там.
Един ден нечакан прилив е завлякъл лодките и ги е затрупал с мокра глина.
Не знам къде ги е потопил.
По мазната пръст на брега подскачат лениви ибиси. Крилете им тежат като мокри корабни платна. Те дирят нещо с очи.
Те не могат го намери.

— — — — — — — — —

Зад тези стени се диплят морни изпарения.
Жъртвен дим е кадил някога тук.
По окълцаните картини, писани с пъстри бои, миризлив чад е сплитал таинствени образи: жъртвен дим е кадил някога тук.
Един ден непознат жрец е счупил изваянията и ги е заровил някъде.
Не знам къде ги е заровил.
И в този ден слънцето е угаснало.
Сега по стълбовидните стени се плъзгат скорпиони. Нозете им се сплитат като отмалели членове на старец. Те дирят слънцето с очи.
Те не могат го намери.
Защото в онзи ден, когато мумиите са били отнесени, лодкитe – потопени, а кумиритe – счупени: в онзи ден Слънцето е угаснало.

ИзточниК: Николай Райнов. Съчинения в пет тома,
том 1. – София: Български писател, 1989.




= Корицата е нарисувана от автора на тази книга =

[alexandrit]

■ Христо ГРАМАТИКОВ

МАТУРА ХХІ

Дълго йощ ще носим срама от Под игото.
Плачем, че Септември не донесе Май.
Сивушка и Белчо отново На нивата
орат уморено земния рай.

Немили-недраги си харчат живота
на дребно – за някой друг цент.
Поканихме стария Сакс Кобург-Гота
в дома си на чашка абсент.

И самодиви в бяла премяна –
от Неразделни до Бодра смяна –
летят и пеят, и веят фуста
под едрите звезди на Фамагуста.

Крадецът на праскови тръгна По жицата,
Бой последен е този Да бъде ден
и шепне Паисий: „Живей като другите
и бъди благословен!“.

А нови Службогонци с Големанов
пътуват До Чикаго и назад.
На Шипка всичко е спокойно,
В полите на Витоша спят.

По здрач В механата пием и пеем,
Дядо Йоцо гледа от заник озарен.
Щом ясно е, че няма да го доживеем,
Не бойте се, деца, за утрешния ден! *

Източник: вестник „К И Л“ (Варна),
брой 12 // декември 2013 г.

_____________________

* Няколко думи за Христо ГРАМАТИКОВ (1947–2013).



Роден в Поморие, той е завършил специалностите „Автоматизация“ в Москва и „Стопанско управление“ в Бургас. От младежка възраст се занимава с музика, театър и сатира. Публикувал е стихосбирките „Оловни мрежи“ и „Слънчеви пристанища“, аудиокасетата „Довиждане, момчета“, компакт-диска „Старо корабно въже“, книгите с песни „Алегро Сентенциозо“, Homo Anhialus и пр.

Инициатор, създател и вдъхновител на „Кръгът на барда“ – Бургас, който всеки месец организира представяния, издава книги на свои членове, изнася концерти и популяризира бардовското изкуство.

Носител на множество отличия от различни национални срещи на поетите с китара: личен плакет „Сребърен ритон“ от министъра на културата (за изключителен принос в развитието на авторската песен), Голямата награда от Софийските вечери на авторската песен, приза „Морски струни“ и др.

Неговото стихотворение Горчивата съдба на българското народно фентъзи е включено във „Ф а н т а с т и х и я“ (2011) – първата у нас международна антология на фантастична поезия, издадена от Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“. – Б. al.

[alexandrit]

* * *

„... но и самите Омир, Джото или Моцарт се вглеждат в нас, вслушват се в нас и констатират нашата суета и глупост.”

Есе, което включва току-що цитираното изречение, не може да няма допир с фантастиката.

Пък и неговият автор – прочутият поет Збигнев ХЕРБЕРТ (1924–1998) – не може да не е пътешествал из сенките и светлините на Тера Фантазия...


● Д У Ш И Ч К А (Фрагмент)

Един от смъртните грехове на съвременната култура е, че тя малодушно избягва пряката съпоставка с най-висшите ценности. А също арогантното предубеждение, че можем да минем без образци (както естетически, така и морални), защото уж нашата ситуация в света е изключителна и с нищо несравнима. И именно заради това отхвърляме помощта на традицията, тънем в нашата самота, ровим се из тъмните ъгли на изоставената душичка.

Шири се погрешният възглед, че традицията е нещо като масата от наследство, което получаваме механично, без усилие, затова противниците на всяко наследяване и незаслужени привилегии се обявяват срещу традицията. А истината е, че всеки контакт с миналото изисква усилие, труд, при това мъчителен и неблагодарен, понеже нашето малко „аз” скимти и се брани от него.

Винаги съм копнял да не ме напуска вярата, че великите произведения на духа са по-обективни от нас. И те ще ни съдят. Някой с основание отбеляза, че не само ние четем Омир, разглеждаме фреските на Джото, слушаме Моцарт, но и самите Омир, Джото или Моцарт се вглеждат в нас, вслушват се в нас и констатират нашата суета и глупост. Бедни утописти, дебютанти в историята, подпалвачи на музеи, ликвидатори на миналото, така подобни на онези безумци, които унищожават творбите на изкуството, защото не могат да им простят за тяхното спокойствие, достойнство и хладно излъчване...

Преведе от полски: Вера ДЕЯНОВА

[alexandrit]

● Както сме чели в прогимназиалните
учебници : D, хорърът бива два вида (освен
добър и лош): реалистичен и фантастичен. Спо-
ред нас стихотворението на поляка тук е и
добро... и фантастично-хорърско...

Збигнев ХЕРБЕРТ

АПОЛОН И МАРСИЙ

същинският дуел между Аполон
и Марсий
(перфектен слух
срещу огромна скала)
се разиграва привечер
когато както вече знаем
съдиите
присъждат победата на бога

привързан здраво към дървото
одран прецизно от кожата
Марсий
крещи
и преди викът да достигне
до високите му уши
отдъхва в сянката на този вик

разтърсван от погнуса
Аполон чисти своя инструмент

само привидно
гласът на Марсий
е монотонен
и се състои от една-единствена гласна
А

всъщност
Марсий
разказва
несметното богатство
на своето тяло

плешивите била на черния дроб
белите проходи на храната
шумящите лесове на белите дробове
сладките хълмчета на мускулите
ставите жлъчката кръвта и тръпките
ледения вятър в костите
над солта на паметта




● Аполон и Марсий. Художник: Джулио Карпиони


разтърсван от погнуса
Аполон чисти своя инструмент

сега към този хор
се присъединява Марсиевият гръбначен стълб
по принцип това е същото неизменно А
но по-дълбоко с подправка ръжда

това вече надхвърля издръжливостта
на бога със синтетични нерви

по чакълестата пътека
обградена с чемшири
победителят се отдалечава
размишлявайки
дали от воя на Марсий
няма да се появи след време
нов клон
в изкуството – да речем – конкретно

внезапно
в краката му пада
вкаменял славей

обръща глава назад
и вижда
че дървото към което бе вързан Марсий
е побеляло

цялото

Преведе от полски: Вера ДЕЯНОВА

Източник на есето и стихотворението:
„Збигнев Херберт (1924–1998)”, библиофилско
издание на Полския институт в София, 2008

[alexandrit]

◄ ■ ●

„Пиша. Не претендирам за гениалност,
но се надявам на някого да хареса...”

Това са думи на автора Коробков, представен
в един от най-посещаваните руски сайтове.


Владислав КОРОБКОВ

Вечер на Байконуре

Лакали звезды из тарелки молоко,
Луна хлебала супчик из кастрюли.
От них до нас не так уж далеко,
Похоже, нас жестоко обманули...

Не преведе от руски: alex.

[alexandrit]

■ 95 години от рождението на писателя

„ГРАНИЦАТА МИНАВА
ПРЕЗ ВЪОБРАЖЕНИЕТО...”

През тая пролет (точната дата е 15 май) поетът, белетристът, фантастът Александър ГЕРОВ навършва 70 години. Редица негови стихотворения, сред които „България”, „Поглед от слънцето”, „Промисъл за Вселената”, „Безкрайност”, „Пространството и времето”, са между върховите постижения на съвременната ни литература. Същата оценка важи и за сборника му „Фантастични новели”, претърпял досега три издания с общ тираж 100 хиляди екземпляра.

– Много са лицата на поетичното изкуство: творби за деца, политическа сатира, интимна или пейзажна лирика... А има ли според вас фантастична поезия?

– Убеден съм, че фантастиката и поезията са две твърде близки области. Самото раждане на поетичен образ или лирична мисъл е вече фантастика. Макар да е съчинявал предимно романи, според мене Жул Верн също е поет – поет, създал тайнственото видение на подводницата „Наутилус”.

– Смятате ли, че у нас са написани достатъчно хубави стихове, за да се състави една антология на фантастичната поезия?

– Съществуват такива произведения, но още е рано за съставяне. Ще дам пример от моето творчество – стихотворението „Фантасмагория”:

А я си представете,
че цялото земно кълбо
е един изкуствен спътник
на слънцето. Тогава?

– Вие лично кои автори ще включите в тази необичайна антология? И с какво?

– Тук пропускам отговора. Чисто и просто не ми е това работата.

– Нека хвърлим бърз поглед към бездните на времето. В световен мащаб кои са най-изявените поети с титлата „фантасти”?

– Уолт Уитман с цялостното му творчество. Той ми е от най-любимите писатели. Дали ми е повлиял с нещо? Сигурно, обаче как точно – не знам. Омир също е суперфантаст. Изобщо в древността повечето поети са били фантасти, щедро черпещи вдъхновение от прекрасните митове и приказки. И Лермонтов се изявява като фантаст: помните ли „Белеет парус одинокий...”? От българите – Димчо Дебелянов с поемата си „Легенда за разблудната царкиня”, Атанас Далчев, у когото има някои предсказания, Стефан Цанев...

– А във вашите стихове срещат ли се предсказания?

– Преди пет-шест години печатът съобщи, че към Млечния път са изпратени сигнали. Тогава журналистът Александър Бешков ме покани в телевизията и ме попита какво мисля по този въпрос. Казах му, че това съобщение много ме радва, защото в стихотворението си „Отдих” аз съм писал:

Нима никой няма да ме запознае
с дядо Господ
и с туристически обуща по Млечния път
да му отида някой ден на гости?

– Добре, но къде минава границата между фантастичната и реалистичната поезия?




■ Картината нарисува: Стефан ЛЕФТЕРОВ


– Границата е доста тънка, трябва да подчертая. Тя минава през таланта, през въображението. С колкото повече талант и въображение е богато едно творчество, толкова то е по-фантастично.

– Как мислите, в бъдеще поетичното изкуство ще се промени ли?

– Поетичните рожби ще станат съвсем кратки – стихове от по два-три реда или дори от една-две думи. Ще ви кажа нещо сатирично, което ми хрумна наскоро:

Монети от една стотинка
Отвратителни монети!
Направиха ни идиоти клети!

Ето пък стихотворение, съставено само от две думи:

Към себе си
Не се озлобявай –
прощавай,
прощавай,
прощавай!

– Къси, по-къси, най-къси стихове... Изглежда, че Александър Геров няма твърде ласкаво мнение за днешната ни лирика?

– Ще отговоря с двустишието си „Съвременна поезия”:

Без мисъл, без копнеж –
просто гмеж.

– Вие сте автор и на фантастичния роман „Череп с антена”. Кажете ни няколко изречения за него, за съдбата му. Кога ще го напечатате?

– Романа завърших през 1970 година, предлагах го на много издателства, но отвсякъде получих отказ. Главният герой се нарича Мирчо Храбров – български свръхчовек, надарен с екстрасензорни, телепатични и телекинетични способности. В този „Череп с антена” аз предвидих, колкото и нескромно да звучи, създаването на неутронната бомба и получаването на нови метални сплави в Космоса. По съдбата на романа: втората му половина е поместена в бургаския алманах „Море” преди две години, а на читателите на „ФЕП” днес предлагам малък откъс от началото. Обещаха ми, че цялата творба ще излезе може би на руски език в агенция „София прес”.

– Един биографичен въпрос: кой е вашият най-фантастичен спомен от живота?

– И досега помня един мой сън от деветгодишна възраст. Бях заспал на полянка край Панагюрище и в съня си почувствах как слънцето като живо същество ме милва с нежност. Това е най-сладкият, най-чудесният ми спомен. Ще ви кажа и друга фантастична преживелица – сънувах, че майка ми е умряла. Тогава видях едно безбрежно поле, покрито с безбрежен черен сняг...

– В бъдещите космически полети до други планети и звезди ще има ли място и за поет?

– Не е необходимо. С неудържимата си фантазия поетът отдавна е кръстосал Вселената.

– Смятате ли, че списание „ФЕП” трябва да печата поезия съгласно своя профил?

– Хубава идея! Ако искате, мога да ви препоръчам младите поети Правда Василева, Красимира Атанасова, Цанко Лалев, който неотдавна спечели литературната награда „Владимир Башев”. Интересни опити във фантастичното стихотворство прави и Иван Методиев. Разбира се, не се отказвайте да търсите и намирате и оригинални преводни стихове.

■ Разговора води: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: списание „ФЕП”, брой 2/1989 г.

[alexandrit]

... ЧЕ И фантастиката се занимава с нетленни
теми – и че краят на Вечността и краят на Лю-
бовта са нейде много далече оттук, доказват и
стиховете на този вълнуващ поет и поливален-
тен преводач, който дебютира със стихосбирка
чак когато наближава седемдесетата си година.

Георги МИЦКОВ (1921–2002)

■ ФИЕСТА

Светла и тиха е бялата стая!
В празничен блясък сияят стъклата!
Някаква странна магия витае
и отразява дъха на цветята.
Много години минаха вече,
всичко е също и няма промяна,
както си беше в оная вечер,
в едно се сляха празник и рана.
Всичко е близо и толкоз далече.
Има ли време, няма ли време,
просто не искам даже да зная
и разделени с теб да умреме,
пак ще останем в същата стая.


Картината нарисува: Войцех Сюдмак




■ НА ЕДИН ДЪБ
ПО ПЪТЯ ЗА РИБАРНИКА

В памет на Георги Янакиев-Гьоргето

Най-после ето ме, намерих време
да дойда да те видя.
– Добре, седни под мойта сянка,
отвърна ми една дълбока бръчка
от стария вековен дънер.
– Избрал си лош сезон,
през тая суша не мога да те черпя с гъби,
игрищата са същите
и все едни и същи гъби никнат
през пролетта и лятото,
нали за тях тук идваше с приятеля си
и станахме приятели и тримата...
Не се сдържах, прегърнах дънера,
погалих омъглените му рани
и весело листата зашумяха.
– Не съм бил никога прегръщан
освен от твоите ръце.
Друидите не ме обичаха заради мойта сила,
кората ми за тях бе само дом,
а аз, макар и да съм груб на вид,
съм бил и много нежен винаги.
Забравих си годините, защото те са векове,
а ти си същото възторжено момче,
не те е покварил живота
и само ти и вятъра, и слънцето, и дъждовете
сте мойте биографи.
За другите аз си останах само дъб...

Полъхна вятъра със свойта вечност
и мойто детство се люлееше по клоните.

23 юли 1986, Азово, завоят на коларския път


■ УСМИВКАТА НА ДАЛЧЕВ

На Мими Далчева

Пред мен е снимката на Далчев,
добре известна, с очилата.
Поглежда ме с познатата усмивка,
в която има нещо много детско
и ведра жизненост,
примесена с безкрайна доброта
и леко тръпнеща ирония
във крайчеца на устните.
И както тъй взаимно сме се вгледали,
усещам в мен, че гледа вечността...

3 април 1992, Сливница

Източник: Георги Мицков. Отчаян пешеходецо. –
Издателство „Петко & Пенчо Славейкови“, 2002.

[alexandrit]

● Колко е хубаво, когато любителят на поезията
успее да открие нещо ново и интересно за себе си сред
изучаваните, антологичните или разните още ненашумели
автори... А че нашенската стихотворна карта е пъстра и пълна
с изненади, го доказват и рожбите на Стефан Рол.

Всъщност така звучи псевдонимът на румънеца от български
произход Георги ДИНЕВ (1903–1974). За него големият ни ли-
тературен критик и изследовател Иван Сарандев пише: „Той при-
тежава необуздана фантазия, тънка наблюдателност и чувство
за природата, метафорите и парадоксите у него са рядко свежи и
оригинални“. И наистина – това е вещ поет, който промива със
светлата струя на въображението си обичайния свят наоколо
и после ни го показва офантазен, щедро богат, приказен... ●

Стефан РОЛ

- Пътешествие

С реките под ръка преминах
цялата география
да хвана планините в примка
от вкаменялата им траектория.

С горите и бурята
бях кратер на вулкан.
Със лавата правех гаргара
и с изпъкнали като кипеж очи
спирам във вековете като на гара.

Събрани в някаква латерна градове
ги нося като диадема,
с гъмженето им от векове
с експлозии на хризантема.

Задоволен,
прибирам се после в любимата поезия,
като в някаква задушна чайна,
където болката гори като във феерия.


- - Революцията

Разрошила бе страниците на историята
във пурпурното пространство
с аплодиращи планети.


Художник: Пабло Пикасо




- - - Изгледи от Могошая

І.
Дърветата със хилядите си клепки,
разхождани от пауните на ветровете,
примигват във водните огледала.
Дърветата – огромни кули от цветя.

І І.
Таз лодка далечна дали е акт от Реноар?
Или очакваш да излезе от тръстиката
на Брънкуш жар-птица?
Чакаш ти, докле сънливото слънце на вечерта
ще ти каже „бон соар“,
докато облаците ще си приспят белите кукли.

І І І.
Толкоз светлина имаше днес,
сякаш се бяха отворили
всички прозорци на слънцето.
Мълчанието в мисълта си тъчеше бели цветя,
а ромона на миговете беше ужасно стенание.
Или замислената светлина вървеше долу с мене?


- - - - Созопол

В пещта на симитчийницата се тълпят тавите с риби
и с румено месо, целувано от зеленчуци.
А Господ те помазва по небцето с един пръст
и като броня на гладиатор виното искри.

Във катедрали от стъкло, със замлъкнали арфи
стои изправеното вино.
Минава край ухото ти морето
със гроздовете валяни в звънци.
С копитото оселът остава във прахта лика на Бакхус.
Във купите на голите жени
любовниците първи виното ще изпият.

От румънски: Пирин БОЯДЖИЕВ

И з т о ч н и К:

Иван Сарандев. Български литературен авангард.
– Антология. София: Наука и изкуство, 2001.

[alexandrit]

ТРИ МЕСЕЦА,
ОТКАКТО НИ НАПУСНА

В а л е р и ■ П Е Т Р О В (1920–2014)

ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някак си и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора,
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен „Фиат“.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

■ И з т о ч н и к:
https://www.facebook.com/lyubimi.stihotvorenia/posts/656930257698045,
където ще намерите и едноименната песен, изпълнявана от Асен Кисимов.

[alexandrit]

* Eто че в нашия поетичен салон влизат
и двамина твърде редки гости – две стихотворе-
ния в проза от международно известния скандинавец

Артур ЛУНДКВИСТ (1906–1991)

С т а т у я т а

Един мъж се събужда със статуя в обятията си, твърда и студена като камък.

В нея той разпознава своята съпруга: тя е все тъй млада и красива както преди, но вкаменена, превърната сякаш в мраморна.

Най-напред той си мисли, че се е смръзнала в някакъв сън: разтърсва я, сграбчва я за мраморната ръка, опитва да я събуди по всевъзможни начини.

Вика, гали я отчаяно, лее сълзи върху й, ала всуе – тя си остава статуя, невъзмутима, каменоподобна.

Тогава той проумява горчивото си поражение: не й е дал достатъчно обич, та да я съхрани жива, и сега не ще може да стори нищо, нещастието е непоправимо.

Единственото, което му остава, е да изправи съпругата си в някой ъгъл на дома, за спомен, като произведение на изкуството.

И постепенно свиква да живее без нея, макар че често попоглежда с тъга и копнеж към непокътнатата й мраморна прелест.

Един ден обаче решително премества статуята в градината и все по-рядко се сеща за нея.


* Густав Климт: „Ц е л у в к а“




В е л и к а н и т е

Никога не е имало великани, казваме ние – това е смешна измишльотина!

Ами ако великаните просто са се променили, ако толкова са израснали, че въобще да не можем да ги виждаме, и ако тяхната прословута глупост далеч надхвърля пределите на нашия ум?

Може би ние им слугуваме всеки ден, без да го знаем, и се угояваме доброволно, за да им бъдем сладки хапки,

може би великаните говорят с нашите усти, а ние се пъчим с мощните си и екливи гласове, или пък ни подхвърлят думи, които тежат върху езиците ни като камъни, та сами не сме в състояние да разберем какво казваме,

може би дъхът им забулва слънцето и тогава ни обзема надеждата, че неминуемо и скоро ще просветне,

може би те стъпват така, че земята се тресе, а ние си въобразяваме, че сме силни и разполагаме с власт,

може би великаните пият водата и пасат горите, пък ние схващаме все по-големия недостиг на вода и гори като признак на все по-голямо изобилие;

когато те дишат връз нас, та съхнем като дървета или се втвърдяваме като камъни, ние гръмко изтъкваме новопридобитата си неуязвимост,

когато те унищожават цели народи или страни с парливите струи на своята урина, ние се хвалим с нарасналите си възможности да се избиваме,

когато великаните се протягат, за да късат плешивите плодове на луната, ние се радваме на това изключително пиршество,

когато те ни запокитват в небесата със свръхзвукова скорост, ние, зашеметени, крещим тържествуващо: „Вече няма разстояния! Земното кълбо става все по-малко и не след дълго въобще няма да го има!“.

Преведе от шведски: Вера ГАНЧЕВА

* Източник: Артур Лундквист. Замъкът на Въображението
и камъните на делника. – София: Народна култура, 1978.

[alexandrit]

Алекса ДЖОРЕВСКИ

ТРИПТИХ ЗА ДАНИЛА

В памет! На любимата ми европейска
поетеса Данила Стоянова (1961–1984) *

Малък десетостен

Животът – това е такова изобилие
от нощ и ден, от живот и смърт,
такова изобилие от живот и смърт,
че ти можеш да си по-богат
от персийски цар или махараджа
(със слонове, жълтици и хубавици),
да, от персийски цар или махараджа –
не, не, по-богат от лудия собственик
на хълм от дневнобели диаманти,
на хълм от нощночерни диаманти...

■ ■ ■

Амон Ра 01

Накрая на неговата Ямез
се уплашиха от пищната му и дръзка поезия,
присадиха му сапиенска маска
и го заточиха на тъй далечната малка Земя...

Но той тъгуваше, избликвайки тъга след тъга,
и от своите звероглави ямезки приятели
(въплътени в черен и розов гранит,
във аленочервен пясъчник и жълтослънчев варовик)
създаде божествата на древния земен Египет...

■ ■ ■

На снимката: парижки гаргойл




Да ги свалиш...

Със големия си искрящ нож
да свалиш маските на цветята
и на буйно разцъфтелите залези;
да свалиш маските на ароматите
(по-пъргави и от водни кончета!),
на музиката и на копринената плът;
да свалиш маските на ярките плодове,
така че отдолу да се оголи и ширне
онзи плътночерен и леденостуден мрак,
благодарение на който изгряват звездите
– разноцветните и плодотворни звезди,
до чиито клони все някой ден ще стигнем.

От македонски: Драгомир Мицков

_____________________

* Подробно за Данила Стоянова – на адрес
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%94%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BB%D0%B0_%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0.

[alexandrit]

● Най-напред: Бележка на преводачката

След като бях чула тая поема и три дена си я четох в упоение на глас като магическа песен, аз я преведох. За половин час, сякаш не търсейки еквиваленти на думите на два различни езика, а записвайки някакъв универсален, нашепван ни зад думи и граматически условности текст. Говореше ми самият Кортасар – геният на Кортасар. Ето как съм описала срещата си с него, в писмо до приятел, в дните на това надчовешко общуване:

„ ... изпращам ти тази поема на Хулио Кортасар, защото е луда, невъзможна, хубава.

Чух я за първи път четена от самия него – гласa му на магнетофон – месец след смъртта му. Това беше на церемонията в Париж по връчване на наградата за най-добър преводач на френски от латинска литература. Двете последни години от живота си Кортасар е бил почетен президент на клуба Cultura Latina. Приятелите и колегите му превърнаха церемонията в паметна вечер – говориха за него, четоха негови неща. После пуснаха записа на „Черно и десет“. Гласът му и самата поема имаха магическо въздействие върху ми. Преведох я от испански (който научавах същата вечер по някакъв абсолютно извънлингвистичен закон), а споменът за тоя тъмен и вибриращ глас ме е водил интуитивно при търсенето на всяка дума... Не искам повече приказки. Много съм свързана с този превод.“

Искам преди всичко и на вас да хареса. Защото смисълът на превода за мен е единствено във възможността да споделиш до максимум възторга и красотата на някаква среща с непознато изкуство или ум по тази разноезична земя. Много красива в разноезичието си.

Париж, април 1984

* * *

● А след това и: Преводът

Хулио КОРТАСАР (1914–1984)

ЧЕРНО И ДЕСЕТ

Поема към десет сериграфии на Луис Томасело

П ъ р в о

Започва с това, че не е. Че е не. Черен е хаосът.
Черно е също небитието.

В т о р о

Ражда се яснотата, петелът й избухва в небето,
перчат се суетните й цветове.
Но черното се свива като първородено. Всяка светлина
във въглена потъва, в базалта.

Т р е т о

Les physiciens appellent corps noirs tous ceux qui absorbent
integralement les radiations resues.
Encyclopedia Universalis *
За да ги отпратят още по-силно
към деня (би казал Гойя).
______________________
* Физиците наричат черни тела всички ония, които поглъщат
изцяло получените лъчения. „Универсална енциклопедия“. (Б. пр.)

Ч е т в ъ р т о

Коридори в кръв, в паметта,
черното изкатерва думата, то е яростната
буря на омразата и ревността:
Отело Блекмур, черен мавър
завинаги, за синкавия Яго.

П е т о

Дълбинен баща, дълбоководна риба на произхода,
връщане към какво начало,
река на ада, потекла срещу слънцето и огледалата му,
предел за всякакви промени,
последен монумент на превращенията,
дума на тишината.




● Авторът на „Черно и десет“


Ш е с т о

Нощният му палат: сънят, спуска се клепачът,
копринена гилотина над пауна на деня,
за да останат единствено подобията
да разстилат чергилата си от мораво, пурпурно
и ръждиво,
харем на черното, сперма на сънищата.

С е д м о

Харесва му, като че ли, да го изглаждат,
да го разнасят с шпатула,
да го разстилат върху плоски повърхности, както тук
правим сега.
Обича, изглежда, да бъде трамплин, от който да отскачат
цветовете,
техен мълчалив подиум. До черното всичко е повече,
всичко е по-малко, когато го няма.

О с м о

Ти се предаваш на метаморфозите, които една
влюбена ръка извършва
в теб, изпълваш се с ритми, със синкопи, ставаш
шахматна дъска,
часовник луна, стена с отворени бойници срещу това,
което непрестанно дебне от другата страна,
машина за броене на цифри
извън цифрите, звездомер и карта на никога непосетени
земи, вкаменен океан, върху който се плъзга
рибата на погледа.

Д е в е т о

Черен кон на кошмарите, секира на
жертвоприношение,
мастило на писаната дума, бял дроб на този, който рисува,
сериграфия на нощта, черно и десет:
рулетка на смъртта,
която си играе, живеейки.

Д е с е т о - и - п о с л е д н о

Сянката ти очаква зад всяка светлина.

Oт испански: Данила СТОЯНОВА **

______________________
** Имах спомен, че тази поема съм я чел отдавна-отдавна... във вестник „Народна култура“... сторила ми се е необичайна и доста ми е допаднала. Днес я публикувам тук с разрешението, което получих от майката на преводачката – Антоанета Войникова, и по копие от авторския машинопис на Данила. (Б. alex.)

[alexandrit]

Неотдавна ми попадна неговата неиздадена
стихосбирка „Блатни звуци“ – отлично страни-
рана и оформена с артистичен вкус. От това елек-
тронно томче подбрах няколко заглавия по случай
40 дена от кончината на впечатляващия поет


■ Иван Н. ХАДЖИЕВ (1953–2014)

ПРЕДИ ДА ИЗГНИЯ ОТ СУША!

Фентъзи

Едно малко, подвижно човече
отнейде ще дойде –
ще носи радост вместо порядък
и ще развява топъл къдрокос вятър
пелерината му.

Мълчаливи,
плуват в мъглата хора –
почти като голи –
и се блъскат, съвсем слепи,
сенките им.

Едно малко, подвижно човече
ще дойде –
с радост вместо порядък…
Какво, като никой
няма да забележи?




● „Зима“ от Джузепе Арчимболдо


Направление: единствено

Вече е валяло.
Като жабешки уста притеглят плочките на тротоара.
Всичко е направено.
Скорпионът на комплекса вие корени
към другия комплекс.
Докъдето се разстилат облаците на заводите –
в безпаметния мъртъв прах –
оръфани диреци в телени огради разцъфтяват.
Настръхналите спомени,
разхвърляни по електрическите жици,
съсухрени и уморени, ронят капчици ръжда.
Направено е всичко…

Остава да избягаме от нас.


Мидичка някаква
на плажа из пясъка

Аз съм празна черупка, покрита със полипи,
срутена къща на охлювче, хладен лунен отблясък;
аз съм люспа на риба, отдавна отровена…
Грабни ме, пенлива вълна, завърти ме, разбий ме на пясък –
преди да изгния от суша!


Видение над кофите за смет

… Ето че
пръстът Божи
като извечна патерица
направо сочи
към съзвездието Куче.
И виждам как
в безлунна нощ
ще кацна там
и кокали
ще ям, ще ям…

[alexandrit]

● ● Един англичанин, който живее в САЩ
и който е много добре приет и от БГ читателите:

Нийл ГЕЙМЪН

СТАВАМ ЧОВЕК ДЪРВО

Свалям си ризата, книгата, палтото, живота,
оставям ги като празни черупки и паднали листа,
отивам да търся храна и извор
със сладка вода.

Ще намеря дърво, широко колкото десетима
дебели мъже, чиста вода, лееща се по сивите му корени.
Ягоди ще намеря и киселици, и орехи,
и ще нарека това място дом.



● „Лято“ от Джузепе Арчимболдо

Ще кажа името си на вятъра и на никого друг.
Истинската лудост ни обзема или ни изоставя
в гората по средата на живота ни.
Сега кожата ми ще бъде моето лице.

Сигурно съм луд. Разумът остана при обувките и дома,
стомахът ми се е свил. Ще пропълзя през зеленината
обратно до корените си и листата, и бодлите,
и пъпките, и ще потреперя.

Ще оставя пътя на словата, за да извървя гората.
Ще бъда горският човек и ще посрещам слънцето.
И ще усещам тишината да разцъфва на езика ми
като слово.

От английски: Росица ПАНАЙОТОВА

Източник: Нийл Геймън. Чупливи неща.
– Сборник. – София: ИК „Бард“, 2007.