СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

[Goa]

Да е жив и здрав Светльо Николов, един много свестен човек и много добър писател

[alexandrit]

П а к ● в м е с т о ● и н т е р м е д и я


Никола ФУРНАДЖИЕВ

НА СВЕТОСЛАВ МИНКОВ

Жаден, жизнерадостен, капризен,
със сърце на истински артист,
в този век на ветрове и кризи
ти трептеше като брезов лист.

Ти живя неволен и самотен.
Беше мярка, беше висота.
Качваше се горе на Голгота
трудно, но със сключени уста.

Не дочух словата ти последни.
Спиш сега под бледните треви,
а духа ти като събеседник
чак до края с мене ще върви.

София, 1967 година

[alexandrit]

Новелата „Патент САС (свръхестествено повествование в девет гротески)” излиза преди близо половин век в едноименния сборник на маестро Минков. Доколкото знаем, по-късно не е преиздавана. Написана в разгара на Студената война, тя носи ярък отпечатък от онази епоха на междудържавните конфликти. Това личи даже от фантастичните названия на страните, участващи в новелата: Многоядрени Империалски Щати, Фюрерландия, Шампания, Фуджиямия и др.п.

Макар от сегашна гледна точка тая творба да изглежда твърде политизирана, като документ на времето тя съвсем не е остаряла. И още: „Патент САС” и днес може да предложи не само естетическа наслада на взискателните си читатели, но и да ги наведе на разнообразни, наистина жизненоважни размишления – размишления, които излизат от утъпканите коловози на сивото човешко всекидневие...

Чудесните графики в книгата са дело на известния ни художник Марко Бехар (1914–1973). По-долу публикуваме една/девета част от този прелюбопитен опус, по чиито страници чудодейства и сам крал Саваот.


Светослав МИНКОВ

П е т а ● г р о т е с к а

в която Патент САС предизвиква всякакви съмнения
и страхове, но магнитната сила на съблазните прео-
долява всичко. Случаят с цар Навуходоносор и награ-
дата от сто империала. За шампиона боксьор, за хре-
мата и за ослепителните атракции на голите гърли,
които прославят с весели куплети квадратните стан-
дартни глави

Интервюто на фюрерландския канцлер с представителя на илюстрованото списание „Калейдоскоп” бе отпечатано, по искането на канцлера, с тактичното премълчаване на някои парливи подробности (известни на читателя от всестранната осведоменост на автора) и бе посрещнато от световната читателска публика като най-сензационната новина на века. Тая новина профуча с ракетна бързина по двете земни полушария, прелетя над Сахара, рикошира в Андите и като се стрелна назад, отново удари нервния възел на западния свят. И докато възкресението на именития държавник мина под знака на нашенската пословица „всяко чудо за три дни”, без да окаже желаното въздействие, съобщението за Патент САС, напротив, възбуди духовете и предизвика всеобщо смущение.
Хората с право се питаха къде остава гарантираната им от конституцията свобода, щом изкуствените глави са предназначени да ги превърнат в послушни роботи на чуждата воля. Нима човек ще престане да мисли със собствената си глава и ще живее с пластмасов заместител, без крилатия устрем на фантазията, без мечти и романтични пориви? Нима светлината на разума ще угасне в непрогледния мрак на втълпяваните военни команди и първобитни човекоизтребителни лозунги? Тия и подобни на тях тревожни размишления вълнуваха обикновените хора, люшкаха ги от една догадка към друга, внушаваха им всякакви съмнения и страхове.
Но тъкмо в кипежа на тая всеобща паника северноатлантическите управници успяха да организират така ловко рекламата на Патент САС, че мълчаливо нарастващата съпротива против стандартните глави постепенно улегна и притихна. От вестниците и радиото непрекъснато излитаха като златни балони най-изкусителни примамки и обещания, а телевизията предаваше всеки ден смайващите приключения на някакъв супермен с квадратна глава, когото наричаха човека на бъдещето. И трябва да признаем, че щедро предлаганите съблазни разколебаваха хората, огъваха ги и ги развращаваха, защото на тяхната притегателна сила мъчно можеше да се устои.
Ние няма да изброяваме всички хитроумни лъкатушки и преображения на рекламата, която трябваше да спечели възможния най-голям брой носители на изкуствени глави, а ще споменем само някои по-характерни случаи, целящи да подмамят човешкото лековерие с убедителния шаблон на площадните речи или с варакосаните чудеса на панаирите.
Един католически свещеник говореше пред многолюдно събрание:
– Благочестиви братя во Христе! Какво трябва да направите за спасението на загиващите народи от комунистическия свят? Ако вие държите досегашните си глави на раменете, едва ли ще можете да изпълните с успех вашата освободителна мисия, тъй като старите ви глави, откровено казано, са пълни с еретични въжделения и противоевангелски помисли. Затова всеки добър християнин ще трябва веднага да увенчае тленната си плът с нова стандартна глава, която ще го заведе в жертвеното стадо на истинските братолюбци. Благословени да бъдат вашите нови глави, озарени от сияйните нимби на великомъченици! Анатема на ония, които са продали душите си на антихриста и искат да останат със старите си грешни глави!...
Пред друго събрание един белобрад академик възвестяваше с пророчески глас:
– Болестта рак, уважаемо събрание, води началото си от дълбока древност. Съществуват документи, че още халдейският цар Навуходоносор е боледувал от рак, и то само защото е бил непрекъснато измъчван от угризение на съвестта за варварското разрушаване на Юдейското царство. От тоя исторически пример, както и от някои други по-нови факти е безспорно установено, че грижите и тревогите създават изключително благоприятна среда за развитието на болестта рак, която днес заплашва с преждевременна смърт всеки пети човек. Може дори с положителност да се твърди, че грижите и тревогите са главните и едва ли не единствените причинители на рака.




Х у д о ж н и к: М а р к о ● Б е х а р


Оттук следва изводът, че докато човек е мислещо същество, той ще бъде изложен на раково заболяване. Казвам „мислещо същество”, защото нашата мисъл и разсъдък, реагирайки на всякакви дразнители от околната среда, ни създават най-различни грижи и тревоги. Възможно ли е прочее да преодолеем грижите и тревогите, които ни съпътстват на всяка крачка в житейското всекидневие? Възможно ли е да се освободим от собствената си мисъл, която е първопричината за нашия морален гнет и следователно крие в себе си вирусния зародиш на рака? Да, аз заявявам на всеуслушание, че това е напълно възможно.
Днес, благодарение на новооткрития Патент САС, човечеството се изправя пред светлата перспектива да живее без грижи, без тревоги, без каквито и да било морални терзания, завинаги избавено от страшния бич на болестта рак. Чрез Патент САС всеки от вас има щастливия случай да замени досегашната си мисловна апаратура със свръхчувствителна виброплазмична антена, която улавя и най-лекото трептене на ръководната държавна воля и го превръща в живо дело. Окачвайки на раменете си новата стандартна глава, всеки гражданин ще се радва на безгрижно и леко съществуване и коварният вирус на рака никога не ще го докосне!...
Трети оратор във военна униформа размахваше енергично ръце и гърмеше предупредително с отдавна познатите заклинания:
– Ние не сме толкова наивни, за да си слагаме в пазвата комунистическата змия на мира! Ние сме длъжни да бъдем бдителни и непримирими! На всяко съветско предложение ние ще отговаряме с нова ракетна база, с нова атомна дивизия, с ново засилване на международното напрежение!
Има обаче хора, които проявяват необяснимо спокойствие към миролюбивия камуфлаж на съветската агресия и са готови на всякакви отстъпки и споразумения със Съветския съюз. Ето кое подкопава сигурността на нашата северноатлантическа общност и на борбата със световния комунизъм. Ето какво значи всеки отделен човек да мисли със собствената си глава, без да подозира пагубните последици от такова едно самостоятелно мислене. Времето на индивидуализма, уважаеми господа, отдавна е минало, а романтичният ловджийски рог е заменен с бойната тръба на атомната смърт. Днес, позволете ми да се изразя картинно, всяка човешка глава трябва да бъде направляван снаряд срещу кръвожадната комунистическа ламя, която се надига да ни глътне. А щом това е така, ние не бива да дремем с овехтелите си глави пред прага на близката война и да мъдруваме, а час по-скоро сме длъжни да се превъоръжим със спасителния Патент САС!...
Освен горните оратори безброй други сладкодумци и говорители издигаха трибуни и свързваха производството на кухненски съдове, развъждането на питомни зайци или събирането на египетски сувенири с неизбежната прослава на Патент САС и с крещящата необходимост от стандартни глави.
Вечер небето над северноатлантическите страни се обстрелваше от ярки светлинни залпове:

СМЕНИ ЛИ СИ ГЛАВАТА?
СТО ИМПЕРИАЛА НАГРАДА ЗА ВСЯКА СТАРА ГЛАВА!
С ПЛАСТМАСОВАТА ГЛАВА НЯМА ХРЕМА И ГЛАВОБОЛИЕ!
ШАМПИОНЪТ БОКСЬОР ИМА СТАНДАРТНА ГЛАВА!
И ЖЕНИТЕ ВИСШИСТКИ ПРЕДПОЧИТАТ СЪПРУЗИ
С ИЗКУСТВЕНИ ГЛАВИ!

А мюзикхоловете и ревютата представяха ослепителни атракции с участието на полуголи гърли, които поклащаха сластно стройните си бедра и пееха под звуците на прегракнали саксофони:

У нас на континента
събрани са в момента
шест-седем парламента
и канят с дружен глас:
„Елате, патриоти,
да станете роботи,
да влезете в живота
с глави-патент на САС!”

После, изчезвайки за миг във внезапно затъмнение, гърлите отново изгряваха в още по-ослепителна феерия, вече съвсем голи, и продължаваха прекъснатата песен, като мятаха крака в игривия ритъм:

С главата нова всеки
ще си живее леко
и ще върви далеко
по жизнения друм –
не чакайте покани
с призивни барабани,
а тичайте по-рано
в обменния ви пункт!

И зашеметени от тая панаирна врява и пъстрота, мнозина северноатлантически граждани пристъпваха плахо към вербовачните обменни пунктове, влизаха там сякаш в някакви кабинети на зло вълшебство и след като получеха за старата си глава сто империала, излизаха навън с нова квадратна глава.

Източник: Светослав Минков. Патент САС. – София: Народна култура, 1963

[Ивайло Иванов]

Много интересна снимка от 1942 г. Страшно съм любопитен обаче кой е военният - вторият отляво надясно. Щото на мен прилича на ген. Христо Луков.

[alexandrit]

СЪДРУЖНИЦИ С ЧЕТКА И ПЕРО

Тази книга – „Алхимия на любовта” от Светослав Минков – стои в библиотеката ми вече няколко десетилетия. Публикувана е (в тираж 10 000) от издателство „Народна младеж” през 1972 година. Освен с великолепния си подбор от фантастични и реалистични разкази на маестрото, тя се отличава и с 33 чудесни графики, направени от прочутия скандинавец Херлуф Бидструп – ни повече, ни по-малко! – специално за това издание.

Как точно се е стигнало до такова уникално съчетание, ще разберете eй сега, ако прочетете предговора към книгата, който ще цитирам по-долу. Да добавя, че по средата на този септември някак властно ме потегли пак към въпросния том... и дори помолих моя приятел Атанас П. Славов да сканира няколко графики на Бидструп (та кой български автор – фантаст или не – може да се похвали, че има книга, илюстрирана от подобна световна знаменитост?!).

Изглежда, че в случая е налице едно потвърждение на крилатата фраза „На тоя свят няма нищо случайно”. При направената по-късно справка се оказа, че тъкмо през този златоок месец са се навършили 100 години от рождението на датчанина Херлуф Бидструп (1912–1988).

Ето впрочем и обещания предговор към „Алхимия на любовта”:
____________________

◙ На българските читатели поднасяме едно ново своеобразно издание на Светослав Минков. Неговото голямо литературно дело, неговият сатиричен талант продължават да намират приятели и почитатели не само у нас, но и в различните краища на света. Истинските сатирици в световната литература са малко. Щастие е за нас, че между тях се нарежда и българинът Светослав Минков. Неговите произведения пътуват от ръка на ръка, от страна в страна.

Преди време бях в Дания. Едно от желанията ми бе да се запозная с известния художник сатирик Херлуф Бидструп. И каква беше моята изненада, когато Бидструп взе от богатата си библиотека том с произведения на Светослав Минков, преведени на немски език, и с възхищение заговори за удивителното му остроумие и оригиналност, за неговата неповторимост. Сатирикът на четката се възхищаваше от сатирика на перото. Това възхищение роди идеята за едно ново издание на Светослав Минков с илюстрации от датския художник Херлуф Бидструп.

Книгата вече е пред вас. Така че направена е още една крачка за духовното сближаване на двата народа, на двете национални култури. ◙

Слав Хр. Караславов
____________________



Илюстрация на Херлуф Бидструп към разказа
на Светослав Минков „Човекът, който дойде от Америка”

[alexandrit]

* * *

Ако не ми изневерява паметта, книгата „Десетият праведник“ излезе през март 1999 година, полагайки началото на уникалната библиотечна поредица „НОВА БЪЛГАРСКА ФАНТАСТИКА“ – уникална не само за ИК „Аргус“, но и за цялото ни книгоиздаване.

Неин основател е Емануел ИКОНОМОВ – сред всички нас, аргусците, той ратуваше най-разпалено за нея. Той заплати на художника оформлението на поредицата и рисунката на първа корица. Той даде и хонорар на автора Любо Николов – неголям, ала съвсем приличен за времето си. Малко по-късно пак той създаде и спонсорира конкурса „Аргус – фантастика през 100 очи“ и подкрепяше (всячески!) излизането на десетки заглавия с лентата „Нова българска фантастика“.

Но хайде да се върнем към „Десетият праведник“ *. След три лазарника този роман получи читателската награда за най-добра БГ фантастична книга на десетилетието 1990–1999 година **, връчена на Булгакон 2002 ***. По-нататък беше публикувана и на руски език. Сега ми се ще да припомня предговора към нея, който написах тогава „на гребена на вдъхновението“.
__________________

* През онзи период си бях измислил следния израз, отнасящ се до моята редакторска работа: „Брей, и тази книга не успях да я разваля...“ :D – Б. авт.

** Второто място спечели Николай Теллалов с „Да пробудиш драконче“, а пък третото – Нина Ненова с „Трупове в безгробна територия“. – Б. авт.

*** От онова по-феновско и някак по-оптимистично време съм запазил една снимка. Ето я: празнично настроени, стоим един до друг призьорът Любомир Николов и аз, редакторът на неговия роман. Любо е вдигнал високо шарения керамичен „носител“ на своето отличие, а зад нас почти по космически се чернеят водите на язовир „Кърджали“ (пропуснах да кажа, че награждавaнeтo се направи по нощите и на плаващия ресторант „Моби Дик“). – Б. авт.


Александър КАРАПАНЧЕВ

И ДА РАСТЕ ОСТРОВЪТ

Днес в малка България излизат много книги, написани от майстори или калфи на въображението. Сериите, поредиците, библиотеките за този жанр се роят като пчелно семейство напролет и трудно могат да се обозрат наведнъж. Тук са „Фантастика и фентъзи“, „SF трилър“, „Избрана световна фантастика“, „Меч и магия“, „Галактика“, „Вселена“… Ала какво се оказва? Сред цялата тая изобилна пъстрота за българския автор почти няма място! Той или се скрива под англоезичен псевдоним, или колекционира обещания (които с годините „брадясват“), или просто захвърля мантията на мечтите и облича нещо по-практично в условията на преводния бум.

„Как така?“ – отново ще попита Радичковата жаба. Ето един особено сложен въпрос, с който сега аз няма да се боря. Моята цел е доста по-скромна: с няколко думи да обясня защо създаваме първата у нас специализирана поредица за родна фантастика.

Най-напред ще се позова на традицията, завещана ни от предишното издателство „Аргус“. Нека вметна, че то е наречено на зоркия великан от старогръцките легенди и е съществувало само през тъй далечната 1922 година. Но макар да има кратък живот, историците го водят като първото в България, посветило се изцяло на нашия любим жанр. Във време, когато Рей Бредбъри и маестро Азимов са ходели прави под масата, именно то пуска първите сборници от отечествени фантасти – „Синята хризантема“ на Светослав Минков и „Смърт“ от Владимир Полянов. Мисля, че сенките на току-що споменатите класици (работили активно за „Аргус“ в разни посоки!) ни задължават да продължим тяхното откривателско дело.

По-нататък се сещам за издателския ни девиз, който гласи: „Повече от един поглед“. И това не е случайно нагласено послание, защото старогръцкият гигант Аргус е въоръжен с много очи и може да прави особено широк подбор. Влизайки в неговата роля, ние искаме да поднасяме хубава литература от различни континенти, времена, направления. Да представяме – е, не точно на олимпийския принцип – както късите, ударни форми на прозата, така и по-обемните, закръглящи се понякога в бляскави саги… Да, има доста празнини за запълване при популяризацията на жанра, но комай от най-голямо наваксване се нуждае съвременната българска фантастика. Тя не се омърси през тоталитарните години и днес заслужава по-добра участ: да се издава, за да съществува, и да се чете, за да стопля, да обогатява нашите читателски светове.

А сега нека продължа с малък любопитен цитат. „Ние бързо се преситихме от бума на преводната книжнина и през 1994–1995 г. се забеляза ренесанс на руската НФ. Откроиха се множество силни, талантливи автори, които пишат не по-лошо от американските...“

Тази информация идва от известния московски критик и библиограф Евгений Харитонов. Макар тук да сме далеч от подобно възраждане, това не значи, че не трябва да работим сърцато за него. Изниква и друг въпрос: с какво бихме могли ние, българите, да бъдем интересни на чужбинските издатели и фенове? Можем ли да се хвалим навън, че – да предположим – сме пуснали пълните събрани съчинения на Хайнлайн или пък последната, още топла книга на Майкъл Муркок? И нима американците ще ни напишат, отпечатат, разпространят българските фантастики? В случая, струва ми се, отговорът е кратък по войнишки: „Съвсем не!“

Ако говорим за наши творби, достойни да се превеждат на западни и източни езици, „Десетият праведник“ определено влиза между тях. Любомир Николов е отдавна познат на публиката у нас, а близо 30-годишният му труд в Тера Фантазия е отбелязан с три твърде престижни отличия: „Еврокон“ от Франция ’87 (за „Червей под есенен вятър“), „Соцкон“ (първи и последен в Украйна ’89 – за цялостен принос) и награда от Съюза на преводачите в България ’91 (за епоса „Властелинът на пръстените“ от Джон Толкин). Дай Боже всекиму толкова пълна кошница.

С четвъртия си поред роман Николов уверено се изкачва през няколко извивки от голямата спирала на въображението и литературното майсторство. Ще се опитам сбито да спомена някои плюсове в книгата пред вас, избрана за № 1 от новата поредица на „Аргус“.

Особено оригинален модел за близкото бъдеще на Земята, която попада в окото на вселенски циклон. Динамичен сюжет, където не се кръстосват бластери и звездолети, ами се надниква дълбоко в човешката душа. Плътно, живо очертани герои от разни нации (само два примера – Джейн с нефритените очи и полицаят „дракон“ Ален Буше). Остър визуален ефект на присъствие – колко завладяващо, да речем, са описани планинските пейзажи или дирижаблите. Докато четях за тия апарати, имах чувството, че разглеждам под лупа вълшебни, филигранно нарисувани марки…

Тази тъй актуална притча за Злото и за спасителното въже на Доброто звучи много по-богато оркестрирана в сравнение с романа „Червей под есенен вятър“. По-сложен е дори синтаксисът на автора, заел се да търси отговори на такива глобални въпроси, които – цитирам го – са „нейде наблизо, току под пръстите на мисълта“.

За финал: добре дошли на малкия остров, наречен „Нова българска фантастика“! Надявам се, че тук нашите писатели ще се усещат като бели хора в собствената си страна и че на вас, читателите, ще ви бъде интересно с тях. Знам, че има готови ръкописи Made in Bulgaria, виждал съм ги, общувал съм поне с няколко. Нека се помъчим да преодолеем типично националния си нихилизъм, та островът, за който току-що споменах, с времето да расте. И да се забелязва отдалеч.




Корица и оформление: Момчил Митев

* * *

Б и б л и о г р а ф с к а ● з а б е л е ж к а

Пълният списък на книгите, излезли в поредицата
„Нова българска фантастика“ на издателство „АРГУС“,
може да се види в електронните извори sfbg.us/
и bgf.zavinagi.org/.

[alexandrit]

ИНТЕРЕСНО СЪВПАДЕНИЕ, А?

Книга от диаболика Ханс Хайнц Еверс излиза както в „Аргус” – първото в света издателство за фантастика (1922), така и в „Галерия на фантастите” – първата в света библиотечна поредица за фантастика (1925 година) *. Това надали е някакво случайно съвпадение, спуснато ей тъй отгоре, понеже...

■ Ханс Хайнц явно е бил любим автор на основателите Светослав Минков и Владимир Полянов, който от своя страна превежда сборника му „Ужасът”, а по-късно Минков пък пресътворява на български разказа му „Доматеният сос”;

■ По онова време – тоест двайсетте години на ХХ век – дюселдорфецът Еверс е на върха на писателската си слава, за което помагат и неговите изяви на сценарист в експресионистичното кино (например той е сред създателите на филма „Студентът от Прага”);




Книги от този автор не са издавани у нас нито
след 9.ІХ.1944, нито след 10.ХІ.1989 година


■ Няма спор, че Х. Х. Еверс (1871–1943) е емблематичен и достатъчно силен прозаик, за да придаде тежест и блясък на издателските рожби, за които стана дума по-горе;

■ Нека видим и мнението на маестро Лъвкрафт относно тайнствения му европейски колега:

„В наше време немската литература на ужаса се представя достойно от Ханс Хайнц Еверс, който обосновава своите тъмни концепции с отлично познаване на психологията. Романи като „Ученикът на магьосника” и „Алрауне” или разкази от типа на „Паякът” имат определени достойнства, отнасящи ги към класиката в жанра.”

* * *

Сега, под формата на своеобразен бонус, ви предлагаме малък откъс от книгата „Из дневника на едно портокалено дърво” **.

Правописът, то се знае, е осъвременен от нас:

„Веднъж сънувах, че вървя по пладне през широка градина. Покрай кръглия водоскок, под навес с разбити мраморни стълбове. И по дълги равни лехи трева. [Там] аз видях едно дърво, което се разискряше, обвиснало от кървавочервени портокали. И знаех, че това дърво бях аз.
Лекият ветрец играеше с листата ми и в безкрайна наслада се протягах и простирах натежалите си клони. По бялата пътека идеше висока жена в широка жълта одежда. От дълбоките виолетови очи ме гледаха нейните погледи.
Тогава аз зашумях с гъстите клони:
– Откъсни си от моите плодове, Алцина!
Тя разбра този език и вдигна бялата си ръка. Откърши една клонка с пет-шест златни плода.
Това бе тиха, сладка болка; аз се събудих от нея.
Аз я видях коленичила при мене върху меката жълтеникава кожа. Тъй странно се бяха втренчили очите й в мен.
– Какво правиш? – попитах.
– Тихо – пошепна тя. – Аз се вслушвам в твоите сънища.”

_____________________
* Тези книги се наричат съответно „Ужасът” и „Из дневника на едно портокалено дърво”.

** Ето и опит за библиографски запис: Еверс, Ханс Хайнц. – Из дневника на едно портокалено дърво. [Новела]. – Превел от немски Чавдар Мутафов. – „Галерия на фантастите”, книга втора. – Корица и портрет на автора: Дечко Узунов. – Издание: Филип Чипев ***, София, MCMXXV. – Формат: 120х147 мм. – 48 стр.

*** Забелязахте, нали? Издателят е Филип Чипев, а не „Аргус”, както си мислят някои знатоци, които въобще не са помирисвали въпросната книжка ****, но пък претенциите им за осведоменост се простират чак до небесата. Впрочем за този Чипев, починал преди половин век, си заслужава – живот и здраве – да поговорим отделно и по-подробно...

**** Eстествено, че в НБКМ я има. Само почукайте там както трябва – и нейната диаболична вратичка ще ви се отвори.

[alexandrit]

■ ■ ■

Неотдавна моят колега и приятел Калин Ненов (Кал) подхвана една много интересна инициатива – анкетата „Любими български фантастични книги“. Резултатите от нея обаче не бяха огласени в е-ефира, понеже не се получиха достатъчно отговори, та да се извлекат някакви по-стойностни обобщения.

А защо се получи тъй (извинявайте за тавтологията), ще попитат някои по-активни умове?

Моето обяснение в случая е съвсем простичко.

Виждате ли, напоследък мнозина български фенове са си поставили следната твърде сериозна задача – да изчетат до дупка всички англоезични текстове, съдържащи фентъзийство, вампиромания и ужасология. „Да, ама не!” Тази дупка все така не се появява на бял свят и не се появява... или пък феновете не могат да излязат от нея.

Както и да е, да не изпадаме в скучновати подробности. Работата е там, че – заети с току-що споменатата суперзадача! – нашите родни фенове не намират нито време, нито друг ресурс, за да четат българска фантастика, а камо ли да размишляват върху страниците на вече прочетената такава...

Обаче Калин имаше и втора подобна идея в запас: да направи анкета за любимите български фантастични разкази. По обясними причини не се стигна до нея, но ако тя бе подета, аз непременно бих поставил в челната тройка опуса „Това се случи в Лампадефория” от Светослав Минков.

И ето – сега ви предлагам да надникнете за десетина минути в писателската лаборатория, където е бил сътворен този чудесен разказ.


Христо ЙОРДАНОВ

НАШ КЕНТАВЪР

[…] Така Светослав Минков се раздаваше и когато работехме по „анкетата”. Стараеше се да каже истината точно, да си спомни всичко в детайли или ако не успееше, дълго мълчеше и се тормозеше... Такъв случай имахме, когато търсехме подбудите и историята на разказа „Това се случи в Лампадефория”. Аз го запитах:

– Маестро, а как ви хрумна идеята за лампадефорското чудо? Какви бяха подтиците ви? Откъде почна всичко? Като още една весела легенда или притча, или хитра шега на Цирцея, довела до съвършенство своето „коварно изкуство”?

Маестрото хитровато се усмихна:

– Не бързай! Всичко ще ти разкажа подред...

И той започна:

– През 1934-та аз препрочитах едно издание на „Вранчев”, струва ми се, беше Омировата „Одисея”. Чета си аз и стигам до онези пасажи, когато (това и гимназистите го знаят) вълшебницата от остров Ея превръща моряците на Одисея в свине; нещо трепна под лъжичката ми. Чух как тези свине грухтят не по-лошо от истинските. Видях и Цирцея как грациозно примамва своя пленник, като го задържа при себе си цяла година. Дали тя го задържа, или сам е пожелал, нека си трошат главите наследниците на Балабанов в университета. По този въпрос някой може да напише научна дисертация (съзнателно смени ударението той) и ние ще ходим да го защитаваме, ако застъпи становището, че раждането на син е било по „взаимно споразумение”...

Та четях си аз, значи, произведението на бай Омир и си мислех: тоя човек ще е наемник на демона, щом допуска такива развращаващи народа сцени в своята вечна книга. В този момент ми хрумна, че варварското нашествие на световната икономическа криза, която сковаваше и България като в клещи, заставя хорицата да се превръщат „доброволно” в тревопасни, ако не искат да изпукат от глад. Гледай ти чудо! – думах си тихичко, за да не ме чуе никой: щом Цирцея може да превръща моряци в свине, защо пък на един български сатирик да не е позволено правото да превърне нашенци в митични същества. Кентаври например! – си помислих отначало. Добре, но веднага си промених мнението: кой ще ти разбере, бай Светославе, твоите „кентаври”? Я по-добре ги побългари. Така и направих. Реших, че е по-добре да са пак „митични същества”, но взети от „нашио край”: с овчи тела и с човешки глави. Наш кентавър. Защо пък не? Каралийчев и на змейовете беше поставил нашенски пояси. Тъй и правителството щеше да разбере, че съм истински патриот. Щом досега народът ни не е родил кентаври в своите приказки, нека поне кризата да създаде човекоподобни овце. Така „реформите” на деветнайстомайци щяха да се увенчаят с главоломни завоевания...




■ Илюстрация от прочутия датски художник Херлуф
Бидструп, направена специално за разказа на българина


– Тази моя идея се роди явно след преврата на Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Ама кога точно!? – тормозеше се Минков. – Кога, кога...

И така не можа да се досети. Ядосваше се, търсеше нещо, на което да се позове, но нищо не се появяваше в съзнанието. Потърси и вестника, където беше напечатан за първи път разказът. Ала въпреки всичко – крах!

– Крах! – изговори Минков по особен начин тази дума. Неговото френско „р” повлече единствената гласна навътре в гърлото и завърши с „х”-то, което едва се чу. Ядът му попремина, когато си спомни, че разказът бил написан към края на ноември, а отпечатан точно срещу студентския празник.

– С „Вестник на жената” в джоба аз крачех по столичните улици и си мислех: „Утре е студентският празник! Какво ли ще приживее академичната младеж на Лампадефория?...”

Разказа той писал с голям подем, с вътрешно въодушевление. Досещал се е, че е могло да превърне също като Цирцея хората в свине, но се отказал, защото било безполезно на тия безобидни животни да приписва качествата на хора със свински нрави. „Не исках тези същества, с които бях „приятел” и поглъщах под формата на луканки, сандвичи, кренвирши или кебапчета, да се свързват с нечистите афери на царедворците...”

– Реших да хвана кризата за ухото като безработните лампадефорци, преобразени в кротки овчици. Хем от вълната им ще продаваме платове на англичаните, хем от млякото им ще правим сирене и ще бием на пазара Холандия! Няма да си играем на кегелбан, я!? Пък те ще си хрупкат витаминозна тревица, големците ще ги окичват с медали-звънци по вратовете, а цар Бодил ІІІ ще изпада в истинско умиление и с още по-голямо научно усърдие ще попълва сбирките си с насекоми и най-чудновати червейчета... Пълна идилия! По този начин и дълбокомъдрените адепти на „витаминозната вегетарианска идея” щяха да ме поздравят...

Тогава за първи път в живота си дълбоко осъзнах каква сила се съдържа в думите на Лев Толстой: „Да пристъпиш към духа с насилие е все едно да искаш да уловиш слънчевите лъчи: с каквото и да ги покриваш, те излизат отгоре.” […]

■ Източник: Авторски колектив. – Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си. – София: Български писател, 1973.

* * *

П о я с н е н и е. Този текст влиза в проекта за сборник
„Сините хризантеми на Светослав Минков”, съставен от
Румяна Пенчева, Кирил Тодоров и Александър Карапанчев.

[alexandrit]

П р е з ● г о л я м о т о ● м е ж д у ч а с и е

Още нещо издателско

През ноември т.г. Американската асоциация на писателите фантасти (SFWA) обяви своя избор на 10-те непреходни ценности в твърдата научна фантастика. Както си му е „редът” там, зад океана, в тази десетка от заглавия няма нито едно славянско.

Не е за пренебрегване и фактът, че две от тия най-добри НФ книги – „Пръстенов свят” на Лари Нивън и „Луната е наставница сурова” от Робърт Хайнлайн – са стигнали до българския читател благодарение на издателство „АРГУС”, което за десетина години публикува над 50 тома с подбрана преводна фантастика.

За тази класация научихме при подготовката на алманаха „ФAНТАSTIKA 2012”, който съвсем скоро ще се появи на зимния ни книжен пазар. Във въпросния алманах участват със свои текстове и трима аргусци, а именно: Емануел Икономов, Александър Карапанчев и Светослав Николов.

Чети, народе, както e казано някъде из феновския фолклор...

[alexandrit]

* * *
ТОЙ ИЗДАВАШЕ ТАЗИ „ГАЛЕРИЯ”…

Александър КАРАПАНЧЕВ

През 2007 година бях отишъл да интервюирам фантаста Петър Марчев и тогава го видях за първи път – в Казанлъшката художествена галерия.

От една добре осветена стена ме погледнаха – за миг, сякаш само за миг – неговите сиво-зелени очи и сетне пак се вглъбиха навътре в себе си. Спрях се пред портрета му. Буйна черна коса и фльонга с цветовете на мартеница... дълги, жилести пръсти на естет и... отново багреният мотив на мартеницата: в бялата покривка, в изящното, подвързано с червено томче и в смесилата алено и снежнобяло кутия с цигари. Най-отгоре вдясно се рееха малки накъдрени облаци, които удивително напомняха прииждащи към нас морски вълни.

Именно това беше Филип Чипев – човекът, издавал през 1925 година първата в света библиотечна поредица за фантастика.

– – – – – – –

Тези облачета-вълни дълго ми нашепваха отдалече: „А защо не напишеш нещо и за бай Филип...” Не, не, облачетата не бяха нахални, подсещаха ме през много големи интервали, обаче някак елегантно уверено, сигурни в силата на своя въпрос.

И полека-лека аз започнах да „чувам” различни гласове – те не без вълнение ми говореха за Филип Чипев, починал в София преди половин век.

Гласът на енциклопедичния Богомил Нонев:

– Книгата [тоест „Голем”] излиза при Филип Чипев, един от братята, които образуваха издателството „Т. Ф. Чипев”. Споменатият Филип Чипев бе между най-културните книжари в периода между двете световни войни, умееше да цени високото изкуство, не жалеше сили и средства, за да издаде истински библиографски ценни книги: „Рицарски замък” на Христо Ясенов, преводите на Георги Михайлов – „Поеми” от Едгар Алън По и „Прокълнати поети”, малко по-късно „Дъга” на Никола Фурнаджиев... Трудно ще ми бъде да изброя това, което бе извършил този културен и чувствителен мъж, та да утвърди не само добрата книга, но и да издаде тези книги като истински библиофилски бисери...

След него идва гласът на основоположника Владимир Полянов:

– [Светослав] Минков умееше да убеждава и увлича. Той уговори и Филип Чипев да поеме издаването на една серия от разкази от български и чужди автори под заглавието „Галерия на фантастите”, на която ние щяхме да бъдем редакторите. Филип беше всъщност син на известния книжар Чипев. Ако останеше на него, отдавна би фалирало и това издателство, но бащата стягаше кесията, а Филип – артистичен, встрастен в хубаво издадената книга, приятел, сам чудесен графолог – на една марка можеше да напише със своя изискан почерк невероятно дълъг текст – продължаваше благородните си предприятия...

– – – – – – –

И тук долавям моя вътрешен глас да пита:

– Ако „Галерия на фантастите” се беше появила в САЩ, нима тамошната рекламна машина нямаше всячески да се погрижи това да се разчуе по света, а ние... ние какво правим по въпроса? (Спомнете си примера с „Амейзинг Сториз”, провъзгласено като уж първото сайфай списание на планетата. Но пък и колко повече милиона от нас са американците...)

Филип Чипев продължава да седи все така вглъбен в себе си и лицето му е издигнато нависоко, сякаш ни гледа я от балкон, я от ложа – зад него се дипли плюшена завеса с тревнозелени кантове – или може би от някакъв летателен апарат...



◄ Издателят Филип Чипев, нарисуван от Владимир Рилски (1941)

– – – – – – –

После се намесва гласът на „баш” библиографа Тодор Боров:

– Филип Чипев (1895–1962) бе една съвсем своеобразна фигура в българския културен живот от ония години. Когато след Девети септември, през май 1955-а, група негови приятели и сподвижници от старо време се опитахме да издействаме за наистина заслужилия, а останал тогава без каквито и да е средства, изпаднал в черна нужда, жестоко бедстващ поради своята безпомощност в практическия живот, вече към 60-годишен Филип Чипев една минимална пенсия, изложението ни бе подкрепено от ред видни културни деятели... Това не бе случайно. Тия, които знаят Филип Чипев само от неговите последни години, с оскубания дълъг овчи кожух зиме и лете, необръснат, гладен, плах, едва ли могат да си представят какво бе той някога.

И след като си поема дъх, Боров възобновява своя мемоар:

– Това бе фин, добре облечен млад човек, към 25-годишен, с нежна конструкция, изключително слаб телесно, кожата на лицето му до такава степен бе опъната върху костите и прозрачна, че Христо Ясенов не без основание го наричаше не Филип, ами „Череп Чипев”. Филип бе прекарал през 1920-а няколко месеца в инфлационна, гладуваща, но кипяща от нови идеи и нови изкуства, бивша блестяща столица на Австро-Унгарската империя Виена, бе понаучил немски и се бе завърнал с будни интелектуални интереси. Той обичаше горещо книгите, ала по един особен начин – занимаваше го преди всичко външният вид на изданието, а не го интересуваше търговската страна. Любовта му към добре „изпипаната” полиграфически книга го насочваше очевидно не към книжарска, по-скоро към издателска работа.

Накрая Тодор Боров става още по-картинен в спомените си:

– Баща му [старият издател Чипев] основателно не му доверяваше много във финансово отношение, до касата него почти не го допускаха. Илия Бешков, сам запалянко-оформител на книги, казваше по-късно, в 30-те години, когато бяха открили в съдружие двамата с Филип Чипев художественото ателие ARS на „Цар Освободител” (между другото – именно и за оформяне на книги), че би трябвало да поставят Филип като канарче в кафез и да го разнасят от печатница в печатница, когато се решава външността на изданието, за да каже той кой шрифт и как да се използва, колко широко да бъде полето, как да се оформя корицата преди всичко, коя линия следва да се вдигне малко нагоре, кой цвят да бъде малко по-тъмен, коя част от заглавната страница да се набере с малко по-тънки букви...

– – – – – – –

По-късно научих, че бай Филип е оглавявал отдела за художествена литература към бащиното си издателство. Тогава е успял да привлече към него (само им вижте имената!) писателите: Гео Милев, Христо Ясенов, Георги Михайлов, Николай Хрелков, Ламар, Ангел Каралийчев, Йордан Стубел... както и разноцветното съзвездие от художници: Илия Бешков, Пенчо Георгиев, Никола Тузсузов, Дечко Узунов, Георги Атанасов и пр. Все висококаратни, все класически фигури от нашата култура! С тяхна помощ са се раждали прекрасно илюстрирани и оформени книги за читатели от всички възрасти, като някои от тези заглавия получават навремето български или международни награди.

– – – – – – –

... Стори ми се, че с едно бързо, отмерено движение Филип Чипев изтръска пепелта от цигарата си. И после пак. Сетне ме погледна отново – за миг, просто за миг – със своите сиво-зелени замислени очи. Сега те не бяха ли станали някак по-топли? Не, не, това беше по-скоро моя илюзия, подвижна игра на въображението, но пък в бронзовия пепелник бисерено се белееха две купчинки изгоряло вещество.

Ето че пак посягам към „Разкази”-те на Емил Верхарн – първата книга от библиотека „Галерия на фантастите”, излязла преди доста десетилетия. Тя е същински букет: като полиграфия, като литературно съдържание, като преводач (бъдещия маестро Светослав Минков), като първопроходческа величина не само от български мащаб...

И изведнъж ми се прииска да занеса един истински букет цветя на гроба на Филип Чипев – може би бели карамфили... може би розови или оранжево-рижи димитровчета... а защо не сякаш изваяни от пурпурен восък рози... Добре, но в тези къси късноесенни дни кой ли ще ми каже къде почива той?

[alexandrit]

_______________________________________________

● В ПАМЕТ НА СВЕТОСЛАВ МИНКОВ (1902–1966)
_______________________________________________


Александър КАРАПАНЧЕВ

ЖЕЛЯЗНАТА ТАРАНТУЛА

Веднъж другарката Йорданка Светослав-Минкова си взела японския слънчобран (бял, на червени капки) и застанала пред писалището на своя благоверен.
– Славе – рекла тя тихо, за да не го стряска много-много насред сюжетообразуващите му мисли, – Славе, аз отивам на проба при шивачката.
Живият класик отлепил за минутка погледа си от купчината жестоко надраскани листа и я стрелнал изпод вежди:
– Сега пък какво ще шиете?
– Е, как! Забрави ли, че наближава нашата перлена сватба *, не помниш ли, че заедно избрахме в ЦУМ онази лилава коприна за костюмчето ми? Боже мой, Славе-е…
____________________
* Двамата се бракосъчетават през декември ’36. – Б. авт.

– Ясно, хайде върви. На добър час! – и той отново хванал с мерак химикалката, после я хвърлил. – Нали виждаш, че съм прикован тук като финикийски гребец? Ох, тия проклети страници: иде ми да ги пъхна в печката!
– Мъжо, ти къде живееш, бре? Та ние сме баш в разгара на лятото! Защо не погледнеш поне термометъра зад гърба си?
Никакъв отговор; китайска маска на безмълвието… Крехкият силует на Йорданка постоял още малко пред писалището, отронил: „До довечера” и тръгнал навън, в разтопеното злато на прелестния августовски ден. Щом входната врата се хлопнала зад нея, в очите на Минков внезапно пробягал – сякаш подарък от бъдещето – весел геймърски блясък.
Без да губи време, той извадил едно тъмно шише коантро с великолепна алена панделка плюс крещящ етикет и си сипал от този любим ликьор. Хо-хо, хем ухае и нагарча, хем те тонизира! Отпил втора глътка, след което включил своя фантаскоп. Предвкусвайки нови чудесии, бай Светослав се замислил за момент и понеже по старчески бил свикнал да си говори сам, казал:
– А не мога ли да надзърна в българската фантастика примерно… ех, примерно сто години след моето рождение? Какво излиза в зората на ХХІ век, как пишат по-младите и най-младите пера, въобще накъде върви литературата на въображението? По-бързо, не се мотай!
Кубичната кутия на фантаскопа вече жужала делово, в огледалното й екранче започнали да се мяркат шарени досущ пауни корици. Темпо, темпо! Пред взора на маестрото мигновено се изнизвали заглавия на книги: „…делириум”, „Където не сте…”, „Царска зар…”, „Да избереш…”, „…незнаен”, „Щури хо…” и тем подобни. За да укроти тоя пъстрокрил поток, Минков протегнал десница и изкомандвал:
– Я по-кротко, бе, да не сме на конни надбягвания! Значи нашичката фантастика хич не е умряла, ами напротив. Като любител и, хм-хм, майстор на късата форма аз искам да прегледам няколко сборника. Апарате, покажи ми три такива!
Шрът, ш-шррът! На екрана сякаш фокусник размесвал две тестета с карти. Накрая от шаренията им изплавала и се обистрила тройка книги. Изглежда, че фантаскопът взел самостоятелно решение, защото това се оказали не авторски, а чисто и просто колективни сборници. Разбира се, на водещи издателства, към които водят всички пътища. Домакинът понечил да запали цигара, обаче си спомнил лекарските забрани и въздъхнал примирен. Сетне се концентрирал върху книжовната жътва:
– Гледай ги ти, майн Гот, какви заглавия слагат! Хубаво де, ами ти, Славе, помниш ли твоите? И те не бяха съвсем постни, нали?
– Хич даже – отговорил си с надебелял глас. – Ала да не се разсейваме, чака ни работа… „Точка на пристигане”: нима тези младоци смятат, че вече са пристигнали в точката на изкуството? Добре, добре, ще преценим. „Звяр незнаен”: абе, какво ли толкова знаете вие, зверове незнайни? Па може и да знаят повече от теб, старче скептично. Я, „Мними хоризонти”, антология! Мними – да, но… хоризонти? Хайде да попрелистим, апарате.




● Илюстрация към разказа на Минков
„Една възможна утопия”. Художник: Херлуф Бидструп


В същия час Йорданка влизала засмяна при шивачката си. Женицата тъкмо варяла кафе, проучвайки едно вносно списание. Обаче Минков не мислел нито за своята благоверна, нито за тая шивачка, макар тя да имала закачливи трапчинки от топъл, жив мрамор. Глътка коантро, ароматна и ободряваща. Подир нея се заредили глътки от новата българска фантастика.
Че като го всмукали разни разнокалибрени сюжети, че като го подел вихърът от метафори и бъдещи реалности – квази или истински, нашенски или прочужбински, че като потънал в хищната наслада на четенето, в която бил натрупал многолетен опит и пак не смогвал да я изчерпа докрай! Общувал бай Светослав със Сбъдващия мечти и с детектива от зоната на здрача; обогатявал представите си посредством дракона Дзог, дракониерите и зелените пришълци във Варна (инак от този град назнайвал само почивната станция на писателите); искрено се радвал на прозата от Пламен, Искрен или Славейко, както и… Както и научил сума подробности за фентъзито, киберпънка и дори кой е най-старият отечествен фантаст: набор 1044-ти според антологията на издателство „Елф”!
– Тоя нашенски Матусаил трябва да е дебютирал чак на 950 години – разсъждавал маестрото, – но каква млада душа и колко воля за изява! А пък аз още нямах 21 лазарника, когато пуснах моята първа книжка, тънка досущ ученически бележник…
– Нищо, че е тъй тънка – избучал с другия си глас той. – Ти беше длъжен да й събереш целия тираж и да го изгориш. Ама пусти анадолски дембеллък и балканска немара, дето ни люлеят в люлката си толкова векове!
Въпреки чудното удоволствие от контакта с трите сборника, от време на време нещо го стягало под лъжичката, сецвало го в кръста, убивало му като камъче в десния пантоф. Пийнал пак от френския ликьор, съсредоточил се на сто процента – нали не бил привикнал да навлиза по-дълго в екранното слово – и ето че открил откъде идват неудобствата му. „Неудобства” било меко казано.
– Абе, тия младоци не минават ли през редактори, не ги ли четат коректори?! Нима не знаят, че пред „че” не всякога се пише запетая, че има ли предлог (на, във, със, по и др.п.), прилагателното и съществителното от мъжки род никога не могат да приемат пълен член? Кьорави ли са, та допускат цели роти от буквени грешки в текстовете си?
Тук Светослав Минков свил рамене и продължил собствения си диалог така:
– Изглежда са забравили наученото в прогимназията, а после не са се самообразовали нито на йота. Дали са ги подвели въпросните компютри-момпютри, дали държавата им е слаба, или пият некачествени напитки – кой да ти каже?
– Ох – хванал се той за гърдите, – навремето как тормозех коректорското племе, как преживявах всяка сбъркана буквичка в отпечатаното, как шарех със зеленото си мастило по купищата ръкописи, докато бях редактор и даже главен редактор… Мон Дьо, защо го правех?
– За да остаряваш по-бързо, Славе.
Той се престорил, че не е чул последната си реплика, и отново се взрял в разказите, поднасяни му от фантаскопа. Изведнъж на някаква страница забелязал по-тъмни думи и редове, те заиграли пред очите му, оформили сякаш каре спатии, сетне – каре пики, които след малко се сгъстили в го-олямо черно петно. Подир секунда петното се откъснало от екрана и кацнало право върху лявата буза на писателя. Да, то не само кацнало, ами го ухапало и мъжът изревал от канска болка. Скоро тя утихнала, Минков захлопнал кутията на коварния си апарат.
– Бай Славе, бързо в банята да се огледаш!
– Ау – рекъл там, – че това е паяк, нещо от рода на тарантулите! Когато бях безгрижен малчуган, си играех с тях и ги прилъгвах от дупките им с топче восък. Я да я махна аз тази гнусотия.
Стиснал той мъхнатия нападател и се помъчил да го отлепи. Всуе! Паякът се оказал твърд, бодлив, явно железен. В умивалника тупвали алени точки и Минков, кой знае защо, се подсетил за японския слънчобран на Йорданка (бял, на червени капки). Ех, да беше тук и сега благоверната му!
– Приятелю – заповядал си фантастът, – ти обезателно трябва да направиш справки. Бегом в кабинета!
Сложил си парче лейкопласт върху бузата и започнал да вади разни справочници от рафтовете. Слава Богу, че като стара къща Минков имал много такива – на български плюс на още три-четири световни езика. На едно място паяка го изписвали тарантул, на друго пък – тарантула, и въпреки всичко прозаикът решил, че по-точно е подлата твар да бъде в женски род. С облекчение узнал, че тя е отровна, ала не и за хората. Че била полезна против крадци или хлебарки, били научнопопулярни подробности, които той подминал с лека ръка.
Пак отишъл в банята и що да види? Лейкопластът бил целият подгизнал от кръв, а отдолу осмокракото продължавало да шава. Дори му се сторило, че прониква все по-навътре в плътта. Диаболичен кошмар, какъвто не са сънували нито магистър Майринк, нито онзи темерут Кафка!
Макар и с леко закъснение, Светослав Минков се уплашил, че тая тарантула може да не е съвсем обикновена – зер изскочила от фантастични текстове, показвани му от фантаскопа. Ами ако нравът й не отговарял на енциклопедичните справки, ако вземела да го зарази смъртоносно или ако… Тогава той пристъпил към телефона, врътнал три пъти шайбата му и простенал:
– Ало, другарко, „Бърза помощ” ли е? Обажда се Светослав Минков, народен деятел на културата. Чуйте, току-що ми се случи нещо твърде странно… Моля ви, бъдете не бърза, а най-бързата помощ на света!
Привидяло му се, че шарената бузеста бъклица в ъгъла се подхилва.
Е, относно титлата н.д.к. той преувеличил, но на кого не му е мила кожата? Докато чакал линейката, маестрото сръбнал още мъничко коантро. За кураж, разбира се, пък и въпреки че бил пенсионер, човекът си оставал бохем. После, бидейки мъж, акуратен не само в правописа, ами и в живия живот, пъхнал някои вещи в една пазарска чанта. Сигурен бил, че ще му потрябват при премеждията в болницата.
(За бъдещите литературоведи ще уточним, че Минков подредил в чантата следното: кат бельо и пешкир с бродирани инициали, прибори за миене на зъби и за бръснене, запасен чифт очила в калъфче от костенуркова коруба, няколко консерви от любимата си сьомга и том от Е. Т. А. Хофман в оригинал.)
Когато чул отдалеч сирената на „Бърза помощ”, нахвърлял на първия попаднал му лист: „Данче, отивам по спешност в „Пирогов”. Няма страшно, чакам те там.” Двамата медици здравеняци го сварили на крак. Бил пребледнял като маска на скръбта, окървавен, ужасно неловък. Внезапно обелил очи, пуснал багажа си и заситнил към сервизните помещения:
– Прощавайте, другари, само минутка. Имам такова, позивни де…
Още същия ден го качили на операционната маса. Върху стената отсреща висял календар на ДЗИ с актуалната година: 1966. Тарантулата наистина се била завряла доста дълбоко, та се наложило да вземат малко кожа с месце от друго място на пациента и така да закърпят дупката. Три денонощия разказвачът на модерните времена бил в шок и на системи, а привечер на четвъртото вече познал Йорданка, която кротко приседнала край леглото. Очите му светнали по геймърски, щом тя му стиснала измършавялата ръка и го потупала по бузата. Даже… даже измъкнал от шкафчето смачкана салфетка с някакви надраскани редове.
– Данче, я виж какво нещо съчиних в памет на последните събития. О, не, по-добре да ти го прочета:

Захвана ли се днес със правописа,
веднага ме наляга кървав дрисък –
и гледам да се метна на някоя мотриса,
дето хуква далечe оттука с правописък.

– Хм, Славе, аз смятам, че не е толкова лошо.
– Кое, душко, стихотворението ли?
– Не, положението. Можеше и главата си да загубиш с тези твои мании за безукорно слово. Колко пъти ще ти повтарям: всяка мания се заплаща! Но да си призная, не знаех, че те вълнува мерената реч.
– Ти какво мислиш – че само Божидар Божилов и Венко Марковски ли я владеят? Ако те са започнали пътя си с поезия, аз пък ще го завърша с такава…
– Сакън, мъжо, пепел ти на езика!
– Тц, Данче, няма да дочакам нашата перлена сватба. Тъй ми говори интуицията, а при Водолеите тя е много силна според китайците. Мон Дьо и майн Гот, забравих да те питам: докъде стигнахте с твоето костюмче? Все ще намериш повод да го облечеш, не се притеснявай. Хайде сега, остави ме да дремна малко.
– Леки сънища, Славе – пожелала му Йорданка от вратата на пироговската стая. – И дано не сънуваш никакви там тарантули и мотриси. Доскоро, скъпи съпруже!
В коридора тя се разминала с две колички, на които лежали продълговати хълмчета, покрити сякаш с току-що навалял сняг.

● Първа публикация в: списание „Тера фантастика”, брой 1/2005 г.

[alexandrit]

Винаги много съм харесвал този спомен на Любен Дилов,
препрочитал съм го няколко пъти и ето че сега се явява
двоен повод да го споделя с вас – 110 години от рождение-
то на маестро Минков и 85 години от рождението на бате
Любо, дошъл на бял свят в края на декември 1927-а.

Поклон пред двамата класици на българската фантастика!

● Любен ДИЛОВ

МОЯТ МЕМОАР ЗА СВЕТОСЛАВ МИНКОВ

Често се правят евтини вицове и фейлетонни заяждания с това, че понякога, като пишеш спомен за някого, пишеш и за себе си. Случва се, разбира се, да напишеш повече за себе си, отколкото за другия, и това наистина изглежда комично, но положително авторът на спомена не го прави нарочно, а в този неосъзнат процес сигурно биха се открили множество закономерности, които оправдават такова „прегрешение”. Една от тях би могла да бъде: колкото по-значителен е онзи, който си е отишъл, толкова по-силен импулс на идентификация ще поражда той у разказващия спомените си за него.

Човекът е мерило за всичко – и за света, и за другите хора. И когато един човек си отиде от тоя свят, той преминава в „оня свят”, който не е никъде другаде, освен в душите на неговите близки и познати. Там остават да живеят и истината за него – единствената, многоликата, – и мерилото, което той е представлявал за света. Затова ми се иска да не се стеснявам, когато ще споделя оная частица от истината за Светослав Минков, която се съхранява и у мен.




● Първата българска фантастика, отличена с „Еврокон”


Срещата с един писател обикновено се състоява дълго преди оня миг, когато зърваш за пръв път лицето му. И аз, навярно като мнозина от моето поколение, още съвсем невръстен съм срещнал Светослав Минков за пръв път в „Къщата при последния фенер”, сред неговите „Автомати”, у „Дамата с рентгеновите очи”. Една среща сигурно никога не остава съвсем без каквито и да било последици, но не всяка среща естествено влиза, в повечето случаи неосезаемо, сред ония съставки, от които се забърква „кашата”, наречена човешка съдба. И когато аз се питам как така се случи, че най-неочаквано написах някога един, както днес модно ги наричат, научнофантастичен роман, в който няма никаква наука, но има фантазия и има смях, а после втори и трети, и четвърти, и един куп подобни разкази и новели – все уж покрай другото! – то не мога да не потърся причината и в тая някогашна първа среща с човека, който внесе у нас вкуса към фантастичната гротеска и с това тури начало на нова линия в литературната ни традиция. Не съм го питал, но струва ми се, че неосъзнато Йордан Радичков също дължи нещичко на Светослав Минков, а пък съвсем не е случайно вече това, че от нас, тогавашните „млади”, той най-много ценеше именно Радичков.

Малцина от нашето поколение дръзваха да го наричат „бай Славчо”. Не само заради затвореността му – той общуваше с твърде малко хора, с връстниците си, – но преди всичко заради респекта пред едно своеобразно, здраво закотвило се вече в литературата ни творчество и заради безупречното му, чуждо на конформизма гражданско поведение. Не е тайна, че няколко години от живота му преминаха в сянка, че на някои хора се искаше да го оставят там до пълното му забравяне, че той май единствен си отиде така, без да бъде засегнат от иначе тъй обилно раздаваните почести и награди, че фейлетонът му „Оня въпрос” беше един вик на болка от финансовата изнемога, в която той прекара известно време след пенсионирането си, но това не го накара нито веднъж да се унизи за нещо, не сломи гордата изисканост на духа му. И тъкмо тази изисканост най-много впечатляваше у него, макар очевидно да бе закономерна част от интелектуалното му отношение към живота, от душевната подложка за оная любвеобилна злоба, която раждаше сатиричните му разкази. А и не можеше да не ни впечатлява, защото бяхме отрасли с възгледа, че такова качество е буржоазно-аристократическо, че искреността се съдържала в грубоватата непосредственост, па макар тя понякога да намирисва и на дебелащина.

Чудесният народен обичай да се раздават вещи на покойника на по-млади хора, за да продължи той да живее чрез тях, ме направи притежател на една фина австралийска автоматична писалка, чийто механизъм за пълнене е толкова оригинален, че още не мога да разбера как точно се пълни, на три красиви виенски вратовръзки, на един разкошен кожен портфейл от Копенхаген, върху който е отпечатан остроумен мотив: полицаят-регулировчик е спрял движението и дава път на Андерсеновата патица и нейните рожби да пресекат улицата, а най-отзад на патешкото шествие подтичва прочутото Грозно патенце. Тези неща, които пазя за бъдещия литературен музей, говорят за вкуса на Светослав Минков към изисканите и оригинални вещи.

Впрочем домът му беше пълен с такива дреболии, а и всички около него знаеха слабостта му да събира и купува оригинални с нещо предмети за лична или домакинска употреба. Портфейлът обаче ме е карал да се запитвам: само заради Андерсен ли е купен, чиито приказки бе превел така великолепно на български, или сам той се е чувствал като едно грозно пате в съвременната нему литература?

(П р о д ъ л ж е н и е т о ● с л е д в а)

[alexandrit]

* * *
● Любен ДИЛОВ

МОЯТ МЕМОАР ЗА СВЕТОСЛАВ МИНКОВ (2)

Изискаността бе и първото лично впечатление, което имам от човека Светослав Минков. И то при обстоятелства, в които е особено трудно да се запази, та тъкмо затова искам да разкажа тази незначителна иначе случка, влизайки в противоречие както с лицемерния еснафски предразсъдък да се крият някои части от живота на човека, така и с целите и задачите на въздържателното движение, които искрено уважавам. През 1953 година бях назначен за референт в Съюза на писателите, а няколко месеца по-късно имах честта – като съюзен служител, естествено – да бъда поканен на вечерята по случай петдесетгодишнината на неговия главен секретар Христо Радевски. Беше в Руския клуб. Присъстваше тогавашният управителен съвет на съюза, аз още не познавах дори и по име всички негови членове, но на масата срещу мен седна Светослав Минков и само това бе достатъчно да смрази още невзелия всичките си изпити по литература в университета новоизпечен „референт по творческите въпроси”.

В началото на вечерята Светослав Минков повика с плавно и сдържано кимване сервитьора, който явно го познаваше. Пошушна му нещо на ухото, след малко сервитьорът донесе скришом четири бутилки друго вино, не такова, каквото се сервираше официално според менюто, и ги нареди на пода до стола му. Не зная дали друг обърна внимание на това. Минков си наливаше сам, не яде почти нищо от множеството кое от кое по-вкусни ястия, не размени нито дума с никого, изпи четирите бутилки, кимна само на мен и също така незабелязано за другите си отиде, далеч преди вечерята да навлезе в разгара си. Малко преди това аз след дълго набиране на кураж и с разтуптяно сърце бях си поискал чаша от неговото вино, което носешe старинното и странно име „Керацуда”, а той с готовност ми наля, оправдавайки се, че предпочитал него – а то наистина бе по-хубаво, – но че не винаги се намирало. Стори ми се, че нямаше нищо против също така и да се поразговори с мен, новия човек, а не с тези, които седяха от двете му страни, но моята стеснителност продължаваше да ме сковава.




● Илюстрация на Херлуф Бидструп към разказа
на Светослав Минков „Къщата при последния фенер”

Аз бях и си останах приятел на течното грозде, имах зад гърба си като всеки бохемстващ млад човек своите рекорди, служещи за момчешки хвалби, но четирите бутилки керацуда не можеха да не ме впечатлят – не толкова с броя си, колкото с изисканото хладнокръвие, с което бяха изпити. В следващите години покрай Спас Кралевски и Никола Фурнаджиев, с които бях по-близък, имах възможността да бъда неведнъж на маса с него, така че онова първо впечатление у мен се затвърди. Говори се за култура на храненето – не зная да се е говорило обаче за култура на пиенето, макар то също да има доста дълга история зад себе си. У Светослав Минков тя просто се налагаше. Не небрежно, а сдържано и внимателно вдигане на чашата с винаги отбраното питие, деликатно отпиване, при което иначе рязката му уста омекваше и правеше цялото му лице да изглежда по-малко строго, по-добро, оскъдните думи за важни и умни неща, никога не за обикновените глупости около кръчмарската маса, рядкото посягане към мезетата и... не зная някой да го е виждал пиян въпреки тези чести и големи количества, не зная да е чул от устата му нещо необмислено, невъздържано.

Навярно ще бъда упрекнат заради тоя си спомен, но след като от Анакреон и Хафез насам алкохолът заема такова голямо място не само в обществото, но и в литературата му, не виждам нищо осъдително и неразумно в това да си спомниш как човекът е седял зад своята чаша с вино. Та нали, казват, там той бил дори по-истинен от другаде! И да съзнаваш, че всъщност са ти давали и урок по пиене, а с това – и урок по общуване, урок за едно поведение във всички сфери на живота.

Години по-късно, вече редактор на отдел „Белетристика” в списание „Септември”, аз имах щастието и да държа в ръцете си ръкопис от Светослав Минков. Неслучайно употребих тази дума и нямам предвид само личното си отношение към него – наистина е цяло редакторско щастие да се държи такъв ръкопис в ръцете. Но удоволствието ми бе предшествано и от друга радост. Бях още съвсем нов в редакцията, още обмислях какво да правя, защото бях се оказал на първо време единствен редактор белетрист в нея, когато заместник-главният редактор Никола Фурнаджиев ми каза, че бил поискал разказ от Светослав Минков. Само няколко дена по-късно дойде и разказът, защото, както по-нататък се убедих, Светослав Минков никога не обещаваше произведение, преди да го е написал поне в чернова. Но той не направи, както някои негови колеги, които прескачайки високомерно отдела, носят ръкописите си направо на главния редактор или най-малко на заместника му, не го направи, въпреки че не аз, а Фурнаджиев бе му го поискал. Дойде при мен, младия, неизвестния, остави разказа си, изпуши половин цигара покрай няколкото любезни приказки и едва тогава отиде при своя приятел, заместник-главния редактор.

Спомням си, че още пред него не се сдържах да не изкажа възхищението си. Разказът бе написан на такава луксозна хартия, каквато не се продаваше по книжарниците, следователно бе специално търсена. Машинописната лента бе нова, по листата нямаше нито едно петънце, нито една поправчица с мастило или молив. А когато го прочетох, убедих се, че нямаше дори буквена грешчица, не липсваше нито една запетайка. Човек просто се стесняваше да пипа с ръце тия бляскаво чисти и красиво изписани листа. За стила, чиято безупречност е позната, няма да говоря – Светослав Минков беше един от най-тънките познавачи на българския език. Говоря само за външния вид на произведението, който на пръв поглед не изглежда толкова важен, защото нали тоя ръкопис в края на краищата ще отиде в печатницата и там нищо няма да остане от него! Нещо такова му казах, когато Светослав Минков на следващата година ми донесе отново разказ в този смайващ вид – не ръкопис, а бижу някакво. Казах му още, че просто ми е жал да го дам в печатницата, а той ми отговори:

– Човек трябва да уважава труда си. Па и труда на редактора и печатаря. Аз също съм редактор, та знам какво е.

Наистина той също бе изпитал неведнъж това грубо неуважение и към труда, и към колегата редактор, което толкова се шири в нашите среди, израз на което са и донасянето в редакцията на ония трети или четвърти екземпляри от ръкописа, толкоз бледи, че трябва с лупа да ги разчиташ, гъмжащи от правописни, печатни и стилови грешки, защото авторът им си е спестил дори и усилието да ги прочете, след като ги е извадил от машината, осланяйки се на редактора и коректора. Естествено е тогава и редакторът да не изпитва особено уважение към труда на тоя автор и да драска по ръкописа му, както си иска. Върху ръкописа на Светослав Минков никога нямаше какво да се поправя, авторът го донасяше абсолютно готов за печат и отговаряше с името си за всяка запетайка в него, така че и коректорът можеше със спокойна съвест направо да го разпише. А с това големият писател ни даваше още един урок, най-важния: че творецът не бива да допуска да отслабне чувството му за отговорност към изкуството и към хората до края, до последната точка, която ще сложи в своето последно произведениe.

● Източник: Авторски колектив. – Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си. – София: Български писател, 1973.

[alexandrit]

М а л к о ◙ п о я с н е н и е. Интервюто с най-изявения
художник на издателство „Аргус” излезе най-напред в
специалния брой на списание „Тера фантастика”. Това
беше през 2000-та, а през 2003 година рисунката върху
корицата на същата „Тера” послужи за корица и на кни-
гата „Болгария фантастическая” от Евгений Харитонов.


Среща с Димитър Стоянов-ДИМО

Роден е под щастлива звезда през 1956 година.

Учи цял живот, за да стане художник. Завършва първо Художествената гимназия, а после Художествената академия в София, специалността е сценография. Възможността да проектира измислени светове и обстановката, в която се решават безброй човешки съдби, му допада невероятно – може би това е в резултат на любовта му към фантастиката във всичките й проявления. Само че работата в колектив не е най-привлекателното нещо за художника единак.

„Екип за ликвидиране на опасности” е фантастичен екшън-комикс, който ДИМО рисува повече от седем години за списание ДЪГА. По това време са създадени и „Белият лотос”, „Сянката на Плутон” и други по-кратки рисувани разкази.

През 1990-а той става един от основателите на издателската къща ПЛЕЯДА и до ден днешен свети със собствена светлина в съзвездието й. Повече от 700 корици за книги, безброй илюстрации към тях, много дизайнерски решения, кой за каквото поиска, това е ДИМО.

Най-фантастичното за него е семейството му – Боряна и синът им Методи.

Номиниран на Еврокон 2000 в град Гдиня, Полша. *


– Защо обичате фантастиката?

– Това е начин да осъществиш и изживееш мечтите си.

– Какво дава днешна България на своите художници фантасти?

– Крайно време е да се научим ние да даваме! В кръга на горчивата шега ще кажа, че физическата и духовна нищета помага на твореца много по-лесно да „развинти” фантазията си.

– Какво мислите за оформлението на издаваната у нас фантастика?

– Масова практика е издателят да си вземе от албум или CD готова илюстрация, нарисувана от някой, който живее извън България и не е българин. В повечето случаи използваната творба е с доста художествени достойнства. Проблемът е, че тя не е рисувана точно за този роман. Поради същата причина отпада нуждата художникът оформител да чете текста. А това оформление на книга ли е?...




◙ Корицата нарисува: Димитър Стоянов-Димо


– Какво „печелят” нашите художници от заливащата ни и във визуален аспект американизация?

– Когато български художник успее да получи поръчка за илюстрации на фантастична тема, пред него се открива огромно свободно творческо пространство. Изобразителното изкуство е международен език, там бариери няма. В този смисъл издателство като АРГУС е световен меценат за даровити хора.

– За какво мечтаете вие като човек на въображението?

– За съвсем обикновени неща: добро здраве, достатъчно работа и... да се случи някой ден това, което съм нарисувал върху корицата на вашето списание.

◙ Едно интервю на:
Емилиян Малезанов и Сандро Георгиев
___________________
* През следващото десетилетие Димо беше номиниран още няколко пъти за наградата „Еврокон”. – Б. ред.

[alexandrit]

БЛОКЧЕ ЗА ГУСТАВ МАЙРИНК

● Днес е неговият 145-и рожден ден

(... НАЙ-НАПРЕД във въображението ми изплава едно друго блокче. Или по-скоро – продълговата свита от блокчета.

Те са направени от фин шоколад, какъвто виенските сладкари умеят да приготвят тъй вдъхновено, и в отделните им релефни плочки са скрити „съкровища” с различни вкусове – най-вече на прохладно-нагарчащи треви и на елегантни алкохоли, които покрай небцето подпалват и душата.

Блокчетата са увити в станиол, пъстър като костюм на арлекин. Или пъстър като октомврийски лес, отърсващ се полека от изпълнилата го мъгла. Или – като диаболичната проза на нейните световноизвестни майстори Густав Майринк и Ханс Хайнц Еверс...)

Младият Светослав Минков хранел слабост към по-специалните питиета и коктейли. Сред тях бил например „Фернет Бранка”: горчив ароматичен алкохол, включващ над 40 билки & подправки и създаден за първи път през 1845 година от млада италианка. „За да не измъчвам келнера, поръчвах си наведнъж седем фернета – ще признае по-нататък нашият автор и ще добави сякаш „за протокола”: – Обикновено повтарях дозата...”

Той поемал големи дози и от австриеца Густав Майринк (1868–1932), когото поставял на най-високото стъпало сред всички диаболисти по света. Наричал го „маг”; написал, че му напомня „оня древен мъдрец, чийто живот е заключен в тревожния копнеж на Фауста”; а пък романите му определял – ни повече, ни по-малко! – като „требници на магията, мистични откровения и сомнамбулни съзерцания, страшни кошмарни огледала, в които горят многообразните преображения на дявола и архангела”.

Минков общувал лично или кореспондентски със загадъчния хер Густав Майринк, който по онова време живеел в градеца Щарнберг край Мюнхен; дори станал негов преводач. Доста популярен и издаден пак през 1988 година е преводът му на Майринковия опус магнум „Голем”. Далеч по-неизвестна е обаче една малоформатна и тънка книжка, чието библиографско описание изглежда така:
______________________

Густав Майринк. Кардиналът Напелус. – Разкази. – Превел от немски Светослав Минков. – 72 страници. – „Библиотека за всички” № 5. – София: Книгоиздателство „Ив. Г. Игнатов & синове”, 1927.
______________________

В края на сборника е дадено разгърнатото и нелишено от чудатости „Самоописание на писателя Густав Майринк”. В него „магът големовед”, който ще успее да прескочи забравата, споделя, че първоначално бил протестант, а сега се явява будист от северната школа... Тъкмо от този сборник, крехък като птица с черно-бяло-пурпурни перца (каквото е оформлението на това Игнатово издание), ви предлагаме следната история:

Г у с т а в ● М А Й Р И Н К

П Р Е П А Р А Т Ъ Т

ДВАМАТА ПРИЯТЕЛИ седяха пред един ъглов прозорец на кафене „Радецки” и разговаряха шепнешком.
– Той заминал днес следобед за Берлин – заедно със слугата си. Къщата е съвсем пуста. Аз идвам ей сега оттам и проверих добре това. Двамата персийци бяха единствените обитатели.
– Значи телеграмата го е хванала на въдицата?
– Никога не бих се усъмнил. Когато той чуе името Фабио Марини, нищо не може да го задържи.
– Чудно наистина. С този човек е живял дълги години, до самата му смърт. Какво ново би могъл да научи за него в Берлин?
– О, професор Марини трябва да е отнесъл много тайни в гроба. Дори веднъж, преди половин година, когато добрият Аксел беше още между нас, той сам загатна за тях в един разговор.
– Има ли действително нещо вярно в тоя странен начин на препариране, открит от Фабио Марини? Вярваш ли твърдо в това, Синклер?
– Тук и дума не може да става за „вярване“. Във Флоренция видях със собствените си очи един детски труп, препариран от него. И да ти кажа ли: всеки би се заклел, че детето изглеждаше само като заспало. Даже руменината на лицето му беше запазена като на жив човек.
– Хм, ти мислиш, че персиецът може да убие наистина Аксел и...
– Не зная, Отокар, но наш дълг е да се загрижим за съдбата на приятеля ни. Я си представи, че посредством някоя отрова той го вцепени в един вид мъртвешки сън! Господи, какво не правих тогава в анатомичния институт, за да убедя и моля лекарите да повторят съживителните опити. „Какво искате всъщност? – отговориха ми. – Ясно е, че човекът е мъртъв, а без разрешението на доктор Дараше-Ко е немислимо каквото и да било докосване до неговия труп.” Те ми показаха писменото съгласие, в което бе изрично упоменато, че след смъртта си Аксел продава своето тяло на временния притежател на този документ, защото на еди-коя си дата е получил петстотин флоринта съгласно направената уговорка.
– Не, просто е ужасно! Може ли подобно нещо да има законна сила в нашия век? Винаги, когато помисля за това, ме обхваща неудържим гняв. Бедният Аксел! Ако знаеше, че персиецът – неговият най-опасен враг – ще бъде притежател на този договор! Той винаги смяташе, че самият анатомичен институт...
– Ами защитникът не можа ли да помогне с нещо?
– Всички усилия бяха напразни. Не помогнаха дори показанията на старата млекарка, която уверяваше, че веднъж, при залез слънце, Дараше-Ко дълго проклинал в градината си името на Аксел, докато устата му се запенила в припадък... Да, ако той не беше европейски medicinal doctor!... Но какво ще приказваме повече! Желаеш ли да дойдеш с мен, Отокар, или не? Решавай!
– Желая, разбира се. Но помисли, ако ни хванат. И то като крадци. Персиецът се ползва с неоспорим авторитет на учен и ако върху нас падне макар и най-малкото съмнение, Бог знае дали работата не би взела лош обрат. Кажи, изключена ли е възможността, че ти не си се заблудил, когато си доловил гласа на Аксел? Не се сърди, Синклер, моля ти се. Разправи ми подробно още веднъж цялата тази случка. Не си ли бил ти някак предварително възбуден?
– Нищо подобно! Половин час преди това бях в Храдчин и разглеждах отново Венцеславовата църква и катедралата „Свети Валентин” – тия стари чудновати постройки с тяхната скулптура като засъхнала кръв, които винаги отпечатват в душите ни неизгладимо впечатление... И Кулата на глада, и Уличката на алхимиците... После започнах да слизам по стълбите на замъка и се спрях съвсем неволно, понеже вратичката в дебелата стена, която води към къщата на Дараше-Ко, стоеше отворена. В същия миг аз чух ясно, сякаш от самия прозорец, един глас и кълна се в светците, че това беше гласът на Аксел, който викаше: „Едно... две... три...”





Ах, Господи, защо не се промъкнах още начаса в жилището! Но преди да се опомня добре, турчинът – слуга на Дараше-Ко, затвори вратичката... Казвам ти, ние трябва да отидем... Трябва... Ами ако Аксел наистина е още жив!... Слушай, никой няма да ни хване. Кой ходи нощем по старите стълби на замъка, моля ти се? А аз мога да си служа тъй добре с подправен ключ, че и ти самият би се учудил.

* * *

Двамата приятели скитаха дълго из тъмните улици, преди да изпълнят своя замисъл. После се покатериха по стената и слязоха пред старинния дом на персиеца. Къщата стърчеше самотна върху височината на Фюрстенбергския парк – прилепена като мъртъв страж до страничната стена на тревясалата замъчна стълба.
– Тази градина, тия стари брястове там долу крият в себе си неизразим ужас – промълви Отокар Доналд. – Погледни в каква закана се издига Храдчин към небето и тия малки осветени прозорчета в стената на замъка. Тук наистина лъха някакъв странен въздух, сякаш животът се е скрил дъбоко в земята от страх пред дебнещата смърт. Не чувстваш ли и ти, че един ден тази погребана в сянка картина може внезапно да изчезне като видение, като Fata Morgana, а тоя спящ и мълчалив живот да се пробуди към нещо ново, като някакъв призрачен звяр, който ще роди ужаса? Погледни само белите чакълени пътечки долу, изпънати досущ като артерии...

(П р о д ъ л ж е н и е т о ● с л е д в а...)

[alexandrit]

БЛОКЧЕ ЗА ГУСТАВ МАЙРИНК (2)

– ЕЛА НАЙ-ПОСЛЕ! – прошепна нетърпеливо Синклер. – Нозете ми се люлеят от вълнение... Тук... Дръж скицата на замъка...
Вратата се отвори скоро и двамата почнаха да се изкачват дебнешком по стълбата, върху която тъмното звездно небе хвърляше слаба дрезгавина през овалния прозорец.
– Не пали, от къщата в градината могат да видят светлината, чуваш ли, Отокар? Върви до мен. Внимавай, тука има изкъртено стъпало... Входната врата е отворена... тук... тук... наляво!
Те влязоха в една стая.
– Не вдигай шум!
– Вратата сама се затвори.
– Трябва да светнем. Всеки миг можем да се блъснем о нещо. Пред нас има толкова много столове.
В този миг върху една от стените блесна синя искра, чу се шум като сподавена въздишка.
По друга стена сякаш от всички ъгли на помещението се разнесе леко пращене.
За миг настъпи отново гробно мълчание, сетне един хъркащ глас отмери високо и ясно:
– Едно... две... три...
Отокар Доналд извика, задраска като обезумял кутията с кибрит, ръцете му се разпериха в смъртен ужас... Най-после светлина... светлина!... Двамата приятели се спогледаха с побелели от страх лица:
– Аксел!
– Четири... пет... шшшест... сееедем...
Гласът идеше от вдлъбнатината на стената.
– Запали свещта! Бързо, бързо!
..............................................................................................................................

В горната част на вдлъбнатината висеше върху медна пръчка една човешка глава с руси коси. Пръчката пробиваше тила. Шията под брадата беше обвита с копринена превръзка, а по-надолу стояха прикрепени червеникавите белодробни криле с дихателните тръби и бронхите. Между тях се движеше с отмерен удар сърцето, омотано със златна тел, която бе съединена с електрически апарат на пода. Нагоре, по изпънатите артерии, течеше кръв от две тънки стъкленици.
Отокар Доналд постави свещта в един светилник и се хвана за ръката на приятеля си, за да не падне.
Това беше главата на Аксел с червени устни и свежа багревина по лицето. Очите бяха широко разтворени и вгледани със страшен израз в едно запалително огледало на отсрещната стена, украсена с турски и киргизки оръжия и кърпи. Навсякъде се виждаха странните рисунки на ориенталска тъкан.
Стаята беше пълна с препарирани животни. Между разхвърляните книги лежаха змии и маймуни, замръзнали в най-чудновати движения.
На някаква странична маса плуваше в стъклена вана със синкава течност един човешки стомах.
Гипсовият бюст на Фабио Марини гледаше строго в стаята, възкачен върху висока подпора.
Приятелите не можеха да промълвят нито дума. Те се взираха като омагьосани в сърцето на тоя ужасен човешки часовник, което биеше и играеше досущ като живо.
– За Бога, да бягаме оттук, ще припадна! Проклето да е това персийско чудовище!
Те се отправиха към вратата.
Но от устата на живия часовник се разнесе отново тайнственото пращене. Две сини искри отхвръкнаха и се отразиха чрез запалителното огледало в зениците на мъртвия. Неговите устни се разтвориха, езикът се издаде бавно напред, изви се зад предните зъби и гласът изхърка:
– Чет-върррт!
След това устата се затвори и лицето се вкамени в предишния си израз.
–Ужасно! Мозъкът работи, живее! Да бягаме!... Да бягаме!... На свобода!... Свещта!... Вземи свещта, Синклер!
– Но отвори, за Бога! Защо не отваряш...
– Не мога... там... гледай там...
Вместо вътрешната дръжка, на вратата изпъкваше една човешка ръка, украсена с пръстени: ръката на мъртвия. Белите пръсти дращеха във въздуха.
– Тук, тук, вземи кърпата! Защо се страхуваш? Не познаваш ли ръката на нашия Аксел...
..............................................................................................................................

Те се намериха отново пред входа и видяха как вратата се заключи бавно след тях.
Отгоре висеше черна стъклена табелка:

Д-р МОХАМЕД ДАРАШЕ-КО – aнатом

Пламъкът на свещта трептеше от течението, което нахлуваше по каменната стълба.
Отокар се залюля до стената и падна стенещ на колене:
– Тук... това тук... – и той посочи въжето на камбанката.
Синклер се приближи и светна.
Но отскочи назад с вик и свещта падна от ръцете му.
Тенекиеният свещник издрънка по камъните...
Като луди, с настръхнали коси и притаен дъх, те се спуснаха надолу по тъмните стълби.
– Персийски сатана!... Персийски сатана!

Превод на Светослав Минков

● ● ●

В КРАЯ на нашето блокче – един виртуален отскок до трихилядния градец Щарнберг, където някога Густав Майринк се е заселил и после е написал своите най-хубави книги.

Оказва се, че днес Щарнберг е 23-хиляден град, известен надалеч не само с тъй красивото си езеро („по-широко от Волга”), но и с множеството домове на суперзаможни немци. Ала – уви на ента степен! – тук няма дори съвсем скромен паметник на класика, на горчивия сатирик и вълшебен диаболист, създал „Голем” и „Белият доминиканец”.




Старо и ново в града на мага Майринк


Впрочем не, не, все пак паметник има, който се издига в старото щарнбергско място за вечен упокой на душите. Той представлява най-обикновен камък *, по-висок от човешки ръст, с издълбаните в почти черната му твърд шепа знаци: Gustav Meyrink, 1868–1932. А в подножието му – някаква чудновата виолетова растителност („сякаш нещо подводно”), каквато не се среща никъде другаде.

Но най-интересното ни очаква в горния край на паметника. Там личи кръг, разделен на четири сектора посредством вертикален кръст. И ето – във всеки сектор стои, диша, тупти по една буква, която образува латинската дума VIVO. „Аз живея”. Същата дума обгръща с тайната си и надгробната плоча на Майринковия герой от разказа „Й. Х. Оберайтовото посещение при пиявиците на времето”.

Да, VIVO... Щом има кой да търси гроба ти, да те преиздава и, разбира се, да те чете и в наше време, защо да не си жив?

__________________
* При описанието на това надгробие съм използвал очерка на Борис Авдеев „Поездка на могилу Густава Майринка”, който открих във википедската страница на хер Г. М. Нека добавя и че известният астроном & фантаст Валентин Д. Иванов неотдавна също е посетил Щарнберг, както сам споделя в блога си на 21 октомври 2012-a. – Б. авт.

[alexandrit]

◄ Ще започна с няколко думи относно годишника за българско
фантастично изкуство „В А Я Н И Я”. Негов главен мотор –
създател на концепцията, съставител и автор в различни жанро-
ве, предпечатник и спонсор – бе и си остана (за историята, както
се казва) човекът-оркестър Емануел ИКОНОМОВ.

Освен Икономов, за годишника работеха същите хора, които се
занимаваха и с изданията/конкурса на „Аргус”: Георги Величков,
Александър Карапанчев и Вихра Манова. Неизменен дългогоди-
шен коректор беше Антоанета Петрова, а технически редактор
(също така несменяем) – Сандро Георгиев. В тази малка „плеяда”
светеше със своята ярка светлина и художникът оформител на го-
дишника – Димитър Стоянов-Димо.

Издателството „ЕГИ”, 80-грамовият офсет (един приятел къде на
шега, къде на истина го наричаше „мерцедесът на офсетите”) и пе-
чатницата „Инвестпрес” АД също не се сменяха.

В резултат на разноликото и разнопосочно сътрудничество на бял
свят излязоха пет „Ваяния” – от 2004 до 2008 година включително.
Лично аз смея да твърдя, че по някои свои показатели тия елегант-
ни томове и досега не са надминати, пък и не виждам голяма вероят-
ност това да стане в близко бъдеще...

Сега ви предлагам една статия, отпечатана във „Ваяния 2007”. ◄


Марина МИЛАНОВА

ИЗДАТЕЛСТВО „АРГУС” – БЪДЕЩЕ,
ПРОГРАМИРАНО В МИНАЛОТО

През 2007 година „Аргус” отпразнува 85-ия си рожден ден. Първото в света специализирано издателство за фантастична литература е основано в София с идейната помощ на писателите Светослав Минков и Владимир Полянов. То има изключително интересна съдба не само защото изгрява на родния небосклон отново през 1992 г., но и поради факта, че еволюцията на стратегиите, тактиките и практиките в дейността на „Аргус” оказва влияние върху издателските процеси в България и поставя началото на специфична и специализирана линия в нашето книгоиздаване. Практиките на „Аргус” са особено интересни както заради тематичната и жанровата полифоничност, така и поради своеобразното артикулиране на модерното и модерността в български контекст.

● „Аргус” – явление в българското и световното книгоиздаване

ПЪРВИЯТ етап в историята на издателство „Аргус” е стартът и краткотрайното му съществуване през 1922 година, когато двамата идейни основатели – писателите Светослав Минков и Владимир Полянов, успяват да издадат общо шест книжки в уникалната си галерия на фантастите. В селекцията са представени емблематичните за епохата на модернизма и литературното направление „диаболизъм” автори като Едгар Алън По и Ханс Хайнц Еверс. Тук са също Джек Лондон и Станислав Пшибишевски. Именно през 1922 със знака на „Аргус” излиза от печат и може би първата фантастична книга в България – сборникът с разкази „Синята хризантема” на Светослав Минков. А литературната историография определя Светослав Минков за първия модерен фантаст в България.

ВСЪЩНОСТ сведения за историята на първия „Аргус” дава само единият от идейните партньори в първоиздаването на фантастична литература в България. Във всичките си спомени Владимир Полянов говори за този кратък период на 1922 година. Ето как той описва първата си среща със Светослав Минков и идеята да основат издателство „Аргус”:

„ПРЕЗ тия дни на излет със студентска компания из Витоша се запознах със Светослав Минков. Интересите към литературата ни сближиха. Узнах, че пише. Той беше чул нещо за мене. Наскоро бе свършил гимназия, но вече бе печатал някои хумористични стихове и разкази в излизащите по това време седмичници „Българан” и „Барабан”. Някаква разлика между двата нямаше. Единият беше оплодил другия. Първият минаваше за по-стар и имаше за сътрудници Ал. Божинов, Елин Пелин и много от генерацията по-млади писатели като Смирненски (Ведбал), Н. Фол и др. [...]

МЕЖДУ това Минков се запозна с някакъв наследник на бащини пари, който се чудеше как да ги похарчи. По наша препоръка той създаде издателство „Аргус”, в което излезе малък сборник фантастични разкази „Синята хризантема” на Минков с корица, рисувана от художника Иван Милев. Него също бяхме поканили за сътрудник, а той беден, гладен – живееше недалече от арсенала, в една стаица с пръстен под, който просмукваше подпочвени води и винаги беше разкалян. Като Филип от издателство „Чипев”, и собственикът на „Аргус” малко мислеше за търговските печалби. Издаваше просто от любов към литературата любими автори и пласираше парите от малкото наследство.

СЛЕД като издаде и „Ужасът”, сборник преведени от мене разкази от Ханс Хайнц Еверс, а сетне и сборника „Смърт”, в който влязоха споменатите по-горе мои разкази, издателството фалира и издателят остана само със своята любов към литературата и със заслугата, че може да бъде споменаван, щом стане дума за младите автори, които му сътрудничеха. Моите разкази излязоха също с корица от Иван Милев, с когото до неговата смърт ни свързваше все по-трайна дружба...”

МАКАР и немногословен, Владимир Полянов е засега единственият изчерпателен и достоверен източник, който предоставя информация „от първа ръка” за дейността на издателство „Аргус” от 1922 година.

● С благодарност към първите от „Аргус”

КРАТКОТО ретроспективно връщане към 1922 година, когато „Аргус” прави първите си крачки в света на книгоиздаването, очертава няколко идейни, естетически и тематични тенденции, които ще бъдат валидни и за неговия наследник, роден през 1992 година. Най-напред следва да се отбележат някои издателски стратегии и добри практики, запазени и доразвити и от новия „Аргус”. Стратегията на Светослав Минков и Владимир Полянов за тематичен подбор и жанрово сегментиране на произведенията, излезли от печат през 1922 година, категорично дава основание да се приеме тезата на Евгений Харитонов, че именно „Аргус” е първото в света специализирано издателство за фантастика. Изборът на двамата писатели е идейно обвързан с литературното направление на диаболизма, като преживяване в света на фантазмите и имагинерното. Публикуването на произведения на емблематичните за европейския експресионизъм автори като Станислав Пшибишевски и Ханс Хайнц Еверс например полагат издателските инвенции в дефиниране на конкретен сегмент: „издателство за фантастика”.

ТАЗИ дефиниция, разбира се, е формулирана едва през любимия за много писатели фантасти XXI век, докато през 1922 година целта на Минков и Полянов е била да популяризират не само текстовете на Станислав Пшибишевски, Едгар Алън По, Ханс Хайнц Еверс и Джек Лондон, но и да отпечатат и свои произведения. Излизането на сборниците „Синята хризантема” и „Смърт” подпомага и добрия старт в публичното пространство на самите Светослав Минков и Владимир Полянов.




Крали Марко, видян от художника Иван Милев


ДРУГА практика, която издателство „Аргус” инициира през 1922 година и която ще се превърне в негов запазен знак и отличителна черта, е намирането на изключително талантливи сътрудници. Безспорен успех за Минков и Полянов е привличането на един невероятен живописец, какъвто е Иван Милев, за художник на кориците. Именно авторските корици на Милев представляват особен момент в историята на първия „Аргус”, защото и по онова време, пък и днес, не са много издателските къщи, които ползват живописци за изработването на конкретни художествени проекти. Самородният талант на един от знаковите представители на сецесиона в българската живопис се вписва по уникален начин в полиграфическото оформление на шестте книжки, издадени от „Аргус” през 1922 година. Тази добра практика за използването на авторски корици ще се превърне и в уникална традиция, която ще отличава и новото издателство „Аргус”.

ИНТЕРЕСНА издателска стратегия, която прилагат Светослав Минков и Владимир Полянов, е използването на допълнително финансиране на проектите или още по-точно – спонсориране на изданията. В случая с първия „Аргус” спонсор на книгоиздателската къща са явява самият собственик, който, както е известно, финансира и шестте книги, излезли през 1922 година. И, както се разбира, с края на неговото спонсорство и привършването на наследените финанси приключва и самият проект, наречен издателство „Аргус”. Тази практика обаче да се ползват външно финансиране и спонсорство за някои от изданията ще бъде успешно актуализирана и от новия „Аргус”, който точно 70 години след издателската одисея на Светослав Минков и Владимир Полянов ще поеме руля за ново пътешествие в света на фантастиката. И ще отвори нова страница в летописите на българското книгоиздаване.

НО това е една друга история, която се твори в настоящето.

[alexandrit]

Н о в а ● и н т е р м е д и я

А ето го Светослав Минков, докоснат от перото
на един ярък поет и белетрист от т.нар. априлско
поколение (който всъщност съвсем не се побира
под този „етикет”).

Двете мемоарни импресии тук се публикуват
с любезното разрешение на неговата съпруга –
известната актриса Белла Цонева-Динкова, която
доскоро беше директор на Българския културен
институт в Москва.

Иван ДИНКОВ

● Произлизам от думата „против”

За кой ли път жена му е при модната шивачка и за кой ли път се бави с хилядолетия.

Той седи в шикарно подредения хол, механично разгръща модни списания и бавно възвира като турски самовар. „Каква е тази любов към ездата и шивачките, не знам – кипва Светослав Минков, – но от тази идиотска любов ми идва да цвиля като кон.”

Надига се от мекия стол и тръгва да се разхожда из хола. Пролетта е в зенита си, булевард „Евлоги Георгиев” е удавен в зелено. Шум не идва отникъде. София още не познава светофарите.

Така го заварва и жена му – смръщен, в движение. „Хайде, Светославе – хваща го подръка жена му и го помъква към вратата. – Хайде по-бързо, защото следобед трябва да идваме отново.”

„Моля?! – потръпва от нерви Светослав Минков и рязко се откъсва от жена си. – Аз на деня признавам само първата половина!”

Светослав Минков е брат на Иван Минков, автор на потресаващата мелодия на „Покойници”, загинал в сражение с полицията след атентата в софийската катедрала „Света Неделя” през април 1925 година.

Сестра му е съпруга на драматурга Ст. Л. Костов. Рядко остроумен, понякога Минков е казвал: „Аз съм като французите: произлизам от думата „против”.”

ИЗ централния периодичен печат (2003)




Корица от художника Вадим Лазаркевич (1935)


● ● И пак при шивачката...

Жена му е при шивачката, бави се вече цяла вечност, двамата седим в полутъмния хол, разглеждаме френски модни списания и мълчаливо пушим.

В глобуса над главите ни пърха муха, едра и синкава, а от скрина срещу нас, като зелени лиги, се стича някакво растение. Най-после жена му се появява в хола, изчуруликва весело: „Светославе, тоя път нали не се бавих много?”, оглежда се в голямото стенно огледало и ни повлича по тясното дървено стълбище.

Светослав Минков пристъпва бавно, тромаво, но с подчертано достойнство. Жал ми е за него. Някъде по средата на стълбището докосвам лицето му с устни и казвам: „Аз... такова... задигнах списанията.” „Какво?! – почти извиква Светослав Минков. – Френските списания?!” Две-три стъпала пред нас, жена му също спира. Усмихвам се неловко: „Стори ми се, че тая хартия ви измъчва.” Светослав Минков започва да удря с юмрук по стената: „Веднага да ги върнеш! Мо-мен-тал-но! Аз от тая хартия станах модерен, сега пък ти си се юрнал!” „Ами това не е честно – допълва жена му. – Това си е истинска кражба.”

Наричат го Гарвана, но той няма никакво чувство за плячка. Искам да му го кажа, обаче се отказвам. Свивам безпомощно рамене и тръгвам обратно по стълбището.

ИЗ книгата на Иван Динков „Почит към литературата” (1980)

* * *

З а б е л е ж к а. Тези текстове влизат в проекта за сборник
„Сините хризантеми на Светослав Минков”, съставен от триото
Румяна Пенчева, Кирил Тодоров и Александър Карапанчев.

[alexandrit]

Тази статия е публикувана в брой 6 от 7 февруари 2000 г. на московския вестник „Книжное обозрение”. Нейното подзаглавие веднага насочва към основната й тема – „Нови хоризонти на българската фантастика”, а за автора й трябва да кажем поне няколко думи на почит.

Евгений Викторович Харитонов е все още млад, но твърде известен в Русия и чужбина библиограф, критик, познавач на световната литература на въображението, получил редица престижни награди. Следи отблизо отечествената ни НФ, сам е изучавал български език и превежда наши фантасти.

Евгений ХАРИТОНОВ

„АРГУС” – ВНУК НА „АРГУС”

Знаете ли къде и кога е възникнало първото специализирано издателство за фантастика? В Съединените щати? Как пък не! В действителност това се е случило преди почти 80 години... в България.

През 1922 г. основоположникът на българската фантастика Светослав Минков открил малко частно издателство, наречено „Аргус”, с намерението да популяризира литературата от „нов тип”. След туй към ентусиаста се присъединил неговият приятел, а по-късно също известен писател Владимир Полянов. Те искали да обединят около своята рожба младите автори, чието творчество се гради върху фантастичното отражение на реалността. Издателството успяло да пусне само две родни книги – дебютните сборници на „бащите основатели” („Синята хризантема” от Минков и „Смърт” на Полянов).

– – – – – – –

През 1999 година младите фантасти Александър Карапанчев, Емануел Икономов, Петър Колев и Светослав Николов възродиха някои замисли на „Аргус”. Девизът на новото старо издателство е развитие и популяризация на отечествената фантастика и крими литература, което вече го откроява сред другите български издатели. Впрочем нищо подобно не е имало досега нито в самата България, нито, струва ми се, в цялото източноевропейско пространство (без да броим тук, разбира се, Русия).

Пред мен са първите три книги, които откриват поредицата „Нова българска фантастика”. Проектът е отчаяно смел, като отчетем, че общата литературна ситуация в посткомунистическа България доста напомня онази от първата половина на 90-те години у нас: публикува се безкраен поток от фантастични произведения, обаче... „Сред цялата тая изобилна пъстрота за българския автор почти няма място!” – възкликва в предговора към поредицата Александър Карапанчев.

– – – – – – –

Не знам доколко замислената от „Аргус” серия е сполучлива в комерческо отношение днес, но съм уверен, че тя има бъдеще. Рано или късно българските читатели ще се преситят от презокеанско четиво и ще си спомнят, че пророци се срещат и в тяхната собствена родина...




Евгений Харитонов се изявява и като поет. През
2010 г. „Аргус” пусна неговата стихосбирка-билингва
„Последният ден на ягодовата поляна” *


Какво още отличава тази поредица? Важен фактор за успеха на всяка книга е нейният дизайн. Томчетата от „Нова българска фантастика” са изработени прекрасно (това обхваща както библиотечното оформление, така и кориците плюс илюстрациите в текста). Лично за мене талантливите и самобитни художници Момчил Митев, Петър Станимиров и Димитър Стоянов-Димо бяха приятно откритие, а пък за издателството – несъмнено ценна находка. На четвърта корица са поместени по западен образец отзиви за писателя и негова снимка. Вътрешнокнижната „драматургия” предизвика искреното ми чувство на завист: всеки том започва с неголям, ала съдържателен предговор за автора и накрая включва интервю с него.

Такъв начин за информиране на читателя е хубаво да се възприеме и от нашите издатели, склонни да пренебрегват т.нар. съпътстващи текстове.

– – – – – – –

Надали ще сгреша, ако кажа, че „Десетият праведник” от Любомир Николов е най-добрият български фантастичен роман през м.г. Това е футурологична притча, разказваща как след глобален космически катаклизъм (когато основните химически елементи изведнъж променят свойствата си) земната цивилизация е тласната назад в своето развитие и светът отново се управлява от барони и князе. Книгата се чете „на един дъх”. Динамичен сюжет, оригинални геополитически и НФ идеи, точен стил, множество грижливо обрисувани герои – всички тия постижения ги има в романа.

Сигурен съм, че ако „Десетият праведник” бъде преведен в Русия, ще допадне и на нашите читатели. [През 2004 година тази книга на Любомир Николов бе публикувана от московското издателство „Ексмо”. – Б. пр.]

Киноведът и фантастът Петър Кърджилов е също известен на руските фенове. Той принадлежи към онова „хуманитарно поколение”, от което произлиза и Любомир Николов, написал е девет книги в различни жанрове (от НФ до проза за деца и филмография), а в началото на 90-те години е оглавявал списание „Фантастични истории”. В сборника му „Звездни детективи”, станал № 2 от поредицата, влиза цикъл новели за младите космически шерлок-холмсовци Пирри и Обб. Това е хумористична фантастика в нейните най-добри традиции. Кърджилов умее да пише увлекателно, по шеклиански весело и остроумно.

Третият и засега последен том от „аргусовската” поредица е новият роман „Очите на мрака” от маестрото на българската фантастична и криминална литература д-р Светослав Славчев. Преди години популярният немски критик, съставител и фантаст Ерик Симон беше казал, че Св. Сл. завладява вниманието още от първата страница и държи в напрежение до самия край. Тази характеристика се отнася и за неговата най-нова творба. Славчев е останал верен на любимия жанр – ето защо е създал наистина много сполучлив фантастичен детектив.

– – – – – – –

Може би някога в руските магазини отново ще се появят книги, написани от фантастите на България, Чехия, Югославия, Румъния, Полша (освен Сапковски и Лем), Унгария – от всички онези страни, с които, както и преди, живеем в съседство...

Преведе със съкращения: Сандро Георгиев

Първа публикация в: списание „Тера фантастика”, специален брой, 2000 година.
___________________

* И като бонус – едно стихотворение
от тази книга на Женя Харитонов:

ПЕПЕРУДКИ ЕДНОДНЕВКИ

Романи – повести – стихове –
уж ги пишем
уж пишем и разбираме
уж:

ние
сме просто едни пеперудки
суетливо еднократни
скоротечно велики
бързокрило талантливи –

греем се и изгаряме
под зелената лампа на Класиката

Превeдe: Христо Пощаков

[Алекс Белтов]

Има ли вероятност Издателство Аргус да продължи издава фантастика (българска), или сегашният български книжен пазар опорочава всяко подобно начинание?