_______________________________________________
● В ПАМЕТ НА СВЕТОСЛАВ МИНКОВ (1902–1966)
_______________________________________________
Александър КАРАПАНЧЕВ ЖЕЛЯЗНАТА ТАРАНТУЛА Веднъж другарката Йорданка Светослав-Минкова си взела японския слънчобран (бял, на червени капки) и застанала пред писалището на своя благоверен.
– Славе – рекла тя тихо, за да не го стряска много-много насред сюжетообразуващите му мисли, – Славе, аз отивам на проба при шивачката.
Живият класик отлепил за минутка погледа си от купчината жестоко надраскани листа и я стрелнал изпод вежди:
– Сега пък какво ще шиете?
– Е, как! Забрави ли, че наближава нашата перлена сватба *, не помниш ли, че заедно избрахме в ЦУМ онази лилава коприна за костюмчето ми? Боже мой, Славе-е…
____________________
* Двамата се бракосъчетават през декември ’36. – Б. авт.
– Ясно, хайде върви. На добър час! – и той отново хванал с мерак химикалката, после я хвърлил. – Нали виждаш, че съм прикован тук като финикийски гребец? Ох, тия проклети страници: иде ми да ги пъхна в печката!
– Мъжо, ти къде живееш, бре? Та ние сме баш в разгара на лятото! Защо не погледнеш поне термометъра зад гърба си?
Никакъв отговор; китайска маска на безмълвието… Крехкият силует на Йорданка постоял още малко пред писалището, отронил: „До довечера” и тръгнал навън, в разтопеното злато на прелестния августовски ден. Щом входната врата се хлопнала зад нея, в очите на Минков внезапно пробягал – сякаш подарък от бъдещето – весел геймърски блясък.
Без да губи време, той извадил едно тъмно шише коантро с великолепна алена панделка плюс крещящ етикет и си сипал от този любим ликьор. Хо-хо, хем ухае и нагарча, хем те тонизира! Отпил втора глътка, след което включил своя фантаскоп. Предвкусвайки нови чудесии, бай Светослав се замислил за момент и понеже по старчески бил свикнал да си говори сам, казал:
– А не мога ли да надзърна в българската фантастика примерно… ех, примерно сто години след моето рождение? Какво излиза в зората на ХХІ век, как пишат по-младите и най-младите пера, въобще накъде върви литературата на въображението? По-бързо, не се мотай!
Кубичната кутия на фантаскопа вече жужала делово, в огледалното й екранче започнали да се мяркат шарени досущ пауни корици. Темпо, темпо! Пред взора на маестрото мигновено се изнизвали заглавия на книги: „…делириум”, „Където не сте…”, „Царска зар…”, „Да избереш…”, „…незнаен”, „Щури хо…” и тем подобни. За да укроти тоя пъстрокрил поток, Минков протегнал десница и изкомандвал:
– Я по-кротко, бе, да не сме на конни надбягвания! Значи нашичката фантастика хич не е умряла, ами напротив. Като любител и, хм-хм, майстор на късата форма аз искам да прегледам няколко сборника. Апарате, покажи ми три такива!
Шрът, ш-шррът! На екрана сякаш фокусник размесвал две тестета с карти. Накрая от шаренията им изплавала и се обистрила тройка книги. Изглежда, че фантаскопът взел самостоятелно решение, защото това се оказали не авторски, а чисто и просто колективни сборници. Разбира се, на водещи издателства, към които водят всички пътища. Домакинът понечил да запали цигара, обаче си спомнил лекарските забрани и въздъхнал примирен. Сетне се концентрирал върху книжовната жътва:
– Гледай ги ти, майн Гот, какви заглавия слагат! Хубаво де, ами ти, Славе, помниш ли твоите? И те не бяха съвсем постни, нали?
– Хич даже – отговорил си с надебелял глас. – Ала да не се разсейваме, чака ни работа… „Точка на пристигане”: нима тези младоци смятат, че вече са пристигнали в точката на изкуството? Добре, добре, ще преценим. „Звяр незнаен”: абе, какво ли толкова знаете вие, зверове незнайни? Па може и да знаят повече от теб, старче скептично. Я, „Мними хоризонти”, антология! Мними – да, но… хоризонти? Хайде да попрелистим, апарате.
● Илюстрация към разказа на Минков
„Една възможна утопия”. Художник: Херлуф Бидструп В същия час Йорданка влизала засмяна при шивачката си. Женицата тъкмо варяла кафе, проучвайки едно вносно списание. Обаче Минков не мислел нито за своята благоверна, нито за тая шивачка, макар тя да имала закачливи трапчинки от топъл, жив мрамор. Глътка коантро, ароматна и ободряваща. Подир нея се заредили глътки от новата българска фантастика.
Че като го всмукали разни разнокалибрени сюжети, че като го подел вихърът от метафори и бъдещи реалности – квази или истински, нашенски или прочужбински, че като потънал в хищната наслада на четенето, в която бил натрупал многолетен опит и пак не смогвал да я изчерпа докрай! Общувал бай Светослав със Сбъдващия мечти и с детектива от зоната на здрача; обогатявал представите си посредством дракона Дзог, дракониерите и зелените пришълци във Варна (инак от този град назнайвал само почивната станция на писателите); искрено се радвал на прозата от Пламен, Искрен или Славейко, както и… Както и научил сума подробности за фентъзито, киберпънка и дори кой е най-старият отечествен фантаст: набор 1044-ти според антологията на издателство „Елф”!
– Тоя нашенски Матусаил трябва да е дебютирал чак на 950 години – разсъждавал маестрото, – но каква млада душа и колко воля за изява! А пък аз още нямах 21 лазарника, когато пуснах моята първа книжка, тънка досущ ученически бележник…
– Нищо, че е тъй тънка – избучал с другия си глас той. – Ти беше длъжен да й събереш целия тираж и да го изгориш. Ама пусти анадолски дембеллък и балканска немара, дето ни люлеят в люлката си толкова векове!
Въпреки чудното удоволствие от контакта с трите сборника, от време на време нещо го стягало под лъжичката, сецвало го в кръста, убивало му като камъче в десния пантоф. Пийнал пак от френския ликьор, съсредоточил се на сто процента – нали не бил привикнал да навлиза по-дълго в екранното слово – и ето че открил откъде идват неудобствата му. „Неудобства” било меко казано.
– Абе, тия младоци не минават ли през редактори, не ги ли четат коректори?! Нима не знаят, че пред „че” не всякога се пише запетая, че има ли предлог (на, във, със, по и др.п.), прилагателното и съществителното от мъжки род никога не могат да приемат пълен член? Кьорави ли са, та допускат цели роти от буквени грешки в текстовете си?
Тук Светослав Минков свил рамене и продължил собствения си диалог така:
– Изглежда са забравили наученото в прогимназията, а после не са се самообразовали нито на йота. Дали са ги подвели въпросните компютри-момпютри, дали държавата им е слаба, или пият некачествени напитки – кой да ти каже?
– Ох – хванал се той за гърдите, – навремето как тормозех коректорското племе, как преживявах всяка сбъркана буквичка в отпечатаното, как шарех със зеленото си мастило по купищата ръкописи, докато бях редактор и даже главен редактор… Мон Дьо, защо го правех?
– За да остаряваш по-бързо, Славе.
Той се престорил, че не е чул последната си реплика, и отново се взрял в разказите, поднасяни му от фантаскопа. Изведнъж на някаква страница забелязал по-тъмни думи и редове, те заиграли пред очите му, оформили сякаш каре спатии, сетне – каре пики, които след малко се сгъстили в го-олямо черно петно. Подир секунда петното се откъснало от екрана и кацнало право върху лявата буза на писателя. Да, то не само кацнало, ами го ухапало и мъжът изревал от канска болка. Скоро тя утихнала, Минков захлопнал кутията на коварния си апарат.
– Бай Славе, бързо в банята да се огледаш!
– Ау – рекъл там, – че това е паяк, нещо от рода на тарантулите! Когато бях безгрижен малчуган, си играех с тях и ги прилъгвах от дупките им с топче восък. Я да я махна аз тази гнусотия.
Стиснал той мъхнатия нападател и се помъчил да го отлепи. Всуе! Паякът се оказал твърд, бодлив, явно железен. В умивалника тупвали алени точки и Минков, кой знае защо, се подсетил за японския слънчобран на Йорданка (бял, на червени капки). Ех, да беше тук и сега благоверната му!
– Приятелю – заповядал си фантастът, – ти обезателно трябва да направиш справки. Бегом в кабинета!
Сложил си парче лейкопласт върху бузата и започнал да вади разни справочници от рафтовете. Слава Богу, че като стара къща Минков имал много такива – на български плюс на още три-четири световни езика. На едно място паяка го изписвали тарантул, на друго пък – тарантула, и въпреки всичко прозаикът решил, че по-точно е подлата твар да бъде в женски род. С облекчение узнал, че тя е отровна, ала не и за хората. Че била полезна против крадци или хлебарки, били научнопопулярни подробности, които той подминал с лека ръка.
Пак отишъл в банята и що да види? Лейкопластът бил целият подгизнал от кръв, а отдолу осмокракото продължавало да шава. Дори му се сторило, че прониква все по-навътре в плътта. Диаболичен кошмар, какъвто не са сънували нито магистър Майринк, нито онзи темерут Кафка!
Макар и с леко закъснение, Светослав Минков се уплашил, че тая тарантула може да не е съвсем обикновена – зер изскочила от фантастични текстове, показвани му от фантаскопа. Ами ако нравът й не отговарял на енциклопедичните справки, ако вземела да го зарази смъртоносно или ако… Тогава той пристъпил към телефона, врътнал три пъти шайбата му и простенал:
– Ало, другарко, „Бърза помощ” ли е? Обажда се Светослав Минков, народен деятел на културата. Чуйте, току-що ми се случи нещо твърде странно… Моля ви, бъдете не бърза, а най-бързата помощ на света!
Привидяло му се, че шарената бузеста бъклица в ъгъла се подхилва.
Е, относно титлата н.д.к. той преувеличил, но на кого не му е мила кожата? Докато чакал линейката, маестрото сръбнал още мъничко коантро. За кураж, разбира се, пък и въпреки че бил пенсионер, човекът си оставал бохем. После, бидейки мъж, акуратен не само в правописа, ами и в живия живот, пъхнал някои вещи в една пазарска чанта. Сигурен бил, че ще му потрябват при премеждията в болницата.
(За бъдещите литературоведи ще уточним, че Минков подредил в чантата следното: кат бельо и пешкир с бродирани инициали, прибори за миене на зъби и за бръснене, запасен чифт очила в калъфче от костенуркова коруба, няколко консерви от любимата си сьомга и том от Е. Т. А. Хофман в оригинал.)
Когато чул отдалеч сирената на „Бърза помощ”, нахвърлял на първия попаднал му лист: „Данче, отивам по спешност в „Пирогов”. Няма страшно, чакам те там.” Двамата медици здравеняци го сварили на крак. Бил пребледнял като маска на скръбта, окървавен, ужасно неловък. Внезапно обелил очи, пуснал багажа си и заситнил към сервизните помещения:
– Прощавайте, другари, само минутка. Имам такова, позивни де…
Още същия ден го качили на операционната маса. Върху стената отсреща висял календар на ДЗИ с актуалната година: 1966. Тарантулата наистина се била завряла доста дълбоко, та се наложило да вземат малко кожа с месце от друго място на пациента и така да закърпят дупката. Три денонощия разказвачът на модерните времена бил в шок и на системи, а привечер на четвъртото вече познал Йорданка, която кротко приседнала край леглото. Очите му светнали по геймърски, щом тя му стиснала измършавялата ръка и го потупала по бузата. Даже… даже измъкнал от шкафчето смачкана салфетка с някакви надраскани редове.
– Данче, я виж какво нещо съчиних в памет на последните събития. О, не, по-добре да ти го прочета:
Захвана ли се днес със правописа,
веднага ме наляга кървав дрисък –
и гледам да се метна на някоя мотриса,
дето хуква далечe оттука с правописък. – Хм, Славе, аз смятам, че не е толкова лошо.
– Кое, душко, стихотворението ли?
– Не, положението. Можеше и главата си да загубиш с тези твои мании за безукорно слово. Колко пъти ще ти повтарям: всяка мания се заплаща! Но да си призная, не знаех, че те вълнува мерената реч.
– Ти какво мислиш – че само Божидар Божилов и Венко Марковски ли я владеят? Ако те са започнали пътя си с поезия, аз пък ще го завърша с такава…
– Сакън, мъжо, пепел ти на езика!
– Тц, Данче, няма да дочакам нашата перлена сватба. Тъй ми говори интуицията, а при Водолеите тя е много силна според китайците. Мон Дьо и майн Гот, забравих да те питам: докъде стигнахте с твоето костюмче? Все ще намериш повод да го облечеш, не се притеснявай. Хайде сега, остави ме да дремна малко.
– Леки сънища, Славе – пожелала му Йорданка от вратата на пироговската стая. – И дано не сънуваш никакви там тарантули и мотриси. Доскоро, скъпи съпруже!
В коридора тя се разминала с две колички, на които лежали продълговати хълмчета, покрити сякаш с току-що навалял сняг.
● Първа публикация в: списание „Тера фантастика”, брой 1/2005 г.