Александър КАРАПАНЧЕВ
О Б О Н Я Н И Е Т О ●
Откъс от „Поема със сетива“ ДИН-ДОН, ДИН-ДОН! Зюм-бюл, лю-ляк!
Зюм-бюл, лю-ляк, зюм-ляк, зюм-бюл, лю-ляк!
Как дъгоцветно разцъфтяват кулите на камбанариите
по цялото царство-господарство – зюм-лю-ляк, започва кръщенето!
Всяка чаша свети всред цветно венче,
мащеркови гирлянди по печеното в подносите,
торти-слънчогледи ръсят старинен ванилов аромат,
какво ли ще отреди на царската дъщеря букетът от феи?
От Роза – да бъде най-най-хубавата,
от Черешов цвят – да носи благородна душа,
от Момина сълза – да върши всичко с дивна прелест.
Да пее сладко като индрише, да танцува, да свири лунно.
От старата напукана и вкаменена Ореховка –
да се убоде и да умре, ляк-зюм, ляк-зюм, и да умре!
Пробива завесите кадифени, бликва на вълни и излиза Латинка.
Замахва със своята пръчица от злато: да се убоде, но пък да не умре!
Сто години да се рее из латинкови лехи,
упоително-оранжеви, замайващо-жълти и бакърени,
лека като пчела между покоите на медени килийки-легла,
а после да усети дъха покоряващ на праскови и да се пробуди!
ДУМ-ЛУМ! ЛИ-ПА, бук, ли-па, бук!
Скрийте бързо всички вретена, ли-па-бук!
И расте, зрее царкинята Теменужка, от ягоди,
напечени от слънцето и разискрени, са ѝ устните.
Кожата – люляк бял, превалян от дъждец,
талията ѝ – по-крехка и от бухлата перуника,
скача, свири и танцува тоя чуден букет навсякъде:
ягоди топли, люляк бял, синьо-атлазени дипли на перуника.
Желязо, мляко и дърво, крин и пелин –
всичко иска сама да вдъхне царкиня Теменужка.
Обикаля бащиния дворец от избите чак до паяжинния таван
– и изведнъж, във най-високата кула – мирис дивен на чубрица.
Ала какво е това? Бабичка в тъмнозелено,
с ръце, сухи и черни сякаш чубрикови пръчки,
преде, ли-па-бук, с хурка и вретеното жужи, върти
на спирали горещия задушлив дим на облачносива вълна.
Я колко интересно! Дай да опитам и аз!
Бабичката отдавна е съвсем глуха, ли-па-бук,
и щом царкинята пипва с люлякови пръсти вретеното,
буковата му пъпка мигом я убожда, изпълвайки прокобата.
Грейват из вълната няколко капки,
алени и мънички колкото напъпили латинки.
Те светкавично растат, цъфтят, леха до леха редят,
упоително-оранжеви, замайващо-жълти и сенчесто-пурпурни.
Тъне, потъва пчелата Теменужка
сред покоите на медени килийки-легла,
а слугата с чародейни ботуши – мента-дюля,
мента-дюля, по седем левги грабва на един разкрач.
И пристига феята Латинка, по-огнена
от змейовете, които ѝ теглят колесницата,
замахва със своята пръчица от злато и всички – от вола
до мишката на тавана, от вратаря до мустакатия пер – заспиват.
Корицата нарисува: Калин НИКОЛОВ
ЕДНО... ДВЕ... ляк-зюм... деветдесет и две.
Сгъстяват се около двореца дървета и къпинаци
и нито зверове, нито хвъркати могат да го превземат.
Но димят конски гърбове, диво ухаят соколи под сребърни шапчици.
Излиза на лов младият син на новия цар.
Очите му са виненочерни, с магьосен блясък,
просветват и тънко напомнят обли мискетови зърна.
Кожа, по-гладка от праскова. И рижа досущ тагетес брада.
Ето тайнствена вековна гора,
с дъха дълбок на невиждан от никого злак,
със стрелите въздушни на гъби-великани и ахат-къпини.
Напред, дий, без умора! Дървета и храсти самички се отдръпват.
Мярват се и се скриват на полянка
ягоди, нежно напечени от слънцето и разискрени.
Пенят се надалече люляци бели, принцът ги настига –
и те му оросяват развяната мантия с едва въздъхнал дъждец.
Най-накрая дворец, сгушен в зелен обръч.
По двора, в конюшните и кухните, в залите и покоите,
навсякъде сънят се е въплътил във хора, животни и цветя.
Хъркат стражи, дремят благородници, тишината е като букет.
Тя ухае на ягоди, на люляк и перуника:
все по-силни аромати, които го водеха из гората.
ОТВАРЯ ПРИНЦЪТ още една врата и: ляк-зюм, зюм-дум-бук,
така забива сърцето му пред заспалата тук царкиня Теменужка.
Звънливият, покоряващ мирис на праскови!
Минаха вече сто – упойват я оранжевите латинки,
дойде, над тебе е, над тебе – замайват я жълтите латинки,
събуди се, скъпа царкиньо, целуни го – галят я алените латинки.
Открехва Теменужка очи и протяга ръце.
Сякаш над ручей се навежда принцът, лю-ляк-ляк,
ягоди и мискет, мента-дюля, тагетеси и перуникови дипли,
расте, цъфти, цвят до цвят реди букетът на дългата им целувка!
... И отведнъж в залата е пусто. Нищо.
Няма миризми, няма благоухания, нима свърши?
Тъгуват обонятелните реснички върху златистия епител.
Изпълнителите са спуснали клепачи и стискат инструментите.
Инструменти като лъскави чемширени фигури,
като вази от сплавна тел и от скъпоценни камъни,
инструменти като клончета мирта или цъфнали бадеми,
като седефени лехи и венци от неназовими сега сияйни цветя.
Диригентът търкулва своята ароматна нота.
И оркестърът оживява, всеки инструмент тича, тича,
по-ярък и от любовния парфюм на ято копринени пеперуди –
и всички тъкат, рисуват, извайват шествието дълго на целувката...
Този откъс посвещавам на Николай Генчев
– математик, мечтател и приятел! ●
Първа публикация в: Александър Карапанчев. Да направиш вкусолет. – Поезия. – Художник Калин Николов.
– София:
еКниги, 2011 (
http://e-knigi.net/index.php?route=product/product&product_id=218).