Фантастична поезия (2)

[alexandrit]

Тези дни научих името на още един кандидат за Нобел.
Казва се Иван Грозев и е предложен за шведската награда
от проф. Михаил Арнаудов преди близо 90 години. В литера-
турната си дейност Грозев е последователен символист-мистик.
Бил е поет, драматург, критик, общественик, теософ и масон. До
смъртта си работи като гимназиален учител; оставя и преводи
на Байрон, Шели, Лермонтов, Елена Блаватска, Ани Безант и др. ...


ЗЛАТОСЪН, ЗЛАТОЗВЪН – Иван ГРОЗЕВ (1872–1957)

АЗ ЕСМ

Аз – Слънце – се възмогнах над снега
планински и изпълних всички бездни
със блясък и съзвучия съзвездни –
убих вампирокрилата тъга.

И моят огнен лик не ще залезне,
за верните ще светя и в нощта:
Аз съм живот – победа над смъртта,
Аз хвърлям копия у всички бездни.

Пламтя, звуча – разпънат над Всемира,
Сърце на всичко и пламтяща лира,
навсъде пръскам огън и лъчи;

съграждам аз вселената изново,
Аз – второ битие, Аз – Огън-Слово,
хармония предвечна в мен звучи.

■ Художник: НиКоЛаЙ РаЙнОв



НА ВЕЛИКДЕН

Ти идваш и отваляш моя камък:
аз дълго спах мъртвешки сън – във гроба…
Не тъмен гроб – вековен, тежък замък,
и аз – заключен там, по зла прокоба!

Ти идваш, бляскащ в белоснежна роба,
и духваш като буря – гръм и пламък,
и в миг – безмълвье, като в глуходоба;
от трус се разлюлява кобний замък...

Аз ослепях... Не ти – Христос ме гледа
със поглед строг – на мълнии огнило;
простира той ръка магнитна, бледа
и вдига ме от моя сън-мъртвило...

О, Ад, къде е твоята победа?
Къде е, Смърт, отровното ти жило?


NOCTURNO

Безкрайна нощ. И шествие на мъртви,
вървят народи – призраци печални –
чеда на мрака и на мрака жъртви.
А там – звездици... свещи погребални!
Вървят народи – призраци печални –
чеда на мрака и на мрака жъртви...
А там – звездици... свещи погребални!
... Безкрайна нощ – и шествие на мъртви.


ЗАКЛИНАНИЕ КЪМ СЛЪНЦЕТО

Над умрели води,
над смразени гърди,
слънце, мощно изгрей;
с огнебури лудей,
изстъплено Светило,
исполинско Кандило,
пълно с Огън-Елей!

Пламеней и гори,
пръскай всъде зари –
златосън, златозвън.
Чули огнений зов
на безсмъртна любов,
ще възстанат от сън
богове, светове;
из умрели води
с размразени гърди
ще задишат вселени...
Из бездън-мракове,
из безсънни геени
черен сонм духове
срещу теб ще възстане,
като вихър гръмовен,
но на дим той ще стане
във пожара световен...

Слънце-Дух, о, изгрей,
над умрели води,
над смразени гърди;
с огнебури лудей,
изстъплено Светило,
исполинско Кандило,
пълно с Огън-Елей!

■ От източника:
https://literaturensviat.com/?p=22925

[alexandrit]

Време за стиХОрър (III и IV)

Продължаваме с още една калейдоскопична
сбирка, побрала не само страхове и ужаси, но и
сонм други чувства, идеи и заслужаващи си смисли.

„... сам Каин
тичаше блед и разрошен след тях“

■ Кирил КАДИЙСКИ (1947)

Н А Р К О З А

И тъй, да тръгваме – и аз, и ти до мен –
когато на небето гаснещият ден
е проснат – пациент, готов за операция...
Томас Стърнс Елиът

Светът е бeзнадежден пациент.
И ние – жалки, с вечната надежда
за по-добро... А всеки виждал е какво се сцежда
на изгрева от мократа плацента.

И ти, роденият, за да умреш,
попитай се: защо човек не спира да зачева
и ражда... От любов? Оплетен в райската ѝ мрежа!
А и любов ли е това между Адам и Ева?

Как свеж е сводът след дъжда, какво че има
и кръв. И самолетната следа – висящ катетър –
те връща пак в живота с мисли за напред.

На кой ли стар болник, с неизлечима
коварна болест, слънцето е анус претер
и гнусните му извержения сме длъжни да търпим?


■ Артур ЛУНДКВИСТ (1906–1991)

В Е Л И К А Н И Т Е

Никога не е имало великани, казваме ние – това е смешна измишльотина!

Ами ако великаните просто са се променили, ако толкова са израснали, че въобще да не можем да ги виждаме, и ако тяхната прословута глупост далеч надхвърля пределите на нашия ум?

Може би ние им слугуваме всеки ден, без да го знаем, и се угояваме доброволно, за да им бъдем сладки хапки,

може би великаните говорят с нашите усти, а ние се пъчим с мощните си и екливи гласове, или пък ни подхвърлят думи, които тежат върху езиците ни като камъни, та сами не сме в състояние да разберем какво казваме,

може би дъхът им забулва слънцето и тогава ни обзема надеждата, че неминуемо и скоро ще просветне, може би те стъпват така, че земята се тресе, а ние си въобразяваме, че сме силни и разполагаме с власт,

може би великаните пият водата и пасат горите, пък ние схващаме все по-големия недостиг на вода и гори като признак на все по-голямо изобилие;

когато те дишат връз нас, та съхнем като дървета или се втвърдяваме като камъни, ние гръмко изтъкваме новопридобитата си неуязвимост,

когато те унищожават цели народи или страни с парливите струи на своята урина, ние се хвалим с нарасналите си възможности да се избиваме,

когато великаните се протягат, за да късат плешивите плодове на луната, ние се радваме на това изключително пиршество,

когато те ни запокитват в небесата със свръхзвукова скорост, ние, зашеметени, крещим тържествуващо: „Вече няма разстояния! Земното кълбо става все по-малко и не след дълго въобще няма да го има!“.

От шведски: Вера ГАНЧЕВА



Каин и Авел, видени от П. П. Р у б е н с

■ Асен РАЗЦВЕТНИКОВ (1897–1951)

К А И Н

Двамата морни и мрачни солдати
бяха пияни от вино и гръм...
В люлки от здрач и вечерна позлата
тихо се спущаше летния сън.

Там под тополите вързани редом
бяха пленените в боя врази:
стройна девойка, разголена, бледа,
старец и момък със модри очи.

Беше жестокост и тъпа, и странна.
Бяха смразени от ужас лица...
И по ножовете с писък възпламна
кръв от набучени живи сърца.

Там под смирените бели тополи
те ги натрупаха гръд върху гръд.
Там под смълчаните стари тополи
сив и настръхнал припъпли страхът.

И неочаквано нейде в полята
вятър изхвръкна със писък и стон,
гръмко и злобно завиха листата,
мракът пришпори крилатий си кон...

Двамата мрачни и морни солдати
трепнаха, сякаш докосна ги смърт,
двамата бледи и плахи солдати
хукнаха татък в дълбокия път.

Но – във крайпътните храсти спотаен,
някой ги викаше с крясък и смях...
И във прозрачната вечер сам Каин
тичаше блед и разрошен след тях.


■ Александър ПУШКИН (1799–1837)

У Д А В Н И К

И завикаха децата,
и притичаха накуп:
„Тате, в мрежите, в реката,
улови се, тате, труп!“.

„Труп ли – рече той със укор
във сърдития си глас. –
Я се махайте оттука,
ще ви дам аз труп на вас!“

Но си каза: „А след време
като викне съдия:
Разкажи да разбереме
де бе ти, какво видя...

Дай ми шубата!“. Да беше
и това закачка пак...
Но наистина лежеше
мъж на пясъчния бряг.

Син, подпухнал и ужасен,
проснат възнак във калта –
дали някакъв нещастен
дух напуснал бе света,

или пък рибар бе беден,
или млад пиян герой,
или в мрака непрогледен
бе обран търговец той?

И все пак – какво да прави
таткото объркан там?
Той удавника улавя
за нозе и сам, и ням

го към талвега повлича,
връща му го и така
тръгва мъртвият самичък
пак по тъмната река...

Тя го люшка, той отива
накъде ли в този миг?
„Сбогом – казва мълчаливо
пребледнелият мужик. –

Нà, момчета, си купете
там по хапчица халва,
а мъртвеца забравете
и ни дума за това.“

Мръкнало се. Дива хала
брули стряхата в нощта.
Пуши люто – догоряла
борината до пещта.

Спят децата, спи жената.
Спи и той, ала насън
чува – някой по стъклата
чука в тъмното отвън.

„Кой е?“ – „Аз съм, аз, хазяин!“
„За какво ти трябвам аз?
И защо ти, нощен Каин,
бродиш в този късен час?

И какво със теб да сторя
във заспалия си дом?“
Накъм малкия прозорец
приближава мълчешком.

Гледа – вън луна, под нея,
Боже! – мъртвият стои:
погледът му ням немее,
глух е той, вода струи

по големите му лапи,
по сплъстената коса
и зловещи раци хапят
голите му телеса...

И от ужас, от уплаха,
че удавника видял,
глухо там мужикът ахнал
и се снизал пребледнял.

Страшни сънища сънувал
и го тресло до зори.
Чак до съмване все чувал
как му викат: „Отвори!“.

И разказват, всяка есен
се повтаря и до днес –
в ден уречен тоз човечец
чака госта си злочест,

гледа облаците тъмни,
вижда бурята в степта,
чува – вън, дорде се съмне,
чука мъртвият в нощта.

От руски: Найден ВЪЛЧЕВ

■ Букета подреди: Наталия Маринова

хохохохохохохохохохохохохохохохо

Б. фор. А в добавка ето още един стихо-
творен букет, който също не е за изхвърляне –
http://trubadurs.com/2016/11/01/halloween-poetry-20161101/,
и който започва с тези класически стихове:

О, нощ на изискано празненство – гала
в самотни години за сетния път!...
Сонм ангели бели, закрити с воали,
през сълзи в театра следят
към тъмната сцена, де в тягостна смяна
Надежда и Ужас безспир се редят...

[alexandrit]

Той е от онези прекрасни поети, които аз
наричам царе на метафората – Шарл Бодлер и
Кирил Кадийски, Ален Боске, Пейо Яворов и Кон-
станти Илдефонс Галчински... Ето, можете са-
ми да почерпите от съкровищницата му:


И в а н ● Д А В И Д К О В

Т Р И

На края на усмивката стоя като на стръмен бряг.
Под мен лежат моретата, които съм преплавал.
В безкрая виждам островите на сирените
и мачтите на кораба, където в мен се впиваха
въжетата на усмирените желания.

Тогава залезите като лъвове вървяха по брега.

Сега стоя на прашната трева,
пленен от спомена за белите вериги на вълните,
и в дланите ми врязан е викът на чайки.



Пейзаж от Надя Делчева

Разсъмва. И над мен като цигулки свирят
разкрехвани от вятъра прозорци.
Зад тях съзирам аз жени, които съм обичал.
Те плавно плават между сънищата, сякаш се боят
да не отронят златния прашец на мъжките милувки
от раменете и сърцето си невярно.

А в моя сън през тая нощ препускаха конете на деня –
събаряха оградата на звездните лъчи,
издигната от локвите край пътя до Всемира –
и под копитата лежаха мислите и обичта ми,
изтъпкани като трева...

Камбанарии, за кого е утринната ви молитва? –
За опрощението на ликуващата грешна плът?
Или това е благослов за неродения – оная златна рибка в майчиното лоно,
която ще се стрелне в бродовете на живота,
а там ще я причаква мрежата незрима на смъртта?...

На края на усмивката стоя, като на стръмен бряг.
Под мен лежат моретата, които съм преплавал.
Отблясък на вълни съзирам по скалите,
а ми се струва, че това са ангелите на зората,
които чистят златните пера на своите криле
от саждите на нашите комини...

От източника: Иван Давидков. Прелюд и фуга.
– Поема. На български и на френски език (преводач Красимир
Кавалджиев). – София: Нов Златорог, 2016.

[alexandrit]

◄ ■ ●



Според сухата справка той (Одеса, 1919 – Париж, 1998 г.)
е френски автор от руски произход, а иначе е един от
т.нар. царе на метафората – многоцветен, мно-
госоков и наистина многомислещ поет.


Ален БОСКЕ – Из „Размисли въпреки себе си“

* Водата мисли, дървото пише...

Дайте на поета десет хиляди читатели и той вече морализира, проповядва, наставлява.
*
Стихотворението е бъдеща истина.
*
Поетът има само едно право – да противоречи на себе си.
*
Ако имах по-голямо мъжество, щях да пиша стиховете си анонимно.
*
Поезията е безумие (бълнуване, сън и др.п.), което, бидейки изразено, става за автора най-логичната от аксиомите, но за читателя остава безумие (бълнуване, сън и др.п.).
*
В поезията всичко е напразно: сполучливата находка още не е стихотворение, шлифоваността и завършеността – вече не е стихотворение.
*
Подготвяй за погребение своите стихове така, сякаш ги подготвяш за коронация.
*
Словото съчетава плахото послушание и безогледната смелост.
*
Поетът винаги е двуженец: рано или късно той влиза в брак с мечтата си.
*
Водата мисли, дървото пише – ти повече не си необходим, поете.
*
Моите думи и слова ми обръщат гръб, като слънчогледи.
*
Аз винаги ще играя второстепенна роля в своя живот.
*
Моето съмнение ме защитава като палто.
*
На ешафода повече не трябва да гадая от кого трябва да се боя.
*
Аз съм запетая, а вие познайте – в какъв текст.
*
– Трябва ви застрахователна полица?
– Да. Застраховайте ме, моля, от самия мен.

П р е в о д : „Литературен свят“
(https://literaturensviat.com/?p=97117)

[alexandrit]

В най-есенния ден от всички унили дни на есента,
в самия край на топлината, в самото дъно на дъжда...

Владимир Башев (1935-1967)


НОЕМВРИЙСКИ КВАРТЕТ

Збигнев ХЕРБЕРТ

Б р я г



Очаква на брега на тази голяма отпусната река
отсреща е Харон небето свети мътно
(впрочем това съвсем не е небе) Харон
е хвърлил вече въжето върху клона
а тя (душата) вади своя обол
за кратко киселял ѝ под езика
и сяда най-отзад в пустеещата лодка
без дума да отрони

поне да имаше луна
или пък вой на куче

Превела: Вера Деянова


Георги МАЛИНОВ

К е р в а н ъ т

Един керван уморено по пътя се влачи,
псета унило се дразнят.
Сто хиляди години нищо не значат,
отзад е умора, отпред е безкрайност.

Сто хиляди години керванът кръжи
и кучетата по него лаят,
откъде идва и накъде върви,
никой не знае.

Всъщност керванът отдавна го няма,
това са само души на поети,
сенки на проблясващи през времето хора
и кучета клети.


Чарлз БУКОВСКИ

К а р с ъ н ● М а к к ъ л ъ р с

тя умря
от алкохолизъм
завита с одеяло
в шезлонга
на океански
лайнер

всичките ѝ книги са
за ужасяващата самота

всичките ѝ книги са за
жестокостта
на несподелената любов

и това е всичко, което остана
от нея

и безделник турист
открил тялото ѝ

казал на капитана

и бързо я отнесли
някъде в кораба

и всичко
е като преди
както
го е написала

Превел: Георги Ангелов *


Едгар Алън ПО

Е л д о р а д о

Скитник-рицар аз знам,
който бродеше сам –
в мраз и зной, без покой, без отрада;
с песен грижите снел,
вредом диреше – смел –
оня приказен свят: Елдорадо.

Скръб духа умори;
сянка пътя покри,
впи ръце във сърцето му младо.
И закрея той блед –
слаб да дири навред
в дни и нощи безчет – Елдорадо.

И пред Сянката спря
той, когато разбра,
ден и нощ сетна мощ че отпада:
„Де е златният край,
дето скръб не витай? –
Посочи ми с лъчи Елдорадо?“

Но от нея чу вест:
„Между Сенките слез!
И злочест в лунний лес ти изстрадай
всяка мъка докрай –
там е златният рай,
в който ти ще прозреш Елдорадо!“

Превел: Георги Михайлов

_________________
* Да, това стихотворение не е фантастично, но не всичко е фантастика дори в най-дебелия фантастичен роман. А в романа на живия живот, както знаем от личен опит, реалистичните елементи често вземат връх... Американката Карсън Маккълърс, 1917-1967, e добре позната на българската публика – най-вече с романите си „Часовник без стрелки“, „Сватбарката“ и „Сърцето е самотен ловец“. Б. фор.

[alexandrit]

◄ ■ ●

Генадий ПРАШКЕВИЧ

КИТАЙСКА БАЛАДА

Арктус фон Титус – скитащ йезуит
в дрипав плащ, украсен с посивели пера,
бълва пророчески гняв, от заплахи пропит,
и пробожда ни през невежата мъртва тъма.

Не получи подкрепа от близки по дух,
ярък щрих, нанесен с гола ръка,
сред китайски неверници, за проклятия глух,
злото гонеше по завета на кратката своя съдба.

Той смирени езичници на клада изпращаше.
Пипалата на огъня ги сграбчваха с ярост.
Пред праха им пламтяща тъга го обхващаше,
но сълзите му никой не прие като слабост.

Пепелта на изтлелите затъмни светлината
и търпеше Всевишният това мълчание на паството.
Лесно смесват се „да“ и „не“ с времената
и настъпва безсилие, задушаващо като братството.

Из безлюдните пространства на китайската пустиня
ветровете разнасят души на неволници,
но сам Господ дълго не понася светиня,
приносяща добро от ръце на поклонници.

Тъй отново Арктус роди се в две звезди:
син квазар, изгарящ мрака на безкрая,
и сгъстена неутронна тъма оставят следи –
невидими мостове на божествена омая.

Но ще простим на астрономите романтиката на промените.
Арктус фон Титус влезе в каталога на съзвездия,
барутът бе открит, монах разцепи гените,
даобудизмът разцъфтя на страниците на „Известия“.

Сред пустошта гореща на пясъците вечни,
през прашни облаци на синия безкрай
неразделими „Ян“ и „Ин“ – звезди далечни,
проблясват от небето на Китай.





ДЕЦА ИНДИГО

По бреговете на голямата река
се стеле безтегловен сняг.
Отново виждам сън: аз пак те губя
на път към ада или рая.

Не се сърди и не тъжи:
навсякъде е бъдещето скрито.
Пресято време на палеолита
като живота ни през каменното сито.

За мене си безсмъртна
покълнала тревичка в тундрата,
шлифовано изящество, дихание на огън,
тайнствена алинея във вечен параграф.

И колко са годините,
в които се пързаляме
по огледалото на щастието?
Не зная. Небето плаче с есенни сълзи.
Не, нищо няма да се промени.

Потъваме с тебе разделени
в мъгла от време и пространство.
С неизменно постоянство ти вдъхвам вяра
да живееш в светъл храм на братство.

Създадени сме като ножница и меч.
Незаличими, неуязвими за злобна реч,
живеем истински.

Вятър. Издуват се платната.
Кой ще съди деца индиго?
Обичам те като единствена
и други вече няма.

Преведе от руски: Васил СИВОВ

И з т о ч н и к: файл, получен от Генадий Прашкевич*

* За по-подробно запознанство с този международно известен белетрист, поет и преводач –
т у к (http://trubadurs.com/2016/05/16/interview-genadij-prashkevich-20160516/).

[alexandrit]

Горчиво ухание

Автор: Федерико Гарсия Лорка

Всички вие, които пътувате с товара си от щастие, забравили за страданието. Всички вие, които сте радостта и желанието за живот. Всички вие, които се подигравате на романтѝка и на човека в плен на страстите... Свалете шапки и паднете на колене, когато минете покрай някой, страдащ от любов. Сведете поглед, защото сълзите ще потекат по бузите ви, като надзърнете в очите му. Склонете глава, защото тези хора имат душа на есенен залез и сърце, изпълнено с небе и Бог... Аз коленича пред душевното величие на гениалните мъже. Аз потъвам в молитви в тяхна чест. Обичам ги и ги моля да имат милост към мен. Бетовен, ти, който умря от любов, имай милост към мен. Шопен, ти, който умря от страст, имай милост към мен. Юго, ти, който умря от величие, имай милост към мен. Йоан от Кръста, ти, който умря от благост, имай милост към мен. Божествени Антоний, ти, който умря от тъга, имай милост към мен. Нежни Рафаел, ти, който умря от толкова удоволствиe, имай милост към мен. Рубен Дарио, ти, който умря от чувственост, имай милост към мен. Духове на големите, закриляйте ме с вашите ухания на утехата. Духове на духовете, нека и моят дух бъде с вас в часа на смъртта и во веки веков.

През нощта.

Превела от испански език: Мария Пачкова

И з т о ч н и к : Ф. Г. Лорка – Вълнения. Избрана проза. – Редактори:
Александър Карапанчев и Николай Тодоров. – ИК „Гутенберг“, 2014



◄ Магьосниците Салвадор Дали (вляво) & Лорка

[alexandrit]

За този сонет на К. К. големият Иван
Давидков казваше, че би могъл да влезе
във всяка антология на световната поезия.


■ Кирил КАДИЙСКИ

Р Е М Б Р А Н Д
(автопортрет със свещ)

До болка, режеща очите, е пъстър тоя земен свят,
но знам: от светлина и сенки – макар небесна! – е душата.
Къде по стълбата съм тръгнал със свещ трепереща в ръката,
от черната си сянка яхнат като от дявола рогат?

Жълтиците, които падат в дланта на вечния банкер,
нима не бяха вчера мои, за да ми стигнат до оная
черта... Но аз реших да имам дъжда, засвяткал над Даная,
и сълзите в очите сухи и трескави на Ахасфер.

Защо усещаме тъй късно, че нещо цял живот ни яха,
че стълбата е все по-стръмна и всичко земно – нищета;
защо... Вървя сред тъмнината с едничка светлина – свещта;

додето разбера накрая, че къщата била без стряха
и аз летя сред световете и нося светлинката плаха –
отдавна сграбчен в мъртва хватка от демона на вечността...

От източника:
Кирил Кадийски. Поезия/Прози. – София: Перо, 2013.




■ Рембранд ван Рейн. Д а н а я (1636 г.)

[alexandrit]

Напоследък попаднах на една творба, която днес споделям с вас. Преди това я метнах на Николай Тодоров – известен преводач от няколко езика и литератор – и той ми отговори така: „Стихотворението е много впечатляващо. Нуждае се от повече от един прочит. И ми се струва, че времето е добавило един ироничен пласт към посланията, който прави тези стихове още по-въздействащи!“.


● Владимир СОЛОУХИН (1924-1997)

ЭТО БЫЛО В ДВАДЦАТОМ

Это было в двадцатом суровом году.
Выли вьюги в российской советской столице.
Раскалялись морозы, от них на лету
Задыхались и падали мёртвыми птицы.
Были выбиты стёкла в цехах заводских,
Индевели станки и молчали моторы.
Трудно с хлебом – и резали фунт на двоих,
Трудно с топливом – шли на растопку заборы.
С перебоем в дома приходила вода,
Неожиданно свет угасал на неделю.
Но ведь это в столице, а что же тогда
От Москвы вдалеке, за декабрьской метелью?

Так он думал, из дальней страны человек,
Этот город суровый увидев воочью.
Перед фарами пылью крутящийся снег,
Переулки, афиш шелестящие клочья,
Да никчёмность трамвайных завьюженных рельс,
И над всем – вековые кремлёвские башни…
Был великим фантастом британец Уэллс,
Стало страшно Уэллсу от были тогдашней…

Всё он понял ещё до кремлёвских ворот.
Предстоящая встреча добавит немного:
Вся Россия во мгле*, полудикий народ,
К омертвенью и тлену прямая дорога.
Эта схватка миров не похожа на ту,
Что ему представлялась в часы вдохновений.
Не к вождю марсиан в темноту, в пустоту
Шаг за шагом его поднимали ступени –
Двое рослых, в военной одежде, людей
От парадных дверей до приёмного зала
Проводили его коридорами, где
Под глубокими сводами свет вполнакала…
Под ногами паркет, позабывший про воск.
Распахнулась тяжёлая дверь кабинета…
Что там думает этот загадочный мозг
Истощённой России, державы Советов?

о Уелс на гости в кремълския кабинет



У вождя кабинет протопили вчера,
Но сегодня прохладно в его кабинете.
И внакидку пальто, и сидеть до утра,
И работать с мечтой о свободной планете.
Вот британскому гостю движеньем простым
Предлагает он кресло, обитое кожей.
«Не угодно ли чаю, пока не остыл?
Удивительный чай, без варенья, но всё же…»
А по окнам струя снеговая, как бич.
Без конца и без края страна за стеною…
«Ну, а всё-таки что же, Владимир Ильич,
Вы решаете делать с погибшей страною?»
Натянулась беседы суровая нить.
Гость открыто сочувствует, смотрит жалея.
«Мы республику нашу хотим осветить,
Чтобы стало и жить, и работать светлее».
И по карте – от Пинских болот до Кремля,
От Кремля над тайгой – и руки не хватило.
Разве может погибнуть такая земля,
Разве можно такой напророчить могилу?

От движенья пальто соскочило с плеча,
По просторам страны заскользила указка,
И поплыли тогда в кабинет Ильича
За виденьем виденье, за сказкою сказка.
Будто дикие реки сибирских равнин
Перекрыли плотины бетонные наши,
И струится высокая сила турбин,
И летят провода над безмолвием пашен.
Будто вся до конца задымилась тайга,
Засветилась она заводскими огнями,
Будто реки бросают свои берега
И уходят дорогой, указанной нами!
Будто мёртвую степь заливает вода
И лимонные рощи в степи вырастают,
А на месте пустынь – города, города,
И над ними – машин светлокрылые стаи!

Гость ушёл раздражённым, он в Лондоне даст
Интервью о поездку своей за границу
И о том, что сидит утопист и фантаст
За кремлёвской стеной в азиатской столице.
Нам не спорить о том, к нам стучится весна,
Нам мечтать вдохновенно и радостно строить,
Но душа торжеством до избытка полна,
И поэтому хочется крикнуть порою:
– Что ж, мечтатель Уэллс, слышишь нынче меня
Под чугунным надгробьем, замшелым и ржавым?
Что, Россия во мгле? Нет, Россия в огнях!
Нет, в сверканье и славе родная держава!
Это знамя Советов пылает огнем,
Освещая потемки Австралий и Азий.
А о Марсе мечтать? Мы мечтаем о нем.
Коммунистам – и это не область фантазий!

1950 г.

От източника –
http://kvistrel.su/news/stikhi_o_lenine/2017-01-22-6850
______________________
* «Россия во мгле» (англ. Russia in the Shadows) e документална книга на Хърбърт Уелс, в която той разказва за посещението си в тази страна през 1920 г. В България още не е преведена, но пък наскоро излезе сборникът с избрани разкази от тоя класик – „Богът на динамото“. Издател е -Гутенберг-, а съставители на томчето – Александър Карапанчев, Юрий Илков и Николай Тодоров. (Б. alex.)

[alexandrit]

Гостува подфорумът „Хумор“

Анибал Радичев: ДА СМЕ НАЯСНО!

Иначе казано

Ако литнем с крилете
на своите стари илюзии,
ще открием брега утопичен
на свят справедлив.
Може би там, дай бог,
ще се влюбят в нас – лудите,
музите
и животът дребнаво-суетен
ще стане красив!...
Може би, но дали?
Или казано иначе –
надали!...

Остаряло правило

Стоп с „Който не работи,
не трябва да яде!“.
Да бачкат днес роботите!
Човеците са демоде!

-Поетът Анибал Радичев-



Вегетарианско

Науката е категорична:
„При обработката им термична
витамините в зеленчука
се изпаряват съвсем“.
Виж, това е научен подвиг!
Да си вземем добра поука:
безполезно е да се готви –
здравословно е да пасем!

Примирение

-На Иво Алексиев-

Ни във водката има водка,
ни ракията е от грозде.
Ама ние си пием кротко
и забиваме остър гвоздей
в чернодробието си... Сурогат е
даже „Русенското варено“!
Май в чешмите ни, мили братя,
и водата е разредена!...
Някой пита: какво ще правим?
Ами ясно е – на аванта
ще доим синтетични крави,
а пък те ще мучат:
„Му-утанти!“...

● И з т о ч н и к:
Анибал Радичев – Да сме наясно!
(Хумористични редове). – Художник на
около 100 илюстрации: Калин Николов. – София:
Българска книжница, 2017.

[alexandrit]

Струва ми се, че в европейската литература авторите на фантастични стихотворения в проза не са много. На първо четене сега се сещам за Алоизиус Бертран и Шарл Бодлер, за Иван Тургенев, Елин Пелин и Николай Кънчев... Към това малко, но интересно съзвездие спокойно би могъл да се прибави и вълшебникът Х. К. Андерсен от Оденсе. Дори само благодарение на цитираните по-долу редове, които изговаря месецът – тъй де, луната – в неговата книга „Албум без картини“.

■ Ханс Кристиан Андерсен: ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ВЕЧЕР

Ще ти покажа още една картина от Швеция, рече месецът. Сред тъмни елови гори, до самите унили брегове на Роксен*, се издига старата манастирска църква „Врета“. Лъчите ми проникнаха през зарешетения прозорец на просторната гробница, където в каменни саркофази крале спяха сетния си сън. На стената над ковчезите се кипреше знакът на тяхното земно величие – кралската корона. Ала тя бе само от позлатено дърво и висеше на кука от зида. Червеи бяха прояли дървесината, а над короната паяк бе прострял мрежа и тя трепкаше чак до пода като скръбно знаме, не по-трайно от скръбта на хората. А пък те спяха тъй спокойно и безгрижно! Все още ги виждам пред очите си, съзирам помръкналата усмивка на устните им, която някога – в живота – бе възвестявала радост или страдание.

Когато параходът като вълшебна риба доплува през планините, понякога чужденец влиза в църквата, слиза в гробницата и пита за имената на кралете, които му се струват тъй нереални и далечни. После с усмивка разглежда червясалата корона и ако е благочестив, към усмивката му се примесва тъга. Спете леко, покойници! Месецът ще ви спомня. Нощем ще праща нежното си сияние във вашето безмълвно кралство и ще придава на ронещата се корона от позлатено дърво нов блясък.

оооооооооооооооооооооо
* Малко езеро с шлюзи край Линчопинг в Южна Швеция. (Бел. пр.)

Преведе: Теодора КОНСТАНТИНОВА

От източника: https://liternet.bg/publish15/h_k_andersen/album/index.html

[alexandrit]

970 години от рождението на
иранския астроном, поет
и философ бохем

Омар ХАЯМ (1048–1131)

* * *

Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний умрем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас.

* * *

Тук всички кукли на конци сме и разиграва ни Съдбата.
Каква добра поука! Нека си знаем как стоят нещата!
На сцената житейска всички играем... и ни хвърлят пак
в сандъка на небитието. Това е истината свята.



* * *

От пролетния дъжд не стана по-студено;
градината изгря и славеят смутено
зашепна доверчиво на розата безцветна:
„Красавице, докрай пий виното червено!“.
___________________

● Първото и третото четиристишие са преведени
от Йордан Милев, а второто – от Кирил Кадийски.
В допълнение: на името на Омар Хаям са нарече-
ни астероид 3095 и един лунен кратер. (Б. ред.)

[alexandrit]

Тече 125-годишнината от рождението
на преводача Георги Михайлов

САМ СРЕД САМОТНИ

■ Есе от Кирил КАДИЙСКИ

Винаги, когато заговорим за „Гарванът“ на Едгар По или за прокълнатите поети, в съзнанието ни изплува едно далечно, облъхнато от някаква тайнственост име: Георги Михайлов (Джо). Вече няколко поколения читатели живеят с това име, чрез него те за първи път са надникнали в загадъчните светове на поети като Франсоа Вийон, Шарл Бодлер, Пол Верлен, Жерар дьо Нервал, Рембо, почувствали са, че поезията е магия, че словото може да се излива в музика, да рисува, да извайва, да съзижда и да руши. Георги Михайлов е феноменално явление в българската литература. А и в културата ни изобщо. Поет, който пренебрегва своето лично творчество. Защо? За да докаже, че една култура не може да се развива без благородните съприкосновения с чуждото, че всяка талантливо претворена поезия става част и от родната литература. За да ни напомня, че талантът с каквото и да се занимава, е орисан да оставя на поколенията неувяхващи образци.

Къде е мястото на Георги Михайлов? Ние го виждаме в компанията на Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Лилиев. Това са хора, обединени не само от едно трайно приятелство, не само от бохемските нощи. Тях ги свързва преди всичко една голяма любов – поезията. И по-точно – символизмът. Колко болезнено отекват в душите им суровите, трагични строфи на Бодлер, каква меланхолия и сладостни трепети у Верлен – и всичко това далече от българския читател, извън българската култура. Нима нашият език не е в състояние да предаде тези извивки на мисълта, тази музика, подобна на дъждовен ромон? Георги Михайлов решава да влезе в благородно състезание със знаменитите майстори. Преводачеството е дързост: предварително знаеш – върхът няма да бъде изкачен, защото там горе, усамотена и недостъпна, е самата душа на поета. Но усилията към тоя връх са по-примамливи: голямата наслада е в дългото търсене, а не в мига на откриването...

Понякога поезията е извън думите. Неслучайно казват, че поезията е именно онова, което се губи при превода. Наистина – да превеждаш само смисъла, да предаваш случки и описания, колкото и точно да го правиш – ти ще дадеш само някакво далечно подобие на оригинала. Георги Михайлов е разбирал това и – нека го отбележим – без да е имал кой знае какъв опит преди него, се е стараел да предава със средствата на своя език чувства и настроения, които би породил у читателя оригиналът, ако той имаше достъп до него. Не сляпо подражание на структурите на първообраза, а търсене на максимално точен като внушение нов образец. Създаване на творби, които да заживеят свой живот, да станат част от българската литература. Сега, отдалечени от онова време, ние виждаме с каква отговорност са се отнасяли тогавашните творци към проблемите на една млада литература, която по ред причини трябва за кратък срок да изживее школи и направления, цели епохи от едно културно развитие.

И може би именно преводът е един от начините да имаме свои образци от някои течения в поезията, които не са намерили – било поради липса на време, било поради липса на благодатна почва – реализация у нас. Георги Михайлов, като човек предан на едно дело, оставя неголямо по обем творчество, но работи дълго и с отговорност за съдбата на произведенията си. Той превежда само ония автори, които са близки на неговото усещане за света, които му позволяват да покаже всичко, на което е способен като творец. Неговите книги – сред които най-популярната „Прокълнати поети“ – претърпяват много издания и всеки път той се стреми да подобри създаденото, да изчисти и уплътни строфата, да постигне по-голяма пластика. А „Гарванът“, неговият шедьовър, има всъщност два варианта, които не отстъпват един на друг, нито на преводите на Балмонт и Брюсов (в отделни моменти дори ги превъзхождат) и говорят за богатството на българския език, за неговите интонационни и синтактични възможности. Изглежда в цялостното творчество на Георги Михайлов Едгар По заема първенствуващо място – и като духовна близост, и като реализация. Справедливо можем да се запитаме това превод ли е, или вече оригинална поезия:

Чуй сред полунощни сън
как шейни отронват вън
звън след звън,
звън след звън!
Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

О, как звънко, звънко, звънко
плуват в нощни въздух вън!
А в мъгла обвити тънко, слушат рой звезди през сън
как напява всеки звън,
че след мъка и заблуда
идват дните на пробуда,
на очакваното чудо –
на блажен и влюбен сън!...

Можем да продължим да цитираме. Струва ми се, че тази поема на Едгар По (The Bells, „Камбаните“ – б. ред.) никога повече няма да може да бъде преведена на български. Георги Михайлов е дал единствения възможен вариант – а това вече престава да бъде превод, това е оригинална поезия, част от българската литература. В своето есе „Гарванът на Едгар Алън По и преводът на Георги Михайлов“ Кръстан Дянков пише: „... както е с Величковия Данте, така и Михайловият По ще си остане за нашата култура най-значителен и най-достоен принос към българската преводна литература, колкото и нови, и по-точни, по-професионални и по-хубави преводи да се появяват сега и занапред“.

Времето слага върху всичко своя отпечатък. Руши и произведенията на изкуството. Езикът се развива и творби, които някога са звучали безупречно, сега започват да ни впечатляват с известна тромавост на места, с някои свои остарели синтактични форми. Това се чувства и при преводите на Георги Михайлов. Но то е само онази благородна патина, която придава прелест на творбите на големите стари майстори. Кое ни кара отново и отново да се връщаме към тези преводи? Мисля, че това е тяхната вътрешна сила, композиционна стройност, че са сътворени от един изключително талантлив поет и не на последно място – че са част от българската литература.

Ако потърсим сега мястото на Георги Михайлов, ще го видим пак там, до неговите връстници и събратя по перо – Димчо Дебелянов, Подвързачов, Лилиев, Николай Райнов. Странна фигура, самотник, сякаш дошъл от друг век, за да приобщи също тъй самотното си дело към един процес, на който е съдено да има своите все по-големи открития в бъдеще.

■ Източник: Кирил Кадийски, За поезията* – Университетско
издателство „Св. Климент Охридски“. – 532 страници. – София, 2018.

ооооооооооооооооооооооооооооооо
* В своя увод КК казва: „Тази книга не съм я писал аз, писала ме е и ме пише тя вече 50 години, докато съм се учил и продължавам да се уча на изкуството на поезията и поетическия превод, на книгоиздаване и най-вече на четене. Пол Валери популяризира мисълта на Дидро, че поезията се учи, но не се преподава. И аз през тия няколко години след 2011 вземах само участие в една от магистърските програми на Софийския университет и споделях с по-младите колеги, решили да тръгнат по тоя трънлив път, онова, което бях добил с труд или ми е дадено даром. Давах си сметка, че споделеното може да послужи и на други и ще трябва да се пренесе и на книга“... – Б. alex.

[alexandrit]

с т и Х О р ъ р

ДНИ В НОЩТА
(... и кърваво сърце
в ръцете си разглежда)



Един след други те пристигат бледни,
неизживените ми дни,
покрити с прах, от ужас онемели
под хладното си бреме; те пристигат
до моя праг и чезнат все отвън –
бремето си хвърлят
и чезнат, като призраци насън.

Един след други те пристигат бледни,
неизживените ми дни,
захвърлят скъпи мъртъвци пред мене
и чезнат: ето моята любов
с изпъстрена от рани гръд; а ето
и вярата ми с клюмнала глава;
тук ето и надеждата ми светла
с угаснал взор; – и толкова мечти,
запазили в смъртта си ненадейна
усмихнати лица! Из бъднини
те идат, хвърлят мъртъвци и чезнат,
неизживените ми дни…

И само тя, настръхнала над мене,
студена, непрогледна нощ,
без смяна си остава. Кървав студ вей
от нейното крило и ад бездънен
през погледа ѝ зее. Хищно зла,
само тя остава –
и светят нокти, живи острила.

И само тя, настръхнала над мене,
студена, непрогледна нощ,
без смяна си остава: тя живота
на толкоз скъпи мъртъвци живей.
И ето я победна: шепне нещо
и шепота ѝ в жилите кръвта
на лед превръща; ето я разкъсва
гърдите ми и кърваво сърце
в ръцете си разглежда; ето с нокът
чертай по него и в свирепа мощ
свирепо се кикоти! – Вечно тая
студена, непрогледна нощ…*

И з т о ч н и к : П. К. Яворов – Събрани съчинения
в пет тома, том 1. – София, Български писател, 1959

сссссссссссссссссссссссссссс

* Б. alex. – Позволих си да сложа един яворовски цитат за подзаглавие, та дано привлека вниманието и на някои от онези читатели, които са почти потънали „от главата до петите“ в своите фейсбуци... Инак ето какво открих в пояснителните бележки към този тъй представителен том:

Настроението, породило това стихотворение, е отразено ясно в едно писмо на Яворов до Дора Габе, което носи дата 20.IX.1905 г., 7 ч. сутринта:

„Всяко мигновение през тая ужасна нощ аз бях в едно странно очакване; струваше ми се, че небето ще се срути върху земята и ще свърши всичко.
...............................................
Пак в такъва една нощ, близо преди два месеца, аз се бях поддал на едно черно самовнушение – аз мислех, че съм предугадил един момент от бъдащето, че съм прочел, преди да бъде изпълнена, една невероятна по своята грозота страница от книгата на съдбата. Аз исках да прескоча тая страница, да я откъсна и унищожа и направих всичко за тая цел. И в една безсъница като сегашната аз трябваше да видя, че предупреждавайки едно въображаемо нещастие, сам съм писал буква по буква една грозна страница в книгата на своя живот – онази страница от книгата на съдбата, която исках да откъсна и унищожа. Да, в резултат аз виждам по ръцете си, по ноктете си кръвта на Вашето сърце и виждам още – своето престъпление във всичката му непростима голота; – престъпление с невинно дете, и спрямо Вас, и спрямо самия себе си!...“

[alexandrit]

Във вчерашния брой на вестник Сега поетесата и преводачката Аксиния
Михайлова цитира един откъс от интервю на гръцкия лирик Сотириос
ПАСТАКАС: „Поетът трябва да прегърне езика и да го отведе половин
крачка напред. Хората, които четат поезия, развиват нови връзки в мозъ-
ка си според новите открития в невронауките и теорията за невропластич-
ността“... Нека видим как действа това в нашия малък, но благоуханен букет:


АсОрТи В мЕрЕнА рЕч

● Атила ЙОЖЕФ (Унгария)

МРЕЖА

Няма хляб, перото – в коша,
дремя с голо теме
като батьо ми рибаря,
олисял без време.

Мятам мрежата от нерви!
От водите мътни
вместо златни рибки вадя
сънища безплътни.

Мрежата се къса – нищо
не остава в нея,
колкото и да я кърпя,
гледам и немея:

вън – небе в нощта студена –
висне мойта мрежа
с възлите – звезди искрящи,
сребърни от скрежа.

Преведе: Кирил Кадийски


● Емануил ПОПДИМИТРОВ (България)

ГРУИНСКАТА РЕКА

Аз съм дева, дева малка,
нежно влюбена русалка,
мен роди ме в планина
преспа – мраморна жена.

Бях дете, но виж, пораснах
аз пленителна мома,
аз съм тъжна и прекрасна,
тъжна, ах, че съм сама...

Ти си бледен, аз се смея,
ти до моя бряг не стой,
затанцувам ли, запея,
и ще бъдеш вечно мой.

В устни нежни целуни ме –
своя лик целуваш сам,
бисер сбирай от гърди ми –
бисер? – пяна гасне там.

Заласкай ме, прегърни ме
в ложе, ложе от гранит –
кимам другиму, по име
викам друг жених честит.

Незабравки аз дарявам,
що увяхват до зори –
аз забравям, не забравя
тоз, комуто ги дарих.

Гледай, сълзи не изсякват
там от сведени върби:
свойта младост ли оплакват?
Любовта си може би!

Аз съм дева, дева малка,
нежно влюбена русалка,
мен роди ме в планина
преспа – мраморна жена.*


● Насос ВАГЕНАС (Гърция)

В ПОДНОЖИЕТО НА ХИМЕТ



Ще се превърна в сатир. Ще те преследвам, белошиеста дриада**.
През гори и тъмни шубраци. Ще докосна косите ти.
Няма да носиш никакви дрехи. Освен
минимален къс от душата ти. И той прозрачен.
Като възпрепятстван смокинов лист.

Преведе: Здравка Михайлова


● Николай ЛИЛИЕВ (България)

НОЩТА ще ни изплаче свойте тайни,
денят ще ни целуне като брат
и ние с тебе, две души незнайни,
ще полетим в незнаен свят.

Пред наший път светкавици ще минат,
изгубени по техните следи,
сред небесата вечни ще застинат
душите ни като звезди.

Загледани в далечните предели,
где гасне бавно затъмнена шир,
душите ни, мечти безплътнобели,
облъхвани от светъл мир,

сред свят покой, безпаметни ще питат:
кои са тия призрачни земи,
где вихрите крила бездомни сплитат
и като дъжд скръбта ръми?
_______________________

* В допълнение: след като прочетох това есе (http://www.kultura.bg/bg/article/view/8418), отново си спомних една мисъл на моя любим уелски бард Дилън Томас: „Доброто стихотворение е принос към действителността“. – Б. alex.
** Химет е гръцка планина, а дриадата, която виждате тук, е нарисувана от руския художник Александър Исачов (1955-1987). – Б. alex.

[alexandrit]

Нарисува: Сандро Ботичели



АРФАТА НА ЛЮБОВТА

● Стихотворение в проза от Анатолий КОРОЛЬОВ *

… Междувременно възрастта на Леонардо да Винчи достигнала мъжка зрелост и той познал своите първи жени, неговата слава и красота ги привличали неудържимо. Но Леонардо погледнал и на любовта като инженер и споделил с приятели, че намира всички известни начини за съвкупяване на мъжа и жената неправилни, защото знанието за истината било скрито от хората от момента, когато прародителите им били изгонени от Едем. То обаче било скрито не веднага, понеже първите хора още живеели около райските стени и съхранявали у себе си божественото начало.

Недостойно е за човека, този венец на творението, да се люби като зверовете – с органите за уриниране, сметнал Леонардо. Фалосът е именно змията изкусителка, която се прилепила към слабините на Адам в часа на грехопадението, говорел той на приятелите си. И с цялата неуморима страст на характера си фанатично се захванал да търси тая тайна, рисувайки несметен брой скелети и органи, изучавайки със скалпел дори труповете на покойни флорентинци, докато най-сетне съобщил под секрет на най-близките си, че е открил в анатомията на човека следа от истинския предишен орган на любовта.

Този орган, казал той, се намирал на мястото, където бил останал само пъпът, и представлявал нещо като еолова арфа, която издавала хармонични звуци, защото човекът се състоял не само от жили, месо и кръв, а имал и телесни части от планински кристали, благородно дърво и морски раковини.

Според теорията на Леонардо да Винчи именно това звучене изразявало висшия екстаз на истинската любов и истинското подражание на Твореца, създал със словото си вселената. Раждането на музика, казвал Леонардо, било финалът на всяка ласка, а пък мъжът и жената като добре настроена лира звучали в часовете на любов и тая музика долитала до ангелите отвъд райските стени, а децата не се раждали в кръв и мъки от утробата на майката, ами просто излизали от сърцевината на разтворена раковина на корема като бисери.

Тази теория на Леонардо не намерила сред приятелите му нито съмишленици, нито хулители, към нея се отнесли като към чудатост на гений, свободен да мисли и върши каквото му хрумне, и все пак, ако разсъдим по-дълбоко, в търсенията на великия човек е заложен някакъв смисъл, все още неразбран докрай от съвременниците. Вярно, да издаваш музикални звуци е много по-съвършено, отколкото да скимтиш в сладострастни стонове. Единствено флорентинецът Сандро Ботичели се решил да увековечи красотата на неговата теория, като нарисувал картина, на която вятърът гони към брега раковина с новороден бисер – богинята Венера...

Преведе от руски: Здравка ПЕТРОВА

хххххххххххххххххххххххххххххх

* Анатолий Василиевич Корольов (1946) e световноизвестен писател, една от водещите фигури на руския постмодернизъм, а откъса тук аз го представям в този рядък жанр – като стихотворение в проза. Взет е от неговата книга „Главата на Гогол. Игрите на гения, или животът на Леонардо“. – Факел експрес & Жанет 45, 2006. Бел. аlex.

[Nasko]

Тази измислица на Корольов дори в рамките на библейската история не издържа критика - ако Адам и Ева са започнали „порочното“ съвокупление след грехопадението, кога са практикували „божественото“ любене - нали докато са били в Рая, са били непорочни??? Значи тези музикални полови органи никога не са прилагани ???

[alexandrit]

Александър КАРАПАНЧЕВ

О Б О Н Я Н И Е Т О

● Откъс от „Поема със сетива“

ДИН-ДОН, ДИН-ДОН! Зюм-бюл, лю-ляк!
Зюм-бюл, лю-ляк, зюм-ляк, зюм-бюл, лю-ляк!
Как дъгоцветно разцъфтяват кулите на камбанариите
по цялото царство-господарство – зюм-лю-ляк, започва кръщенето!
Всяка чаша свети всред цветно венче,
мащеркови гирлянди по печеното в подносите,
торти-слънчогледи ръсят старинен ванилов аромат,
какво ли ще отреди на царската дъщеря букетът от феи?
От Роза – да бъде най-най-хубавата,
от Черешов цвят – да носи благородна душа,
от Момина сълза – да върши всичко с дивна прелест.
Да пее сладко като индрише, да танцува, да свири лунно.
От старата напукана и вкаменена Ореховка –
да се убоде и да умре, ляк-зюм, ляк-зюм, и да умре!
Пробива завесите кадифени, бликва на вълни и излиза Латинка.
Замахва със своята пръчица от злато: да се убоде, но пък да не умре!
Сто години да се рее из латинкови лехи,
упоително-оранжеви, замайващо-жълти и бакърени,
лека като пчела между покоите на медени килийки-легла,
а после да усети дъха покоряващ на праскови и да се пробуди!

ДУМ-ЛУМ! ЛИ-ПА, бук, ли-па, бук!
Скрийте бързо всички вретена, ли-па-бук!
И расте, зрее царкинята Теменужка, от ягоди,
напечени от слънцето и разискрени, са ѝ устните.
Кожата – люляк бял, превалян от дъждец,
талията ѝ – по-крехка и от бухлата перуника,
скача, свири и танцува тоя чуден букет навсякъде:
ягоди топли, люляк бял, синьо-атлазени дипли на перуника.
Желязо, мляко и дърво, крин и пелин –
всичко иска сама да вдъхне царкиня Теменужка.
Обикаля бащиния дворец от избите чак до паяжинния таван
– и изведнъж, във най-високата кула – мирис дивен на чубрица.
Ала какво е това? Бабичка в тъмнозелено,
с ръце, сухи и черни сякаш чубрикови пръчки,
преде, ли-па-бук, с хурка и вретеното жужи, върти
на спирали горещия задушлив дим на облачносива вълна.
Я колко интересно! Дай да опитам и аз!
Бабичката отдавна е съвсем глуха, ли-па-бук,
и щом царкинята пипва с люлякови пръсти вретеното,
буковата му пъпка мигом я убожда, изпълвайки прокобата.
Грейват из вълната няколко капки,
алени и мънички колкото напъпили латинки.
Те светкавично растат, цъфтят, леха до леха редят,
упоително-оранжеви, замайващо-жълти и сенчесто-пурпурни.
Тъне, потъва пчелата Теменужка
сред покоите на медени килийки-легла,
а слугата с чародейни ботуши – мента-дюля,
мента-дюля, по седем левги грабва на един разкрач.
И пристига феята Латинка, по-огнена
от змейовете, които ѝ теглят колесницата,
замахва със своята пръчица от злато и всички – от вола
до мишката на тавана, от вратаря до мустакатия пер – заспиват.

Корицата нарисува: Калин НИКОЛОВ



ЕДНО... ДВЕ... ляк-зюм... деветдесет и две.
Сгъстяват се около двореца дървета и къпинаци
и нито зверове, нито хвъркати могат да го превземат.
Но димят конски гърбове, диво ухаят соколи под сребърни шапчици.
Излиза на лов младият син на новия цар.
Очите му са виненочерни, с магьосен блясък,
просветват и тънко напомнят обли мискетови зърна.
Кожа, по-гладка от праскова. И рижа досущ тагетес брада.
Ето тайнствена вековна гора,
с дъха дълбок на невиждан от никого злак,
със стрелите въздушни на гъби-великани и ахат-къпини.
Напред, дий, без умора! Дървета и храсти самички се отдръпват.
Мярват се и се скриват на полянка
ягоди, нежно напечени от слънцето и разискрени.
Пенят се надалече люляци бели, принцът ги настига –
и те му оросяват развяната мантия с едва въздъхнал дъждец.
Най-накрая дворец, сгушен в зелен обръч.
По двора, в конюшните и кухните, в залите и покоите,
навсякъде сънят се е въплътил във хора, животни и цветя.
Хъркат стражи, дремят благородници, тишината е като букет.
Тя ухае на ягоди, на люляк и перуника:
все по-силни аромати, които го водеха из гората.

ОТВАРЯ ПРИНЦЪТ още една врата и: ляк-зюм, зюм-дум-бук,
така забива сърцето му пред заспалата тук царкиня Теменужка.
Звънливият, покоряващ мирис на праскови!
Минаха вече сто – упойват я оранжевите латинки,
дойде, над тебе е, над тебе – замайват я жълтите латинки,
събуди се, скъпа царкиньо, целуни го – галят я алените латинки.
Открехва Теменужка очи и протяга ръце.
Сякаш над ручей се навежда принцът, лю-ляк-ляк,
ягоди и мискет, мента-дюля, тагетеси и перуникови дипли,
расте, цъфти, цвят до цвят реди букетът на дългата им целувка!
... И отведнъж в залата е пусто. Нищо.
Няма миризми, няма благоухания, нима свърши?
Тъгуват обонятелните реснички върху златистия епител.
Изпълнителите са спуснали клепачи и стискат инструментите.
Инструменти като лъскави чемширени фигури,
като вази от сплавна тел и от скъпоценни камъни,
инструменти като клончета мирта или цъфнали бадеми,
като седефени лехи и венци от неназовими сега сияйни цветя.
Диригентът търкулва своята ароматна нота.
И оркестърът оживява, всеки инструмент тича, тича,
по-ярък и от любовния парфюм на ято копринени пеперуди –
и всички тъкат, рисуват, извайват шествието дълго на целувката...

Този откъс посвещавам на Николай Генчев – математик, мечтател и приятел!

● Първа публикация в: Александър Карапанчев. Да направиш вкусолет. – Поезия. – Художник Калин Николов.
– София: еКниги, 2011 (http://e-knigi.net/index.php?route=product/product&product_id=218).

[alexandrit]

Е р и к ● С И М О Н

ПОТЪНАЛОТО ВРЕМЕ

От книгата „Машини на времето. Огледални светове“
(Erik Simon. Zeitmaschinen, Spiegelwelten. Erzählungen,
Gedichte und Alternativ historien. Shayol Verlag, Berlin, 2013)

Море е времето,
потъва битието в мрак
и някак чудновато това звучи.

Да вярвам странно е,
че вече толкова години
живея в чуждо време

далеч от моя град,
закътан в спомените –
пожълтял албум.

Не вярвам
дали това, което виждам в него,
е било някога.

Все още се надявам, че ще успея
и ще намеря сили и богатство
да превъзмогна времето и болестта на Севера.

Ще тръгна по маршрутите
на корабите, плаващи обратно
към някога загубения свят,

от който си отивам,
защото отдавна съм напуснал,
изпълнен със стремежи и копнеж.

Сънуваният град – вълшебен морски дар,
разпилял из рая на Земята
останки от потънали съкровища.

● Венеция, Канал Гранде.
Ръцете са дело на скулптора Лоренцо Куин



Заливаният от дъжда площад „Сан Марко“
с Кулата и Моста на въздишките,
грижливо опаковани, пренесени от шейх
в гората от пинии на Ню Бахрейн.

Сред призрачния бал с маски
те ще останат дори когато
милващите ветрове отвеят

блясъка и славата на приказния град,
където ме отнесе машината на времето.
Пътят назад ми струва цял живот

към мястото в не мое време.
Пред него съдбата се прекланя,
топят се ледници, връхлитат океанските вълни.

Мъждука оловно слънце
над мъгливо сивите води.
Аз чакам.

Не питам хората познават ли Венеция,
останала и днес като видение сред слънчеви искри.
Тя трябва да потъне.

Преведе от немски: Васил СИВОВ

* * *

В допълнение – едно интервю с Ерик Симон: http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=46192&sid=80d3393a666ac59c55fda5c54cd6d786&rb_v=viewtopic#p46192.

[alexandrit]

Вместо малко междучасие

Дори и в най-фантастичните романи и стихове не може
без реализъм и без реалистични детайли от живия живот...
Карина Асанди, Записки за въображението


Жул Ренар – Из „Д Н Е В Н И К“

■ Трудът мисли, мързелът мечтае. 1887

● Той вижда нещата като късоглед, т.е. добре вижда отблизо всяка дреболия и затова смята, че има остро и вярно око. 1890

■ Не е ли все едно какво правя? Попитайте ме какво мисля. 1890

● Ние не познаваме Отвъдното, защото незнанието ни е нужно условие за нашето съществуване. Както ледът може да познае пламъка само при условие, че се разтопи и изчезне. 1890

■ Стилът – това е да забравиш всички стилове. 1891

● Критиците са ботаници. А аз съм градинар. 1891

■ Да се анализира книга! Какво бихте казали за сътрапезник, който, вкусвайки зряла праскова, почне да вади парчета от устата си, за да ги разглежда? 1892

о Илюстрация по асоциативен път.
Художник: Джорджо дe Кирико



● Яснотата е учтивостта на хората на перото. 1892

■ Няма приятели. Има минути на приятелство. 1894

● Книгите ми – това са моите писма до самия мен, които си позволявам да ви чета. 1894

■ И умирайки, той каза: „Днес е моят ден“. 1894

● За да се успее, трябва да се създават подлости или шедьоври. На кое от двете сте по-способни? 1894

■ Колко еднообразен щеше да бъде снегът, ако Бог не беше създал гарваните! 1895

● В литературата истинското може да се различи от мнимото така, както истинските цветя от изкуствените: по особената, неповторима миризма. 1895

■ И главното: никога не смесвай тъгата със скуката. 1896

● Стихове, стихове и нито един ред поезия. 1896

■ Винаги смесват човека и художника под предлог, че случайно те живеят в едно тяло. 1896

● Обичам самотата, дори когато съм сам. 1898

■ И на съвестта на най-добрия от нас тежат някакви малки убийства. 1898

● Не може да има форма – от една страна, а от друга – съдържание. Лошият стил е несъвършенство на мисълта. 1898

■ Само истината е разнообразна. Нашето въображение непрекъснато се повтаря. 1901

● Ясно виждам на площада до старото гробище мой бюст с надпис: „На Жул Ренар от равнодушните съотечественици“.

От източника: https://literaturensviat.com/?p=113148