брой: 1 2008
Пламъкът Агоп Мелконян
Янчо Чолаков

Срещали сме се и по-рано, макар че така и не ти го казах приживе.
Веднъж, още бях ученик в началното, моят приятел Жоро Цацата ме заведе на сбирка по фантастика. В странен клуб, нейде в Бургас, на един стол седеше странен човек със странно име. Това беше ти. Агоп Мелконян. Журналист, писател, инженер и т. н., което може да се прочете и днес от справките. Черната ти коса бе щръкнала във всички посоки, очите ти светеха, а ръцете ти извършваха загребващи движения, като че ли искаше да обемеш цялото пространство. Излезе друг мъж, когото виждах за първи път, казваше се Наско Славов, и те представи. Ето че сега в стаята присъстваха трима бургазлии, които по някакъв начин се вълнуваха от развитието на жанра и от вълнението им щеше да произлязат последици. Уви, аз си тръгнах, без да се запозная лично с останалите двама.
От това твое гостуване смътно си спомням, че се опитваха да те атакуват с въпроси, все по-разпалено спореха и наоколо се бе развихрила някаква магия, очарованието на нови светове, паралелни реалности и далечни космически пътешествия. Същевременно забелязах и склонността ти да скандализираш околните, да изричаш тези, които ги дразнят. Причината? За теб фантастичното бе инструмент на всеобхватността, а мнозина от присъстващите демонстрираха удивително тесногръдие. Когато те попитах дали прогресът не разрушава прелестта на миналото - градовете например поглъщат все повече от естествената красота на природата, - ти отвърна че човек не може да се превърне в ютия, за да си изглади панталона, и че появата на влака не е довела до изчезването на коня. Прав беше, макар че оттогава до днес слоновете в Индия останаха около трийсет хиляди, колкото населението на провинциален градец, а какво ли ни чака след още две-три десетилетия... Особено ме впечатли отговорът на питането кои са любимите ти филми. Ти каза че знаеш всъщност само един хубав н. ф. филм, "Сталкер" на Тарковски. Настана пълна тишина, нямаше как да ти опонират, понеже не го бяха гледали.
Видяхме се отново години по-късно. Един мой познат, бъдещият ми съиздател Георги Милев, ти се бе обадил и ти бе дал да прочетеш нещата ми. Бе го направил, виждайки безизходицата, в която се намирах (къде изобщо можеше да се печатат в България подобни "експериментални" произведения със "съмнителен дух" през ония времена?). Сигурно си го възприел като поредния досадник, който се опитва да пробута писанията на някое бездарие. Седмица по-късно обаче бях освободен от казармата по твое настояване в градски отпуск - за шест часа. Командирът на батареята ме извика и каза: "Избръсни се и отивай за среща с оня там, Агоп Мелконян". "Ела да пием по едно малко" - рече ми ти по телефона. Бяха шест приказни часа. Ти си беше същият Агоп, с когото ми предстоеше да си приказвам толкова често в София. Който невъзмутимо оплюваше прехвалената ни социална система за мой ужас и за ужас на околните. Който се чувстваше задължен да ме въведе в светая светих на жанра. Който се знаеше лично с божеството, със самия Аркадий Стругацки. Който се опитваше да ме опази от прибързано издаване и преждевременно изхабяване, толкова често случващи се в подутите от позьорство литературни среди, разяждани от дребнавост и провинциализъм. И който все не ми позволяваше да го черпя. Колоритният, гръмкият, палещият се Агоп. С изобилстваща от ефектни цинизми реч, каквито нямаше да срещнеш в произведенията му. Инженерът, който необяснимо защо отказваше да използва познанията си от точните науки когато пишеше фантастика. И за когото думата "съкровено" имаше особено важен, почти мистичен смисъл. За мен това беше нещо ново, въодушевяващо, крилато. Прибрах се в поделението, въоръжен с най-чудесното, най-сладкото и най-измамното усещане на тоя свят. Че по-хубавото тепърва предстои. И тъкмо тази илюзия ме крепеше да оцелея в овълчената казармена среда, която постепенно ме бе превърнала в Самотния редник…
После бях студент в първи курс. Цъфнах в София с младежки оптимизъм. Ти излезе от кабинета си в "Орбита" със сноп от разпечатки на мои писаници, погледна ме през четвъртите си очилца и рече с характерния си глас: "Много ми хареса "Обезлюденият"!" Бях наясно какво се съдържа в тази фраза. Защото ти, Агопе, не беше като останалите читатели. Усещах многоетажната чувствителност на житейски мъдрия човек, който долавя всички нюанси на текста, цени поетичността в прозата, издигането над повседневието… и знае неговата жестока цена. Споделих с тебе плановете си за повестта "Хтонически твари" и детайлността на изложението ми те изуми. Ти ме назова "маниак" и беше прав. И пак, без никакви директни обещания, усетих твоето подкрепящо ме рамо, твоето желание да ме предпазиш от прибързано нахлуване в проядени литературни среди със съмнителна слава, да намериш подход към конкретния човек и да дадеш възможност на крехкия талант да се разгърне. А и се говореше, че не би подкрепил некадърник… В душата ми светна лампичка. Така се започна. Новото списание "ФЕП" бе обявило първия си конкурс и журито за малко да ме пореже с довода, че разказът "Земята на кръстовете" на световно неизвестния автор Янчо Чолаков може да е преписан отнякъде, прекалено добре им стоял… Представям се как си се усмихнал, ти, който знаеше вече колко ценя своята незабележимост, и си им казал:"Е, хубаво де, но аз го познавам…" Когато ми съобщи резултата от съвещанието на комисията, ми се стори, че се радваш повече от мен. Току-що беше отвоювал още едно парченце територия за онази фантастика, която отказва да робува на моди и направления, в която има непохабена тъга и новопридобита надежда и която в крайна сметка може би е литература, колкото и съмнителни да са нашите временни критерии за нещата… И тутакси ме насочи. Прати ме да посетя софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика "Иван Ефремов", където се събирали люде със сродни на моите интереси. Заръча ми непременно да ида. Попадайки в клуба, установих че между теб и някои от членовете му от години съществуват трудни за изглаждане противоречия и въпреки това ти беше прав, аз намерих своето място в него. Благодаря ти че ме изпроводи там, сега си давам сметка че това беше жест на една широко скроена личност.
В съзнанието ми се е отпечатал четирийстия ти рожден ден. Бяхме в Клуба на журналистите, малко преди да настъпят политическите сътресения с падането на Тато. Наоколо мастити представители на пресата дъвчеха свински езици и шушукаха под сурдинка. Мяркаха се и се стапяха в полуздрача забравени днес величия на писаното слово. Във въздуха витаеше някаква извънредност. Ти коментираше ситуацията в страната и ту повишаваше неусетно тон, ту се снишаваше, но не от притеснение, а по-скоро за да постигнеш комичен ефект. На масата бяха още бате Пешо Кърджилов и Велко Милоев, хора от бранша, с които, личеше си, отдавна се бе стиковал. Една компания, в която беше и весело, и се провеждаше някакъв експеримент на съществуването. С теб си поговорихме за проблема на 40-годишната възраст. Тогава почувствах онази разлика - аз гледах на нещата отдалече, през призмата на столетията, отстрани, докато ти в съответствие със зодията си хващаше бика веднага за рогата и сякаш искаше да го изцедиш… В тебе вреше и кипеше казан от енергия и аз си казах: "Та той се саморазрушава…" "Додето се обърнеш и ще си колкото мен!" - каза ми ти. И пак беше прав, пишейки тези редове вече съм приближил твоята тогавашна възраст, а носталгията ме стиска за гърлото. Поспорихме за конкурсите. Ти смяташе, че по-нататъшното ми участие в тях може да ми навреди. Сигурно се бе нагледал на подобни случаи. Отвърнах ти, че успехите вредят на онези, за които имат значение, но ако човек е еманципиран, ако се чувства вътрешно свободен, дори няма да ги забележи. Останахме си всеки на своето мнение. Поколенчески недоразумения. Призори ти пое с клатушкане през трамвайните релси. "Да не го пускаме, някоя кола ще го премаже!" - казах аз. Пешо Кърджилов ме изгледа с доброжелателно снизхождение. "Той винаги така си тръгва. И винаги пристига в къщи. Без проблеми!" Никак не му повярвах, гледайки твоята олюляваща се в мрака, крехка фигурка. "Ами съпругата му? Не го ли…" - упорствах аз. "О, остави! Той има чудесна съпруга!"
Тато падна и голямата промяна ни запрати на разни страни. Ти остана в столицата, а аз приключих със следването, казах ти моето мнение за София и се прибрах в родния ни град, в Бургас. Контактите ни станаха спорадични. И двамата се хванахме с книгоиздаване. Тогава, в началото на 90-те, възможностите изглеждаха безгранични. За списанието ти "Омега" дори се абонирах, но то спря да излиза, горкото. "Печелиш приза на "Омега" за "Хтонически твари" - рече ми ти. - Но, уви, никой никога няма да го узнае. Списанието фалира!" Излъчваше горчивина, че правеното с толкова любов първо твое частно издание буквално се бе изгубило в претрупания с идиотщини вестникарски пазар. При тебе все още се избистряше концепцията, която те доведе до три много продуктивни дейности. Сякаш предугаждаше, че това е финалното, подарено ти от Бога десетилетие.
С огромно удоволствие се сещам как се виждахме. Аз идвах в София с автобуса, звънвах от уличен телефон и ти пристигаше с шлифер и небрежно разбъркана прическа. И - в кафенето, под сянката на цирка, до някоя трамвайна спирка или в твоята книжарничка, ние крояхме планове, ясни единствено на нас двамата и на никой повече в целия свят. Оплаквахме се взаимно от издателското дередже, но го правехме с вътрешно упоение. Нали доскоро възможността да притежаваме собствени издателски къщи, па макар и твърде малки, си бе направо утопична. Нещо се бе променило. Въздухът не беше вече същият. Вееше на свобода и надежда. Ти подвикваше от кръглата масичка на профучаващите с ослепителните си коли мутри, а те те гледаха изумено. Мачкахме чашите с кафе. Единият път грееше слънце, вторият ни брулеше вятър, третият заваля. А ти не спираше да мечтаеш. Планираше антология на най-интересните съвременни руски творци. Преразказваше ги с нежност. Беше обикалял дълго-предълго в опит да предложиш пълния превод на "Охлюв по склона" и навсякъде го отхвърляха като "нерентабилен" или пък им се бе сторил "нечитабелен". "А как стои въпросът с правата?" - попитах аз. "Няма проблеми - оживи се ти. - Та той ми беше на гости!" И извади тефтерчето със скиците на попрекалилия с мастиките Аркадий Стругацки през онази вечер, в Бургас, в бара на хотел "България". Мязаха на карикатури и си личеше че са натворени в приповдигнато настроение, при първото излизане на гениалния руснак зад граница, дотогава винаги следен и недолюбван от властта в собствената си страна. "Аз ги прибрах! - смигна ми ти. И тутакси се изкодоши в типичния за тебе стил: - Поне съм спокоен, че в рисуването го бива колкото мене…" Кимнах. Просто взех отказания от всички преди мен ръкопис и го издадох.
А помниш ли, помниш ли, Агопе, когато ми разказваше за следобедите във вестник "Орбита", златните следобеди на твоята младост? Предложих ти да сглобим един сборник с превъзходните разкази, които вървяха с продължение години наред на страниците на този приказен вестник и ти ми събра материал за поне два тома… Така пуснах сборника "Опасни светове", с подборка-шедьовър, който не го е чел си е за негова сметка, реклами не правя… Междувременно другият ми ангел-хранител, Николай Искъров, те помоли да драснеш няколко реда към моето представяне в бургаския алманах "Море" и ти му изпрати предговор-уникат от една страница едва. Винаги си ме разбирал прекрасно и огненият ти увод недвусмислено го доказваше. "Не съм чел нещо такова за някого!" - изкоментира Николай. "Дали не е по-добро и от текстовете, които представя" - засмях аз.
Беше най-неподходящото от икономическа гледна точка време за публикуване на класическа поезия, но и най-удачно избраното от гледна точка на всеобщата вътрешна криза. Когато казах на бай Милан Асадуров за поредицата ти "Ерато" - белите томчета с малко на брой коли и велики стихове, - той обърса челото на едрата си белогвардейска глава, повдигна чаталестото си брадище, очите му заискриха, и рече: "Агоп пак ни изпревари!" И в тази оценка се съдържаше всичко.
А деветдесетте си отиваха, милениумът се задаваше със страшна сила… И ето, че ти се юрна като хала да откриваш млади таланти с безпогрешния си нюх, създаде за тях списанията "Върколак" и "Зона F". И сигурно мнозина ще се сетят колко ти дължат. То не е нещо, което може да се изплати, но резултатите вече са видни и за слепците…
Засичахме се неколкократно по конгресите на фендъма.
В Кърджали те заварих да се шегуваш славно и те целунах по покритото със ситна пот теме.
В Пловдив ми се видя посивял, страшно отслабнал… Бяха ти изрязали част от стомаха, а ти обръщаше всичко на майтап с онази сугестия, която така добре характеризира силния човек. А бях убеден, че криеш дълбоко своите личностни кризи.
Последното ни виждане - "Аргус" връчваше ежегодните си награди за 2003 година, малко преди Нова година. Проклет да съм, стори ми се че изглеждаш укрепнал и по-уверен във физическите си сили. Можех ли да допусна тогава, че невярната болест ще те връхлети няколко месеци подир това. Една вечер пред телевизора в състояние на полудрямка до мозъка ми достигна страшната вест. Изправих се с олюляване, окончателно разсънен. Отказвам да опиша онова, което изпитах, както и сетне - в бургаската арменска черква, където прозвуча твоето богохулно стихотворение в духа на Омар Хайям, само на метри от хотел "България", дето бе протекла незабравимата среща с Аркадий Натанович Стругацки, една от най-важните в твоя живот. На погребението ти от пишещото братство бяхме аз и Ивайло Иванов от Варна. Това е. Не искам да разказвам и за твоя сетен дом под мимозата, убеден съм обаче, че сам си избрал да легнеш на родна земя, тук, край морето на поетите, където е текло слънчевото ти детство…
Беше мой духовен брат и сега ще ти кажа истината. Недостатъчно те четат и обидно малко те разбират. Болката в някои от нещата ти е зашеметяваща, а хората се плашат всячески от болката. Твоята висока класа, комбинирана с изрядна доза неподправеност, просто препъва читателя-идиот още в началото. Впрочем, "читател-идиот" не е твоят израз. Ти винаги си се отнасял към всеки, отворил книга, като към Н. В. Читателя, а квалификациите оставяше за домашна употреба. Помниш ли, помниш ли, Агопе, какво ми беше надраскал вместо посвещение върху титула на твоя сборник? "Пиши! Иначе какво ще чета на старини?" Позволи ми аз да го направя - да прелиствам с отмалели от възрастта ръце "Дните на охлюва", "Бедни мой Бернардие" и "Мортилия". Защото нали знаеш, приятелю, така е - Господ действително прибира първо най-достойните. Макар и да не е наясно защо.
 
Критики
   Новая роль фанта ...