брой: 2 2009
ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА МЛАДА МАШИНА НА ВРЕМЕТО
Атанас П.Славов
Посвещавам на творческия ми събрат Сашо Карапанчев


Някога, през девет времена в десето на един далечен мъглив остров имало една млада машина на времето. Износил я в ума и сърцето си нейния татко Хърбърт* който живеел там.
Една утрин младата машина почукала на кабинета на татко си:
- Татко Хърбърт, няма ли да ходим пак някъде по далечни страни и светове?
- Казва се по далечни времена, момичето ми, - поправил я татко Хърбърт.
- Да, де, - страшно обичам да пътуваме с теб по далечни случки и премеждия.
- Сега пиша нов роман в който няма пътешествия във времето – вдигнал отруден поглед от писалището си таткото. – Иди да си поиграеш навън, аз ще те извикам като дойде време за пътешествие…
Тя се съгласила и излязла на двора. И нали си е машина на времето плъзнала леко напред. Попаднала в съседския двор на чичо си Джордж*. Него го нямало и из двора властвали домашните му животни*. В момента прасето започнало да тегли и едни дълги речи и да вдъхновява другите добитъци:
- Всички сме равни – яростно грухтяло то, а добитъците кимали, - но някои от нас сме по-равни от другите…
Машината послушала, послушала и нали си била млада и непослушна, й писнало.
Тихичко се изсулила от митинга и решила да отскочи малко назад при дядо си Франкенщайн.
Дядо и го нямало щото бил отишъл да търси резервни части за новия си хомонкулус. Само из гората бродело нещо огромно, ъгловато и горестно гъргорело: “Хор- хр- ррр!!! Хор- хър- р- р!!!”
“Хора, защо ме направихте, като не можете да ме обичате!” – искало да извика то. Но нали не му били довършени гласните струни, излизало само “Хор- хър- р- р!!
“Хорър? Що ли ще да е туй? – залюбопитствала машината и тъкмо да пита чудовището, то тръгнало към нея. Като видяла кръвясалите му от страдание очи, тя решила че знае какво е туй “хорър” и хукнала да се спасява. Излетяла високо- високо, (нали полетът й бил втора природа) и видяла безбрежното пространство на океана. Синята шир я очаровала и та летяла, летяла, летяла, … та чак от другата му страна. На брега я чакал достолепен господин* с клиновидна брадичка, който седял в шезлонг пред вилата си и с десет пръста изчуквал на новата си пишеща машина звънтящи епични романи. Той заинтригувано я огледал с деловития си поглед:
- Ти пък какво си?! – иронично запитал той.
- М-машина на времето! – предизвикателно отвърнала тя.
- Времето не може да се машинизира – като помислил, отсякъл господинът.
- Ама аз не го машинизирам – проплакала машината – аз летя през него!
- Тъй ли? – подскочил господинът. – Искаш да кажеш, че можеш да посещаваш миналото и да се върнеш???
- Аха, - радостно потвърдила младата машина. - Мога!
Господинът с треперещи пръсти започвал да бърше пенснето си. Когато го сложил, погледът му хитро проблясвал зад стъклото:
- Лъжеш! – мазно изгукал той.
- Не лъжа пък! – обидила се машината, - аз никога не лъжа!
- Как ще докажеш, че говориш истината?
- Като те заведа там!
- Ами да те видим тогава… - лукаво се заколебал деловитият господин.
- Качвай се! – нервно извикала машината.
Господинът обаче се върнал обратно, измъкнал нещо иззад пишещата машина и го пъхнал в пазвата си.
- Давай, - яхнал машината той и забил здраво шпорите си в металните й хълбоци. – Направо към древността на тези земи!
Машината летяла, а под тях се сменяли времена и народи, времена, времена, после само народи, народи- и-и.
- Спри тук! – изкомандувал господинът.
Разтреперана, машината спряла. Намирали се пред голям площад, зад който се издигала пресечена пирамида. Машината познала древната империя на толтеките, за които показвал илюстровани книжки татко Хърбърт.
- Почакай тук малко, имам да свърша една работа, - казал деловитият господин и измъкнал непонятното нещо от пазвата си.
- Какво е туй и какво смяташ… - започнала машината, но господинът бързо я прекъснал:
- Ту е новия ми блЪстер* и сега ще го изпробвам – той насочил фунията на нещото към пирамидата, и като започнало едно “Фра- а- ас Тря- я- яс, Пра- а- ас!!! Джвън- н- н!!! Запрескачали едни ми ти мълнии, едни ми ти трескавици, блЪстерът яко блЪскал къде що свари и машината едва не отскочила няколко века назад от ужас. Скоро от пирамидата и града наоколо останали само димящи развалини и щуращи се между тях оцелели жители.
- З-защо го направи? – изхълцала машината.
- На младини, - доверително се захилил господинът, - преди да стана писател-фантаст, бях археолог. – И все ни измъчваха с въпроса, как и защо по дяволите, са изчезнали високоразвитите толтеки, на чието място по-късно са се развили другите култури, които ние, белите, заварихме и поставихме на мястото им.
- И какво, сега научи ли отговора? – мрачно попитала машината.
- Направих отговора! – самодоволно отвърнал той.
- И как можа да убиеш толкова хора? – тихо попитала машината.
- Те и без друго трябва да изчезнат… чакай, чакай ами те така и са изчезнали! – захилил се лудо господинът, и машината нищо повече не го питала, само го откарала обратно. Без да го слуша повече, отлетяла от вилата му където и видят очите. Вече мислела да се връща при татко Хърбърт, когато кацнала да си почине на една поляна.
Не щеш ли, насреща й изскочил млад усмихнат мъж с приветливи огънчета в очите.
- Ей ти, не си ли една млада машина на времето? – възкликнал той?
- Откъде позна? – зачудила се машината., а си помислила: “И тоя се смее, тука въобще им е много весело…”
- И не само си една млада машина на времето, ами си и една тъжна машина времето… - допълнил вместо отговор младежът и усмивката му станала топла и разбираща, - Я ми разкажи какво се случи, та да ти олекне.
И машината изведнъж разбрала, че този човек е от породата на татко Хърбърт и всичко му разказала.
Той я изслушал внимателно и след като помълчал казал:
- Да-а. Пълно е със всякакви… За щастие има и прогрес!
- Прогрес? Какво е това? Като блъстера ли е? И то ли е за убиване на хора?
- Не-е, прогресът е, когато нещата и хората стават все по-добри и по-хубави.
- Ами да правим тогава прогрес, това ми харесва!
- Аз и без друго се занимавам с това – възпявам го, и предупреждавам, че не е лъжица за всяка уста.
- Чакай, ти знаеш всичко за мен, а аз не знам дори името ти.
Усмихнатият мъж се поклонил шеговито:
- Викат ми Рей*, и съм от знатно потекло - Дядо ми Лъвкрафт живее на тавана във вид на прилеп. Чичо ми Жул* все така пътува по морета и океани, а майка ми Мери Шели…
- Ти познаваш леля Мери? – прекъснала го зарадвана машината.
- О, да! – засмял се щедро Рей, тя ми е майка макар никога да не е чувала за мен.
И те се засмяли дружно и полетели над облаците и градовете, над човешката глупост и подлост, над моравото сияние на алчността, над убийствено димящите безмозъчни машини, над ограничеността на дребнавите страстички, над безумната власт на парите. Това било любов от пръв поглед, и като всяка такава, трябвало да свърши печално, но никой от тях не мислел за това.
Веднъж Рей погледнал Машината и казал твърдо:
- Любов моя, трябва да отпътуваме за далечното минало.
Машината се напрегнала:
- Нали ми обещаваш, че няма да … убиваме никого?
- Не повече от някоя пеперуда*. – отвърнал Рей, и погледът му бил някъде далече, далече… А там, отвъд хоризонта се разнесъл гръм.
И тя отнесла героите на Рей чак при динозаврите.
После ги върнала.
Светът се променял.
Това не останало незабелязано, и Машината получила предложение за работа при Гилдията на Въображателите. Те изпращали пътешествениците, наемали машината и тя правела курс след курс. То Рим ли не щеш, то Гърция ли, Вавилон, ли патрули на времето* ли искаш, возеля тя както юнаци* и командоси*, така и замислени професори* по археология, историци* отмъщаващи си на учебниците, и еколози* търсещи девствена природа. Машината все по-успешно летяла по времето, все-повече растяла славата й, но Рей все по-рядко намирал време за нея.
Един ден той я извикал и рекъл:
- Приятелко моя, знам как може да ти прозвучи това, но аз трябва да отлетя далеч оттук!
- Аз също ли мога да летя … с теб!? – додала машината плахо, но сърцето и казвало друго.
- Не, аз отлитам с ракета към Марс. Там започват велики дела и ще бъда хроникьор. Нали си спомняш, че с теб двамата се посветихме на прогреса и неговата обратна страна. Там на Марс и двете страни ще бъдат напълно видими. Трябва да бъда там! Разбери ме…
- Разбирам те. Добър полет и спокойна плазма. – Машината си спомнила че е машина и механично се отдалечила от Рей.
Той отлетял, а машината се потопила в работата си. Вече не подбирала поръчките за курсове. Започнали да я виждат с разни съмнителни типове с торбички под очите и маниакални планове за прекрояване на историята в главите. Тя се спирала само колкото да си купи изданието с поредната марсианска хроника* на Рей, да я прочете, после да натовари поредните съоръжения или въоръжения за поредните пътешественици или криптоисторици, или разобличители или възвеличители на миналото или бъдещето. Наемали я от различни стани и народи, летяла до всякакви предходни и финални времена и светове запълващи тези времена, предизвиквала бури във времето, и времетресения, пораждала паралелни и перпендикулярни времена, но всичко се сливало пред очите й.
Запомнила само няколко връзки:
С разкошния авантюрист Роб Хайлайф*, един изумително талантлив лъжец, който винаги си вярва. Какво ли не правеше той с нея – прехвърляше от една година в друга приятели и врагове, близки и любовници, постепенно даже образува цял свой свят от виртуозно преплетени любовни и семейни отношения. За пръв път в живота си машината правеше курс заради една котка, всъщност, котарак – Неговият Изключителен Котарак, Който Минаваше през Стени! Но всичко свърши, когато той я прелъсти да направи невъзможното – един негов герой толкова пъти скача през собственото си разнополово време, че успя да преспи със себе си и да се роди сам*!
Отвратената Машина на времето вече нищо не можеше да направи със себе си. Татко Хърбърт отдавна беше отлетял на своята Комета* в Освободения свят* и категорично й беше забранил да се мярка там. Веднъж и се стори, че Рей подава ръка от своята далечина, когато прочете новия му разказ*, но това беше разказ за една прекрасна измама която кара човечеството да поиска наистина щастливо бъдеще. Рей не беше пътувал в бъдещето без нея, той се прощаваше с Бъдещето. И с нея.
Събраха се с Майкъл*. И двамата не правеха планове за никакви срокове – времето им беше пространството. При първата им среща той се беше усмихнал мрачно на някаква фраза за смъртта и беше казал: “Откак умрях за последен път на кръста* нещата не са се променили много!” Те препускаха рамо до рамо през епохи и хилядолетия, съграждаха бъдещи феодални империи, и древни мегаполиси. Съединяваха ги в безумен хоровод на подобието*, правеха си от тях обръчи, халки, звена от веригата на Вечността. Всичко предстоящо беше вече било, нищо не можеше да добие смисъл отново.
Двамата често кацаха на една скала в Края на Времето. На хоризонта някаква планинска верига, която всъщност бе инкарнация на Последния Изкуствен Интелект, в пристъп на закъсняла сексуалност се опитваше да онанира. Някъде долу откъм последния Дом на Хората се носеше равнодушният глас на Последната Жена:
“О, Джон, отново ли не успя да умреш?”
И така вечно.

Атанас П.Славов

П.п. Какво казвате? Къде били очакваните “той и тя заживяха щастливо и умряха в един същи ден”??? Ха, кой ви е казал, че това ще е приказка със щастлив край?

София
24.12.2003 г.

 
Книгосъбития
   сборник "С името ...
   Алманахът “Фантаstik
Писатели
   Фрагменти за Ефре...
Бълг. автори
   Непубликувана изпов.
Прочетохме вместо вас
   Пресата за алманах..
   Афоритми