брой: 2 2004
Мними хоризонти
Атанас П.Славов
(рецензия от Атанас П.Славов)

Издателство “Аргус”, съставителите Александър Карапанчев и Емануел Икономов задълбочават своя “грях” към българската фантастика. Вече няколко “хоризонта” разширяват кръгозора на тези читатели, които са способни да предположат, че българската фантастика представлява някакъв интерес.
“МНИМИ ХОРИЗОНТИ” е отново антология на българския фантастичен разказ, в която са аранжирани произведения на автори от най-различни поколения и направления, както наградени на конкурса на “Аргус” така и просто изпратени до издателството. Спектърът е широк – от класически научно-фантастични разкази със собствена идея, през социално-етически модели, психологически хорър, гротеска, политически памфлет, та до приказно и героично фентъзи. Традицията да се правят такива широко скроени сборници е добра, макар днес да губи пред толкова профилираната публика. Съществува опасността всеки да чете и реагира само на тази част от антологията, която експонира познатия му любим вид фантастика.
Но какво да се прави, такива са рисковете на издателя, особено, когато е същевременно и съставител и писател. А такива са и двамата създатели на този сборник.
Поради различието на произведенията, ща говоря за всеки разказ поотделно.
“Детектив във зоната на здрача” от Андрея Илиев е здраво написан криминално-фантастичен сюжет с грубовато, но находчиво чувство за хумор, който показва автор със собствен почерк. Реалистични образи, макар и с белези на гротеска. Историята за налудничавия изобретател на преход във времето решил да коригира историята на религията, естествено не е нова, но е поднесена добре. Ако Любен Дилов не беше написал доста преди него “Пропуснатият шанс” този разказ можеше да претендира за оригинално присъствие в българската фантастика.
“Няма да бъдем същите” от Велко Милоев. Познавам този текст още “от пелени”, тоест от времето, когато Велко го написа. Убеден съм, че това е един от най-универсалните и значими разкази написани на български за мястото на човека във Вселената, и същевременно това е дълбоко човешка история пронизана от скрита зад действието тъга. Образът на огромния разумен звездолет дошъл от бъдещето, излъчва някаква космическа самота. Бих бил щастлив, ако някои от младите читатели поне за миг се откъснат от бързата чувственост на трилъра и звъна на мечове, и успеят да оценят красотата на Велковия разказ.
“Чужд” от Филип Каменов. Дълго се чудих какво в същност представлява този разказ. Прилича на добрите стари астронавтични истории с изкуствен интелект и етически внушения за избора и самотата и т.н. Но не можах да се освободя от чувството, че това е текст генериран от компютър, който се “налапал” с класически разкази. На планета има робот-колонизатор, който изпитва чувства и помага на местните същества като ги спасява от хищници и т.н. Да оставим настрана, че по този начин той ги лишава от еволюционна закалка и в същност ги обрича на изчезване, да не говорим за антиетичното му изпращане на тази планета, но езика… Например: “Хиляди години минаха преди човечеството да се съвземе от термоядрената война и пак да полети из негостоприемните космически светове. Бавно но сигурно то отново завладяваше далечните планети. Когато ревящите ракети прорязаха небето над…” или “…частица от него остана да живее в сърцата на суровите мъже, търсещи късмета си в космическия безкрай…”. Такова явно тържество на шаблоните и баналността, може да се обясни или с хипотезата за “компютърен произход” или че самият автор го е съшивал от изречения на различни разкази, като онези малки кожухчета от различни видове кожа, които бяха модни по едно време…
“Глас народен, глас божи” от Емануел Икономов. Какво може да се каже за този малък разказ? Памфлетен. Находчив. Зъл. Смешен, макар през стиснати зъби.
“Жълто” от Петър Кърджилов. Не съм чел всички разкази на Кърджилов, но този определено ми се струва извънреден в неговото творчество. Игрив, екстравагантен и същевременно мъдър, бих употребил дума подарена ми от един англичанин “каприциозен”. Този разказ ми напомня с нещо Борхесовите истории, макар да е писан изцяло по български колорит. Колко струва например тази сцена:
“-Знаеш ли – пита той с хладнокръвието на Пол Нюман в класическия епизод с варените яйца в “Непокорният Люк” – че съм возил четирикрилен гардероб на мотора?
Жаю не произнася тези свети слова всеки ден. Кой да е не може да бъде посветен в сакралните тайни на въпроса на въпросите. По драматична сила могат да му съперничат само такива разтърсващи световния дух питания като “Да бъдеш или да не бъдеш?” “Камо грядеши?”… “Как се каляваше стоманата?” или “Що е социализъм и има ли почва той у нас?””
За да оцени по достойнство този текст обаче, човек трябва да е обременен с житейски опит в който непременно да се съдържа знанието за провал и самооценка. Уважавам този разказ.
“Четвъртата лекция” от Георги Малинов. “Бяла врана” в българската фантастика. Ако не познавах толкова години Жоро и не знаех сериозните му познания в кибернетиката щях да се зачудя: Откъде у нас този истински научно-фантастичен разказ със собствена идея? Наистина идеята за виртуална реалност неотличима от физическия свят, звучи “матричарски” но само на пръв поглед. При Малинов това е… абе прочетете го, не искам да ви развалям удоволствието от финала.
“Гласувайте, гласувайте” от Емилиан Мелезанов. Отново памфлетна фантастика, със зло чувство за хумор, може би малко повече отколкото е прието в традиционната проза, но кой в края на краищата е казал, че разказите в тази антология трябва да отговарят на каноните?
“Търси се добър юнак” от Валентин Иванов и Кирил Добрев. Втория по ред и по значимост разказа за “Юначеството” на двамата автори. Макар малко да отстъпва на “Разказвача на приказки…” това е един оригинален разказ, в който светът на българската фолклорна приказка отново заблестява с цялата си автентичност и злободневност. Историята на добрия юнак Калиш по нещо ми прилича на “Приказка за Стоедин” на Никола Русев, което говори не за плагиат а за сравнение с ненадминат образец. Единствената ми забележка към авторите е изтърването във фейлетонност и лек примес на пошлост, когато става дума за Пепеляшка и Снежанка, които станали нимфоманки.
“Пера от райска птица” от Александър Карапанчев. Поетичен разказ, който успява да бъде едновременно андерсеновски и шеклевски. Сашо е единствения автор, на когото признавам правото да пише за кулинарията като за поезия. В тази си история, както и в “Татко Сладко” той е успял да извиси проблема за качествения вкус на храните, до проблема за човешкото качество.
“Уредът за унищожение на човечеството” от Христо Пощаков. Един успешен разказ на автора. Релефно е обрисуван образа на телепата-измамник, като истински социален паразит. Докато го чете човек рефлекторно си задава въпроса, няма ли да си намери майстора този нравствен изрод. И той съвсем закономерно си го намира – в лицето на лудия изобретател, също такъв мизантроп като него. Няма принципно значение дали фантастичното изобретение е реалност или не, те двамата до такава степен са си лика-прилика, че се гасят взаимно като два минуса. Нали знаете, минус на минус…
“Покажи ми човек” от Андон Стайков е несъмнено събитие на сборника. Редом да разказите на Милоев и Малинов, това е едно изключително ярко произведение от млад автор, който само с няколко публикации доказа собствения си глас. Историята на пръв поглед изглежда проста. На далечна планета-земна колония искат да произвеждат серийно биороботи. От Земята трябва да им дадат лиценз. За целта пристига специалист, който е в състояние от един поглед да определи кой е истински човек, кой – биоробот. Ако не успее – значи тестът за човекоподобие е преминат. Производството ще бъде разрешено. Но наблюдателят пътува със своята любима съпруга която има увреда в речта и е няма. Производителите направили огромни инвестиции в своите биороботи са готови на всяка цена да получат лиценза, което естествено не става чрез просто насилие или подкуп на наблюдателя. Тогава те решават да имитират поведението на любимата му жена в погледа на роботките си. За целта е нужен контакт с жената, при който става грешка и тя загива. Но това не знае Наблюдателят, той е излъган, че жена му е проговорила и щастлив се връща към хотела. И в тази финална сцена е целият разказ, когато ръководителят на производството Аран не издържа на мисълта, какво трябва да преживее Наблюдателят и заповядва да го убият, въпреки че това означава край на работата им и може би сурово наказание. Един човек умира, но друг се ражда. Щастлив съм да прочета такъв разказ от един млад човек, от когото се очаква да е приел растящото отчуждение в нашия свят като даденост и дори да измисля оправдания за това, а вместо това той е издал своята безмилостна художествена присъда. Лаконичният му и едновременно драматичен език напомня за Зелазни и Симънс. Тайно си пожелавам да имаме повече такива разкази, пък и автори, макар да знам, че всеки талантлив автор е ярък по нов начин.
“Звезден миг” от Кирил Иларионов. Третият памфлетен разказ на антологията. Също находчив и злостен, но този път с налет на истински трагизъм. Наистина във финалната сцена, когато предводителят на извънземните държи реч пред замръзналите в леглата си земни жители, има доста от това, което би могло да ви изправи косата, макар на мен лично да ми идва множко пряката узнаваемост на политическите реалности.
“Черният коридор” от Веселин Маринов. Един разказ с много повече претенции отколкото реализации. Като че ли авторът го е съшил от няколко различни нелоши разказа писани на различни теми. Къса се и композицията и езиковата структура, а финалната нравствена поука не е доказана отникъде. Докато го четях на няколко пъти имах усещането че ще ми хареса, но всеки път оставах разочарован.
“Как спахте?” от Славейко Бонев. Този разказ ми напомни на стария лаф за студента на изпит, който бил гледал умно като куче: “Аха-аха ще заговори…” И той – аха ще заприлича на шеклевска космо-социална сатира, аха-ха на пародия, аха, на психологически разказ…. накрая на нищо. Има някакви образи, дори на моменти като че ли остроумен език, но веднага след това убийствена баналност, ….. абе, не си заслужава думите.
“Страстната седмица” от Елисавета Танева. Тук не може да става дума за авторска несръчност и невъзможност за управление на сюжета. Това е разказ написан със здравата ръка на опитен прозаик, с ловко поднесено събитие и изненадващ финал. Няма да се спирам и на алюзиите с известни творби – малцина са опазени от такъв недостатък. Но не знам как е с вас, но на мен са ми втръснали повторенията за това колко човек е порочен в своето животинско начало и как коварно то се проявява. Не стига, че цялата традиционна литература е пълна с такива внушения, че и фантастиката да припява угоднически…
Въпреки че всеки автор си има своето човекознание…
Накрая искам да подчертая, че независимо от последните ми три критични реплики, сборникът като цяло е успешен и представлява добра крачка в развитието на българската фантастика.
 
Книгосъбития
   Библиогр. на Рунев
Писатели
   Lord of The Ring-4?
   Автори на Идеи
   Лит. император!
Бълг. автори
   Мними хоризонти
   Призраците се боят
   Дилов,Велчев,Пейков
Класации и награди
   Нагр.“Аргус ”и нов к
Преводи
   Стрелката на времето
Прочетохме вместо вас
   Сумрачен партул