брой: 2 2004
КАРТИНА
Едуард Батов
Едуард Алексеевич Батов е роден в София през 1959 г. Завършил техникума по керамика и стъкло. Училнедоуч ил славянска филология. Вади си хляба като продава книги на пл. “Славейков” и къде да е. Чете фантастика в огромни количества, но предпоч ита класика, средновековна и древна литература. Голям познавач на средновековната история, която е негова любов и хоби.

Окачиха я последна, сложиха й надписа “Чувство”. Художник Георги Чаръкчиев, работниците се стопиха в тъмнината сред зеления звън на бутилки и тя зачака слънцето да плисне делника в изложбената зала, вратата се отвори, влезе стара жена, разположи се до масичката с внушителния фолиант “Книга за впечатления”, тежък като секирата на закона, с щамповани цветя и камъни от син емайл по нея, с надпис на първата страница, на втората пише: “Разгледахме изложбата и много ни хареса. Учениците от ІІІа клас”, училището не е посочено, на английски: “Великолепно нещо. България трябва да се гордее със своите творци”, на български: “Хубави неща, ама защо ги няма по магазините”, жената извади книга, задълбочи се в нея, не я интересуваше изкуството, то е празна работа, ама вземат пари тия цапачи, за един ден наплеска картина, после цял месец виси по магазините с разни кучки – картината ясно чувстваше застарялата злоба на човек, който нищо не е постигнал, нищо не е направил и няма да направи, защото не може, хората не са равни помежду си по интелект, по способности, по талант, и макар всеки да носи в себе си зърното на бъдещия гений, у едни то се задушава, потъва в плевел и бурени като римска развалина, недокосната от лопатата на археолога, и там, сред попукания мрамор, се е загнездил егоизмът, любовта към уютното домашно кътче с гоблени и троянски сервизи, нанизаните суджуци в килера и бележника на рожбата-отличник, и подсъзнателният страх от промените в живота, тия промени, дето карат хората да работят като щури и да се стремят към нещо недостижимо, недояждат, недоспиват, изобщо – улави хора, картината ясно усещаше този фон от мисли и чувства, лъхащ на застояло блато, кипящ навред, в милиционера в ъгъла на залата, в хората по улицата, пукаше се с отровни мехури, пълзеше нагоре между етажите, давеше хиляди и хиляди с мъка се измъкваха от него, чистеха полепналата по тях лигава тиня, пак падаха, ставаха в нови разновидности, ето го – строен, красив, със сребристи коси, брадичка “Хемингуей”, лъснати обувки, под ръката момичето метър и шестдесет, дълги руси коси, едър бюст, невинен поглед на морскосини очи, нямо обожание към корифея, към светилото... “мощните форми на керамиката... каква първичност... трябва да я поканя довечера на ресторант... вчера говорих по този въпрос със Светлин, или може би утре... не, сега... но ще продължим този разговор довечера...” – “Не, по-добре в руския клуб... стар глупак, пак ще трябва да се разправям с Пепи” – “Хм, Чаръкчиев, от младите е, познава се... младо-зелено, и той се е поувлякъл по абстракциите... Не е лошо, не е, има напредък”. Картината усети омразата, лъхаща от среброкосия, омраза, чиста като утринна роса, желанието да се махне по-далеч от мене, защото дразнех сетивата му... и, неразбрал нищо, аристократът се отдалечава, успокоява се шокираното му за момент съзнание, до мен е Силви, ще ходим на ресторант, ще пръскам пари, няма нищо по-добро от чаша хубаво вино и една жена до тебе, а после ще има друга, не знам коя поред... а двете ученички носят в чантата си по една тетрадка, червила, тушове, сенки, всичко от Кореком, да живее Кореком, да живее и Реза от иранското посолство, толкова е мил, нали, има долари, много долари, а тук е скучно, но нали е модерно – разговори за изкуството, художници, пък и тая луминесцентна светлина откроява толкова добре черните чорапи, никаква мисъл, картината е разочарована, насочва се към следващия обект – но това е само телешкият възторг на профана, приобщен към мистерията, ентусиазъм, тоя ще разказва и ще се топи от умиление, колко мило, нали, какъв сладур е този, какъв колорит, какви сенки, същински Рембранд, какво ще кажете, хората са във възхита, тя също, животът е розов, ухае на зюмбюли и само оня тип с лекьосаното сако е навъсен, страда от жлъчка или е препил, гледа като бухал от хралупа, отбелязва жената, която е учителка и е искрено загрижена за съдбата на своите ученици, дали да ги доведе да видят тази изложба, малки са още, а тук има голи тела, тя е искрено възмутена, възмущението й е толкова искрено, колкото и възторгът, защото ето на, децата днеска ще гледат срамотии, а утре... тя се страхува да довърши мисълта си, каква картина, пак срамотии, кой я е рисувал... Георги Чаръкчиев, ама че това е моят Гошо, седеше на последния чин и вечно драскаше из тетрадките си, все получаваше двойки по математика, вечно разпасан, неподстриган и заради тая коса му намалих поведението, знаех си аз, нищо добро няма да излезе от него – заключава учителката и се отдалечава, а картината мисли: красиво... да чуеш оценката на човека, който е възпитал създателя ти, красиво – мисли и мрачният тип с жлъчно лице, “Тракторист преследва нимфи”, мисли си с ирония, разглежда картините, евтини ефекти, звезди и партизански майки, какви пошлости: направиха героите камъни, унищожиха човешкото им “аз”, боядисаха идеите им, унизиха ги в старанието да ги превърнат в гиганти, мерзост, поне малко човещина да им бяха оставили... о, какво е това, нещо ново, свежо, ново име... Георги Чаръкчиев, ха!... “Чувство”, добре е направено, чувства се ръката на майстор, има усет към багри и форма, само дано не се затрие и той – чувства симпатията му картината, да, аз съм добра картина, топи се маслото по ленения плат, опънат до скъсване, още, още може, гвоздеите едва не изскачат от чамовото дърво, но радостта й помръква, луна зад облак, смачкана от равнодушието на човека с кални крака, лепящ отпечатъци по пролетната мозайка, страшен и жалък, с осакатени чувства, оскотял слепец с еднострунната арфа на алчността, гледащ света суетно и глупаво като паун, размахал опашка с петната на златото по нея, о, това е добре, ще пасва на шведската ми гарнитура, такава пластика е ценна, ще отива на камината, когато в нея цъфне огънят на дебелите сухи букаци, на течния кехлибар в чашите с Canadian Whisky (с лед, естествено, лед на блокчета, на едри блокчета), отпиваш бавно, с достойнство от чашата, оставаш я върху полираната повърхност на масичката и – лаф, лаф за Париж, Бобур, музеят на съвременното изкуство, събеседникът е потресен, объркан, той пие уискито като сливова (недодялан пейзан!), какво знае той за живота, та той е като това дете с балона, пращящо от здраве и сила, то гледа света, светът е мой, светът е въртележките и захарните петлета, влакове и пожарни коли, аз ще стана пожарникар, нали, мамо, с лъскава каска, виж каква красива картина, чакай, мамо, още малко, и картината каза:
Ще те чакам утре!
И детето каза:
Ще дойда.
Непременно ела!
Ще дойда. Непременно.
 
Разкази
   Интеркосмос
   Синята хризантема
   КАРТИНА
   ИГРАТА “ЖИВОТ”
Стихове
   Космосекс
Портрети
   за С. Лефтеров
   Йордан Радичков