брой: 2 2004
Призраците се боят от светлината
Георги Цанков
Винаги съм казвал и писал, че българската фантастика е на световно равнище. В годините, когато литературата ни беше в немилост пред читателите, понеже страхливо робуваше на идеологическия диктат, именно явлението НФ бе великата територия на свободата. Там се подвизаваха разкрепостените духове на такива майстори на словото като Любен Дилов, Георги Марков, Павел Вежинов, Весела Люцканова, Агоп Мелконян, Любомир Николов и немалко други, които вещо успяваха да облекат в реквизита на жанра своите нелицеприятни размисли за безвремието и промиването на мозъци. За съжаление възраждането на нашата фантастика в посттоталитарното общество не премина без трудности и сблъсъци, защото изникна жестоката конкуренция на американските автори, наложили отпечатъка си над издателската практика по цял свят. За чест на родното книгоиздаване появиха се мислещи хора, които успяха да намерят мярката: да ни поднесат пропуснатата класика, да ни запознаят с интересните новости в множеството поджанрове, но и да поощрят българското братство на фантастите. Тези будители и жреци на духовността дариха живот на издателствата “Ролис”, “Орфия”, “Камея”, “Офир”, “Аргус”, на няколко специализирани списания, като не се поколебаха да поемат риска и за масирано представяне на нашенските по-млади творци, правещи първите си крачки в трудното изкуство. Сега, дузина години след промяната, можем категорично да се похвалим, че библиотеките на феновете у нас са пълни с великолепни, стилни и с вкус подбрани заглавия, включващи най-представителните образци на твърдата фантастика, фентъзито, утопията и антиутопията, сатирата, хоръра и т.н. Но време е да разкрием имената на някои апостоли на волното въображение, да изведем на сцената Александър Карапанчев и Светослав Николов, защото през тази година те най-после имат и чудесен личен празник. След като направиха възможното и невъзможното за събратята си, дойде и техният ред да заемат отдавна полагащото им се място в авторитетната библиотека “Нова българска фантастика” на издателство “Аргус” със собствени книги. “В епохата на Унимо” от Александър Карапанчев и “Планетата на призраците” от Светослав Николов са не просто събития от поредицата вълнуващи срещи с развинтеното въображение на фантастите, това са сериозни завоевания въобще за цитаделата на българската проза, която не се поддаде на задграничната офанзива и наложи тематиката, художествеността, изобретателността, с една дума – неповторимостта си сред изкушените и мислещи читатели. Ако трябва да подирим общото за двата тома с разкази и новели, веднага в съзнанието ни ще изплуват философската им значимост, търсенето на онези проблеми на съвремието и надвремието, които характеризират същността на човечеството в началото на новото хилядолетие. И Николов, и Карапанчев са филолози (последният е особено изкушен от ориенталистиката, защото е завършил турска филология), което предопределя и предразположението им към лингвистични главоблъсканици дотолкова, доколкото империята на езика е съвършено огледало за цивилизационните конфликти и проблеми. Вложеният a priori в темелите на модерната литература мит за Вавилонската кула несъмнено омагьосва въображението и на нашите автори, които го обгръщат в доспехите на не по-маловажни производни теми: за цената и смисъла на контакта, за различието и търсенето на другия, за късащите се нишки на родството ни с природата, за трънливия път към откриване на идентификацията. В този дух творбите на двамата фантасти не са лесни за дешифриране, а още помалко – за категоризиране. Една от най-лошите последици от американизацията на фантастиката е крайно елементарната смилаемост на значенията. Феновете на космически “сапунки” веднага се залавят за “междузвездните войни”, братството на фентъзито се кланя на своите дракони и вълшебници, а пък технолюбителите не вдигат нос от “одисеите” на Кларк. Разбира се, такава отрасловост няма нищо общо с голямата фантастика, тоест със сериозната литература, която черпи от жанра само символните си знаци и прелива от прозренията на Борхес, на Филип Х. Фармър, на Лем или на Дан Симънс... Натам са насочили амбициите си и нашите белетристи, поставили си за цел да изпитат онова несравнимо удоволствие, определено в едно интервю на Светослав Николов като “сътворяване”. Да, истинският фантаст е демиург на света на сънищата и мечтите си, на своята представа за свободата и човечността, на образите, които обитават кошмарите и подсъзнанието му. Оттук тръгва и различието между двамата аргонавти. Александър Карапанчев несъмнено е от коляното на Лем и Фармър, но въображението му е ведро, а философията му – предпазливо оптимистична. Той се опитва да открие как човекът може с пълна мощ да разгърне способностите си, да осмисли механизма на гениалността и да превърне бъдещето си в еквивалент на искрящия от раблезиански удоволствия свят на “Татко Сладко”. Разбира се, това съвсем не означава, че в “епохата на Унимо” не би могло да се стигне до унификация, че човечеството лесно ще се избави от чудовищата на замърсяването – екологично и духовно, че стремежът ни към пъстротата, към уникалността ни застрахова от катастрофите, заложени в подмолите на нашата психика и пророчески предсказани от Едгар Алън По или от художника Жорж Сьора. Александър Карапанчев несъмнено е от коляното на Лем и Фармър, но въображението му е ведро, а философията му – предпазливо оптимистична. Той се опитва да открие как човекът може с пълна мощ да разгърне способностите си, да осмисли механизма на гениалността и да превърне бъдещето си в еквивалент на искрящия от раблезиански удоволствия свят на “Татко Сладко”. Разбира се, това съвсем не означава, че в “епохата на Унимо” не би могло да се стигне до унификация, че човечеството лесно ще се избави от чудовищата на замърсяването – екологично и духовно, че стремежът ни към пъстротата, към уникалността ни застрахова от катастрофите, заложени в подмолите на нашата психика и пророчески предсказани от Едгар Алън По или от художника Жорж Сьора. Най-ценното постижение на Карапанчев обаче според мен е виртуозната му оркестрация на езика, която, допълнена от кинематографичността на визията, превръща всеки разказ в малък виртуален шедьовър, наситен с ярки багри и запомнящи се нюанси. Светослав Николов повече се родее с “виното от глухарчета” на Бредбъри, с прелестната енигматичност на Борхес: той е неуморим ловец на митове, убеден в кръговрата и спираловидното развитие на цивилизационните идеи. Не случайно използвах за заглавие на тези размисли зашифрованото му като анаграма послание: “Призраците се боят от светлината.” Същината на неговото художествено усилие е именно такава – да сблъска на различни равнища призраците на разрушението, на страха, на самотата със светлините на Божествения промисъл, с романтичното светоусещане. Николов умее да въвежда героите си в обстановката на крайно усложнени клинични експерименти, за да потърси в рамките на макро-обществото проекциите на големите теми. Той и не помисля да ни засипва с технически подробности, не прикрива условността на декора, но успява категорично да разположи в него психологически изпипани характери, да поетизира диренето на осъзнатата свобода и отговорност. Напълно съм съгласен с мнението на Агоп Мелконян (също един от безспорните примери за нашия автор), че създателят на новелите “Вергилий и водата” и “Принцип за ненамеса” се стреми “да направи от научната фантастика пълноценна литература”. В крайна сметка става така, че дори аз, изкушеният от теорията на жанра, от професионалното разчепкване на текста, чета тая проза, без да се замислям за някакво присъствие на канон, чета я като упойваща поема за новото сътворение и за дишащия в гърбовете ни апокалипсис. Книгите на Светослав Николов и на Александър Карапанчев се появиха почти едновременно и тази щастлива случайност (ако въобще в сферата на необикновеното може да се говори за случайности!) ми откри възможността да ги възприема като отворен, толерантен, темпераментен и силно емоционален диалог между двама талантливи белетристи – помежду им и с читателите, диалог не за произволни хрумвания, не за екзотични капризи, а за вечните неща от живота, за душата на нашата планета, дала приют на една от най-своеобразните форми на разума и въображението на човека.
 
Книгосъбития
   Библиогр. на Рунев
Писатели
   Lord of The Ring-4?
   Автори на Идеи
   Лит. император!
Бълг. автори
   Мними хоризонти
   Призраците се боят
   Дилов,Велчев,Пейков
Класации и награди
   Нагр.“Аргус ”и нов к
Преводи
   Стрелката на времето
Прочетохме вместо вас
   Сумрачен партул