брой: 1 2008
Войникът и царската дъщеря
Андрея Илиев
Имало едно време едно царство и господарство. То било богато и честито, защото се управлявало от един много мощен компютър. Всяка година в определен ден при него водели Калина – царската дъщеря, слагали електроди по челото й, компютърът сканирал мислите и чувствата й, па управлявал според нейните представи за правилно-неправилно, истина-лъжа, красиво- грозно. И понеже Калина била много добра, умна и чиста, всичко в царството вървяло по школад и плодови сокове, а народът бил доволен, богат и честит.
Един ден обаче Калина изчезнала. Търсили я къде ли не – по дискотеки, интернет клубове, разни купони. Никъде обаче не я открили – като че ли се изпарила.
Изтерзаният цар Саксо се обърнал към компютъра за помощ. Той поискал повече данни и след като няколко минути хъркал и тракал с харддисковете си, невъзмутимо се изключил.
Тогава царица Лайка, майката на Калина, потърсила помощ от дворцовия астролог. Той плюнчил молива си, смятал, зяпал звездите и накрая отсякъл:
- Изчезнала е през деня, звездите нищо не са видели.
Заплакала царицата. Чула я една старица, която се грижела за цветята и чистотата в двореца.
- Не плачи – рекла тя. – Принцесата е жива и здрава.
- Къде е?
- През девет земи в десета – Долната земя. Отвлече я змеицата Людмила.
Ахнала царица Лайка, защото в това щастливо царство тези коварни същества били отдавна прогонени. Изтичала при цар Саксо и му казала какво е научила. Събрал той всичките си съветници и министри и започнали да умуват какво трябва да предприемат.
- Нужен ни е юнак – казал царският говорител.
- Че откъде юнак? – учудили се съветниците.
- Ами нали дадохме тая година ордена “Най-голям юнак” на Борко Полицая? – сетил се някой.
- А-а! – обадил се той. – Аз съм юнак само по документи. Не ставам за тая работа. Ето Кирчо Пожарникаря – и той има такъв орден.
- Аз съм мъж на годината и не мога да се сражавам със същества от женски пол – отказал категорично огнеборецът.
Край прозорците на залата невъзмутимо поливала цветята в саксиите оная същата бабичка.
- В края на града – намесила се тя, - в панелния блок до циганските къщи живее един войник. Той ще намери змеицата Людмила и ще освободи принцеса Калина.
- Войник ли? – учудил се цар Саксо. – Че аз нали ги уволних всички?
- Тъй вярно, царю – обадил се министърът на войната Коко. – Тоя трябва да е Слав Страшни, който се върна последен от Бензиновата война в Страната на Трите реки.
- Доведете го веднага!
Разтичали се министри и съветници, зазвънели телекоми и мобилни оператори и след един час царският мерцедес докарал Слав.
- Здравей, войниче!
- Не съм вече войник, царю – кротко отговорил той. – Пенсиониран съм.
- Нищо, мобилизирам те!
- Не мога, царю.
- Защо?
- На кого да си оставя стадото щрауси? Кой ще ми го гледа?
- Как кой? Ето го Коко, министърът ми!
Войникът го погледнал недоверчиво, но нищо не казал.
- Какво трябва да направя?
- Змеицата Людмила е отвлякла принцеса Калина, а след 77 дни трябва да я водим при компютъра. Ако той не си получи данните, отиде реда в царството!
Замислил се Войника и козирувал:
- Слушам, царю.
Върнал се в панелния апартамент и извадил от един ъгъл боядисан в зелено метален сандък. Отворил с ръждясал ключ катинара му и вдигнал капака. Там греели скатани камуфлажните му бойни дрехи, баретата с черно лъвче отпред, лъснатите до блясък кубинки и под тях – смазаният грижливо автомат “Калашников”. Преоблякъл се той, въздъхнал тежко и се качил на очукания си стар джип.
Преди да тръгне по дългия път, Войника минал през фермата да се сбогува с щраусите си. Като го видели въоръжен, те се натъжили, а като разбрали в чии ръце ги оставя, разплакали се.
- Господарю – рекъл водачът им Джефри. – Запиши си мобифона на един мой братовчед орел. Потрябва ли ти помощ, звънни му и той ще дойде начаса.
Благодарил му Войника и потеглил. Пътят бил широк и равен, слънцето греело, небето синеело. Запял Слав и пришпорил джипа с бясна скорост. Изведнъж отпред излязъл малък лалугер и като видял връхлитащата машина, уплашил се и скрил с лапички главата си, очаквайки най-лошото.
Войника натиснал спирачките и спрял на сантиметри от него. Слязъл, избърсал потта от челото си и смъмрил малкия:
- Не ви ли учат в училище как се пресича път? Нямаш ли родители да те наглеждат?
В тоя миг дотърчала старата лалугерка Тодорка, изправила се с лапи на кръста и занареждала:
- Сляп ли си? И къде си подгонил? Не виждаш ли, че има пешеходна пътека?
- Пешеходна пътека ли? – почесал се по врата Войника.
- Зебра!
- Няма никаква зебра.
- Има!
Дошъл и Дончо, бащата на малкия лалугер.
- Ей, жено, не лъжи човека, а му благодари, че спаси синчето ни! Войниче, запиши номера на телефона ми и ако някога ти потрябва помощ, звънни ми.
Войника му махнал за сбогом. Минал през Диарбекир, Сахара, Калахари, Атакама и стигнал далечната тъмна и студена земя Патагония. Там включил фаровете и след три дни и три нощи кормуване стигнал Тилилейските гори. Джипът му едва изпълзявал от дупките по пътя. Край него се издигали огромни дървета, а тревата под тях достигала до стъклата на вратите.
Едва излязъл с буксуване от голяма локва и на пътя му се изпречил драконът Джони.
- Бях се разтревожил, че днес ще пропусна обяда – въздъхнал с облекчение той и храстите край него пламнали завчас.
Войника спрял джипа, извадил пожарогасителя и започнал да гаси огъня.
- И ти ли не ме вземаш насериозно? – възкликнал Джони.
- Пубертетски работи – плюл на земята Войника.
- Не е вярно! – извикал драконът. – Навърших сто години, вече съм пълнолетен и си търся булка! Хайде да се бием!
- Добре – рекъл страшно Войника и извадил от джипа калашника.
- Ха! – изненадал се Джони. – Нямаш ли меч?
- Не!
- Поне боздуган? – с надежда попитал драконът.
- Хайде, почваме ли?
- Не е честно! Къде ще се сравни моят огън с далекобoйността на автомата ти? Отказвам се. Давам ти път.
Войника прибрал оръжието си и като минавал край приседналия встрани дракон, чул го да се вайка, че е гладен. Спрял, извадил от раницата си хляб и консерва и му ги подал.
- Пак боб ли? Или русенско варено? – примирено попитал Джони.
- Не – усмихнал се Войника. – Това бе през новобранските ми години. Тая е със спагети в доматен сос и лионска наденица.
Зарадвал се драконът. С едната си ноздра духнал огън, притоплил консервата, прекарал я през зъбите си и я отворил. Хапнал, оригнал се, при което пак подпалил неволно гората и рекъл:
- Много ти благодаря. За къде си тръгнал?
Разказал му Войника за задачата си. Джони зацъкал с огромния си език, при което изгасил гората.
- Слушай, приятел. Ето ти номера на моя джиесем. Ако тая Людмила не е някоя пъпчива грозотия или имаш нужда от помощ, звънни ми.
Войника продължил своя поход. Минал без повече приключения Тилилейските гори и излязъл в едно безкрайно поле. Пришпорил верния си джип. Слънцето пак греело, небето синеело, а изпод гумите се вдигала дълга прашна опашка. Изведнъж джипът се блъснал в някаква преграда и спрял. Огледал се нашият юнак – нищо. Натиснал пак педала – джипът ръмжи, моторът ще се разпадне, гумите свистят, но не се придвижва и сантиметър. Слязъл, опитал да мине отпред, но не можал. Предната броня опирала в някаква невидима преграда. Натиснал – не поддава. Отляво... отдясно... Качил се на капака и опитал да я прескочи... Преградата продължавала.
Седнал Войника отчаян на тревата. Сетил се за лалугера Дончо, извадил си мобилния телефон и набрал номера му.
- Трябваш ми! – рекъл.
Минал денят, минала нощта и слънцето вече се надигало, когато край заспалия юнак затопуркала дружина лалугери.
- Какво има, Войнико?
- Някакво силово поле – посочил той. – Прокопайте ми тунел под него, за да мина с джипа.
- Да се трепем чак толкова? – цъкнал с език Дончо. – Ами ако мина от другата страна и го изключа за малко?
- Може ли така?
- Правил съм го поне сто пъти! – вдигнал рамене лалугерът.
- Давай!
Дончо се гмурнал в пръстта и след няколко минути нещо припукало във въздуха и увисналият напред джип помръднал.
- Хайде, на добър път! – извикал лалугерът, качен на голям камък.
Благодарил му Войника и подкарал пак. Равното поле свършило, започнал район, осеян с камъни, после поле с драки и кактуси. След няколко часа стигнал до едно кръстовище с девет пътя. Нямало никакви указателни табели и той спрял озадачен. Сетил се за думите на Джефри и набрал номера на братовчеда му. Обяснил в някаква гласова поща с какво е затруднен и зачакал обезкуражен. След десетина минути се чуло свистене на криле и на капака на джипа кацнал огромен белоглав орел.
- Кажи, човече.
- Тръгнал съм за Долната земя, където живее змеицата Людмила. Но ето, стигнах дотук и не знам накъде да поема.
- Не мога да те упътя – изгракал орелът.
- Защо не се вдигнеш нависоко и да проследиш пътищата? – с надежда попитал Войника.
- Защо да се моря? По-лесно ми е да прескоча до близката военновъздушна база и да видя на картата в дежурната стая.
И орелът отлетял. Върнал се след час и му показал кой път води към Долната земя.
И пак подкарал джипа си Войника. Пътувал три дни и три нощи и стигнал до огромна дупка. Надникнал в нея – дъно не се виждало. Пуснал камък – шум не се чул. Но нали преминал като войник специално обучение за бой в пещера, знаел какво да стори. Извадил алпийско въже от джипа. Вързал единият му край за бронята, а другия пуснал в черното гърло. Сложил раницата с провизиите и патроните на гърба, преметнал през рамо автомата и като надянал кожените си ръкавици, заспускал се надолу. Колко продължило? Никой не знае... Изведнъж просветнало и краката на Войника опрели на равна земя.
Огледал се – наоколо се простирало безкрайно поле, а на ниското небе светело мижаво слънце като че батериите му били изтощени. Далече червенеели покривите на много къщи.
Тръгнал към тях.
Покрай пътя в нивите измъчени хора оряли с магарета и копаели на ръка с мотики.
- Нямате ли трактори? – попитал ги Войника.
- Какво е това трактор? – чудели се те.
В окрайнините на града срещнал навъсени войници с лъкове и копия. Те веднага разбрали, че е чужденец и поискали да го арестуват.
Войника свалил калашника от рамото си и гръмнал във въздуха. Те се уплашили и побягнали. Той тръгнал след тях и така стигнал до царския дворец.
Там вече го чакали десетина знатни велможи с погача и сол.
- Повелителю на гръмотевиците, стани ни цар – предложили те.
Войника се почесал по главата раздвоен.
- Имате ли телевизия?
- Какво е това? – учудили се те.
- Как да ви обясня... Не, не искам да ви стана цар.
- Не искаш?! – ахнали велможите.
- Ами да – като ви гледам, сигурно и сладолед не ви се намира... Нищо, ще ви инсталираме и на вас един компютър да ви управлява. Няма проблем, ще ви пратя фирма-доставчик... Къде живее змеицата Людмила?
- Ето на онзи хълм – уплашено посочили те.
Войника тръгнал натам. Скоро стигнал огромен каменен замък. Пуснал един ред от автомата по кулите и крепостните врати веднага се отворили. Навън изтичала принцеса Калина, цялата в бяла коприна и извикала:
- Не стреляй, юначе, не стреляй!
- Къде е змеицата? - настръхнал той и извикал страшно, готов на всичко за красивата девойка: - Ей сега ще я надупча!
- Недей! Тя е добра душа!...
Войника се втурнал от дърво на дърво, от ъгъл на ъгъл влязъл в замъка. Край огромна маса, отрупана с пици, кебапчета, суджуци, баници и торти седяла и въздишала охранена змеица с три глави.
- Ох! Ох!
- Не мърдай! – предупредил я Войника.
- Защо си дошъл?
- Да освободя принцеса Калина!
- Че аз не съм я пленила.
- Да, бе!
- Честна змейска! Вече цяла година чакам принца на сърцето си... Но фигурата ми... Дебела съм! И дъхът ми докарва на сяра. Доведох Калина да ме посъветва как да стана красива и желана като нея. И щях да я върна...
Дошла и принцесата и потвърдила думите на Людмила. Отдъхнал си Войника, седнал на змейската трапеза. И докато си хапвал, сетил се за дракона Джони. Набрал му номера и рекъл:
- Людмила няма младежки пъпки. Идвай!
Само след пет дни Джони долетял, харесали се със змеицата от Долната земя и се оженили. Качили на гърбовете си Войника и Калина и полетели към Горната земя. Там двамата се прехвърлили на джипа и след дълго пътуване стигнали до Саксовото царство и господарство точно в деня, когато Калина трябвало да даде база данни за настройката на компютъра.
Благодарният цар Саксо взел храбрия войник Слав Страшни за зет. Вдигнали голяма и тежка сватба. На трапезата, заедно с Джефри, Тодорка, Джони, Людмила, Дончо, бях и аз – три дни ядох, пих и се веселих...


 
Разкази
   Войникът и царската
   Краят на една ...
   Генералът и гущерите
   Приказка за Калей...
   Если украдешь драк..
   Покушение
   Покушение (финал)
   Миссия на Землю
Стихове
   През окото на въобр
Портрети
   Орфеус спускаеться..