брой: 1 2008
ГЕНЕРАЛЪТ И ГУЩЕРИТЕ
Иван Хаджиев
На Ю.И. - Генерала

1.
Приземих се в леденостудена вода. Бяха се погрижили. Намирах се в центъра на едно от магическите им езера, които кротко и ведро гледаха към небето от висока сурова планина. Беше началото на нощта.
Пристъпих много бавно, като все пак се оглеждах – че са агресивни, беше известно из целия космос. Бяхме се уговорили във виртуалното кълбо, но човек никога не знае... Усещах невидимата си (за тях) охрана от всички страни и все по-уверено стъпвах по великолепната земя. Крепеше ме топло чувство към един от тях, нещо, което не бях изпитвала досега.
Оставаше експериментът.
... И разтворих криле...

2.
Генерала гонеше 90-те, но не го показваше. И сега стоеше пред малкия прозорец, взрян в тъжната гледка, стегнат в стария си мундир, напълно побелял и леко подпрян на дългото старинно бюро.
Големият кабинет беше тапициран изцяло с дебели килими, но имаше многофункционална уредба, малка дървена библиотечка и, разбира се, фикус.
Така го завари Лейтенанта. Нямаше къде да почука, но го бяха пропуснали, затова тихо се изкашля. Беше висок, кестеняв, красив, пристегнат в униформа по последна военна мода, без отличителни знаци, освен две значки. Беше на не повече от 25-30 години.
Без да променя позицията си пред прозореца, Генерала му махна да приближи.
Бяха странна гледка – единият побелял и тъжен, малко зад него, една глава по-висок – приветливият младеж. След дълга минута старият процеди:
Гледаш ли, лейтенант, пейзажа?
Тъй вярно, сър!
Виждаха се жалки порутини и пепеляви бурени. Хората бяха изоставили старите кооперации и живееха в бункери. Руините от последната война стърчаха неразчистени. Който можеше, се придвижваше по въздуха, а другите бавно измираха.
Уж 21 век беше на големите планове и големите надежди. Сега сме 2089 г. И какво направихме, питам те, с тоя век?
Съвсем не знам, сър.
Пропикахме го, лейтенант, ето какво... По-лошо: осрахме го! Изтрепахме се помежду си и когато дойдоха първите космически гадове, не ставахме за нищо... Заради онези задници... – Старият погледна изпитателно госта.
Политиците?
Абсолютно вярно! – Генерала малко се позарадва. Но малко. – И когато главите с очила откриха транспорта във времето, кои първи се напъхаха? Същите задници. Едни в миналото... Абе какво ще правиш ти в миналото, бе аланкоолу?!
Същото, г-н генерал – каза младият офицер.
Появиха се познати физиономии из старите енциклопедии. Ту са ги превъзнасяли, ту затваряли. Тези, които изчезнаха в бъдещето, отмъкнаха машинарията и правят каквото си щат. – Генерала отиде до огромния фикус и се изплю в саксията. После махна небрежно: - Можеш да плюеш и ти.
Благодаря, сър.
А сега – Генерала най-после седна зад голямото бюро, – разправи ми, лейтенант, от първа ръка, що за типове се явяват твоите крокодили? Сигурно вече знаеш и калта под ноктите им... – Погледна към своите нокти и явно не ги хареса.
В най-общи линии, сър – отвърна Лейтенанта, стараейки се да не гледа ръцете на Генерала, - все пак, друга цивилизация...
Айде стига! Обявен си за най-добрия дипломат–космолингвист на планетата! – Старият стана и отиде до фикуса, извади дълъг нож с тънко острие и прилежащи прибори. – Ти давай!
Ами те са съчетание между змей, кенгуру и човек. - Най-добрият дипломат на планетата се извърна незабележимо и опита да преведе от персийски посланието на един килим. Въпреки това Генерала много старателно обработваше ноктите си и добрата тапицерия издаваше нещо като пукот от безшумен пистолет.
Абе змей, кенгуру – добре – вмъкна домакинът. – Но човек, някак си...
Владеят метаморфозата, г-н генерал... при това доста бързо. Твърдят, че са тръгнали оттук, в зората на човешката цивилизация. Тъй като владеят телепорта...
Генерала се обърна, постоя, врътна се нервно и с маршова стъпка прекоси кабинета до бюрото, без да прибира острието. После го остави пред себе си и седна. Беше качил най-малко 20 години.
Е, как ще воюваме с това?
Май няма да можем – плахо каза Лейтенанта, след като помълча.
Генерала се обърна към килимите и викна:
Роб Едно!
Роботът се появи между два килима. Беше облечен като рицар, главата му напомняше глава на петел, както е описана тази птица в литературата.
Дай две чаши коняк и мезе! – нареди домакинът, после се обърна към госта: - Сядай, лейтенант.
Извади от бюрото дървен стол и го подаде, като махна настрани ножа, без да го затваря. Гостът се отпусна, поуморен.
Влезе голям ориенталски поднос, на който роботът старателно беше подредил нарязана луканка и дълбоки чаши с коняк. Очите на Лейтенанта изскочиха.
Това са хапвали древните – каза назидателно старият, - да са живи и здрави!
Двамата отпиха и потънаха в дълбока тишина. После настъпи звучно мляскане. По-скоро от страна на Генерала – бавно и с мерак, младият просто поглъщаше - без познание към материята.
Старият се облегна да почине, извади пура и с наслада си запали.
Добре бе, лейтенант – каза той.
Аз, сър! – изправи се младият.
Знам, че си ти. Сядай, не те гоня – Генерала махна отегчено, след което тупна по бюрото, така че младият не посмя да седне. – Кажи ми, ако можеш, за какво по дяволите им е на крокодилите тази отровена, надупчена като холандско сирене и порутена земя? Сирене ял ли си?
Съвсем не!
Боже, къде ме остави? – Старият заклати глава. – Добре, ще се разпоредя да имате всичко в дипломатическия корпус. Умерено! ...Е, какво искат?
Земя и вода, сър – изрече Лейтенанта и седна с въздишка и наведена глава.
А свирка не щат ли? – изригна Генерала, отиде до фикуса, тръсна си пурата, звучно се изплю, обиколи бюрото и седна на мястото си.
Предлагат смесена раса – изтърва с усилие Лейтенанта. – Не им достигат мъже.
Че къде достигат? – вметна Генерала. – Войни, катастрофи, постфеминизъм...
Неусетно влезе роботът и викна с фалцет:
Позволявам си да се намеся, сър. Опасност! Има дим!
Ами пуснете климатика, бе!
Веднага, сър! Слушам, сър!
Я кажи, лудите англичани ли те програмираха?
Съвсем не. Българи, сър.
Генерала се хвана за главата, после освободи робота. Пийна, хапна и настроението му видимо се промени.
Лейтенанта реши да използва момента:
Разбира се, това бяха общи разговори, сър. Има варианти: даваме им да си пренесат няколко айсберга и заразената земя – тях не ги бърка, - а смесената раса се инсталира на подготвен континент. И без нито един изстрел! Без нито една бомба!
Така кажи, бе човек! – одобри Генерала. – Какво ме плашиш с димящи нашественици! А... осеменяването как ще става?
Е, с епруветки няма да се получи. На живо! – отсече младият и отпи силна глътка.
Хм, а няма ли опасност?
Никаква, сър. Аз лично опитах виртуално с техния дипломат, който се оказа съвсем прилична жена...
И какво? – запали се Генерала.
Ооо, ммм... – примлясна Лейтенанта. – Цялата Кама сутра и отгоре.
Айде бе! Ще го взема на запис.
Да, и с чувства – младият зарея поглед над килимите, - каквито няма тука...
Абе, лейтенант, да не са те хакнали некои шегаджии? Некакви българи?
Съвсем не, сър. Направихме го в Кълбото, в присъствието на целия екип.
И сега – проточи Генерала – какво следва?
Експериментът на живо.
Има ли човек за него?
Аз.
И тъй като Лейтенанта каза това тихо, след последвалото необичайно мълчание той продължи:
Аз, сър. Ние с гостенката се харесахме и смятам, че така е най-подходящо за опита.
Не е редно... – проточи Генерала. – А и не искам да те губим. Какво ще стане после, момче? Да не водиш булката у тях си?
Не, сър, там засега няма да стъпваме. Има триглави, при това човекоядни. По-низша раса.
И само наши юнаци могат да ги победят – засмя се Генерала. – А на всичко ли им вярваш, Лейтенант?
Няма как, сър – аз бях тя и тя беше аз във виртуалното кълбо...
Страхотно! – промърмори старецът. Нямаше много веселие в гласа му. После стана и тромаво се отправи към килимите. – Ще ида да се облекча. Че то много секс и мистерии.
Отдолу нагоре се откриха светещи сервизни помещения и покриха домакина. Лейтенанта остана сам, но не за дълго. От въздуха пред бюрото изникна нещо като холограма: възрастен мъж в старинно сако, който спокойно пушеше лула. Когато замириса на ароматен тютюн, младият се дръпна с изненада. За да види още нещо странно: под кръста на фигурата нямаше нищо! Само въздухът трептеше в разни цветове.
Княз Мишкин, имам удоволствие! – каза новодошлият.
А това... под Вас?
Торсионни полета, господин офицер. Идвам от бъдещето и така пестим енергия. Понеже вие много не сте я пазили! Да-а, скоро ще ви вземем някой и друг по-безопасен реактор...
Е, как така? – изуми се офицерът.
Моля? Че както винаги е било, през всичките времена!
Генерала се появи в дузина миризми от военния резерв безшумно, следван от робота. Като видя военното разположение, разпореди нещо и веднага се включи в действията. Най-напред се обърна към фикуса, взе си недопушената пура, плю... И „видя“ гостите, сядайки на масивното си бюро и разтривайки сухите си ръце:
О-о, Мишкин! Откога не съм те виждал?!
Княз Мишкин! Добре е да се чете литература. Откога? Откогато пак се бяхте... да не казвам пред младежа какви ги умеете, вашето висше ръководство.
Какво говорите? – видимо се засегна Генерала. – Че ние учим военна история, нали, лейтенант?!
Тъй вярно, г-н генерал!
Гостът от бъдещето се усмихна, потри мустак и дълбокомислено каза:
Господа, доколкото ми стана ясно, на път сте да създадете по-висша раса.
Тук Генерала и Лейтенанта се спогледаха и викнаха вкупом:
Няма такова нещо!
Ами! А преговорите на високо ниво, а порното по интернет, което се наказва с всичката строгост на закона и което нашите уреди възмутено засякоха...
Е! – каза почти обиден Генерала, тръсвайки пурата, един знак, отдавна чудно програмиран от ония, евро-нато българите.
И в същия миг пред видимия гост изникна обширен поднос, този път с позабравеното сирене, червени и зелени чушчици, шунчица, доматчета и бисерна стъкленица с нещо, което го знае само вкусилият го.
Е! – продължи победно Генерала – Нали там, откъдето идваш, ние се опитваме да се запътим, така да се каже... Ами знаеш ли, че през 2003 г. едно детенце се обесва, тъй като му забранявали да играе на компютри?!
Дружно се засмяха. Междувременно князът се занимаваше с лулата си, без всякакъв мерак, но периферното му зрение зверски опустошаваше подноса.
Правим роботи, обучаваме младия кадър... Нали, лейтенант?
О, тъй вярно, сър! – загря младият.
Тук Генерала сметна, че тези мъки са достатъчни и се оживи:
Вземайте, вземайте, като прясно набрани са!
Междувременно роботът разля по чашките (стъкленицата не спираше да се поти) и се оттегли бързо.
„И телепатичните връзки на машината работят“ – домакинът взе половин краставица, поръсена с чесън и сол. На това гостът сметна за нужно да изостави лулата нежно, да вземе една ракия и учтиво да я заразглежда за начало.

Бяха стигнали някъде до средата на вкусотиите, когато високият гост вметна:
Добре, ама горе нашите се безпокоят например, хората от тях да не вземат да се омешат с вас, с различните си гени, а зверовете им да останат да зверстват!
Генерала изгледа Лейтенанта. Младият преглътна сиренцето и веднага каза:
Те са телепати, а зверовете са не повече от кучета.
Гостът намести носа си спрямо устните, където все нещо трептеше и каза:
Това носи несигурност...
Разбира се, има други алтернативи – побърза да вметне Генерала. – Например да отделим популацията на отделно взет континент. Друг вариант – да им изтъргуваме някой заразен континент, както сполучливо предложи Лейтенанта и, в крайна сметка, операция „Космическо яйце“, на която се е посветил самият той. Чели сте класиците, предполагам?
Никой не отвърна и домакинът продължи:
А! И понеже първите два варианта са опасни за нас и вас – онези могат лесно да ни завладеят със способностите си – предлагам „с“.
Княз Мишкин се надигна с телце, а торсионните пръстени под него засменяха цветовете си:
Първо, Земята отговаря и за заразените си континенти. Второ, ако наистина искат да дойдат тук, защо да ви предупреждават... Да, нещо гнило... И после, с това яйце през целия космос – къде, как, докога?
Лейтенанта беше видимо възмутен, защото докато траяха съображенията на госта от бъдещето, му се наложи да удари две нервни глътки. После каза:
Уважаеми, щом идвате от бъдещето, защо просто не кажете кой вариант ще бъде най-подходящ?
А, нямам право! Мога само да ви насоча към една по-висша концептуалност.
И сме ви благодарни за това. – Генерала стана. – Всъщност, ние сме готови с временното решение. Лейтенант, кога ще проведем експеримента?
Веднага. Имам връзка. Кълбото е в пълна готовност. Господата ще имат запазени места.
Благодаря. Ще се следи оттук. Действайте!
Лейтенанта козирува:
Сър! Сър! – По лицето му не се четеше нищо. След това един килим се разтвори и той стегнато излезе.
След като висшите управляващи се настаниха, боднаха и пийнаха в рамките на приличното, утвърдено в земния времеви континиум.
Княз Мишкин, без да бърза, се оправи със сложните за всеки процедури около освестването на лула, пък каза:
Абе, Генерал, интересни кадри сте възпитали.
Интересни, но предани на делото! – Домакинът беше разбрал по своему репликата. – Сега делово: какви претенции имате относно реакторите?
Просто два броя.
И затваряме всички преговорни глави?
Абсолютно.
Окей. А ако се появят някакви усложнения с енергетиката?
Няма да се появят, можете да ми вярвате. Що се отнася до „яйцето“, ще го спазарим с някоя от цивилизациите. Знаете нашите възможности.
Ама... – позабави се Генерала – те си го искат. Яйцето!
Ох, а колко неща искам аз... – Гостът вдигна мечтателните си сини очи. После погледна позитивно: - Ще се разберем някак. Не забравяйте, че искат и вода, и заразена земя... – Той разпери ръце в ограничен периметър – каквато, слава Богу, имаме.
Имаме ние! – кисело отбеляза Генерала.
Князът пак разпери ръце, но малко се престара и някакъв торсион запуши. Мигом се появи едър и безформен робот. Повредата беше отстранена, без никой да разбере как.
Както и да е – добродушно каза „князът“, - всеки знае твоите усилия по просперитета и интеграцията и без съмнение, те ще се оценяват достойно.
На това уважително място Генерала загърби сцената, изтича до фикуса и дълго плю.
Обърна се, напълно усмихнат, махна на някъде и седна с думите:
Да се приготвим за шоу!

3. ...И разтворих криле. Не бързах. Попивах всичко от тази моя древна планета. В очакване на последното – нещо незнайно и положително – върховно. Знаех, че трудно ще ни приемат като братя. Оставаше мисията ми.
Техният представител ми правеше невероятно впечатление – любознателен, търпелив, толерантен... хубав.

4.
Черното кълбо се открояваше на звездната нощ, висящо на малка височина, напълно неподвижно.
Вътре имаше малко хора в престилки и трика, почти само екипа. Повечето бяха наобиколили голям черен матрак, очертан с малки сигнални светлинки.
Постепенно се отвори голям люк.
Отвън влетя чудовищен змей с дълги криле, широки лапи и озъбена глава, която дишаше шумно. Някои се отдръпнаха.
Върху дебелия стъклен под на кълбото западаха плочите от гърба на змея. Главата се превърна в нещо като глава на кенгуру, с малка озъбена уста и треперещи от страх уши. Излезе една тъничка ръчица и го погали, после сякаш му каза нещо. Животното спря да трепери, появи се още една ръка, фина като цвете, оформи се малка гладка глава с правилни очертания и дълбоки пъстри очи, следваше дълга шия и тънко гладко тяло с източени крака.
„Добре дошли!“
„Благодаря“ – беше ответната мисъл, тиха и лъчезарна. – „Наред ли е всичко?“
„Мисля, че да. Но се боим от нови раси и свръхцивилизации.“
Девойката се завъртя пред другите (и записните устройства). Тялото й бляскаше на малките светлинки и хвърляше необикновен блясък на изследователската лаборатория, озарявайки замръзналите физиономии на екипа.
„А другите с мен са нашите кучета и котета. Те само ми помагат. Свръхцивилизациите нямат интерес към вас, ние знаем това.“
„Не се сърди! Ние сме прекарали цял живот във вътрешни и външни войни...“
„Ето че става обратното!“
„Дай Боже!“
„Дава Бог.“
И той протегна ръце, обви главата на извънземното, започна да я гали.
Тя също вдигна ръцете си и започна да го съблича. После се разположи върху матрака и се загледа с любопитни очи в обстановката и партньора си.
Лейтенанта не можеше вече да се владее – в началото, когато тя се спусна върху него, почувства силна топлина и непозната мека кожа. Скоро се завъртяха, смениха местата си. Другите земляни виждаха ту дългите й крака, ту плещестите рамене на Лейтенанта.
Скоро двамата се обхванаха в едно кълбо, то се завъртя и издигна нагоре. Въртеше се бързо, а около него се образуваха цветни пояси, менящи позициите си...
Двамата бяха на ръба на люка в пълна тишина. След време тя протегна дългите си пръсти, допря се леко до тялото му и го погали.
„Ще ти известя, щом има някакъв резултат“ – беше мисълта й.
„Ще мисля за теб“ – отвърна той.
„Мисли добро. И го внуши на твоя... Генерал.“
Тялото й се отдели и полетя в нощта.
Всички застанаха зад Лейтенанта и се загледаха. В тъмното едва се виждаха силуетите на гостите, които се прегрупираха, отдалечавайки се.
Скоро изчезнаха в звездното небе.

 
Разкази
   Войникът и царската
   Краят на една ...
   Генералът и гущерите
   Приказка за Калей...
   Если украдешь драк..
   Покушение
   Покушение (финал)
   Миссия на Землю
Стихове
   През окото на въобр
Портрети
   Орфеус спускаеться..