брой: 1 2008
Карибски пирати в Средиземноморието. По Български.
Валентин Иванов

"Галатея", от Петър Бобев, "Народна култура", София, 1967 г.
Първата статия от тази поредица се появи случайно - прочетох един сборник на покойния Никола Кесаровски малко преди смъртта му и това трагично събитие ме подтикна да споделя мислите си за книгата. Постепенно си дадох сметка, че има много фантастични произведения от български автори, издадени преди десет, двадесет или дори повече години, които заслужават вниманието на феновете, заради литературните си качества, заради някакви особенно забележителни идеи или дори само като документ на епохата. Започнах да разпитвам феновете от по-старото поколение и си направих списък с книги, но намирането на някои от тях се оказа проблематично и реда на статиите е продиктуван именно от достъпността на произведенията. Много от заглавията в списъка бяха съвсем непознати за мен и много се радвам, че започнах това начинание, защото прочетох прекрасни книги.

* * *
Под заглавието на "Галатея" не пише фантастика, пише "роман за юноши". По надолу на същата страница се намира логото на поредицата и на него има платноход и препускащ конник, което подчертава родството на книгата с произведенията на Ръдиард Киплинг, Майн Рид и Рафаел Сабатини. По-съвременен и може би дори по-широко известен аналог на "Галатея" е поредицата "Карибски пирати" с Джони Деп и Кира Найтли. Действието в роман на Петър Бобев се развива в близка епоха, но на друго място. Началото на деветнадесет век, Егейско море, в което един самотна гръцка тридесеттонна на гемия с двадесетина пасажери носи брат и сестра: българите от малко селце в полите на Беласица, Лазар и Денница Димчеви, който с помощта на руския консул заминават за Одеса за да учат. И двамата са дълбоко нещастни: годеникът на Денница, Стоян гние в диарбекирските затвори, а изгората на Лазар, Елица сама е предпочела решетките в харема на турски бей пред "невидимите решетки на поробена гяурка". Наоколо плуват делфини, а зад хоризонта дебнат корабите на страховитите Алжирски пирати.
Срещата с пиратите не закъснява - тя се случва още в началото на първата глава и по-нататък следват триста страници от главозамайващи приключения, любов, предателство и безчет морски битки. Но най-интересното е срещата с Галатея - последната представителка на подводния народ.
Аз съм "сюжетен читател" с което искам да кажа, че търся в книгите историята и експерименталните произведения обикновено не ме привличат. Навярно за това е виновна училищната програма от преди тридесет години, която ни захранваше с "Одисея", "Илиада" и "Под игото". Обаче въпреки неспирното действие романът на Петър Бобев предлага разкошни герои. Авторът не тръгва по пътя на опростяването и дори отрицателните герои са пълнокръвни личности, със сериозни причини и идеи.
Както може да се очаква от един приключенски роман, до края на първата глава Лазар се оказва в робство на най-страшния пиратския капитан Сюлеиман паша. Както читателят научава по-късно, Сюлеиман е бивш гръцки моряк, който също като Лазар е попаднал в плен, но е приел исляма и постепенно се е издигнал в йерархията до предводител на Алжирските пирати. Впоследствие ще научим, че този безпощаден човек, който си поставя за цел да покори волята на непокорния си нов роб от България, всъщност живее с тайната мечта да обсеби властта на Алжирския емир, а от там до султанския престол е само една крачка. И тази крачка може да доведе до обединяването на христианството и исляма, след което новата единна религия да изравни поданиците му. Ето такъв скрит революционер e Сюлеиман паша.
Неговите спътници и помощници са не по-малко интересни личности. Още в началото на своето първо пленничество, Лазар едва не загива, падайки във водата. Спасява го Ирахим ибн Али, наричан Пехливан заради страстта си към спорта. Той е веселяк, човек неспособен дълго да се замисля и да се тревожи. Братовчед на емира, той е изпратен в дълго плаване като наказание за безгрижния си живот. Най-много му липсват харема, който е оставил в Алжир, и надборванията. В същото време, то е един от малкото хора в пиратскиата флота, който може да оцени смелостта на врага си и да й отговори с благороден жест.
Третият, а може би и втори, човек в Сюлеймановата флота е Нури Ходжа. Макар да е капитан като останалите, той не разбира особенно от морските дела, защото е духовно лице и функциите му на борда по-скоро напомнят тези на политически комисар. Ходжата е искрен във вярата си и се отнася с подозрение към Сюлейман паша, за когото смята (както се разбира по-късно, справедливо) че е приел исляма само за да се спаси и ще се откаже от него веднага, щом това стане по-изгодно.
На този фон Лазар изглежда безличен от правилност, почти като Блейк на фона на Ейвън, Вила, Травис и Главнокомандващата. Има нещо уставно в готовността му за саможертва, в отдадеността, верността, и всичките му други положителни качества. Сякаш докато е писал за него, Петър Бобев е забравил, че истинският положителен герой трябва а има поне една отрицателна черта, някакъв недостатък, който едновременно да го направи осезаем и човечен. За читателя е много е трудно да се асоциира с идеални герои, които са толкова съвършени, че не се нуждаят от съчувствие и подкрепа.
За щастие, Лазар е обкръжен от интересни спътници. Централно място сред тях заема капитанът на клефтите (както се наричат гръцките морски хайдути), безухият поп Кулаксъз Папаз. Ушите му са отрязани преди много години от турците - попът отказал да подложи раменете си под бея на родния му остров, който искал да бъде пренесен през водите на една река. Това му коствало не само ушите, но и живота на най-близките му хора. От тогава Кулаксъз Папаз държи на кораба си едно каче с ракия. Качето вони ужасно, защото в него са ушите на турците, които е убил собственоръчно. Не се разделя с котката си Пинелопи, единствената оцеляла от изгорения му дом. "Ще ида в геената. И аз, и ти, и другите, които не изпълняват божия закон. Но какво е това пред свободата..." не се уморява да повтаря попът, докато облечен с късото си расо върти сабята срещу пиратите.
Началото на деветнадесети век е жестоко време, Егейско море е жестоко място. Не само към Лазар и Денница, векът и морето само след няколко глави променя коренно живота и плановете и Сюлейман паша и на неговите помощници. И тримата пиратски главатари се оказват безумно и саморазрушително влюбени в красивата гяурка Денница. Сюлейман, обезумял от обич, и разкрива плановете си за завладяване на цариградския трон и за създаването но нова ислямо-христианска религия. Естетът Ибрахим Пехливан оценя красотата и, а за Нури Ходжа влюбването е мистично преживяване, не особено различно от религиозното откровение за някой вярващ.
Лазар също навлиза в морално пространство, за което въпреки опита и злоключенията си като българин в Турската империя, само е подозирал преди. Окървавеният поп, който обикаля труповете и им реже ушите е само въведение. Следват моменти на избор между живота и смъртта... на другите. Авторът настоява, че това е много по-труден избор, отколкото когато на везната е поставен собственият ти живот. Следва сцена, в която един от новопристигналите доброволци при клефтите, се оказва... да го наречем със съвременния термин "пацифист" и не желае да убива. Подозрението, което неговите морални задръжки предизвикват, едва не става причина той да бъде "прекаран под кила" (с въжета; особенно мъчително наказание като се има предвид че по онова време никой не чисти като днес рачетата и мидичките с които е обраснала подводната часто на корабите) от собствените си сподвижници. Както казва Арата от "Трудно е да бъдеш бог": "не може да има приятели на половина защото половиният приятел е наполовина враг"
По съвременните мерки в "Галатея" има прекалено много насилие за един юношески роман и се надявам, че тая книга ще види втори живот в ново издание преди вълната на политическата коректност да ни залее напълно.

* * *
Защо разказвам за "Галатея" в рубрика за фантастични произведения?- Защото въпреки правдивия исторически антураж, това е фантастичен роман, в която сюжетоопределящият фантастичен елемент е сирената Галатея. Тя е дъщеря на последния цар на подводния народ. За пръв път се срещаме с нея, когато подтикната от съжаление се опитва да облегчи участта на един роб - Лазар. С развитието на сюжета тя и нейните опитомени делфини все по-активно се намесват в човешките дела.
В една от главите към края на книгата има дълга изповед, в която самотното момиче описва историята на своя народ. Противно на очакванията, сирените произлизат от човешкия род, те са по-древни дори от египтяните и от елините. Но излъгани от собствената си увереност че са недосегаеми, те били победени и владетелят им Посейдон, придружен от един кораб хора се спасил на самотен остров в Средиземно море. Преследвани и тук, бежанците се решили на масово самоубийство, само за да открият че някой от тях могат да дишат във водата, обогатена с кислород от подземни гейзери. Така се родил подводният народ. Но историята се пише от победителите и те създали страховити легенди за него. А в същото време подводните жители се опитвали да спасят удавниците и понякога това им се отдавало, някои от сухоземните хора се оказали добре приспособени за живот под водата и се присъединили към подводния народ. Обаче въпреки това с течение на времето той безвъзвратно намалявал докато Галатея не се оказва последната издънка на някога великия народ.
Бих нарекъл любовната интрига между Лазар и Галатея "стандартна нещастна любов", обречена на гибел точно както любовта между землянин и метаново момиче в един прекрасен стар разказ "Снежанка", на Кир Буличев. Там влюбените бяха разделени от температурата, тук - от неспособността на Лазар да диша под вода. Но и в двата случая това е само повърхностен предтекст, зад който се крият безсилието на хората съответно пред природните и пред историческите закони.

* * *
Петър Бобев не е професионален литератор и започва да пише късно, но макар съдбата да му отрежда само двадесет години за творчество, се превръща в един от най-популярните и обичани български автори на юношески и приключенски романи на своето време. За българската литература той е явление, сравнимо е Жул Верн, Ръдиард Киплинг и Рафаел Сабатини. "Галатея" е знаково произведение, в което историческите реалии на миналото са привлечени за фон на една интересна фантастична идея и същевременно не губят собствената си притегателна сила. Романът е "остарял" добре и малките езикови анархизми не само че не са пречка за съвременния читател, но дори придават по-голяма дълбочина и осезаемост на атмосферата. Книгата ме спечели е много свои качества: прекрасни и интересни герои, връзка с българската история и не на последно място, динамичен приключенски сюжет. Мога само да се надявам, че някои издател ще се реши да я издаде отново.

* * *
Библиография на ранните творби на Петър Бобев

"Деца на слънцето", приказки, "Български писател", 1955
"Все по-високо", приказки, "Български писател", 1957
"Гущерът от ледовете", повест, "Народна младеж", 1958
"Заешка пакост", разкази, "Народна култура", 1959
"Гърбавата ела", приказки, "Български писател", 1960
"Кактуси", разкази, "Народна култура", 1961
"Белия лоцман", повест, "Народна младеж", 1961
"Свирепия", роман, "Български писател", 1963
"Самотникът от ледената пустиня", повест, "Народна младеж", 1963
"Заливът на акулите", роман, "Народна култура", 1963
"Жрицата на змията", роман, "Народна култура", 1965
"Таео немия", повест, "Народна младеж", 1965
...
* * *
Биография

Петър Петров Бобев е роден на 9.08.1914 г. в гр. Горна Оряховица. Баща му е професор по история, а самият той по професия е бил агроном и е работил в Лозаро-винарската опитна станция в Плевен, в конезавод "Клементина" и в Средното градинарско училище в родния си град. Малко преди началото на войната постъпва като експерт в Българската земеделско-кооперативна банка, но през 1941 г. е мобилизиран. След 1945 г. става чиновник в същата банка и се занимава с кредитиране на новосъздадаващите се ТКЗС-та. Пенсионира се на същото място през 1974 година и умира на 26.04.1997 г. в София.
Петър Бобев прописва сравнително късно, на 40-годишна възраст, приказки за дъщеричката си Ани. Някой от тях са отпечатани в сп. "Дружинка", редактирано по това време от Ран Босилек. Първата му самостоятелна книга е сборникът "Деца на слънцето", редактиран от самия Ангел Каралийчев. Творчеството му е насочено към децата и юношите, в него доминират приключенските и екзотичните елементи въпреки че той никога не е посещавал която и да е от далечните страни, които е описал.

Валенин Д. Иванов

 
Книгосъбития
   Те не вярват в при..
Бълг. автори
   Съжив. кн-и:Галатея
Класации и награди
   НОВИ НАГРАДИ
Прочетохме вместо вас
   Епохата на мъртво...