брой: 1 2008
Те не вярват в приказки
Робин от Локсли

или за вредата от прекаленото четене на Стругацки
Познавам Мартин като автор отдавна. Няколко разказа, публикации тук и там... Той е от онези автори, от които интуитивно очакваш много, но някак си това много чака тепърва да се случи. И ето - случи се. Изчетох книгата на един дъх, което рядко ми се случва. И сега, със смесени чувства, пиша глупости от общ характер и се чудя как да започна...
Добре, нека е отначало. Заглавието. От маркетингова гледна точка – то е ужасно. Те не вярват в приказки... Звучи като лош превод на евтин американски филм. Сигурен, съм че автора много се е колебал докато е мислил с какво да го замени и в крайна сметка се е предал. Е, може и да греша. Ако се абстрахираме от звученето, заглавието има своя смисъл и намек към фабулата и сюжета. Но едно заглавие трябва да прави не само това. Ако аз видя книга с такова заглавие в книжарницата, ако не познавах автора и ако не беше яростната реклама на АСлавов, признавам си – бих подминал тази книга, за което разбира се бих съжалил, ако знаех това което знам сега.
Въведението. Тихо, спокойно, уютна пасторална обстановка, красиви описания, интересни образи и ситуации, без бързане към основния проблем. Чудесно! Запознаваме се с един работохолик, избягал от цивилизацията, търсещ нещо, неясно какво, може би себе си. И в края на въведението се промъкват някакви наченки на завръзка – в някаква област, близо до селото изчезват деца, а което е по-страшно, че някои от тях, след много години се връщат...
Тук вече съм се разположил удобно и смятам да убия следващите 2-3 часа в четене, усещането за нещо интересно и добре написано е доминиращо... Но не би. Следващата глава ни праща някъде, някога, абсолютно неясно къде, в свят с мечове, войни, варвари... При това пак с неприятно звучащи имена. (Явно имената и заглавията не са силната страна на този автор...)
Защо по-дяволите, какво прави това момче? Тъкмо се настроих да прочета една интересна социална драма, с елементи на мистика и може би – фантастични ужаси, и хоп – те ти булка, фентъзи и мракобесие... Добре де, давай нататък. Сигурно ще има връзка между двете сюжетни линии. Но да направя и още едно признание – когато видя в едно произведение две сюжетни линии, почва да ме стяга шапката от тая мода. Има си начини това да се направи елегантно и непринудено, но имам чувството, че някои автори прекаляват с това.
Следваща сцена. Обратно в реалността, със симпатичния работохолик. Прави кафе и слуша някаква истеричка да му мели на главата. При това истеричката му е сестра, държи се крайно неадекватно, и... забележете – пуши цигара след цигара.
Тук вече отдавна съм се сетил на какво ми напомня тази сцена, просто досега хранех илюзии за някакво съвпадение. Случва се, не само на него. Съвпадения, имам предвид. Обаче съвпаденията продължават да се трупат и да стават все по очевидни!
Нататък. Основният коз е хвърлен на масата. Някакво си съмнително учебно заведение започва да краде деца от родителите им. При това всичко е законно! Главният герой е адвокат, започва да проучва въпроса от правна гледна точка. Дори се среща с представители на детекрадците. Възмущенията му са много благородни, много емоционални и напълно безсилни. Усещането, че зад всичко това се крие някакво напълно фантастично обстоятелство, се засилва. Добре, чудесно. Дори нещо повече – като читател изобщо не бързам да разгадая фабулата. Интересно ми е, как автора я заплита. Как се промъкват намеците. Как се изгражда цялостната атмосфера на действието. Езиковите дефекти на колегите му, секретарката му, навиците на сестра му, нощния му живот, въобще... Трепач! Ако мога така да се изразя.
После пак следва малко мракобесие, но този път няма толкова много мечове и войни, търпи се. Някаква вълшебна тръба се намесва, която явно е в центъра на загадката.
Обаче проблемът остава. Проблемът със съвпаденията. Все очаквам те да свършат и да се оформи нещо строго индивидуално, интересно и уникално. Вместо това, сюжета си върви като някаква слабо замаскирана версия на Времето на дъжда и упорито не иска да се отклони от него.
Накратко – варваринът от фентъзи сюжетната линия е човек който може да скита из различни пространства и да отваря проходи между тях. С въпросната свирка... Но човекът е загубил любимата си, загубил е своя дом, опротивяло му е всичко и понеже не му е по душа да стане изпечен главорез и да си го изкара на всеки който му се изпречи, взел та намерил начин да създаде идеалното общество. Като краде децата от майките им. Не всички, само някои деца, които са по някакъв начин, белязани от съдбата с талант, с благодушие, с нещо по специално.
Добре, хайде да поговорим за това.
Морално ли е това, на първо място. Технически, да кажем, че би се получило, макар че аз лично съм скептик. Очевидно е обаче, че проблема е по-скоро морално етичен, отколкото технически. Защо?
От една страна всички знаем, че идиотите и еснафите са устойчива с времето популация. Един еснаф може да възпита не-еснаф само по случайност. Тогава как? Имаме една ясна схема, дадена ни от чичко Маркс – еснаф, нулево-възпитание, еснаф-прим, нулево-възпитание-на-квадрат, еснаф, еснаф, еснаф... Е, разчупването на тази схема е пак по чичко Маркс – това което създава противоречието трябва да се изземе и да се направи публична собственост. В случая възпитателния процес. Процесът по създаване на хора.
Звучи логично, признавам, при Стругацки е още по-логично. Но всички ние добре знаем какво се получава когато прекалено на сериозно възприемаме чичко Маркс. Мътна и кървава. Но дори това в случая не най-важното. Важното е, имаме ли право на това. Имаме ли право да вземаме детето от майка му, макар и с най-висша човеколюбива мотивация? Кое всъщност дава правото на една майка, да отглежда и възпитава детето си? Това че го е носила в корема си 9 месеца, а след това е поела отговорността да го храни да го направи човек? От една страна – да. От друга - фактът, че тя почти сигурно няма да се справи с тази задача и я лишава донякъде от това право. Така ли е? Не, не е така. Защото всеки един човек има право на своя опит и своя провал. Както и всеки човек, независимо от коефициента на интелигентност има право да бъде считан за разумен. Човещината е едно такова нещо, което не търпи компромиси. Не търпи да я слагаш на второ място, не търпи да прилагаш избирателност, не търпи да я прилагаш от време на време. И точно паради това, всеки еснаф има правото на своя опит да надскочи себе си, да създаде не-еснаф. Откажем ли се от този принцип, ще започнем не само да вземаме децата от майките им, ами да вземаме и евреите (в перспектива и негрите) от чистата бяла раса и да ги пъхаме в едни интересни заведения.
Човещината, това е сериозно... както казва Асидоров.
Как е разгледано това при Стругацки? Разликата с Те не вярват в приказки е само в няколко нюанса, но тези нюанси са доста съществени.
1 Вундеркиндите изобщо не възнамеряваха да разрушават светът в който еснафите се чувстваха прекрасно. Те искаха да строят нов свят без да разрушават стария. В рамките на повестта обаче това не стана, градът се задави със собствените си зарази и миазми и дъждът го изми като утайка от мръсна чиния
2 децата сами ставаха умни и знаещи (вярно, мокреците нещо им правеха, но все пак...), преди да ги вземат от родителите им. Тяхното отделяне от семействата им беше някак логично и естествено, защото те просто нямаха какво да правят при родителите си. Там те не можеха нито да се развиват, нито да строят прекрасния нов свят.
3 когато прекрасният нов свят бе построен, децата се върнаха обратно в стария (нов) свят и си станаха отново деца, умни, хубави, весели и жизнерадостни ДЕЦА. При Мартин децата отидоха някъде, където вече нито майките им, нито обществото ще стигне до тях. На практика, те подписват присъдата на този свят, от който са излезли. Оставят го без бъдеще, без надежда, без радост. Тъжно и гадно, някак си...


Въобще, да не се разливам излишно. Книгата е прекрасна. Но можеше да е още по-добра. Защото за хората чели Стругацки, тя звучи като някакво интересно повторение, в наши родни териториални води. А за хората които не са чели Стругацки и харесат книгата, някой все ще им каже – прочети Времето на дъжда, там е разгледано още по-дълбоко и интересно. Не е добра стратегия за един начинаещ автор да го сравняват със АБС. От друга страна, човек не може да пише това което не може да пише. Това е всъщност ползата (вредата) от прекаленото четене на Стругацки – толкова силно се впечатват в съзнанието и подсъзнанието ти, че неизбежно пишеш нещо което ги наподобява, дори да се стараеш да не го правиш. Което е жалко, разбира се, защото самите АБС не си позволяват да се повтарят. Един (млад) автор би следвало да впечата в подсъзнанието си именно този принцип, а не готови сюжети, сцени, образи и словестност.
Не бих искал, разбира се, да прекалявам с генералните изводи. Мартин Петков има и други значими произведения, едно от тях все още не съм чел. За Допълненията към петата книга не ми се пише. Тя е интересна повест, но има и доста недостатъци. Например липсата на завръзка ( Нещата се просто се случват , а в един момент – хоп, преврат на мутрите, чудна рокля, няма що... Всички ги мразим, но да правим от това сюжет...)
Ще завърша с едно пожелание към автора и едно към читателите:
Към автора – да продължава все така! Очаквам всяка следваща книга (произведение ) с огромно нетърпение. За мен лично, списъкът на добрите български автори, които хваля и харесвам безрезервно се увеличи с 25% (от три на четири...). За скромните мащаби на българската фантастика, това не е малко
Към читателите – прочетете книгата, уверявам ви, че ще намерите нещо което да ви хареса в нея. Нещо с което няма да се съгласите също ще намерите в книгата, но това също е хубаво. Няма една единствена правилна концепция за един по-справедлив свят. И не може да има.
Успех на всички.
14.07.08

 
Книгосъбития
   Те не вярват в при..
Бълг. автори
   Съжив. кн-и:Галатея
Класации и награди
   НОВИ НАГРАДИ
Прочетохме вместо вас
   Епохата на мъртво...