търсене в сайта:
 









Иван Хаджиев
Сладък трипъл
Броени дни остават до настъпването на новия век, а аз, божем добър човек, драскач по бързо фалиращи вестници и списания, сиреч – пълен измекяр, но - независим от банки и политика, съм събрал парици и претърсвам битака за евтини зимни обувки. Защото, без коремчета от акула и водка “Финландия” бивам, но с патъци, чиято душа отдавна е минала в някой по-добър свят, веднага след обущарството като поминък, – не е хубаво някак!

Неделя е, пуснали са ни малко слънчице, почти няма вятър и обществото, което не е сколасало да се посвети на вилен “туризъм”, сега обикаля най-малко по пет пъти всички сергии, за да направи сгоден пазар. Подобен ритуал извършвам и аз. Но все нищо не харесвам: някакви дядовски чепици отпреди Промяната, някакви корейски малогабаритни, които не биха изживели повече от едно погребение, големи тайвански, чиито бомбета се разпукват като тикви при първия сняг… И изведнъж ето – достолепни, военни, естествено-кожени, обувки е малко да се каже, – танкови вериги, насъщен аксесоар за разузнавача, поща към поколенията и т.н. Чичото, вероятно скоро пенсионирана “майка” на рота, иска 50 лева. Предлагам 40 и две касетки. Чалга ли? – пита човекът. Не, рок, здрав рок! – казвам му. Клати глава отрицателно. Помайвам се, пъшкам и изваждам парите. Чувствам се като англичанин, който не е богат, за да купува евтино.

В това състояние обикалям триумфално за последен път – спокойно да позяпам. Напълно съм готов да забравя как двама здравеняци, които не разбираха български, ме глобиха за една спирка… Но аз съм тъй – знам две и двеста, а обикновено ми се случва две. Ето че сега усещам как някаква не толкова ловка, колкото нагла ръчица, вещо ме пребърква. И тоя – карък, какво ще намери – само да ме ядоса! Хващам гадния израстък, здраво го извивам и ритвам където ми падне. Оказва се русоляв младеж, конюнктурно казано – ром (да не се бърка с римлянин!). Надига се, оглежда ме преценяващо и набира сили:

– Защо блъскаш бе, защо блъскаш?!

Околните са “съпартийци” и веднага го подкрепят. Очертава се междуетнически конфликт, в който най-вероятно да ме набият, тъй като не разбирам от дипломация и докъде стигат правата на малцинствата. Затова отстъпвам, а оня настъпва, много обиден. Замахва, аз се дръпвам и тактично хващам пътя към изхода. Той не се отказва. При следващото му налитане решавам да не се пречкам: напротив, помагам на инерцията, като прибавям чифт здрави военни обувки отзад. Крайно изненадан, русолявият вади сгъваем нож и мълви сакрални слова.

Втренчен в противника, внезапно изпадам във фаза: схващам всичко едновременно, мога и да го разчленя (но точно сега ли трябва да получавам ясновидения?). Околният свят се размазва и отдръпва, а обектът на фокус затрептява в негатив, постепенно се избистрят ярките цветове на всеки негов орган… Разчитам “на бегом” картината и бързам да се включа в реалността. Оня вече е в опасна близост, гледа с превъзходство и се кани да замахне.

Вдигам ръце с разперени пръсти и властно занареждам:

– Веднага трябва да спреш! Виждам бъдещето в теб. Ако не се промениш, след две години и два месеца ще умреш от остра язва на дванадесетопръстника!

Целият пазар е онемял. Родопска тишина! Чувам само ехото от моя глас, напълно чужд – защото говори истината от последна инстанция.

Обръщам се и на вид спокойно напускам пазара. За какъв дявол ми беше изобщо да идвам? Е какво – малко театро, като за края на века… Всичко е добре, свършва ли добре!

Но – дали е свършило?

Крача към автобуса, а от главата ми не излиза русолявият пишман-разбойник. Дано не съм му познал! Бъдещето е предопределено не повече от миналото; може би всичко се управлява от настоящето.

По-късно ще си дам сметка за разликите: планински въздух и тишина, малко и някак по-други хора, отсъствие на обичайните боклуци по земята… И най-вече – цветовете: по-наситени, повече синьо-виолетови!

Стигам старата влакова линия. Недалеч чака нещо между електричка и трамвай. Я – нов превоз – радвам се и бързам натам. Малко преди да се кача, бабешки глас отчаяно нарежда зад мен:

– Защо не ми помогнете, младежо? Ако се заемат всички места, трябва да чакам цели седем минути следващия…

Нищо не разбирам, но подавам ръка и се качваме. Сядаме един до друг и возилото се понася с шеметна бързина. Чак сега забелязвам околността. Вместо порутени къщурки в пусти разкаляни дворчета, с парцаливо пране, зарязани стари тенджери и сополиви мръсни деца, - двуетажни вили с надземни гаражи, пищни градини, тънки алеи и спортни комплекси.

Елементарно: в бързината не съм успял да се върна в настоящето. Прави се по време на медитация, защо не и на яве? Отраснал съм с четива за самотни изобретатели, свръхсекретни машини, хронални парадокси; настъпване на буболечка в праисторическо време, което довежда до изчезването на явленията Coca-Сola и Бил Гейтс (ами сега, като го няма последният, кой ще даде $ 100 милиона за лекарство против СПИН; спокойно, СПИН също няма!). Във всеки случай, добре че си взех нови обувки, сега ще пообикалям…

Обаче има и нещо странно – чак такива промени само за две години и нещо? У нас?! Нали заради разбойника мръднах само с толкова във времето…

– Да имате днешен вестник? – питам бабата.

– А, вече не ги чета – само фантасмагории!

– Имате предвид политически игри и банкови афери?

– Тях пък никога не съм чела. Добре че заемат последните две колонки, ама

и това им е много!

Странно, с какво тогава си пълнят медиите тия хора? В този момент се сепвам: нямам билет, а за този ден искам да привърша с неприятностите.

– Дали мога да си купя билет от шофьора?

– Ама вие откъде сте? – обръща се изумено бабата. – Тук няма билети, това е обществен транспорт!

– Скоро пристигнах, не съм свикнал – обяснявам сговорчиво.

Изведнъж стената на шофьорската кабина се превръща в обемен екран. Из въздуха плъзват пищни реклами. Готов съм да протестирам, но забелязвам, че не става дума за дъвка без захар, която лекува гангрена, магически прах за пране и левитиращи дамски превръзки. Тук се рекламират… произведения на изкуството!

От страниците на луксозни книги бликат обемни илюстрации, а невидими гласове ги коментират; художници движат ръце из въздуха, създавайки статуи и картини; музиканти с шлемове на главите и контактни ръкавици излъчват хармонични звуци; кинематографисти мачкат някакво прозрачно кълбо и пред тях се появяват динамични фигури, заобиколени от менящи се багри и звуци…

– Дошъл сте за мача, нали?

– Моля? – едва успявам да се откъсна.

– Мачът, разбира се! Всички са пощурели – мачът на века. Естествено, сини и червени. Не се притеснявайте, мотрисата отива право там. Стара съм вече, гледам ги по халовизията. Пък и да си призная, не ги харесвам тия, модерните! Няма ги вече старите момчета, за които, каквото и да ми говорите, освен талант, от значение беше и патриотизмът. А сега – разпродали са се из цялата вселена! Гонзо станал футболист на годината, но къде я прекарва тая година? Гонзо нали го знаете?

– Да, Георги Иванов.

– Не, Иван Георгиев. Ами Стоичко Христов, “модерният ляв”? Щял да играе последните пет минути. Да, ама без да си мръдне дирника от Тексас, щата Париж. Технически прогрес, виртуални реалности, обаче накъде, ми кажете вие, без живото присъствие? Мотаят се из алеите на стадиона, играят технично, но вижте им изказа – пълна стерилност! Аз съм бивша учителка, имам добра пенсия и мога да си позволя всеки мач, обаче...

Баба футболна фенка – е това не бях виждал! Бърка имена с фамилии, но – виж, прякорите знае! Временно изключвам, загледан навън. Движим се доста бързо, а спирките са колкото пътниците – малко. Вече сме в града. Има повече къщи, но пак ниски, с големи дворове; някои с доста причудливи форми. Къде са дянали панелните блокове, тази социалистическа увертюра към “глобалното село”? Май са минали гаранционните 60 години и всичко се е срутило. Добре, а запустелите институти, фабрики, супермаркети? Ами отвсякъде димящите, пърпорещи трабанти и зазове? Техниката за придвижване, която успявам да забележа, се състои от велосипеди, мотопеди и малки капковидни машини, които подскачат на всички страни, сякаш дърпани от ластици.

– … Но вие наистина можете да се ориентирите по вестниците – бърбори бабата. – Ей, господин шофьор, дайте на младежа днешната преса, ако обичате!

Човекът оставя управлението – ей тъй – и идва да ми донесе някакъв лист. Не знам защо е весел и си подскача.

Разгръщам листа и на него се появяват вестникарски страници. На различни издания, в тесни колони за всяко. Погледнеш едната колона – текстът изпълва цялата страница със съответното издание. Заглавията пулсират в цветовете на дъгата. Иначе всичко е буквално преписано от добрите стари наши многотиражници:

“Айнтрахт” плаща 3 млн. DM за Петър

Немският “Айнтрахт” е навит да извади 3 млн. марки за национала Петър Мартинов, съобщи немската преса вчера. Преди около месец от “Байер” предложиха с два милиона марки повече. Още няколко елитни немски клуба се интересуват от футболист № 6 за изминалата година. Обаче швейцарският “Сервет”, където в момента играе 21-годишният врачанин, не желае да се разделя с него до лятото.

Чакат Гонзо в Благоевград

Иван Георгиев обаче обяви преди няколко дни, че ще кара празниците в Барцелона.

… Да, ако не смятаме имената. Тук ги пишат обратно и вестниците започват със спорта. Както и да е, нещо друго ми идва в повече. Изведнъж се сепвам: с разтварянето на листа около мен е започнала да се заформя някаква холограма. И ето я вече – почти гола хубавица в цял ръст. От пъпа нагоре, около гърдите на която се точи ярко червен надпис: “Кати” . Ясно, без чалга не може във времето и пространството! Ето, отваря уста (“Ако можеха да говорят…”) и се чува – не, не може да бъде, – оперетно пеене, “Прилепът” от Щраус!!!

Девойката се гъне като червей, аз съм искрено притеснен и забождам поглед в листа. Сякаш булдозер, в ушите ме блъсва подозрително познат глас. Интервюто е с “Вуцо Иванов”:

– Вуцовщина значи принципност, ред, дисциплина. Аз съм организиран човек и затова ме наричат мафиот.

Значи, говорещи вестници, в съпровод с обемно изображение! Добре, я да видим нещо друго – оперетна чалга плюс футболни мъдрости ми идват в повече. Коя, по дяволите, дата сме? Ето, има я под всяка вестникарска “шапка” – същата идиотска днешна дата! Значи, друго измерение. В което най-популярният вестник започва с такова едно “чело”:...

изтегли целият разказ в
Александър Карапанчев
Александър Бурмов
Адриан Лазаровски
Атанас П.Славов
Валентин Иванов
Велко Милоев
Георги Малинов
Григор Гачев
Димитър Ленгечев
Елена Павлова
Ивайло П. Иванов
Иван Попов
Иван Хаджиев
  Сладък трипъл
Кънчо Кожухаров
Любомир Николов
Мартин Петков
Николай Теллалов
Росица Панайотова
Христо Пощаков
Янчо Чолаков
Атанас П.Славов
Валерия Димитрова
Васил Иванов
Вълко Дамянов
Димитър Янков
Емил Вълев
Калин Николов
Петър Литов
Пламен Аврамов
Стефан Лефтеров

webmaster@sf-sofia.com