търсене в сайта:
 









Николай Теллалов
Пълноземие: Втора глава
Глава ІІ: Кислородно налягане
...
Сигналът за тревога го удари със сила на ядосан боксьор. Сладкото предвкушение за почивката ­ всъщност направо заспиване с отворени очи ­ се разлетя на парчета. Алармата в стереослушалките идеше отляво и Пресиян се извъртя натам с изпънат напред пистолет. Биодетекторът засичаше човек. По дяволите! Невероятно близко!
Още не го виждаше ясно, прицелът на визьора играеше върху виртуален образ на мишената. Пресиян се сви на топка, забрави за умората, разтърсен от трескава бодрост. Адреналинът го наежи от главата до петите.
­ Who is there?!... ­ кресна Пресиян на английски, понеже се намираше в съглашенски тръбен град ­ I’m aiming at you! Go out, hands up! Move easy, твойта кожа!
Из джунглата провиснали от тавана кабели, маркучи и парцали фолио несмело изникна човешка фигура. Стъпваше непохватно. Бе в торбест вакуумен костюм без шлем. Респиратор скриваше долната част на лицето му, проблясваше металът на малък кислороден патрон. Очите святкаха с бялото.
Негър ­ рече си Пресиян ­ Не, глупости... Просто е мърляв. Поне ока сажди има по него. Селенит.
Детекторите сочеха, че лунният човек няма оръжие. Без да се замисля, Пресиян щракна картечния си пистолет на предпазител, а бластера превключи от режим "поразяване бронецел" на "зашеметяване незащитен".
­ Calmе toi... тц! D’ont... ъъъ... I not make evil to you... ­ с това знанията му по английски се изчерпаха. Не искаше да активира рокан-преводача и затова потърси друг изход ­ Sprichst du deutsch? Française? Руски?
Непознатият глухо избъбри изпод респиратора:
­ Говоря български, не се мъчи.
Войникът изпусна почти радостна въздишка ­ поне проблемът с комуникацията се разрешаваше сполучливо, отпадаше нежеланата зависимост от машинен превод, често водещ до недоразумения. Сега може би имаше надежда да се разберат и докрай.
­ Уф, добре... Българин ли си или само говориш...
­ Да, българин съм.
Пресиян се поотпусна и свали оръжието. Но не съвсем, защото предпазливостта го накара да се напрегне и стегне още за малко.
­ Сам ли си?
­ Да.
­ Е, добре тогава. Местен?
Човекът позабави отговора си.
­ Не.
Войникът се отпусна още малко.
­ Да знаеш в коя посока е възел Коперник? Някакъв по-пряк път?
­ Нямам представа.
Пресиян си помисли, че разбира и посъчувства на клетника.
­ Свали си ръцете. Не съм ти враг. Отдавна ли си тук?
­ Ммм... Не бих казал.
Пресиян се изправи, старайеки се да не застава заплашително.
Само че, чудно, комай човекът пред него не изглеждаше да е парализиран от ужас. Личеше умора, изненада, дори раздразнение, но никакъв намек за страх. Навярно е в шок от цялата работа, рече си Пресиян.
­ Горе-долу знаеш ли какво е положението? ­ запита той.
Цивилният подръпна рамене ­ твърде рязко за селенит и насмалко да загуби равновесие. Улови се с чевръсто движение за близката подпора и избърбори:
­ Ни най-малко.
Определено, момчето заслужаваше да му се съчувства. Навярно е пристигнал нов-новак, баш аджемия пресен-пресен на Луната с договор за космомонтажник, не успял да се аклиматизира, да посвикне, и изведнъж ­ бам! въстание, а подир него ­ бронирани главорези...
­ Май си по-зян от мене, братко ­ рече Пресиян и въздъхна ­ Имаш ли къде да отидеш?
­ Къде?
­ Да се скатаеш някъде, знам ли... Тук съм по-малко време от тебе, космонавте. И имам задача. Важна.
Мамка му, все едно нямаше други грижи, ами че сега се налагаше да се занимава с този нещастник. Бе почти готов да плюе на уставите, заповядващи да се вземат цивилни лица под закрила.
­ Ти си капнал ­ рече цивилният.
Пресиян се слиса.
­ Хм... Позна.
В шлема прищрака респиратор за външно дишане. Индикаторите сочеха 10 на сто кислород. Ех, добре че автоматичните системи на тръбния град работят. Италиански майсторлък.
Цивилният свали дихателната маска. Имаше къса брада и сажди по носа. Вдъхна, намръщи се и пак прилепи кислородния патрон към устата си. Избоботи:
­ Май ще е добре да дойда с теб. Нищо не разбирам какво става. Коя дата сме днес?...
­ Трийсе и първи септември.
Цивилният пак отне маската от лицето си:
­ Трийсет и първи септември ли каза?
"Говори като кестен ­ отбеляза си наум Пресиян и протегна напред ръка:
­ Виж сам... Пообъркал си дните, братко, а?
Цивилният гледаше като в транс към хронометъра. После затвори очи и притисна пръсти към слепоочията.
­ 31 септември 2036 година ­ промърмори замаяно и пак захапа мундщука за глътка кислород ­ Аз пък мислех, че компютърният терминал отатък се ебава... Беше бая обгорял.
Пресиян вдигна забралото на шлема. В носа му удари воня на пърлено, навярно имаше и спукани канализационни тръби. Понамръщи се. Множко му е дошло на земляка, помисли си докато гледаше цивилния.
­ Откога се криеш?
­ ...Не от дълго.
­ Кофти работа ставаше тук, а?
Непознатият го изгледа.
­ Нищо не разбирам. По-скоро не ща да разбирам.
­ И аз ­ искрено отвърна Пресиян ­ Хич не очаквах, че ще ни погодят такъв номер. Виж какво, край стартодрума на възел Коперник трябва да има наши войски. Трябва да стигна до тях на всяка цена и да докладвам какво се случи.
­ И какво се случи?
­ Тъпня! Дойчовците заедно със съглашенците ни разоръжиха! Как само ни прецакаха! Съюзници! Айде, на съглашенците не ме е яд, макар и те да си пекат задниците по наши курорти, ама швабите! Само да се върна на Земята, ако не потроша някой немски гащет в София... Ооох, направо не някой, ами бирария "Мюнхен" ще разбишкам с приятели, нека ме съдят после! Мамка им недна!... Струва ми се, те от самото начало си знаеха, че сме довтасали на шибаната Месечина не като миротворци, ами да наказваме селенитите!!
Космонавтът внимателно слушаше, но Пресиян внезапно млъкна.
В далечината отекна метален екот.
­ Шлюз-барът! Трябва да се скрием!
­ Ела, тук има някакво килерче.
Цивилният повлече Пресиян навътре в развалините към помещението ­ склад или сервизно, а може би противодекомпресионно укритие. Вратата му бе откъртена. Вътре се валяха кислородни бутилки, инструменти, навити на руло пластиксови облицовъчни плочки, някакви туби и връзки гофрирани тръби ­ всичко почти неразбутано по стелажите. Двамата млади мъже с усилие се натъпкаха в тясното свободно пространство на стаичката. Притаиха се. Пресиян изключи бластера и намали енергозахранването на скафандъра. Надали идващите хора разполагаха със свестни биодетектори, а посредством инакви сензори мъчно щяха да ги открият сред все още функциониращите електрически кабели, но войникът не искаше да рискува.
През развалините на окачения таван и смачкани контейнери се виждаше малко от коридора на етажа. Пресиян се ослуша. Цивилният до него също.
Потропването и скърцането на парчета по пода се приближаваше и когато войникът зърна хората, той внимателно свали забравения предпазител на картечния пистолет.
В две успоредни колони през опустошената секция се промъкваха войници в бойни хермокостюми. По-близката колона носеха тъмно-сиви, почти черни скафандри. Виждаха се емблемите им на Раумваффе, същите както по униформата на Пресиян. Но вместо трицветен лъв, на гърдите си те имаха тевтонски кръстове с бял кант. Чуваше се похъркване на респираторите им ­ също пестяха кислород, въпреки че микрофоните на Пресияновия шлем доловиха и тихо жужене на автоматични транспортьори, без съмнение тъпкани с дихателни бутилки и енергийни пълнители за бластерите.
Сърцето му оглушително бумтеше в ушите. Можеше да не се притеснява ­ нямаше как да го чуят, но все пак притаи дъх.
Ръката на цивилния го стисна за рамото, точно където се падаха меките сглобки на костюма. Пресиян стреснато се огледа, но моментално замря отново. Жестът бе приятелски и сякаш говореше ­ спокойно, братле, спокойно.
Втората колона бе в светли брони ­ по-светли от циментовосивия скафандър на Пресиян, почти бели, със землиста на цвят маскировъчна шарка, подобна на полепнала по тях мръсна паяжина. Визьорът на шлема даде увеличение, но и преди да разгледа значките им, войникът бе сигурен, че са руснаци ­ бяха едри момчета, а само "братушките" не им пукаше за разходи при изстрелване в космоса на повечето товар, какъвто бяха високите хора и съпровождащото ги снаряжение. Върху черните лентички на шлемовете, под емблемата на Съглашението, Пресиян прочете златни букви
III ОРБИТАЛЬНЫЙ ФЛОТЪ
и кодовите означения на етеронефите.
Мамка му ­ прошепна момъкът беззвучно ­ Гардемарини. Имперска морска пехота. Е, с тия само нашите варани биха се справили. Леле...
Колоните бойци се точеха, поклащаха се несръчно в слабото лунно притегляне, а във все още задимения въздух на секцията лъчи на лазерни прицели шареха като тънки неогъващи се спици. В шлемофона на момъка дрезгаво зашепнаха, засмесиха езици в кратки реплики войнишки радиостанции, поставени на извънредно ниска мощност. Двете групи заедно комай наброяваха седемдесетина души.
"Есаул, что у вас... Порядок... Ваш’благ’родие..." "Ganz ruhich, Her Oberst"
"Ordnung... Jawohl... keine besonders" "Понял..." "Zu Befehl"
Колоните изведнъж спряха и приклекнаха. Пресиян замръзна. По челото почувства да потича струйка пот.
Цивилният отново го докосна и този път войникът не се стресна.
Няколко минути съглашенците и германците дебнеха с бластери из развалините, тавана, неколцина надзърнаха в шахтените ями под разбитите подови плоскости. Най-сетне офицерите изкомандваха низшите чинове и колоните балонено се потътриха нататък. Последни преминаха два открити траспортьора, а край тях крачеха петнадесетина души с френски и американски значки. Звуците затихваха, в далечината хлопна като задавена камбана люк на бар-шлюза.
Пресиян размърда изтръпнали крайници, когато през средата на корида притичаха на къси подскоци още двама. В движение те пръскаха наоколо малки топки, които изпиукваха и се залепваха, щом срещнеха някаква преграда.
­ Копелета ­ рече Пресиян ­ Видя ли ги? Минират секцията. Трябва да внимаваме.
­ Какви бяха тези?
­ Мислех, че си гледал... Ами, кои... ­ пълен комплект, пардон, не видях японци, нито британци. Те, островитяните са все особняци... Та, казаци имаше, янки, французи ­ цялата Антанта братче. Заедно със скъпите ни съюзници швабите. Мамка им!...
­ Кои са "вараните"?
Пресиян бавно повдигна с ръка забралото на шлема.
"Навярно съм се разбъбрил на глас от умора. Не се владея. Това е лошо" ­ помисли си броневакът, макар поне три питанки да замигаха в главата му, сякаш вътрешни дисплеи имаше и в мозъка си.
Помъчи се да отвърне бавно и търпеливо:
­ Абе... "Варан" се наричат специалните български части.
­ Ааа... Да бе, да.
Тонът на цивилния се стори на войника малко истеричен.
­ Ти... да си си удрял главата? Да ти се вие свят, нещо като усещане за треперене в очите?
­ Не ­ отрече енергично космонавтът.
­ Хм... ­ Пресиян отново се завглежда към коридора ­ Май си отидоха... А руснаците, онези богатири дето маршируваха като на парад, те са от най-елитните ­ добави момъкът шепнешком ­ Трета орбитална флота, няма шега. Ееех, едно отделение тъкмо от нашите витяци-варани би ги изяло за закуска, ама на ти ­ няма и един тук за беля... чак при Левскиград може би в колониалната стража... Одеве... вчера... преди пет денонощия, та два батальона Райхсвер десантираха връз някакво лепило и Слънцето, хем беше по залез, ги изпържи в скафандрите. Цяла бригада казаци не можеха да си вдигнат главите от кратера, където бунтовниците свалиха небохода им с противометеоритни оръдия! И ние ги отървахме тези гъзльовци, с марш превзехме батареите на селенитите, а онези юнаци, заедно с още съглашенци нахлуха след нас в тунелите и като почнаха едно клане!.. Трепят наред. Помислихме, че са побеснели и си отмъщават, юрнахме се да ги спреме... Поискахме съдействие от германска част, съвсем прясно дислоцирана... и те ни разоръжиха. Сега разбираш ли, каква е кашата? ­ обърна се той до изцапания мъж до себе си.
Онзи поклати глава:
­ Не.
­ Какво не ти е ясно?
­ Ами... къде сме?
Този все пак наистина е в шок.
­ Я вземи това.
­ Какво е то?
­ Витамини. Хайде де, глътни ги, ще се оправиш. А за това къде сме... Вероятно на 50-ти Западен километър от циркус Коперникус. Отгоре сега се вижда Земята... Уф...
­ Ти откъде идваш?
­ Чак от 127-ми Северозападен.
Цивилният вдигна вежди. Пресиян го разтълкува по свой начин.
­ Знам, че е далечко. Особено с тази коруба и гъмжило зондеркоманди, бунтовници... сега и бежанец в твое лице... Знаеш ли, това ме подсеща нещо.
­ Да?
­ Ти си от американските българи, така ли? Няма смисъл да отричаш.. Позаблудих се малко от тоя твой столичен диалект... Не знам какво ви плямпат за нас, ама всички в България си знаем, че трябва да се поддържаме където и да сме. Кръв на вода не става. Все сме хора. А и ти, гледам, не си забравил езика както някои...
Войникът погледна хронометъра си и захлопна шлема.
­ Дай да се измъкваме. Стъпвай само след мен и не изоставай, инак ще активираш някоя мина.
Двамата млади мъже излязоха на чисто. Пресиян държеше оръжието си готово за стрелба. В електронните огледала за задно виждане на визьора цивилният се озърташе наоколо.
Петдесет метра по-нататък, когато се показа плочата на шлюза, войникът спря.
­ Слушай... ­ рече той на цивилния без да се обръща ­ Умрял съм за сън. Не си от бунтовниците, нали?
­ Не...
­ Как се казваш?
­ Радослав.
­ Е, аз съм Пресия...аааххха..ннн... Искаш ли да се върнеш на Земята?
­ ...Би било добре.
­ Екстра! Глей сега... Ситуация ­ майката си трака. Щом руски гардемарини са тук, положението е сериозно. Уж бяхме тръгнали да спираме безредици и да възстановяваме контрола над стартодрумите, за да се храни Земята... Обаче явно става дума за нещо друго. Тук може да стане адски напечено. По-шибано, отколкото беше. Затова най-добре се дръж за мен, после с наши транспорти ще се измъкнеш от Месечината, пуста да остане! Обаче... трябва и ти да ми помогнеш. Навит ли си?
­ Ами... да!
­ Да се омитаме от тук тогава! Отатък има жилищен пръстен. Същински лабиринт ­ бронираната ръка посочи табло с някакви пиктограми ­ Нали виждаш...
­ Кое?
­ Луноглифите. Не четеш ли?
­ Къде?
­ Ето това... ­ с досада посочи пак момъкът.
picture tabela
Радослав изгледа указателя.
­ Нищо не ми говорят ­ призна той.
Маската на бойния шлем, проектирана да изглежда толкова свирепо, че да потиска импулсите за съпротива на евентуален противник, се наклони напред, към лицето на Радослав.
­ Олеле, даже още не си ги научил... ­ метално изстърга гласът на войника отвътре ­ Абе как така ви пращат вашите тръстове без елементарна предварителна подготовка!? Нá, вземи това, мен и без това не ми трябва, имам си ги таблиците в борд-рокана.
Радослав пое тънка диплянка с ярки гланцови страници.
­ Е, хайде ­ подкани го Пресиян ­ Там ще починем. И внимавай за клопките!
­ И тук е като след гръцки купон... ­ измърмори войникът след като се озоваха сред жилищата.
Радослав ги оприличи на павилиончетата от коледния базар в НДК.
Изборът падна върху контейнер-стая, съвсем затрупан от съседните "апартаменти". Пресиян плъзна вратата му нагоре и махна на Радослав да влезе.
Вътрешността напомняше за спално купе първа класа, но на два етажа. Обстановката би била дори луксозна и изискана, ако не носеше следи от паническото напускане на обитателите й. Подът и многобройните тясни маси-плотове фосфоресцираха през пръснатите по тях предмети. Същите бледи кантове зеленикаво очертаваха вратички на шкафчета и чекмеджета. При влизането си Радослав подритна малко фенерче. Наведе се да го вдигне.
Войникът посочи крехката стълбичка за нагоре:
­ Виж, там трябва да има още едно легло. Мен тези кюнци няма да ме издържат... Ох, бате, уморен съм. Наистина препускам от 127-ми километър. Ако не поспя, ще откача. Два часа. После тръгваме. Е?
­ Бива.
­ Сега, прощавай, ама пушката няма да ти дам, не че ти нямам доверие, но оръжието не се дава. Ето ти ножа...
Титанкерамитов самострел изкочи от улея в ръкава на скафандъра. Пресиян го подаде на Радослав:
­ Тук е копчето за стрелба. Имаш три хвърчащи остриета, четвъртото си е заглавено за дръжката. Реже яко, внимавай! Ръбът е с нулева дебелина. С това и моята броня можеш разпори! Ами сега... Сега ти слухти, ако има нещо, сбутай ме по крака, чу ли, да не зема да те гръмна както съм сънен...
­ Ти откъде-накъде реши че съм американец?
Пресиян се захили сънено:
­ Е-ле-мен-тар-но бе пр’ятел. Само в Щатите викат на роканите компютри... Два часа... и ме б’диш... два часссъ... ъъъх...

Александър Карапанчев
Александър Бурмов
Адриан Лазаровски
Атанас П.Славов
Валентин Иванов
Велко Милоев
Георги Малинов
Григор Гачев
Димитър Ленгечев
Елена Павлова
Ивайло П. Иванов
Иван Попов
Иван Хаджиев
Кънчо Кожухаров
Любомир Николов
Мартин Петков
Николай Теллалов
  Да пробудиш драконче
  Короната на мравките
  Пълноземие: Втора глава
  Царска заръка (фрагмент)
Росица Панайотова
Христо Пощаков
Янчо Чолаков
Атанас П.Славов
Валерия Димитрова
Васил Иванов
Вълко Дамянов
Димитър Янков
Емил Вълев
Калин Николов
Петър Литов
Пламен Аврамов
Стефан Лефтеров

webmaster@sf-sofia.com