Нали щеми позволите да ви разкажа моята история?
Вярно е, че тя не е нито весела, нито забавна, но нека поне петнадесетина минути някой се спре и замисли за мене.
Аз съм един обикновен камък. Ръбест, сиво-синкав, по-едър от мъжки юмрук. Не помня кога и къде съм роден. Голяма част от миналото е загаснала в паметта ми. От детството си преди милиони години помня, че бях огнен поток, който се луташе из широки благословени недра и изригваше през раните на Земята. Тогава планетата бе много млада и в нея течаха могъщи струи от каменно тесто. Сега моето "аз" включва това парче скала, но някога пламтящ поток беше моето огромно "аз". Аз бушувах, кипях без отдих, изскачах и оставах да живея на горния свят. Там ме чакаха дъждове, които - щом се докоснеха до мене - избухваха в пара. Постепенно се укротявах изстивах, втвърдявах се. Тъй полека-лека части от собственото ми "аз" се откъсваха от потока.. Земята също се втвърдяваше и огнените ми изблици с мъка пробиваха.И ако преди съм бил нажежена стихия, то след многото изригвания трябва да съм станал планински връх. Тишина, самота, снежен студ. Любимото ми занимание бе нощем да подреждам в разни фигури звездите над бялата си глава.

Ала по онова време планините бяха застрашително неустойчиви - природата още ги моделираше. От този бурен период на моя живот не помня почти нищо освен съзвездията и внезапната болка на земетръсите. Те се втурваха с гигантски лостове, за да разсипват и пак да издигат минералното ни царство. И аз скитах.
Детството ми свърши. Древният поток-родител се бе разпръснал по Земята в хиляди каменни "азове": дребосъци и великани, зазидани в себе си. Когато възмъжавах, вече бях, това добре си спомням, само скала в някаква планина. Земетръсите ме бяха осакатили. Бях доста ръбата скала, във всеки ръб остро се чувстваше моето "аз", а оттам нататък тежаха деца на непознати огнени потоци. Тъмнина ме заобикаляше отвсякъде и аз с горчивина си припомнях за огненочервената светлина на потока родител. И никакво движение! Единствено отдалеч дочувах глухи тътени или въздишките на спускащо се коренче.

Нямаше ги вечното безсъние, кипене и лутане на онзи жарък вулкан. Занапред ми беше съдено да се движа смешно малко.

Веднъж усетих подземния тътен да громоли съвсем наблизо. Скалите около мен се размърдаха, удариха ме с рамена и щом възвърнах разсъдъка си, видях за първи път от хиляди години насам небето. Мрачна грамади пълзяха по него; беше напрегнато тихо. Ето че в небесната шир се отвори дълга виолетово-синя пукнатина, Чу се трясък и рукна дъжд.

На другия ден с изгрева на слънцето разбрах, че лежа на просторна поляна. Отзад се извисяваше планината, която доскоро бе мой затвор

Със столетията вятърът й слънчевите лъчи, дъждовете и растителните. корени разклащаха здравето ми. После топлината престана да ми действа. Времето застудя, но нали съм от камък, търпя. Гледката наоколо се покри със сняг и планинските върхове заблестяха, оковани в ледници.

Аз отново заспах безпаметен сън...

Веднъж пак се раздаде трясък и сякаш дневното светило започна да се свлича отгоре. Грамадни ледници, огрени от слънцето, се спускаха от планината и помитаха всичко в своя устрем. Ледената сган не ме отмина - завлече ме в непозната долина. Тук лежах дълго време.

Ама ледниците здравата ме бяха огладили и смалили.

Едно утро зърнах за първи път хора. Чудни същества, шумни и по-подвижни от всеки звяр. Бяха облечени в метални дрехи. Те се заеха да строят крепост на съседния хълм и от мене сечаха камък за дебелите и зидове. Въпреки зашеметяващите болки аз не можех да извикам, да се оплача или поне въздишка да изпусна. Без глас, без ръце, без крака. Само маса и мисъл, за която никой не подозира. Понеже нямах капчица воля, хората можеха да правят с мен, каквото си поискат. Да забиват лостовете си насред гърдите ми и да ме бият с чукове, знаейки, че няма да избягам.

От скала се превърнах в крепостна стена Поуспокоих се малко, оставен отново сам на себе си, и мислите за вродената ми безпомощност заглъхнаха. Аз се съсредоточих в ролята си на защитник на хората в крепостта. Беше ми приятно, че все пак някои се нуждае от моята помощ и изтърпявах бодежите, на стрелите, огнения катран и врялата вода от казаните, ударите на стенобойните съоръжения.

При поредно нападение воини с островърхи шапки превзеха тази твърдина. Поживяха, докато пристигнаха варвари на коне и с машини разбиха крепостта до основи. Победените изоставиха разрушения си дом, а камъните от стените почнаха да потъват в земята. Само едно парче от скалата, която бях аз, се спаси от мрака.

Това парче - това ново мое "аз" - се търкулна до една река.

Огледах се във водата: м-да, още повече се бях смалил. Представлявах тъжна отломка от полузабравена планина. Скоро поясът ми от хоросан се олющи и изчезна завинаги.

Да живееш до река е друг господ. Ден и нощ тя разказва нещо свое, не я разбирам и въпреки туй ми е драго, че не съм съвсем самотен.

Красавица беше реката. Източена между зелени брегове, с тихи дълбоки води; ту небесносини, ту златни или червени.

Налегна ме печал. Ето - тече речната струя до мене и говори на езика си, а аз нито го проумявам, нито пък мога да й пошепна две думи с окованото си гърло или да й дам знак, че ми харесва. Дали реката не казва, че ме обича?

Ако е съдено, цяла вечност ще лежа на брега, но няма да раз-бера дали безсънната красавица ме обича. Нито тя ще узнае, че един камък е влюбен в нея.

Веднъж върху мен се спусна птица. Бе лека, топла и пееше за прелестния широк свят. Сладкопойна магия, понятна даже за вкаменения отшелник! После бежовите й крачета често кацваха на коравото ми рамо. Топлината й се преливаше в хладните ми жили; песента и ми разказваше за необятното небе, за злачните полета и кехлибарените лозя, за горите и зениците на езерата. Ах, защо не можех да скоча при любимия припев на птицата:

Слънце в очите ми, вятър в крилата ми!

О, живот, ние летмм с тебе!

Птицата сякаш ставаше част от мене и когато отлиташе /нощем камъкът е още по-мрачен/, аз изстивах. Сън не ме хващаше и загледан в пълната със звезди вода, се питах: защо нямам ръце като хората? Да държа на дланта си крехката птица и да я галя... галя... Дори ръцете ми да са лишени от пръсти - просто длани, силни и горещи, постоянно горещи. Каква радост е да имаш ръце!... Обаче на камъните природата не е дала човешка форма, а и те не могат да си я създадат... Защо нямам крила както птиците? Да се издигна в небето, да стана приятел с целия свят. Целия свят, от който познавам само една река и една птица, докато той е много по-богат. Това небе се простира над непознати за мен места и аз никога няма ги зърна. Камък, летящ в небесата - измислица, бедни ми самотнико, измислица! Колкото и да жадувам движения и простор, оставам безсилен на брега. Тинята се надсмива над мене с противната си миризма Спънат от собствената си тежест и непохватност, страдам... Защо ли се родих камък!

С времето бреговете на реката потънаха. Озовах се във водата, която доста дълго ме ми и изглажда, ала аз все стърчах - толкова, че да си поемам въздух и да слушам как пеят птичите хорове. Почти всеки ден горе прелиташе голяма сива птица, бръмчейки оглушително. Имаше и безшумни птици: те врязваха в синевата пухкави бели черти.

Един следобед от горичката край реката се чу смях и на брега изтича мъж с жълта, шапка. Той държеше на ръце жена, която се смееше тънко, обхванала врата му. Краката й се мяткаха във въздуха. Човекът я положи на тревата, съблече дрехата си и Премести на нея своята спътничка. Двамата поседяха един до друг, загледани във водата /тя кротко ме милваше отдолу/, проронвайки по някоя дума. От горичката запя любимата ми птица.
Мъжът прегърна жената с една ръка, а с другата ръка запретна роклята й. Жената се разтрепера, нейното гъвкаво тяло започна да се извива. Роклята изхвръкна през главата й и "О, живот, ние летим с тебе!" се сля. с тихия стон на сияещите и устни. Слънцето залязваше. Алени в светлината му, мъжкото и женското тяло се преплитаха, галеха, целуваха и обожаваха.

Аз стоях в реката, забравил ласкавата водна топлина. Не бяха. ли мъжът и жената два огнени потока, които се намират в лутането си, сливат се и - още по-горещи, още по-силни - търсят отвор? Отвор, през който да изригнат на горния свят, за да сътворят нова планина!

Сетне роклята скри червените като слънцето крака на жената. Мъжът загреба малко вода от реката и напръска лицето на любимата си. Тя се разсмя, целуна го звучно, опря се на рамото му И двамата си отидоха.
Пред мене остана видяната картина. Остана да звъни смехът на влюбените. Защо и аз не мога да се смея? /То да плача не умея, камо ли да се смея!/ Защо нямам луди като на тоя мъж ръце? Сега вече не исках само длани. Не, исках и пръсти. Топли пръсти, които могат да строят и бранят крепости, да раждат най-могъщите птици и да бъдат нежни. Ей така - да загреба шепа речна прохлада, да я пръсна по лицето на жена и да изсуша капките с устни. Но устни? Нямах, н я м а х! И никога нямаше да позная ласките нито на женското тяло, нито на женската душа. Студен, ням камък... Защо ли се родих камък!

Жълтата шапка на мъжа светлееше забравена в храстите и любимата ми птица сви в нея гнездо. Пъстър мъжкар обикаляше около гнездото. Скоро оттам избликнаха куп мънички певци.

През едно лято реката се умълча, изнемощя, пресъхна. Мекото й дъно се оголи. Дойдоха хора, за да натоварят в камиони пясък и камъни. Мене също. Откараха, ни на пътен строеж. Аз не дочаках да ме вградят в него, ала дочаках позора си.

Винаги ще помня тази привечер!

По пътя вървяха двама души и се караха за нещо. Единият махна с ръка и тръгна да се връща; вторият продължи напред. Тогава изостаналият се обърна, огледа се и като ме видя, ме взе на длан. После тихо запристъпя след другаря си. На един завой, онзи се показа. Човекът ме стискаше трескаво, аз се бях изпотил в лепкавите му пръсти. Не подозирах нищо и докато се чудех за какво ли съм на тоя мъжага, той пак ме стисна и получил внезапна силя от гнева си, рязко ме хвърли. Хвърли ме по своя спътник. Аз послушно го ударих в тила. Вииик, топлина на кръв, угасване на мислите - тъмна гора. Той рухна до мене.

Човекът бе убит от друг човек с моя помощ.

Дъждът изми кръвта от страните ми. Често си мисля, че убиецът можеше да свърши делото си с нож или с голи ръце. Но той си послужи с мен, защото камъкът е само сечиво на чуждата воля. Ако поискат - ще умъртвят с камък; ако поискат - ще зазидат в стена камък; ако поискат - ще изсекат от камък надгробна плоча. Ами ножът? Е, не познавам нито един от неговото племе, а и не нож уби оня човек на завоя. Сторих го аз, каменният отшелник. "Какво друго може да се очаква от теб?" - ще попитат някои.

Стига да имах ръце, нямаше да се подчиня на убиеца. Стига да имах крака или крила, щях да избягам. Наистина, летях десетина. метра, ала след това паднах окървавен. И да летя, аз падам и наранявам безмилостно. Не умея като птиците да се приземявам меко и гальовно. Аз съм единствено маса и мисъл Тази мисъл ще ме превърне в пясък.

Лежах години наред край пътя. Докато ме взеха хора, очукаха ме с длето и ме наредиха в настилката на ново шосе. Сега будувам в шосето. Няма я любимата птица. Няма я жената с бедра, червени досущ като слънцето. Няма го убития... Само един стар-прастар спомен зи топлина и движение. Когато съм бил нажежен поток - в младостта на Земята. И фигурите на древни съзвездия - когато над мен не с имало нищо повече.

Отгоре ми се точи всичко: животни, хора, машини, които неуморно се усложняват. Подложил корави мускули, аз лежа в настилката. За мене това е добро разрешение. Щом нямам моя воля, нека н и к о й не разполага със силата ми Нека всички минават зърху ми, поне имам здрав гръб.

Може би както съм се вкопчил в шосето, земята ще почне да потъва. Аз ще слизам все по-навътре. Ще стигна дълбоко скрит огнен поток. Ще се претопя в него и ще се почувствам отново млад Пред мене ще са и птиците, и хората. Буйно ще търся процеп, за да изляза, на горния свят.

Но викът на умрелия ми казва: "Недей потъва! Ще се върнеш при птичите ята к при преплетените ръце. Ще чуеш смях, шепот к песни, ще те гали река и ще те замайва мирисът на трева ... Ала дали пак няма да попаднеш, в прегръдката на убиец?"

Аз съм един обикновен камък. Не мога дори да се самоубия. Лежа в настилката и държа на гърба си онова, което се изнизва отгоре. Ако успея, да заспя някой час, сънувам птици. И в този каменен сън се усещам лек и топъл, поникнали са ми пера и са ми израснали крила. Аз поря синята магия на небето, а долу съживената река привлича на дълга, дълга сълза... Сънят ми нерядко свършва с миризма на присмехулна тиня.

Сънувам или че аз съм птица, или че от една огромна жълта шапка излитат много птици. "Слънце в очите ми, вятър в крилата ми..."

Когато се събудя, разбирам, че просто съм камък. Заричам се да не спя, защото споменът за сънуването ме мъчи като длето.
-------

По нанагорнището бучи кола и скоро ще мине по гърба ми.Ако имах устни, щях да целуна гумите й, понеже тая кола ме прави по-малко самотен.