(част от цикъла "Те не вярват в приказки"/кратка версия)

 

Пролог

Седях високо над реката и се взирах към отсрещния бряг. Седях и се взирах. Не гледах небето над мен. Не гледах и земята, на която бях стъпил. Взирах се в реката и в хълмовете оттатък.

Реката се синее. Земята отвъд ме вика. Една крачка. Съвсем близо. И толкова далече...

Защото това не е някогашната земя. Но и аз не съм някогашния човек. Дори не съм от тук. Не съм и от сега. И все пак, когато погледна нататък нещо ме свива под лъжичката. Стискам зъби и пак се взирам.

Но няма много за гледане. Само епизоди от живот, който продължава да се случва там, на другия бряг.

 

Епизод

Камионът с мъка се изкачваше по баира. Двигателят виеше на умирачка, а в кабината миришеше на машинно масло  и мръсни чорапи. Спас се чудеше на глас, дали да не направи малка почивка. Ангел тъкмо щеше да каже, че идеята е добра, но тогава се появиха лимузините. Колата заскърца, затресе се по изровеното шосе, а Спас изпсува през зъби.

Лимузините изскочиха зад тях сякаш от нищото, изреваха сърдито и ги засипаха с кал и мърсотия. Бяха две, японски, и изглеждаше, че се състезават по тесните завои. Изсвириха гуми и клаксони. Тримата гастарбайтери в каросерията се развикаха уплашено. Чуваше се и гласът на Димата, който кълнеше по стара руска традиция. Спас инстинктивно тръгна да отбива към канавката, но успя да се задържи на банкета и лека-полека върна камиона в издълбаните коловози. От прозореца на втората кола се подаде среден пръст, който им помаха за довиждане.

- Тези пък какви бяха? – изсъска през зъби Ангел.

- А?! – не го чу Спас.

- Тези – опита се да надвика грохота от двигателя Ангел и махна с ръка към пушилката пред тях.

- А, това ли – усмихна се Спас, въртейки волана. – Пишлеметата се забавляват.

Забавляват се, помисли си Ангел, забавляват се пишлеметата. А аз трябва да намеря Боян. Тук разстоянията придобиваха друго значение. Да стигнеш от Брюксел до София беше лесно. Да стигнеш от София до Варна, това понякога беше невъзможно. Хубаво щеше да е Боян да бъде някъде наблизо. Ако не в София, то поне в околностите. А до Варна ги чакаха два гранични пункта и безкрайно лашкане по разбитите шосета.

Добре, че беше Спас. Виж, Спас беше истинско попадение. Вече четвърта година работеше за тях. Бяха се разбрали през зимата да го прехвърлят в Брюксел. Тиха работа в дълбоката провинция. Доставки на мляко, превоз на мебели, куриерски услуги, каквото си избере. Нещо скромно и банално, но с достатъчно добро заплащане. Колегите от Сектора знаеха как да се оправят с тези неща.

А и във Федерацията (за разлика от тук) беше хубаво, спокойно. Дори и той  (Ангел Добрев, двадесет и седем годишен доброволец и бивш гражданин на Република България) вече започваше да мисли така. Преди не можеше да понася еснафското им благополучие, докато виж сега... сега с удоволствие би поседял в някое заведение, например край Женевското езеро, отпивайки бавно от студената си бира. Около него също ще пият бира. Кротки, усмихнати и възпитани хора, облечени по последна мода и любезни до непоносимост.

 

Епизод от Рая

Лекторът говореше:

Много от децата нямали родители. Трябвало да живеят в институции, наречени детски домове. Там се грижели основно за физическото им оцеляване. Много от тях изоставали умствено. Мизерни сгради с вонящи тоалетни, рушащи се стаи, лоша храна, това били материалните предпоставки за развитие. Липса на разбиране и изолация от околния свят – това пък били условията, в които трябвало да израстват духовно. Имало още много и страшни неща – наркотици, ранни забременявания, проституция, понякога дори смърт...

...

Веднъж в един от домовете се случила трагедия. Не е важно каква, просто трагедия. Тогава институциите се размърдали и взели нещата в свои ръце. Построили нов дом, светъл и хубав, чист и приветлив и преместили децата там. ТЕЗИ деца заживели по-добре. В другите домове всичко си продължило по старому. Със същите наркотици, ранни забременявания, а понякога дори и смърт.

 

Епизод

Събуди се от скърцането на спирачките. Камионът се затресе и спря. Ангел отвори очи и установи, че се намират на малък селски площад. Имаше кръчма, претендираща да бъде „Ресторант - Две звезди”, общ магазин и порутена сграда, пред която се вееше българското знаме и знамето на Федерацията (първото старо и скъсано, а второто, кой знае защо, съвсем новичко и дори изгладено).

Мъжете отзад вече бяха слезли и се разтъпкваха по площада. Спас се бе подпрял на стъпалото и пушеше.

-         Заставата е в края на селото – каза той. – Приготви си документите.

-         Аха – изръмжа Ангел и се смъкна от кабината.

Тук свършваше зоната на Федерацията и започваше турската зона – най-голямата на територията на България. Тоест бивша България. Понятието за държавност се бе изменило доста по тия географски ширини. Сега имаше протекторати и зони на влияние. Границите все още се местеха, но в най-общи линии Турция държеше Родопите, Странджа, Тракийското поле, а на север от Стара планина - района между Търново и Шумен.

Ангел се прозя и се загледа по площада. Димата се бе лепнал за тримата гурбетчии и им разказваше някаква безкрайна история за стриптийзьорки и кокаин. Всяко трето изречение се превръщаше в обобщение от рода на: „И тогава просто трябваше да се надрусаме, да го еба” или „А това беше чудесен повод да опънем по една”. Хората на Спас вече бяха седнали в „Ресторант - Две звезди” и кротко хапваха кебапчета и шкембе-чорба. Самият Спас продължаваше да се наслаждава на цигарата си и зяпаше с интерес към дъното на площада.

Ангел проследи погледа му и видя двете лимузини, които ги задминаха в планината. Вратите зееха широко отворени и от там се носеха викове и смях.

Две момчета, едри, набити, с бръснати глави и черни, прилепнали по мускулите им, тениски се хилеха доволно и обсъждаха нещо. Единият въртеше синджир на пръста си и току плюеше на земята. Другият се чешеше с настървение между краката и току подмяташе нещо на момичетата. Те също бяха две, на не повече от 16-17 години. Едната – много руса и много къдрава блондинка с огромни черни очила (тип маска), държеше фотоапарат и крещеше на приятелката си.

- Хади ма – викаше тя. – Кво шти стани толкоз? Хади покажи ги... нали, че те правим моделка...

Другото момиче се хилеше глупаво и ту започваше да позира и да се кълчи пред апарата, ту се опитваше да го вземе от ръцете на русокоската.

-         Хади, давай, покажи ги... кво си ги пазиш.

-         Ми срам ма е – отвърна другата.

-         Кат та е срам, да си беши стояла на село – сряза я очевидно утвърдената в бранша блондинка.

Накрая срамежливата тийнейджърка се престраши и си вдигна блузката; другата защрака с апарата, а двамата юнаци с прилепналите тениски загрухтяха доволно.

Ангел втрещено гледаше ставащото край лимузините. Спас се спря до него и го потупа по рамото.

-         Ще свикнеш, братче. Такива са нравите тука. Онзи с татуировката и синджира, виждаш ли го? Той е племенник на тукашния общински управител. А другият е втори братовчед на шефа на Ловешкото мирно опълчение. Можеш да считаш, че горе в планината ни се размина. Добре, че не се заядоха с нас.

-         Роднини, значи?

-         И фабриканти.

-         Фабриканти ли?

-         Аха – засмя се Спас. – Така се казва. Внасят цигари-контрабанда, лепят им етикети с холограмен стикер и после ги пускат в продажба. Фабрикуват един вид.

-         Със стикер значи. Това е нещо ново.

-         Аха – кимна Спас. - Така могат винаги да проверят, дали някой не клинчи. Всички в района са задължени да продават само техните цигари.

-         Бизнесмени – въздъхна Ангел.

 

Епизод от Рая

Лекторът говореше:

Оттатък не знаят какво е Рая. За тях той е легенда, мит. Идеал, до който самите те всъщност не искат да се доближат.

Вие много добре знаете, че тук не е Рай. Но те ни дадоха това име. То олицетворява бъдещето, към което хората биха се стремили, ако можеха да бъдат повече хора и по-малко животни.

Засега Рая е далеч от тях и това им позволява да го идеализират, да си го представят така, както им изнася. Те още не могат да разберат, че тук не би могло да има компромис с човешката същност...

 

Епизод

Хората на Спас вече приключваха с шкембе-чорбата. Здрави момчета, които и насън не се разделяха с автоматите си. „За всеки случай”, беше казал Спас – „По-спокойно ми е с тях. Нещо като застраховка”. Застраховките бяха два броя по на 20 години, но изобщо не приличаха на онези с лимузините. Бяха тихи, мълчаливи и сериозни. Професионални охранители. Не говореха с никого, освен разбира се, със Спас и помежду си, но дори и тогава се ограничаваха само с кратки въпроси и отговори.

Караха и трима турци (въпросните гастарбайтери), които се прибираха по домовете си – някакви забутани села край Търговище. Обикновени хора, бачкатори, но Спас често возеше такива. По този начин си спестяваше ядове с военните в турската зона. Като видеха, че кара техни и го пускаха без да го мотаят излишно.

Последният им пътник се казваше Дима, руснак по произход и дребен мошенник по занятие, но Ангел разчиташе на него да му помогне във Варна.

Точно в момента Димата бе излязъл пред кръчмата, почесваше се по гърдите и гледаше замечтано към лимузините на фабрикантите.

-         Ех, брат – проточи той. – И аз карах миналата година такова бебче. Като минех с него през Морската и мацките направо пощуряваха.

-         Морската не беше ли пешеходна? – полюбопитства Ангел.

-         Абе, кой ти гледа. Смее ли някой да ти се изрепчи. Ние руснаците сме такива. Ако ни е кеф и в морето ще си караме леките коли.

Ангел сви рамене. За два дена му беше дошло до гуша да слуша интерпретации на тема „Ние, руснаците”. Димата не спираше да върти грамофона: „Ние руснаците това, ние руснаците онова.” Но в Сектора смятаха, че той има доста контакти във Варна и може да им помогне да намерят Боян и да го изведат от там. Ангел на няколко пъти се бе опитвал да им обясни, какво е това „аферист” и че на такива като Димата не може да се има доверие, но Сектора го бе посъветвал да се съсредоточи върху неговата си работа.

Изобщо, диалогът със Сектора вървеше трудно. Как да обясниш на нормален човек, какво е „трафикант” или пък „сводник”? Не се получаваше. Ангел имаше чувството, че за някои неща просто не му вярват. А и за тях той бе обикновен доставчик; снабдител, просмукан от вредни влияния; заразен тип, който дори и в Сектора не трябва да стъпва много често, да не говорим за връщане в Рая.

В Сектора пък често обичаха да се шегуват с тях: „Вие, момчетата от „Службата за контакти” никога не знаете на кой свят се намирате”. И бяха прави. Защото едно е цял живот да те учат, как се установява контакт с друга цивилизация, а е съвсем друго после да те пратят да установяваш контакт с хора. Точно така, от онези некултивираните, натуралните, абе хора...

Така че сега трябваше да разчита на помощта на Димата. А от помощ определено имаше нужда. Румънците от години се настаняваха все по-трайно в Добруджа. Варна и Бургас се бяха превърнали в изолирани градове-държави, контролирани от руската мафия. Всеки държеше по парче земя и като по някакъв природен закон там се събираше най-черното, най-страшното, най-нечовешкото, което въображението изобщо можеше да си представи.

 

Епизод от Рая

Лекторът говореше:

Глупаво и наивно е да се сади дърво по средата на магистралата. То няма да оцелее. Ще ви остане само суетното самодоволство, че сте били принципни и праволинейни, посадили сте дърво. Но каква полза от това, ако не осъзнавате, че утре дървото ще бъде смазано. А бъде ли смазано, значи не сте свършили нищо.

 

Епизод

Заставата се показа на стотина метра след последните къщи на селото. Малка дървена барака с бариера. На пръв поглед, нищо особено. Сякаш прочел мислите му, Спас махна с ръка встрани от заставата и Ангел забеляза бункера, който се гушеше във високата трева. От амбразурите стърчаха дула на картечници, а пет - шест войници с автомати в ръце се бяха подпряли на маскировъчна купа сено и мрачно гледаха към пътя.

-         Тези какви са? – попита Ангел.

-         Турци – отвърна Спас. - Да не мислиш, че немците и французите ще дойдат да се бият за това парче земя?

-         Вече нищо не мисля – сви рамене Ангел. – Омръзна ми да мисля.

Спас натисна спирачките и спря на десетина метра пред бариерата. Изключи двигателя, извади документите от жабката и с пъшкане се свлече от кабината.

В това време чиновникът се подаде от бараката и тръгна към тях, навличайки мундира си. Беше младо симпатично момче. Докато приближаваше си играеше небрежно с копчетата на електронния бележник, в който трябваше да вкара данните им.

- Добър ден – каза той. – Лични карти и документи за колата.

- А, че ти си нашенец, бе – засмя се Спас. – Какво правиш тук?

- Работя – отвърна скромно момчето. – Трябва да изкарам едногодишен стаж преди да се върна в Брюксел.

Спас кимна на Ангел.

-         Нали ти казах. Пазят си техните хора. Пращат само наши и поляци.

Той му подаде документите и стажантът се зае да ги разлиства, като от време на време чукваше по нещо в бележника си.

-         Как се казваш? – продължи да разпитва Спас.

-         Стефан – отвърна момчето без да вдига поглед от хартиите.

-         Аха. И от къде си?

-         От Видинско – отвърна Стефан и върна пътния лист на Спас. – Там сега как е? Чували ли сте нещо?

-         Само слухове – сви рамене Спас. – Кой ти ходи сега по Видинско. А откакто румънците прекъснаха моста, направо забрави.

-         Мислех, преди да ме изтеглят обратно в Брюксел, да мина от там, да видя как са нашите.

-         По-добре недей – намеси се и Ангел. – Там сега има само цигани. Разправят, че били основали ромска република.

-         Представяш ли си – изсмя се Спас.

Стефан ги гледаше с недоверие и се чудеше, дали не го премятат.

- Наистина – махна с ръка Ангел. - Сега там се разпорежда Мишевият клан. От Видин до Лом. Нямаш работа при тях. А щом румънците и сърбите досега не са се опитали да прилапат това парче от баницата, значи тая баница съвсем не става за ядене.

В Сектора дори бяха взели решение да изтеглят хората си от северозападания район. На Сектора, видите ли, такава информация не му трябвала. След петдесет години можело и да пратят някой, да провери, какво става, а дотогава „Служба контакти” трябвало да се заеме с по-сериозни задачи. В момента Велин обикаляше из Врачанско и от време на време нелегално се промъкваше нагоре към Дунава, прехвърляше разни закъсали българи зад граница, влизаше в спорадични престрелки с хората на Мишев, след което ни лук ял, ни лук мирисал се връщаше във Враца и невинно питаше Сектора, дали не е дошло време да изпратят някого в Лом.

 

Епизод от Рая

Лекторът говореше:

Системата е примитивна, глупава, податлива на грешки и въпреки това ще трябва да разчитате на нея. На първо място трябва да бъде предпазен Рая. Секторът е буфер между Рая и света оттатък. В случай, че възникне проблем Секторът е упълномощен моментално да прекъсне връзката. Защото най-важното е да не се наруши редът в нашия свят. Запомнете го добре. Вие сте тези, които утре ще бъдете прехвърлени оттатък. И ще трябва сами да взимате решения. А това ще бъде най-трудното за вас. Ще ви се наложи да действате не само според правилата, които сте научили тук, но и според законите, които действат там.

Затова и казвам, че ситемата е примитивна. Вие може много лесно да станете като тях, да се пречупите, да се поддадете на животинското в себе си, но дори и да не се огънете, вече никога няма да бъдете такива, каквито сте сега.

Епизод

С влизането в турско гастарбайтерите отзад се разприказваха по-свободно. Димата също не спираше да им приглася, но все пак те бяха отзад. Докато Спас седеше до него и за съжаление не бе от най-мълчаливите. Освен това беше и любопитен. Искаше да знае повече за Сектора, интересуваше го какво е оттатък, както и защо Ангел е дошъл да измъква някакво си хлапе от Варна, за да го води в Рая.

Виж, Раят се беше превърнал в абсолютен мит за местните. Там по дефиниция течаха реки от мед и масло, по земята се търкаляха рогове на изобилието и естествено всички бяха ужасно щастливи. Което естествено нямаше нищо общо с истината. В Рая също си имаха проблеми. Но там не забравяха, че какъвто и да е проблемът, в края на краищата най-важен си остава човекът. Онзи, с пет главни букви. Нали така казваха, като искаха да подчертаят нечия важност.

Та и сега Спас, прескачайки от дупка в дупка, подхвана любимата си тема:

-         И за какво ви е притрябвало това хлапе? Да не би да е някой нов Айнщайн или Нютон?

-         Може да се каже – отвърна кратко Ангел. Това дори не беше негова работа. Тези неща ги решаваха най-напред в Рая, после пращаха указания на Сектора и Секторът послушно се заемаше с логистиката.

-         И на колко години е този гений?

-         На единадесет.

Спас подсвирна с уста.

-         Но според Сектора, - продължи Ангел - Боян е способен да реши математически уравнения, които са непосилни за всички студенти на Китайския държавен университет, взети заедно.

-         Аха – рече Спас. – И какво ще прави този гений в Рая? Сигурно ще решава задачи до пенсия. Но при вас сигурно няма пенсии, а? Как е сега там? Все още приличаме ли си по нещо?

-         Как е при нас сега не е толкова важно – избяга от отговора Ангел. - Разбираш ли, при нас е добре. Важното обаче е какво ще правим тук? При вас е важното сега.

-         При нас – сви рамене Спас. – Тук нищо не може да се направи. Навсякъде е простотия. Вие измъквате и последните, дето имат някакъв мозък в главата. Обричате ни – укорително рече той. – Да се трепем като идиоти. А защо сте си въобразили, че можете да го правите, идея си нямам.

-         Не сме – отвърна Ангел. – Нищо не сме си въобразявали. Това болно въображение го имате единствено вие – да си мислите, че все някой се опитва да ви прецака.

-         Аха, а вие сте идеални.

-         Идеални не сме. Просто хората в Рая са такива - не могат да стоят със скръстени ръце; усещат необходимост винаги да предприемат нещо. Да действат. Ако можеха и чудеса биха правили. Но каквото и да сторят, то е след като са осъзнали много ясно факта, че може и да сбъркат...

-         Странни хора – рече Спас. – Чудотворци, които искат да творят чудеса. И като сбъркате, какво? Правите ново чудо, с което изтривате грешката ли?

-         Ние сме научени да преодоляваме грешките си. Не да ги поправяме или изтриваме, а да ги преодоляваме.

Спас сви рамене.

-     И като ги изведете всички, какво?

-         Ами какво, ще продължим да извеждаме други. Разбираш ли, при нас в Сектора са решили, че тук все още се появяват страхотни, невероятни хора. И ако никой не си направи труда да ги хване за яката и да ги извлече, колкото се може по-далече (например в Рая), те рано или късно ще загинат. Физически може и да оцелеят, но интелектуално ще загинат. А в Сектора смятат, че няма смисъл това да става. Преходът, казват, ще се случи и без тях. А при нас те ще бъдат, ехе-е...

-         Е да де, ама аз питам за след това. Накрая какво ще остане? Като измъкнете и последния пършив вундеркинд.

-         Ами нали ти казах – ще има преход. Всичко ще започне от нулата. Лека-полека. Пак ще се създаде общество, ще започне да се развива, ще си намери свой път. Може би Федерацията ще вземе нещата в свои ръце. Тук все пак е Европа, а това не е без значение за Федерацията. Или пък тези от НАТО, те ще се настанят по-сериозно. Но в крайна сметка няма особено значение. Много е лесно да се говори в бъдеще време. В бъдеще време, казваше един от нашите лектори, нещата задължително ще се оправят. Докато виж сега, трябва да спасим, колкото се може повече здрави органи от умиращия организъм.

-         Аха – кимна Спас и запали нова цигара. – А този организъм няма ли право да се опита все пак да оцелее преди да му извадите органите? Нали при вас човек се пише все с главна буква? И даже не с една, а с пет, ти си ми го казвал това.

Ангел изпъшка на ум.

 

Епизод от Рая

Лекторът говореше:

Да, човек се пише с главна буква. Но понякога, с действията си, човек се отказва от правото да се нарича така. Отказва се сам, недвусмислено и изрично и остават само едни малки букви. И тогава той не може да разчита на човешко отношение към себе си. Или поне не трябва да разчита.

...

Да си признаем честно, на никого в Рая вече не му се играе на абстрактна демокрация. Тане Хирш беше последният от това поколение.

Били хора. Имали права. Е да, но не само, че са унищожили всичко, ами дори тогава, когато искаме да им помогнем, те пак се опитват да ни забият нож в гърба.

 

Епизод

По тях стреляха поне пет-шест човека. С автоматично оръжие. Ангел машинално блъсна вратата на камиона и се изсипа в някакъв храсталак. По-скоро по интуиция усети, че момчетата на Спас отвръщаха на стрелбата. Някъде встрани и отзад се чуваха ругатните на Димата. А след десетина секунди към невидимите стрелци полетяха гранати. Руснакът въобще не си поплюваше.

Беше крайно време да се намеси. Дано да не беше закъснял много. Ангел извади пистолета и го насочи нагоре. Стреля два пъти и зачака. Изстрелите заглъхнаха. Настъпи тишина. Чуваше се единствено някакво тракане под капака на камиона. Сънотворното действаше бързо. Ангел почака още минута за всеки случай и се изправи.

Телата на хората бяха живописно разпръснати наоколо. Приличаше на картина от филм за Втората световна война. Засада на хълма. Само дето тук нямаше окупатори и окупирани. Нито фашисти и евреи. Всъщност нищо нямаше. Само едни същества, дето вече и за спасяване не ставаха.

Ангел поизтупа дрехите си и се огледа. Спас лежеше на пода на кабината. Не беше имал време дори да изскочи от колата. Димата се бе свил до задната гума, а край него се мъдреше платнена торбичка, все още порядъчно пълна с гранати. Сериозен тип се оказа Димата. Аферист с гранати. Турците лежаха свити в каросерията, единият беше леко ранен и Ангел го превърза набързо. Само момчетата на Спас бяха по-далече от камиона. Единият продължаваше да стиска здраво оръжието си, а другият беше мъртъв. Ангел изпсува и стисна зъби.

Май наистина трябваше като Велин да започне да влачи със себе си електромагнитен пулсар. Пулсарите бяха огромни и тежки. Заслужаваше си да се използват при по-сериозни сблъсъци с паравоенни формирования. Иначе харчеха много енергия и трябваше да бъдат внимателно транспортирани, за да не се повредят. Капризна, но хубава техника. Полезна. Велин си бе оборудвал специална кола за тази цел.

Ангел се изправи и тръгна нагоре. Телата на нападателите бяха пръснати по хълма. Към момента резултатът беше: двама мъртви и четирима живи. Но гранатите на Димата бяха свършили сериозна работа. Шансове за оцеляване имаха двама. В най-добрия случай – трима от тях. Един беше облечен с пожарникарска униформа, вероятно открадната отнякъде. Другите носеха строителни комбенизони. На гърбовете им пишеше с избелели букви: „РИКО АД – Ние се грижим за вас”. Ангел прибра оръжието и ги остави, както си бяха.

В близкия храсталак беше паркиран буса на нападателите – стар фургон „Фолксваген”. Ангел надникна вътре, колкото да се увери, че там не е останал още някой, но хора нямаше. Вместо това отзад се търкаляха части от демонтирани ретранслатори. Използването на мобилни телефони отдавна бе станало невъзможно (радио имаше само в границите на по-големите градове.

Да вземеш работеща техника и да я продадеш за скрап – това в Сектора никога нямаше да го разберат. И Ангел също не го разбираше, но вече бе свикнал.

Върна се при камиона и натовари спътниците си в каросерията. Всички без мъртвото момче. Нямаше време да го погребва истински – изтъркаля трупа в изровената канавка и го затрупа набързо с камъни и пръст. Застана за секунда над купчината и наведе глава. Някога са казвали молитви. И сигурно е помагало. Но той много добре осъзнаваше, че няма какво да каже.

Качи се на шофьорското място и подкара. Камионът заръмжа и бавно се повлече по неравностите. Ангел превключи скоростите и подаде газ. Беше действал като автомат. Както ги учеха лекторите в Школата – обезопасяваш района, помагаш на живите, оставяш мъртвите да се оправят сами и продължаваш.

Прави бяха тези в Сектора. Доставчиците вече нямаха работа в Рая. Бяха започнали да приличат на местните и това беше страшно. Губеше се чисто човешкото чувство, че си ценен. Че ти и точно ти, Ангел Добрев, си важен като човек и си необходим на другите. Без това чувство може да се превърнеш в какво ли не. В мутра, в проститутка, в крадец или мижитурка. Изборът е безкраен. Изборът...

 

Епизод от Рая

Лекторът говореше:

Ще имате оръжие. Много по-добро от тяхното. Но не си мислете, че това ще бъде голямо предимство за вас. Не се заблуждавайте, че то ще ви даде право на избор. Оръжието ще се превърне във ваше проклятие. Покрай вас ще умират хора. Вие ще убивате. И най-накрая, вие също ще умирате. Независимо от оръжието, с което разполагате. Както вече казах, системата е примитивна...

 

Епизод

До селото на турците стигнаха към шест вечерта. Онези излязоха свестни хора. Дадоха им баница (домашна, току-що опечена) и още веднъж им обясниха как се стига до хотелчето на Кемал (далечен техен роднина от съседното село). Взеха си довиждане и Спас отново подкара камиона. Караше бавно и на дълги светлини. Вярно, че по останките от пътя не се срещаха други коли, но придвижването с повече от четиридесет беше рисковано само по себе си.

След двайсетина минути подскачане по бабуните се показа и селото, където смятаха да преспят. Гастарбайтерите им бяха казали като излязат на площада да завият надясно към горната махала и после да търсят разклона за лозетата. Горната махала беше българска и се познаваше по запуснатите къщи. Освен това се оказа и голяма.

Спряха до една каруца да питат как се стига до заведението на Кемал, но се оказа, че и онзи не е местен. Изкупувал книги на килограм. По половин евро – килото. Купувал от големите градове (там все още имало доста книги), а после  продавал по селата - за подпалки, за изолация на къщите (старите томчета с твърди корици вършели страхотна работа) и разбира се „за по голяма нужда”. Точно така се изрази прекупвачът. Ангел с интерес се зазяпа в каруцата, където се търкаляха опърпани и почти разпаднали се съчинения на отдавна забравени литературни класици.

Прекупвачът го загледа с интерес:

-         Ти какво, за четене ли?

-         А, не – отвърна Ангел. – Аз просто така.

Продължиха още малко и започна да се вижда края на селото.

-         Да му се невиди – изруга Ангел.

-         Недей така, не са ни излъгали хората – усмихна се Спас. – Тука някъде трябва да е.

И Ангел тъкмо щеше да изнесе една тирада за това, какво мисли той за хората, но не щеш ли в този момент хотелът взе, че се показа, току на ръба на селото – солидна, измазана в бяло, триетажна сграда.

- М-м, приказка – ухили се Спас и изфорсира двигателя.

Освен това и стаите бяха приказка. С изпрани чаршафи, миришещи на гладено, с големи прозорци и бели завеси, с масивни дървени мебели и дори с телевизор, който приемаше осемнайсет турски канала. И върхът на всичко – чиста баня и бойлер с много вряла вода. Ангел отдавна беше намразил кабината на Спас. В нея не можеше да се спи, а и Спас хъркаше безобразно.

Ангел влезе в стаята си и се тръшна на кревата. Полежа малко, после отиде в банята и пусна душа. Водата зашуртя по плочките и той я загледа като хипнотизиран. Съблече се, захвърли дрехите в един ъгъл и се гмурна в парата. Стоя дълго под струите на пластмасовата батерия. Стискаше силно очи и се стараеше да не мисли за нищо. Но дори това не помагаше. Пред очите му пак изскачаше сгърченото тяло на момчето, което беше тръгнало да го защитава. Него, снабдителя от Рая. И за какво? За някакви смешни пари, с които дявол знае какво щеше да прави. Или поне Ангел знаеше, че не може да направи нищо.

-         Тази вечер трябва да се напия – каза си той и спря водата. – Задължително трябва да се напия.

 

Епизод от Рая

Лекторът говореше:

Да заровиш главата си пред нечовешкото, да се скриеш, да се престориш, че то всъщност не съществува – в това също няма нищо човешко. Човекът е длъжен да се взре в собствените си грешки и да се опита да ги преодолее, а не да ги заобикаля.

Епизод

Когато слезе долу, другите вече го бяха изпреварили. Кръчмата се пръскаше по шевовете, добре, че Кемал им беше запазил маса в дъното на ресторанта. Ангел се промъкна между столовете и се приближи да спътниците си.

-         Айде бе, батка, откога те чакаме – провикна се Димата и тупна с ръка  пейката до себе си. – Сядай.

Спас му се усмихна окуражително и сви рамене. Момчето до него (вторият охранител) беше забило поглед в масата и дори не вдигна глава. Отпиваше рязко от чашата и избърсваше с ръка устата си без да откъсва поглед от някаква особено интересна точка върху прогорената от безброй фасове покривка. Всички пиеха вино (домашно, розово на цвят).

Ангел се настани и се огледа. На съседната маса се бе разположила тумба от седем-осем българи, тип „селски интелигенти”. Естествено водеше се спор за съдбините на отечеството:

-         Аз пък ти казвам, че е най-добре да дойдат румънците. Те ше ни оправят. Бъсеску е умна глава. С него няма да пропаднем.

-         Абе румънците. Те да не са луди да дойдат в турско село. Дайте да си се държим за фесовете и без това се знаем с тях.

-         Абе не трябваше да ни гонят от Федерацията, това е истината. Ако още бяхме във Федерацията, сега щяхме живот да си живеем. Паспорта ти паспорт, важи навсякъде, вдигаш си багажа и заминаваш. Кеф ти Испания, кеф ти Австрия.

-         Абе остави Федерацията. Нали в София-та още има Федерация. И кво, да не са прокопсали? Казвам ви, с румънците си е най-добре.

-         Де Флор също е умна глава – интелигентите закимаха в съгласие. – Той би подкрепил Бъсеску. Разправят, че Румъния пак щяла да се присъедини към Федерацията. А присъедини ли се тя – влизаме и ние, като част от Румъния. Само паспорти да ни дадат. И после – кеф ти Германия, кеф ти Италия...

Ангел отклони вниманието си от спора и се пресегна към каната с вино.

-         Че вие вече сте го изпили. Ама че пияници. Аз едва успях един душ да си взема, а вие в това време...

-         Петима Петко не чакат – прекъсна го Спас и махна към момчето зад бара.

Донесоха още една кана вино, чукнаха се, казаха си „наздраве” и пиха. Димата се разположи по-удобно и примлясна с уста.

- Да-а, зле е работата тука. Чудя се, дали не е по-добре да си се върна в моя Новосибирск? Пък и вас бих завел. Казвам ви, това се вика спокойно място. Парите си няма да има къде да похарчите. Но за сметка на това ще ходим на риба, ще пием домашна водка. Абе ще го караме така, както ние руснаците обичаме.

- И какво не ти харесва тука? – озъби му се Спас.

- Че какво има да ми харесва – сопна се Димата. – Това българите сте една сбирщина, не ти е работа... кръстоска от пишман шофьори и обслужващ персонал. Неосъществени таланти, това сте вие българите. Затова и армия си нямате. За армията трябват сериозни хора, жилави, силни. А като ви види човек старшините може да умре от смях. Аз знам, срещал съм се, нали преди купувахме нафта от едни в Горна Малина. Ами че те не са никакви войници. Те, като видят самолет, измъкват пистолета си, почват да  псуват на майка и да стрелят по него. А пистолет те по принцип не използват. Освен на Нова Година, да ни пази Господ...

- Гледай го ти Димата – почеса се по главата Спас. – Той, видите ли, е наясно с всичките ни проблеми. Ами че то ние заради такива като вас сме на този хал бе, диване имперско.

Спас щеше да добави още нещо, но в този момент виенето се вряза в ушите им. Шумът в кръчмата секна като прерязан с нож и остана само писъкът – рязък, глух, отчаян. Трябваха им секунди, за да разберат какво става.

Викаше момчето, охранителят, по лицето му се стичаха сълзи, то гледаше в онази, известна само на него, точка върху покривката и не спираше да крещи. Със затворена уста, със стиснати зъби и изцъклени очи. Клатеше се напред-назад, дращеше мекото на дланите си и мучеше, като животно, което усеща, че му предстои да го заколят.

 

Епизод от Рая

Лекторът говореше:

Никой не може да ви подготви достатъчно добре за това, с което ще се сблъскате там. Ние можем само да предполагаме, да предупреждаваме.

И другото, което ви очаква – това са сънищата...

 

Епизод

Ангел си легна пиян и сънува сън. Селските интелигенти, същите които спореха за това, кой ще ги оправи най-добре, се бяха събрали на погребение. Пристъпяха неуверено от крак на крак, стискаха увехнали карамфили в ръцете си и гледаха посърнало в земята. В един момент се дръпнаха встрани и пред Ангел се откри странен и в същото време поразителен паметник – стара ръждясала лада, която се бе забила в бетонна стена. Половината от ладата липсваше, но задницата беше превърната в истински мемориал – по бронята бяха наредени срязани пластмасови шишета, в които киснеха отдавна изсъхнали цветя. Селските интелигенти ронеха сълзи и въздишаха тежко. Ангел чуваше как си шепнат тихо:

-         Вечер сядаше на масата, хапваше, пийваше... като изпиеше първото шише се качваше на колата и тръгваше да обикаля селото. Спираше пред кръчмата, обръщаше две бири за изтрезняване и после се прибираше да си допие. Такъв добър човек, любезен, възпитан...

-         Казват, че онази вечер му измерили шест промила. Представяш ли си? Световен рекорд. Цялото село щеше да се прочуе, ако не се беше блъснал.

-         Абе, хубав човек, нали ти казвам...

Отнякъде се появи прекупвачът на книги, промъкваше се между опечалените и шепнеше: „Много е изгодно – за варене на ракия стават; и за компоти също; подлагате под леглото, хем изолация, хем по-меко, а като ви се приходи повънка, само късате и готово...”

 

Епилог

Седях на дигата и се взирах в реката. За малко бях забравил, че съм доброволеца Ангел Добрев (българин, двадесет и седемгодишен, сам) от групата за прехвърляне към Сектора. Новата шуба топлеше гърба ми и спираше есенния вятър, който заплашваше да ме подхване и запрати в Дунава. Но дори и на вятъра не обръщах особено внимание.

От двадесет и четири часа Боян се намираше на сигурно място. Там някъде, в Рая, където умни и добри хора щяха да се погрижат за него. Там бяха учениците на Мастъра. Всъщност там беше и самият Мастър. А сега там беше и Боян.

Почти не помнех как го бях търсил из Варна, как Димата неуморно ни влачеше из разни бардаци и не спираше да ни черпи с фалшиво уиски („Тука, брат, е така. Трябва да се пие, защото въздържанието се приема като шамар по лицето. Ти искаш ли да ми удариш шамар на мене? Добре, тогава до дъно!”).

Спомнях си само нощта преди заминаването. Лежах на твърдата кушетка в кухнята и се взирах в светлото петно на тавана, а в съседната стая Боян спореше с майка си и категорично не искаше да ходи, където и да било. Особено без нея. Гласовете им бяха приглушени, но се чуваха ясно в нощната тишина:

-         За какво ми е този Рай? – питаше Боян, който трябваше да бъде на единадесет години, а изглеждаше на два пъти повече.

-         Заради теб – отвръщаше майка му. – И заради мен. За да знам, че не всичко е загубило смисъл.

-         Не разбирам – отвръщаше момчето. – Нали най-важното беше да сме заедно. А сега ти ме гониш. Нали чу какво каза онзи?

-         Да – сподавено отвърна тя.

-         И не те ли е страх? Никога повече да не се видим.

-         Знаеш ли от кое ме е страх най-много? – гласът на майката беше равен и нисък. Пресъхнал глас. - От това, че вече не вярвам на хората. На никого не вярвам. Дори и на тези, които ми се усмихват и са любезни с мен. Те се усмихват, а аз в това време се питам на ум – защо го правят, какво искат, дали не се опитват да ме излъжат. А може и да са ме излъгали вече, пък сега просто да ми се присмиват. Хората тук може да са уважавани и харесвани, а аз се чудя – кого ли са измамили и от кого ли са откраднали, за да си купят колата, вилата, апартамента. Може да са внимателни, а аз започвам да си представям, какви гадости вършат, когато няма кой да ги види.

-         Не всички хора са такива – понечи да възрази детето.

-         Такива са – отвърна рязко майката. – И ти нямаш бъдеще сред тях. А сега това е най-важното. Да имаш бъдеще, Бояне!

Спориха още дълго. Момчето плачеше, викаше, а тя говореше. С все същия равен глас.

После, разбира се, тръгнахме. Изведох го от България и го предадох на момчетата от Сектора. На раздяла го потупах по рамото и му се усмихнах окуражаващо. Мислех да му кажа същото, което бе изрекла майката: „Да имаш бъдеще, Бояне!” Но ми се стори, че това е много страшно пожелание и замълчах.

Само че тези думи продължаваха да човъркат съзнанието ми. Колко ли трябва да си отчаян, за да изпратиш детето си на някакво непознато, неизвестно място, пък било то и Рай, само за да го махнеш от тук? Да знаеш, че повече никога няма да го видиш, но в същото време да се успокояваш с това, че се е спасил от хората...

 

Свих зиморничаво рамене и се загледах в зелените хълмове на България. Дунавът тихо бучеше в краката ми. България мълчеше. Толкова близко и толкова далече от мен. Изгубена безнадеждно...