Архивите са живи. Посвещава се на всички, събудили се на 10.11.1989 г. и разбрали, че са били дисиденти с кристално чисти помисли и християнски морал,които са се борили още от ранна детска възраст с кървавия, потиснически и античовешки режим. И съответно си поискаха наградата.
Амин!
Доносът на Солженицин срещу украинските националисти
След еуфорията през 90-те години изглеждаше, че името на Александър Солженицин е окончателно забравено. Все пак то се мяркаше от време на време в местния печат. Провинциалните СМИ изпитват особено предразположение към господин Солженицин, тъй като от край време каквато и да е връзка между малкото градче и някоя „голяма" особа родила се там е считана за извънредно почетно нещо. В този смисъл Брянск не прави изключение от правилото. С интервал от около десет години там бяха публикувани брошурата на местния журналист Василий Шпачков „Човекът от „Архипелага" и статията във вестник „Аргументи и факти - Брянск" (брой 11 от 2003 г.) „Архипелаг" за двама", която в по-голямата си част беше препис от брошурата на Шпачков. И двете писания имаха сходни сюжети, защото разглеждаха взаимоотношенията между бъдещия нобелов лауреат и Николай Дмитриевич Виткевич - ръководител катедра в Брянския институт за транспортно машиностроене. И в брошурата, и в статията се говори за „дружбата" между тях, за срещите им на фронта, за „съвместното им арестуване". Става дума и за причините за последвалото скъсване на отношенията между тях.
„Умопомрачение" за цял живот
Цитат от Солженицин: „Сега, от затворническото си битие поглеждайки назад във времето към следствието, през което преминах виждам, че нямам основание да се гордея с него. Разбира се, можеше да се държа по-твърдо и да отговарям по-изобретателно, но през първите седмици бях съпътстван от духовен упадък и умопомрачение... "
...Капитанът от Съветската армия Николай Виткевич бил арестуван на 22 април 1945 година направо на фронтовата линия край Берлин. Хората от Специалния отдел представили като доказателство за вината и антисъветската същност на фронтовия офицер кореспонденцията му с неговия отдавнашен (още от ученическите години) приятел, Александър Солженицин.
В началото на войната пътищата им се разделили - единият защитавал в окопите столицата, а другият (Солженицин) бил определен като годен за нестроева служба, но по-късно също се оказал на фронта. През 1943 година, когато подразделенията им били обединени в състава на Трета армия те се срещнали отново. Разбира се, след това те се виждали, разсъждавали, спорили за политиката, за вожда, за причините за военната катастрофа през 1941 година и по много други подобни теми. „Ние до такава степен преразгледахме всички общоприети тогава оценки, че наричахме Върховния главнокомандващ не как да е а „овен". Впрочем, това не беше най-крайната характеристика, с която го награждавахме", - разказал Николай Виткевич на брянския журналист Василий Шпачков. През пролетта на 1944 година техните подразделения били прехвърлени на различни участъци от фронта и приятелите продължили споровете и беседите си в епистоларен вид. Резултатът от тази кореспонденция бил 10 годишна присъда по член 58(10) от Наказателния кодекс на СССР.
Но капитан Виткевич бил поразен не от самата присъда. Следователят Балдасов му показал собственоръчно написани показания към следствието. Както си спомнял по-късно Николай Виткевич: „Смисълът на показанията на моя стар приятел се свеждал до това, че Виткевич, Симонян (трети техен съученик - бел. ред.), Решетовска (първата съпруга на Солженицин - бел. ред.) заедно с някой си Власов организирали престъпна група, която отдавна и редовно се занимавала с разпространяване на клевети по адрес на ръководителите на партията и правителството".
През 1952 година следователят извикал и Кирил Симонян (който много по-късно станал известен учен и ръководител на различни московски клиники) и му дал да прочете една дебела тетрадка от 52 страници, изписани с добре познатия почерк на неговия приятел. На всяка страница от ръкописа се доказвало, че той, Симонян още от детските си години бил настроен антисъветски, разлагал духовно и политически приятелите си и най-вече - Саня Солженицин.
Вече след войната Наталия Решетовска - собствената съпруга на Солженицин, разказала кой бил в действителност онзи Власов. Всъщност на разпита Солженицин натопил някакъв случайно срещнат моряк, с когото заедно пътували във влака...
Когато много години по-късно професор Симонян открито критикувал възгледите на Солженицин, онзи в отговор публично съжалил от страниците на „Архипелагът...": „Ах колко съжалявам, че тогава не те пратиха в затвора! Колко много изгуби!" (том 1, глава 3). А в едно интервю от 1992 година Солженицин даже изразил съжаление, че следствието било проведено много немарливо, защото ако било вложено повече старание, то по неговите записки „...можело да изчислят всичките, можело още пет души от техния дивизион да вкарат в затвора. Но тъпия следовател го домързяло да прочете всичко"...
От времето на месианския период на Солженицин досега са паднали много табута и вече не се счита за невъзпитано да се говори, че „всеруския месия" е бил не толкова идеен борец срещу съветската власт, колкото неин идеен съюзник. Казано направо - сътрудничел с всички сили със следствието. Солженицин сериозно разкрасил и биографията си. Живописно обрисувал ужасите на съветските лагери, но самият той се отървал доста леко. Като цяло за онези времена получил направо неестествено малка присъда общо по двата текста от НК, от които чл. 58(22) (организиране на антисъветска група) бил доста по-сериозна заплаха, в сравнение с чл. 58(10) „без конфискация на имуществото и лишаване от награди". Докато Николай Виткевич заминал по етапния ред към Воркута да си излежи десетте години като само от неговия конвой от 1000 затворника 150 не стигнали до местоназначението си, Солженицин без особени угризения или натиск се съгласил да бъде завербуван. Просто го извикали и го попитали: „Можеш ли?" -„Мога!" - скромно и без сянка от смущение отговорил бъдещият нобелов лауреат и сложил подписа си под съгласието за сътрудничество. Очевидно поради това, той - доносникът-ръководител получил осем години, които отначало излежавал в доста удобна килия на Бутирския затвор откъдето дори можел да си поръчва книги от Ленинската библиотека, а след това бил прехвърлен в „учреждение" край Москва.
...Те се срещнали след войната. Николай Виткевич не бил особено озлобен към Солженицин, но вече не можел да се отнася към него като към нормален човек. В книгата на Шпачков се разказва за „геройското" поведение на Солженицин. Обаче доста многозночителна подробност е, че в Русия практически нито веднъж не са публикувани документи, които потвърждават това поведение и по-точно -неговите добре запазени доноси.
Доносът от Екибастуз
Най-известният подвиг на доносника Солженицин е т. нар. „донос от Екибастуз", който позволил на властите жестоко да потушат още в зародиш въстанието на украинските националисти в лагера в Екибастуз (Казахстан). Тъй като социализмът означава отчетност и контрол, то всички документи, които поне веднъж са попаднали в архивите на Държавна сигурност се съхраняват грижливо и досега. Наистина документът, който ти позволява да държиш натясно лауреата на Нобелова награда изживяващ се и като съвестта на руската нация е прекалено изкусителен. При това хората от КГБ мъдро решили да не съхраняват лично въпросната хартийка и да не я излагат на публично огласяване (първото е неефективно, а второто малко прилича на провокация). Добрите чичковци от Комитета разрешили на двама журналисти да се запознаят с документа и да го копират. Това били Томаш Ржезач от Чехия (този е един вид от Източния блок) и Франк Арнау от Германия (представител на вероятния противник от НАТО). И двамата не пропуснали да се възползват от щедрия подарък на КГБ.
Ето пълният и точен текст на въпросния документ:
„Съвършено секретно.
Донесение от с/о (секретен осведомител - бел. ред.) от 20/1 - 52 г.
Съгласно поставената от вас задача успях своевременно да се сближа с Иван Мегел. Тази сутрин когато срещнах Мегел край шивашкия цех той ми каза многозначително: „Е, вече съвсем скоро ще се сбъдне пророчеството от химна, че който е бил никой, ще стане всичко!". От по-нататъшния разговор с Мегел стана ясно, че на 22 януари затворниците Малкуш, Коверченко и Романович ще вдигнат въстание. За тази цел те са събрали надеждна група от свои хора - бандеровци и са приготвили ножове, метални тръби и дъски. Мегел ми разказа, че съмишленици на Романович и Малкуш от бараки 2, 8 и 10 ще се разделят на четири групи и ще нападнат едновременно. Първата група ще освободи „своите". По-нататък предавам дословно разговора:
„Тя ще се погрижи и за доносниците. Знаем ги всичките! Техният кум (водещ офицер - бел. прев.) ги е тикнал в ареста за да ги предпази. Едната група превзема ареста и карцера, през това време другата избива надзирателите и онези, с червените пагони. Именно така!". След това Мегел разказа, че третата и четвъртата група трябва да блокират контролно-пропускателния пункт и вратите и да изключат резервното електрозахранване на зоната.
По-рано вече съобщавах, че бившият полковник от полската армия Кензирски и военният пилот Тищенко са успели да намерят географска карта на Казахстан, разписание на полетите на пътническите самолети и събират пари. Сега аз съм напълно убеден в това, че те знаят за подготвяното въстание и вероятно искат да го използват за да избягат. Това предположение се потвъждава и от думите на Мегел „...а онова поляче се мисли за по-умно от всички, но ще видим тази работа!".
Още веднъж ви напомням за моята молба да бъда защитен от отмъщението на престъпниците, които напоследък постоянно ми задават подозрителни въпроси. Ветров
20.1.52".
Върху донесението ясно личат служебни бележки. В левия горен ъгъл: „Доложено в ГУЛаг МВД СССР. Да се усилят групите на охраната с автоматчици. Стожаров". И отдолу: „Вярно: началник-отдел по режим и оперативна работа Стожаров".
Именно господин Арнау, който е с основна професия криминолог, направи анализ на този документ. Той заяви, че това е оригинал, което се доказва от идентичността на почерците на „абстрактния" Ветров и реалния Солженицин, от особеностите в стила на писане и други характерни подробности, забелязани от една страна в публикуваното фотокопие, а от друга - в книгите на Солженицин и неговите писма, както и в съвпадението с другите „почерци" - психологически и нравствени, личащи в клеветите и доносите, правени от него през целия му живот. Изследователите отбелязват и друга особеност в „почерка" на Ветров - широкия обхват и вниманието към подробностите, с които той е давал показания против всички свои приятели от детските си години без да пропусне никой и даже срещу Власов - случайният познат от влака. А пък срещу Симонян се е постарал да напише цели 52 страници!
Подобна картинка се очертава и в доноса му от 20 януари 1952 година: съобщил е и датата на бунта (22 януари), и имената на ръководителите (Малкуш, Коверченко, Романович), и с какво са въоръжени (ножове, дъски, метални тръби), и в кои бараки са основните сили (във втора, осма и десета), и какъв е плана за действие (да се разделят на четири групи, като едновременно започнат нападението), и какво именно трябва да извърши всяка група, без да забрави дори такава подробност, като прекъсването на резервното електрозахранване!
Резултатът от доноса е напълно очакван - цялата спомената група от затворници е разстреляна на 22 януари 1952 година, след което „Ветров", т. е. Солженицин е скрит в лагерния лазарет и по-късно прехвърлен в друг лагер...
Вследствие на една интересна инициатива е организирано гласуване по Интернет по въпроса „Що за човек е Солженицин?"
И така, времето е военно, Александър Исаевич Солженицин е на фронта в редовете на сражаващата се армия. Наистина не участва пряко в бойните действия и дори жена му идва при него на фронта - да поживеят за кратко заедно, да хапне малко домашна храна, но не за това става дума. Александър Исаевич редовно пише писма до своите приятели, които са в тила. В писмата си от фронта Александър Исаевич храбро разкрива всички възможни загадки: в рамките на собственото си (без съмнение дълбоко и подробно) разбиране критикува действията на Върховното командване и лично на Сталин. Александър Исаевич знае прекрасно, че всички писма от фронта минават през военната цензура. Това е известно на всеки, защото редовно се припомня на войниците, в смисъл - не дрънкай много, на война си. Но Александър Исаевич най-спокойно развенчава наред и разпраща по пощата спам с разобличения.
Трябва да се отбележи, че нито един от хората, които са получавали такива писма никога не е изказвал каквото и да е съгласие с написаното от Солженицин. Даже обратното - някои като например гражданинът Симонян, който става главен хирург на Съветската армия, в отговорите си изразяват остро несъгласие с възгледите на Солженицин. Други пък, като гражданина Виткевич, въобще не му отговорят. Всички те са разбирали много добре, че подобна кореспонденция ще доведе до справедливо обвинение в антидържавна дейност и като следствие от това - напълно заслужено изпращане в лагер. При това съвсем не по отделни обвинения, а като членове на група, обединена от автора на писмата - т. е. от Александър Исаевич Солженицин. И както би изглеждало, вероятно ръководена от него. Което пък на свой ред означава съвсем друга присъда.
В този смисъл, Александър Исаевич постъпвайки съвсем съзнателно и обмислено е целял да изпрати в лагер не само себе си, но и цяла група от свои приятели (включително и собствената си жена), като имитира организация на контрареволюционен заговор при това без да поиска съгласието им и съзнателно действайки против тяхната воля. И постигнал своето. И то не само за себе си - кървавият режим осъдил на десет години Виткевич. На другите не им „провървяло" и останали на свобода, за което Александър Исаевич публично съжалявал по страниците на легендарния „Архипелаг... " и в интервюта за пресата.
Оттук следва и въпросът.
Спамерът, уредил осъждане и изпращане в лагер на напълно невинни хора е:
а)негодник б)предател в)велик писател г)съвестта на Русия
За съжаление самият Александър Исаевич тия дни се спомина и не може сам да отговори. Близките познати на Александър Исаевич може да се изкажат при обсъждането на статията. Ето ги и резултатите от гласуването (до момента на преброяването бяха гласували 5026 човека):
- 50% от гласувалите считат Солженицин за негодник;
- 47% от гласувалите считат Солженицин за предател;
- 2% от гласувалите считат Солженицин за велик писател;
- 1% от гласувалите считат Солженицин за съвестта на Русия;
Ако обобщим резултатите - 97% от гласувалите считат, че въпросната личност е негодник и предател.
Естествено, „тъпият" и „необразован" народ не би и могъл да гласува другояче.
Но нищо не може да се направи - нашият народ си е такъв и не обича негодниците и предателите.
Послепис. Моят извод от цялата тази история е следния... Безспорно, Солженицин е негодник и предател, което общо взето не противоречи на писателския талант (не коментирам т. нар. „величие"). Но всичко това не означава, че неговите книги не трябва да се четат. Просто е необходимо ясно да се разбере и запомни, че както има ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА, така има и ИСТОРИЯ, която е друго нещо. Писателят има право да си измисля разни неща, да преувеличава, съзнателно да изкривява историческата действителност. Но явно не си заслужава Солженицин да бъде считан за главния историк на съветската епоха. И действително не е необходимо той да се включва в училищната програма, още повече при отсъствието на адекватна оценка и разбиране.
По материали от рускоезични сайтове.
http://badnews.org.ru/_nw/44/87638898.jpgИсточник:
http://newzz.in.ua/histori/1148826583-d ... istov.html,
http://oper.ru/news/read.php?t=1051603294Голосование у Гоблина.
Кто такой Солженицын.
http://oper.ru/news/read.php?t=1051603294http://badnews.org.ru/news/donos_solzhe ... 10-29-4403