Напусна ни Марио Паскалев. Като човек беше честен и последователен, като автор – оригинален, мащабно мислещ и сюрреален. Пишеше повече за себе си, затова и много от нещата му още не са издадени.
За книгата му „Подземни облаци” бях дал следната анотация:
„Няма нищо случайно в тази чудата на пръв поглед, но промислена проза, която ослепява читателя с богат език и неудържима експресия. И нищо от смайващия сюжет не е пропуснато от автора, освен ако не е трябвало да ни бъде спестено. Рядко се доверявам на български творци, които се подвизават в сферата на въображението, но пък и твърде рядко нечие въображение е било убедително като това на Мàри.”
На тези снимки от премиерата й през 2019 година изглеждаме вглъбени, мрачни, с някакво предусещане. А странно, защото беше хубава вечер, с празнична обстановка, и завърши със среща на едни интересни хора с други интересни хора, които бяха в състояние да си прекарват екстазно, докарвайки се до душевно пиршество. И това – не от вчера. Марио, Наско Славов, в аудиторията се вижда и Сашо Карапанчев. И тримата вече не са между живите, фантастичната ни литература осиротя за няколко месеца, почти неусетно си отидоха от нас истински таланти.
Веднъж... бяхме седнали с Марио на една софийска пейка и, унесени в разговор, не забелязахме как към нас се приближиха полицай и полицайка. Те се легитимириха, извадиха ни от блажения свят на идеалното, в който се бяхме потопили. Бяха заловили някого и им трябваха поемни лица. Мàри поклати отрицателно глава, бавно, но решително. „Не можете да ни откажете, това е ваш дълг!” – сопна се полицайката. „Можем – отвърна спокойно Мàри. – за кратко съм тук от Америка и имаме среща с господин Чолаков. Разполагаме с малко време.” И двамата подозирахме, че е малко, нали беше една от онези редки, френетични срещи, когато се виждаш с някой, с когото можеш да си кажеш нови неща за Вселената... Просто не знаехме, че е твърде малко.