Форум Иван Ефремов

Григор за себе си:

Казвам се Григор Колев Гачев.

Снимка не съм сложил - Интернет го разглеждат и хора със слаби нерви. Ама ако прекалявате, и това може да стане.

Роден на 24 април 1966 г. Чувствам се обаче по-млад. С около седем години. Не питайте кои точно, или къде са.

Неосъждан. Но служил. Миналите през затвора също твърдят, че е голям купон. И че не минеш ли оттам, не си мъж. Не споря. Няма смисъл.

Изкарвам си хляба, като се правя, че разбирам от компютри. И на това вярва по някой. Щом съм жив.
Завършил куп неща, повечето с отлични успехи. Полза обаче хич.
Сега карам училището на живота. Още не съм отличник, но уча старателно. Интересно ми е.

Враг - един, но качествен. Късметът ми. Съответно вече и най-страшният карък не ме плаши. Каквото не ме убива, ме прави по-силен. Скоро вече ще съм Херкулес. Пък малко по-натам - сигурно Господ.



Григор Гачев дълги години беше известен предимно с активността си като деец на отворения код, създател на електорнната „Грегорианска библиотека“, преводач на почти целия Гибсън и прекрасни есета в блога http://gatchev.info/ откъдето по инициатива на членовете на Човешката библиотека бе съставен и издаден сборникът му с есета „Докосвания“.

Истински дебют като фантаст бе представянето му като aвтор в 3,14 D в алманаха ФАНТАSTIKA 2008 с три разказа и есе. По-късно в алманасите 2010-2013 започна издаването на големи части от романа му „Ортодокс“.

През ноември 2018 г. романът най-после видя свят като дебело хартиено издание в поредицата „СЪЗВЕЗДИЕ BG“ - втори том след „Фантастивал в Европолис“

Драги читателю, пред теб е още една книга за свободата.

Целта ми в този предговор не е да преразказвам книгата, а да се опитам да
я поставя в контекста на съществуващата фантастична литература и да те
убедя, че си струва да ѝ отделиш няколко часа. Те няма да са много, защото
романът, който държиш в ръцете си, се чете на един дъх. Интригуващи герои,
интересен свят и според мен най-важното – завладяваща морална дилема, на
която не е лесно да се намери решение. Какво повече може да иска един
читател?

„Ортодокс“ е продължител на вечна тема в българската фантастика – темата
за свободата. С чест са я изследвали и други автори преди Григор Гачев, и
неговият роман само печели от сравнението, защото книгите – разделени от
няколко десетилетия, но принадлежащи на различни епохи – се допълват. Мои
персонални фаворити в тази редица са „Фантастични новели“ от Александър
Геров (изд. „Народна младеж“, София, 1966, Библиотека „Приключения и
научна фантастика“, № 100) и „Десет на минус девета” от Николай Теллалов
(изд. „Весела Люцканова“, София, 2007).

Тези три романа са обединени от въпроса дали свободата или робството е
нормалното състояние на човека. Допреди няколко века отговорът на този
въпрос е бил далеч по-очевиден и много по-смущаващ от днес: броят на
робите или на крепостните селяни е надвишавал този на робовладелците и на
свободните граждани. Следователно, поне статистически, робството е
доминирало. Ситуацията се обръща едва през последните сто – сто и петдесет
години.

Днес огромното болшинство от човечеството се състои от свободни индивиди.
Но дали е така? Не е нужно да следим новините, за да си зададем въпроса с
каква свобода разполагаме в условията на съвременните технологии.
Технологии, които „четат“ мимиката ни, разпознават лицата и походките ни,
знаят кога къде сме и какво правим. И които сигурно скоро – освен ако вече
не са се развили дотам, но просто не ни е известно – ще знаят по-добре от
нас как се чувстваме и какво мислим. През последните години тази тема се
обсъжда в световната фантастика – например произведенията на Кори Доктороу
и Чарлз Щрос – и дори в популярната литература, както прави в книгите си
историкът Ювал Ноа Харири. Но не е нужно да четеш нито Доктороу, нито
Харири, за да забележиш напредъка в технологиите, които ни заобикалят.
Достатъчно е да обърнеш внимание колко добре Амазон избира други книги,
които биха могли да те заинтересуват. Доктороу и Щрос са оптимисти – те,
кога по-прикрито, кога по-явно, защитават тезата, че технологията има не
само мощта да ни зароби, но и да ни освободи.

Логично, следващият въпрос е кому ще са нужни хората, ако машините
чувстват и мислят по-добре от нас. Ето за това е романът на Григор Гачев.
Той също е оптимист: доколкото мога да си позволя свободна интерпретация
на книгата му и без да издавам сюжетни тайни, авторът защитава тезата, че
човечеството няма да се превърне в отживелица*.

* Това е най-точният превод, който открих на английската дума obsolete,
често използвана, за да опише някоя „остаряла“ технология. Технологията
може и да не е стара на години, но темповете, с които „новите“ технологии
излизат от употреба, са едно от най-фантастичните явления на
съвременността.

Валентин Д. Иванов

Повечето науки така са се „възнесли“ в академично-терминологични висоти,
че съвсем са загубили способността си да общуват с обикновените хора. Така
е и с клона от философията, наречен „етика“, въпреки че тя се занимава с
най-фундаменталния човешки проблем – избора между добро и зло. Затова с
масовите читатели на тези теми си общуват предимно литературата и другите
изкуства. Но най-силна в тази област е фантастиката! Тя е в състояние да
изведе мащабите на избора „добро – зло“ на такива нива, че от тях зависи
съдбата на света. Тази „етическа фантастика“ е добра или лоша според
качествата и мъдростта на писателя.

Пред себе си имаме точно такова произведение. Григор Гачев избира за
„екскурзоводи“ в измисления от него свят деца, които с искрения си и
непредубеден поглед ни разкриват едно бъдеще, където огромните разлики
между възможностите на отделни индивиди и масовото общество не пораждат
насилие. Свръхмогъщите „аугментирани“ и „безтелесни“ нямат причини да
експлоатират милионите живеещи в светове-резервати, затворени от
собствените си ограничения хорица. Aугментираните си позволяват
педагогически манипулации единствено когато очакват нови „издънки“ от
постъпления в следващите нива – млади човеци, които са надраснали
ограниченията на „селата“ си и са поискали галактически пространства. Защо
им трябват тези млади ли? Защото разумът, колкото и могъщ да е, за да
продължава да се развива, се нуждае от диалог с други себеподобни,
споделили неговото ниво!

Така мъдрият писател Гачев ни поднася своя свят на „егоистична
толерантност“ – където егоизмът на Разумите е в откриването и издигането
на себеподобни и себеравни.

Докато чете тези редове, някой може да си помисли, че става дума за
академичен интелектуален роман, подобен на „Игра на стъклени перли“. Нищо
подобно: това е книга, изпълнена с мек хумор и човешки съдби, доброта и
деликатност.

Когато издавахме в нашия алманах „ФантАstika“ глави от романа, текстът бе
работен от възрастна коректорка, която през целия си живот е „премилала“
през правилата на правописа милиони страници. Тя сподели с мен: „Докато
четях, забравих да коригирам! Тоя Петърчо ми стана най-любимият
литературен герой!“. Помислете си само: тази претоварена от текстове жена
над 70-те е забравила за умората и досадата от производствения процес на
коректурата и е попаднала под магията на света, сътворен от Григор. За мен
това е едно от най-силните признания за художествената сила на „Ортодокс“.

Като автор, бих могъл да кажа само едно: „Мечтая си аз да съм написал тази
книга!“, а като председател на Дружеството на българските фантасти „Тера
Фантазия“, неслучайно връчих на Григор грамотата „Майстор на толерантното
бъдеще“.

Атанас П. Славов