Начало форум Разкази

Разкази

■ Още от същото: HORROR

Място за публикуване и обсъждане на фантастични литературни произведения

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пет Дек 04, 2020 11:36 am

ооо На днешната дата (но преди 32 години) в отвъдното преминава
един от основоположниците на българския хорър


Изображение

Владимир ПОЛЯНОВ – С М Ъ Р Т

Плаха светлина играеше в кандилото под голямото сребърно разпятие. Мълчаливи сенки трептяха по стените.
В стаята на болния студент беше тихо. Никой не смееше да наруши заповедта на лекаря: нито бащата, нито трите сестри на умиращия. Те се притайваха по ъглите на стаята и чакаха да стане някакво чудо. Но никой не вярваше, че то ще дойде. Не вярваше и болният. С тих глас той направи някои разпореждания относно работите, които щеше да остави. Това разплака близките му. Мъчително е да се мисли за раздялата завинаги с любим човек. Но когато думите му затихнаха на устните и той се отпусна в леглото, сестрите му и бащата отново се притаиха в своите ъгли. Чудото може би нямаше да дойде, но всеки чувстваше, че не трябва да губи надежда и че е длъжен да подготви неговия път. В стаята настана предишната мъчителна тишина.
Тогава на вратата се чуха два отсечени удара. Далечни и близки, властни и тайнствени! Забравени в своята скръб, бащата и сестрите не ги чуха. Само болният, уплашен, отправи поглед към вратата.
– Татко! – пошепна той.
Бащата скочи и приближи до леглото, но синът не можеше да продума нищо повече. Той гледаше втренчено към вратата. Страх и безнадеждност гърчеха лицето му.
– Какво има, сине? – питаше бащата, като давеше плача си, но неполучил отговор, той се оттегли и там, в голямото старо кресло, даде воля на скръбта си.
А на вратата се чуха повторни, по-властни и по-близки удари. Тя проскърца и по една от стените заигра нова сянка. В стаята бе влязъл някакъв непознат. Той дори не погледна наоколо. Пристъпи право към леглото.
– Аз дойдох! – каза той съвсем свободно на болния.
Умиращият го гледаше занемял.
Непознатият се засмя.
– Така изплашен ме гледате! А вие знаехте, че ще дойда! Пък сме и стари познати! Не си ли спомняте? Преди десетина години се видяхме. Помните ли? Вие бяхте още палав юноша. Искахте да прескочите с кон голям ров в предградието. Конят мина, но вие паднахте в калния ров. Не бяхте се научили още да яздите. Вършехте доста лудории. Струва ми се, че тогава си счупихте крака. Аз дойдох при вас и ви попитах дали ви е удобно в рова. Не ме посрещнахте много любезно! А притичаха и хора и всичко излезе глупаво. След тая случка ние повторно се срещнахме. На плажа или по-точно във водата, дето бяхте навлезли, без да знаете как да плувате… Дявол, как изплашено ме гледате!
– Татко! – простена едва чуто умиращият, като махаше с ръце, сякаш да прогони някого.
Този път бащата не стана. Избухна само в нескрито ридание, а една от сестрите с мъчителен вопъл побягна в съседната стая.
– Татко! – помъчи се да извика повторно синът и гласът му се задави. Непознатият бе прострял ръка и затисна
устата му.
– Не викайте! – проговори той. – Те не ме виждат и аз искам моето посещение да мине незабелязано поне засега. Пък и глупаво е да се вика! По-рано бяхте по-мъжествен! Спомняте ли си нашата трета среща? Бяхте вече току-що изслужил военната си служба – мъжага! Тогава вие ми се изсмяхте. Това стана, когато се бихте за вашата любима. Бяха ви нападнали някакви хулигани в градината. Ах, как ми се смяхте вие тази нощ! Така дързък аз ви харесах извънредно много. Исках на всяка цена да ви отведа със себе си. Но вие се справихте с нападателите и нищо не излезе, макар да бяха трима дангалаци! Спомнете си този най-хубав случай от вашия живот и не викайте! Нали знаете кой съм аз? Познавате ли ме?
– Махни се! Махни се! – завика болният и някакъв странен трепет обхвана тялото му.
– Да вървим! – изсъска сега в ушите му гостенинът, надвесен над него.
– Къде? Не искам… – гледаше със замътен поглед и се мъчеше да го отблъсне умиращият.
– Тази вечер при мене съм уредил празненство. Трябва непременно да присъствате! Пригответе се по-скоро и ме последвайте!… Ето тука са вашите дрехи… Добре беше да имате фрак и жълти ръкавици, както и лачени половинки. В Германия всички тези работи ги правят от мукава и хартия, спомняте ли си? Възмущавахте се някога. Но е практично и евтино, защото най-важно е да бъде спазена формата. Какво чакате? Обличайте се!…
– Не мога! Не искам! – възпротивяваше се болният.
___________________________________


Малката първа книжка на Владимир Полянов съдържа само три разказа, но независимо от общата атмосфера на мрачна фантастичност, те представят три възможности за сюжетоизграждане. „Смърт“ е пределно условен разказ, наистина типичен образец на макабризъм, внушаващ ни и мисълта за неизбежността на посещението на „любезния господин“ в черно, който ще ни напомни в последния ни час за предишните ни разминавания.

Това мнение се цитира по послеслова на проф. Михаил Неделчев към сборника „Вик, роман. Повести и новели. Ранни диаболични разкази“ (София: Български писател, 1989 година).

Само ще добавим, че според нас Смърт е един от най-странните и въздействащи къси опуси в нашата литература, а пък едноименната книжка на издателство „А р г у с“, в която е публикуван преди близо 100 години, днес е изключително трудно намираема при антикварите. И доста солена – като цена!

А, и още един момент. Забелязахте по-горе думичката макабризъм, нали? Тя е от френски произход, буквално означава „танц на мъртвите” и, разбира се, недвусмислено сочи, че имаме работа с творба от жанра хорър.

__________________________________

Непознатият започна да става нетърпелив. Той извади часовник и каза:
– Обещах в единадесет да се съберем. Ще бъде весело. Обличайте се!
И той подаде дрехите, които бе извадил от гардероба. Умиращият внезапно си спомни нещо. То сякаш го прониза като нож, защото той прехапа устните си и изохка болезнено.
Бащата скочи. Погледна сина си и разпореди да повикат лекар.
– Нека веднага дойде! Нека тутакси да дойде! – викаше той като луд.
Сестрите забързаха изплашени. А бащата се хвърли към леглото. Викаше, плачеше, питаше, обгръщаше своето момче.
– Сашинка! Сашинка! Сашинка! Лекарят ще дойде. Сега ще дойде. Ти трябва да живееш. Трябва! Трябва! Господи!
С последните думи той бързо се хвърли към сребърното разпятие, коленичи там и започна горещо да се моли.
Тогава странният гостенин отново се приближи до леглото.
– Стига комедии! – започна той. – Всичко това е глупаво! А там ни чакат вече. Помислѝ – на празненството ще бъде и любимата, за която ти се би през онзи хубав ден на твоя живот!
– Емилия! – възкликна умиращият.
– Да, Емилия! – отвърна господинът. – Тя те чака… Ето панталоните, половинките… Стани и се облечи! Не забравяй и парфюм! Непременно парфюм!
Студентът бавно се изправи и започна да се облича. Устните му непрестанно шепнеха името на неговата любима. В това време този, който искаше да го поведе, отиде до тоалетката и потърси парфюм, отваряше всяко шишенце, помирисваше и захвърляше стъклото, като ругаеше:
– Баналности! Глупости! Безвкусици! Това било мирис!
Най-сетне отиде при вече облечения болен и като извади от джоба си малко шишенце, започна да пръска дрехите му. В стаята се понесе уханието на неговия парфюм, който не беше много приятен, но ето че господинът изглеждаше доволен. Той потри самодоволен ръце и каза:
– Сега е добре! Вече можем да тръгнем!
– Господи! – проплака студентът.
Господинът извади часовника си, погледна:
– Ще стигнем тъкмо навреме!
Огледа болния и изведнъж недоволен сви устни:
– Трябваше да облечете фрак и да сложите лачените половинки, както и ръкавици…
– Вие сте жесток! – пошепна умиращият.
– Та как иначе ще срещнете Емилия! – засмя се непознатият. – Сякаш нищо не е останало от вашето следване в Германия.
– Да, там се кичат с такива работи, макар и книжни! – припомни си студентът, който някога бе учил в Германия…
– Да! Да! – смееше се господинът. – Вървете сега…
– Не! – задъхан опита да откаже болният.
– Пак ли се развикахте! – упрекна го непознатият.
– Зная къде искате да ме заведете! Вече зная и не искам!
– Нима сте престанали да обичате своята Емилия?
– Емилия! – простена болният.
– Ще я оставите ли още да чака? Мълчите! Тръгвайте сега… по-тихо… по-тихо…
Двамата напуснаха безшумно стаята. Слязоха по стълбите и излязоха на улицата.
– Сега ще можем да вървим като доволни младежи, безгрижни и весели! – предложи господинът и загледа изпитателно спътника си.
Той кимна одобрително глава.
– Безвкусица! Пеша? – избухна непознатият. – Ах, вие съвършено сте загубен, мой мили!
И с жест махна ръка към кочияша на близкостоящата карета.
Двамата се качиха.
– Трябва да умееш да живееш! – каза господинът, като се наместваше удобно. – Всяко нещо изисква своя тон и стил. Що за простащина да отидеш на такова тържество като устроеното при мене, а да завлечеш всичката улична кал със себе си!
– Емилия! – шепнеше забравен болният.
– Да, Емилия! Ще я видиш! – отвърна господинът, взе съобщителния шнур до кочияша и му заповяда да потегли.
Колата тръгна бавно по широката улица на града, като привличаше погледите със своята необичайна натруфеност. Болният студент е в някакво състояние на просъница. Но той не може да не забележи, че тяхното пътуване прави впечатление на минаващите хора. Под светлината на уличните лампи той вижда как мнозина спират, свалят почтително шапка и стоят тъй, докато колата отмине. Някак му е стеснително. Никога не е обичал да се натрапва на вниманието на хората. А колата непрекъснато пресича и извива от улица в улица. Най-сетне тя спира пред някакво голямо здание. Слуги в черно дотичват от широката врата, застават до колата.
– Моля! – поканва непознатият и става.
Студентът поглежда разсеяно слугите, отрупания с цветя вход на зданието, слиза от колата. Спътникът му го повежда. Докато се качват по широкото стълбище, следвани от слугите в черно, болният чува тихо, сподавено пеене.
– Емилия! – шепне той и не знае сънува ли, или всичко наоколо е действително.
На площадката пред вратата слугите избързаха пред него. Те разтвориха вратата и той видя обширна зала, пълна с хора. В същия миг забеляза, че странният му пътник бе изчезнал някъде, а пеенето спря.
От тавана в залата се спущаха огромни полилеи, които блестяха в ослепителна светлина с всичките си свещи. На далечното дъно се издигаше, на няколко стъпала от пода, тежко, високо кресло. Над него, зад овална преграда на някаква галерия, стърчаха главите на хористите, които пееха, и гърбът на диригента, размахал ръце.
– Къде е това? – запита болният.
В същия миг гостите в залата се раздвижиха и мълком отвориха път, като се оттеглиха към стените, стиснали цветя в ръцете си, а към креслото пристъпи и се настани в него странният спътник, появил се незабелязано отново отнякъде.
– Господа! – обади се той, обхванал с поглед присъстващите. – Ще ви представя нашия нов приятел. Всъщност може би той е познат на мнозина тука…
С тези думи той насочи поглед към една от по-младите жени. Като хипнотизиран болният погледна в същата посока.
– Емилия! – възкликна той.
Господинът от креслото продължаваше:
– Да, той е познат на мнозина, но тъй като ще влезе за първи път в нашето общество…
Гостите покрай стените се поклониха учтиво. Те всички бяха облечени като него в най-новите си тъмни костюми, някои дори във фрак, бяла жилетка, лачени половинки, панталони от фин черен плат. А жените – повечето в бели бални рокли.
– Пристъпи, скъпи приятелю, и заеми своето място сред нас.
Все по-голям страх сковаваше болния. Не можеше да помръдне. В същия миг диригентът горе на галерията отново дигна ръка и хорът запя предишната тиха и сподавена песен. Болният не можеше да се успокои.
– Къде съм? Какви са тези странни хора? – питаше той. Изведнъж тревожно завика: – Защо ме доведохте тука, защо ме доведохте тука…
Струваше му се, че и пеенето, и светлините, и странните хора с цветята в залата са някаква злокобна примка, в която го омотаваше властният му спътник. И тъкмо сега се загледа по-добре и видя. И хористите, и диригентът, и гостите в залата са кресливи и мълчаливи, бурни и кротки, красиви и грозни безплътни призраци, които изчезват и се появяват в светлината на полилеите. Разтревожен, той стоеше до входа. Вече съвсем ясно разбираше, че е попаднал в някаква опасност.
Двамина слуги пристъпиха към него. Поканиха го отново да влезе в залата. Той се помъчи да събере сили, да побегне, да се измъкне от протегнатите ръце. Тогава всички призраци, недоволни, мърморещи, тръгнаха насреща му. А господинът от креслото се дигна и сред голямата олелия прогърмя гласът му:
– Докога трябва да те чакаме!
Болният правеше последни усилия да се възпротиви. Но сега съвсем близо до него един женски глас пошепна:
– Подчини се, мой мили!
Той позна този глас. Вълна от нежност и наслада го обля.
– Емилия! – проплака той и тръгна.
И в някаква просъница долови как го заобиколиха множество хора-призраци, над които, властен и заплашителен, се възправяше господинът от креслото. Чу отново хоровото пеене и със спомена за любимата потъна във върховна, необятна тишина, а пред очите му се отвори просторен път, в дъното на който тя му махаше ръце и ласкаво се усмихваше…
Плахо трептеше кандилото над голямото сребърно разпятие в стаята и по стените бягаха уплашени сенки. Едва се долавяше тихият шепот на молещия се баща, а от другата стая – сподавеният плач на трите сестри.
Когато в стаята влезе повиканият лекар, болният лежеше мъртъв в своето легло.

Първи публикации в: списание „Х и п е р и о н“, брой 3 от 1922 г., и в споменатата по-горе авторска книга
„С м ъ р т“, също от 1922 г.

ооо
Б о н у с: светлина върху живота и творчеството на Владимир Полянов
http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=26834&p=46593&rb_v=viewtopic#p46593.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1089
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пон Дек 07, 2020 10:22 am

Янчо ЧОЛАКОВ – Две миниатюри

Р А Ц И

Стефан няма проблеми.
Детето му казва „кукла“. Жена му казва „Кариби“.
Банката го награждава с пътешествие. В хотела го посрещат със „Здравейте“. „Добър е Господ!“ – мисли си той в църквата на острова. Небето изрича „облаци“. Вятърът крясва „палми“.
Стефан дарява петачета на бездомни.
Купува от фрий шопа Барби. „Стефан добър!“ – казва дъщеричката му.
Нови бански. Старо море. Древен хоризонт, окъпан в синьо. Лежат на ситния пясък. Един рак се промъква до глезена на Стефан, за да го ощипе, но той не му обръща внимание. Лекарят преди два часа е казал „рак“.
Стефан вече има проблеми.

11 септември 2017


ВРЕМЕ ЗА ЕДИН ДЖИН

Капитан Маклоски се надвеси над типа с чашата.
– Не сте част от екипажа? Тук има двеста души, но вие не сте от тях... Появихте се като джина от бутилката!
– Ала не съм особено различен. Така че ме приемете за двеста и първия. И аз съм тръгнал от Земята, макар и по собствен маршрут. Обичам бургер с картофки, ко̀ла. Паузите с цигара и петнайсетте минути за джин с тоник. Мой познат казваше: „Дори да си зает, винаги ще намериш време за един джин!“.
Маклоски сбърчи чело. Бяха му докладвали, че от звездата Огранда няма и следа. Трябваше да бъхтят още двайсет години в криостаза, за да се доберат до следващия свят, годен за тераформиране.

Изображение

– Какъв сте, по дяволите?
– Слънцеядец. Консуматор, макар и не обикновен. На вас биха ви потрябвали поне няколко века, за да усвоите света на Огранда. Иначе казано – да го осерете. Да го взривите като трийсетте мироздания, през които минахте, преди да стигнете тук. А на мен ми бяха достатъчни петнайсет минути. Време, колкото за един джин. Това, на което станахте свидетели, беше обедът на един слънцеглът.
Маклоски се взря в илюминатора на „Кренкбий“.
„Клечка кибрит да запалиш, ще грейне като звезда“ – помисли си той.

Първа публикация: тук и сега. Източник: авторски файл.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1089
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пет Яну 15, 2021 12:31 pm

о Първо издание на знаменитите „Пътешествия на Гъливер“

Изображение

Преди 300 години (е, без пет!) Джонатан Суифт публикува своя
роман шедьовър, който всъщност пародира „Робинзон Крузо“. Той
осмива желанието на Дефо и на други автори от същата епоха да пред-
ставят фантастични истории като реалистични или документални. Похватът,
който Суифт използва, се нарича (според нашата Уикипедия) реалис-
тична фантастика или фантастичен реализъм – добър, отлично
оборудван полигон за разгръщане и на хорър истории...

Д ж о н а т а нС У И Ф Т

„Слъмскудаск“ от Лъгнагия, или ужасът да бъдеш безсмъртник

Лъгнагците са учтиви и благородни хора и макар че не им липсва известна доза от онази гордост, която е присъща на всички източни страни, проявяват любезност към чужденците, особено към тези, които се ползват с благоволението на кралския двор. Имах много познати измежду хора от най-висшите среди и тъй като винаги ме придружаваше моят преводач, разговорите, които водехме, не бяха неприятни.

Веднъж, когато бях в доста отбрано общество, един благородник ме попита дали съм виждал някои от техните стрълдбръги или безсмъртници. Отвърнах, че не съм; и го помолих да ми обясни какво означава това название, когато се отнася до смъртен. Той ми каза, че понякога, макар и много рядко, се случвало в някое семейство да се роди дете с кръгло червено петно на челото, точно над лявата вежда, което било безпогрешно указание, че то никога няма да умре. Петното според описанието му било голямо колкото сребърна монета от три пенса, но с течение на времето ставало по-едро и променяло цвета си; на дванадесетата година то ставало зелено и продължавало да е зелено до двадесет и петата година; тогава ставало тъмносиньо; на четиридесет и петата година петното ставало черно като въглен и голямо колкото английски шилинг, а след това вече не се променяло. Той каза, че такива деца се раждали рядко – не вярвал в цялото царство да има повече от хиляда и сто безсмъртници от двата пола, около петдесет от които той пресметнал, че живеят в столицата; между другите едно момиченце, родено преди около три години. Каза, че подобни деца не се раждали в определени семейства, а раждането им било чиста случайност; че децата на самите безсмъртници били смъртни както всички останали.

Признавам: като чух описанието му на тези хора, ме обзе неизразима радост; и понеже човекът, който ми разказа всичко това, се случи да разбира балнибарбски език, който говорех много добре, не можах да се въздържа и може би попрекалих с възторжените си възклицания. Извиках като в захлас: „Щастлив народ, където всяко дете може по една случайност да бъде безсмъртно! Щастлив народ, който може да се радва на толкова живи примери на древни добродетели и да има учители, готови да го обучават в мъдростта на всички минали епохи! Но колко несравнимо по-щастливи са тези прекрасни безсмъртници, освободени по рождение от всеобщото нещастие на човешкия род; хора, чиито умове са свободни и които са необременени и непотиснати духом от непрекъснатия страх пред смъртта!“. Изразих учудването си, че не съм виждал някои от тези прославени люде в двореца; тъй като черното петно на челото е толкова необикновена отличителна черта, щото не бих могъл да не я забележа; а изключено е негово величество, извънредно разумен владетел, да не си е осигурил голям брой такива мъдри и способни съветници; или може би добродетелите на тези почтени мъдреци са твърде строги за покварените и развратни нрави на един царски двор? Често виждаме от личен опит, че младите мъже са доста упорити и непостоянни, за да се ръководят от благоразумните напътствия на по-старите. Но тъй като на краля беше угодно да ми позволи свободен достъп до царската му особа, бях твърдо решен още при първия удобен случай, с помощта на преводача, свободно и изчерпателно да му изкажа мнението си по този въпрос; и без разлика дали ще благоволи да послуша съвета ми, или не, със сигурност бях решил едно, а именно: понеже негово величество често ми бе предлагал да се установя в тази страна, аз с най-голяма благодарност щях да приема тая услуга и да прекарам живота си там, в разговор с тези превъзходни създания, безсмъртниците, стига да им бъде угодно да ме приемат.

Господинът, с когото водех този разговор – защото, както вече споменах, той говореше балнибарбски, – ми рече със снизходителна усмивка, която обикновено се появява от съжаление към невежите, че се радва на всякакъв повод, който би ме задържал сред тях, и поиска от мен разрешение да обясни на присъстващите това, което бях казал. Предаде им думите ми и те поприказваха помежду си известно време на техния език, от който думичка не разбрах, нито пък можех по израза на лицата им да забележа какво впечатление са им направили моите мисли. След кратко мълчание същият господин ми обясни, че неговите приятели, които били и мои (така счете за уместно да се изрази), останали много доволни от разумните забележки, които бях направил, за голямото щастие и предимствата на безсмъртните и че искали да знаят подробно как бих устроил живота си, ако ми се беше паднало да се родя безсмъртен.

Отвърнах, че е лесно да се говори красноречиво на такава широка и приятна тема, особено за човек като мен, който толкова често за свое забавление си е представял какво би правил, ако е цар, генерал или важен велможа; и че неведнъж съм мислил с какво бих се занимавал и как бих прекарвал времето си, ако бях сигурен, че ще живея вечно.

Казах: „Ако имах щастието да се появя на този свят като стрълдбръг, още щом осъзная собственото си благополучие, като схвана разликата между живота и смъртта, първо, бих решил по всички начини и с всички средства да се сдобия с богатство; и преследвайки тая цел, чрез пестеливост и умело стопанисване бих имал основание да очаквам след около двеста години да бъда най-богатият човек в кралството. На второ място, още от най-ранна възраст бих се заловил да изучавам хуманитарните и положителните науки, като по този начин след време бих надминал всички останали по ученост. И най-после, грижливо бих записвал всяко важно действие или събитие, което се случва в обществото; безпристрастно бих обрисувал характера на няколко владетели и на важни министри, излагайки собствените си наблюдения по всеки въпрос. Съвършено точно бих записвал различните промени в обичаите, езиците и модите в облеклото, храненето и забавленията. И с целия този придобит материал бих бил жива съкровищница на знания и мъдрост и бих станал оракул на тоя народ.

В никой случай не бих се оженил след шестдесетата си година, а бих живял гостоприемно, но все пак пестеливо. Бих се занимавал с това да формирам и насочвам умовете на надеждни млади хора и черпейки от собствените си спомени опит и наблюдения, подкрепени с многобройни примери, бих ги убедил в ползата от добродетелите в обществения и частния живот. Но мои драги и постоянни другари ще са неколцина от собственото ми безсмъртно братство, сред които ще избера дванадесет – от най-старите до мои връстници. Ако някои от тях нямат средства, ще им доставя удобно жилище близо до собственото ми имение и винаги ще каня някои на трапезата си заедно с неколцина от най-ценните измежду вас, смъртните, чиято кончина – закоравял, какъвто ще бъда след толкова време – ще понасям безропотно или почти безропотно; и ще се отнасям към потомството ви по същия начин; досущ както човек се радва на карамфили и лалета в градината си, без да съжалява за загубата на увехналите предишната година цветя.

Ние с тези безсмъртници бихме споделяли собствените си наблюдения и историческите записки, събирани в течение на времето; бихме следили как покварата се промъква в света и бихме ѝ се противопоставяли на всяка крачка, като непрекъснато предупреждаваме и поучаваме човечеството; и това, прибавено към силното въздействие от личния ни пример, навярно ще предотврати непрекъснатия упадък на човешката природа, от който толкова основателно се оплакват през всички епохи.

Прибавете към всичко това удоволствието да се наблюдават различните революции в държавите и империите; промените в низшите и висшите слоеве на обществото; как древни градове се превръщат в развалини и затънтени села стават столици на царе. Да се зърне как големи, известни реки се смаляват до плитки потоци; как океанът напуска един бряг и залива друг; как се откриват много все още неизвестни страни. Как варварщината прегазва най-културните нации, а най-варварските се цивилизоват. Тогава бих видял определянето на географската дължина, откриването на вечното движение и универсалното лекарство наред с много други велики изобретения, доведени до най-голямо съвършенство.

Какви чудни открития бихме направили в астрономията, като надживеем и потвърдим собствените си предсказания; като наблюдаваме появяването и завръщането на комети, наред с промените в движението на Слънцето, Луната и звездите“.

Спрях се върху много други теми, които ми подсказваше естественото желание за безкраен живот и земно щастие. Когато завърших словото си и съдържанието му бе преведено както преди на останалите присъстващи, те надълго беседваха помежду си на тамошния език и доста се посмяха за моя сметка. Най-накрая същият господин, който ми служеше като преводач, каза, че бил помолен от компанията да ме извади от заблуждение по няколко въпроса и да поправи грешки, които съм допуснал вследствие на широко разпространената човешка глупост, благодарение на което съм носел по-малко отговорност за тях. Обясни ми, че този вид хора – безсмъртниците – се срещали единствено в тяхната страна, защото нямало такива нито в Балнибарби, нито в Япония, където имал честта да бъде посланик на негово величество и където установил, че жителите и на двете царства много трудно можели да повярват, че е възможен подобен факт; и че по учудването ми, когато за пръв път ми заговорил за тях, личало, че за мен това било също нещо съвършено ново и почти невероятно. Той заяви, че в двете гореспоменати царства, където по време на престоя си имал разговори с доста хора, забелязал дълголетието да е обща мечта на човешкия род. Че който бил с единия крак в гроба, с всички сили се стремял да задържи другия извън него; че най-старият все се надявал да живее поне още един ден и гледал на смъртта като на най-голямо зло, от което природата постоянно му внушавала да бяга; единствено на остров Лъгнагия жаждата за живот не била тъй силна, защото непрекъснато имали пред очите си примера на стрълдбръгите.

Измисленият от мен начин на живот – продължи той – бил невъзможен и не отговарял на действителността; понеже той предполагал младостта, здравето и силите да траят вечно; а никой не би бил толкова глупав да се надява на подобно нещо, колкото и крайни и необикновени да са желанията му. Следователно въпросът бил не дали човек би избрал винаги да бъде в разцвета на младостта си, със съпътстващите я благоденствие и здраве, а как ще прекара един вечен живот при всички неизбежни несгоди, които старостта води със себе си. Защото, макар малцина да признават желанието си да бъдат безсмъртни при подобни тежки условия, в двете преждеспоменати царства – Балнибарби и Япония – той забелязал как всеки желае да отложи смъртта за още известно време, та ако ще да стигне съвсем напреднала възраст; и рядко чувал някой да желае смъртта, освен ако подбудите му за това са извънредно голяма скръб или крайни изтезания. И ме попита дали в страните, където съм пътувал, както и в собствената ми страна, не съм забелязал същата склонност.

След тези уводни думи той ми разправи подробно за стрълдбръгите в техните среди. Каза ми, че до около тридесетгодишната си възраст се държали като смъртните, след което постепенно ставали по-мрачни и потиснати, като това състояние се усилвало, докато навършат осемдесет години. Научил това от собствените им признания; защото при положение че във всяко поколение не се раждали повече от двама-трима от техния вид, те били твърде малобройни, за да се правят общи заключения. Когато стигнели до осемдесетата си година, която се смята за пределна възраст в тази страна, те вече не само страдали от всички щуротии и недъзи на останалите старци, а и от много други, причинени от страшната перспектива никога да не умрат. Били опърничави, заядливи, алчни, мрачни, суетни и многоречиви; но и не можели да се сприятеляват и да изпитват каквато и да е естествена обич – обичта им никога не стигала по-далече от внуците им. Господстващи страсти били завистта и безсилните желания. А обектите, срещу които завистта им се насочвала, били пороците на младите и смъртта на старите. Размишлявайки върху тези пороци, те осъзнавали, че са напълно откъснати от всякаква възможност да изпитват удоволствие; а видят ли погребение, скърбели и роптаели, задето други са отишли в едно убежище на покой, където те самите никога не могат да пристигнат. Нищо не си спомняли освен онова, което са научили на младини и на средна възраст, а пък дори и тези спомени били много откъслечни; и за да узнаем истината или подробности по някакъв факт, по-сигурно било да се разчита на обикновени предания, отколкото на най-подробните им спомени. Най-малко злочести сред тях, изглежда, били онези, които оглупявали напълно и загубвали паметта си; към тях се отнасяли с повече състрадание и повече им помагали, защото те нямали лошите качества, които изобилствали у другите.

Ако се случи един безсмъртен да се ожени за жена от собствения си вид, бракът естествено бивал разтрогнат с благосклонното съгласие на царството още щом по-младият от двамата станел на осемдесет години. Понеже законът счита, че онези, които не по собствена вина са осъдени на непрекъснат живот в света, не бива да понасят двойно нещастие, като бъдат обременени със съпруга.

Щом изтекат осемдесет години, по закон на тях гледат като на умрели; наследниците веднага получават имуществата им, като за издръжката им се отделя само една оскъдна сума; а бедните от тях са на обществена издръжка. След този период се смята, че са напълно негодни да им се повери сериозна работа или да печелят пари; те не могат да купуват земи или да ги вземат под наем, нито пък им е разрешено да свидетелстват по съдебни дела, било граждански, било наказателни, дори не по спорове за межди.

На деветдесетгодишна възраст загубват зъбите и косата си, на тия години загубват и вкуса си, та ядат и пият до каквото се доберат, без охота и без наслада. Болестите, към които са били предразположени, продължават, без да се развиват или да изчезват. Когато приказват, забравят обикновените названия на нещата и имената на хора, даже на най-близките си приятели и роднини. По същата причина никога не могат да се развличат с четене, защото паметта не им служи дори от началото до края на едно изречение; и този недостатък ги лишава от единственото забавление, което иначе биха имали.

Понеже езикът в тази страна постоянно се променя, безсмъртниците от една епоха не разбират тия от друга; нито могат след двеста години да разговарят със смъртните си съседи (освен посредством няколко общи думи); и така те се намират в неизгодното положение да живеят като чужденци в собствената си страна.

Това е, доколкото си спомням, което ми разправиха за стрълдбръгите. Впоследствие видях пет-шест от различни епохи, най-младите на не повече от двеста години, които някои мои приятели ми водиха при различни случаи; но ако и да им казаха, че съм голям пътешественик и че съм видял целия свят, те никак не полюбопитстваха да ме разпитват; само поискаха да им дам „слъмскудаск“, тоест нещо за спомен, което е скромен начин на просия; така заобикалят закона, който строго забранява просията, тъй като обществото е поело издръжката им, макар тя и да е твърде оскъдна.

Хората ги презират и мразят; когато се роди един от тях, това се смята за лошо знамение и раждането се записва много подробно; така че с една справка в отдела за гражданското състояние можете да узнаете възрастта им, но регистрите са до последните хиляда години – старите са унищожени от времето или при размирици. Обикновеният начин за изчисление на тяхната възраст е да ги запита човек кои царе или велики личности си спомнят и тогава да направи историческа справка; защото без изключение те помнят владетеля, който е започнал да царува, преди да са навършили осемдесетгодишна възраст.

По-покрусяваща гледка от тези безсмъртници не съм виждал; а жените бяха по-ужасни и от мъжете. Освен обикновената уродливост на много дълбоката старост съответно с годините те придобиват страшна мъртвешка бледност, която не се поддава на описание; тъй измежду шестима безсмъртни аз веднага различих най-стария, макар да нямаха повече от един-два века разлика във възрастта.

Читателят лесно ще повярва, че от онова, което чух и видях, голямото ми желание за вечен живот значително отслабна. Доста се засрамих от приятните видения, които си бях представял; и си мислех, че и най-злият тиранин не би измислил смърт, която да не бих предпочел, за да избягам от подобен живот. Кралят се научи за всичко, с което се бяхме занимавали аз и приятелите ми, и много добродушно ми се подигра; дори ме посъветва на шега да изпратя няколко безсмъртници в собствената си страна, за да въоръжа нашите хора срещу страха от смъртта; но изглежда, че това е забранено с конституцията на кралството; в противен случай на драго сърце щях да поема всички затруднения и разноски по превоза им.

Не можех да не се съглася, че законите на кралството по отношение на безсмъртниците са основани на най-убедителни съображения; закони, каквито всяка друга страна ще се принуди да издаде при подобни обстоятелства. В противен случай, тъй като сребролюбието е неизбежна последица на старостта, тези безсмъртни с течение на времето биха станали собственици на целия народ и биха завладели гражданската власт; което, понеже им липсва способността да управляват, непременно ще доведе до погубването на обществото. *

Преведоха от английски: Теодора и Боян АТАНАСОВИ

От източника: https://chitanka.info/text/471-pyteshestvijata-na-gylivyr/28#textstart

* Заглавието „Слъмскудаск“ от Лъгнагия, или ужасът да бъдеш безсмъртник е на съставителя на тази
е-антология – Александър Карапанчев. Бел. alex.

Изображение
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1089
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Пон Фев 01, 2021 10:56 am

Изображение

Твърдо сме убедени, че никоя сериозна международна
антология на хорър разказа не може да мине без опус от жан-
ровия гений Едгар Алън По. Сега попълваме нашия пропуск с един негов
кратък текст, излязъл за първи път в списание The Southern Literary
Messenger (Ричмънд) през септември 1835 година.


С Я Н К А – притча от Едгар По

Превeдe: Светослав МИНКОВ

Вие, които четете тези редове, сте още между живите, но аз, който ги писах, съм преселен отдавна вече в долината на сенките. Защото странни неща се случват и много тайни ще се разкрият, и векове ще минат, преди да попаднат тези записки в ръцете на хората. И когато те ги намерят, някои няма да ми повярват, други ще се усъмнят и само много малко ще се замислят над буквите, които аз съм изрязвал със стоманен резец.

Тази година беше година на ужаса и чувствата, по-силни от всякакъв ужас, за които няма име на земния свят. Защото явиха се много чудеса и знамения и навсякъде, над земята и моретата, чумата властно размахваше своите черни крила. А пък на тези, които можеха да гадаят по звездите, небето вещаеше бедствия; а между другите и аз, гъркът Ойнос, виждах, че ние се приближаваме към седемстотин и деветдесет и четвъртата година, когато планетата Юпитер, пред входа на съзвездието Овен, се съедини с червените пръстени на страшния Сатурн. Особеното състояние на небесата, ако се не лъжа, се отрази не само върху физическия мир, но и върху душата, въображението и мислите на цялото човечество.

Една нощ ние седяхме седем, в славния чертог на мрачния град Птолемаида*, около съдове с хиоско вино. И в нашата зала нямаше друг вход освен високите бронзови двери; а тези двери беше изработил художникът Корин с рядко изкуство и те бяха затворени отвътре. Черните завеси в тази мрачна зала скриваха от нас луната, бледните звезди и безлюдните улици; но те не можеха да ни избавят от спомена и предчувствието за гибел. Ние бяхме окръжени от странни неща, които не мога да си обясня – материални и духовни явления – тежка атмосфера – чувство на тегота – мъка – и главно онова страшно състояние, което изпитват нервните хора, когато чувствата са изострени, а душевните способности спят. Смъртна тежест виснеше над нас. Виснеше над главите ни – над цялата зала – над чашите, с които пиехме. Виснеше и теглеше към земята всичко освен пламъците на седем железни светилника, които озаряваха нашето пиршество. Протягаха се тънки, дълги езици светлина, те горяха с бледен и неподвижен пламък и в техните отражения на кръглата ебенова* маса, зад която седяхме, всеки от нас виждаше бледнината на своето лице и безпокойния блясък на отпуснатите очи на своите пируващи другари. И все така се смеехме и веселяхме ние – с истерично веселие; и пеехме песните на Анакреона – безумните песни; и се опивахме с вино – макар че неговият цвят ни напомняше за кръвта. Защото в залата беше осмият наш другар – младият Зоил. Мъртъв, в саван, той лежеше прострян, той – геният и демонът на цялата картина. Уви, той не участваше в нашето пиршество и само лицето му, изкривено от болестта, и очите, в които смъртта не беше угасила още пламъка на чумата, като че ли ни следяха и взимаха участие във веселието, доколкото мъртъвците могат да взимат участие в безумното веселие на онези, които трябва да умрат. Но макар аз, Ойнос, да чувствах, че очите на покойника са устремени в мен, мъчех се да не разбирам тяхното горчиво изражение и, загледан вторачено в дълбината на ебеновото огледало, със силен и звучен глас пеех песните на теосеца*. Но малко по малко моите песни замряха и тяхното ехо, което се носеше сред завесите, притихна, заглъхна, застина. И ето, от черните завеси излезе една тъмна, неопределена сянка, подобна на онази, която луната отделя от човека, когато той стои ниско над хоризонта. Но това не беше сянката на човек, нито на Бога, нито на някакво известно същество. И като премина край завесите, тя застана, възправена цяла, върху повърхността на бронзовите двери. Ала сянката беше смътна, безформена, неопределена и не беше това сянката на човек или бог – нито на Гръцкия бог, нито на Халдейския, нито на Египетския. И сянката стоеше върху бронзовиге двери, под свода на корниза, и не се движеше, и не произнасяше нито дума, стоейки неподвижно. А дверите, на които сянката беше застанала, ако паметта ми не ме лъже, се издигаха срещу краката на младия Зоил, над неговото тяло, загърнато в саван. Но ние, седемте пируващи другари, когато видяхме сянката да излиза от завесите, не посмяхме да се обърнем към нея и с отпуснати очи гледахме вторачено в дълбината на ебеновото огледало. И най-после аз, Ойнос, казах полугласно няколко думи и попитах сянката къде живее и как се нарича. И сянката отвърна: „Аз съм сянка и моето жилище е близо до катакомбите на Птолемаида, до мрачните адски равнини, които се мият от нечистия канал Харон“. И тогава ние, седемте, изтръпнахме от ужас на местата си и скочихме уплашени, обезумели, разтреперани, защото гласът на сянката не беше гласът на едно същество, а на много; и от дума на дума той се изменяше, като долиташе глухо до ушите ни и напомняше познатите и близки гласове на хиляди починали другари.

От източника: Едгар По. Фантазии. – Сборник с разкази. – София: А р г у с, 1922 година... Минков превежда още един сборник на този отвъдокеански маестро – „Лигейя и други фантазии“ (1921, вероятно от руски или от немски език).
______________________

* Птолемаида е древното име на град Акра или Ако в Северен Израел; ебенът (остаряло название) е всъщност абанос; а пък теосецът, това е древногръцкият поет на любовта и пиршествата Анакреон. – Бел. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1089
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Нед Фев 28, 2021 11:30 am

Б Л А Т Н А Т А

А в т о р : Стефан КРЪСТЕВ

Чувах я и се задушавах.

Мрях и беше мъчително, борих се, силите ми отслабваха, волята ме напускаше и тя ме изпълваше. Сега, когато обладаваше всяка моя клетка, всяко кръвно телце, всяка бактерия, която живееше в мен, и я усещах с всичко свое, имах чувството, че за пръв път правя секс, че достигам оргазма на боговете, а всъщност ме убиваше. Жестока и прекрасна, прелестна и задушаваща. Опитах пак да се боря, но тогава отново стана болезнена и бързо ме обезсили. Предадох се и трябваше да съм мъртъв, ала тя нямаше намерение да ме остави толкоз бързо. Искаше да се позабавлява. Като коте със зашеметено мишле. Позволи ми да вдъхна въздух. Ароматът ѝ беше прекрасен, но се долавяше и нещо… не мога да го нарека по друг начин, освен – зло. Мирисът на гнилост е съвсем естествен, все пак се намирам край блато.

Изображение

Имаше и нещо друго. Нещо отровно. Погнусих се и щях да повърна. Кой знае какви химически отпадъци се изхвърлят в този затънтен, разпадащ се регион. Наблизо още живеят и човешки същества, обаче втората сигнална система при тях е по-скоро символична. Те са всъщност бедни старци. И изоставени. Дори не знаят какво им се случва. Повърнах. Но пък жабите в блатото крякат. Не, просто тя едва не ме задуши. Какво преживяване само! Задушаваща мелодия. Като агресивна любовница. Запомних нотите. Важните, върху които щях да поработя и да се получи желаното. Мелодията, точно за този филм, за мен си беше голямо предизвикателство. Имах нужда от тишината. Приятелката ми малко се разсърди, че реших да пътувам без нея, ала знаех, че само така ще чуя. Чувствах, че вдъхновението ще дойде край някое блато. Не че сюжетът на филма имаше нещо общо с блата. Просто предчувствие. Или пък си обичах блатата. Кой знае? Не търсих точно блато, единствено тишина. Някъде, където да се чувам, без да се терзая.

Първо спрях в малкото селце, доста встрани от голямата магистрала и живота. Пиех бира и слушах старците, после стана дума за блатото, заразправяха си небивалици за погълнати крави и коне, заспориха имало ли е, или не военни камиони и блатни духове, някой се прекръсти, друг плю, сетне въпреки преклонните си години едва не се сбиха, но блатото с нещо ме привлече. Сигурно защото раздвижваше духовете и на тези кротки хорица. Опънах палатката точно там, където почувствах, че е опасно да продължа, и малко по-късно ми се стори, че я чувам. Даже леко ме стресна, сякаш не идваше от дълбините на съзнанието ми като идея, а като действителен звук. Като вик за помощ. Заприлича ми после на сърдития глас на приятелката ми. По-скоро на сърдитото ѝ мълчание, но нейното мълчание имаше звук. С него ме и изпрати, и не беше права. Живеехме пет години заедно и нещо трябваше да се промени. Правих всичко възможно, пък и филмовата мелодия ми се струваше някакъв шанс. Изострих слуха. Обичайните жабешки концерти, ала нищо необикновено. Отпуснах се, въздухът беше много тежък, заиграха кръгове пред очите ми, после мелодията започна да прелива. Съвсем различна мелодия, съвсем различна от всичко, което съм чувал, а и чувството се различаваше. С нея не се политаше като с останалите, напротив, тя поглъщаше. Обземаше, не любейки, ами изнасилвайки. Не целуваше, а наказваше. Не отхапваше от страст, а за да разкъса. Гълташе, гълташе в някаква враждебна празнота и това продължи, докато траеше съпротивата ми, сетне обаче стана приятна, неземно приятна и ми откри небеса като много други красиви мелодии. Оттук нататък нотите ѝ зазвучаха ясни, наредих ги мислено и запаметих, но съзнах, че никога няма да ги напиша, защото не дишах и умирах. Тогава тя ме остави да си взема въздух. Повръщах и се чудех. Дали наистина не е имало някакви военни камиони, които са изхвърлили опасни отпадъци? Едва ли, просто въздухът около блатата е тежък, пък аз трябва да направя нещо, понеже отношенията ми с моята любима започват да приличат на блато.

Невероятен мотив. Много самобитен. Мотив от блато край умиращо село. Жабите ме аплодираха или ми се присмиваха. Благодарих им няколко пъти и се зареях сред блуждаещите духчета. Почнах да гоня едно, а то се извиваше между тръстиките и ми се смееше с момичешки глас. Когато го догоних обаче, се оказа безполово и ми се оплези. Тогава над повърхността се подаде главата на Големия мляскащ змей, беше с проядена от киселина камуфлажна каска, с два биволски рога. Каза ми, че не сънувам, и ме изяде. Сепнах се, но кошмарът ме разсмя. Ще има да разказвам какво съм сънувал, помислих си и усетих отново задушаването, след което мелодията премина в друг мотив. Почувствах любопитство и пристъп на творческа треска, смесен със сексуална възбуда и ужас. Нямах такъв талант. Аз само се задушавах и я чувах… Заблуждавах се, че я композирам, а я слушах и тя се приближаваше. Това беше химнът на пустотата. Изсвирен на каквито и да било познати ми инструменти, щеше да загуби част от чара си и убийственото си въздействие. Ужасяващ и прекрасен, смъртоносно диханен, обсебващ. Кой можеше да го изсвири? Кой!

Тогава я видях. Принцесата на блатата. Слаба до недъгавост и с някакъв свръхестествен, извратен сексапил. Приличаше и на ангел, и на алегоричен образ на болестта. Имаше гърдите на силиконова Венера, ала залепени върху почти голите кости. Стори ми се, че месата ѝ висят, но това бяха дрипи, толкова раздрани, че не криеха нищо. Стъпваше грациозно като котка, а от разрошените ѝ коси имах чувството, че излитат птици. Обвита в блатно сияние като с ореол, тя пристъпяше насреща ми и свиреше на непознат духов инструмент от тръстика. Слушах я вцепенен и се задушавах. Легна до мен, свири още дълго. Преди да ме погълне безпаметният сън, помня как тя ме целуна по гърдите.

Когато се събудих, всичко ми се стори сън, но побързах да напусна мястото. Спрях за една бира в селото и я видях. Прегърбена, вървеше под тежък наръч дърва, не можех да зърна лицето ѝ – толкова пласт кир имаше върху него, обаче бях сигурен, че е тя. Поразпитах. Обясниха ми, че е болно момиче. Преди години баща ѝ се удавил в блатата и полудяла. Кръгло сираче. Селото се грижело доколкото може за нея, но не било лесно, понякога ставала агресивна.

Неволно опипах мястото, където ме беше целунала. Не усетих нищо, беше като под местна упойка. Напускайки селото, ме обзе творческата треска. Съвсем забравих за преживяванията си и работех върху композицията. Два дни по-късно бе завършена и аз се готвех за изненадващ удар. Творбата ми беше изненада и за мен. Най-доброто нещо, което до този момент съм правил. Чувствах се обаче странно и когато опипах гърдите си, разбрах причината. Умъртвеното от целувката ѝ място върху гърдата ми в началото бе голямо колкото бирена капачка. Струваше ми се, че расте, но бях тъй погълнат от доизкусуряването на мелодията, че не обръщах сериозно внимание. В това време безчувственото петно беше пораснало до размерите на длан. Застанах пред огледалото и потръпнах от отвращение. Кожата не се различаваше, ала под нея видях как нещо расте, пълзи и поглъща бавно, милиметър по милиметър, тялото ми. Глътнах крясъка си. Точно в този момент влезе приятелката ми. Навярно забеляза промяна, защото ме попита какво ми е, а аз прикрих. Бяхме се сдобрили. Вечерта поливахме новата творба. Изглеждахме весели. Леко пияни и много лъчезарни. Предложих ѝ най-сетне брак и тя прие. Петното вече бе обхванало целия ми торс. Когато в ранните часове легнахме да се любим, то я погълна.

Дълго, дълго крещя и се бори за въздух, преди да потъне в блатото.

И з т о ч н и к : авторски файл
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1089
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот Mandor » Пон Мар 08, 2021 8:49 am

Разказът „Блатната“ е публикуван в авторския сборник „Порочна връзка“ (2008 г.)
Mandor
 
Мнения: 170
Регистриран на: Сря Яну 29, 2003 12:28 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Вто Май 04, 2021 11:20 am

Изображение

● На български език тази история излиза за първи път в списание
„Тера фантастика“, брой 1 от 2020 г. (главен редактор Макрия
Ненов Ненов, редактор Дилян Благов). Очевидна е нейната
кореспонденция със знаменитата новела на Франц Кафка
„Метаморфозата“, само че написана с букви наопаки или, да
го кажем тъй, вдъхновено разказана под обратен зрителен ъгъл.

С тази публикация отбелязваме 4-годишнината от първата у нас
кръгла маса, посветена на жанра хорър. 1*


ПО-ДОБРА МОРФОЗА 2*

Брайън ОЛДИС

Виж сега, ще ти го обясня така, че се надявам да ме разбереш. Литературата е окей, но онова, което наистина ме кефи най-много, е щъкането. Разбираш ли? Щъкане – насам-натам, напред-назад, навсякъде, където ми хареса.
Което ще рече, че посоките са по-добри от изреченията. Всяка посока е по-добра от което и да е изречение. Щъкане, щъкане, щъкане. Блаженство.
Аз и приятелите ми се бяхме отдали на безгрижно и безспирно щъкане. Разбираш ли? Едно мегащъкане из целия този жилищен блок в Прага. Миг невнимание и какво се случва?
О, Исусе, събуждам се и откривам, че съм трансформиран. Сякаш лежа в някакво ЛЕГЛО, трансформиран в… Не, чакай, трябва да ти кажа. В огромно бледо човешко създание.
Добре де, мамка му, във Франц Кафка. КАФКА. (Това е неговото име. Те имат ИМЕНА.)
Къде изчезнаха всички? Никъде, не знам къде. Не знам, никога преди не съм имал дори едничка мисъл. И изведнъж съм Франц Кафка, лежа там, в това легло, и мисля до побъркване. МИСЛЯ. Блях…
Всичко, което мисля, е просто ужасно. Нали разбираш, аз обичам омазнените парцали и може би плесента. Малко влага в някой мръсен ъгъл и съм щастлив. Нещичко там да има, мазнинка, нали разбираш? Но не и, мамка му, да мисля.
Честно, дори не знаех, че мисленето е изобретено. Ала ето ме тук, мислейки, и мога даже да кажа за какво – мислейки лоши неща за баща си. Как беше толкова тираничен, как беше толкова силен и космат и гласът му беше толкова силен, а когато переше сутрин, разплискваше водата в умивалника и си секнеше носа вътре, едновременно от двете ноздри в сапунената вода, и…
Виж, Господи, нищо против мисленето, но цялата концепция за БАЩА ми е чужда. Така де, нали помниш, че там долу, в сутерена, ние просто се пръкнахме? Просто се появихме. В един момент – нищо, само яйца. В следващия момент – на крака и тичащи. Дузини от нас, щъкащи.
Разбираш ли? Щъкащи, забавляващи се истински, изключително пъргави. Малки крачета, чаткащи бързо като кречетало. А после почувствах леглото под себе си.
ДВА КРАКА.
Господи, какъв кошмар!
Само ДВА КРАКА. Къде ли са отишли другите? Какво, по дяволите, се очаква от мен да правя с два крака? Мислиш ли, че може да се щъка добре само с два крака? Забравѝ!
Два крака. Не мога да се примиря с това. Между краката – нещо като коса и това глупаво увиснало нещо. Усещам го с моите мандибули… 3*
Мандибули! Ааах, какво са ми сторили копелетата? Изгубил съм мъхнатите си мандибули. Нямам мандибули. Имам само тези хилави ръчички, целите бледи и месести, и…
… и аз го дръпнах и то някак си се втвърди…
… леле, сякаш мъничкият ми гръден кош се пръсна…
… то изхвърля някаква каша, каквато по принцип бих могъл да ям, но сега тя се изстрелва надалеч и цяла бъркотия от емоции нахлува в моето… СЪЗНАНИЕ… бъркотия, с която не мога да се справя. Виж какво, репродукцията не би трябвало да изисква такъв катаклизъм.
Но почти веднага Кафка – тоест аз, по дяволите – започвам да мисля отново и ставам от леглото. Не се шегувам. Аз. Ставам. От. ЛЕГЛОТО.
Какъв ужас! Тези два ужасни, дълги бели крака, зле оформени, покрити с пласт от плът… Аз ги движа и вместо да щъкам щастливо по пода, стоя изправен на крака в съвсем неправилно положение. И вървя, балансирайки върху тези две кокили високо над пода.
Уплашен ли? Синко, бях уплашен до побъркване. Бях ужасѐн, това е истината. В другия край на стаята има един сандък, под който обикновено щъках. Вместо това аз вдигам часовника от него и виждам, че е шест и половина.
Следиш ли какво ти казвам? Аз отчитам какво показва някакъв си часовник и си мисля, че е време да отивам на работа. Аз, който никога през живота си не съм разчитал часовник или ходил на работа. Гледай сега, прекарвал съм дни наред в сутерени и други подобни места, но за забавление. ЗАБАВЛЕНИЕ. Работа ли? До този момент никога не бях чувал за работа и там си се представях обут в панталони и седящ на бюро с някаква счетоводна книга. Седящ. Господи, питам се панически – как, по дяволите, се СЯДА? Но, някак си едновременно с това, се и мия – опитвам се да махна мръсотията от себе си.
Това е невероятно. Мислех, че сапунът е нещо за ядене, но ето ме тук, наричам себе си Франц и трия това нещо около шията си. И въобще не харесвам мръсотия. А само до вчера мръсотията беше обичайният ми начин на живот.
И хоп, появява се баща – окей, не споделяй това с никого, казвам го само на теб, – БАЩА, който тропа по вратата с юмрук и вика: „Франц, Франц, какво става с теб?“.
Мислиш, че това е странно? Тогава чуй: аз ОТГОВАРЯМ.
Да, издавам този вид шум с гърлото си, казвайки: „Вече съм готов“. Ето това казвам. Никога преди не съм изговарял нито една дума – да, много щъкане насам и натам, но никога нито ДУМА. Държа се нахакано, макар и леко да треперя, казвайки: „Вече съм готов“. Може би ставам по-силен.
И кошмарът продължава. Не мога да го опиша. Би си помислил, че съм се побъркал, ако ти кажа. Имам предвид, че седя на маса за закуска с някакво СЕМЕЙСТВО. Не хиляди, а само четирима, всеки с по два от тези крака, за които ти разказах. Мислиш, че аз изглеждах странно? Майната ти.
Потрепервам, като си помисля за тази закуска. Тези хора… никой от тях не разбираше, че аз не съм човек. Те ме гледаха и си представяха, че съм някой си на име Франц Кафка. Може би наистина си мислеха, че съм Франц Кафка. На хората, които не могат да щъкат, просто не може да се вярва.
Стоейки, аз опитвам овесени ядки от една купа.
И така, след като се нахраних и открих, че мога да тъпча негранясали неща в гърлото си – без лоши последствия, – аз опитвам едно бързо щъкане из помещението. Мога ли да се изкатеря по стената? Мога ли да щъкам по тавана?
Какво, с тези два крака?
Забравѝ.
Падам на главата си и чупя един стол. Останалите трима с крясъци се разтичват наоколо – доста бързо, признавам, но това не можеш да го наречеш щъкане. Щъкането изисква техника. Не е нужно да ти го обяснявам.
Идеята ми е да изляза от къщата. И така, аз обличам някакво палто. Не се смей. Казвам ти, обличам палто. В този кошмар всички обличат палта, когато излизат навън. Може би някой ден ще видя смешната страна на това.
По пътя за работа се сблъсквам с Милена. Това е една женска от вида.
„Здравей, Франц“, казва тя. „Благодаря за писмото ти. Как си?“
Това би трябвало да е секси, но не се възбуждайте, приятелчета. Франц – тоест аз – т.е. той – целият се изчервява. Не може дори да я погледне подобаващо. Заеква. През ума му минават просто невероятни неща, които би ѝ сторил, включително да я сложи на диван и да заемат нереалистични позиции без дрехи, извършвайки резки движения.
Разбира се, ЯЙЦАТА стоят в дъното на всичко. Поне това мога да разбера. Но допринася ли той така за снасянето на яйцата? Те произвеждат ли яйца?
Ни най-малко. Те просто стоят там, на улицата.
„Не съм много добре тази сутрин“, казвам аз. „Въпросът за моето здраве е труден и за изчерпателен отговор ще трябва да ти напиша писмо, ако ти имаш търпение да го прочетеш. Не бих се разсърдил, ако не го прочетеш. На каквото и да мислиш, че приличам, не отговаря непременно на истината.“
Това е странно. „Харесвам цветята“, отговаря тя. „Те сега са в моята стая. Те внасят светлинка в нея. Може би ще дойдеш да ги видиш, да ме посетиш.“
А аз казвам: „Не, ти не ме слушаш“. И той си мисли за нейния яйцеснасящ орган.
Мога да чуя куркането в стомаха му и жадувам да избягам между паветата, където лежат вкусни конски изпражнения. Бих могъл да щъкам, щъкам, щъкам, щъкам като фурия между тях.
„Тази сутрин не спирам да си представям – моля те да ми повярваш, Милена, защото, когато сме женени, ти ще трябва да понасяш безропотно всичко това, – но не спирам да си представям, че имам множество малки крехки крачка с цвят на сепия.“
„Какъв цвят?“, пита тя, стресната.
„На сепия. Един вид леко бледокафяви, може би с нюанс на махагон. Както и да е, аз продължавам да си мисля, че съм един обикновен домашен вредител. Конско лайно!“
„Какво?“ Милена се отдръпва с отвращение. Но последните думи са мои. Успях да процедя тази едничка фраза, „конско лайно“. Много по-добра от всякакви разговори.
Кафка и Милена се уплашват и побягват в различни посоки. Изглежда, че снасянето на яйца претърпява провал. Някак си стигам до работното си място. Там са се струпали всякакви хора – аз, разбира се, съм ужасѐн – с големите си обувки. Не спирам да си мисля, че ще бъда стъпкан, дори когато тълпата ме нарича Франц.
Сядам пред някакво бюро със счетоводна книга. Това не е толкова трудно, колкото си мислех, защото открих как да… виж, не ти обяснявам всичко това за забавление… открих как да се прегъвам в средата.
Сядам и какво правя?
Не би трябвало да правя това. Знам, че не би трябвало, но въпреки това го правя. (Да, точно така, опитай се да го разбереш...)
Започвам да пиша проклетата Преписка.
В някаква тетрадка.
Изписвайки цели думи.
Сякаш няма да има утрешен ден.
Страхувам се да не бъда хванат. Не ми казвай, че в това няма смисъл. Има го това нещо, моята РЪКА, изключително противна, и тя се движи, правейки малки заврънкулки върху хартията. Самите заврънкулки биха могли да ми носят някаква наслада, ала за съжаление те не са дори близки до щъкането – о, не, аз сякаш се намирам в някаква лишена от щъкане вселена – и тези драскулки означават нещо. Означават. ОЗНАЧАВАТ.
Не ме карай да обяснявам, просто приеми, че това е, което правят. Ясно?
„К. беше информиран по телефона, че следващата неделя ще има кратко разследване по неговия случай.“
Ето какво Кафка – тоест ето какво написах аз. То нямаше смисъл за мен. Не съм глупак, но това изречение не би имало смисъл за никое насекомо. Телефон? Неделя? И все пак той – аз – изглеждах достатъчно удовлетворен и продължих да редя думи по страницата.
Какво е всичко това?, попитах го. Кой, по дяволите, си ти?
Естествено, никакъв отговор.
Но тогава той прекрати това драскане, което бе облекчаващо. Подпря глава на ръцете си. Затвори очите си. Тоест, съжалявам, аз подпрях глава на ръцете си и затворих очи.
Лоши чувства ме завладяха.
Някакъв инспектор се приближи, пристъпвайки тежко между чиновническите бюра.
Щом стигна до бюрото на Кафка, той заговори.
„Продължавай работата си.“
Вдигнах поглед. Най-после намерих гласа си.
„Моля, помогнете ми“, изцвърчах. „Аз съм една невинна хлебарка, сър.“
Кафка – аз – бях заведен при главния инспектор. Повторих твърдението си. Но сега успях да го кажа по-високо. Моите две бледи меки малки лапички махаха, сякаш в знак на протест.
Накрая бе повикан лекар. ЛЕКАР. Изглежда тези човешки същества често се чувстват… неразположени… един вид неспособни дори да не щъкат. Той ме прегледа и не бе изненадан да открие, че имам само два крака, въпреки че аз, естествено, се оплаквах от това.
И така, сега съм тук, в тази влажна килия. Което е едно значително облекчение, позволи ми да ти кажа.
Слава Богу, тук има хлебарки. Те щъкат навсякъде по пода. Щъкат, щъкат, щъкат. Чудесно. Най-после нещо смислено.
Аз лежа на пода, така че да могат да щъкат върху мен.
„Недейте. Моля ви“, казва Кафка. Аз.
„Разкарай се“, казвам аз.
Щъкане, щъкане, щъкане.
Щастие.

● Разказът „По-добра морфоза“ (Better Morphosis) е бил прочетен на глас на конференцията на IAFA 4*
през месец март 1990 година.

Преведе от английски: Григор ПОПХРИСТОВ

__________________________________

1* С повече подробности ТУК:
https://trubadurs.com/2017/05/13/diabolistite-polagat-osnovite-na-balgarskiya-horror-20170513/.
2* Морфоза – последователността или начинът на развитие, или пък промяна на организъм или някоя негова част.
3* Мандибули – тоест долни челюсти (мед.).
4* IAFA – съкращение от International Association for the Fantastic in the Arts, основана в САЩ през 1982 г. – Бел. alex.
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1089
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Re: ■ Още от същото: HORROR

Мнениеот alexandrit » Нед Юли 04, 2021 11:21 am

Изображение

■ Един приятел, журналист и библиофил като мен, ми подари старинно томче в джобен формат и с твърда виненочервена подвързия. Особено ме заинтригува подзаглавието на този сборник: Диаболистични новели. Със своята датировка на издаване (1940) то пряко доказва, че българското направление диаболизъм не е угаснало през 1920-те години, както твърдят някои „печени“ познавачи. Всъщност по обем тия девет опуса вътре са си разкази, а дяволски пръст или рог в тях ту има, ту няма... изчезва и eто че пак се връща, обвеян от загадки... Днес ви предлагам една история, обърната към нас с другото, с реалистичното лице на Янусовия жанр horror.

Орлите във висините – нападението във въздуха

Димитър Ев. ЧЕШМЕДЖИЕВ *

Една страшна нощ измина за Ива – бедна млада майка, останала с малката си рожба в очакване на своя съпруг. Той не се върна тая нощ от работа в близката каменовъглена мина.
Тежък сън с лошо премеждие угнети мисълта на бедната жена.
Сутринта тя се вдигна от леглото си, цяла обляна в пот и изнурена от видението в съня. Сетне взе малкото си спящо дете, притисна го здраво в своята гръд, целуна бузичките му и въздъхна с облекчение.
И като гледаше с неземна любов рожбата си, каза:
– Добре, че беше сън!...
– Но какво видя тя в съня си?
– Две огнени птици щяха да отнемат нейния живот и отвлекат малката ѝ рожба.
– Да, то беше сън. И тя бърже отклони мисълта си от сънуваното през нощта.
Залисана с домашната си работа и приготовлението на храната за своя съпруг, тя едва долови напредналото време през тоя ден. Вече наближаваше пладне и тя трябваше да отиде с детето и занесе храна на мъжа си.
Слънцето грееше високо и горещината се чувстваше в задушна атмосфера, която сегиз-тогиз съвсем слабо се облекчаваше от малка прохлада от подухване на горския вятър.
– Но Ива трябваше по-бързо да занесе храната.
И тя взе в една кошница приготвената храна, а в другата си ръка прегърна малкото си детенце и се отправи към близката местна въздушна железница.
Наскоро по линията една вагонетка се зададе. Кантонерът помогна на младата жена да се настани; тя взе с лявата си ръка в скута детето, сложи кошницата с храната при нея и вагонетката потегли.
Пътуването траеше около половин час. Вагонетките по тази въздушна линия се движеха изключително над една гъста и едва проницаема гора.
От височината на самата вагонетка пътницата Ива виждаше пропастта в гъстата гора. Тя често чуваше кресливите громки гласове на буйните обитатели на гората – пойни птици: славеи, дрозд, кос, кълвачи и много други.
Слънцето още по-горещо припичаше и умората се чувстваше със знойна топлота.
Ива, заета в мислите си, не можа да забележи и бе изненадана от появяването при нея на две хищни грамадни птици.
Беше почти посред пътя, когато двата грамадни орли от две посоки се хвърлиха като стрели върху беззащитната Ива и детето ѝ.
С лявата си ръка младата жена се държеше здраво о едната от четирите вериги на вагонетката, а с дясната – още по-здраво притисна детето си, като го зави с шала и се приготви мигновено за отбраната.
Единият орел нападна направо детето ѝ. Ужасена, Ива със стиснатия юмрук отчаяно удряше по човките свирепите птици-зверове. Вагонетката бавно продължаваше своя ход; двата орли кресливо и яростно нападаха и атакуваха жертвата си. На Ива лявата ръка, с която се отбраняваше, ставаше все повече немощна, защото грамадните птици-зверове с едно необикновено настървение бясно хапеха бедната жена.
По желязната верига и дъските на вагонетката покапаха едри капки кръв; борбата и отчаяната съпротива продължаваха. Нападнатата жена, още по-здраво бранейки детето си, в отчаянието и своята безпомощност викаше до Бога за помощ.
Нови струи кръв и меса от ръката на Ива окапаха и заляха вагонетката; лицето също ѝ бе обляно в кръв и неузнаваемо.
И докато драмата във въздуха се водеше с нечовешки усилия от майката за спасението на рожбата си – прицелния обект на нападението на хищниците-орли, долу – в низините – трима ловци дочуха отчаяните писъци на отбраняващата се жена.
Моментът беше решителен: шалът, с който Ива прикриваше и бранеше детето си, единият орел успя да ѝ го отнеме; откъснати части от него, напоени с кръв, паднаха долу в пропастта.
И тримата ловци бързо в същия момент дадоха няколко изстрели във въздуха, обаче дръзките нападатели-орли, виждайки омаломощението и отслабналата съпротива на майката, целяха да отвлекат детето, като следваха движещата се вагонетка и продължаваха с още по-голяма ярост нападението.
В тоя момент вагонетката равномерно следваше своя път. И тримата ловци тичешком следваха нейното движение; единият от тях изпревари другарите си, като се покатери на една голяма височина, дето линията непосредствено висеше във въздуха на сравнително по-ниско разстояние от земята. Той приклекна, прицели се и гръмна. Сетне последва мигновено и втори изстрел. И улучи. Единият от орлите – птицата-звяр, с крясък и чупене на клонeте в гъстата гора се строполи на земята. Другият орел, слабо ранен от изстрелите, полетя в обратна посока. Останалите двама ловци надире причакаха отстъпващия нападател, прицелиха се и го убиха. И той падна на земята.
– Майката и детето бяха спасени!
Сънят-видението на Ива през изтеклата нощ бе същата драма с перипетиите на жестокостта в неравната борба с орлите във въздуха, сполетели я при това ѝ пътуване.
Ива остана с една ръка... **

____________________________

* Сведенията за него са оскъдни, да не кажа – твърде постни. Бил е чиновник в Българската дирекция на вероизповеданията и контрольор във Върховната сметна палата. Освен белетристика е писал и научни трудове на историческа, образователна или финансово-правна тематика. В своя предговор към томчето с Диаболистични новели споменава, че те са част от... 100 такива, публикувани из тогавашния периодичен печат (например във вестник „Нова камбана“, който поддържа рубрика -Тайнственото-) под псевдонима Звездо Звездин. Явно едва сега откриваме, че той е прибавил собствен цвят към палитрата на тъй интересния и така дълго подценяван бг диаболизъм...
** В този разказ словото на автора е напълно запазено в автентичния му вид – без редакторска намеса, каквато навярно и тогава не е имало, като само правописът е осъвременен. ***
*** Текста го взех от изданието: Димитър Ев. Чешмеджиев. Звезди на небосклона (Диаболистични новели – част от том I). – София, печатница „Елисей Петков“, 1940 г. – 104 страници.

Компютърен набор и бележки: Александър КАРАПАНЧЕВ
Аватар
alexandrit
 
Мнения: 1089
Регистриран на: Пон Фев 07, 2011 7:36 pm

Предишна

Назад към Разкази

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron
Общо на линия e 1 потребител :: 0 регистрирани0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 5 минути)
На Сря Яну 15, 2020 8:06 pm е имало общо 349 посетители наведнъж.

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта