Style 1
Style 2
Style 3
Style 4
Style 5
Style 6
"Глобализацията превръща света в по-добро място за живеене"
Ги Сорман (икономист, Франция)
Както винаги, Герхард стана в седем сутринта и след кратко излежаване си поръча по мрежата обичайната закуска – шунка, домат и препечени филийки с масло. Чаят можеше да си свари и сам.
Надяна пантофите и лениво отиде до кухнята, за да сложи чайника. После включи телевизора в дневната.
Новини.
Падат акциите на два големи холдинга. Двойка влюбени се оженили на Еверест – кацнали там с хеликоптер. Някакъв откачалник нахлул с автомат в една банка и открил стрелба по служителите – осем мъртви и незнам си колко ранени.
То… нямаше ли подобен инцидент и преди две – три седмици? Тогава друг ненормален беше стрелял с картечен пистолет в някаква агенция и беше изпозастрелял сума ти администрация.
“Луди хора!” – помисли си Герхард и изключи телевизора.
Точно след седмица се навършваше една година, откакто беше излязъл в пенсия. Животът на пенсионера беше несравнимо по-скучен от годините, прекарани на работа, затова пък си имаше и добрите страни – разполагаш с време за всичко: да се погрижиш за градината в двора си, да се поразходиш в парка, да срещнеш стари приятели, да поиграеш на карти с пенсионерите от твоята улица, да погледаш телевизия в минутите, когато ти се иска да останеш сам... И разбира се – спокойствието. Ето това му беше липсвало през целия му живот. Вярно, че спокойствието на възрастния човек не предлага екстрите на младостта, но какво пък –за всичко си има време, нали така говори пасторът на неделните служби? Старостта също има своите предимства!
От дете беше мечтал да живее в къща. Никога през живота си обаче не бе получавал шанс да купи голям и просторен дом. А и банките или на моменти спираха да раздават ипотечни кредити, или пък искаха невъзможни лихви за тях. Да не говорим, че винаги, когато цените на недвижимите имоти тръгваха надолу, започваха да си искат парите на минутата. Затова и Герхард предпочиташе всеки месец да отделя настрана стотина – двеста ранда от заплатата си. Така за около 20 години спестяване най-сетне успя да си купи тази не особено голяма, но красива и уютна къщичка в един от най-тихите квартали на Дрезден. Вече 12 години й се радваше, също като момченце, попаднало неочаквано в приказния свят на въображението си. Обичаше да чисти и подрежда дома си, даже беше спретнал градина с цветя в малкия двор, която редовно плевеше и поддържаше. В горeщите летни дни това бе любимото му място за отмора и пиене на чай.
Синът му Дитрих бе космически инженер и миналата година бе заминал на работа на някакъв астероид извън слънчевата система. Щяха да строят радиомаяк, така че момчето му щеше да си дойде поне след 2-3 години. Жалко, че сега не можеше дори да го чуе! Всъщност, Дитрих живееше основно в Ню Йорк и дори когато беше на Земята, рядко контактуваха. Е, друго си беше да знаеш, че когато и да позвъниш, той винаги е на другия край на емкома.
Синът му бе от “новото поколение”. Никога през живота си не бе оставал задълго на едно място. Нямаше и дом. Живееше по разни квартири на работодателите си. Нищо – когато баща му си заминеше от този свят, Дитрих щеше да получи тази къща, красива като детска мечта. И когато поживееше в нея, може би най-сетне щеше да се замисли дали все пак да не пусне корени тук – в родната Германия.
На вратата се звънна. Закуската. Герхард стана и отвори. Получи си поръчката и седна зад масата. Включи пак телевизора.
Вкусно! За изминалата година беше забравил какво е да бързаш. Отпи от ароматния чай, сложи парче шунка върху препечената филийка...
Пльок...
Какво беше това? Навярно беше забравил чешмата в кухнята! Стана и отиде да провери – не, чешмата не капеше. Значи това беше от банята. Сигурно нея беше забравил.
Тръгна към банята.
Но точно когато прекоси дневната, учуденият му поглед се спря на една малка локвичка на пода. Той ужасено вдигна очи. На тавана се бе събрало малко езерце и водата капеше на бисерни капки.
Боже! Капеше от покрива!
Пльок!
Звукът му се стори като взрив на бомба. Боже, вода от снощния дъжд в неговата къща, на неговия под... От неговия покрив беше избила влага!
Той сръчно изтича до компютъра и набра първия му попаднал номер на фирма за ремонт. Сега ще видиш ти, пукнатина проклета!
Майсторът пристигна след около половин час. Беше млад, симпатичен, усмихнат момък, също като Дитрих. Той веднага се покачи на покрива да види какво става. Сетне успокои възрастния човек, че положението не е толкова страшно и веднага запретна ръкави.
Качи се пак горе и работата започна. Близо два часа по-късно младежът слезе в стаята.
– Готово, господине! – каза той с усмивка, изтривайки ръце в гащеризона – заплащането може да направите и по мрежата.
– Благадаря – приветливо се усмихна Герхард – искате ли чай?
Работникът вежливо отказа, без да сваля усмивката от лицето си.
– Опасявам се обаче – поклати глава той загрижено – че проблемът не се решава само с днешния ремонт.
– Моля? – Герхард едва не изпусна чашата – Какво имате предвид?
На младежа чак му стана неудобно:
– Вижте, сега аз замазах пукнатината, защото такава беше Вашата поръчка... Тази пролет няма да прокапе пак. Но работата е там, че като огледах покрива – започнал е да поддава на няколко места. Целият е прояден от дървояди. Ако не се ремонтира основно, есенните дъждове могат да направят голяма беля.
– Каква е цената за такова нещо? – попита Герхард с тревога.
– Нашата фирма взима за това около три хиляди ранда – повдигна рамене младежът – предполагам, че останалите фирми – също.
Три хиляди! Сумата му се стори космическа. Та пенсията му беше едва триста и седемдесет! А и спестявания нямаше... Всичко, което беше добил в живота си, беше вложено в тази красива дървена къща с двор.
– Но аз… нямам откъде да ги взема – промълви безпомощно Герхард.
Младежът поклати глава:
– О, не се притеснявайте! Много банки дават кредити на пенсионери! Ще изтеглите, после ще плащате няколко години... Цял свят го прави!
Герхард изпрати младежа до вратата и веднага седна отново зад компютъра. Банки... Господи, никога по-рано не беше си имал работа с банки.
Разгледа десетина оферти, избра си една хубава промоция, облече се и повика такси.
Няколко минути по-късно той вече запъхтян влезе в банката B&G Invest. Когато на гишето за информация каза, че му е нужен кредит за ремонт, упътиха го към “Строителни кредити” на шестия етаж. Герхард нахлу в асансьора и припряно натисна бутона.
Кредитният инспектор се оказа младеж на не повече от тридесет и две-три години. На ревера му бе закачена табелка: “Соломон Анжел –специалист І клас – строителни кредити.”
Соломон Анжел – гражданин на България, евреин, изповядващ юдаизма, осъден за присвоявания в особено големи размери с влязла в законна сила присъда.
– Всъщност… – тихо попита Герхард, докато служителят разглеждаше документите му – защо трябваше да идвам лично? Нали разбирате, аз съм пенсионер…
– Тъкмо затова – отвърна младежът с едва забележима усмивка, но без да вдига поглед – защото сте пенсионер.
Герхард само провлачи едно: “Ъ-ъ-ъ…”
– Ние сме банка, господин Герхард – погледна го полусериозно, полуснизходително инспекторът и набра на клавиатурата пред себе си номера на социалната осигуровка на Герхард. На екрана засия надпис “Моля, изчакайте!”, а младежът продължи – само по документи не можем да даваме кредити с привилегии, още повече – на пенсионери… Разбира се, не говоря за Вас, но нали знаете – има всякакви измами… Да, ето го и кредитното Ви досие!
Погледът му изведнъж охладня. Инспекторът внимателно изгледа Герхард от глава до пети и с възможно най-тактичен тон бавно произнесе:
– Та… за какво, казахте, ви е този кредит?
– За ремонт на къщата ми – разшириха се очите на Герхард – Защо? Проблем ли има?
– Огромен! – каза направо инспекторът – Кредитният Ви рейтинг е с индекс F!
– Моля… – заекна Герхард – какво означава това?
– Означава, че никоя банка няма да ви даде никакъв кредит – натърти инспекторът – нашата също!
– Но… но защо?
Инспекторът погледна монитора и се хвана за главата:
– Кредитен рейтинг F – заобяснява господин Анжел – това значи, че имате необслужвани стари задължения от… – той приближи лице към екрана – Господи, помилуй… от 28 години! Непогасена главница 35 000 ранда! Ако пресметнем и изтеклите лихви… цялата Ви къща надали струва толкова.
Герхард се беше хванал за сърцето:
– Но аз никога през живота си не съм теглил кредити!... Това е някаква грешка.
– Нищо не мога да направя за Вас – сви рамене инспекторът – грешка или не – длъжен съм да Ви откажа.
– Ами аз… какво да правя сега? – изфъфли Герхард отчаяно.
– Платете си задълженията! – завъртя глава инспекторът.
– Но аз нямам такива! – почти изкрещя Герхард.
– Тогава се обадете в “Infomap” и изяснете въпроса.
– Какво е това “Infomap”?
– Компанията, която Ви е вписала в базата данни на неизрядните длъжници. И от която сме получили информацията за Вас.
– Но… аз на никого нищо не дължа!
Инспекторът затвори досието и отново повдигна рамене:
– Нищо не мога да направя за Вас, господине – с равен глас повтори той.
– Но…
– Ако обичате – погледна го служителят и натърти – имам и друга работа!
Герхард излезе разтреперан на улицата. Какво, по дяволите, бе станало и кой кретен го бе вписал в тоя черен списък?
Отново повика такси.
Влезе си у дома запотен и ядосан, тръшна се на канапето и включи компютъра.
“Infomap, Infomap… – затърси той сйта им, мърморейки под носа си – а-ха! – намери го най-сетне – Infomap!”
“Infomap” се оказа някаква американска статистическа компания. Набра номера за свръзка.
Пространството пред него засия в светлозелено и оттам изплува холограмният образ на някакъв младеж.
– Информационна компания “Infomap” – произнесе той вежливо – говорите с Михаил Ходорковски с какво мога да Ви услужа.
Михаил Ходорковски – гражданин на Русия, евреин, изповядващ юдаизма, осъден за присвоявания в особено големи размери с влязла в законна сила присъда.
Герхард се опита да подтисне все още нестихналото си негодувание, преглътна и започна:
– Казвам се Герхард Шенке, днес опитах да взема кредит и…
Младежът го гледаше въпросително.
– … и в банката ми отговориха, че не можело! Бил съм в някакъв списък и… но това е невъзможно! Това е грешка! – изпусна си нервите и запротестира Герхард.
– Ще Ви помоля за личните Ви данни – тактично се усмихна господин Ходорковски отсреща.
Герхард ги продиктува.
– Да-а-а-а… замисли се служителят.
Какво, за Бога, значеше това проклето “д-а-а-а”?
– Страхувам се, че не е грешка, мистър…
– Шенке.
– … мистър Шенке. Имате непогасени задължения – главница 35 000 ранда, отпреди 28 години…
Герхард се опули:
– Към кого?
– Компанията се нарича “Electropic” и Ви е вписала в списъка на неизрядните си длъжници на 28 май 2087 год. Ние сме закупили тази информация от нея и сме я предоставили на нашите абонати.
– Какво? – кресна Герхард – “Electropic”? Грешка е, по дяволите! Заличете ме от списъка, че да не се разправяме в съда!
Младият човек го изгледа отегчено:
– Вижте… – сви устни презрително той – всеки ден разни като Вас се опитват да ни плашат, хайде стига, а? Няма какво да намесвате съда – ние просто купуваме и продаваме информация. Платете си задълженията и всичко ще бъде наред!
И връзката прекъсна.
Господи, помилуй – “Electropic”! Това беше електрическата компания, която преди 28 години – когато все още живееше в Испания след развода си – му бе поискала някаква космическа сметка за ток. Но тогава той моментално беше завел дело в съда и го бе спечелил! Беше станало ясно, че тази проклета сума е резултат на компютърна грешка и счетоводно недоглеждане. Какви тридесет и пет хиляди, какви неизплатени задължения?
Герхард мигом набра номера на “Electropic”. Тази работа не можеше да остане така!
Пространството пред него отново затрептя и оттам се показа лицето на млад, симпатичен момък.
– Електрическа компания “Electropic” – усмихна се той – аз съм Майкъл Капустин, добър ден!
Майкъл Капустин – гражданин на България, евреин, изповядващ юдаизма, осъден за присвоявания в особено големи размери с влязла в законна сила присъда.
На Герхард му призля:
– Добър ден, ли? – заръкомаха той – Не-е-е-е, господин Капустин, денят не е добър – никак не е добър! Ама изобщо! Преди 28 години ми начислихте някаква огромна сума за ток, отидохме на съд, спечелих делото, а сега виждам, че сте ме вкарали в някакъв идиотски списък и ме водите като неизряден длъжник, заради което не мога да получа кредит!...
– Чакайте, чакайте – усмихна се младежът – дайте сега отначало: кой сте Вие?
Герхард за кой ли път отново продиктува данните си. Той изчатка нещо на компютъра и доби замислен вид.
– Истина е, господин Шенке. Осъдил сте ни. Но в договора, който сте подписал с нас, има клауза, по силата на която Вие сте се съгласил да оперираме с Вашите лични данни, да ги включваме във всякакви списъци и да ги предоставяме на трети лица – не сме направили нищо нередно!
– Как? – извиси глас до небето Герхард – Но аз не съм Ваш длъжник!
– Е, как да не сте? Вече 28 години тези пари висят на врата на счетоводството ни. Грешка – негрешка, ако тогава шефовете бяха почнали да търсят виновниците за нея – трябвало е да ги изпонакажат. Синдикатите пък само това и чакат – че условия на труд, че човешки права… Компанията хем е щяла да се лиши от ценни кадри, хем да претърпи загуби много по-големи от смешните ви 35 хиляди!...
– Моля?! Смешните ми 35 хиляди, ли!
– А ако сега – продължи с невъзмутима усмивка господин Капустин – някой посмее да заличи тази сума от пасивите – отива в затвора за нанасяне ущърб на Компанията в големи размери!
– Но вие нямате право да искате от мен тези пари! – завика Герхард отчаяно – Пише го в съдебното решение.
– Че ние не Ви ги искаме! – засмя се младият човек – За тези 28 години никой не Ви е потърсил за тях, нали? Нямаме и право на това! Пише го в съдебното решение. Разбира се, ако ги заплатите доброволно, няма да сметнем плащането за недължимо и ще го приемем. – и поясни – Защото съдебното решение, за което говорите, установява несъществуването на правото ни на иск срещу Вас, но съвсем не се отнася до начина на водене на вътрешното ни счетоводство.
– Нищо не разбирам! – възкликна Герхард – Заличете ме от шибания си списък!!!
– … нито до останалите клаузи от договора – усмихна се той снизходително – а оперирането с лични данни е една от тях.
Герхард замига.
– Желая Ви приятен ден – вежливо произнесе младежът и прекъсна връзката.
Герхард стана и се заразхожда напред – назад из стаята.
“Ще ви дам аз да разберете – мърмореше си ядно пенсионерът – шибани изнудвачи!”
Седна и разрови архива си. Беше ползвал адвокатски услуги един-единствен път през живота си – когато преди 28 години се съдеха с “Electropic”. Да, ето го номерът! Адвокат Ханс Дитер!
Не след дълго холограмният образ на адвокат Дитер цъфна пред него. Изглеждаше поостарял, но и Герхард отдавна не беше в първа младост.
– О-о-о-о… Господин Шенке! – позна го след кратък размисъл Дитер – как си, наборе?
– Здравейте, господин Дитер! – поздрави го на свой ред Герхард – За съжаление не съм много добре от юридическа гледна точка. Помните ли нашето дело срещу “Electropic”?
– Смътно – засмя се адвокатът – но материалите по него са някъде в архива ми, мога да ги потърся. Защо?
Герхард разказа проблема си. Как поискал да вземе кредит, но му отказали, защото “Electropic” преди 28 години го били вписали като неизряден длъжник, щото пък решението на съда не касаело вътрешното им счетоводство, а ако не го били впишели, щяло да стане незнам си какво, как този списък попаднал в “Infomap”, които пък били го разпратили на всичките си абонати, а кредитът му трябвал за спешен ремонт и така нататък.
– Тая работа не ми струва никак законна! – сбърчи вежди събеседникът му – Нямал съм подобни случаи, но доколкото знам – доста колеги са имали.
– Можем ли да ги съдим?
– Естествено! – засмя се Дитер – Но дай ми ден-два, за да се запозная със случая. После ще ти се обадя – става ли?
– Да! – прие Герхард на минутата.
Когато най-сетне реши да си почине, с изненада установи, че наближава десет вечерта.
“Тези идиоти ми провалиха целия ден! – с отегчение си помисли Герхард.
Отиде до кухнята, отвори хладилника и си взе два сандвича и кутия бира. Сетне с досада седна зад масата и задъвка вечерята си. Или беше обяд? Дори не се беше сетил да обядва.
Включи телевизора. Пак новини. В Унгария поставили рекорд за Гинес за най-дълъг кренвирш – цели 5875 метра и 78 сантиметра. В Италия – наводнения, Федералният резерв кредитирал кметствата на 26 града, за да се справят с последиците. И пак – в Мексико въоръжен мъж проникнал в централата на някаква транснационална компания и успял за застреля 11 служителя, преди охраната да го убие.
“Единайсет – мрачно си помисли Герхард – малко са! Всичките да ги беше изтрепал… Светът щеше да стане малко по-добро място за живеене!”
И потърси канала за научна фантастика.
Дитер му се обади след два дни.
– Положението е малко по-сложно, отколкото очаквахме – каза.
– Тоест? – попита Герхард – Какво значи това?
– Редът за водене на такива списъци не е регламентиран в нито един закон, те са вътрешни за всяка компания – поясни адвокатът – От една страна това е добре за нас. Със сигурност ще спечелим всякакви дела! – помълча малко и добави – От друга страна, ако съдим само “Electropic”, ще спечелим, но нищо не задължава “Infomap” да ви заличи от своя списък. Ако пък съдим “Electropic” и “Infomap” заедно – пак ще спечелим. Но тогава банките просто ще ти вдигнат кредитния рейтинг от F на E. Пак ще си останеш неблагонадежден, защото такава е практиката им за клиенти, уредили стари задължения не чрез плащане, а по друг начин.
– Какво? – не повярва на ушите си Герхард – И съдебните решения ли са “друг начин”?
– Банките са частни – горчиво произнесе Дитер – и раздават кредити по свое усмотрение. Дори да отговаряш на всичките им условия и кредитният ти рейтинг да е А++, всяка от тях винаги и по всякакъв повод има пълното право да ти тегли една майна.
– Ъ-ъ-ъ-ъ… – заекна Герхард – малко ми е сложно. Я, дай пак!
– В нашия глобализиран свят – започна отдалеч Дитер – личните данни са нещо свято! Но никоя компания няма да ти предложи договор без клауза, по силата на която да не си съгласен да й предоставиш право на разпореждане с тях. Това разбра ли го?
– А-ха!
– Но нали се сещаш, че влезе ли веднъж името ти в такъв списък – след секунди то вече е в списъците на всички компании по света?
– Да – кимна Герхард.
– Тоест – всички банки те считат за неизряден платец и те водят с кредитен рейтинг F.
– Какво предлагате? – попита Герхард направо.
– Физически е невъзможно да съдим всички банки на Земята да те заличат от този черен списък. Макар, че имаме пълното основание за това и законът е изцяло на твоя страна. Затова ти предлагам да съдим едновременно само “Electropic”, “Infomap” и банка B&G Invest – ще те заличат от просташкия си списък. Останалите банки ще ти качат рейтинга на “Е”, но това надали те засяга!
– Страхотно! – зарадва се пенсионерът – Хайде да го направим!
* * *
Делото беше насрочено след по-малко от два месеца. Протече бързо, гладко и без абсолютно никаква съпротива от страна на ответниците. Адвокатът на “Electropic” заяви, че признава иска, защото заличаването на Герхард от списъка на длъжниците по съдебен ред било и в тяхна полза – иначе никой счетоводител не би рискувал да го заличи на своя глава. Представителите на “Infomap” и B&G Invest също нямаха нищо против.
* * *
След около месец съдебното решение влезе в сила. В същия ден Герхард още в осем сутринта цъфна в банката с решението в ръка и с широка усмивка на лицето. Вече беше юли и ремонтът на проклетия покрив не търпеше отлагане.
На шестия етаж го прие същият специалист по строителни кредити господин Анжел.
– Боя се – каза сериозно той, след като провери данните на Герхард – че нашата банка не може да Ви отпусне искания кредит!
Герхард чак остана усмихнат. Трябваха му няколко секунди, за да смели думите на Анжел.
– Мо-ля? – заекна той – Промоцията не е ли в сила?
– В сила е, но Вашият кредитен рейтинг е с индекс Е! Не само ние – никоя банка не би Ви отпуснла кредит!
С несдържано негодувание Герхард му навря под носа съдебното решение.
– Но това е беззаконие! – викна той – На, четете! Съдът ви е задължил да ме заличите от всякакви черни списъци. И адвокатът ви не се е противопоставил!
Анжел се зачете.
– А-а-а-а… – започна с крива усмивка той – Значи Вие бяхте онзи Герхард Шенке! – и го погледна презрително – Да, ние изпълнихме разпореждането на съда! Но сме Ви вписали на друго основание!
– Как? – извиси глас Герхард.
– Не крещете, о-о-о-о, само не крещете! – с погнуса продължи онзи – Вие хем не сте наш клиент, хем сте ни давал под съд! И сега какво – гласът му стана ехиден – парички ни трябват, а? За какво са Ви – за да ни съдите пак ли, ако имаме някакви разногласия, а? То… бива наглост, но Вашата на нищо не прилича!
– Но…
– Няма “но” – да си бяхте платил задълженията, сега нямаше да се стига до тук!
– Но аз нямам задължения! И съдът го е потвърдил!
– Щом сте подписал договор и компанията-кредитор Ви казва, че имате – значи имате! А сега се махайте и не връщайте!
Герхард беше готов да спори, но охраната го изхвърли.
* * *
С първите есенни дъждове покривът протече. Отначало над гостната. Герхард подложи един леген. После прокапа от друго място – пак над гостната. Сложи още един. Когато нощем валеше, не можеше да се спи от шума на капещата вода.
През октомври протече от трето място – над дневната. Герхард сложи кофа и се премести да живее в спалнята. Всичко в къщата – килими, тапети, кърпи, покривки и дрехи започна да изпуска противната миризма на мухъл.
Купи два топа найлон, покачи се на покрива и цял ден си игра да ги кове за дъските. Ръцете и краката му отмаляха, кръстът му се схвана… Вече не бе млад като преди.
Водата поспря за ден-два, но още първият по-силен вятър отнесе найлоните, заедно с десетина керемиди. Водата потече отново – по-силно от преди. Герхард с ужас гледаше как детската му мечта, за която така неуморно се бе трудил толкова години, сега бързо се рушеше. Купи още два топа найлон, но този път падна от стълбата и за малко не си счупи врата.
След седмица-две течът проникна и в спалнята. Легените и кофите бяха свършили. Герхард си постла в кухнята. Цялото тяло го болеше – било заради проклетото падане, било от непоносимата влага…
В началото на ноември цялата къща бе подгизнала. Отвсякъде течеше, капеше, жвакаше и пльокаше.
Един ден при него пристигнаха служители от градската управа и насила го измъкнаха навън. Започнаха да запечатват къщата.
– Какво… какво правите – разплака се Герхард – Това е… това е домът ми! Моят дом!...
Към него се доближи млад мъж със съчувствен поглед:
– Вашата къща е опасна за обитаване, господин Шенке! Покривът всеки момент може да рухне върху главата Ви! Защо не сте го ремонтирал?
– Но аз… – хлипаще пенсионерът – къде да живея сега?...
– Подайте молба до кмета! – посъветва го младежът – До три-четири седмици ще Ви настанят в общежитие.
Герхард отчаяно бършеше сълзите си:
– А къде да живея през тези три-четири седмици?...
– Ами… трябвало е да го направите по-рано…
Тръгна като замаян по тротоара. Небето се мръщеше – може би пак щеше да вали. Преди два дни му бяха превели пенсията по сметка, но това бяха само триста и седемдесет ранда. По сметката му имаше още около сто и петдесет – двеста. Но какво можеше да направи с тях?…
– Домът ми… отчаяно заповтаря Герхард – Престъпници! Господи, домът ми! Домът ми... Бандити! Домът ми…
Рекламата сама изплува пред погледа му. Сякаш от нищото. Големи, червени светещи букви:
ЗАЩИТЕТЕ ДОМА СИ ОТ БАНДИТИ!
ПРОМОЦИЯ НА АВТОМАТИЧНО ОРЪЖИЕ
ГОЛЯМО НАМАЛЕНИЕ!
