Style 1
Style 2
Style 3
Style 4
Style 5
Style 6
,за първи път си позволявам да побликувам нещо
Доста ми хареса този форум и смятам, че тук е мястото. Надявам се да ви хареса краткото разказче по долу.......Той спря, на пресекулки уморено си пое въздух, огледа се. Тук скалите изглеждаха призрачно бели, като костите на отдавна умряло гигантско чудовище.
Няколко дни минаха откакто се бе разделил с последните дървета, оттогава не бе виждал жива душа. Само някаква сянка надолу, в скалистата част на планината го следваше. Предполагаше, че е смъртта. Усмихна се като я видя колко е надолу и колко ужасен е пътят до мястото, на което се намираше той. Доста щеше да се измъчи докато го стигне. А имаше време, в което той я желаеше, търсеше я, викаше я. Тогава не я намери. Нека се мъчи сега, да бе дошла, когато я викаше.
Спомни си мисията, която го водеше тук и пак тръгна нагоре. Каква мисия би имал човек на осем хиляди метра надморско равнище? Той търсеше Бога. "Няма по-достойна мисия, само смелите и чистите духом са способни да я изпълнят" беше казал някой. Той не беше нито смел, нито духовно чист. А и търсенето на Бог е духовна мисия, а не физическа биха казали философите, и вероятно биха били прави. Той, обаче, не търсеше духа, не търсеше истината, не търсеше идеята, която представлява Бог. Той търсеше самият Бог, тялото, живото същество ако такова, разбира се, съществуваше. Надяваше се да съществува, защото го търсеше, за да го убие. Инстинктивно опипа тежкия ръждив меч, лежащ на рамото му. Не знаеше защо бе решил да убие Бога точно с меча на предците си. Усмихна се, като се сети как го бяха гонили, като крадеше меча от музея. Близо 900-годишното оръжие все така лежеше на рамото му. Колко години беше търсил, колко митове и легенди беше преследвал и нищо. Нито следичка от Бог. В търсенето си беше открил колко лековерни са хората. В какво ли не вярваха - в животни, в други хора, че дори и в дървета, ала от това, което той търсеше нямаше и помен.
Стигна до участък, който се налагаше да изкатери. Прогони мислите си, скалата беше почти отвесна и изискваше цялото му внимание. Не искаше да падне сега и да улесни прекомерно сянката по-долу. След часове катерене излезе на неголямо плато, спря да отдъхне и погледна надолу. Сянката все така усърдно го преследваше. Зачуди се дали да не и пусне един по-голям камък. Отказа се, ами ако не беше смъртта а някой като него, желаещ да убие Бог? Не вярваше да е така но все пак... Обърна се към платото и ахна от изненада. Сигурен беше, че платото е малко, а това, което виждаше сега беше огромно. Даже "огромно" е твърде нищожна дума за това, което представляваше платото. Някъде в далечината се виждаха зъбери или нещо подобно. Без да се замисля тръгна натам.
Седем дни бяха изминали откакто се бе качил на платото, а зъберите изглеждаха все така далеч.
На сутринта на 11-ия ден се събуди, със задоволство видя, че сянката не само, че не го е настигнала, ами и май е взела да изостава. Обърна се и онемя. Беше спрял, за да почине през нощта и не беше видял зъберите. Само дето не бяха зъбери. Беше дворец, далече беше, но ясно се виждаше, че е дворец. Не можеше да има такъв голям дворец, не и тук. Беше колкото голям град, че и повече. Затича се натам обезумял, скоро намали темпото, беше ужасно уморен. След два дни стигна портите на замъка, бяха грозни, ръждясали и разядени, изглеждаха така, сякаш не са използвани векове, а и вероятно не бяха. Добре, че по тях имаше различни по големина дупки от ръждата, иначе никога нямаше да може, да ги отвори. Провря се през една от по-големите дупки. С приятна изненада откри, че вътре е светло, очакваше мрак, защото по замъка отвън прозорци нямаше, странен замък беше. Светлината сякаш идваше от стените, някаква млечна, тъжна, мъртвешка светлина, но все пак светлина. Продължи навътре. Влизаше от зала в зала, от коридор в коридор. Навсякъде бе все така светло и все така пусто, жива душа нямаше. Минаха няколко дни, а резултатът бе същият, беше празно, даже и плъхове нямаше. По стените имаше странни, непознати надписи и нищо друго. Дали не беше сгрешил отново, това ли бяха покоите на Бог? Минаха много дни, може би седмици, и все нищо. Сети се за сянката, ами ако и тя се беше загубила като него, тук. Никога нямаше да може да го намери. Вечно ли щеше да се лута тук щом смъртта се е загубила и не може да го открие? Ужаси се от тази мисъл, а отдавна беше забравил пътя към изхода.
Един ден се спря пред голяма мраморна врата, беше виждал подобни в лутането си из замъка. Малко от тях се отваряха обаче, вероятно се бяха срастнали с пода с течение на времето. Бутна вратата, тя леко изскърца и се отвори. Влезе, усети, че залата е различна, приличаше на другите, но нещо... В далечния край на залата имаше трон, много такива бяха пръснати навсякъде из замъка. Само, че на този имаше нещо, човек. Той се затича към трона, по средата на пътя спря. Огледа човека, беше стар и много дребен, имаше невероятно дълга бяла брада, а косата му беше толкова сплъстена и разчорлена, че приличаше на гнездо, чиито обитатели са приключили живота си там. Изглеждаше жалко, ужасно, грозно, престаряло човече. Всъщност изглеждаше мъртъв, единствено очите, които го следяха с интерес показваха, че старчето е живо. Пристъпи още няколко крачки напред и попита:
- Кой си ти?
В очите на стареца се появи насмешка, ръката мръдна и зачовърка някаква нечистотия по трона с нокът. Отговор не последва.
-Кой си ти? Попита отново.
Този път насмешката в очите се смени с подигравка. Пристъпи още крачка напред, стъпката му отекна като гонг в залата. Отговор все така нямаше.
- Кой си ти, Бог ли си? Ти ли си Господ?
- ДА!!! Сякаш залата му отвърна.
Вгледа се внимателно в очите, без да сваля поглед, за първи път. И разбра. Обърна се и побягна към вратата, а Богът започна да се смее. Излезе бързо през вратата и продължи да бяга без посока, без цел, само искаше да се махне от тук. Смехът не спираше, отекваше в целия замък.
Минаха седмици, месеци, може би години, не можеше да намери изхода, какво ли не правеше, но не го откриваше. А и глупавата сянка никаква не се виждаше. Или се беше загубила, или отказала. Ужасният смях не спираше. Загубил надежда, окаян, все пак намери изхода. Надяваше се сянката да го чака отвън и да го вземе, трябваше да умре, да отиде в небитието. Обзе го ужас. Ами, ако религиите бяха прави, ако след смъртта се отиваше при Бога? Щеше да се върне тук ЗАВИНАГИ. Не искаше да помисля за връщане тук. Не можеше да е вярно, нали не видя никого, усмихна се на глупостта си. Смехът все така зловещо отекваше. Богът не се оказа злото същество, което той искаше да убие, не беше и добър. Беше Луд. Дали винаги е бил луд или е полудял, наблюдавайки хората, той не знаеше, не го и интересуваше вече. Къде щеше да отиде сега? При образите и подобията на лудия Бог? Не, дано сянката не си беше отишла. Излезе. Смехът спря. Тя беше там, отвън. Толкова беше красива, точно такава, каквато я помнеше. Какво правеше тя тук? Тя ли беше сянката? Усмихна му се.
...Той се събуди, отърси се от последните видения на съня. Стана, погледна се в огледалото, изглеждаше ужасно. Отиде до прозореца, по решетките беше навалял пресен сняг. Всичко навън беше грозно, мъртво, мразеше края на есента, въпреки че това беше любимият и сезон. Влезе медицинската сестра, носеше лекарството му. От колко време стоеше тук, от колко ли време го упояваха? Имаше ли значение, нали така поне я виждаше в сънищата си. Посегна към таблата и взе хапчетата. Защо го бяха прибрали тук? Не помнеше. Всъщност къде беше? Погледна към решетките на прозореца, изпи си лекарствата и легна. Светлината бликаща от решетките бавно се разми в тъмнина.
...Някой, някъде се смееше.
Това, което веднага се набива на очи като пропуск е липсата на нови редове, което е наложителна врътка за да се подчертават невралгичните моменти в разказа (аз видях два такива, които не са изведени на преден план). Друг минус бива лекото стоварване на прекалено много информация в началото, която стои сякаш насила там. Трябва да го коригираш с вмъкване на повече описание на действията на героя, не на съжденията му. Така читателят ще смели по-безпроблемно инфото.
