В деня, в който научих, че ме пращат в командировка до Делта-Голбо бях особено радостен и щастлив. Особено при тези обстоятелства - трябваше да пилотирам кораба, с който ще пътува професор Сингдач Тхи-Ширх, известният учен от Гама-Сириус.
Традицията академичните среди от Слънчевата система и Сириус да съчетават транспорта до отдалечени точки на Галактиката беше доста стара, може би на близо хиляда години. Много практично и евтино излизаше кораб от едната звездна система да вози по разни симпозиуми, конгреси и конференции делегатите и от двете. Същото се отнася и за научно-изследователските експедиции. Само че по времето, когато проф. Тхи-Ширх е бил млад специалист тогавашните големи космически совалки са имали отделно навигационен и технически персонал - пилоти и бордови инженери, и отделно пасажери - учените-делегати или изследователи. С напредъка на техниката обаче започнаха да се произвеждат малки космически корабчета с от две до десет места, управлението на които е максимално опростено - да летиш в космоса е малко по-сложно отколкото да управляваш автомобил.
Професорът обаче, също както и своите земни колеги доценти и професори на дело потвърждаваше поговорката, че "Старото куче нови номера не учи". Те не можеха да овладеят приложната космическа навигация, а и не проявяваха желание. Ето така се наложи практиката единият от делегатите да е млад специалист с умения и правоспособност да управлява кораба, а другите - утвърдени възрастни учени.
Ето как мен, младия асистент само с една година стаж след дипломирането, ме сполетя този късмет - да присъствам на Галактическа конференция под мотото: "Търсене на Братя по разум в необятната Вселена".
На следващия ден сутринта бяхме готови за старт. Професорът беше долетял с редовен полет до Земята и по обяд тръгнахме от тук. Пътуването нямаше да е скучно - възрастният сириуски учен се оказа доста словоохотлив и безспорно интересен събеседник. По пътя той ми разказа една много загадъчна, мистериозна история.
Но нека не избързвам, всичко по реда си.
Сутринта се запознахме набързо с професора. След като се представихме един на друг възрастният учен ентусиазирано каза:
- Да не губим време, че път ни чака.
Отидохме да вземем оборудването си и се срещмнахме при совалката. Натоварихме го и се отбихме в барчето на космодрума да пием по едно кафе преди дългия път. Започнах да разпитвам проф. Тхи-ширх за неговата изследователска дейност. Беше ми адски интерсно да поговоря с учен с такъв опит. Ученият поде с изражение на замислен мъдрец:
- Да се открие нова цивилизация никак не е лесно. Могат да минат десетилетия преди някоя разузнавателна капсула да съобщи: "Еди къде си са открити следи от живот". Дори в такъв случай 90% е сигурно, че възникването на разумен живот на въпросната планета е доста далеч. Но ние продължаваме да търсим. Това е наш дълг, наша мисия. Ние първи успяхме да излезем в Космоса. Длъжни сме да открием ония, които още не са направили това и да им помогнем. Дори в Интерпланетарната Академия за Космически изследвания не са много ония, които могат да се похвалят, че са присъствували на първа среща с новооткрити разумни същества. С такива срещи са свързани различни интересни истории и загадки.
- Разкажете ми някоя от тях, господин Тхи-ширх?
- Да тръгваме, по пътя имам да ти разказвам много, млади момко! Харесваш ми, удоволствие е за мен, че се запознах с такъв любознателен млад колега.
- Станахме, излязохме от барчето и се настанихме в совалката.
Два часа по късно напуснахме земната атмосфера и излязохме в открития космос. Професорът започна разказа си:
- Бяхме да космическа експедиция в съзвездието Билиард, доста отдалечено, до преди стотина години астрономите не са и предполагали, че съществува. Планетата, на която попадна корабът ни беше покрита с разкошна, буйна флора и фауна. Из гъстите й гори бродеха страховити, грамадни чудовища, внушаващи респект със своите размери, но напълно лишени от разум. Влечуги, наподобаващи различни видове динозаври и змии населявали нейните реки и морета, както отпосле установихме. Да се изследва планетата и да й се направи карта се оказа изключително трудно.
Веднъж аз и колегата ми на име Ува пътувахме с един от бордовите високопроходими автомобили из местната джунгла. Всички наши космически кораби са снабдени с такива за движение по повърхностите на планетите. Издръжливи са на страшно трудни условия. Дълги, тежки и бодливи клони и стебла се удряха в стъклата, листа полепваха и нарушаваха видимостта. Лъчите на местната голяма звезда едва проникваха през гъстите сенки.
В един момент забелязахме малка горска пътечка. Тя може и да е била утъпкана от животни, но въпреки това тръгнахме с автомобила по нея. След по-малко от километър машината забави ход. Върху размекнатата кална почва ясно беше отпечатана огромна следа с вдлъбнатини от нокти. Аз предположих, че по пътечката неотдавна е минал "змей". Тези животни били извънредно опасни и само точното попадение от лазерно оръжие можело да ги унищожи. Екипажът беше настроен твърде зле към тях: Един "змей" нападнал преди това
изследователите-биолози, а друг безмозъчен звяр разрушил единия от високопроходимите джунглоходи.
Следите ни отведоха до една долина, обрасла с храсти и ниски трънаци. Аз обясних на колегите, че някога, когато на нашата планета се зародили разумни същества често им се случвало да се бият жестоко с подобни хишници. Ува се пошегува, че би избягал ако се срещне с подобно страшилище, въпреки, че далеч превъзхожда "змея" по разум.
Автомобилът премина рекичката и се изкачи по наклона на отсрещния бряг. Забелязахме в хълма пещера и колегата Ува изказа мнение, че след векове разумните жители на планетата може би ще живеят в това дадено им от природата жилище. Аз се съгласих с него и след секунди изненадано извиках:
- Гледайте, туземци!
И тогава ние видяхме туземците. Това бяха странни същества, съвсем различни от жителите на Гама-Сириус. Имаха по четири дълги крака и по три чифта горни крайници, също доста дълги. Главите им приличаха донякъде на тези на хората от Земята или на жителите на Ганделабро. Бяха голи и само примитивно обработени кожи покриваха частично телата им. Туземците не ни забелязаха. Високопроходимият джунглоходен автомобил беше скрит сред храсталаците и тихият шум не достигнал до тях. Аз тихо изразих тревогата си, че местните жители могат да попаднат в ноктите за някое от тукашните чудовища, които бродят наоколо, защото те всъщност не бяха въоръжени. В този момент така нареченият "Змей" , който сякаш подслушал непредпазливо казаните думи изкочи от храсталаците и с огромни, леки за такова чудовище скокове се нахвърли върху туземците. Трите му глави се полюляваха, като че ли едва се крепяха върху тънките шии. Ува стори единственото, което беше по силите му. Той натисна клаксона , за да предупреди туземците. Лазерното оръжие на джунглохода не беше готово за бой. Туземците твърде късно видяха "Змея". Те се спуснаха да бягат към една група дървета, но беше ясно, че няма да могат да се скрият. Динозавърът ги настигна. Ува настъпи джунглохода доколкото е възможно. Автомобилът подскочи и полетя надолу по баира. Аз стрелях, но в бързината не улучих и само откъснах опашката на чудовището. Изненадано, то се обърна. В този момент го довърших с втори изстрел. Джунглоходът спря край задъханите и уморени туземци. Ува излезе от него и за да покаже миролюбивите си намерения разтвори широко ръце...
Туземците нямаха намерение да бягат. Един от тях помисли малко и също разтвори ръце... и шестте. Друг каза нещо на съвсем непознат език. Ува произнесе ясно своето име и посочи с пръст към себе си. Туземецът също каза нещо и мушна пръст в гърдите си. Аз едва не прихнах да се смея. Сцената наистина беше доста комично зрелище. Ува повтори, че се казва "Ува". Очевидно мисловните функции у туземците още не бяха напълно развити: дивакът макар и трудно произнесе същата дума. Оказа се,че той също се нарича Ува.
Професорът се разсмя от сърце. Явно времето не намаляваше комичността на случката. Беше ми много забавно.
- Очевидно са били на нивото на пещерните хора на земята? Или на обитателите на наколни жилища?
- Вероятно.
Зоната, през която се движехме нямаше навигационни опасности, което ми даваше възможност следейки с едно око уредите и космическата обстановка да слушам с повишено внимание и затаен дъх.
- Разказвайте, професоре, много е интересно.
Възрастният сириусянин се беше поизморил. Позакашля се, извади от джоба си някакви сириуски бонбони. Предложи ми и аз си взех. Той също лапна бонбон и продължи:
- Моят колега Ува показа с жестикулации как се е прицелил в змея, въпреки че това всъщност направих аз. След това издаде звук, имитиращ изстрел от лазерния бластер. Туземецът разбра, кимна, престори се, че трепери от страх и каза "Ува", с което изрази своята благодарност. След това Ува посочи небето, като искаше с това да покаже, че е дошъл от там.
Настъпи пауза. След малко туземецът се наведе и с ловко движение извади бивните на змея. Другият дивак извърши същото действие с втората и третата му глави. Те предложиха един бивник на Ува и той с благодарност прие подаръка. Аз обясних на колегата, че зъбите са доказателство за победата над чудовището и че тези първобитни ловци без съмнение пред своите съплеменници ще припишат на себе си унищожението на страшния звяр.
За да се продължи някак разговора, аз клекнах на тревата, с една клечка начертах правоъгълен триъгълник и написах формулата на теоремата, която вие на земята наричате "Питагорова". Туземците не изразиха никаква радост от това и ние с Ува предположихме, че геометрията още не им е позната.
Най-после на туземците им омръзна да чакат. Един от тях взе от ръцете ми клечката и нарисува с нея опашка и озъбена муцуна на триъгълника. Получило се току-що убитото чудовище, което както вече споменахме условно бяхме нарекли "Змей". След това туземците се приготвиха да тръгват и въпреки, че предложихме да ги закараме до селото или пещерата им, те се отдалечиха. Ние с Ува сметнахме, че ще е погрешно да се опитваме да преследваме диваците и се върнахме на кораба, за да разкажем на колегите си за тази среща и да изработим програма за търсенето им и установяването на контакт. Нито през този ден обаче, нито през следващия успяхме да ги открием въпреки голямото търсене и огромните старания. Екипажът буквално прерови цялата планета, но безрезултатно. Не само туземци, но и никакви следи от съзнателен живот не бяха намерени.
Трябаше да напуснем планетата без да постигнем нещо.
Да си призная бях леко разочарован. Историята ми се струваше незавършена. Липсваше й "Happy End". Може би така сме свикнали, гледайки стотиците филми, криминални, дедективски, научно-фантастични, екшъни, драми, трилъри, комедии... в тях накрая всичко се оправя и свършва по възможно най-добрия начин. Но разказът на сириуския учен беше по действителен случай, необработен от сценаристи и режисьори. Такава беше истината, експедицията е претърпяла неуспех, въпреки късмета си да попадне на разумни същества. Останала е само една загадка, една мистерия, къде са изчезнали, къде са се скрили туземците, какво е станало с тях?
Говорихме си за още много неща по време на пътуването, а то беше дълго, но не и скучно. Г-н Сингдач Тхи-Ширх имаше дълъг професионален и житейски опит и имаше какво да разказва.
***
Пътувахме със свръхсветлина скорост няколко часа докато по курса на совалката се появи неясно жълтеникаво петно. Намалих скоростта. Изкарах на компютъра прокладката, за да погледна нашето местонахождение и координатите на съзвездието Голбо. Оказа се, че наближаваме. Жълтеникавото петно се уголеми и придоби леко "зърнест" вид . След още половин час вече различавахме отделните звезди. Ставаха все по-големи и по-големи докато най-после вече межехме да навлезем в отбитата на Делта-Голбо. Направих го плавно. Атмосферата на планетата вече се чуваше как свисти от триенето с повърхността на нашата совалка. Нажеженият до хиляди градуси въздух се виждаше през илюминаторите като огнено-червена лава, сякаш слизахме в горящ ад! Ако човек пътува за първи път гледката е страшна, но за нас с професора това беше нещо вече многократно виждано.
Постепенно намалихме скоростта и навлязохме в по-ниски слоеве на атмосферата. Огнената "лава" започна да угасва и да отстъпва място на сивкава мъгла, която на места се разкъсваше и под нея се вижаха пухкави бели облачета. Не мина много и започнахме да виждаме повърхността на планетата съвсем ясно. Башехир - Столицата на Делта-Голбо беше огромен град. От тази висичина се виждаше целия, но постепенно се уголемяваше и улиците и сградите му придобиваха все по-ясни очертания. Професорът беше идвал много пъти и гледката му беше позната. Той посочи сградата на Планетарната академия и аз насочих совалката към съседния й космодрум.
Приземихме се. Излязохме от совалката и се насочихме към сградата. Служителката на входа любезно ни се усмихна, провери в списъка имената ни и ни връчи делегатските карти. Бяхме малко позакъснели - конференцията току-що беше започнала. Заехме местата си. Неочаквано по време на доклада на един делегат от Епсилон-Голбо професор Сингдач Ти-Ширх се оживи и наостри уши. Заслушах се и аз. Ето какво разказваше той:
"Преди известно време на една от планетите от системата Билиард (следваха координатите й, които накараха сириуския учен да наостри уши) се намирала група от отдалечена планетна система, свързана с Голбо. Те избрали предварително известната им необитаема планета, за да снимат филм за възникването на разумен живот. Филмът не трябвало да бъде от така наречените научно-популярни, а игрален, приключенски. По време на снимките двама актьори облечени в кожи, както подобава на първобитни същества навлезли в гъстата гора надявайки се да намерят някое от местните чудовища, чиито зъби се използвали като материал за изработване на сувенири. Случило се обаче така, че вместо те да открият чудовището то открило тях и ги нападнало изненадващо. Не се знае как би свършило всичко това ако ненадейно не се появили туземци от планетата, които убили огромното животно.
По време на разговора станало ясно, че туземците са постигнали известни успехи. Например познавали основите на геометрията. Да ги снимат не успели, а описанията, направени от неподготвени за тази цел актьори с оказали противоречиви и неясни. След тази среща филмовата група трябвало веднага да напусне планетата, защото имала разрешение да работи само на необитаеми терени в космическото пространство - контактът с новооткрити цивилизации е привилегия на специалистите. По-нататък се случило нещо необяснимо. Известно време след получаване на доклада на снимачната група за планетата отлетяла специална експедиция, която я претърсила цялата, но не успяла да открие никакви следи от разумен живот! Ето защо те апелират сега към учените в цялата Вселена да помогнат в разгадаването на тази поредна космическа тайна!"
След завършването на доклада проф. Тхи-Ширх се появи на катедрата пред изненаданата аудотория. Той скромно поиска думата и едва сдържайки смеха си разказа за срещата си с киноактьорите.
Така тайната беше разкрита. Ако обаче делегатът от Сириус беше някой друг, който не е участвал в онази експедиция, за която ми разказа по пътя професорът учените щяха да се мъчат още дълго, а тази куриозна грешка щеше да преминава тъй от учебник в учебник, от книга в книга, от уста на уста и то поради недостатъчната връзка между представителите на различните цивилизации.
След като проф. Сингдач Тхи-Ширх прикл'чи своя разказ в залата избухнаха бурни аплодисменти. Цялата тази история имаше и морално послание: Никога не подценявай другия, преди добре да го опознаеш! Независимо дали става дума за населението на цяла планета или за отделен човек!