Style 1
Style 2
Style 3
Style 4
Style 5
Style 6
Робин Милостивия
В памет на Айзък Азимов и Уолтър Скот
Дъг се беше сврял в храсталака и се взираше в прашния горски път. Носеше мърляво вълнено наметало и в краката му лежаха полуизтеглен от канията си меч, малък арбалет и колчан стрели. Той беше пропаднал благородник, който, подгонен от лихвари и роднини, се беше отдал на разбойничество и предвождаше десет не по-малко пропаднали от него главорези. От месеци плячкосваха и тормозеха цялата околия и почти не бяха останали неокрадена странноприемница и необран търговец. Сега той и хората му дебнеха в сгъстяващия се здрач поредния окъснял пътник, когото щяха да лишат от кесията, а може би и живота му. Лекият ветрец донесе зловонен дъх на чесън и прокиснало вино от седящия зад него разбойник и Дъг ядно го срита и избута по-назад в шубраците.
- Идва конник – обади се съгледвачът на бандата някъде отпред.
- Пригответе се – каза Дъг и изтегли оръжието си от ножницата.
По пътя се зададе едър, красив кон. Широкоплещестият му ездач беше загърнат с черна пелерина. Лицето не се виждаше от качулката и човекът изглеждаше така, сякаш беше оставил коня да го води, без цел и посока.
- Дръжте го ! – изрева Дъг и се втурна към конника.
Останалите също изскочиха от храстите и наобиколиха пътника като вълча глутница. Свиха обръча около него и се опитаха да го съборят от коня. Чу се свистене и измъкнатият изпод наметалото меч на конника описа широка дъга. Водачът на бандата изрева, отхвръкна назад и се претърколи в праха с окървавена глава. Искрящото острие описваше невероятни пируети и нападателите се просваха един след друг на земята с разбити глави и потрошени крайници. Накрая ездачът обърна коня си на място и се огледа за още нападатели. След като се увери, че всички са повалени, бавно слезе от коня и свали качулката. Изпод нея се появи полиран стоманен шлем с триъгълни дупки за очите и гъста решетка там, където трябваше да е устата. Бронираната фигура се приведе със скърцане към окървавения водач на бандата. Обкованата в метал ръка го сграбчи за наметката и го вдигна във въздуха като сламено чучело.
- Имаш късмет, че си жив, мизернико – изхриптя глух глас изпод шлема. – Отдавна чакам да се срещнем.
- Робин Железния – изквича разбойникът, като се гърчеше в опит да се отскубне. Робин Железния беше проклятие за всички бандити в кралството, както и за прекалено алчните земевладелци.
- Да, Робин Железния! – отвърна рицарят и го разтърси. – Сега съм тук и ти, и твоята пасмина ще се изметете от това място. Стойте далеч от селата в това графство. Днес опитахте плоската страна на меча ми, но следващия път ще видите как сече. Хайде, изчезвайте, но не забравяйте да ми оставите кесиите си.
Пребити и унизени, бандитите хвърляха един след друг кесиите си на земята и се шмугваха в гората, без да посмеят да погледнат назад. Рицарят прибра кесиите в дисагите на коня си, качи се внимателно на седлото и препусна по пътя, който водеше към Черни дол.
Когато пристигна в селото, се беше мръкнало и в сенките присветваха пламъчетата на лоени свещи. Голям маслен фенер осветяваше входа на хана „Мечата глава” и рицарят спря до коневръза. След като закачи торбичката зоб на врата на коня си, той отвори тежката врата на хана и влезе в широкото, задимено от камината помещение. Огледа се. Разговорите мигом секнаха и всички глави се обърнаха към него.
- Робин Железния! – възкликна дебел брадат мъж и тръгна усмихнат към него. – Толкова се радваме да ви видим.
Рицарят метна пелерината си на една пейка и тежко седна до масата.
- Готово – изхриптя той. – Бандата на Дъг повече няма да се появи по тия места.
Странноприемницата се изпълни с радостна глъчка и подвиквания за още вино.
- Всички сме ви много благодарни – каза висок сух мъж, който беше кмет на селото и кралски наместник. – Ще изпълним уговорката. С търговците, мелничаря и съдържателя на хана събрахме всичко, което пожелахте. Натоварихме пет мулета с брашно и пушено овнешко. Чакат ви в обора.
Стоманеният шлем се поклати одобрително.
- А специалната поръчка?
Угодническа усмивка се разля по лицето на кмета.
- Разбира се, разбира се, господарю. Горе, във вашата стая, сме оставили три мяха първокачествено слънчогледово масло и ленени кърпи.
Рицарят бавно отмести настрана недокоснатата кана вино и паницата с овнешко, които му бяха поднесли, изправи се тромаво и каза:
- Е, мисля да се кача в стаята си. Имам нужда от баня и почивка.
- Разбира се, разбира се – заговори припряно дебелият брадат мъж, собственикът на хана. – Ей сега ще изпратя Морийн да ви помогне.
Робин Железния бавно и със скърцане се заизкачва по стълбата към отредената му стая.
Малко по-късно се почука, вратата се открехна и в стаята плахо влезе красиво тъмнокосо момиче, облечено с бродирана ленена рокля. Носеше голямо дървено ведро.
- Ела, Морийн – каза рицарят и я подкани с жест да се приближи.
Морийн огледа свенливо Робин Железния. Той беше без пелерина и тялото му бе плътно обгърнато от полирана стоманена броня. Морийн не се страхуваше от него, защото мълвата казваше, че Робин Железния не е посегнал на нито една девойка.
- Няма ли да махнете бронята, сър ? – попита го тя.
- Не, мила. Боя се, че гледката много ще те уплаши – отвърна рицарят. – Ще легна в коритото с нея, а ти хубаво ще ме облееш с маслото.
„Сигурно е обезобразен”, помисли си Морийн, докато обливаше с масло стоманената фигура.
- Морийн, сега ме остави сам – каза рицарят след малко. – Ще дойдеш преди първи петли и ще излъскаш хубаво бронята ми с тези кърпи – добави той и посочи купчината ленени кърпи на пода.
- Добре, господарю – отвърна момичето и тихо излезе от стаята.
Робин Железния лежеше в голямото корито и помръдваше леко ръцете и краката си, за да може маслото да проникне във всички сглобки и цепнатини.
Когато навън започна да се развиделява, Морийн отново влезе в стаята и започна да лъска старателно бронята му.
Сега Робин Железния светеше в целия си блясък.
- Сбогом, Морийн. – Той докосна нежно къдриците й. – И благодаря.
Излезе от стаята и се запъти към обора.
Яхнал коня си, той поведе мулетата, натоварени с провизии, към най-бедната махала на селото. Морийн гледа след него през прозореца дълго след като колоната се скри зад бедняшките колиби.
Робин влезе с кервана си в най-калните бордей. Хоризонтът едва розовееше, но около рицаря мигом се събраха окъсани деца. Той бавно започна да разтоварва мулетата и да подхвърля кесии със жълтици на хората, които наизлизаха от къщите си.
- Робин Милостивия, Робин Милостивия! – извика дребно момченце с окаляно лице и скоро насъбралата се тълпа поде новото му прозвище.
Робин Милостивия се качи на седлото, вдигна ръка за сбогом и препусна към пътя.
Не помнеше нито кога, нито защо е попаднал в този свят. Но нещо в него, може би в електронния му мозък, или пък в батерията, която беше там, където при хората се намираше сърцето, го караше да прави това, което прави. И ако беше човек, сигурно би определил особената лекота, която го обземаше сега, като щастие.