(Предварително уточнявам, че няма да отговарям на унищожителните реплики към долния отзив и на разясненията колко съм тъп и нищо не разбирам.)
Та, става въпрос за "Пътят" на Кормак МакКарти, роман-носител на "Пулицър". Най-после го довърших. Едно от най-безсмислените и мъчителни четива, които са ми попадали. Освен 2-3 интересни внятки, загатващи плахо, че все пак има някакъв по-висш смисъл в 230 страници естетика на разрухата от безкрайно разтегленото описание на никога не преставащата борба за живот и възмъжаването чрез непрекъснато движение (демек, не се учудвайте - оцеляването на човешкия род и човешкото в него - колко оригинално), може би си струва да се спомене следният диалог (пряката реч е нарочно премахната от автора в опит за оригиналничене при създаването на определена атмосфера и внушения):
"Има и други добри хора. Ти така каза.
Да.
И къде са те?
Крият се.
От кого се крият?
Едни от други.
Много ли са?
Не знаем това.
Но има такива?
Да, има.
Вярно ли е това?
Вярно е.
Но може и да не е вярно.
Мисля, че е вярно.
Добре.
Не ми ли вярваш?
Вярвам ти.
Добре.
Аз винаги ти вярвам.
Не мисля така.
Да, вярвам ти. И съм длъжен да ти вярвам."
На това и други места стилът наподобява Саймък, но за разлика от него авторът не е успял да извлече някакви особени смислови дивиденти и прозрения (изключвам цитирания диалог и още няколко подобни); вместо това разчита почти само на напоена с кънтри-дух атмосфера, създадена от непрекъснатите описания на пълна разруха, страданията на героите и кратките, уж заредени със скрита емоционалност диалози. Повествованието започва от никъде и от нищо - баща и син пътуват от север на юг, за да избягнат суровата зима. Ние ги виждаме от самото начало сякаш спуснати от небето, подобно на Розенкранц и Гилденщерн от "Мъртни величия". Но докато там двамата герои разсъждават върху битието и небитието и постепенно откриват света, запълвайки всяка минута от съществуването си със смисъл, тук подобен артистизъм е изключен и единствената цел е физическото оцеляване. Не е ясно как героите са избягвали предишните няколко години след катастрофата, унищожила всичко живо (още повече че момчето е било родено след нея), и как не са умрели самите те, след като практически всички милиарди човешки същества са престанали да съществуват барабар с животните и растителността. Не е ясно и защо не се опитат да спрат някъде и да започнат да градят нещо, вместо само да се движат и да използват всичко, което намерят по пътя, за да го използват и да оцелеят още малко време. На места се споменава, че има жива растителност, вода, семена, плодове и при тези условия човек би трябвало да се замисли дали да не постъпи като Робинзон, вместо да върви непрекъснато към пълната неизвестност отпреде си. (Те дори откриват подходящи места за това, но ги напускат бързо с презумпцията, че "лошите" ще ги намерят, нападнат, ограбят и изядат.) Не е ясно и къде са отишли всички огромни количества продукти на цивилизацията при положение, че населението е практически изчезнало. (Макар да имаме пресния пример на Ню Орлиънс - хубаво доказателство, че реалността може да е по-фантастична от всяка измислица - все пак би трябвало в градовете да останат огромни купища вторични суровини, годни за използване. Но това е бял кахър в сравнение с другите нелогизми.) А за капак накрая (спойлер!) спасението идва буквално като спуснато от бога - в най-удобния момент, когато всичко изглежда приключило, отнякъде най-после се появяват "добрите" и момчето е спасено... И дори не се задава въпросът - добре, спасено е, и какво следва от това?
Умишлено отрицателният ми отзив лесно може да бъде атакуван с универсалните доводи "това, от което не си доволен, всъщност не е важно, не затова е писана книгата", "това е книга за несломимия човешки дух, книга, поставяща въпроса какво изобщо е човекът и какво ни прави хора", "атмосферата е всичко и тя е великолепно пресъздадена", или пък "нищо не си разбрал, добрите през цялото време бяха там, но като Мойсей чакаха бащата да умре, за да приберат момчето" и други подобни. Всякакви такива разбиващи възражения могат да се напишат, дори си представям съдържанието им сравнително ясно. Обаче на мен търсенето на красота в разрухата и хаоса май не ми е присърце и туйто. Нито поставянето на оцеляването като почти самоцелен фокус. Нито стремежът да се дърпат струните на читателската чувствителност по тоя евтин начин. Има книги, които са ме разтърсвали, отвявали, удряли по главата като с чук, разплаквали, разсмивали, карали да се чудя от сърце и прочие. (Например "Кантата за Лейбовиц" - също посткатастрофична книга, но от съвсем друг сой, чак ми е неудобно да я спомена.) От "Пътят" почувствах само лек полъх на съчувствие към героите и толкоз. Останалото беше продължително очакване на края, който можеше спокойно да дойде не на 230-та, а на 30-та страница... и който не само не ме награди за търпението, ами окончателно затвърди разочарованието ми.
П.П. Още нещо - наистина на 2 места в книгата героите пиха кока-кола (практически никаква друга марка не е спомената) и много й се радваха. Бах тоя "Пулицър", нямаше ли някоя наистина въздействаща книга или действително кока-кола въздейства по-силно от всичко... Ако не е това, остава да е любимото кънтри, което все пак е по-добрият вариант...
П.П.П. В интерес на истината на последните страници имаше анонси на други книги и ме заинтересува друго заглавие от същия автор - "Няма място за старите кучета". Ако е издадена на български, може пък да му дам втори шанс

.