Нова книга за Светослав Минков

[Goa]

Светослав Минков: строго поверително

Румяна Пенчева

Година на издаване: 11 февруари 2011
ISBN: 978-954-321-8808-0
Страници: 288
Подвързия: мека
Тегло: 0.398
Цена: 15.00 лв.

"Разказвачът на "модерните времена", както сполучливо е наречен от критиците, е може би единственият български писател, който е едновременно глобалист и антиглобалист, казано по съвременному.

Екзотичното му на пръв поглед творчество е онази доста тънка нишка, която дава автентично европейско и световно звучене на литературата ни, но заедно с това и надеждно я предупреждава за „полиетиленовите ужаси” на съвременната цивилизация и така създава един свръхценен имунитет в нея. Прозорливостта на твореца Светослав Минков се доказва особено силно днес. Затова появата на тази книга на доказалия блестящо качествата си литературен изследовател Румяна Пенчева се явява съвсем навременен и необходим акт – както за книжовността ни, така и за читателската публика.

Румяна Пенчева съумява да създаде една стереокартина на епохата, привличайки свидетелства от най-различни масиви с информация – от вестникарски публикации през архивите на министерства и ведомства до писателски дневници и спомени. И всичко това е написано толкова живо и увлекателно, че ако ми бъде простен рискът на сравнението, по невероятната възстановка на епохата четивото на изследователката ми прилича на „Рагтайм” на Едгар Лорънс Доктороу.

Светослав Минков е обичал да пише на хубава хартия със скъпи писалки, задължително облечен в костюм. По това напомня на Йовков, който винаги е сядал да пише в строго определен час на деня, облечен с бяла риза. Минков е обичал да пътува. Ценял е скъпите дрехи и хубавите вещи. Дори един от роднините му бе споделил наскоро, че срещнал човек, който му се похвалил, че още носи един от хубавите английски костюми на писателя. Костюмът не бил мръднал.
Костюмите му го надживяха, горчиво би заключил неговият гуру в света на мистиката и личен приятел Густав Майринк. Защото кредото на Майринк гласи:"Това, което ние наричаме живот, е всъщност чакалня на смъртта."
Но дали наистина е така?

Книгата на Румяна Пенчева е отговорът на този въпрос.

Деян Енев

(информацията е от Сашо Карапанчев)

[Вихра]

Ето как е представена книгата в някои онлайн книжарници:

Светослав Минков: Строго поверително
автор: Румяна Пенчева
издател Изток-Запад
раздел История на литературата. Критика

Учебното помагало е за студенти и преподаватели, които се занимават с въпроси на превенцията на девиантно и делинквентно поведение сред децата. Разработените теми за упражнения и изпитни тестове са апробирани в семинарни занятия по дисциплини, свързани с тази проблематика и водени от автора, доцент във Факултета по педагогика на Софийски университет „Св. Кл. Охридски”. Практикумите със студентите в продължение на близо 15 години в различни специализирани институции за деца в риск също имат дял за формирането на съдържанието. Темите представляват рамка, в която се разгръщат теоретични постановки по базисни проблеми, и позволяват доразвиване съобразно целите и съдържанието на конкретната учебна работа, както и настъпващите изменения в законодателството и тенденциите в социално-педагогическата сфера.
С настоящото помагало се поставя начало на поредица, в която ще се представят по-частни теми, с оглед спецификата на сродни проблемни области.
Развитите теми са приложими както за семинарни упражнения, така и за лекционни курсове с практико-приложна насоченост. Информацията в тях може да е полезна не само за студенти, а и за различни специалисти, интересуващи се от проблеми на отклоняващото се поведение на децата.

http://knigosviat.net/?bookstore=book&book=156509&buy=%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%3A%20%D0%A1%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B3%D0%BE%20%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE

С това представяне и заради Светослав Минков не бих си я купила.

[Goa]

Това е дооооста учудващо за мен. Иначе подобни анотации не ми пречат

[alexandrit]

МЕЖДУ ПЪРВИТЕ В СВЕТА

Понеже Светослав Минков ми е сред най-любимите писатели (на всички времена и народи, както се казва), посегнах с нетърпение към тая нова книга за него. Имах основания да се надявам на „високо поставена летва” от страна на авторката Румяна Пенчева, която работи в Националния литературен музей.

Като редактор в ИК „Аргус” съм се занимавал с два съставени от нея сборника – на Атанас Далчев и на Атанас Смирнов, и съм силно впечатлен от нейните качества: първо, на познавач на БГ литературата (оценка „отличен”!) и, второ, на изследовател с наистина широки хоризонти, винаги нащрек и постоянно жънещ открития (същата оценка!).

Да, това личи отвсякъде и в наскоро излязлото й документално изследване „Светослав Минков: строго поверително”, за чиeто издаване трябва да похвалим „Изток-Запад”.

В солидния том се проследява целият житейски и творчески път на Минков, подкрепен от множество новонамерени (от интересни по-интересни!) и вещо коментирани документи. Но не, не само вещо, а и определено артистично. Румяна Пенчева е включила също и калейдоскоп от спомени на роднини и приятели; стихотворения, посветени на обекта й; редки снимки от различни периоди и държави...

Тази ярка светлина върху разни аспекти от явлението Светослав Минков действително заслужава похвала. Още повече че авторът на „Дамата с рентгеновите очи” е между основателите на първото в света издателство за фантастика – „Аргус” (1922), и на първата в света библиотечна поредица за жанра – „Галерия на фантастите” (1925). Забележете, тия неща се случват у нас, докато Азимов и Бредбъри са ходели прави под масата, а пък люксембуржецът Хюго Гернсбек още не се е развихрил на пълни обороти...

За да не изпадам в повече „волни” подробности, сега ще цитирам един откъс от книгата на Румяна Пенчева. Откъс, който ни представя под не съвсем стандартен ъгъл бащата на модерната БГ фантастика и който – смея да твърдя! – не е загубил актуалното си звучене и днес:

„През 1954 г. главен редактор на издателство „Български писател” е Св. Минков, зам.-гл. редактор Емил Манов, редактори са Ангел Каралийчев, Иван Бурин, Илия Волен, Тихомир Тихов. По онова време изключително много се е държало на добре изпълнената коректорска работа. Не са редки случаите на препечатване на коли и корици при забелязана грешка.

Няколко години по-късно – през 1962 г. – за сборник, посветен на 15-годишнината от създаването на издателство „Български писател”, Минков е дал следния текст:

Свeтослав Минков
В защита на редакторите

В своята творческа практика писателят трябва да съблюдава едно основно и най-важно задължение: да работи грижливо и упорито над своите произведения, преди да ги представи за печат. Досегашната творческа практика на някои писатели, за съжаление, показва, че значителен брой „готови за печат” ръкописи са просто „груби черновки на полуосъществени творби”. Такива ръкописи приличат на току-що одрани кожи, които се дават на редакторите да ги щавят и дообработват, докато най-сетне ги превърнат в приемливо за читателската публика четиво. Не съм съгласен с подхвърляното мнение, че редакторите осакатявали представените им произведения и изсушавали тяхната свежест. Може да има и такива редактори, но мнозинството от тая мъченическа фаланга на търпеливи литературни труженици се справя успешно с трудната си задача. Нека си помислим само колко произведения не биха видели бял свят, ако не бяха тъкмо съветите, усилията и творческата помощ на многострадалните редактори, обречени да пият всеки ден чашата с горчивата мътилка на чуждото вдъхновение.

Но като говорим за редакторските неволи, ние трябва да изтъкнем най-тежката от тях, каквато е безспорно постоянната разправия с явно бездарни и неграмотни съчинители. Всеки гражданин на нашата република има пълната свобода да се занимава с литература и изкуство и това не е лошо. Лошото е, когато редакциите на издателствата, вестници и списания станат прицел на всекидневното обстрелване с любителски съчинения. Въоръжени с несъкрушимо самообладание, авторите на подобна псевдолитература обикалят неуморно всички издателски инстанции, проникват в най-затулените редакционни кътчета и щедро предлагат стихотворения, разкази, романи, драми, преводи. Понякога тоя литературен талаш се поднася във вид на доста обемисти тетрадки, изпълнени с неразгадаеми криволици, които напомнят клинообразното писмо на първобитния човек. При най-малкото възражение от страна на редакционните работници засегнатите честолюбци подхващат безкрайни спорове, обвиняват другите в невежество, заплашват, пишат хулигански пасквили и дори се обръщат за съдействие към най-отговорните места. Кои са причините за тая масова графомания, какви са нейните представители? Има хора, които мечтаят за слава и искат на всяка цена да се прочуят. Има пенсионери, които разполагат със словесен багаж от около стотина наши и чужди думи, но които превеждат от всички земни езици и сами пишат стихове, за да „добавят (по тяхно скромно признание) някой лев към пенсията”. Има доморасли съчинители, които, поощрявани от семейния литературен вкус на своите роднини, искрено вярват в творческите си възможности и смятат, че носят непростима историческа отговорност, ако не направят произведенията си обществено достояние. Има най-сетне и една сборна команда от мрачни мислители, бохемствуващи аркашки, влюбени младежи – всеки от които, по свои лични подбуди, участвува в завоевателния поход на графоманите-нашественици. Всички тия жертви на литературата, между които се срещат и добри граждани, и способни в професията си трудови хора, съвсем не подозират или не желаят да разберат, че техните злополучни опити са лишени от елементарни качества на литературни произведения и че никаква редакторска помощ не може да вдъхне живот на мъртвородените им творби. Но вместо да се примирят с творческото си безсилие и да се оттеглят от полесражението, самонадеяните неудачници, напротив, правят отчаяни усилия да проникнат в литературата, живеейки под непрекъснатото самовнушение, че срещу тях е организиран някакъв заговор от завистници и зложелатели.

Остава само един изход: дълготърпеливите редактори да продължават още по-непримиримо борбата срещу това настъпление на бездарността.”

(А, накрая да не пропусна следния факт. В книгата „Светослав Минков: строго поверително” е включен и един мемоар от наш човек – тоест член на клуба „Иван Ефремов”. Това е скромен опит да се поразчупят рамките на т. нар. гето на фантастите у нас – на фантастите, които са широко известни в тесния смисъл на думата...)

P. S. Ако някой желае да се запознае по-подробно с библиографията на Минков, мога да му препоръчам сравнително изчерпателния обзор на Иван Александров. Този електронен извор се намира на адрес: http://www.libraryvt.com/pdf-zip/sv_minkov.pdf

[alexandrit]

Ето още един „изстрел” по познатата мишена. Може би не точно в десетката, обаче някъде наблизо до нея.

За разлика от повечето си литературни събратя – и тогавашни, пък и сегашни! – Светослав Минков още на млади години се е интересувал от проблемите на правописа. И още тогава се е стремял да поддържа в отличен вид тоя незаменим писателски инструмент.

Отглас от този му стремеж е и разказът, който можете да прочетете по-долу. Той излиза за първи път в списание „Хиперион” през 1925 година, но никога не е включван в авторските книги на Минков, излизали приживе или post mortem. В случая ние поместваме неговата осъвременена версия, която взехме от антологията на Иван Сарандев „Български литературен авангард” (Наука и изкуство, 2001).


Светослав Минков

В НОКТИТЕ НА ЛУЦИФЕР

Писмо от оня свят

Не мислете, че това е някаква окултна измислица.
В онзи пролетен ден, когато гробарите спущаха тялото ми в земята, аз действително бях готов да повярвам в моята смърт. Свещеникът люлееше така безнадеждно брадата си в разпева на надгробната молитва, мъжете гледаха така скръбно, жените плачеха така трогателно, а моята годеница припадаше така често, че всичко това отпечатваше у мен едно поразително по своя ужас впечатление. Аз исках да дам някакъв знак, че не съм умрял, че продължавам да живея, но напразно. Флуидите на душата ми бяха още толкова ефирни, че не се поддаваха на никакво материализиране. Поисках да изгася поне свещите. Но тогава един глас изсъска наблизо:
– Какво се бавите още? Хайде в пъкъла!
Обърнах се. До мен от дясната ми страна стоеше един небесен пратеник със сребърни рогове на главата: приличаше много на дявола, така както е изобразен по барелефите на средновековните катедрали.
– Как? В пъкъла ли? – извиках аз. – Вие сте полудели, господине!
– Я гледай ти каква дързост! – изсъска повторно небесният пратеник. – О, ако вие знаехте само какво тежко наказание е отредено за вас, тогава сигурно щяхте да бъдете малко по-любезен. Вървете след мен! – заповяда той строго.
– Но аз не мога да разбера какво искате. Оставете ме спокойно да присъствам на погребението си – протестирах аз. – А след това ще видите в какво заблуждение сте изпаднали. Слушайте: преди половин час ей там погребваха един доктор. Вие сигурно мислите, че аз съм неговият дух. Съжалявам много, че не дойдохте навреме, за да уловите истинския виновник. Досега той е успял вече да се промъкне в рая. Ето ви моя паспорт. Прочетете името ми и разгледайте добре печатите на благотворителните дружества.
– Вартоломей Хралупа!
– Е?
– Вас именно търся!
Останах като гръмнат. Значи наистина нямаше никаква грешка в това, че аз бях същото лице, което дяволът искаше да отведе със себе си. Помъчих се да си спомня набързо моя земен живот. Не, аз не бях извършил никакво престъпление, никому не бях сторил зло. Трябваше ли тогава да бъда изпратен на заточение в пъкъла? Аз произнасях името на всички светии, укорявах ангелите, които бяха забравили да ми се притекат на помощ. И погълнат от отчаянието за близката ми гибел, промълвих с разтреперан глас:
– Но кажете, за Бога, защо моят благочестив дух е осъден на изгнание в преизподнята?
Дяволът със сребърните рога ме изгледа презрително, но после, като видя жалкия израз на лицето ми, засмя се и каза:
– Да, да. Спомнете си само вашата професия на земята и веднага всичко ще ви бъде твърде ясно.
Аз разтворих широко очите си:
– Моята професия? Не разбирам!
– Там е именно нещастието, че не можете да разберете онова велико престъпление, което вършехте в продължение на години с такава упоритост. Вие бяхте писател и вашите съчинения присадиха една неизлечима болка в главите на почитаемите критици. Какъв по-голям грях от този?
– Значи само за това аз трябва да бъда наказан с такава тежка участ?
– О, да, само за това. Колко малко наистина! Ами я си представете, неразумни покойнико, че публиката не беше предупредена за вашите стихове, разкази и романи? Какво би станало тогава? Всички щяха да ви четат, щяха да ви харесат може би, без да подозират, че на еди-коя си страница изразите са граматично неправилни. При това критиците откриха влиянието ви от чужди автори и математически доказаха числото на пропуснатите тирета и запетайки. Бедните хора! Днес те трябва от сутрин до вечер да трият челото си с ментол, за да прогонят своето главоболие.
Истината, която се криеше в думите на небесния пратеник, разсече като внезапен лъч тежкия мрак на самоизмамата ми. Едва сега, след толкова години, аз почувствах каква страшна съдба е носела за мене моята професия.
Реших на всяка цена да се спася от пъкъла. Затова прибягнах до една крайна мярка: спуснах се в чантичката на моята вечно плачлива леля, която в този миг вадеше малка бяла кърпичка, за да изтрие сълзите си. Но едва се докоснах до дъното и тънкият нокът на дявола ме измъкна отново в пространството.
– Бъдете благоразумен! – извика той и като ме сграбчи в обятията си, ме понесе нагоре към облаците.

* * *

Дворецът на Луцифер е построен върху една малка планета, която и до днес не е известна на астрономите. Дванадесет високи кули издигат величието на този замък, върху чиято врата е запечатана една страшна емблема: земното кълбо, притиснато между два сребърни рога. Самата планета представлява една широка спирала от катакомби, където душите на грешниците се подлагат на най-жестоки мъчения. Началната точка на спиралата е самият дворец.
Когато ние стигнахме пред него, по върховете на дванадесетте кули се показаха дванадесет черни същества. Направени от някаква разтеглива като ластик материя, те се проточиха надолу по стените и без всякакво предупреждение се приближиха до мен, сграбчиха ме в лапите си и ме понесоха към покоите на великия сатана. Аз не оказах никакво съпротивление. Не можех да извикам даже. Толкова силен беше моят ужас.
Минавахме през мрачни и студени лабиринти, чиято дължина изглеждаше безкрайна: струваше ми се, че след много и много векове ние ще стигнем там, където душата ми е осъдена да изкупи своя земен грях. Но ето, пред нас внезапно блесна една светла завеса и един страшен кикот разтърси така силно пространството, че аз паднах от лапите на черните същества.
Тогава дяволът ме хвана за ръка, разгърна завесата и ме поведе напред. Господи, би ли могло да се опише оная отвратителна гледка, която се откри пред очите ми! Отсреща, пред нас, седеше неподвижен като някакъв тъмен езически идол царят на преизподнята. Грозното му лице бе застинало в гримасата на злораден смях, а в малките му зли очи гореше проклятие. Високо над неговото чело се извиваха като грамадни клони два сребърни рога и върху тях играеха и подскачаха десетки от ония черни същества, които най-напред аз видях покатерени по върховете на кулите.
Аз дълго стоях коленичил пред неговия трон. Моят палач обясняваше земното ми произхождение и с едно дръзко безочие развиваше кълбото на теорията за наследствеността, като уверяваше, че всички в нашия род страдали от манията за величие. Той наблегна особено много на това, че съм се опитал да избягам.
– Станете! – извика Луцифер и стените на двореца потрепериха от неговия глас.
Едва можах да се изправя на нозете си: страхът ме беше сковал.
– Вярно ли е, че в продължение на тридесет и седем годин вие сте се занимавали с писателство? – попита той.
– Вярно е – отговорих аз тихо.
– И не се ли разкайвате за това?
– О, Ваше Величество, разкаянието ми е толкова силно, че аз бих желал да изгоря още в тази минута всички мои съчинения на една позорна клада!
– Твърде късно обаче. Вие дръзнахте да оскверните вниманието на публиката и сега правите опит да смекчите престъплението си с разкаяние. Не, заклевам се в рогата си, че вие няма да отбегнете наказанието, което ви се полага.
– Милост! Милост! – завиках аз и от очите ми покапаха сълзи.
– Ха-ха-ха! – изкиска се царят на пъкъла и разтвори така широко устата си, сякаш искаше да ме глътне. Оределите му зъби блеснаха като остри шипове.
– Отведете го! – заповяда грубо Луцифер. – Отведете го в долината на Вечния мрак. Нека той събира там в продължение на пет века – до деня на своето ново прераждане, ония страшни бацили, които погубиха неговите критици!
Дванадесетте черни същества се нахвърлиха върху мен, готови да ме разкъсат. Едва сега аз забелязах, че това бяха свирепите центаври на сатаната. Те ме повлякоха в дъното на залата и ме спуснаха в една широка дупка, отдето изригваха буйни зелени пламъци. И докато успея да извикам, аз изведнъж потънах хиляди километри дълбоко и се намерих в една тъмна долина, обградена с високи скали. Пред погледа ми се простря неизмеримо пространство, засято с цветя. В средата стоеше възправено като огромен призрак едно плашило, в което аз познах вкаменения дух на Данте. Лекият вятър развяваше неговото широко черно наметало: това бяха сякаш крилете на един прикован прилеп, който търсеше своето освобождение. Длъжността на великия италианец бе – да пропъжда ангелите, които идваха понякога тук, за да спасяват осъдените. В ръцете му се издигаше един плакат с огнени букви. Там стояха написани познатите негови стихове:
Lasciate ogni speranza
Voi che’ntrate.

* * *

Аз непрекъснато събирам цветя – ето в какво се състои моето наказание. Може би земните обитатели ще помислят, че тогава участта ми не е така тежка, както искам да я опиша. Велики Боже, ако те имаха поне една малка представа за същността на цветята, които растат в тъмната долина на пъкъла! Името на тия цветя не е упоменато в никой ботанически речник. Те не съществуват даже в хербариите на най-богатите музеи. Когато откъсна някое от тях, аз с ужас забелязвам, че това не е никакво цвете, а голяма остра запетайка, която се впива в ръцете ми и ми причинява непоносими страдания. Или въпросителна, или тире, или точка, които се лепят като отвратителни пигмеи по тялото ми. И на мястото на откъснатите израстват стотици нови. Аз изчезвам в едно странно превъплъщение: чувствам, че след време ще изгубя всичките си органи на живо същество и ще се превърна в една словослагателска касета.



Кирил Цонев – „Портрет на Светослав Минков” (1939)

[Nasko]

☼ ☼ ☼

Лемтернет!... Лемтернет!... Лемтернет!...

Какво е това?

Лемтернет!... Лемтернет!... Лемтернет!...

Кажете, за бога, каква е тая дума?

ЛЕМТЕРНЕТ!... ЛЕМТЕРНЕТ!... ЛЕМТЕРНЕТ!...

Но защо си играете с търпението ни?

(Днешна перифраза по един разказ
на неостаряващия маестро Светослав Минков.)

[Goa]

Тера фантастика! Тера фантастика! Тера фантастика!!!

Ще ви разбие, ще ви размаже, ще ви накара да си забравите първото и второто име!!!

ТЯ ИДВА!...

[alexandrit]

На 22 ноември се навършиха 45 години от кончината на големия ни писател Светослав Минков (1902–1966), наричан „баща на модерната българска фантастика”. По този повод ви предлагаме един негов разказ, който хем не е излизал много, много отдавна, хем е таласъмски по своему. Макар да не е сред най-ярките му рожби, и тук си личи безспорният печат на маестрото на изящната словесност. А дали има още загадки около престоя на Минков-сан в Япония през 40-те години на ХХ век, това ще покаже бъдещето...


Светослав МИНКОВ

ПРИЗРАКЪТ ОТ КЕНДАРИ

През време на Втората световна война живеех в Токио в квартала Ногисака, недалеч от парка Мейджи. Квартирата ми се намираше в едно просторно общежитие, обитавано само от японци, сред които аз бях единственият чужденец. Моята стая напомняше полутъмна клетка, постлана с неизбежните рогозки татами. Една проста маса, два стола и вехто дървено легло допълваха скромната наредба. Зад книжния прозорец шуртеше денем и нощем някакво водоскоче и неговият еднообразен шум проникваше в стаята ми като неспирно дъждовно ромолене.
Точно срещу моята врата в тесния коридор на общежитието живееше в също такава клетка седемдесетгодишният Окубо-сан – бивш професор зоолог в Токийския университет. Той беше висок и мършав старец, облечен като повечето стари японци в кимоно. Окубо-сан живееше самотно – жена му бе починала преди няколко години, а двамата му сина бяха убити още в първите дни на войната. С нищожната си пенсийка старият професор едва се изхранваше с водорасли и с евтини морски мекотели, чийто тежък мирис изпълваше винаги малката му стая. За разлика от другите японци на неговата възраст, които се прекланят пред самурайската сабя и робуват на всякакви предразсъдъци и суеверия, Окубо-сан беше напредничав човек с широк житейски кръгозор. Той ненавиждаше военщината и грабителските походи на японските войнолюбци, осъждаше религиозното мракобесие и вярваше само в науката. Макар и вече твърде стар, той се отличаваше с жива любознателност и все четеше по някоя книга.
Аз и Окубо-сан скоро станахме приятели и си правехме често взаимни посещения. Той ме черпеше със зелен чай, аз го гощавах с топла оризова ракия саке. Окубо-сан говореше руски език и двамата добре се разбирахме.
Една привечер старият професор надникна в стаята ми и съобщи, че му е дошъл на гости някакъв далечен сродник, военен кореспондент, току-що завърнал се от фронта. Покани и мен да му бъда гост, за да ме запознае с един „събрат по перо”. Озовах се с готовност на поканата му.
Окубо-сан ме представи на своя сродник – дребен японец с очила, в зелена униформа, с остригана глава и мургаво лице, истински фронтовак.
Накамура-сан (тъй се казваше гостът) беше около тридесетгодишен човек. Той владееше отлично английски език и задоволително руски. В моя чест, като славянин, разговорът се подхвана на руски език.
Оказа се, че Накамура-сан се е завърнал по служба от Холандска Индия, която по това време беше окупирана от японските нашественици. Възпитан в разбойническия дух на някогашните самураи, Накамура-сан разправяше надълго и нашироко за божествената мисия на японците, които били предопределени да обединят всички азиатски народи под властта на японския император и да ги направят „свои приятели”. Той обаче не казваше нито дума за зверствата и кървавите злодеяния, извършвани от японците в името на това „приятелство” срещу мирното население в завоюваните области.
Окубо-сан го слушаше мълчаливо и не се опитваше да му възразява, защото гостът изглеждаше един от ония яростни шовинисти, които не биха се поколебали да обадят на полицията дори собствения си баща, ако той не е съгласен с тях.
От дума на дума разговорът премина върху тежкия живот на японските окупатори в Холандска Индия. Накамура-сан започна да разправя за някакъв призрак, който го преследвал на остров Целебес.
– Намирахме се на южния край на Целебес – подхвана той, – близо до рибарското селце Кендари, където живеехме сред непроходими лесове и буйна тропическа растителност. Един ден между нашите войници се разнесе мълвата за някаква „кендарийска магия”. Първи заговориха за това войниците от седма казарма, която се намираше най-близо до гората, в най-прохладното и сенчесто място. Както си лежали през нощта под голямата противонасекомна мрежа, внезапно всички почувствали, че нещо ги души за гърлото и че тялото им се вцепенява. Най-сетне един от пострадалите успял да скочи и извика: „Махай се, дяволе!” Другарите му също скочили на нозе и се освободили от кошмара.
Дотогава ние не бяхме виждали призраци, а само маймуни, грамадни гущери и най-отвратителни насекоми и паяци, големи колкото човешка длан. Една вечер, когато се прибрах в моята барака, аз съгледах на масата си такъв един гигантски гущер, който лежеше неподвижно върху разхвърляните ми ръкописи, с извита нагоре глава. Разбира се, след оная необикновена случка в седма казарма никой от нас не се съмняваше вече, че рано или късно ще видим призрака със собствените си очи. А той нападаше всяка нощ най-малко по десетина войници и всяваше ужас в целия лагер. Веднъж жертви на призрака станаха и двамата часовои, които стояха на пост пред палатката на стария лекар. Минавайки под едно голямо дърво, часовоите усетили, че нещо скочило отгоре им и веднага се вцепенили и паднали на земята. Един от тях се опомнил по-рано и със страшен вик размахал щика си из въздуха – в това време му се сторило, че нещо бяло се метнало на дървото. На вика на часовоя се притекъл намиращият се наблизо ефрейтор, който подирил да хване тайнственото бяло същество, но за съжаление не намерил нищо. Като се върнал в помещението си, ефрейторът сам станал жертва на нечистата сила, вцепенил се и почувствал, че някой го души.




Светослав Минков като легационен чиновник в Токио


Понеже нападенията на призрака зачестиха и заплашваха да разстроят духа и дисциплината сред войниците, една нощ неколцина доброволци, между които бях и аз, решихме на всяка цена да хванем таласъма. Когато настъпи нощта, ние се събрахме на откритата тераса в един от ъглите на нашето помещение. Високо над далечните планински вериги сияеше съзвездието на Южния кръст. Нямаше луна и гората наоколо изглеждаше черна. Ние чакахме полунощ – оная минута, когато, както казват у нас в Япония, спят дори и дърветата. Най-сетне угасна и последната светлинка в най-крайната казарма и тежък мрак притисна земята.
Първото донесение получихме от един войник, който излязъл да пие вода от походния казан, но насред пътя внезапно почувствал, че нещо го натиснало по главата и тутакси го парализирало.
Вторият беше войник от интендантството. Той спял в палатката си и изведнъж усетил леко движение в краката си. Докато разбере какво става, нозете и ръцете му се схванали и той не можал да ги помръдне.
Понеже палатката на тоя войник се намираше най-близо до нас, ние наскачахме от терасата и се спуснахме към нея. С фенери в ръка обиколихме всички кътчета наоколо, но от призрака нямаше нито следа. Съвсем отчаяни от безуспешната си акция, ние се запътихме отново към терасата, ала ето че сега бедата връхлетя върху собствените ни глави. Старшият лекар, който вървеше напред, неочаквано нададе силен вик и се строполи на земята. Същата участ постигна още двама лекари от групата, после един художник, един кинооператор и най-сетне – самия мен. Всички бяхме покосени сякаш от внезапна мълния. Аз усетих как по тялото ми премина електрически ток и в същия миг вече лежах сред високата трева, без да мога да направя нито най-малко движение. Някаква страшна тежест притискаше гърдите ми и стягаше гърлото ми до задушаване. И все пак при падането си на земята аз успях да забележа, че в нозете ми се претърколи някакво странно същество с искрящи очи. По-късно, когато кошмарът мина и ние дойдохме на себе си, другарите ми потвърдиха, че и те са видели призрака точно такъв, какъвто той се мярна за миг пред очите ми. За щастие няколко дни по-късно нашата част трябваше да напусне Кендари и по такъв начин ние се спасихме от по-нататъшни премеждия...
Накамура-сан вдигна сложената пред него чашка и разведри с няколко глътки зелен чай мрачния си спомен за призрака в Кендари.
– Е, и вие, който сте военен кореспондент и познавате добре около пет хиляди йероглифа от азбуката канджи, как си обяснявате това кендарийско чудо? Наистина ли смятате, че ви е нападнал някакъв призрак? – попита професор Окубо.
– За мен обяснението не е толкова трудно – отвърна Накамура-сан, като запали цигара. – Китайците открай време са наши заклети врагове. Вече шеста година ние воюваме с тях, за да ги направим свои приятели, но те не разбират това и се борят срещу нас с всички средства. Те ни дебнат навсякъде, шпионират ни, избиват ни из засада. Няма кътче в Източна Азия, където да не е поникнало като гъба поне едно китайско дюкянче. Холандска Индия също гъмжи от китайски емигранти, които минават уж за търговци, а в действителност са най-опасни шпиони и чародеи. И в Кендари имаше такива безобидни наглед китайци – те си гледаха търговията и ни предлагаха най-невинни „спомени” от бамбук и от лаково дърво. Но аз съм сигурен, че таласъмите, които ни нападаха там нощем, излизаха именно от техните дюкянчета и лавки.
– Преди малко споменахте – забеляза Окубо-сан, – че когато призракът ви е нападал, вие сте почувствали да преминава по тялото ви електрически ток. Слушали ли сте нещо за оранкечиру?
– Оранкечиру? – замисли се Накамура-сан. – Не, не съм слушал. Какво е това?
Старият зоолог се усмихна многозначително и рече:
– На островите Борнео, Суматра и Целебес живеят едни особени маймуни, наречени „оранкечиру”, които като бухалите и прилепите се явяват само нощем. Тия зверчета въпреки дребното си телосложение крият в себе си грамаден заряд от електрическа енергия и само с едно докосване парализират за няколко секунди всяко живо същество. Вашите призраци в Кендари не са никакви китайски таласъми, а електрическите маймунки оранкечиру.
Накамура-сан се почеса озадачено по тила. Неговата остригана глава, пълна със суеверия и предразсъдъци, очевидно не можеше да проумее, че в природата съществуват още много загадки, в които няма нищо свръхестествено и чародейно.
Старият Окубо-сан изтегли рамката на книжния прозорец и в стаята нахлу прохлада заедно с вечерната песен на безброй невидими щурци.


Източник: Светослав Минков. Призракът от Кендари. – Разкази. – Масова библиотека „Пчелица”. – София: Народна младеж, 1959