Станислав Лем: визия ХХІ

[alexandrit]

Така го е казал Лем...

Закон на професор Тарантога: „Никой нищо не чете; ако
чете, нищо не разбира; ако пък разбира, незабавно забравя.”

... Под усмихнатото или сериозно лице на Станислав Лем се крият множество лемовци.

Тук са и хумористът Лем, чийто смях никога не е плитък; и прогностикът Лем, който вижда световете си ту през златисти или дъгоцветни, ту през въгленовочерни (я, чак дотам ли?!) очила; и психологът Лем, успял да създаде шедьоврите „Соларис” и „Маска”; и философът Лем, който... Но момент, хайде да не прекаляваме с определенията, а само да напомним, че тъкмо заради различните му стилове на писане Филип К. Дик е смятал, че Л е м всъщност е... псевдоним и с него се подписват неколцина автори.

Оказва се, че съществува и афористикът Станислав Лем – доказателство за което са двайсетината негови мисли, разположени по-долу. Но как „файловете” на всичко гореизброено са се побирали в една и съща глава, това според нас си остава жива мистерия. Мистерията на големия и тъй разнолик творец, която той е завещал на сегашните и на бъдещите си читатели.

Афоризми от световния поляк:

■ Същината на старостта е в това, че придобиваш опит, от който не можеш да се възползваш.

■ Трябва да бъдеш самият себе си. Винаги самият себе си, с всички сили – самият себе си, и колкото повече го правиш, толкова по-трудно става да не изпробваш чужди съдби.

■ Няма по-страшно наказание от самотната вечност.

■ Да говориш истината е все едно да блуждаеш из лабиринт, запълнен с добри намерения.

■ Светът – това е лудостта на един Супермозък, който заради себе си е полудял окончателно.

■ Хората не искат да живеят вечно. Хората просто не искат да умират.

■ Сензациите трябва да се организират, а не да се измислят!




Едно от виденията на Салвадор Дали


■ Политикът не трябва да е твърде умен. Много умният политик вижда, че голяма част от стоящите пред него задачи е съвършено неизпълнима.

■ Цивилизацията я създават идиоти, а пък останалите им сърбат кашата.

■ Масовата култура е обезболяващо средство – аналгетик, а не наркотик.

■ Не съществува малко зло. Етиката не можеш да я измериш с аритметика.

■ Пътят към звездите води през многолетно затворничество. Астронавтиката намирисва на затвор.

■ Фантастиката има работа не с човека, а с човешкия род като такъв и даже с възможните видове разумни същества.

■ Специалистът – това е варварин, чието невежество не е всестранно.

■ Тази книга е по-умна от мен самия (става дума за книгата „Summa Technologiae”).

■ Ако адът съществува, той навярно е компютризиран.

■ Светът трябва да се променя, иначе той ще започне да ни променя по неконтролируем начин.

■ Бъдещето винаги изглежда по-различно, отколкото ние сме способни да си го представим.

Бележка и превод: Наталия Маринова

И з т о ч н и к: http://jewish-library.ru/

[alexandrit]

* * *



Илюстрация към „Соларис”: Андрей Ликучев

■ Днес в Краков – в клиниката по кардиохирургия
на Ягелонския университет – почина на 84-годиш-
на възраст световноизвестният писател фантаст
Станислав Лем. ■ Всъщност това съобщение се по-
явява на 27 март преди седем години.

По този повод ви предлагаме да видите мнението
на Борис Стругацки, публикувано в брой 4//2006 г.
на рускоезичното списание „Новая Польша”:

В памет на Станислав ЛЕМ

Лично аз съм се срещал с него два или три пъти през 60-те години, когато Лем идваше в Питер. Събираше се обичайната питерска компания (Варшавски, Брандис, Брускин – преводачът на „Соларис”, и още някой), пийвахме по малко и твърде много разговаряхме – за литературата, за Вселената, за света и Космоса, за живота на Земята и по други планети. Лем доста добре владееше руски и не възникваха никакви проблеми за превод. Да се говори с него беше истинско удоволствие: той бе блестящ полемист, остроумец и изобщо умник. Мисля, че това беше един от най-умните хора, с които ми се е случвало да общувам през целия си живот. А пък въображението му!... Няма и не е имало в литературата на ХХ век писател с такова мощно, многостранно и изострено въображение! Ние още не схващаме какъв гигант сме загубили. Той беше Рабле и Суифт на ХХ век, съчетани в едно и също лице. Равни на него нямаше и не е имало от времето на Хърбърт Уелс. Човек-Планина!

[alexandrit]

„КОНГРЕСЪТ” ЧУКА НА ВРАТАТА





След Gravity и „Играта на Ендър” ето че 2013-a ще ни предложи още един фантастичен проект, който очакваме от години – The Congress на Ари Фолман. Филмът ще дебютира на фестивала в Кан само след няколко дни. По случай премиерата му, в Интернет най-накрая се появи международен трейлър, разкриващ малко повече детайли около историята и как точно ще се комбинират игралната и анимационната част на спектакъла.

Ако сте изпуснали предишните ни новини, ще кажем, че той представлява суперсвободна екранизация на „Конгрес по футурология” от Станислав Лем и разказва за застаряваща актриса (в ролята – Робин Райт като самата себе си). За да се погрижи за своя син инвалид, тя е принудена да приеме една последна, но много прилично платена работа. Голямо студио ще сканира цялата й същност (тялото, емоциите, всичко), като образът й ще стане тяхна собственост и те ще го използват както сметнат за добре.

Разбира се, последиците са далече по-невероятни и по-сериозни, отколкото актрисата е предполагала някога...

■ И з т о ч н и к: http://operationkino.net/2013/05

[alexandrit]

◄ ■ ●



Филмът „КОНГРЕСЪТ” по Станислав Лем ще бъде показан в рамките на вече започналата Киномания.

Това ще стане на 16 ноември от 20:45 h (в кино „Люмиер”) и на 19 ноември от 18:30 h (в Дома на киното).

Още по темата: http://ndk.bg/kinomaniq-2013-kongresyt

◄ ■ ●

Филмът на режисьора Вал Тодоров „БЪЛГАРИЯ, ТАЗИ ВЕЧНА ЕРЕС” ще има премиера в Дома на киното – на 14 ноември от 19 h.

Във филма, забележете, участват и: Атанас П. Славов, Николай Теллалов и Юрий Илков. (Вход свободен.)

Още малко по тази тема: http://www.dnevnik.bg/sled5/filmi/2013/11/05/2176305_bulgariia_tazi_vechna_eres/

[Кал]

Филмът на режисьора Вал Тодоров „БЪЛГАРИЯ, ТАЗИ ВЕЧНА ЕРЕС” ще има премиера в Дома на киното – на 14 ноември от 19 h. (...)
(Вход свободен.)

Сигурно ли е това? Понеже мои по-парично пристегнати приятели се отказаха да ходят точно заради цената на билета. (Аз не съм проверявал.)

[alexandrit]

◄ Промяна в информацията

Вход свободен или вход платен?

Реших да засека отговора от още един източник и днес
разговарях (на телефон 02/980-78-38) с Дома на киното.

Оттам ми обясниха, че за да гледа филма „България,
тази вечна ерес”, човек трябва да заплати от 5 до 7 лева.

[Кал]

Потвърдено и от самия Вал Тодоров.

[alexandrit]

„С О Л А Р И С” х 4

Някъде в Интернет четох, че над филма „С о л а р и с” (1972) писателят е работил шест месеца с режисьора Андрей Тарковски, но накрая двамата са се скарали заради промените и допълненията по историята.

Според Лем режисьорът се е отклонил твърде много от оригинала и не се фокусира върху моралните въпроси, които поставя книгата. Вместо това – пак според думите на поляка – тази история се е превърнала в... „Престъпление и наказание” в космоса.





Колкото до втория филм (2002)... по лекарски съвет пан Лем не е гледал римейка на Стивън Содърбърг, обаче е чувал разни противоречиви оценки за USA екранизацията на „С о л а р и с”.

◄ ◄ ◄

Но всъщност екранизация № 1 на знаменития роман се случва... преди 45 години. За това научих за първи път от статията на Емануел Икономов „Лем – велик фантаст по принуда, по призвание и по душа”, отпечатана в годишника „Ваяния 2006”.

Става дума за съветския двусериен телевизионен спектакъл „С о л а р и с”. Негови режисьори са Лидия Ишимбаева & Борис Ниренбург, а в главните роли се подвизават: Василий Лановой (като Крис Келвин), Антонина Пилюс, Владимир Етуш, Виктор Зозулин и др.

Общо времетраене – 2 часа и 22 минути. Намираем в Мрежата.

■ ■ ■

„Станция Соларис. Нула и нула. Кацането завърши. Край...” Приключвам кратката си информация с още един цитат, който ни насочва към четвъртия филмов „С о л а р и с”:

http://www.youtube.com/watch?v=nQEWm9KD6XU.

[alexandrit]

◄ Спътник с неговото име
(... и едно неочаквано продължение)

– Готов ли си, Келвин? – разнесе се в слушалките.
– Готов съм, Модард – отвърнах.
– Не се безпокой за нищо. Станцията ще те приеме – каза той. – Щастлив път!
Докато успея да отговоря, нещо скръцна отгоре и акумулаторът трепна. Напрегнах инстинктивно мишци, но нищо повече не се случи.
– Кога е стартът? – попитах аз и долових шум, сякаш върху мембраната се сипеха зрънца най-ситен пясък.
– Ти вече летиш, Келвин! Със здраве! – откликна близкият глас на Модард.

Из „Соларис” на Станислав ЛЕМ





В четверг, 21 ноября 2013, с пусковой базы Ясный в Оренбургской области (это часть действующей военной базы «Домбаровский») с помощью украинско-российской ракеты «Днепр» был успешно выведен на орбиту первый польский научный спутник BRITE-PL “Lem”.

Запуск спутника «Лем» является частью уникального австро-канадско-польского проекта BRITE (BRIte star Target Explorer) по изучению малых изменений блеска ярких звезд. Всего будет запущено семейство из шести спутников, которые по единной программе в течение трех лет будут наблюдать выбранные области на небе.

Стоимость этого проекта (создание и запуск шести спутников) не превысит 20 миллионов долларов, что в десятки и сотни раз меньше космических проектов с использованием больших телескопов.

Первый спутник назвали «Лемом» в честь гениального фантаста Станислава Лема по итогам открытого конкурса, а второй назван «Гевелием» – в честь известного польского астронома XVII века Яна Гевелия.


●●●



Станислав Лем се изкачва
по пътеката към витошкия Теракон 2014... :D


◄ И з т о ч н и к:

http://fantlab.ru/forum/forum14page1/topic4503page47

[alexandrit]

Какво необичайно заглавие – „Пререкания
на фона на всеобщото привличане”! То стои вър-
ху една нова книга, публикувана неотдавна от издател-
ство Ф а р а г о. Нейната преводачка и лауреат
на наградата „Гравитон” е добре известна със спе-
циалния си интерес към Станислав Лем. Виж-
те какъв текст ни изпрати тя по този повод:


Лина ВАСИЛЕВА

НЕЩО КАТО НИЩО НА СВЕТА

ТОМАШ ЛЕМ, синът на Станислав Лем, предлага в своята книга „Пререкания на фона на всеобщото привличане” нестандартна среща с великия писател, философ и футуролог – нещо като спомен, нещо като биография, нещо като нищо на света. Той представя (с много снимки от семейния архив) Лем-човека, Лем-бащата, Лем-твореца, Лем-литературната икона в перспективата на прозаичното ежедневие – най-напред през очите на малкото момче и младежа, за да погледне накрая на всички събития като зрял мъж със собствена творческа съдба.

РЕЗУЛТАТЪТ Е една уникална книга. Станислав Лем, когото откриваме в нея, е жив човек от плът и кръв, увличащ се от автомобили, ски и пътешествия; той е любител както на сладкишите, така и на играчките – роботи и електрически влакчета, сърдечен и лоялен към приятелите си и абсолютно нетърпим към глупостта във всяка нейна форма и проявление, разсеян в битовите ситуации и нечовешки концентриран, когато работи.




● Баща и син с фантастично известна фамилия


КНИГАТА Е наситена със сериозни и забавни случки, насочващи към неговото творчество, сякаш през целия си живот Станислав Лем е бил събирателно на всички свои герои или обратното – дал им е толкова много от себе си, че през канавата на житие-битието му непрекъснато прозира нечие друго, странно лице или пък сценка от приключенията на Пиркс, Тихи, Трурл, Клапауций или екстравагантните професори край тях. Отношенията в семейството, обзавеждането на поредните домове, домашните любимци, творческите търсения и житейските перипетии в родината и в емиграция се редуват с описанието на ужким дребни, но всъщност толкова многозначителни подробности като, да речем, онези в кабинета на писателя в краковския квартал Клини.

„СПЕЦИАЛНО ЗА мен той проектира транспортно средство, задвижвано от кучета и котки (вместо двигател). По-усложнения негов модел снабди с допълнително куче и котка за заден ход”, пише Томаш Лем. По неведоми асоциативни пътища описанието на това остроумно съоръжение събужда спомена за причудливите космически картофи, които досущ земни пирати оплитат и отвличат корабите на междузвездните пътешественици. Автор и на двата проекта би могъл да бъде – и е – един от неуморните покорители на необятната вселена на човешкия разум: Станислав Лем.

ИЗКУШЕНИТЕ ПОЗНАВАЧИ на творчеството на именития писател ще открият тук – укрити в сенките на страниците – Пиркс, Клапауций, Трурл и Ийон Тихи, професорите Донда, Коркоран и Тарантога, а също електрицари, покорители на курдели и почитатели на сепулки. Ще открият разлелия се във всеки интервал между написаните думи разумен океан на Соларис и неуморно бръмчащия в пролуките на неизречените думи изкуствен интелект. Не ще е трудно да съзрат стаени в прегъвките на фразите стотици странни фигури, велики хрумвания и прогнози, дошли от достъпната само за отбрани умове загадъчна проекция на пространствено-времевия континуум. Ще се докоснат до хумора, бликащ от непресъхващото езерце от литературни изобретения и идеи на писателя и ще се заредят с неизчерпаемото гориво на неговия необхватен ум.

НЕКА НЕ забравяме обаче, че не само на Соларис не е свършило времето на ужасните чудеса...

[alexandrit]

ОСЕМ МИНУТИ ЗА ЕДИН РОМАН

Романът се нарича Голем ХІV (автор: Станислав Лем) и доколкото аз знам, все още не е излизал у нас. Което не означава, че някои родни знатоци не са го чели – има го например в една по-ранна версия в руския алманах „НФ” № 23, да не говорим за постоянно растящия електронен океан.

Тези дни, докато скитах напосоки из Мрежата, попаднах и на своеобразна екранизация на въпросния славянски опус *. Предлагам ви да я видите в уютното „киносалонче” на адрес: http://kinematograf.bg/golem.
____________________
* Руският сайт „Лаборатория Фантастики” го определя така: роман-трактат. А ето и едно читателско мнение оттам: „Струва ми се, че това е единственият безпристрастен отчет за дейността на човечеството през цялата му история”. – Б. al.

◄◄◄

Ммм, комай ще отделим малко повече минути на тоя „Голем”. Защото, след като го изгледах два пъти, мене нещо ме засърбяха ръцете и метнах линка към трима наши известни фантасти – с молба да го коментират като визия и откъм идейност/концептуалност.

За мое удоволствие и тримата ми отговориха още същия ден, и то тъй интригуващо, че аз реших да споделя с вас техните ответи. Проше, както казват братята поляци –

Георги МАЛИНОВ:

... Изгледах филмчето. Между другото изпращаш ми го в интересен момент. Чета „Завръщане от звездите”. Харесва ми и си мисля, че Лем по изключително силен начин, достоен за перото на най-големите белетристи, показва мъжко-женските отношения (съвсем скоро препрочетох и „Соларис”). Даже в момента не мога да се сетя друг фантаст така ярко, дълбоко и емоционално да описва подобни отношения. Знаеш, че Ефремов, въпреки култа към жената, няма такива силни описания, Стругацки – също. Докато Лем в „Соларис” и напоследък, като чета „Завръщане...”, много силно въздейства. Както и да е, това е лирично отклонение. :D

Сега за филмчето. Много добра визуална работа, да живеят компютрите. Струва ми се, че на тази визуално-музикална импресия може да се сложи всякакъв текст. От „Мъглявината Андромеда” например. И обратно, на текста могат да се сложат снимки от мъглявината Андромеда. Не разбрах дали текстът е от „Голем ХIV”, или авторът на филма си го е измислил. Та така де, не е лошо като визия, на голям екран може и да е по-впечатляващо.

Иначе в десетина изречения няма как да се каже нещо, което пък толкова много да те впечатли, нито кой знае какви послания да направи.




◄◄◄

Янчо ЧОЛАКОВ:

... Филмчето е много стегнато и откровено. Изобразителната му страна не ме изненадва, доколкото компютърното рисувачество доста се разви и ни поднася какви ли не чудесии. По-интересна е философията му. Ние наистина рядко осъзнаваме точно какви празнини запълва културата... Във всеки случай не ми се вярва обаче предстоящите на човека метаморфози като вид (тук само загатнати на финала) да му отнемат необходимостта да създава нови митове – дори ми се струва, че сега всички са се втурнали да конструират нови митологии повече от всякога. Нито ми се вярва да съществува такова човекоосъзнаване, вследствие на което културата да се саморазруши, без да се изгради нова. По-скоро ми се провижда поредната могъща спекулация, изградена от могъщ интелект като този на нашия съзодийник пан Лем. Разбира се, би трябвало да изчета неговия „Голем”, преди да се произнеса окончателно – във всеки случай предполагам, че там нещата са по-сложни.

Ако не съм прав, то човекът наистина е колос на глинени крака. Колко ли ще струва една нова свобода, ако, за да я получим, ще трябва да загубим приказките си... нашето непрактично обяснение на света. То съзнателно е такова, непрактично, понеже на рационалността доста не й достига, за да се чувстваме уютно в този свят, именно защото не е в състояние да го обясни в цялата му пълнота.

Иначе е много добре, че се появява поколение, което си задава такива въпроси, че и дава отговори по своему... Отговорите са вече изходи сами по себе си.

◄◄◄

Атанас П. СЛАВОВ:

... Приятно ме изненада с този жест, насочен към киното. Бях го гледал, но без превод и тогава го възприех като набор от красиви специални ефекти. Рекох си, че е визуален експеримент.

Сега разбирам колко съм се лъгал.

Филмът е превъзходна визуализация на част от идеите и концепциите в „Голем ХІV”. Грандиозен, „непростимо” философски или, както казва един мой английски кореспондент, каприциозен.

Възхитен съм. В някои от визиите познах неща, които съм постигал с моите генератори на хаос, но не съм ги използвал. Въобще все едно че аз съм го правил, ако можех и имах такива ресурси като авторите. :D

[Goa]

Още преди да съм го гледал, имам чувството, че ще е страхотна находка! Благодаря!
(Липсват ми все по-остро произведенията, които се занимават със смисъла на едно по-дълбоко ниво, както го прави Лем. В момента чета поредицата за Ендър и в нея Кард се опитва да разсъждава за някои неща, но му липсва дълбочината.)

[alexandrit]

■ В дните на 40-годишния юбилей на Клуба
„Иван Ефремов“ в ръцете ми попадна един паро-
диен текст, който днес излиза за първи път на бял свят.

Вярно е, че той звучи някак недовършено, дори фраг-
ментарно, но в литературата и фрагментите имат
право на живот, нали така? Например: том ІІ
на „Мъртви души“ или „Кубла хан“ от Колридж,
ако искаме да привдигнем летвата много нависоко :D...


Алексей ЧЕРНОВ

ПРАВОВЕРНИ НА СОЛАРИС

Времето на жестоките чудеса не беше минало. Тъмносиньото слънце залязваше, тъмночервеното изгряваше и затова Океанът се разливаше лилав. Темпоралното реле изключи климатизатора, по скафандъра на Али Баба изби скреж. Стана студено като в хибернатор. Разредената атмосфера на Соларис се състоеше предимно от хелий и планетата бързо изстиваше въпреки двете слънца. Космонавтът Али Баба затрепери.
„А сега в станциятa – помисли си той – Сарториус бей и Снаут ефенди си варят кафе върху спиртната лампа на Аладин. Тя е топла.“ Али Баба се помъчи да изгони видението, но види се, в лампата наистина имаше джин, защото спиртникът, вместо да угасне, се превърна в оджак, оджакът прерасна в клада, а пък тя – във вулкан. От кратера излизаха пари. Али Баба шмръкна, миришеше на пилаф.
Той забърса скрежа от скафандъра си и погледна към Океана. Няколко химероиди плиснаха в краката му и се оттекоха. На плажа останаха: разфасован сух спирт, вързоп съчки от ливански кедър, контейнер с магма. Самотникът предпазливо пъхна термометър в контейнера. Уви, беше измама, магмата не топлеше. Тогава той се опита да запали сухия спирт с бластера си. Нищо подобно не се случи.
Подозирайки жестоката истина, Али Баба вдигна една съчка. Бе симетриада. „О, шейтан, о, син на греха!“ – възкликна правоверният космонавт и запокити съчката във вълните на Соларис. Океанът се усмихна широко, студено и с разбиране: той също като малък беше чел приказките от „Хиляда и една нощ“.




„Аллах акбар! – каза си Али Баба. – А освен това бисмиллях Мохамед ресул аллах! Тук в планината сигурно расте истинска гора. Ще отида да си насека дърва и ще наклада огън.“ Яхна магарето и се запъти нагоре. Пътуването протече без произшествия. В дефилето той се размина с един богато облечен ифрит. Ифритът караше към Мека три синджира инкуби.
Дърва имаше. За четвърт час Али Баба натовари магарето и тъкмо да обърне, изчаткаха копита. Магарето и неговият верен спътник залегнаха, както ги бяха учили в Центъра. Конниците се оказаха разбойници и влачеха една симетриада. Симетриадата жално плачеше. „Жесток свят! – въздъхна Али Баба. – Това е то, вари го, печи го, гяурът си остава гяур. Хубаво ми думаше оня дервиш от Едем теке: не ти трябва на здрава глава кел, не ходи в Космоса! Я виж Багдадския крадец, завърши с отличие Академията, има пет ателиета на десет планети, но не работи по специалността и си е рахат!“
Разбойниците спряха. Отпред излезе едноокият им главатар и извика: „С24АМ, отвори се!“. И стана чудо. Баирът се разцепи, зина пещера и гяурите влязоха. Космонавтът избърса гореща пот. При най-бегло пресмятане излизаше, че енергията по отварянето и затварянето на планината надхвърля с един порядък масата на станцията, изчислено според формулата Е = мс2. Това откритие се нуждаеше от експериментално потвърждение. Али Баба извади от дисагите наръч сеизмографи и тръгна да ги набучва по баира. Вече привършваше, когато радиото му изпращя. Беше Снаут ефенди, който го прикани към намаз.
„Вай, вай – затюхка се Али Баба, – как щях да забравя! Сарториус бей, дай пеленг към Мека!“ „Един момент, джанъм – Сарториус бе опитен астронавигатор. – Квадрат елиф-мим, трето ромейско. Не изключвай радиото, сега ще ти пратим ибрик със спускаемия апарат.“
Речено – сторено. От лилавите небеса се спусна обещаното. Али Баба чевръсто се изми, ската парашута във вид на килимче и започна да струва теманета. В това време баирът потрепера, разбойниците отиваха за нова плячка. Едва-що се слегна пушилката от конете им, космонавтът скочи. В главата му се зароди смел план. „С24АМ, отвори се!“ – каза той. Планината го послуша. От пещерата изхвръкнаха кибернетични мухи и облепиха магарето. Четириногото почна да хвърля къчове. Али Баба накриви феса на скафандъра и влезе.
Звучеше райска музика. Сладкогласни хурии пееха: „О, Мустафа, о, Мустафа...“. „Е, това е то комфорт гиби – помисли си смелчагата. – Ашколсун!“ До входа кибермайсторите Трурл и Клапауциус сърбаха шербет, а зад тях беше кацнал „Непобедимият“. Корпусът му сияеше с инкрустации от слонова кост и абаносово дърво, върху дюзите бяха изписани рубаи от Омар Хайям, Артър Кларк и други. Али Баба прочете няколко и отмина. Насреща компютри от стомана дамаскиня сечаха монети от последната емисия с образите на цар Хидропс и Ерг Самовъзбудник. В дъното на пещерата гостоприемно разтвори врати кервансараят „Завръщане от звездите“, а под асмата професор Тарантога се канеше да бетризира Харей ханъм. Тя се дърпаше и зовеше: „Крис, аз не искам, не искам...“.
„Сус бе, маскара!“ – сопна се професорът и я разпра с ятагана си. Отвътре изскочи едър скорпион от легиран каучук и се мушна под близкия персийски килим.
– Дръж изчадието! – извика Тарантога и отстъпи назад. И тъкмо навреме, защото коварният скорпион рязко дръпна килима. Вероломното членестоного явно искаше да извади от равновесие професора.
Али Баба не изчака втора покана, бластерът му тутакси порази мишената. 3амириса на изгорял хитин. Точно зад скорпиона се намираше една плетена дамаджана, потънала в прах. От изстрелите тя се пукна. През цепката се развя бял байрак и прегракнал глас каза:
– Не стреляй, свой! – И тъй като космонавтът прибра бластера, от стъкленицата с морна въздишка се измъкна джин. – Бабаит ефенди, имаш мегдан за три желания!
Али Баба беше взел с отличие големия практикум по извънщатни ситуации. Затова не се подвоуми:
– Искам дворец с климатична инсталация и шадравани с теменужков шербет.
– Дадено! – съгласи се джинът.
Хаджията се огледа. Дворец нямаше. Прилепите чертаеха мрежи в мрака.
– Добре де, къде е даденото? – изуми се Али.
– Момче, всичко на този свят е дадено от всевишния! Аллах дал, аллах взел. Спомням си, че през 999 година от Хиджра един аджамия...
– Ама чакай бе, джанъм – аз ти исках дворец!
– Момент да си туря това – джинът измъкна бастисан от молците фес. – Язък, малък ми е! – съобщи той.
– Джин ага, стига мурафети, къде е дворецът? – Али Баба започна да губи търпение.
– Зависи кой дворец – бившият обладател на стъкленицата самодоволно поглади брада. – В рая например има дворец от пурпурни зюмбюли, а пък дворецът на зонгулдакския паша...
– Аман, байгън от чужди дворци. Искам си моя! И вътре да са любимите ми писатели фантасти, които да съчиняват продълженията на моите приключения!
– Ей, сербез момче – въздъхна джинът, удари гръм и Али Баба се озова в луксозна одая. Стените й бяха изпъстрени с екрани.
На един от тях Ихтиандър и Ариел хранеха главата на професор Доуел. Главата ядеше с апетит. Наблизо печален литературен герой се озърташе: види се, Човекът, намерил своето лице, пак го беше загубил. А в небето изгряваше звездата КЕЦ.
„Тоя не си гледа работата!“ – помисли Али Баба и надникна в следващия екран. Но не откри нищо. По приемника се стичаше снежна вода и замръзваше на висулки върху стабилизатора. Владетелят на двореца забърса с пояса си екрана, той се проясни. Сега там духаше вятър, примесен с дъжд и суграшица, а Генли Ай обясняваше на група хермафродити предимствата от разделно-половия живот. Те обаче не му вярваха.

– – – – – – – – – – – –

[alexandrit]

Томаш ЛЕМ

Документални и игрални филми

● Откъс от книгата за Станислав Лем
„Пререкания на фона на всеобщото привличане” ●

Баща ми не можеше да се нарече киноман; действително на младини ходел на кино, но по-късно беше избрал да не го прави, защото приемаше киното като долнопробно развлечение, което не заслужава да му бъде отделяно време, освен това повечето филми човек можеше да гледа по телевизията, тоест без да мърда от къщи, а татко дълбоко вярваше в немърдането от къщи.

Към любимите му развлекателни филми принадлежаха различните версии на тема Кинг Конг, един обичан от баща ми герой. Навярно тук не без значение беше и фактът, че бе гледал първия „Кинг Конг” като дете и той беше оставил у него незабравим спомен; с подобно топло отношение по-късно бе посрещната серията филми за Джеймс Бонд. Той прояви интерес и към „Междузвездни войни” на Джордж Лукас – въпреки гравитацията, присъстваща в носещите се из космическия вакуум кораби, летящите напреки на екрана лазерни изстрели и лазерните мечове, които го дразнеха поради явното пренебрежение на сценаристите към основните физически закони. По същите причини той не беше възхитен и от сериала Star Trek, който обаче гледаше, най-вече в по-напреднала възраст, заедно с „Цирк дю Солей”, Чарли Чаплин и някои анимационни филми. Когато действието ставаше напрегнато, се случваше да сменя за малко канала или дори да отива в съседната стая или в кухнята – ужким да каже нещо на другите, а всъщност току все хвърляше поглед към вратата, за да се убеди, че опасността е минала; ако – да, се връщаше пред телевизора, неведнъж зарязвайки събеседника си насред думата.

Що се касае до филмовите вкусове на баща ми, имаше, разбира се, изключения, към които той се отнасяше сериозно, на първо място – Луис Бунюел, чиито филми високо ценеше. Харесваше неговия специфичен хумор, склонността му да разчупва конвенциите и да използва похвата, който наричаше логика на съня. Най-много обичаше „Призракът на свободата”, един филм за изчезнало момиче, което изобщо не е изчезнало, както и оня за снайпериста, стрелящ по минувачите, който след изслушване на присъдата излиза на свобода, раздавайки автографи – намираше ги за направо чудесни. Този израз той пазеше за артистични изяви, заслужаващи най-висше признание.

Баща ми смяташе, че няма късмет с филмите – нито игрални, нито документални:

„Една режисьорка, която искаше да прави Лем-шоу за нашата телевизия, неотдавна, през април, ме принуди най-любезно да я изгоня. Най-готино, братче, беше началото. Нали помниш филма, дето Другарят Сталин в бяло Костюмче полива овощни дръвчета? * А аз трябваше в компанията на два робота да привързвам клоните на моята ябълка. Те считаха тази клоунада за нещо гениално.” (Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, май 1976)
_____________________
* Заглавието на тоя филм е „Падането на Берлин”. – Б. авт.

„Току-що ни нападна краковската телевизия, къщата е обърната с главата надолу, всички врати са извадени от рамките, праговете – изкъртени, та камерите да могат да се возят навсякъде, фасадата на дома – осветена с прожектори, Барбара ужасно стресирана, дори кучетата са включени в акцията, но след цял ден репетиции всичко някак си потръгна, и то даже – като че ли – без особени премеждия.” (Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, март 1966)



● 1956 година: Станислав Лем и съпругата му Барбара


В началото на седемдесетте години татко няколко пъти се срещна с режисьора Пивовски:

„[...] стигнахме до пълен блокаж, тъй като нито той, нито аз знаем как да преведем на „филмов език” разказите за Ийон Тихи.” (Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, юли 1972)

Подобни разговори бяха водени между другото с Барея, и то пак по въпроса с Тихи, както и с Петшак и Вайда. В резултат се появи забавната комедия „Миш-маш” с прекрасната роля на Богумил Кобела – за един автомобилен състезател, който претърпява няколко поредни катастрофи и увредените му органи биват заменяни с протези, за да стане накрая най-неочаквано собственост на фирма, заместваща с протеза мозъка му. С Вайда бяха водени сериозни разговори във връзка с пренасяне на „Конгрес по футурология” на филмовия екран, но от това намерение нищо не излезе. Обсъждани бяха и немалко други проекти; по „Приятел” планираха да се направи сериал, а историите за Пиркс („Чук”, „Албатрос”, „Тест”), бидейки твърде кратки за пълнометражен филм, трябваше да бъдат представени като разкази на астронавти, които се срещат на „спътниково-космическа” станция и там си разправят преживяното **.
_____________________
** Да не се бърка разказът „Тест” с филма на Петшак под същото заглавие, който всъщност е екранизация на разказа „Съдебен процес”. – Б. авт.

Татко не беше във възторг не само от филмите на Петшак („Разследване”, „Тест”) и различните немски продукции, но и от екранизацията на „Болница на преобразяването” на Жеромски от 1980 и на „Соларис” на Тарковски от 1971 година, както и от неговия по-късен холивудски римейк. Екранизацията на Андрей Тарковски не събуди у него ентусиазъм главно затова, че книгата и филмът говорят за различни неща. Фундаменталната разлика в отношението към космоса (най-общо казано, според Тарковски той е отблъскващ и чужд за хората, а пък според татко той представлява интелектуално предизвикателство) доведе до това, че нямаше начин филмът да му хареса като екранизация на романа. При разговора си с режисьора в Москва, когато напразно се опитвал да го убеди в своята визия, той му изкрещял:

– Вы дурак!

Десетина години по-късно татко донесе от Берлин декоративна стъклена лампа с формата на цилиндър. Във водата, подгрявана от скрита електрическа крушка, плуваха оранжеви пластмасови мехурчета. Те непрекъснато меняха формата си, слепвайки се и делейки се, политаха ефектно нагоре, а след време падаха надолу. Татко казваше, че именно ТАКА би трябвало да изглежда океанът на Соларис.

Резервираното отношение към „Соларис” на Тарковски стана причина и холивудската продукция с режисьор Содърбърг да не го задоволи. Американският режисьор беше изградил своя филм въз основа на интерпретацията на Тарковски, а в едно интервю бе признал, че изобщо не е чел книгата ***.
_____________________
*** Бравос бе, холивудецо! – Б. alex.

Общото неудовлетворение на баща ми от филмовото изкуство не се ограничаваше с екранизациите на неговите собствени произведения. Татко обичаше да казва, че повечето съвременни филми носят следното послание: „Красивите момичета се оказват убийци – без милосърдие и без бикини”. Но аз си мисля, че неговата неудовлетвореност от филма като такъв идваше от дълбокото, макар и несподелено на глас убеждение, че филмът, дори добрият, с голямо относително тегло, принадлежи към изкуство от значително по-малък калибър в сравнение с литературата.

● Преведе от полски: Лина ВАСИЛЕВА

[alexandrit]

◄ ■ ●




Според една кратка анотация от юли 2014-а това е ПЪРВАТА книга за живота на Станислав Лем и за неговото философско наследство, която излиза на езика на Пушкин.

Нещо повече: що се отнася до биографията на пана, тя е и най-пълната до момента в света.

Включва голямо количество цитати от творенията на Лем, като повече от половината от тях се публикуват за първи път на руски.

... Но коя е тази книга, какво съдържа тя по-конкретно и кой е нейният автор?

Отговорите могат да се видят ТУК (плюс 13 коментара):

http://ru-scifi.livejournal.com/1370093.html

[alexandrit]

ОЩЕ ПРОЗОРЦИ КЪМ МАЕСТРОТО

Измина половин век от публикуването (в оригинал) на романа „Н е п о б е д и м и я т“ от Станислав Лем, който се смята за еднa от най-успешните рожби на полския фантаст.

(Лично аз си спомням с какъв интерес и упоение, да, да, упоение! – като „юноша бледен“ – четях този роман, излизащ с продължения в списанието-легенда „Космос“...)




- Inspired by Stanisław Lem story "Niezwyciezony" (Непобедимият) -

Изтекоха 45 години и от публикацията на „Н е п о б е д и м и я т“ в самостоятелна книга у нас.

Ето два добри повода да си припомним чудесните илюстрации на Иван Кирков, както и да се насладим от съвсем различната визия на съвременния руски художник Алексей Андреев.

NB: в тези тъй интересни прозорци можем да надникнем благодарение на руснака Владимир Борисов-БВИ – отличен преводач, критик и поразително всеобхватен библиограф на пан Лем.

● Към Иван Кирков тук – http://bvi.rusf.ru/lem/l_ir.htm.

●● Към Алексей Андреев тук – http://bvi.rusf.ru/lem/l_nead01.htm.

●●● И към новата книга на БВИ „Читатель амфибрахия“ ей тук – http://fantlab.ru/edition129275.

[alexandrit]

НЯКЪДЕ срещнахме информацията, че Станислав Лем
е написал през живота си около 60 000 писма (!). Яко, как-
то казват тийнейджърите, нали?

ВОДЕНИ от любопитство, което навярно изпитваме не
само ние, прелистихме отново книгата със спомени на То-
маш Лем „Пререкания на фона на всеобщото привличане“ и
подбрахме оттам няколко епистоларни образеца.


С т а н и с л а в ● Л Е М

ИЗ МОЯТА КОРЕСПОНДЕНЦИЯ

Пуша. Пиша като луд. 30 страници готови, карай нататък. Хайде, давай, давай! Разказът пое вятър в платното си и се понесе. Предложиха ми да замина за Съединените щати за 6 месеца – Кисинджър, оня, дето беше возил Мрожек през 59-а. Отказах. Имаше също стипендия за Канада, никой не я искаше. Пак отказах. Имам покана за тържествена берлинска премиера, цветя, голи германки в изобилие (голяма дузина – 144 броя) – шампанско, разврат, дяволи го взели, нервно хълцукане от щастие. Отказах.

УФФФ!!!!!!!!! Разбираш ме ти, нали, сродна душо Шчиборова, вътрешно -самотна, Аскетично-Одухотворена!!!!?? *

Спокойствие любезно! (Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, 1960)
____________________
* В кореспонденцията си Лем борави по-свободно с главните букви. – Б. alex.




= Картината нарисува: Андрей Ферез =

◄ ● ■

Времето чудесно, пейзажната част също (фиорди, слънцето залязва в 10 часа, до 11 е светло, снежни планини, едни такива супер-Татри, набучени в морето, и прекрасни Пристанища, Градове, както и Дневният и нощен живот на Капитализма). Градско-познавателната част (Осло, Берген, Копенхаген) се оказа изненадващо успешна, колкото и уморителна да беше, защото, престоявайки около две денонощия в едно пристанище, нямахме време за сън и използвахме нощите за това да разгледаме още нещо и да потопим устни в Разврата на Големия Град. (Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, август 1956)

◄ ● ■

За извънредно приятно преживяване смятам(е) посещението (два пъти – през деня и през нощта) на гигантския датски лунапарк Тиволи, с неговите дяволски влакчета, рулетки, дансинги за boogie-woogie, пантомимични театри, фойерверки, акробати на въже, уличка със средновековни сергии (...). Джобните ни пари бяха 17 долара на калпак (за цялото пътуване). Оказа се, че това хич не е много и до Пазар по-скоро не се стигна. Ами някакви платове за рокли и колан с норвежкото знаме на Катарамата – и това всъщност бе всичко. (Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, август 1956)

◄ ● ■

Забелязах интересен феномен, свързан със самия менe, който скланя към размисли. А именно, колко различна е съдбата на моите книги на Изток и на Запад. На Изток съм своеобразен океан, от Русия получавам бездънни като бездна писма, цели трактати, големи и понякога неглупави, дори философски, като на онзи Мъдър Старец, който знае как трябва да се живее, а опърпаните екземпляри на мои книги служат за изучаване на нашия роден език. Полша е специален casus, никой не е пророк в собствената си страна. Един чех обаче пише опера по моя книга, а разни високообразовани лица от Русия ми пращат свои трудове с автограф и прочее. (Из писмо до Славомир Мрожек, април 1967)

◄ ● ■

Може би щях да напиша нещо, а не да се туткам половин година с едно малко томче, както в момента, понеже самата кореспонденция изяжда половината ми живот. Помисли си само, разни юначаги от цял свят ми изпращат идеите си да съм ги оценял; някакъв негър от САЩ ми прати роман, ръкопис с тегло 4,2 кг, честна дума, а през март някакъв немец от ГДР искаше да рецензирам неговата Творба (днес пристигна официално напомняне, че не съм му отговорил), пък някакъв си Сульо или Пульо идва и ми вади душата, щото пишел Историята на Своя Род, и още маса откачалки, на които им се струва, че Космическите Цивилизации им шепнат нощем нещо в ухото, та затова те веднага – хоп! при Лем! ( Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, май 1976)

◄ ● ■

Накрая да дадем за малко думата на самия Томаш ЛЕМ:

Странните орнаменти от камъчета и екзотични монети, които почитателите на неговото творчество подреждат върху надгробната плоча от пясъчник, както и прозрението, че на гроба на Учителя от всички кътчета на света идват поклонници, млади хора, жадни за знания, подсказват на моето въображение следната сцена:

„Той спря се пред ограда от заострени отгоре летви край ъгловат, смразяващ с геометричността си гроб, а всъщност плоча шестоъгълна, херметично разположена върху неръждаем постамент (...) А после сграбчи с две ръце табелката с тъмнееща на нея, гравирана със срички прости фамилия на своя мил Учител, побутна я по начин подобаващ, та тя да се отвори все едно капаче на кутия. Луната зад мъгла потъна и притъмня дотолкова, че той не виждаше дори ръцете си, затуй и пипнешком, с крайчетата на пръстите докосна първом нещо като ситце, а сетне и изпъкнало голямо копче, отказващо да влезе вътре в пръстена метален.

Накрая силно го натисна и замря, уплашен от това, що стори. Но в гробницата засвистя, елтокът се събуди, излаяха си тихо превключвателите и нещо избуча – ала после глуха тишина настана. Помисли, че проводниците може да са овлажнели, и заедно с разочарованието му олекна, но в тоз миг дочу едно и второ стържене, а след това глас дрезгав, старчески, но добре познат му:

– Какво? Какво пак? Кой ме призовава? Какво ще искаш? Що за глуми насред нощ всевечна? Защо не давате ми мир, покой? На всеки миг съм длъжен да се будя от съня вековен, единствено защото хрумнало е тъй на някой си пройдоха, кибервагабонтин, о, не! И нямаш смелост даже да продумаш? Добре, аз като стана и изтръгна летва от ковчега...

– Го... Господарю и Учителю! Аз съм... Трурл!“

Преведе от полски: Лина ВАСИЛЕВА

[alexandrit]

* Известно е, че пан Лем е писал не само фантастика.
Да, властелинът на световното въображение многократ-
но се е вглеждал и в заобикалящата го действителност. Ето
един образец на тези му усилия:

Станислав ЛЕМ

ПАРАДОКСИТЕ НА ЛИТЕРАТУРАТА

СТРУВА МИ СЕ, че в повечето случаи животът на книгите не е много по-дълъг от живота на техните автори. Писатели, които преди няколко години са били масово четени, разграбвани и модни, престават бързо да съществуват, след като капакът на ковчега се затвори над тях. Капацитетът на читателите е несъмнено ограничен и новите книги на новите автори, дори и несериозно предприети, тласкат към некропола на литературата произведенията на предшествениците. Много малко заглавия остават жизнени и след кончината на писателите. Често актуалната в световен мащаб известност на бестселърите ни най-малко не предвещава и не гарантира устойчивост на някогашните успехи и което е любопитно, колкото и обществените ситуации да имат несъмнено влияние върху живота на книгите, благодарение на което например Джоузеф Конрад се е радвал по време на окупацията на повишено внимание, няма някакво правило, свързващо предопределено популярността на книгата с обществените настроения. Ако бъде сравнена със сито, което прави възможно едни заглавия да стигнат до бъдещите поколения, а други задържа, историята е такъв особен вид сито, че няма начин да се открият ясни правила за книгите, които отсява.

ПРЕГЛЕДАМЕ ЛИ двутомника на полската литература, издаден в стохилядни тиражи, ще стигнем до извода, че авторите са действително едно гробище. Което наистина е странно, защото не можем да твърдим и че безмерната, пламенна и възторжена популярност им е осигурила надеждна устойчивост на читателския интерес. Това засяга не само редовите писатели, понеже от всеобща смъртност на произведенията им страдат и лауреатите на Нобелова награда. А някои немного на брой творби запазват своята жизненост, иначе казано – търсени са и се намират в издателския, книжарския и читателския оборот, но доколкото ми е известно, никой никога не се е опитвал да направи поне статистически съпоставки, от които би могло да се отделят общите черти на заглавията с дълъг живот. Всяка езикова общност, всяка народност има своите класици, ала много малко от тях се издигат на световна висота. Също така продължителността на индивидуалната кариера не се определя от момента, когато книгата се появява на бял свят.



НЕ ЗНАЯ дали е истина, но до мене достигат слухове за национален спад на интереса към Трилогията на Хенрик Сенкевич. Ето защо се заех с един експеримент, основаващ се на това, че препрочетох поред книгите, написани, както се е изразил в послеслова им авторът, „за подкрепа на сърцата“. Ако става въпрос за мене, Трилогията издържа изпита благодарение най-вече на туй, че тя е, по думите на нейния противник Гомбрович, „един съвършен разказ“. Трилогията е жива преди всичко заради езика си, който не е остарял изобщо, защото не принадлежи на никоя епоха. Сенкевич е извършил истинска фракционна дестилация и е отделил от пълната с макаронизми стилизация, превърнала се в негов „татарски плен“, дълготрайни елементи, издънки от изконния полски език, само рядко пронизвани от пестелив латински. Фабулата на книгите на някои места не е нищо особено, но каквото имат да казват, е изразено с несравнима точност, преодоляваща бариерите на времето. Съвременните на Сенкевич критици са се разделили на два противоположни лагера: апологети и отрицатели. Времето е усмирило и двете крайности. Към Трилогията може да се връщаме така, както се връщаме в родния си дом. Действително аз не бих казал като Хенрик Сенкевич, че четивото наистина служи за подкрепа на сърцата. Има там в него нещо загнило, нещо като предизвестие за разделянето на Полша, което напомня, за съжаление, някаква фалшива нота, характерна за днешното време.

ТАКИВА СА парадоксите на литературата.

21 февруари 2003 г.

От полски: Павел Б. НИКОЛОВ

[alexandrit]

Лемиада... Кибериада... Мрозиада...

Един съвсем кратък филмов репортаж за изложба
на Даниел МРОЗ (1917-1993) – художник, нарисувал
множество чудесни илюстрации и корици към Станислав
Лем. За съжаление, не успяхме да осигурим превод на
български :D, но какво пък – ще послушаме малко езика,
на който е писал един от най-великите фантасти –

https://www.youtube.com/watch?v=B033BclAdlg.

[alexandrit]

◄ Както е известно, Лем е единственият славяноезичен автор, поканeн да членува в Асоциацията на американските писатели фантасти. Но той е и единственият, напуснал я със скандал. Сред причините за това е есето му Science Fiction: безнадежден случай – с изключения (1972), където дава особено неласкава оценка за масовата НФ конфекция на САЩ.

Тук, в много интересния сайт на Павел Б. Николов от Ихтиман, може да се види таблицата на шаблонните сюжети в американската фантастика от онова време: http://store4.data.bg/pavelnik/Biblio/Lem/Dk.htm.

Освен че не е удрял теманета пред US фантастиката (нещо, с което понякога се прекалява в днешна България!), пан Лем е запазил до голяма степен и своята актуалност. Ето едно кратко доказателство, взето от неговия опус „Перикалипсисът на Йоахим Ферзенгелд“:


Станислав ЛЕМ

ЦИВИЛИЗАЦИЯТА – ТЯЛО НА ЛУД!

... Нашата могъща цивилизация се стреми да произвежда колкото се може по-нетрайни продукти в колкото се може по-трайни опаковки. Нетрайният продукт трябва скоро да бъде заменен с нов, което облекчава продажбата, а дълготрайността на опаковките затруднява премахването им, което способства за по-нататъшното развитие на техниката и организацията.

Защото ако със серийните евтинии купувачът се справя и сам, то за изтребване на опаковките са необходими специални програми за борба със замърсяването, асенизатори, координиране на усилията, планиране, пречиствателни комбинати и т.н. По-рано е можело да се разчита, че потоците от боклук ще се задържат на приемливо равнище благодарение на природните стихии като: дъжд, бури, наводнения и земетресения. Сега същите тези сили, които някога отмиваха и разнасяха боклука, сами са се превърнали в отпадъци на цивилизацията: реките ни тровят, въздухът ни изгаря очите и белите дробове, ветровете ни посипват главите с промишлена пепел, а пък с пластмасовите опаковки, поради тяхната еластичност, не могат да се справят дори земетресенията.



Нормален ландшафт днес е бунището, в което природните резервати са само редки изключения. На фона на пейзажа от опаковки, смъкнати от продуктите, оживено сноват тълпи от хора, заети с консумиране на разопакованото, а също с последния натурален продукт, какъвто все още остава сексът. Но и той е снабден с куп обвивки и етикети – та нали роклите, зрелищата, пудрата, червилото не са нищо друго освен рекламна опаковка.

По тази причина цивилизацията е достойна за възхищение само в отделни свои фрагменти, също както е достойна за възхищение точната работа на сърцето, бъбреците, черния и белия дроб, дори ако дейността на тялото, съставено от тия части, няма никакъв смисъл – ако то е тяло на луд...

◄ Преведе: Иван ПОПОВ

Източник: списание „Тера фантастика“, брой 2 / 2002 г.