Отзивът по-долу се публикува
за първи път, а пък поводите са два:
10 март, рожденият ден на Агоп,
и петата годишнина от излизането
на рецензираната книга.
Георги ВEЛИЧКОВ■ СВЕТЪТ АГОП МЕЛКОНЯН С Агоп Мелконян се запознахме през далечната втора половина на 70-те години в Клуба на журналистите. Седяхме с Любен Дилов и още някой, не си спомням кой, на чашка водка, когато към масата се приближи млад слабичък човек с необикновено черна коса.
– Моят най-талантлив ученик – представи ни го Любо.
Едва не паднах от стола. Смятах се, именно аз, за най-талантливия ученик на именития писател, той разказваше наляво и надясно как ме е открил, заедно работехме в списание „Септември”, заедно ходехме на риболов или в почивната станция на Хисаря да пишем. И сега изведнъж – някакъв си непознат младеж, неизвестен, некоронясан като член на писателския съюз и при това фантаст – несериозна работа. Пуснах, разбира се, в действие острото си езиче, избълвах отбрани хамалски обиди, Любо се опита да заглади положението и съвсем го оплеска. Излязло е от акъла ми как свършихме.
Разказвам тая случка, защото не успях да се извиня на живия Агоп, а вече ми предстои и аз да се преселя в по-добрия свят. Веднъж, при първото ми и последно отиване на „Аполония” в Созопол, вече доста пийнал, почнах извинителната си пледоария, Агоп ме изгледа направо изумен и възкликна:
– Ти луд ли си, бе?!
През дългото ни по-сетнешно приятелство разбрах, че това не е нито поза, нито излишна скромност. Мелконян беше широко скроен, свободен индивид, вглъбен до самозабрава в делото си, отредено му от щедрата съдба. В сборника
„Спомен за света на Агоп Мелконян” (издателство „Ерато-Арт”, 2008) той е представен в многобройните си превъплъщения на играещ човек, оставяйки навсякъде и във всичко неповторимата си отлика. Дори в научните си статии, в които уж абсолютната обективност е задължителна, Агоп умее да вплете своя гледна точка и да покаже относителността на някои „истини”. По този начин сборникът, който в първия момент смущава с еклектичната си неподреденост, всъщност само така позволява да се надникне в наистина невероятното по размери, теми и жанрове творчество на Агоп Мелконян. И постепенно придобива вътрешната хармоничност, каквато самият автор притежаваше и не може да се обясни, понеже е дадена от Бога.
Съставителите
Велко Милоев, Дилян Благов и
Александър Карапанчев, очевидно добре запознати с живота и делото на Агоп, са избрали характерни „неща” от и за него, та „извадката е представителна”, както казват статистиците, и позволява да опознаем донякъде света Агоп Мелконян. Именно света, създаден от тоя творец.
В него на равна нога съществуваха няколко личности, без да предизвикват шизофренно раздвоение на съзнанието. Мъжественият белетрист съжителстваше с нежния лирик, трагичният драматург допълваше остроумния сатирик, великолепният преводач умееше великолепно да рецитира преведените стихове, иззад достолепния пропагандатор на науката надничаше хитрото арменче, което знаеше как да запуши устата на всеки досадник. Извън страниците на сборника комай са останали качествата му на духовит събеседник, на „старомоден” кавалер, на учител и преподавател без високомерие, на бохем със завладяваща енергия.
■ Корица: Александрина КапитановаНе мога да не отбележа една особеност на Агопа, която не се среща често в наши дни – хуманизма му. Той страдаше заради слабостите на хората и им помагаше с ободрителното си слово. Трагичната съдба на неговия народ сякаш подсъзнателно го беше дарила със способността да открива болката и да я съпреживява. Без показност и сълзливост, с нежното съчувствие на добре познаващ страданието човек. Романът му „Смърт в раковината” * е връх в съпреживяването на болката и в същото време страстен повик за хуманизъм и разбирателство и без съмнение може да бъде част от всяка световна литература. А няколкото разказа в същия сборник са направо антологични.
__________________
* Включен в книгата „Суматоха за душите” (Аргус, 2004), където излиза и цикълът разкази под надслов „Досиета от лудницата”. –
Б. ред.В „Спомен за света на Агоп Мелконян” за щастие липсват помпозността и патетиката, обикновено съпътстващи такива издания. Особено радостно впечатление ми направиха „бележките” на младите фантасти, които вече осъществиха първите си пробиви и които помнят как се отнасяше с тях Агоп. Този разпънат от толкова дейности човек намираше време да каже похвална дума на начеващите, да се зарадва на успеха на по-млад събрат и да го поощри. Списанието, което издаваше, и сборниците, каквито съставяше, са истински пример за отговорността на Агопа за бъдещите поколения.
Сигурен съм, че тоя споменник няма да е последното от и за Мелконян. Неговото безразличие към земната слава го държеше далеч от празничните прожектори, но му отреди почетно място в сърцата на читателите. Сигурен съм също, че животът и творчеството на Агоп Мелконян имат какво да дадат на нашите деца и внуци. Защото и животът му беше произведение на високото изкуство.