ФАНТАSTIKA 2010-11

[Nasko]

Първа рецензия на новия алманах http://www.knigolandia.info/2011/11/astika-2010-11.html

[Nasko]

Още за алманаха:

http://lirabg.com/index.php?t=1484

http://choveshkata.net/forum/viewtopic.php?p=4248#p4248

[Nasko]

Още една рецензия за алманаха - от добросъвестен читател, който не се задоволил да "клъвне" един-два разказа и да сложи алманаха на лавицата като прочетен :-)
http://scifi.bg/statii/%D0%B0%D0%BB%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%85-%D1%84%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-2010-2011-1/

[Nasko]

Продължават да излизат статиите коментиращи алманаха.
Този път в "Словеса" - по-сърцато и вдъхновено. http://www.slovesa.net/index.php?id=3156

[Nasko]

Още една - този път от блога на Гигор Гачев http://www.gatchev.info/blog/?p=1333:

Алманах “ФантAstika” 2010-11

От 2007 г. насам този ежегодник е едно от обобщенията в България на местната (а и не само) фантастика. Разнообразието вътре е впечатляващо – българска и международна фантастика, фантастология, представяния на най-различни интересни теми… Не е точно “книга”, в смисъл едно произведение или сборник от няколко. По-скоро нещо като някогашните научно-популярни списания, които съдържаха от всичко интересно и актуално по колкото може да се побере в ограничения им обем.

Не че в него няма достатъчно интересни разкази, разбира се. Съставителите – доайенът на българското фенство Наско Славов и вездесъщият Калин Ненов – успяват да пакетират впечатляващо количество хубаво четиво. А едно от най-хубавите му неща е, че всеки брой представя по три-три и нещо неща от все още неутвърдили се български автори. (Да се изфукам – в един от броевете имаше представяне и на мои неща. :-) )

Думата ми този път обаче е за комбинирания брой 2010-11 г. Комбиниран, защото издателите не успяха да съберат парите да издадат всяка година отделен брой. Уви, колкото добри фантасти и фантастолози са, толкова и непрактични и некомерсиални. (Ако и да се опитват да предлагат хубави неща на пазара.) За този брой има какво да се разкаже.

Първият от разделите е “Изгревът на следващото” – произведения за бъдещето. Там ще намерите чудесен превод на “Чудовището” на А. Е. Ван Вогт, приятната и (лично за мен) съвсем убедително изглеждаща утопия от братя Стругацки “Пладне, XXII век” и… поредната версия на първата глава от един роман на име “Ортодокс”. (Който тази година е речено да придобие последна версия, и евентуално да бъде издаден под някаква форма – било като електронна книга, било като хартиена, било и двете. Че да мога най-сетне да се заема по-сериозно да пиша продължението му…)

В раздела “Български фантасти” официалният представен този път отдавна се е утвърдил, но абсолютно незаслужено критиката не му обръща достатъчно внимание – финият поет и майстор на словото Александър Карапанчев. (Известен на читателите си под още неуточнен брой други псевдоними.) Пак там ще намерите три от приказките на Любомир Николов – Нарви, поредния чудесен разказ от Валентин Д. Иванов, представяне на “Храмът” на клуб “Светлини сред сенките” и още други.

“Фантастология” е посветена на годишнината на Станислав Лем – освен няколко труда за него съдържа и “Съкровищата на крал Бискалар”. В добавка са представяния на художници и графици, обзор на издадените български фантастични книги през двете години и… още любопитна и увлекателна фантастология.

А знаете ли, че има и фантастична поезия? И не е лоша. Разделът “Фантастихия” е точно за такава. Наред със задължителния Рей Бредбъри там ще откриете и Александър Карапанчев, а също така и Агоп Мелконян. Разделът “Кинотавър” пък е посветен на фантастичното кино. “Хомо Луденс” е мястото, естествено, на фантастичните компютърни игри, а “Футурум” – на футурологията. Най-сетне, “Откъде идваме” е “миналото вече не е това, което беше”, а “Присмехулник” – малко смях.

От алманаха все още има останали няколко десетки броя, които обявявам за официална продажба. Коричната цена на книгата е 15 лева, но имам разрешението от Наско и Калин читателите на блога ми, като хора изстрадали, да получат отстъпка – за тях цената е 12 лева. И на Наско или Калин да пишете, и направо да ми оставите коментар тук, все става.

И още един безплатен бонус. Който желае, ще получи на първата страница на “Ортодокс” личен поименен автограф от мен. :-)

[alexandrit]

___________________

Това есе e публикувано за първи път в подфорума Spacedoor – част от сайта на клуба по фантастика и прогностика „Иван Ефремов”. По-късно излиза и на хартиен носител – в алманаха „ФантАstika 2010–11”.
___________________


Българите? Да сме интересни?

* На полемична вълна :D

Става въпрос за тези българи, които обичат фантастиката и работят (според по-големите или по-скромните си възможности) за фантастиката.

Да речем, че неколцина нашенци се озоват на голям международен конвент – бил той в сърцето на Щатите, бил той насред Русия или пък нейде другаде по широкия свят. Е, добре, с какво могат те да бъдат интересни там?

С това, че са прочели пет куфара, пълни с англоезична фантастика... или пет куфара, натежали от рускоезична такава? С това, че през тях – през българите де – като през огнеупорни тръби текат неспирните потоци от чуждестранна фантастика? (Ако прецените, в случая добавете и фентъзи за по-голяма пълнота на обхвата.) Ами че и домакините/гостите на този конвент също ще да са прочели не по-малко, а даже и повече такива куфари.

С това, че българите са изгледали не знам колко си фантастични филми, сериали, приквели, сиквели и пр.? Но и току-що споменатите домакини/гости надали ще са си губили времето ей така и няма да са видели по-малко ленти от нашите хора.

Да, наистина: с какво можем да сме интересни ние там, на въпросния голям конвент в някое от световните сърца на фантастиката?

Според мен отговорът е следният. С това, че преди всичко сме българи; с това, че сме разумно действащи патриоти (мисля, че тъкмо разумните патриоти са по-интересни от разните екзалтирани космополити!); с това, че бихме могли да назовем няколко имена на родни писатели фантасти, от които нямаме причина да се срамуваме – нито на тъмно, нито на светло. Кои от тях, с какво точно и на чии езици са превеждани, е друг въпрос, по който можем по-нататък да си поговорим спокойно.

Казано накратко, с това, че имаме някакъв собствен творчески принос в някоя от многобройните области на фантастиката.

Защото ако възхваляваме до небесата Урсула Ле Гуин, Дан Симънс или Паоло Бачигалупи примерно, братя Стругацки, Сергей Лукяненко или Олег Дивов, да речем, какво ни е специфично българското в случая? Тези хубави чуждестранни автори има кой да ги хвали и без нас, и по-високо от нас, и по-добре от нас. Което съвсем не означава, че не трябва да ги четем, да ги обичаме според вкуса си и умерено да ги популяризираме.

Впрочем не хабим ли прекалено много енергия, за да ръкопляскаме на чужденците, вместо да я пренасочим на ползу роду и към собствената си нива? Да, навярно второто е на практика по-сложното, по-трудното за изпълнение. И по-неблагодарното, разбира се, понеже енергията на отечествената публика е силно отклонена навън, зад граница.




* Книга на издателство „Астрель” (2009)


Отговорно смятам, че ние разполагаме с шепа фантасти, с които можем „не от кумова срама” да се гордеем пред другите нации. Ето ги (говоря само за такива, дето сега ни гледат от отвъдното паралелно): Светослав Минков и Павел Вежинов... Любен Дилов и Агоп Мелконян... Вероятно имаме още достойни белетристи в супержанра, но в случая аз се сещам за тия четиримата, а пък относно днес живеещите не се наемам да съдя в момента...

После – като бедна държава ние не сме заснели зашеметяващи блокбастъри, обаче бихме могли да се похвалим с чудесни художници на въображението. Тук също ще изредя няколко имена: Иван Милев (този, който се аленее върху все още актуалната петолевка) и Васил Иванов, наречен Паганини на кредата... Александър Денков, Иван Кирков и Стефан Лефтеров... И какво, като не приличат на британеца Джим Бърнс или на франкополяка Войтек Сюдмак?

Ами точно това им е хубавото бе, хора – че не приличат на останалите в бранша, че не са нечии епигони, че не са и нечии клонинги.

А по какъв начин ще представим там нашите достойни писатели & художници, ето въпрос за домашно. Дали чрез хартиено или чрез електронно списание, дали чрез инакви е-форми... кой да ни каже?

... Вие, уважаеми колеги, как смятате: с какво можем да сме интересни на другите нации ние, българите, които обичаме фантастиката и по някакъв начин работим за фантастиката?

Автор: alexandrit

[bogdanov]

С една дума, резюмирано - уникални ли са с нещо българските творци (в широкия смисъл на думата) и тази уникалност продаваема ли е?
С две подточки:
- продаваема ли е от самите творци?
- има ли изградена система за продажбата и /творчески организации, лит. агенти и прочие/

Извод първи (гаден): Ба, маа му, що за 135 години трето българско царство, при много държавна пара хвърлена за популяризация /особено по времето на Людмила/, най-продаваемото ни нещо по-света са ония златни погребални грънци, принадлежащи на народ, с който почти нямаме нищо общо?
Извод две: Мечтите искат много труд, но надали на някой му се прави това...

П.С. Сори, че се намесвам в темата.

[alexandrit]

__________________

Макар че този разказоид е излизал два пъти на хартия, той комай не е загубил много от своето звучене и ще издържи и една е-публикация...
__________________


ЩЕ СЕ ВИДИМ В КИТАЙ

Веднъж Александър Геров затегнал колана, сдъвкал един кисел бонбон и кацнал на най-голямото летище в Хага. Оттам – право към Конгресния център, където се развихрял Уърлдкон ’90. По пътя си, шарени или черно-бели, мяркал плакатите на това събитие: дългонос мишок в скафандър яха парче холандско сирене, на което е прикачен ракетен двигател. „Ех, че хубаво са го измислили – усмихнал се българинът. – Хем космическо, хем апетитно…”
Уърлдконът бил шумен и пъстър като бомбайски пазар. Имало там хиляди гости от цял свят; избухвали ту фойерверки, ту нови филми; течали кръгли дискусии, пълноводни конференции или изложби. Александър Геров се скитал от зала на зала, от аудитория „Ван Гог” къмто „Рембранд хол”, от терасата на Мондриан, та до тоалетните. Всичко си паснало по местата, щом хванал някакъв сърбин за преводач.
Двамата балканци тъкмо се черпели с черна бира, когато недалеч от тях седнал скромен мъж с прошарена брада и не съвсем официални дрехи. Новодошлият още не си бил поръчал питие и тутакси – ама че работа! – го обкръжили фенове, ожаднели за автографи.
– Друже Саша – рекъл сърбинът на Геров, – овай йе колега Дан Симанс из Америчких држава, койи йе добио приз „Хюго” за свой роман „Хиперион”. Сада му не завидуйем.
Българският автор пъхнал една евтина цигара в цигарето си и примляснал:
– Хм, знае ли човек? Аз например може би…– след което се вглъбил в разни размишления, редовно напоявани с бира.
В това време сърбинът (той се казвал Обретен К.) отворил стобагрения албум, който си купил преди малко, па замечтал как хитро ще използва репродукциите му в своятa издателска поредица. Когато двамата комшии отново фокусирали погледи към Уърлдкона, около Дан Симънс пърхали последните за момента ловци на автографи.
– Обретене – подсетил се Геров, – я извикай при нас господин Симънс. Обясни му, че няма да ни надписва нищо, просто искаме да поседим заедно и да сръбнем още черно пиво.
Зарадван от топлата покана, лауреатът на „Хюго” дошъл при тях. Чукнали се веднъж, чукнали се дваж, разменили визитки и ето че приказката им потръгнала. [За да дадем скромен принос към движението „Зелено слово”, оттук насетне ще превеждаме на чист български репликите на сърбина. – Б. авт.] Както тримата си бъбрели без ангажименти, Александър Геров внезапно напипал по-сериозна тема:
– Аз, да ви призная, отдавна очаквам да получа Нобеловата награда. Защо не, имам много книги, много читатели и не пиша по-лошо от Андрич или Сеферис. Обаче като гледам накъде вървят нещата, на първо време бих се задоволил с „Хюго”…
– Значи сте и фантаст, уважаеми, как беше, Геров? – трепнал Дан Симънс, предчувствайки някаква атака.
– О, разбира се, инак нямаше да съм тука! Под перото ми са излезли доста космически стихове, сборникът „Фантастични новели” и непубликуваният досега роман „Череп с антена”, в който включих уникални прогнози. Не само моите герои притежават екстрасензорни дарби, ами и аз съм богат с такива. В този дух, господин Симънс, усещам, че скоро вие ще станете звезда от прима величина за световната литература.
– Благодаря, но чак пък толкоз…– изхъмкал американецът и се прикрил зад две-три неръждаеми клишета: – Бъдещето ще покаже, защото никой не знае повече от Господ Бог.
– Не, не, и наша милост прониква в това бъдеще – отсякъл Саша Геров. – Та ето що: не можете ли вие да лобирате в родината си за българската фантастика? Хайде нека да не съм аз, ала все пак някой българин трябва най-после да вземе приза „Хюго”. Мисля, че го заслужаваме.
– Да лобирам ли? Туй хич не е лесно, а и друго – какво от вас е излизало на английски език? Има ли книги от ваши колеги, които американското жури би могло да прочете?
Тук Геров изчукал със скръбен жест цигарлъка си и бръчките по лицето му станали още по-дълбоки.
– Абе, аз съм издаван в Съветския съюз и в ГеДеРе, обаче отделна книга на инглиш наистина нямам. Моите съратници от България също не разполагат с подобни, доколкото съм запознат.
– Момент! – провикнал се иначе кроткият Дан Симънс, понеже зърнал нова тълпа фенове да прииждат насам. – Вижте, май се налага да ида до едно място. Към вас, господин Геров, ми хрумва следният въпрос: защо вие, българите, досега не сте направили нищо за себе си? Славяни като Конрад и Набоков сами са пишели на английски, при това…
Лауреатът не довършил своето изречение, а подир секунда двамата балканци забелязали гърба му да чезне в близката далечина. Тогава Александър Геров измърморил унило:
– Исках да му кажа първо да лобира, за да ни превеждат зад океана, пък сетне да ни награждават с „Хюго-Мюго”, ама и той излезе един такъв бърз и надменен. Просто не ме остави да си оформя мисълта.
– Няма страшно! – тупнал го по рамото колегата Обретен К. – Конът продължава, купонът тече с пълна сила и ние пак ще го засечем, не се кахъри.
Обаче тъй и не засекли светилото, ако изключим шепа случайни срещи, при които Симънс или само им кимвал с прошарената си брада, или мълвял: „Не съм се отказал да мисля, джентълмени…” Докато той разсъждавал, шоуто взело, че свършило. Сбогом, черна бира и холандски джин, сбогом и на тебе, въображение крилато от всички континенти! Александър Геров си стегнал багажа, после се озовал отново на най-голямото летище в Хага. Там космическият мишок от плаката му се усмихнал: „Ха на добър час, славянино!”
След половин година нашият автор получил такова писмо: „Уважаеми господин Геров, все още размислям защо, кога и как да лобирам за българската фантастика в САЩ. Трудна работа е, вярвайте ми. Ще се опитам да направя нещо, но ако не успея, искам да се реванширам пред себе си, като напиша поне три нови романа от Хиперионския цикъл. Действайте и вие. Предполагам, че ще се видим пак в Китай, където ще бъде следващият Уърлдкон. Дан Симънс.”
– Хубаво де – Саша Геров пъхнал друга евтина цигара в цигарето си, – ще действаме и ние, плюс това в условията на демокрацията…
Ала колкото повече напредвала родната демокрация, толкоз по-мъчно се намирали спонсори. Така Геров нито смогнал отново да иде на Уърлдкона, нито пък му превели някоя от фантастиките на английски език. Единствен железният мъж Иван Гранитски излязъл човек, та по-нататък му публикувал романа „Череп с антена”, макар и на вестникарска хартия.

Автор: Александър Карапанчев

Първа публикация в: списание „Тера фантастика”, брой 1/2003 г.




След като се върнал от Хага, Александър Геров
отново се заловил с любимата си българска литература

[Nasko]

Една реплика на BOOKGIRL във форума на "Човешката библиотека" http://choveshkata.net/forum/viewtopic.php?p=5567#p5567:

Здравейте, господин Николов!
Бих искала да Ви поздравя за прекрасните приказки, публикувани в алманаха “Фантастика 2010-11″. Както съм написала в свой коментар в сайта на една книжарница, Вашите истории са сякаш автентични фолклорни образци, извадени от пожълтелите страници на етнографски сборник, съставен прилежно от някой пътешественик-изследовател. Показали сте завиден усет за народопсихология. Нещо повече, отраснала съм с Вашите книги-игри и съм Ви голяма почитателка. Ето защо преведох “Златното бузуки” на гръцки и бих искала да Ви подаря резултата от своя опит. Всичко добро!

“Το χρυσό μπουζούκι”
ελληνικό παραμύθι

Πολλά, πολλά χρόνια πριν σ’ ένα μικρό σπιτάκι στην ακτή του Αιγαίου ζούσε ένας φτωχός ψαράς μαζί με τον γάτο του τον Μιχάλη. Κάθε μέρα ο ψαράς έβγαινε με την βάρκα του στη θάλασσα να ρίξει τα δίχτυα κι όταν το βράδυ γύριζε με το ψάρεμα, τον καλωσόριζε χαρούμενο τραγούδι. Γιατί στο σπιτάκι πίσω από τα δοχεία με αλάτι, θυμάρι και θρούμπι στο ψηλό ράφι ζούσε ένας χαρούμενος τζίτζικας που όλη μέρα έπαιζε μπουζούκι. Και τόσο αξιοθαύμαστο ήταν το τραγούδι του, ώστε ακόμα και ο Άγιος Νικόλαος χαμογελούσε από την εικόνα στο κοντινό παρεκκλήσι, όσες φορές το άκουγε.
Ετσι περνούσαν τα χρόνια. Ο ψαράς συνέχιζε να βγαίνει στη θάλασσα, ο γάτος Μιχάλης περίμενε στο κατώφλι να τον καλωσορίσει και να τριφτεί στα πόδια του, ενώ ο τζίτζικας όλο έπαιζε και έπαιζε το καμπανιστό μπουζούκι του.
Αλλά με την πάροδο του χρόνου ο τζίτζικας γέρασε. Καμπούριασε λίγο, αρρώσταινε συχνά, έβηχε πνιχτά πίσω από τα δοχεία και το τραγούδι τού μπουζουκιού του ακουγόταν όλο και πιο σπάνια. Καμιά φορά, όταν έμεναν μόνοι οι δυο τους, κατέβαινε στον Μιχάλη και σιγά του έκλαιγε τους πόνους του.
..............................

[Nasko]

Още една рецензия за нашия алманах. Този път от Bookgirl:

Прекрасен алманах! Той предлага възможността не само да се докоснем до творбите на родни и чужди фантасти, но и да се запознаем с интересни факти, да прочетем остроумно написани есета и статии (авторски и преводни), да се насладим на работите на наши художници, вдъхновени от този жанр, а също и да си изберем някоя нова българска книга, чуждестранен филм или сериал с фантастична тематика, благодарение на предложения чудесен критически обзор. Страшно ми харесаха материалите за Рей Бредбъри (мнението му за основната цел на изкуството се запечата в ума ми, а също и онова, с което сравнява писането, напълно съм съгласна : ) ) и за Станислав Лем (докато четях "Съкровищата на крал Бискалар", в главата ми звучеше една комерсиална песничка на Dadid Guetta и Sia: "Titanium"). Историята за роботи на поляка включва всичко необходимо за една вълшебна приказка: герой, отправил се на пътешествие в търсене на приключения, три подвига, които трябва да извърши и загадки, които трябва да реши. Благодарна съм, че можах да надникна за пръв път в книжния свят на Аркадий и Борис Стругацки. Защото екранизацията по техния роман "Обитаемият остров" ме разочарова и ме накара да съжаля, че не съм се заела направо с него, вместо да си губя времето с филмовата адаптация.
Радвам се, че се докоснах до красотата на фантастиховете от Александър Карапанчев и на "Афузел" от Пламен Глогов (творбата не отстъпва по нищо на арабските приказки с фантастични елементи, разказвани някога от мъдри, сладкодумни пътешественици край лагерния огън ). Всеки ред от произведенията на тези двама автори-ювелири е прекрасен, нежен, ефирен и чист.
Ал. Карапанчев ме впечатли и с някои необичайни асоциации (кости с цвят на ванилия и залез, приличащ на албинос), както и с образа на огненото, пулсиращо сърце, таящо в себе си най-съкровените мечти, стремления и копнежи на един млад автор, облечени в стихове. А "Приказка за калейдоскопа" ми напомни за историите на Андерсен и Уайлд.
Алманахът представя и писатели, които могат да те накарат да смееш с глас. "Ортодокс" на Григор Гачев ни запознава с малкия Петърчо, който успява да подлуди цял манастир с "грешния" си навик да задава неудобни въпроси. Рошавият брат Танас, шкембестият отец Геласий, имащ се за много учен, тъпичкият готвач Иларион и отец Никодим започват да се кръстят само щом го видят. Ами Петърчо си е страшничък: гений в математиката и шаха, поставя под въпрос аксиоми и не се страхува да влезе в богословски спор (че и да обърка яко противника с логиката на разсъжденията си), лъже като професионален покерджия, майстор в измислянето на евфемизми (словосъчетанието ангелска работа е негова рожба), заспива по време на четене на някое житие, краде суджуци по време на пости и пее по-фалшиво и кръвосмразяващо от котка през пика на размножителния си период. А е само на девет годинки! Като оставим настрана смешната част (а това е доста трудно, защото непрекъснато се хилиш), Гачев се е справил чудесно и с теорията за бъдещото развитие на човечеството, какво ще ни донесе то.
Голям смях пада и с "Приказка по действителен случай" на Геновева Детелинова. Имаме си вмирисан и войнствен крал, блестящ с ограничения си мозък и неограничения си страх от кралицата, бебе-принц, докарващо до кулминация всички около себе си, само като се оригне и суетен дракон с нежни и раними чувства (и лош вкус за вратовръзки).
Отрезвяващо действа творбата на Красимир Георгиев. Тя започва да тече като лекция, в която са вмъкнати факти и разсъждения, свързани с индийската история, философия, религия и съвсем неочаквано се превръща в нещо съвсем друго, нещо страшно и урoдливо, от което те побиват тръпки. Авторът нарочно описва подробно външността, произхода на героите, разкрива техния характер, за да те зашемети още повече случващото се с тях. Алманахът не се изчерпва само със споменатите от мен неща. Той съдържа още много стойностни, забавни и увлекателни публикации, които ще превърнат пътуването ви из неговите страници в неограничен от нищо полет на въображението.

[robinofloksli]

@Bogdanov

Извод първи (гаден): Ба, маа му, що за 135 години трето българско царство, при много държавна пара хвърлена за популяризация /особено по времето на Людмила/, най-продаваемото ни нещо по-света са ония златни погребални грънци, принадлежащи на народ, с който почти нямаме нищо общо?

Всъщност имаме около 40% общо като гени. Като култура - не много, но това е поради ниската ни култура въобще. Не че има някакво отношение по въпроса.

[Nasko]

Още една публикация за нашия алманах:
http://valio98.blog.bg/izkustvo/2012/04/28/bylgarskoto-omni-almanahyt-quot-fantastika-2010-11-quot-izle.946780

[alexandrit]

● Тези дни в сайта на Българската секция при Международната асоциация на писателите криминалисти излезе следното съобщение, което е намираемо на адрес aiep-bg.com/

ПАНОРАМА НА ФАНТАСТИКАТА

Алманахът „ФантАstika” излиза от 2007 г. като издание за хора със страстен ум и мъдро сърце, за читатели, способни да се вдъхновяват от идеи и проекти, правещи света по-добър, и да различават моментния чувствен гъдел... от дълбокото вълнение, породено от значимите неща.

Това е водещият принцип и на алманаха за 2010–2011 г., в който колоси на световната фантастика като братя Стругацки, Рей Бредбъри, Станислав Лем и Алфред ван Вогт съжителстват с авторите от софийския клуб „Иван Ефремов” и с днешните български писатели – от Григор Гачев, Красимир Георгиев, Александър Карапанчев (който сега е във фокуса на родните фантасти и е представен с блок от разкази, стихове и журналистика) и Любомир Николов-Нарви... до младите прозаици от клуб „Светлини сред сенките” – Казанлък.

Не са забравени нито новоизлезлите книги, нито фантастичното кино. Отделено е място на компютърните игри и на наболелите проблеми за бъдещето на Земята и човечеството. Има страници с хумор, както и с пъстро научнопопулярно четиво... Тази главозамайваща панорама на фантастиката, фантастологията и футурологията се допълва от великолепните офорти на братя Касапян и от цветно приложение, представящо най-значимите в момента български художници на въображението.

Атанас П. Славов, съставител на алманаха

* * *



● Фантастичните балони
на австралийския фотограф Карл Уорнър *
_______________________

* Вметка на дежурния форумник. Вярно е, че горната приятна картинка няма да я намерите в алманаха „ФантАstika 2010–11”, но пък в него участват такива известни БГ четки и пера на фантазията като Атанас П. Стоянов, Димитър Янков и Димо Миланов... като Калин Николов, Петър Станимиров, Стефан Лефтеров и др.

[Nasko]

Още нещо за алманаха:
http://www.facebook.com/photo.php?fbid=4344996908146&set=a.2915798619082.151564.1384218882&type=1&theater

и

http://velkomiloev.com/?page_id=993