Фантастична поезия (2)

[alexandrit]

Ако кажем, че поезията, писана на френски език
от векове, е бездънен кладенец, надали ще сбъркаме.
Днес ви предлагаме няколко искрящи шепи от този източ-
ник, който може да бъде светъл като пролетно слънце,
но може да се случи и мъглив... заледен... мрачен...

ОТ ФРАНКОФОНСКИЯ КЛАДЕНЕЦ

Жан ОРИЗЕ (Ф р а н ц и я)

ЧЕРЕШОВАТА ГРАДИНА

Когато младата черешова градина
засвятка с бялата си броня сред полето,
тя знае ли каква борба я чака
с човека извисен?

С чия ли кръв ще се налее тя?

ИГРА НА ХИТРОСТ

Мюсюлманските гробища на Азия с техните малки надгробия,
баданосани в бяло и набучени отвесно в неописуем безпорядък
между туфи суха трева, приличат на недовършена игра на кегли.
Китайските гробища с техните плоски, полукръгли гробове с
овални стели зад тях ни карат да мислим повече за пътечка за
миниголф, утъпкана от случайните прищявки на смъртта.
Кегли или голф? Какво значение има наистина!... Играчите вече
са се отказали или ако продължават да играят, ние не знаем
правилата.

* * *

Мога да избирам между моите призраци: между тия, които ми
говорят с буци пръст или книжни корабчета; които увисват на
рамената ми, когато се изкачвам по стълбите, избелват косите
ми, щипят клепачите ми. И другите, много повече, които се опит-
ват да ми продадат една обитаема гибел с целия желан комфорт.
Не предлагат ни саван, ни вериги. Единственият замък, който
могат да посещават, ще трябва да бъде иззидан от моите
сънища. Без отечество и потекло, моите призраци са крадци на
гражданско състояние и фалшификатори на спомени.

о о о

Жак ШЕСЕКС (Ш в е й ц а р и я)

АЗ НЯМАМ ДОМ

„Аз нямам дом
твърди мъртвецът
от моите тревясали владения
аз виждам всичко днешно и отминало
във вашите владения“

Приятелю обичам твойта звънка челюст
и в тоя ров от който ми говориш
аз чувам твоя глас излитнал от устата ми
прострян до теб лежа на твойто ложе
и леки сенки спим или пък бродим
две влюбени души на стан в глава отдавна куха

* * *

БЕ ПРИЗОРИ

Аз слязох в зейналия ров при мъртъвците.
Бе призори. И някакъв петел, изскочил изведнъж,
като ранен на смърт дереше гърло в мрачините...
О, лампите на живите в зацапания дъжд.

Аз бях понесъл своя дом от свежи листи, бях
приготвил скръбни думи за предците
и трябваше да стигна гол до портата на мъртъвците.
Бях гол и лесно влязох аз при тях.

Събудих се. Навън петел дереше светлината.
Бе светло в стаята ми, ала пак
видях следи от пръст върху стената,
като че ли ковчези са били изправени на нея – плът
на гниещи тела, тела, които ще чисти дълго след това денят.

о о о

Кирил КАДИЙСКИ (Б ъ л г а р и я)

КАЛ – 2

Горещо пладне. Циганите правят тухли.
И Майсторът, омесил новия човек,
наместо да му вдъхне както Бог – живот ли, дух ли! –
в калъпа пльосва го, в бедняшкия ковчег,

където той, от кал направен, кал ще си остане...
А ние, правените с божия калъп,
не сме ли тухлите на цяло мироздание,
готово всеки миг да рухне в зейналата глъб,

наречена Живот... Припича. Пушек лют. Вратата ли на ада
е зинала и всеки миг над нас разжарен въглен пада,
или пък циганката стъква слънцето с маша –

за простия обяд. Днес никой тухли не пече. Но не това е
най-страшното! Ужасното е, че и Бог не вае
от кал човека и не вдъхва вече в тялото душа.

И з т о ч н и ц и: двете томчета „П о е з и я“ на Жак Шесекс и Жан
Оризе, публикувани от ИК Нов Златорог съответно през 2003 и
2006 г. в превод на Кирил КАДИЙСКИ. Неговото стихотворение
тук го вземаме от авторски файл, изпратен до нас. – Бел. alex.

[alexandrit]

МАЕСТРО БРЕДБЪРИ неведнъж е подчертавал, че Динозаврите
и Древният Египет са сред най-любимите му теми. Ако се въз-
ползваме от една негова метафора, грейнала по-долу, ще кажем,
че знаменитият фантаст е умеел да вижда пъстроцветни и странни
изкопаеми сънища. Един от тях ей сега „ще прожектираме“
пред вашия поглед, макар и без „субтитри“ на български език.



Рэй БРЭДБЕРИ

■ Динозавры правят бал

Или мне всё это снится?
Там, где плещет пенный вал,
Динозавры вереницей
Из глубин спешат на бал.
Вдоль по Брайтонскому пляжу,
Не жалея стройных ног,
Аллозавр в ажиотаже
Мчится в вальсе: прыг-скок-скок.
В серебристом лунном свете
Тают лужи вязких смол,
Бронтозавры в менуэте
Обольщают женский пол.
Дремлют спящие красотки,
В креозот погружены,
Фаброзавры смотрят кротко
Ископаемые сны…
Вдруг восстали из триаса
Или, может, из юры
Балерины экстра-класса,
Грациозны и шустры:
На пуантах кружит чинно
Грациозный диплодок.
Баланчин * такой картины
И вообразить не мог!
Гром гремит, штормит в затоне –
Овирапторы гурьбой
Пляшут в такт «Реке Суони» **
По пути на водопой.



Птерозавр пронёсся мимо,
Тихо крыльями шурша;
Молодые галлимимы
Бодро скачут антраша.
Вертит в свинге разудалом
Троодонку троодон.
Ах! Улыбчивым оскалом
Сам тираннозавр пленён!
Рассекают грудью воды,
Мчат от битумных болот
К танцплощадке тероподы:
Объявили вальс-гавот!
Как обвал на горном склоне –
Па-де-де на тридцать тонн!
Навернулся на поклоне
Со ступеней астродон.
Спинозавр и без пуантов
Крутит пируэт тройной.
Гроздья гнева – гимн гигантов
Под растерзанной луной.
Все они стяжали лавры:
Гадрозавры с Аллеган,
Йонкерские стегозавры –
Как насчёт поднять стакан?
Ящеры сопят натужно,
Точно паровоз-молох,
На ходу с брони кольчужной
Стряхивают крупных блох.
Все спешат сквозь сумрак зыбкий,
Продираются сквозь мглу:
Ждёт тираннозавр с улыбкой
Всех на званый пир к столу.



Там, где плещется в болоте
Вековое забытьё,
Топит горе в креозоте
Удручённое зверьё.
В битуме увязшим тушам,
Канувшим в трясинный ил
Динозаврам-дорогушам
Рукоплещем что есть сил!
«Эй, тираннозавры, браво!» –
Критиков гремит хвала.
Ящерам – почёт и слава,
И гори огнём, смола! ***

Перевод с английского: Светлана ЛИХАЧЕВА

■ От източника: Рэй Брэдбери. Истории о динозаврах. – Фантастические рассказы и стихи. – Москва: ООО «Издательство «Э к с м о», 2018.

оооооооооооооооооооооооооооооо

* Джордж Баланчин (1904-1983) – знаменитый хореограф, основатель американского балета и современного неоклассического балета в целом.
** «Пляшут в такт “Реке Суони”…» – река Суони на Юге США протекает через штаты Джорджия и Флорида и впадает в Мексиканский залив. Воспета Стивеном Фостером в одноимённой песне в 1851 г. – Бел. пр.
*** Тук не мога да се стърпя и да не възкликна: каква чудесна миниенциклопедия на динозаврите е направил Рей Бредбъри, и то в мерена реч! (Намирайки на разни уикипедиански езици споменатите от него динозаври, аз допълнително видях множество изкопаеми сънища...) – Бел. alex.

[alexandrit]

Какво по-точно представлява краткият текст тук: миниатюра… разказ... стихотворение в проза?
Смело залагаме на последния вариант – фантастично стихотворение в проза *.
___________________________________________________

Хорхе Луис БОРХЕС (1899-1986)

■ БОРХЕС И АЗ

Всичко се случва на другия, на Борхес. Аз се разхождам из Буенос Айрес и спирам, вече почти машинално, да погледам арката над някакъв вход и решетъчната му врата; за Борхес научавам от пресата и виждам името му в някой списък на преподаватели или в някой биографичен речник. Обичам пясъчните часовници, географските карти, печатните издания от осемнайсети век, етимологическите изследвания, вкуса на кафето и прозата на Стивънсън; другият споделя моите увлечения, но някак суетно, и това ги превръща в актьорски пози. Би било пресилено да твърдя, че враждуваме; аз живея, аз продължавам да живея, за да може Борхес да измисля своята литература, и тази литература оправдава моето съществуване. На драго сърце признавам: той успя да напише някои силни страници, ала и тези страници няма да ме спасят, защото хубавото в тях не принадлежи нито на него, нито на другиго, а е част от езика и традицията. И така аз съм осъден да изчезна безвъзвратно и само някоя частица от мен ще оцелее може би в другия. Малко по малко му отстъпвам всичко, макар че знам порочния му навик да изопачава и преувеличава. Спиноза смята, че всяко нещо се стреми да пребъде такова, каквото е: камъкът иска вечно да бъде камък, а пък тигърът – тигър. Аз съм обречен да остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в нестихващите звуци на някоя китара. Преди години опитах да се освободя от него и смених митологията на предградието с игрите с времето и безкрайността, обаче сега и тези игри са на Бопхес и аз трябва да измислям нови неща. Затова животът ми е бягство и всичко губя, и всичко принадлежи на забравата или на другия.

Не знам кой от двамата пише тази страница.

Преведе от испански език: Анна ЗЛАТКОВА

И з т о ч н и к: Хорхе Луис Борхес. Вавилонската библиотека. – Миниатюри, разкази, есета. – София: Народна култура, 1989 година.

oooooooooooooooooooooooooooooo

* Разтваряме дебелия Речник на литературните термини (Наука и изкуство, 1973 г.) и четем в него: „Стихотворение в проза Малко лирическо произведение, написано в немерена реч. По емоционалност, образност и особен ритъм се доближава до лирическите творби в стихове. Напр. „Цветя на злото“ от Ш. Бодлер, „Стихотворения в проза“ от И. С. Тургенев, „Черни рози“ от Елин Пелин и др.“. Смятаме, че това определение не е остаряло и досега. – Бел. alex.




о Борхес и... другият Бопхес

[alexandrit]

o 10 години от излизането на тази стихосбирка *

Сякаш опитен осветител сменя филтрите пред окуляра на хроноскопа и ние виждаме през него едно ключе в различни багри: ту златистозелено или бяло; ту синьо и тайнствено като високопланинско езеро или пък люляково; ту накрая яркочервено или жълто-кафяво, с палитрата на опадали есенни листа... Ключето се смалява, мени формите си, расте, тихо позвънва, превърта се и сетне звучно прищраква, докато се преобрази в заглавие на една рецензия от блога на добре известния писател и преводач Григор ГАЧЕВ:

„Топлото ключе на живота“

Любезни колега Карапанчев!
… Не от вчера знам, че стиховете са нещо чупливо.
Но след като прочетох вашата сбирка „Топлото ключе на живота“ (поздравления за хубавия превод!), аз стигнах до още няколко извода – все различни и все интересни.
Един от тях е: ако ние, днешните англо-американци, можехме да пишем поезия като вас, българите, отдавна да сме кацнали на Марс. И то не само както класиците Едгар Бъроуз и Рей Бредбъри…
С цялото ми уважение: Нийл Геймън
Минеаполис, щатът Минесота

Не е шега – наистина е извадка от писмо на истинския Нийл Геймън до нашия си, обикновен и земен Александър Карапанчев. С който можете да се видите в Клуба по фантастика и после да пийнете по бира някъде, докато си плямпате приятелски за човешките неща в живота. И който с удоволствие ще ви даде не само автограф, а и много-много топлина.



о Художник на корицата: Атанас П. Славов

(Д о п ъ л н е н и е : Все пак се оказа шега на Сашо. Но според мен грешката е вярна и Нийл Геймън сигурно би се възхитил на поезията на Сашо. Обикновено съм скептичен към подобни неща – след като съм се хванал, значи стиховете наистина си струват подобна похвала.)

Та Сашо Карапанчев наскоро издаде сборник, кръстен „Топлото ключе на живота“. Седемдесет и четири фантастични стихотворения (и отделно една поема), разкошно интервю с Александър Геров и 15 от електронните графики на Атанас П. Славов. Всичко това е достъпно като е-книга. И си заслужава да бъде прочетено и притежавано.

Книгата можете да откриете в сайта e-knigi.net **. Струва 2.40 – смешна цена дори за изгладнелите и като правило безпарични български Хора на Книгата. Можете да я свалите както в удобния за е-четци EPUB формат, така и в подходящия за настолен компютър PDF. А ако случайно не можете да си позволите дори тази сума, просто отидете в раздела „Свободни заглавия“ и си я свалете. Защото тя е свободна за читателите си.

Изобщо разделът „Свободни заглавия“ в e-knigi.net е впечатляващ и като брой заглавия, и като качество на авторите. Надали има почитател на фантастиката, който да не е запомнил с добро българската фантастична Книга на десетилетието за 1990-те – „Да пробудиш драконче“ на Николай Теллалов. А той има и други чудесни книги в този раздел. Достойна компания там му правят Тихомир Димитров („33 любовни истории“), Мартин Петков („Зимни птици“), пак универсалният Наско Славов („Космографики“ – това е книга-албум!), Велко Милоев („Където не сте били“), Георги Малинов („Несъществуващият вирт“ и „Орфеус слиза в ада“), Преслав Костов („Леденият пръстен“), Габриела Цанева („Врабче върху антената“)… що ли си взех белята да изброявам, ще ми свърши блогът, прекалено много са! Само едно още – ако някой си мисли, че свободната книга е българско явление, е сбъркал. Нека прочете „Машината спира“ на Едуард Форстър.

Аванта? Да, ама не съвсем. Дори писателите трябва да ядат. Тези от раздела „Свободни заглавия“ просто са се доверили на читателя – ако нещо от прочетеното му хареса, да си плати за него. В превод за тези, които имат каса вместо череп – не си ли платят днес, няма да има нови свободни книги утре.

И в превод като за мен – човек винаги си плаща. Изборът му е само дали да плати с пари, или с достойнството си. А мисля, че достойнството ми струва повече от пари. Така че при следващата ми среща със Сашо Карапанчев с удоволствие ще му платя поне едно, може би повече копия от книгата – да имам и да подарявам.

А че ще го и почерпя, се разбира от само себе си. Защото поезията му също струва повече от пари.

От източника: http://www.gatchev.info/blog/?p=1335. З а б е л е ж к а – пак тук могат да се прочетат и няколко коментара, нашарени от „за“ и „против“...

ооооооооооооооооооооооооо

* Според някои познавачи тъкмо „Топлото ключе на живота“ е първата бг фантастична стихосбирка, появила се в интернет. През същата година – 2010-а – започва своя живот и издателството, което я публикува. В скоби: първата бг хартиена стихосбирка с фантастичен вектор се казва „В царството на самодивите“ (1925 г.) и неин автор е Иван Вазов. – Бел. alex.

** Уви, преди няколко месеца научихме, че издателство e-knigi.net вече не съществува. Тук можем да използваме едно от неръждаемите журналистически клишета: „пометено от конкуренцията“; но можем и да помълчим, опечалени от кончината на този красив, интересен и пионерски за нашите условия проект. – Бел. alex.

[alexandrit]

● Днес се навършват 111 години от рождението
на преподавателя, издателя и преводача Георги БАТАКЛИЕВ
_______________________________________________________________

Овидий – ХЕЛИАДИТЕ

И Хелиадите* жалят, те дар безполезен отдават –
вопли и сълзи порой – на смъртта, по гърдите се удрят
и денонощно зоват Фаетон, към зова безучастен,
жалби страдални редят и се свличат отгоре на гроба.
Четири пъти сближи за кръга си Луната рогове
и според нрава си те – според нрава, от опит получен –
гръмко ридаха. От тях Фаетуза, сестрата най-старша,
щом на земята поиска да легне, веднага приплака,
че се вдървява кракът ѝ. Лъчиста Лампеция тича
в помощ, но нейния ход коренище внезапно вковава.
Трета щом почва с ръце да си скубе от мъка косата,
скубе листа. Забелязва една ужасена, че става
корен кракът ѝ, на друга ръцете прерастват във вейки.
Докато те се дивят, им кора слабините покрива
и по корем, по гърди, по ръце, по плещи пропълзява,
само устата остава, да стене пред клетата майка.
Тя що да стори, освен, накъдето я тегли сърцето,
тук да притичва и там, да целува, доде още може?
Само това ли? – Опитва тела от стъбла да изтръгва,
нежните гранки с ръце да прекършва, но ето че капят
кървави капки оттам, сякаш капят от рана открита.
„Майко, недей, пощади ме – мълви наранявана всяка, –
о, пощади ме, в дървото самата снага ми раняваш!
Вече прощавай!“ – и глъхне в кората последната дума.
Сълзи от нея текат и от слънцето капят втвърдени
в янтарни жълти зърна. Бистроструен поток ги поема
и на латинските млади невести ги носи за накит.

Преведе от латински: Георги Батаклиев **

По източника: Публий Овидий Назон. М е т а м о р ф о з и. – Художник Иван Кьосев. – Библиотека „Световна класика“. – София: Народна култура, 1974.

* Те са дъщери на бога на слънцето Хелиос и океанидата Климена... и сестри на Фаетон, който загива със слънчевата колесница на баща си. – Бел. alex.



** Ето още един виден наш преводач на фантастика!... Ражда се в Казанлък, Царство България, а почива в „демократична“ София през 1994 година. Завършва класическа филология и последователно работи като преподавател по гръцки и латински език; ръководи издателство „Българска книга“, редактира; става секретар на списание „Исторически преглед“ и др. Автор е на няколко книги по стенография & митология, превежда Апулей (създал много интересния фантастичен роман „Златното магаре“***), Вергилий, Катул, Омир, Проперций, Тибул, Хорациий... Заедно с Александър Ничев се смята за най-значимия ни преводач на антична поезия. – Бел. alex.

*** В издателство - А р г ус - щяхме да го преиздадем, обогатен с разкошен цикъл от графики на Калин Николов, обаче Министерството на културата не ни помогна със субсидия и така нашият проект увехна. – Бел. alex.

[alexandrit]

Зелените хълмове и... шперплатовите табуретки

■ ПРЕЗ миналата есен немският писател Ерик Симон, с когото си пишем на тема Фантастична поезия, ми напомни за прочутото стихотворение „Зелените хълмове на Земята“.
То е включено в едноименния разказ на Фантаст № 1, както навремето Артър Кларк & Айзък Азимов са се споразумели да титулуват своя колега Робърт ХАЙНЛАЙН. Първата публикация на този опус датира от 1947 година.
Според рускоезичната Уикипедия това стихотворение всъщност е написано от... Хенри Катнър и съпругата му Катрин Мур 1*, но аз няма да задълбавам в литературно детективство, а без ослушване ще цитирам финала на току-що споменатия хайнлайновски разказ:

..............................................................
– Контролен център! – докладва първо той.
– Контролен център слуша.
– Изключете трети двигател – аварийно.
– Макдугъл ли се обажда?
– Макдугъл е мъртъв. На вахта съм аз, Рислинг 2*. Не прекъсвайте връзката и записвайте.
Не му отговориха. Колкото и да е бил втрещен капитанът, той не би могъл да се намеси в случай на авария в машинното отделение. Негова грижа бяха корабът, пътниците и екипажът. Вратите трябваше да останат затворени.
Капитанът сигурно е бил още по-изненадан от това, което Рислинг издиктува. То гласеше:

Изгнихме в дупките на старата Венера.
Повдигаше ни се от заразения ѝ лъх.
Противна бе вонящата ѝ атмосфера,
изпълнена със смрад и смъртен дъх.

Рислинг продължаваше да категоризира Слънчевата система, без да престава да работи: „жестоката пръст на Луната…“, „… пъстрите като дъга пръстени на Сатурн…“, „… мразовитата нощ на Титан…“, като през цялото време отваряше двигателя и го почистваше. Той завърши с поредния припев:

Обичахме дори прашинката в космическия свят,
обожавахме я и въздигахме до небесата,
ала при хората върнете ни назад
и при хълмите зелени на Земята.

… после почти разсеяно си спомни, че трябва да прибави своя преработен първи куплет:

Небесата сребристи пак мамят със зов
космонавтите. Те за полет копнеят.
„Колана стегни! За полет готов!“
А долу светлините бледнеят.

В небесата летят синовете на Тера,
лети ракетата навред,
нагоре стрелва се към Марс, Венера –
нагоре. Значи и напред.

Сега корабът бе вече в безопасност – можеше да докуцука до дома макар и без един двигател. Колкото за себе си, Рислинг не бе толкова сигурен. Помисли си, че това „слънчице“ здравата го бе опърлило. Нямаше как да види светлата розова мъгла, но знаеше, че тя е там. Продължи делото, като пусна въздуха през изпускателния клапан и повтори туй няколко пъти, за да позволи на нивото на радиоактивността да спадне някъде до границата, при която човек с подходяща защита може да издържи. Докато вършеше това, изпрати още един припев – последния стих, най-истинския Рислинг, който изобщо може да съществува:

Да кацна сетен път се моля само
на родната планета, дала ми живот,
да вперя взор нагоре в небесата
и в хълмите зелени на Земята.

Преведе от английски: Виолета ЧУШКОВА
Откъсът е взет от сайта „Моята библиотека“

1* И още интересни подробности тук – https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B5%D0%BB%D1%91%D0%BD%D1%8B%D0%B5_%D1%85%D0%BE%D0%BB%D0%BC%D1%8B_%D0%97%D0%B5%D0%BC%D0%BB%D0%B8.

2* „Ну, все-таки тут не известный сорт немецкого вина, а фамилия Райслинг“ – ми написа Ерик Симон, след което мога да добавя ей тази философска усмивка :D. Rhysling Award (по името на слепия бард) се нарича и ежегодният приз за най-добро стихотворение, връчван от Американската асоциация на фантастичната поезия.


■■ ПРЕЗ миналия месец излезе 20-ият, юбилеен брой на любимото ми жанрово списание „Тера фантастика“. В него има и мерена реч от двама българи, един англичанин и един руснак. В случая братушката се казва Всеволод ЕМЕЛИН, а пък неговото, също епично, стихотворение от 2012 година – Космосът е спомен.
Стори ми се, че между опусите „Зелените хълмове на Земята“ и „Космосът е спомен“ прескача някакво своеобразно напрежение, проблясва и звучи важен контрапункт, и затова реших те да образуват обща публикация. Ето, веднагически :D цитирам стиховете на Всеволод Олегович:

Книги от детството – моя галактика –
„Библиотека на съвременната фантастика“…
Уродите замърсиха всичко навред.
Мислех – ще пътувам с фотонен звездолет.
Ще порасна, ще застана до Дар Ветер и Мвен Мас.
И пораснах, а край мене – педераст до педераст.
Ще откривам черни дупки,
ще отнема Низа Крит от Ерг Ноор.
И пораснах, а край мене проститутки,
наркомани, СПИН, Гомор.
Мечтаех – ще стана прогресор,
ще последвам дон Румата.
И пораснах, а край мене мерцедеси
със дебили, яхнали метреси,
обиграни в занаята,
парадират: „Ще ви разкажем играта“.
А Румата е извън правилата,
непотребен, никой не го търси.
В резултат в Арканар
дон Реба пирува сред мърши.
А мръсникът Пур Хис
с тази странна фамилия
се оказа артист
в долна порноидилия.
И стопи се усмивката от лицето ми.
Станах рицар на печалния образ.
Вместо Ера на Великия пръстен,
след триумфа на индивидите
в живот, от кошмари задръстен,
настана безкрайният ден на Трифидите.
На̀ ти сега Робърт Шекли,
на̀ ти и Хари Харисън!
В свят на пари, с мечтите изтекли,
отивам да се удавя в Соларис.
Чужд се оказах на този пир
с пришълци от Вселена без граници.
Уж идвах да нося мир,
а търси ръката ми бластер. Нещастници
виждам в стъклена клетка, тъпея.
Вместо звезди и планети
грее рекламата на ИКЕА.
Тъжно полагам задник
на столче пред корифея.
Сега не е време за утопия,
за покоряване на галактики.
Всичко, разбирам, е философия –
Сталин, репресии, петилетки.
Но защо заменихме Космоса
за шперплатови табуретки? 3*

Преведе от руски: Васил СИВОВ

3* Същото стихотворение (но само в оригинал!) съм го поместил преди няколко години в темата „Иван Ефремов и ние“ – https://sf-sofia.com/phpbb3/viewtopic.php?p=45929#p45929. Както се вижда, от този постинг могат да се научат и любопитни подробности за въпросния руски поет. Бел. alex.

[alexandrit]

Много се изненадах, когато се оказа, че Пътникът във времето – да, да, същият, за когото Хърбърт Уелс пише в своята The Time Machine – от време на време (!) надниква в нашия Ефремовски форум. Сподели, че при своите скитания е понаучил руски език и що-годе се ориентира. Направи ми съвсем културна забележка, че в антологията „Фантастична поезия“ напоследък нещо не публикувам негови сънародници. И ето, аз реших да се реванширам за неволния си пропуск и, така да се каже, да разнообразя асортимента с още албионска мерена реч:


ПЕТ МИНУТИ НОЩЕН ДЪЖД

Том ГЪН (1929–2004)

■ Мо̀ли

Кошмар на скот. Грухтящ. Събуждам се със мъка.
В каква ли скотска кожа тя ме тъй напъха?

Пъпчива жаба, в похот тънеща до гроб,
или пълзящо псе, послушен хорски роб,

или пък котка, дето сграбчва, изтезава
храната си цял час, а после я оставя,

вълк, папагал, осел, акула, крокодил –
с какви гъмжащи твари пълен аз съм бил!

Виж – цялото ми тяло с четина покрито.
Без нокът. Всеки крак завършва със копито.

Как методът изчезна в този тлъст търбух!
Сланина. Станах тежък, сив и клепоух.

Какво човешко има в мен? Освен очите.
Дера със зъби, късам. Зурлата в тревите

прегризва всичко – корен, тел, дори дирек.
Ако не се страхувах, бих изял човек.

В мен има вече плът човешка. Длан, стъпало,
пристъпило напред за риск. В свиня заспало.

Все ровя, ровя аз. От лакомия, да.
Но друго диря – не храна и не вода.

Водете ме натам през земните юдоли,
о, богове, де трепка сред тревите мо̀ли * –

вълшебна хладна плът във всеки стрък листат
от корена ѝ чер до млечния ѝ цвят.

От този тлъст зандан тогаз аз бих възправил
човешкия си лик, прасето в мрак оставил.

В тревите влажна зурла тикам, в пот облян,
и търся този цвят, невиждан като блян.
_______________________

* Това е името на чудотворната билка, която спасява Омировия Одисей от магията на Цирцея,
превърнала спътниците на героя в стадо свине.




Eйдриън МИЧЪЛ (1932–2008)

■ Либералният Христос дава интервю

Аз бих могъл да ходя по водата,
но нямах още пълна застраховка.
Един прокажен изцерих и ето –
от Медицинския съюз призовка.

Аз проповед блестяща бих изнесъл,
но планината май не ми хареса.
Нахранил бих сто хиляди човека,
но нямаше представител на пресата.

Търговците във храма предвидливо
с полиция се бяха обградили.
Прекарал бих в пустинята година,
но биха ме от пенсия лишили.

И от водата бих направил вино,
но разрешително не ми се даде.
Умрял бих даже, разпнат върху кръста,
ама нали разбирате, така де...

Брадата си ще взема да обръсна,
косата си – и нея.
С бельо, бронирано срещу куршуми,
спокойно ще живея.
Че аз съм либералният Христос –
кръвта си аз на вятъра не лея.

Преведе от английски: Александър ШУРБАНОВ

И з т о ч н и к : Нощен дъжд. Съвременна английска поезия. – Антология. – Подбор: Леда Милева и Николай Попов. – София: Народна култура, 1980.

[alexandrit]

През тази пролет българинът, който прекрасно e пре-
вел цялата поезия на ШАРЛ БОДЛЕР (1821–1867), му посвети
едно свое стихотворение. Ето, пред вас е първата му е-публикация:

Кирил КАДИЙСКИ

ТЛЕН
(200 години от рождението на Шарл Бодлер)

Какво лениво, бавно пладне –
като омръзнал някому живот... Над вас
и мъртъв гларус в жегата да падне,
ще кажат: хвърлил си е Бог угасналия фас.

Тополата се гърчи – прашна бухнала гъсеница –
и пеперуда – второ слънце – ще роди... Покой. И необят.
А в плитчините черепът на корабокрушенеца,
отишъл си отдавна непогребан, неопят,

е сенчест храм за рибките, с които –
блажен лишеният от сетния му залък! –
след време ще нахрани бедните Исус.

Ах, Времето! Все с нас ли, тленните, ще се гои то,
все с нас ли, с нас ли все – останки от живота жалък,
от който само червеите тук не ги е гнус...

И от всемира – труп разложен – капе звездна слуз.

9 април 2021

о о о

А ето и едно от най-любимите ми стихотворения на Шарл
Бодлер, което вземам от отлично издадения (със супер-
обложка и виненочервени твърди корици) бг том *:

ГИГАНТКАТА

В ония дни, когато Природата пламтяща
зачевала е рожби чудовищни – сред мрак,
живял бих край гигантка, тъй както свит до плаща
в нозете на кралица спи сластен котарак.

Бих гледал как душата расте с плътта цъфтяща
и на игри ужасни отдават се без страх;
гадал бих по очите, с мъгла и влага в тях,
какъв ли мрачен пламък сърцето ѝ обхваща;

бих милвал тия форми, над всичко извисени,
спокойно бих изкачвал гигантските колени,
а лете, лошо слънце щом земята втвърди

и тя изнемощяла се просне сред полята,
бих спал на сянка кротко до нейните гърди –
като селце в самите поли на планината.



о о о

За да завърша букета по случай 200-годишнината
от рождението на Шарл Бодлер, включвам в
него и една от малките му поеми в проза:

ОПИЯНЯВАЙТЕ СЕ!

Винаги трябва да си пиян. В това е всичко; само в това е
въпросът. За да не усещаш ужасното бреме на Времето,
което премазва плещите ти и те привежда към земята –
трябва постоянно да се опиваш.

С какво ли? С вино, с поезия или с добродетели – все едно.
Само – опивай се!

И ако някога – на стъпалата на някой дворец, сред гъстата
трева на някой ров или в унилата самота на своята стая –
се събудиш, леко или съвсем изтрезнял, попитай вятъра,
попитай вълните, звездите, птиците и часовника – всичко,
което се носи напред, което простенва, всичко, което тече,
говори и пее, – питай ги колко е часът. И вятърът, вълните,
звездите, птиците и часовникът ще отговорят: „Тъкмо време
за опиянение!“. За да не бъдеш роб, мъченик на Времето –
непрестанно се опиянявай! С вино, с поезия и с добродетели
– все едно.

Преведе: Кирил КАДИЙСКИ

* Шарл Бодлер. Цветя на злото. Малки поеми в проза. –
Превел от френски Кирил Кадийски. – София: Народна култура, 1984

оооооооооооооооооооооооооооооооо

■ През май 2021 г. ИК „К о л и б р и“ ще пусне
шестото издание на Бодлеровите „Цветя на зло-
то“ (в превод на КК), оформено като луксозен том.

[alexandrit]

Елена ТРЕНДАФИЛОВА

Така обиколих на думите света...

o o o

Върбата как е гръб превила
като товар съдбовен на душата
нима от мъка се е тя сломила
поклон направила е до земята
Така се молят само в Храма
дълбоко вярващи смирени
човек и Бог говорят двама
от светлина възвишена облени
Върбата плачеща но силна
снагата гъвкава и жилава
сълзите ѝ река обилна

тя нова църква е иззидала...

o o o

Дали във бъдещето непонятно
ще влезем ний със сложните машини,
или с ковчега Ноев безвъзвратно
ще се промушим в бъдните години?
Дали ще сме модерни или древни –
на тоз въпрос аз отговор не зная,
уж много книги, ала пак сме безпросветни
и питам се дали ще дойде краят?
От вечни времена са мойте въпросителни
и с питанки всевечни си играя,
къде са думите спасителни,
защото искам да достигна до безкрая!

o o o

Видях жена с коса на глухарче –
ефирна и нежна – хвърчаща –
на картина, от майстор изписана,
като факел с глава горяща.
Вървеше, по-скоро танцуваше
с походка на вихрен вятър,
косата ѝ се вълнуваше,
като в неземен театър.
Мъжете я гледаха унесени,
с чувство за нещо възвишено,
следваха косата ѝ омагьосани
и я аплодираха искрено...
От аплодисментите глухарчето
полетя все нагоре, нагоре –
не си намери другарчето
и се превърна във спомен...

o o o

Бях на място тихо и красиво,
щурците ми пригласяха във хор,
денят се свличаше ревниво
и казваше „бъди щастлива“, por favor.
Огласяха пчелите мойта сянка,
под пъстрите дървета през деня,
под грижите на моята стопанка
на лятото усещах песента.
Обичам тишината и я слушах
и тя е като вятъра невидима,
блажено пуснах я във моята душа
и нося я под шапката-невидимка –
така обиколих на думите света...

И з т о ч н и ц и: авторски файл и сайтът на издателство
„Либра Скорп“, където можете да прочетете още сти-
хове от Елена Трендафилова* и интервю с нея

оооооооооооооооооооооооооо

* С нейното активно съдействие във вестник Bulgaria
(който излиза в Чикаго, САЩ) се появи фантастична и на-
учнофантастична проза от Янчо Чолаков, Атанас П. Сла-
вов, Александър Карапанчев, Валентин Д. Иванов и др.
Бел. ред.

[valio_98]

Представяне на нейната книга „Смълчани истини“:
https://www.youtube.com/watch?v=TyUCR5Rrt_s

[alexandrit]

Сокологлавият бог Хор, свързан в една от своите метаморфози с
древноегипетските погребални вярвания... Идващият от дълбо-
ка древност жанр на страха и ужаса, наречен в по-ново време
Horror... Далечният потомък на страшилището Влад Цепеш, кого-
то при раждането му през 1943 г. кръщават някак символично Хория...

РУМЪНСКИ СТИХОРЪР от Хория БЪДЕСКУ

* * *

Съвсем те премаза
небесното колело:
отломки, отблясъци
от развалини,
трохи, които още пулсират,
разпилени по кръстопътищата
на ветровете.
Съвсем те премаза
небесното колело:
няколко капки кръв,
отронени в прахоляка,
и шепа кости,
върху които се нахвърля
глутницата на дните.



* * *

Вечерта се спусна
върху думите,
по оголелите черепи
на щурците
заплака росата.
Само артритните звезди
още куцукат
в нощната кал
и само сърцето
още вие на умряло
върху руините
на века.
Проблясва пръстът на Господ,
когато докосне твоята гръд,
устните
и челото ти.

* * *

Няма вече светлина.
Остана само сянката
в пясъчния часовник
на мълчанието,
остана тъмният северен вятър
и устата, пълна с пясък,
и кървавата
вощеница,
нощна стража до смъртния одър
на Бога.

* * *

Студена светлината,
хоризонтът продънен
и ням,
празен кладенецът на мига,
ти сам на себе си
пустиня.

* * *

Отворени капаци.
От коя страна
ще се появи непознатият?
При навеждане
гилотините на мрака
докосват непокорните вратове.
Неуверена, светлината в очите
подушва корема на улицата;
едно куче влачи в прахоляка
червата на зората.

Преведе от румънски: Аксиния МИХАЙЛОВА

■ Източник: Хория Бъдеску *. Поезия. – Поредица Ars
poetica europea XX. – Редактор Кирил Кадийски. –
София: Издателска къща „Нов Златорог“, 2006.

_______________________

* Той е доктор по литература, журналист и дипломат.
Пише на румънски и френски език, автор на повече от 20 сти-
хосбирки, няколко романа и есеистични сборници. Лауреат на евро-
пейската награда за франкофонска поезия „Л. С. Сенгор“.

[alexandrit]

ИВАН ТУРГЕНЕВ – Из „СТИХОТВОРЕНИЯ В ПРОЗА“

В превод от руски език на Никола ТОЛЧЕВ

■ Н и м ф и

Стоях пред верига от красиви планини, разгънали се в полукръг; млада зелена гора ги покриваше от горе до долу.
Южното небе се синееше прозрачно над тях; слънцето от висините бляскаше с лъчите си; долу, полузакрити от тревата, бълболеха бързи ручеи.
И си спомних старото предание как в първия век след Рождество Христово един гръцки кораб плавал по Егейско море.
Било по пладне... Времето било тихо. И изведнъж във висините, над главата на кормчията, някой ясно казал:
– Когато плаваш край острова, извикай с висок глас: „Умря Великия Пан!“.
Кормчията се учудил... изплашил се. Но когато корабът минавал бързо край острова, той послушал, извикал:
– Умря Великия Пан!
И тутакси в отговор на вика му по цялото продължение на брега (а островът бил необитаем) се чули гръмки ридания, стонове, провлечени, жални възгласи:
– Умря! Умря Великия Пан!
Спомних си това предание... и странна мисъл ми дойде. „Какво ли ще стане, ако и аз извикам?“
Ала пред ликуването, което ме заобикаляше, аз не можех да помисля за смърт – и с всички сили викнах:
– Възкръсна! Възкръсна Великия Пан!
И тутакси – о, чудо! – в отговор на моя възклик по целия ширнал се полукръг от зелени планини отекна дружен смях, подеха се радостен говор и плясък. „Възкръсна! Великия Пан възкръсна!“ – викаха шумно млади гласове. Всичко там отпреде ми изведнъж се засмя, по-ярко от слънцето във висините, по-игриво от ручеите, които бълболеха под тревата. Чу се забързан тропот на леки стъпки, през зелената гъста гора се замяркаха мраморната белота на вълнообразни туники, трепкащата руменина на голи тела... Нимфи, нимфи, дриади, вакханки тичаха от височините към равнината...
Внезапно те се появиха по всички краища на гората. Къдри се вият по божествените глави, стройни ръце издигат венци и тимпани – и смях, искрящ, олимпийски смях се лее и лети заедно с тях...
Отпреде тича богинята. Тя е по-висока и по-прекрасна от всички – колчан през рамо, в ръцете лък, върху вчесаните нагоре къдрици сребристият сърп на луната...
Диана – ти ли си?
Но изведнъж богинята се спря... и начаса след нея се спряха всички нимфи. Звънливият смях стихна. Видях как лицето на внезапно занемялата богиня се покри със смъртна бледнина; видях как се вкамениха нозете ѝ, как неизразим ужас разтвори устата ѝ, разшири очите, устремени в далечината... Какво видя тя? Къде гледаше?
Извърнах се натам, накъдето гледаше...
На самия край на небето, зад ниската ивица на поляната, бляскаше като огнена точка златният кръст върху бялата камбанария на християнска черква... Този кръст бе видяла богинята.
Чух зад себе си неравна, дълга въздишка, която приличаше на трептенето на скъсана струна – и когато се обърнах отново, от нимфите не бе останала и следа... Широката гора все така се зеленееше – и само тук-таме, през гъстата мрежа на клонките, се виждаха, изчезваха късчета от нещо бяло. Дали това бяха туниките на нимфите, или се виеха нагоре изпарения от дъното на долината – не знам.
Но колко жалко ми беше за изчезналите богини!

Декември 1878

___________________________

Бонус! Ако ви харесат тези „Нимфи“ и това „Посещение“,
ето къде можете да видите още малко Тургеневи СТИХОПРОЗИ.
___________________________

■ П о с е щ е н и е

Седях пред отворен прозорец... сутринта, рано сутринта на първи май.
Още не беше сипнала зора; но тъмната, топла нощ ставаше вече по-бледа и по-студена.
Мъглата не се вдигаше, не полъхваше ветрец, всичко беше едноцветно и безмълвно... но се чувстваше близостта на пробуждането – и в разредения въздух миришеше на острата влага на росата.
Изведнъж през разтворения прозорец на стаята ми влетя голяма птица, като леко звънтеше и шумолеше.
Трепнах, вгледах се... Това не беше птица, това беше крилата малка жена, облечена в тясна, дълга, спускаща се на вълни рокля.
Цялата беше сива, със седефен цвят; само вътрешната страна на крилцата ѝ аленееше с нежната червенина на разцъфнала роза; венче от момини сълзи обвиваше разпилените къдрици на кръглата главичка и също като пипала на пеперуда две паунови пера смешно се поклащаха над хубавото изпъкнало чело.
Тя прелетя един-два пъти под тавана; мъничкото ѝ лице се смееше; смееха се също огромните, черни, светли очи.
Веселата игривост на своенравния ѝ полет разпръскваше техните елмазени лъчи.
Тя държеше в ръка дълго стъбло на степно цвете; „царски жезъл“ му казват русите – и наистина то прилича на
скиптър *.
Летейки бързо над мене, гостенката докосна главата ми с цветето.
Спуснах се към нея... Но тя беше вече изхвръкнала из прозореца – и бе отлетяла.
В градината, сред гъстите люлякови храсти, първа гургулицата я посрещна с гугукане – а там, дето тя се скри, млечнобялото небе полека почервеня.
Познах те, богиньо на фантазията! Ти ме посети случайно – и отлетя при младите поети.
О, поезия! Младост! Женска, девствена красота! Само за миг можете да блеснете пред мене – в ранната заран на ранната пролет!

Май, 1878

И з т о ч н и к : И. С. Тургенев. Събрани съчинения в дванадесет тома. – Том 8. – София: Народна култура, 1958 година.

* Може би тук става дума за лопена, който българският народ e нарекъл
не по-малко поетично „царска свещ“. – Бел. alex.

[alexandrit]

ПОЕТИЧНИ СЪНИЩА
(Откривайки в играта за Вечността талант...)

Днес внезапно ме споходи една сериозна кръгла годишнина.
Но вече излизам от нейната Сатурнова дупка и отново се чувствам
бодър за възрастта си и все така влюбен в поезията и във въображение-
то. По този повод споделям с вас ей това стихотворение-закачка:

Владимир КРОМБЪРГ *

Един поет сънувал

На А. Карапанчев

Един поет сънувал
как ангел вписва в книга
имената на разни хора,
които възпявали Бога.

В тази книга той не съзрял,
огорчително, своето име.

– Е – рекъл си поетът, –
нима не ми е достатъчно,
че възпявам хората?
Те са тук, около мен,
а пък ангелите засега
– само ги сънувам.

Август 2021 година
______________________

* Български поет, белетрист и преводач, основател
и администратор на популярния сайт „Нашето детство“.


■ ● ■

Точно преди половин век в София излезе първата бг стихосбир-
ка на Емили ДИКИНСЪН. Взех това томче и го четох в морското
село Шкорпиловци, където весело летувах с приятели студенти. Мис
Емили ми стана любима поетеса, която продължавам да обичам
горещо и досега. Днес, на моя празник, ми е особено драго да
споделя с вас нови преводи на великата американска дама.
Те са направени, и то хубаво!, от Люба Константинова:

Спокойни в склеп от алабастър
спасените от Страшен съд
спят, недокоснати от слънце,
и чакат да възкръснат в плът.

Над тях се смеят ветровете,
звучи на птици песента,
жужат пчелите и нехаят,
че тук почива мъдростта.

Величествено отминават
годините в неспирен бяг,
изгребват арки световете
и се стопяват като сняг.



Играем отначало
подобно на деца
на Времето игрите
с красиви стъкълца.

Откривайки в играта
за Вечността талант,
захвърляме стъклата
и търсим диамант.


Тревогата е по-ужасна
и от смъртта дори –
смъртта е край, ала безкрайно
тревогата гори.

Тя ту умира, ту се ражда,
за да загине пак –
смърт, но с безсмъртие покрита
като ковчег с варак.


Аз имам списък, който
се помни много лесно:
едно – поет, две – лято,
три – царството небесно.

Но тъй като ги има
у себе си поетът,
излишно е отделно
да споменавам двете.

През цялата година
той разполага с лято,
огрявано от слънце,
по-ярко от зората.

И неговото царство
е толкова прекрасно,
че царството небесно
ще му се стори тясно.


Тъй лесно Бог създава
живота всеки ден
и сякаш си играе
безгрижно с теб и мен.

Тъй лесно Бог изтрива
живота всеки ден,
защото вечността му
не е за теб и мен.

И плана си безстрастно
Бог следва ден след ден –
там вписва слънце, тука
задрасква теб и мен.

От източника: Емили Дикинсън. Добро утро, нощ моя **. –
От английски: Люба Константинова. – София, Ф а м а - i, 2021 г.

** Поетесата от Амхърст, щата Масачузетс, не е оза-
главявала своите стихотворения, но ето че нашето изда-
телство e успяло да извлече от текстовете ѝ едно наистина
прекрасно, многосмислово заглавие. – Бел. alex.

[ivanushka]

Тъй лесно Бог изтрива
живота всеки ден,
защото вечността му
не е за теб и мен.

И плана си безстрастно
Бог следва ден след ден –
там вписва слънце, тука
задрасква теб и мен.

А сигурно ли е че "вечността му не е за теб и мен"?
И сигурно ли е че "задрасква теб и мен"?

Нали поезията не бива да говори лъжи? А само истина?

Имаше една книга от поредицата "галактическа болница"
и там имаше една интересна мисъл която звучеше горе долу така: "светът е несъвършен и неразбираем и изпълнен със страдание... защото още не е завършен. все още се строи..."
Та ако някой иска може да намери обяснение без да стига до: "вечността му не е за теб и мен" и "задрасква теб и мен". Макар че обяснението е безсмислено... На щастливите хора обяснението не им е необходимо, на нещастните хора обяснението само не им е достатъчно...

А между другото бяхте публикували едни мисли на един богослов. Та той какво би казал за "вечността му не е за теб и мен" и "задрасква теб и мен"?

[alexandrit]

Изминаха 100 ГОДИНИ от неговата кончина

От някои познавачи на супержанра Фантастика съм чувал, че той се крепи върху гърбовете на три кита: научна фантастика, фентъзи и хорър. В случая, то се знае, става дума за фантастичния хорър, защото horror-ът е твърде разнообразен, „играе го“ двулик като бог Янус и може понякога да се въплъти в напълно, ама в напълно реалистични форми.

И понеже Иван Вазов (1850-1921) се смята за първопроходец в българската фантастика, писал и научна такава, и фентъзи, съвсем логично беше между страниците на тъй обемистото му творчество да се открие и хорър. И ето че случаят ми помогна да намеря жанрово ужасен опус от Патриарха – малката му поема или, ако щете, дългото му стихотворение, което цитирам по-долу. *

Мисля си и нещо друго. С годината на написването си тя/то сполучливо може да претендира за първия хорър и за първото фантастично авторско произведение в родната ни словесност. Дали като творба на мерената реч, или пък въобще като художествен факт, нека се произнесат по-запознатите изследователи на бг фантастиката, която наистина е много, много богата в своите проявления през вековете... Александър Карапанчев


Иван ВАЗОВ

■ КУЛАТА

(Б а л а д а)

Две нѐдели има откак е във гроба,
умря ненадейно, кат вадеше боба:
злочестата баба! Тя вече е прах,
но името й йоще разпръскова страх.

Над мрътвата котка проклета прескочи,
кога бе простряна на дворските плочи,
душата й нощем се скита без мир
по друми, по гробье: тя стана вапир.

Какви не историй ужасни се чуха!
Тоз видел вапиря над кулата глуха,
друг срещнал го нощем при „Черния пън“,
а някои даже мачкало на сън.

– Недей ходи, Янко, при кулата пуста,
там гробът продънен наблизо стърчи.
– Не вярвай ти, мале, на хорските уста;
кой Радка ще срещне? Ех, мале, мълчи!

И рипна, подсвирна сред нощната дрямка,
изскокна накрая: там месецът грей
и кулата хвърля грамадна си сянка,
но нищо из друма се йощ не черней.



„По-харно от връха!“ – и качва се смело
през пролазът тъмний на горнята площ;
пред него полето задрямало цело
и нищо не буди дълбоката нощ.

И дълго той взира се татък в полето;
а месецът гледа кат жив от небето...
Полунощ. А Янко трепери, бледней,
той своята сянка да види не смей...

Внезапно кръвта му замръзна във жили!
Той гледа: пред него се бабата хили,
главата й се люшка, ръцете й висят,
от цялото й тяло вей ужас и смрът.

Из гроба дошла е. Уста й се чернеят,
наместо две очи, две дупки там зеят,
тя хили се, стъпа и иде насам,
а Янко е цял лед и дъха едвам.

Тя хили се, иде, той мълком отстъпа,
тя ръце простира, той бледен се дръпа;
вторачил е очи, ни жив, ни умрял,
в умрялата баба, кат смрът прижълтял.

И гонат се мълком по месчина двама,
по самите крайща на страшната яма...
Завчас той изчезна: глух шум долетя
и връхът на кулата пак опустя.

И ето защо днес една клета майка
във събота ходи при гроба да вайка,
и нощем, когато луната изгрей,
над кулата, казват, се нещо черней.

1 8 8 2, Х и с а р **
_____________________

* За тази балада научих от едно интервю на писателя Александър Драганов с младия автор Денис Метeв. Прочетох го в интересния сайт СITADELATA, който следя редовно. Благодаря им най-колегиално и от сърце.

** В том II от двайсеттомните Събрани съчинения на Иван Вазов (София: Български писател, 1955) намерих датировка, според която Кулата се публикува за първи път във Вазовата стихосбирка „Поля и гори“ през 1884 година. Неин издател е бележитият възрожденец Д. В. Манчов. – Бел. АлК.