СБОРНА ТЕМА: "Аргус" и компания

[Sephiroth]

Благодаря на Sephiroth за анализа и на bogdanov за допълненията.

Алекс – за да не се подхлъзнем по улея на свръхобобщенията ;), препоръчвам да обърнеш внимание на казаното от двамата. Бранимир е от успяващите български автори – опитът му е проверен в практиката. Нашият с Човешката библиотека също го потвърждава.

Благодаря! Винаги има накъде още, но мерси

[alexandrit]

* * *

Авторът на „Диаболични повести и разкази“,
излезли под № 102 в библиотека Галактика



☼ Преди няколко месеца се навършиха 115 години от рождението на видния белетрист, преводач и театрал Владимир-Георги Тодоров, познат на широката публика под псевдонима си Владимир ПОЛЯНОВ (1899–1988).

Името му е трайно свързано и със супержанра: двамата със Светослав Минков основават първото в света издателство за фантастика – „Аргус“ (1922), както и първата, пак в света, библиотечна поредица за литература на въображението – „Галерия на фантастите“ (1925).

За да уважим този писател, днес ви предлагаме откъси от един негов мемоар. ☼


Владимир ПОЛЯНОВ

СПОМЕН ЗА СВЕТОСЛАВ МИНКОВ

... ПО ТОВА време Минков, останал само с майка си и своя брат, навярно притеснени материално, живееха на улица „Денкоглу“ у вуйчо си доктор Бенчев, един добродушен и доста заможен човек. Къщата беше разрушена при по-късните бомбардировки и сега на нейно място е уредено лятно кино. Животът в тая къща, в който винаги вземаха участие вуйчото и вуйната, протичаше дълго време в радостни събирания и по нищо не личеше нито материално притеснение, нито някакво друго смущение. Само братът Иван винаги отсъстваше. При едно мое пътуване през Виена бях се срещал с него там. Предполагах, като не го виждах, че е още в австрийската столица. За всеки случай не помня да е ставало дума за него. И изведнъж този човек завладя вниманието на всички ни.

НА 16 април катедралата на София полетя в облаците. Поставената адска машина изби и рани доста хора, събрани начело с министри и видни общественици на погребението на един генерал, убит няколко дни преди това. Скоро се узна, че адската бомба е свързана със замислена акция за сваляне на проф. Цанковото правителство, твърде много окървавено с потушаване на Септемврийското въстание през 1923 година и със системното преследване на дейците на комунистическата и земеделската партия, само дошло на власт чрез военен преврат срещу управлението на последната партия. Наред с това, разбра се, че един от главните организатори на атентата е Иван Минков, който преди залавянето му се самоуби. Описвайки сведения за личността на загиналия, вестниците осведомяваха, че той бил не само член на комунистическата партия, а и от военния център на тази партия.

ОЩЕ В тоя миг аз помислих за мисията на Славчо до Варна преди три години. Несъмнено това, което на нас тогава се струваше добродушие и излишно разточителство, за да се поразходим до приморския град, е криело брънчици от потайните ходове на офицера комунист и Славчо, а покрай него и аз наистина сме изиграли опасната роля на куриери за кой знае какви замисли. Но работата не свърши само с това вълнуващо откритие. Атентатът, съвършено чужд на методите и средствата за борба на комунистическата партия, отречен от нея като нейно дело, даде повод на правителството, и без това вражески настроено срещу свободолюбивите пориви в народа, да започне още по-ожесточени преследвания на земеделци и комунисти и всичко будно и напредничаво. Дирекция на полицията, затвори, училища, обърнати на затвори, бяха препълнени със заловени хора. Още на следния ден от атентата отмъкнаха в Дирекцията на полицията и Славчо.

НЯМАШЕ ПО-СТРАШНО от това. Писано е доста за ужасите, ставали в многоетажната сграда при Лъвовия мост, за пещите, в които са горели живи хора, за черните камионетки, отвозващи на разстрел без присъда. В една стая на обречените Светослав Минков прекарва около десетина-петнадесет дни, всеки миг заплашен да бъде поведен на смърт. За полицаите той, като брат на Иван Минков, както и всички роднини – майка, вуйчо, сестра – бяха най-тежко обвинените. Беше арестуван дори писателят Ст. Л. Костов, виновен, че е зет на семейството. Излишно е да разказвам за всичко, което приятели на Славчо направиха, за да го спасят. Важното е, че както неговите близки, тъй и той беше спасен, а след още петнадесет-двадесет дни интерниране в Радомир се прибра вкъщи.

ПРИВИДНО В него не се забелязваше никаква промяна, сякаш преживяванията не бяха му се отразили. Той дори не говореше за тях. Изплашен ли беше, или имаше нещо друго, но нито веднъж не чух да разказва каквато и да е подробност от пребиваването си в килията на обречените в Дирекцията на полицията. Бях обзет от разочарование. Аз очаквах, че сега Минков ще стане стихия от гняв и огън. Той мълчеше. По нищо не пролича, че у него живее нещо ново, и в излязлата през 1927 година книга „Огнена птица“ – четири разказа с корица от Ив. Пенков. На гърба на тази книга се споменава, че Светослав Минков е член на литературния кръг „Стрелец“, чийто вожд проф. К. Гълъбов, както и другите членове на кръга – младите поети Ат. Далчев и Дим. Пантелеев, – макар и много талантливи и в известно отношение новатори, не се отличаваха с някакви идеологически изисквания, които да ги разделят рязко от останалите млади литератори. Защо Минков се беше присъединил към този кръг – не зная, пък и той нищо не бе ми казал. Предполагам, за да се измъкне от усамотението, да има някого зад гърба си. А проф. Гълъбов беше горещ полемист – човек можеше да се осланя на неговата защита.

ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО НА Минков към един кръг, в който аз не влизах, не бе внесло нищо лошо в отношенията ни. През 1929 година излезе нова негова книга – „Игра на сенките“, издание на Т. Ф. Чипев. Тази книга той ми подари с надпис „На Милка и Гриша за Новата година“. Тоя надпис говори за още съвсем интимния тон помежду ни. Но недоволството у мене растеше. Започнах да се съмнявам в чувствителността на Минков. Между това, след повестта „Детето“, с която минах в по-реалистичния разказ, беше излязъл моят пръв роман „Слънцето угаснало“ (1928 г.), издание на „Хемус“, който аз смятах заедно с по-голямата част от критиката, че е един обвинителен документ за страшната българска действителност в периода от 1923 до 1927 година, когато бяха забравени човекът и човеколюбието и царяха престъпността и политическото пристрастие. Светослав Минков търсеше отдушник на всичко, което беше заживяло у него, в сатирата и подигравката, завоалирани във фантазията на някогашния „диаболик“. Смятах, че това още не е достатъчно, твърде бледо в сравнение с урагана, който трябваше да бушува у него. Още повече че външно в своето поведение, в отношенията си с хората той оставаше какъвто си беше.

НЯКОГА, В студентските години, когато живееше на улица „Цар Самуил“, в дома му често виждах още живата му тогава баба. Това беше една дребничка, присвита от годините си, слаба жена с жълтомургава кожа, дълъг, тънък нос и полузатворени черни китайски очи, в които гореше присмехулен огън. Тя имаше още тънки, дълги, остри пръсти на ръцете, които постоянно се движеха, сякаш правеха някакви заклинания, когато приказваше или се смееше. А на лицето на бабичката – точно от едната страна на брадичката й – стърчеше брадавица, от която се спущаха дълъг сноп посивели косми. Това още повече увеличаваше странното впечатление от нея.

ТЯ ПРИЛИЧАШЕ на някаква магьосница от приказките, свита на своя диван, особено когато заговореше със закачливия си, дрезгав глас. Майката на Славчо беше красива, снажна жена. От бабата – майка на баща му, – изглежда, минаваше у него това, което той имаше не само във външността си, а може би и в характера си, доколкото се отнася до разположението му към иронията и присмеха.

– ТЯ Е китайка! – ми обясняваше неведнъж писателят в желанието си да ме смае и обърка.

ТАЗИ ЧЕРТА да смайва, да стъписва остана и във вече зрелия Минков. Тя не беше нагласа и поза, а лежеше в природата му. Но аз вече се дразнех от неговата привидна нечувствителност след събитията от 1925 година. Станаха първите ни по-резки разминавания. Сега разбирам, че не съм имал право, а е трябвало да бъда по-проницателен. Защото позицията, която аз очаквах, все повече проличаваше в неговата литература. Явно през преживените ужаси той бе видял истинския лик на света и хората, които ритаха майка му по стълбищата на Дирекция на полицията, когато тя плачеше и молеше милост за децата си; които убиха брата му заедно с десетките хиляди други знайни и незнайни. Само процесът на отреагиране у него беше по-бавен. През 1933 г. излезе сборникът му разкази под общото заглавие „Автомати“, с корица от Сирак Скитник, а през 1936 година – яркият сатиричен памфлет „Мадрид гори“, с корица от Илия Бешков, и най-после – „Дамата с рентгеновите очи“, както и „Разкази в таралежова кожа“. С тези книги, и особено с последната, Минков вземаше вече спрямо съществуващите условия на живот и хората у нас ясно становище от позицията на изобличител.

НО ТОЙ не измени на природата си. Склонността към изключителното, изненадващото остана у него. Без винаги да я подхранваше и предизвикваше, тя се проявяваше във всичките му постъпки, в оригиналността на оценките му, в обратите и игривостта на мисълта и шегите му. Тази склонност лежеше и в стремленията и търсенията му. Неслучайно ходи и живя в Япония. Той имаше непреодолимо влечение към странния, непознат свят. Неслучайно обичаше и Парацелз, магьосника на Средновековието, и се ровеше в музейните експонати на пражките алхимици. Неслучайно го увлече и преведе „Голем“ на Майринк, романа за страшния изкуствен великан – рожба на пражките средновековни легенди. През 1938 година, след конгреса на ПЕН-клуба в Аржентина, полският писател Ивашкевич ми разказваше, че там се запознал с Минков. Той още беше развълнуван от странното впечатление, което му направил нашият автор. Разказваше ми между другото за един случай на рулетката, дето членове на делегациите ходели да се развличат в свободните вечерни часове. Минков просто командвал щастието си на рулетката. За един час спечелил огромна сума. А накрая със смях заложил всичко и го загубил, сякаш за да покаже, че шегата е свършила.

СЛЕД ПРЕБИВАВАНЕТО си в Япония и Америка Минков написа „Другата Америка“ и „Империя на глада“. Към четиридесетата година той достигаше вече върховете на своето творчество, което след септември четиридесет и четвърта година се прояви с още творби, обществено значими и силни. През всичкото време той все още не изменяше на своята склонност към чудачествата, в които се смесваше скритият присмех със смайващата постъпка. Стигнал до плодовете на значимо изкуство, Минков оставаше заключен в своя духовен свят, привидно чужд на протичащия край него живот. Така той изпъкваше като една доста сложна, оригинална личност в нашата литература.*
_________________
* Този спомен е взет от книгата на Владимир Полянов Срещи по дългия път, издадена от „Български писател“ през 1988 година. Целият текст на мемоара може да се прочете и в алманаха „Ф а н т А s t I k a ● 2 0 1 2“. – Б. ред.

[alexandrit]

◄ По случай 113-ия му рожден ден

Ето едно доказателство, че х о р ъ р ъ т
– определян като фантастика на ужаса – съв-
сем не от вчера битува по нашите литературни земи.


Светослав МИНКОВ (1902–1966)

П А Н Т О М И М А

На ъгъла на следната улица аз отново прочетох:
Днес в „Бонбониерата“
за последен път
ПАНТОМИМА НА МЪРТВИЯ МАК

И сега аз твърдо реших да не изпусна случая. Отидох вкъщи, облякох си фрака и цилиндъра, взех автомобил и след няколко минути бях там.
Беше рано още. В цялото заведение едвам имаше повече от десетина посетители. Аз седнах в един от крайните ъгли и започнах да прелиствам програмата:

ЛИЦА:
Господина от Картон.
Куклата.
Едно шише с огън.
Един Мак.

В това време дойде келнерът.
– Ferrero! – казах аз.
– Не желае ли господинът една кукла? – попита по-късно той.
Аз кимнах утвърдително с глава.
– Брюнетка или блондинка?
– Брюнетката пие по-добре.
И келнерът донесе в грамадна кошница, сред разцъфнали цветя, една кукла с меки черни коси, постави я до мен върху креслото от розова кожа и си отиде. Куклата ме погледна весело.
– Ха! ха! ха! – засмя се тя.
Аз я целунах.
– Ха! ха! ха! Нищо ли не знаеш ти за Пантомимата на Мъртвия Мак?
– Нищо! – отвърнах аз.
– Тогава да пием!
И ние започнахме. Чаша след чаша. Ferrero. St Julien. Urani Sec.
Една след друга масите се запълняха. И когато и последното място беше заето и келнерите донесоха последните кукли, един удар на цимбал звънна сред заведението. Започна някаква дива музика – тъпан, кастанети и рог. Пантомимата се откриваше. Завесата на малката сцена бавно се разгъна. Излезе някакъв господин, облечен в черна дреха, вероятно импресарио, и едва сдържайки се от смях, съобщи със силен крещящ глас:
– Почитаемата публика трябва внимателно да следи пантомимата, иначе действащите лица не могат да играят. Всеки трябва да бъде съсредоточен и да ръководи с мисълта си играта – по такъв начин отделните моменти ще бъдат свързани помежду си и само така развитието на пантомимата ще достигне своя благоприятен край. Нека почитаемата публика не забравя, че Куклата и Господина от Картон са напълно зависими от нейната воля.



После той се поклони и се скри зад една драперия. Музиката, която за един момент беше престанала да свири, отново гръмна и всички, напрегнати, впиха поглед в сцената.
Леко, едва допирайки се до земята, в бледосиня светлина се яви Куклата. Тя зачупи ръцете и нозете си в странни движения, върху лицето й цъфна радост. Тогава от другата страна излезе и Господина от Картон. След него бавно пристъпваше Мака. Огромен, кървав. Куклата замръзна от уплаха. Но лявата половина на Господина от Картон, тъкмо там, дето е сърцето, хлътна силно навътре и това успокои Куклата. Той я обичаше. Тя отново се засмя и започна да играе. А Мака ставаше все по-кървав и по-кървав, по-огромен, докато най-после изпълни цялата сцена и захлупи под своя цвят Куклата и Господина от Картон.
Публиката не изпускаше ни едно движение от онова, което ставаше на сцената. Всички стояха съсредоточени, приковани на местата си. Моята приятелка – куклата от кошницата – каза:
– Внимавай добре!
Пантомимата продължи. Мака издигна своя цвят и откри двамата влюбени. Лицето на Господина от Картон беше смазано и обезобразено. Куклата – счупена. В този момент на сцената излезе Шишето. При неговото появяване Господина от Картон силно изписка, а главата на Куклата започна да се смее с истеричен смях. Шишето се отвори с необикновен гръм и заля с остра огнена струя Господина от Картон. Той изписка още веднъж, пламна и изгоря с бял ослепителен пламък. Тогава трупът на Куклата се издигна бавно във въздуха и миг по-късно рухна, като се обърна на прах. И Мака стана бледен и малък, много малък, присви своя цвят и отрони листата си. Пантомимата беше свършена.
Чуха се бурни аплодисменти, музиката загърмя още по-силно и сега, изведнъж, в „Бонбониерата“ стана нещо страшно. Всички скочиха от местата си и като в просъница започнаха да повтарят онова, което бяха видели на сцената. Смутени, развълнувани, изтерзани. Всеки беше чужд на своята воля. Някои крещяха, някои се смееха. Бавно, през мъка.
Една след друга гаснеха лампите. В средата на залата остана само един канделабър с грамадна свещ. И в лъчите на тази мъртва светлина, която хвърляше остри и начупени сенки, хората изглеждаха като призраци. Музиката ревеше все по-силно и по-диво, кастанетите тракаха победен марш.
И ето, сред залата застана Господина в Черната Дреха. Неговият смях се понесе остро и рязко през звуците и виковете:
– Господа, Пантомимата на Мъртвия Мак ще се играе от публиката!
Всички изтръпнаха от ужас. Чу се звън на счупени чаши, отправиха се проклятия: над залата бавно падаше отровният цвят на един грамаден мак.
И тогава аз се притиснах до моята кукла и я назовах с нейното същинско име.
– Нефи! Нефи! – извиках аз и горко заридах.

◄ Първа публикация в:

списание „Х и п е р и о н“, 1923 година

[alexandrit]

Човек се превръща във вълк. Немска гравюра от ХVІІІ век

Понякога се питам: а дали ние не знаем повече за чужбинския, преводния хорър, отколкото за нашия си, сътворения от българските писатели? Въпрос с три разклонения: кой е първият БГ авторски хорър – разказ... сборник с разкази... роман?

Нашето разночетене (да не кажа – безхаберие) стига даже дотам, че пишещият човек и преводач И. А. се обявява черно на бяло* за „един от основоположниците на българския хорър“?! И то защото е отпечатал еди-кой си разказ... през 1995 година.

* Например ей тук, на видно място –
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB).

Добре, но тогава какъв се пада спрямо родния хорър Светослав Константинов Минков (1902–1966) с неговите публикации през двадесетте години на миналия век? Като джокер към този въпрос днес помествам (за пръв път в Мрежата) още един разказ на същия

● Светослав МИНКОВ

В ъ Р к О л А к

Страшен човек беше дядо Митан.

Една лятна вечер нощувахме в балкана. Бяхме наклали голям огън, седяхме и приказвахме.

Някой отвори дума за самодивите.

„Ха, самодивите ли? Чакайте да ви разкажа нещо! – извика Йончо. – Преди двайсетина години дядо ми минавал нощем край една река. Вървял си човекът и си мислел за нивите, за добитъка, а наум не му идвало, че може да е нагазил в някакво омагьосано място. По едно време гледа: край една върба играят три жени, облечени в бели дрехи. „У-ху-у-у“ – викат жените, скачат и извиват кръшно хоро. Дядо ми стои, не мърда. Иска да се прекръсти – ръката му вдървена. Мъчи се да прочете молитва – устата му приказват лоши думи. „Брей, каква е тая работа!“ – си мисли той и ледена пот облива челото му. Че като си плюл на нозете – беж да го няма. Бяга оня ми ти човек, а по стъпките му тичат самодивите. Видели го. Той бяга – те след него, той бяга – те след него. Най-сетне дядо ми стигнал вкъщи, треснал вратата и се явил пред челядта като изскочил из гроба мъртвец. Лицето му било жълто, очите – обърнати, не можел да продума, целият треперел. С това, с онова – свестили го. Насмалко щял да умре.“

„Същото се случило и с моя чичо, само че нему се явила друга нечиста сила – подхвана Дойчин. – Една вечер той се връщал с коня си от воденицата. Като дошъл до турските гробища, насреща му излязло едно яре. Чичо ми скочил, хванал ярето, вързал го здраво за нозете и го окачил на самара. После яхнал отново коня и продължил пътя си. Добре, ама като минавал край една круша, нещо извикало: „Бай Будине, дай ми ярето!“. Обърнал се той и видял на върха на крушата един арапин.

„Дай ми ярето!“ – викнал арапинът.

„Ярето е мое!“

„Дай ми ярето!“

„Ярето е мое!“

Стигнал чичо ми в село, слязъл от коня. Гледа и се чуди. Няма яре, няма дявол...“

„Абе, я оставете тия приказки, ами да вземем да хапнем нещо, че червата ми се мотаят от глад!“ – извика Лальо, като пъхна в жарта едно голямо дърво, което димеше и тлееше настрана от огъня.

„Вярно – намеси се Камен, – ако речем да ги развържем, те край няма да имат, ами я да ядем, че и моите черва не са май от мирните!“

Разшавахме се. Всеки присегна към торбата си. Наизвадихме хляб, лук, сирене. Започнахме да ядем.

„Ех, да беше сега при нас онова яре, дето го уловил чичото на Дойчин! – подхвърли Лальо. – Да го сложим на огъня, че да видите каква вечеря става. Триста арапи не могат ни го взе из ръцете!“

Дядо Митан, който седеше през всичкото време мълчалив край огъня, стана, поизкашля се и каза:

„Момчета, искате ли мляко?“

„Мляко ли?“

„Ха!“

„Какво мляко сънуваш?“

„Абе, кажете искате ли мляко, па не питайте?“

„Искаме, как да не искаме, ама откъде ще го вземеш?“

„Моя работа, дайте ми едно котле!“

Йончо скочи и размаха дългите си нозе в тъмнината. Докато ние се смеехме и закачахме стареца, той се върна и донесе котлето, в което варяхме чорба за обяд.

Дядо Митан взе съда, поогледа го, обърна го оттук-оттам и рече:

„Вие почакайте, а аз сега ще дойда!“

И той се спусна по пътечката, като се опираше на тоягата си, сетне изчезна зад една скала.

„И таз хубава! Че откъде ще има мляко в тия камънаци? Да бяхме долу в селото, разбирам, но тука...!“

„Ама вие вярвате ли в това, бе? Кой го знае какъв капан ни готви!“

„Чакайте, аз ще надникна да го видя що прави!“

„Недей, може да го разсърдиш. Нали ги знаеш старите!“

„Хайде наздраве!“ – извика един глас току над самите ни уши.

Ние се обърнахме и останахме смаяни, когато видяхме стареца, изправен до нас. Той стоеше подпрян на тоягата си и ни гледаше със засмяно лице. В едната си ръка държеше котлето, което се клатеше под тънката си вита дръжка.

„Че откъде изскочи бе, дядо Митане?“

„Хайде наздраве, момчета!“ – повтори старецът, като се приближи и приклекна над огъня.

Всички се струпахме наоколо му.

„Дай да видим!“

Ала щом погледнахме в котлето, ние се дръпнахме изплашени настрана.

„У-у-у, каква е тая кръв?“

Дядо Митан стоеше неподвижен пред огъня, с опулени, страшни очи. Пламъците бягаха по лицето му: той ни се виждаше като чемерно сенище**.

** Тоест – злокобен призрак, вампир. Б. alex.

„Хайде де, не искате ли мляко?“

„Не пием кръв!“ – извика сърдито Камен.

„Каква ти кръв бе, юначе? Я си отвори зъркелите, че виж що има в котлето!“ – изкиска се дядо Митан, като протегна ръка и пъхна съда под носа на Камен.

„Я, мляко!“ – прошепна Камен.

„Мляко!“ – завикахме ние един след друг и се натрупахме отново около стареца.

„Мляко зер! – говореше беловласият човек. – Като го гледате на огъня, разбира се, че кръв ще видите. Ха сварете го сега, че друг път да помните дяда си Митана!“

„Откъде го взе бе, дядо Митане?“

„От месечината!“ – отвърна усмихнат старецът.

Дълго молихме дядо Митан да ни каже откъде бе взел млякото, ала той седеше все тъй неподвижен и мълчалив като преди, гледаше ни и си мислеше нещо.

Направихме попара, извадихме лъжиците и загълтахме лакомо вечерята, сякаш не бяхме яли Бог знае откога. Млякото беше прясно, току-що издоено. Когато не остана нищо в котлето, ние се облизахме сладко-сладко, търколихме се край огъня, завихме се в ямурлуците и захъркахме с всичка сила.

Рано сутринта, преди да подкараме овните на паша, дядо Митан се сбогува с нас и потегли надолу към равнината.

На пладне срещнахме един селянин, който отиваше за дърва. Той ни разправи, че снощи в селото им умряла една крава, нападната от върколак. Оня ден добичето си било здраво, а тая сутрин го намерили в кошарата с изпънати нозе и кърваво виме. Уморил го дядо Митан, който се превръщал нощем на върколак и ходел да дои козите и кравите.

● Източник : вестник „С т р е л е ц“, брой 9 от 1927 година

[alexandrit]

На една тазгодишна задушница отново посетих неговия гроб в Централното софийско отвъдие. И пак изпълних неотменните си ритуали: няколко цветни стръка във вазата отдясно; изящна златиста свещ с нормален размер („Я, да не би да имам толкова много грехове, че да паля свещи, дебели като мамули!“, както казваше поетът К. К.); половин час в безшумен размисъл и кротко извиращи спомени. И за кой ли път забелязах, че запалената свещ се отразява така реално в черната мраморна плоча... сякаш отвъд този полиран слой, нейде в дълбините на камъка, също гори нейна посестрима. Като че ли Минков, заминал си през един мрачен ден от 60-те години, ми отвръща със собствен диаболичен, но и тъй жив жест... Ноември 2015
_________________________________________________

ПОЗНАВАТЕ ЛИ СВЕТОСЛАВ МИНКОВ?
_________________________________________________



Погледнете тази малка колекция от негови размисли:
* Моите герои са верни, доколкото отразяват една фантастична действителност, зад която се крие реалната.
** Трябва така да се пише, че щом някой прочете нещо от тебе, да каже: това го е писал еди-кой си, без да е видял името ти дори.
*** Цял живот трябва да си на инквизиторския стол на собственото си призвание, ако искаш да останеш в литературата, т.е. в паметта народна.

Роден в Радомир преди 90 години (1902–1966), той продължава да печели читателската любов у нас и в чужбина. Но наистина ли познаваме добре житейския му и творчески път, пъстроцветен като калейдоскоп – не, по-точно казано, като фантаскоп? Отговорът е „закодиран“ във въпросите на нашата нова викторина.

1. Светослав Минков е работил като:
а/ банков служител; б/ коректор; в/ главен редактор; г/ директор на издателство.
2. Видният белетрист създава пътепис за:
а/ Китай; б/ Индонезия; в/ Южна Америка; г/ Северна Америка.
3. Вещ познавач на чуждестранната литература, Минков превежда:
а/ „Белият доминиканец“ от Густав Майринк; б/ „Приказки на Шехеразада“; в/ „Андерсенови приказки“; г/ „Лигейя и други фантазии“ от Едгар По.
4. Уникалния уред фантаскоп Светослав Минков „изобретява“ в своя разказ:
а/ „Маймунска младост“; б/ „Една възможна утопия“; в/ „Човекът Бил и котката Кет“; г/ „Устрел“.



Корицата нарисува: Текла Алексиева

5. Зеленокожи извънземни същества се появяват в Минковата творба:
а/ „Водородният господин и кислородното момиче“; б/ „Произшествие в Канзас“; в/ „Защо останах без двойник“; г/ „Чудният смях в Рамония“.
6. Прочутият датски карикатурист Херлуф Бидструп илюстрира антологията на Минков:
а/ „Алхимия на любовта“; б/ „Цар Безсънко“; в/ „Синята хризантема“; г/ „Отвъд океана“.

7. Единственият роман на бележития автор е:
а/ „Човекът, който дойде от Америка“; б/ „Орден“; в/ „Сърцето в картонената кутия“; г/ „След девет месеца“.
8. Последният сборник на Светослав Минков, излязъл приживе, се нарича:
а/ „Бракоразводно сражение“; б/ „Патент САС“; в/ „Разкази в таралежова кожа“; г/ „Паноптикум Лайхенвалд“.
9. Книги за творческия свят на Минков е писал литературният критик:
а/ Енчо Мутафов; б/ Божидар Кунчев; в/ Симеон Султанов; г/ Минко Николов.
10. Белетристичен конкурс на името на Светослав Минков организира:
а/ списание „ФЕП“; б/ Съюзът на преводачите в България; в/ вестник „Век 21“; г/ издателство „Отечество“.
11. Големият прозаик е лауреат на:
а/ Хердеровата награда (за целокупно творчество); б/ наградата „Нексьо“ (за „Империя на глада“); в/ приза „Еврокон“ (за „Дамата с рентгеновите очи“ – библиотека „Галактика“ № 35; г/ премията „Гандалф“ (заради приказките му).
12. Дом-музей „Светослав Минков“ е открит в:
а/ Пловдив; б/ Варна; в/ Радомир; г/ на нито едно от изброените места.

Въпросите подготви: Александър Карапанчев

Първа публикация във: вестник „А.Б.В.“, брой 8 от 1992 година

[alexandrit]

Отговори на викторината
ПОЗНАВАТЕ ЛИ СВЕТОСЛАВ МИНКОВ?

1 – а, б, в ● 2 – в ● 3 – а, б, в, г ● 4 – б ● 5 – б ● 6 – а

● 7 – в ● 8 – г ● 9 – в ● 10 – а ● 11 – б ● 12 – г.

* * *

Като кратко допълнение към тази викторина
поместваме едно писмо на Ламар* до Светослав Минков:

Драгалевци, 26 юли 1969 година

Драги Светославе,

Аз не мога да те забравя, че ние с тебе бяхме добри приятели. Но времето отлита и забвението се спуща като облак върху моите мисли. Спомням си понякога, като сме разговаряли за свои приятели, неприятели и близки, ти беше твърде въздържан – само с усмивка отричаше или одобряваше и възгледи, и противоречия!

На младини – след Първата световна война, когато ти беше доста слабоват – ние ти казвахме Гарвана, но то беше тогава!

После ние с тебе заякнахме и от обичта си, и от виното може би и ти престана да бъдеш Гарван. Но щом Караславов е употребил това прозвище, ти не би имал никаква възможност да му възразиш. Ще трябва да се помириш с онова, което не си любил, а човекът ти е отдал своята дарба, за да те опише!...

Аз не бих могъл да те опиша, защото за мене си много сложна личност, а се задоволявам само в тия писма да пообщувам с тебе и да ти се порадвам! Радостта е по-добра от завистта!...

Тъй като вярвам, че душата съществува, аз си мисля, че и тия мои писма ще бъдат прочетени от тебе, след като си дигнеш очилата над челото, ще се поогледаш и ще се зачетеш! Ще видиш, че аз съм те обичал, а това е изречено много пъти помежду ни! От това по-добро не съществува!

Литературата ни върви добре с изключение на някои задръжки от недоразумения кое е изкуство и кое не е!

___________________
* Псевдоним на Лалю Маринов – известен писател от близкото минало. (Б. alex.)

От източника: Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов
в спомените на съвременниците си. – Сборник. – София: Български писател, 1973.

[alexandrit]

■ През този месец преди 27 години почина
майсторът на диаболичните разкази Владимир
Полянов. Да си спомним за него чрез един от тези
опуси, в който – забърквайки коктейл от хорър, гроте-
ска и комизъм – се подвизава смъртта. Интересно е
да си отговорим: а от кой пол е тя тук? (Аз се обзалагам,
че е от мъжки, и то далеч преди онзи Смърт на Тери Пратчет.)


Владимир ПОЛЯНОВ

П Р О И З Ш Е С Т В И Е

Лято. Жега. Сън.
Смъртта скучае. Никакви убийства. Никакви събития. Някои вестници пишат за кабинетна криза. Нищо не става. По краищата на страната мрат бежанци, но това е само печално. Хубавите дами са на курорти. Вестник „Дума“ дава за разтуха всеки ден сто реда глупости под заглавие „Изкуство и критика“. Един писател е „предприел екскурзии из парковете, слухти между шумаците“ и предава впечатленията си в разкази. Нищо не излиза и от това. Прозявка е разтворила уста над целия град.
Скука. Прозявка. Сън.
Смъртта решава да се влюби в първата жена, която срещне. Става. Тялото я боли от непрекъснато лежане. Дига завесите. Вън е зноен ден. Асфалтът се топи и движи като черна гъста река по улицата. Няколко минувачи вървят с отпуснати ръце и клатят шапките си. Далече на ъгъла слънцето блести през тънката рокля на млада жена.
Смъртта бързо се облича. Излиза. Жената стои на ъгъла. От съседните магазини, скрити в сянка, няколко мъже гледат слънцето през роклята. Жената чака някого. Тя е млада, руса, с тънко стройно тяло и добре гримирано лице. Очите ѝ гледат неспокойно.
Смъртта приближава, сваля шапка.
– Извинете!
Жената не вижда. Не чува. Тя очаква някого. Вдига деликатната си бяла ръка, поглежда сребърно часовниче. Безпокойството притегля очите ѝ, прави ги големи. Мъжете от съседните магазини се смеят и сбутват. Вместо слънцето те виждат през роклята друго.
– Извинете! – повтаря смъртта и галантно се усмихва.
Жената тръгва. Пристъпва до първата пресечна улица. Когато върви, роклята ѝ се разтваря и разкрива едното коляно. Обръща се, спира. Гледа към ъгъла, отново поглежда часовника. Трамвай загрухтява като недоклано животно. Минава, отминава. Празен.
Жената пресича улицата. Сега един мъж се затичва след нея. Той идва от ъгъла. Пот тече от челото му. В ръката си стиска часовник. Достига жената. Спират. Тя го гледа с недоволство, сочи му часовничето. Мъжът отчаяно ръкомаха и обяснява. Тя казва нещо със сърдито лице и отминава... Той остава. Смутен търси часовника, който е в ръката му.
Смъртта избързва след нея. Настига я, мъчи се да каже нещо забавно.
– Аз дойдох по-рано от него. Правото е винаги на първия!
Жената не чува. Тя почти тича по улицата. Отчаяние стърже грима по лицето ѝ.
Смъртта се забавлява.
– Не упорствайте! Ако не желаете да останете с мене, върнете се при него. Уверен съм, че часовниците ви устроиха неприятна шега. Вашият любим изглеждаше съсипан!
Младата жена пресича улицата. Спира пред трамвайната спирка, обръща се, поглежда към изоставения мъж. Смъртта е недоволна от себе си, разкайва се за думите си. Казва други:
– Ах! Наистина ли ще се върнете при него! След като закъсня половин час! Такова унижение!
С нервно движение жената се извръща и без да дочака трамвая, тръгва отново. Смъртта се усмихва.
– Тъй ми харесвате! Наистина ми харесвате! Ще ми подарите ли само един поглед?
Младата жена върви като замаяна. Отново пресича безцелно улицата. Минава от един на друг плочник. Автомобили, трамваи, коли дават тревожни сигнали. Тя бяга. Смъртта се качва на малък луксозен фиат. Маха с кърпичка.
– Елате! Ах, аз наистина започвам да се влюбвам във вас! Елате!
Тя не чува. Автомобилът криволичи зад нея.
– Елате! – вика смъртта и надува клаксона.
Жената се обръща да погледне и пада. Малкият луксозен фиат минава отгоре ѝ и спира.
Смъртта бързо слиза. Взема нежната ръка със сребърно часовниче и любезно я целува. Восъчна бледност покрива лицето на младата жена...
Вечерта смъртта, щастливо изтегната в леглото си, чете вестник. На втората страница тя вижда написано с едри букви:
______________________________

Произшествие. Ново шофьорско безумие
Днес в три часа следобед автомобилна кола премаза на улица „Търговска“,
при бясно каране, младата госпожица Д. Няма ли власт, която да обуздае?...
______________________________

Смъртта яростно смачква вестника и го захвърля.
– Простаци! Такъв речник! Галантните истории се наричат шофьорско безумие, а истинското безумие...
Плюе и затваря очи...


■ Първа публикация във: „Вестник на жената“, брой 211 от 31.Х.1925 г.

■■ Източник: http://chitanka.info/text/18151-proizshestvie.

[alexandrit]

17 февруари (по нов стил) – рожден ден
на С в е т о с л а в * М И Н К О В
__________________________________


„В литературата винаги съм стъпял на пръсти...“

Предлагаме ви една мозайка, включваща няколко откъса от мемоарния цикъл Премеждия с интервюта, който Атанас Свиленов (1938-2015) – известен литературен критик и майстор интервюер – отпечатва като подлистници във вестник „Детонация“. Този път на неговата „мушка“ е взет енигматичният и още по-известен писател Светослав Минков, завещал ни класически образци в разказа, приказката, пътеписа и превода. И, разбира се, в различни измерения на Н. В. Фантастиката.

Атанас СВИЛЕНОВ

● Погледнат отдалече *

Светослав Минков не беше в моя списък на писателите, с които исках да направя интервюта за вестник „Народна култура“. От една страна, за него се знаеше, че е непристъпен при подобни набези. Беше заявил публично и категорично: „Обичам тишината. В литературата винаги съм стъпял на пръсти. Настрана съм бил от литературните състезания за премии и награди. Никоя комисия не може да се оплаче, че съм ѝ досаждал. Смятам интервюто като трамплин за самоизтъкване и по принцип избягвам да участвам в такива предприятия“. От друга страна, нямах никакви лични контакти с него, той наистина се беше затворил в зона на мълчание и тишина.

Бях го виждал само отдалече и ми правеше впечатление изискаността, с която беше облечен. Дрехите му бяха европейски, както днес биха казали – маркови, по това доста се различаваше от мнозинството членове на писателския съюз, подчинили се или заради вкуса си, или поради материални възможности на конфекцията. Може би от пътуванията си в чужбина или от пратки на негови познати, живеещи там, но Светослав Минков беше с костюми и палта, които с яркостта си контрастираха на, общо взето, сивия фон. Няколко пъти го бях зървал в компания с Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев по улица „Граф Игнатиев“, когато привечер заедно излизаха от издателство „Български писател“ и потъваха в някоя от близките кръчми. И сред тези свои колеги и приятели с торбаланести и обезформили се дрехи той изпъкваше като своеобразен аристократ.

Светослав Минков приема поканата за интервю и то излиза няколко месеца преди кончината му, но „извън борда“ на тогавашните партийни и литературни критерии остава немалка част от споделеното, която след близо 40 години Атанас Свиленов се наема да възстанови. За да изпълни един дълг... за да хвърли още светлина върху този неразглезен от овации и блескавици на папараци писател... както и заради паметта на поколенията, които ще си предават щафетата, наречена любов към българската култура.

● Реплики, неотпечатани навремето
(тоест през лятото на 1966 година)

Ще пресъздам казаното от него по памет. Много време е изтекло, нюансите естествено са избледнели, но основното не съм го забравил, защото неочаквано разкрилото се друго лице на писателя ми подейства като шок.

– Свиленов, искам да знаете някои неща – с някаква по-особена интонация започна той, – да надникнете зад фасадата. В разговора и вие (обърна се към мен с леко укорителен тон Минков) повторихте откровени клишета, които изписва критиката: бил съм изобличител на буржоазното общество, осмивал съм американския начин на живот и т.н. Тези клишета ги използват и от добри чувства към мен, създават ми един вид индулгенция и аз може би заради това си мълча, крия се като зад щит от враговете си, но не съм бил никога класов писател, а още по-малко пък партиен. Макар че нямаше как – станах член на партията, когато след 9 септември започнаха да я масовизират, на цели ешелони ни приемаха.

Тогава станаха членове и много от ония, които сега се бият в гърдите, че едва ли не от пеленачета са комунисти. Като разговаряха с мен, казаха, че трябва да ме приобщят. Значи не съм техен, но ми дават шанс да се докажа. Опитах да се измъкна с тривиалното, че не съм достоен и прочие, ала те пък ми напомниха, че съм длъжен да се върна към корените си и така да залича своите заблуждения и грехове. Корените – това е моят брат, който беше във Военната комисия на комунистическата партия, подготвила атентата през 1925 година, и който падна жертва в това безумие. Моят някогашен приятел Константин Константинов има предвид и него сред героите си в романа „Кръв“. Казвам някогашен приятел, тъй като той ми обърна гръб точно защото станах партиен член. А писахме заедно някога обща книга – „Сърцето в картонената кутия“. Забавлявахме се, докато я създавахме, понеже беше един вид литературна игра, попълване на квадратчета от кръстословица, експеримент, който всякога е полезен и за цялата литература, а и за отделния автор.

Беше битка с рутината, която фактически цял живот съм водел. Та пред Константинов по повод на „Кръв“ съм споделял, че ако нещо най-силно ме е отвратило от партиите, това е трагедията на моя брат. Партиите сеят илюзии и дотогава са все пак безопасни, обаче почнат ли да превръщат илюзиите в действие, пази Боже...

● И още непубликувани признания...

Но никога не спечелих доверието на моите приобщители (тъжно отрони Минков). Аз съм за тях чуждо тяло, самотна валенция. Такъв съм бил всякога, бягал съм от кръгове и групировки, бях в кръга „Стрелец“, който воюваше със „Златорог“, обаче го напуснах и отидох да печатам тъкмо в „Златорог“. Защото редакторът му Владимир Василев не се интересуваше ляв ли си или десен, а притежаваш ли талант. Той събра най-значителното от литературата ни и ако имаше след 9 септември толкова яростни врагове, не е, понеже такива или онакива били политическите му убеждения, ами защото слагаше преграда пред бездарниците и подкрепяше талантите. Точно бездарниците са най-отмъстителни.



Светослав Танев, внукът на Светослав Минков:
„Всичко, което е написал дядо ми, се сбъдва“

Знам не един и двама от така наречените левеещи се писатели, които даваха мило и драго, за да попаднат в „Златорог“, всячески се умилкваха около Владимир Василев, но той компромиси не правеше. На тези злобни бездарници дължи унижението да му забранят да печата и да се прехранва от коректорски труд. И на нашия страх, разбира се, се дължи, защото мълчим пред нещо толкова срамно. Страхът се е загнездил в душите ни и тъй като видяхме колко свестни хора ги тикнаха в затворите или ги изселиха. Знаете ли, че ние с Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев чакаме да паде нощта, за да идем да навестим Владимир Василев в дома му, да му занесем лимони или някой друг плод и се оглеждаме като апаши.

Аз знам, че ме следят, че постоянно ме наблюдават. Не си измислям, както набедиха Асен Разцветников, който ми е признавал, че е чувал дишането на преследвачите си във врата. Изкараха го, че бил полудял, а те умишлено разстроиха психиката му, докараха го до гибел. Комунистите не прощават на обявените от тях за ренегати. А и Асен не ни послуша да направи там някаква декларация, че е сгрешил, и не написа нищо за новото им време.

Тук Минков посочва, че неговият приятел – приказникът Ангел Каралийчев – е успял да се ориентира по-бързо в ситуацията и е създал макар и слабовати работи в духа на онази епоха. Пък и къде да ходи горкият вълшебник на словото, след като тогава е сгазил лука и става автор на „най-възторжените статии за Хитлер в България“?

Не знаех, но не това чак толкова ме бе разтърсило, колкото целият монолог на Светослав Минков, който продължи да ме убеждава, че срещу него и сега се пише до най-високите инстанции, че в писателския съюз го дезавуират неслучайно, че особено се надъхвали срещу него, защото го превеждали и издавали в чужбина, на Запад. Дори не го уведомили за получена покана да посети Франция по повод на издадена в Париж негова книга. „Те даже са готови да си платят, за да ги публикуват, и умират от злоба, че без да си помръдна пръста, там ме издават. Защото, Свиленов, не съм изобличител на буржоазното общество или на американския начин на живот, а на всеобщите човешки недъзи. Аз не мога да бъда, вярвайте ми, срещу най-проспериращата държава на земята – САЩ, но когато там се зараждат тенденции, които обхващат сетне целия свят, и западен, и източен, реагирам. Не искам възходът на техниката да автоматизира живота ни, да ни превърне в придатък на машините и да ни отнеме духовността. Не искам като индивидуалности да посивяваме, да се обезличаваме – никъде по земята. Друг е въпросът, че тук не техническият подем ни превръща в безропотни и страхливи същества...“

Накрая Атанас Свиленов споделя, че притиснат от недостиг на време, все е отлагал да направи обществено достояние тези откровени размисли на Светослав Минков (1902-1966) **, но сега вече е изпълнил един свой дълг. Впрочем през 2007 година неговите Премеждия с интервюта излизат като самостоятелна книга в издателство „Прозорец“. Корицата ѝ е украсена с букет от фотографии на известни личности: Апостол Карамитев, Блага Димитрова, „най-добрия ловец“ Емилиян Станев, Йордан Радичков и др.п.

_____________________

* Б. аlex. Подзаглавията, някои новоредия, сложени за оптическо улеснение на читателя, и свързващите изречения в курсив са за наша сметка.
** Б. аlex. Напоследък се дискутира нова литературно-историческа теория: че диаболикът Светослав Минков е един от основоположниците на българския хорър. За повече подробности – http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=1&t=27235&rb_v=viewtopic&start=0 (от 10 януари 2016-а нататък).

П ъ р в о и з т о ч н и к: вестник „Детонация“ от март 2004 г.

Публикацията подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ

[Goa]

Част от архива на Светослав Минков е купен онлайн за 3 лева... Прочетете цялата статия, много е интересна и показателна за това какъв народ сме в момента:

http://www.lifebites.bg/svetoslav-minkov/

[Sephiroth]

"Наблизо до къщата, в която живеех, се откри нова книжарница на един беден млад човек на име Радослав Спасов. Наскоро той бе получил отнякъде скромно наследство и беше решил да вложи парите си. Отбивайки се често в тая книжарница, аз се сприятелих с него и един ден той ми повери съкровената си тайна, че възнамерява да разшири предприятието си в издателство. Необяснимо ми е защо той кръсти издателството с името на стоокия гръцки бог "Аргус"."
~ ~ ~ ~
Светослав Минков

"Предпочитания имаха и някои от издателите. Поне на нас ни провървя, защото скоро намерихме почитател издател, чието име за съжаление съм забравил. Това беше собственикът на книгоиздателство "Аргус", млад човек, наследил някакви пари от родителите си и решил да стане издател."
- - -
"Без да се колебае, новият издател нае един магазин на ъгъла на "Цар Самуил" и "Алабинска" за своето предприятие и издаде първите наши сборници - моята "Смърт" (1922 г.) и Минковия "Синята хризантема" (1922 г.), малки книжки с по три разказа, с корици от художника Иван Милев, наш приятел. Издателят оптечати още някои книги, преводи от немски, и фалира."
~ ~ ~ ~
Владимир Полянов

[alexandrit]

Текстът по-долу е не само кратък, но и очевидно
написан от ръката на съвсем млад-зелен кандидат-жур-
налист. Такъв е бил тогава, преди близо 50 години, авторът
на тия скромни редове, които днес имат чисто и просто
стойността на едно от първите мемоарни свидетелст-
ва за класика Св. М. Това е навярно и едничкото оправда-
ние, за да ги поместим сега * на тази електронна платформа.


СПОМНЯМ СИ САМО ЕДНА ДАТА...

■ ЕДНА ГОДИНА ОТ СМЪРТТА НА СВЕТОСЛАВ МИНКОВ

Първата ми среща с творчеството на Светослав Минков беше особено ярка – открих един изящен стилист, майстор на разказа. Неговите творби са родени в самобитен огън и са закалени от изпитните на времето. А някъде Минков ми казваше: „Трябва така да се пише, че щом някой прочете нещо от тебе, да каже: това го е писал еди-кой си. Без да ти е видял името“.

Аз се запознах с писателя и с удоволствие го посещавах на тихата уличка „Вишнева“. Най-силно си спомням предпоследната ни среща. Домакинът живо ме разпитваше къде съм летувал, с какво се занимавам, какво смятам да следвам. Разговаряхме приятелски. Истина е, дето пишат в интервютата, че обичаше непринудения разговор. Запита ме: „Какво четете?“. Казах му, че напоследък чета предимно книги от млади български автори – Радичков, Дилов, Марков.

Минков имаше голяма ерудиция, разностранни интереси, живееше с проблемите на младото поколение. Говорихме за съвременната младеж.

Писателят беше пътешествал по много земи, следеше чуждата преса и ни учудваше с неповторимия колорит на „американските“ си разкази. Паралелно с литературата следеше и проявите в другите области на живота. Бюрото му бе отрупано с тежки енциклопедии, книги, албуми. В последно време се бе пристрастил към телевизионните предавания от европейското първенство по лека атлетика в Будапеща.

Показа ми наскоро издадения в Париж негов сборник „Разкази в таралежова кожа“. Харесваше изданието – леко и приятно в зеления гланц. Той проявяваше прецизния си вкус както към произведенията си, така и към външния им вид.

Разговорът течеше. Меките кресла се затопляха приятно, а вън вече ставаше синьо. На изпроводяк си стиснахме ръцете. С вдигната за поздрав ръка ми пожела: „Всичко хубаво“. И наистина беше хубаво след среща с него.

– – – – – – –

Радиото ме увери в печалната вест. Четоха негови творби, но вече в памет на големия български писател-сатирик Светослав Минков.

Но аз го виждам – в домашен костюм, с неизменните очила и спокойни очи – да пише, да сътворява чудните си истории. И си спомням една дата: 1902 година. Тогава се е родил Светослав Минков и продължава да живее.

Александър Карапанчев, ученик

И з т о ч н и к : вестник „Средношколско знаме“, брой 9 от 21.ХІ.1967 година

* Б. ред. Светослав Минков почива в София на 22 ноември преди половин век... А ако искате да прочетете много по-късно написаните подробни спомени на Ал. К. за този виден писател, можете да го направите на три места:

а) в списание „Тера фантастика“, брой 2 / 2002 г.;
б) в документалната книга на Румяна Пенчева „Светослав Минков: строго поверително“, публикувана от ИК „Изток-Запад“ през 2011 г.,
и в) в сайта „Сборище на трубадури“ – http://trubadurs.com/2016/11/22/memoir- ... -20161122/, където се получиха някои по-пиперливи читателски коментари...

[alexandrit]

115 години от рождението на Светослав Минков

■ Ивайло ПЕТРОВ

Вещите винаги ни напомнят за техния притежател

5 октомври [1970]. Почивен дом на писателите

Тази сутрин, като си подреждах нещата на масата, изтеглих едно от чекмеджетата и вътре намерих забравена от някого „Другата Америка“ на Светослав Минков. Отгърнах корицата и по навик прочетох първата страница. „Да разгърнеш географския атлас и да усетиш под пръстите си шарените кожи на петте материка, да надникнеш в пъстрата стъклопис на тоя чуден прозорец, който ще ти открие очертанията на незнайни земи, полушария и морета – ето едно незабравимо удоволствие, което човек изпитва преди отпътуването си в някоя далечна страна...“ Вещите винаги ни напомнят за техния притежател и подаръците за това се правят. Сега, като гледам книгата на Минков, виждам го да седи пред мен, опрял лакти на бюрото. Очилата му са вдигнати на челото, огромното му лице е понаведено, очите разсеяни. Всичките му сетива подобно на слепец са събрани във върха на пръстите, които този път не „усещат шарените кожи на петте материка“, а кожата на Европа. Ще пътува за Дания. Отваря паспорта и пак го затваря, обръща го на различни страни, пръхти сладострастно като стар кон и това показва, че вече се намира в Копенхаген. Завиждам ви, казвам, за да не бъда мълчалив свидетел на прекомерната му възбуда. И с право, отговаря той, пътуването е хубаво нещо!

През 1957 година направих постъпки да замина за Париж. Три или четири пъти подавах молба за паспорт, но напразно. Работата се проточи година и половина, аз загубих надежда и престанах да подавам молби. И едва ли щях да пътувам, ако Минков не бе се намесил с необузданата си страст на пътешественика. Буквално всеки ден ме питаше какво стана с паспорта. Влезе в стаята, окачи си дрехата на закачалката и още неседнал на бюрото си, пита: „Получихте ли разрешение?“. Започнах да изпитвам неудобство, а да си призная, и досада. Неговата доброжелателност се превърна в своеобразно мъчение за мен, в нещо като прословутите китайски капки. Влезе ли в стаята, и аз неволно се напрягам, очаквайки студените капки да паднат на тила ми. Тогава все още не знаех, че пътешествието е не само негова страст, но и болест. „Вие не сте... активен! – Неговата деликатност не му позволяваше да каже друга дума. – Щом е за пътуване, трябва да се постоянства!“

Един ден дойде, свали си сакото, нещо, което си позволяваше само през най-силните горещини, и ми каза да отида в консулския отдел при консула, който бил негов приятел. Отпосле научих, че сам ходил на няколко места. Звънил по телефоните и давал препоръка за мен. Когато най-после получих паспорта, той поиска да го види. Вдигна очилата на челото си и дълго го разглежда, пръхтя от удоволствие, чете го отзад напред и каза: „Това е вече работа!“.

Бяхме работили няколко години заедно, но си оставахме колеги редактори. Двамата, а после и Спас Кралевски, минавахме за най-големите мълчаливци в издателството 1/. Аз не смеех да го заговарям за било и небило, защото бе по-възрастен от мен и най-вече защото бе Светослав Минков, винаги облечен с вкус, вежлив и същевременно хаплив и ироничен, с една дума – човек, който умее или обича да се дистанцира от другите. Учудваха ме и някои негови навици. Много често вадеше нещо от чантата си, увито в специална хартия и пристегнато с две гумички, донесени навярно от чужбина, слагаше го на бюрото и внимателно го разглеждаше. Луканка, салам или някаква халва. А понякога съвсем неочаквано ми казваше: „Ако искате да си купите от този салам, ще го намерите на еди-коя си улица, в еди-кой си магазин, но побързайте, защото ще се свърши!“. А друг път: „Ако имате нужда от хубави ножчета за бръснене, мога да ви дам по два лева пакетчето“. Така узнах за страстта му към саламите и другите хранителни продукти от тоя род, както и към дреболиите. Не съм ходил у дома му, но приятели са ми разказвали, че чекмеджетата на писмената му маса приличали на галантерийни магазинчета. Чувам понякога шум от хартия и вдигам очи от ръкописа – той върти между пръстите си копчета от ръкавели, някаква особена запалка, писалка, ножче с прибори за отваряне на бутилки и консерви, шило за пробиване или с друг прибор, който не служи за нищо, но заради който е купил ножчето. Веднъж извади от чантата си някаква ножичка с топчета на края. Запитах го за какво служат тези топчета. „И аз не зная – каза той, – затова съм я купил, за да видя за какво служат.“



Наздраве за Минковата 115-годишнина!

Изглежда, че моето поведение му е правило почти същото впечатление, каквото неговото на мен. По-късно Борис Делчев ми каза, че Минков го питал що за птица съм, но и с Борис се познавахме отскоро, та нищо не можал да му сподели. И Минков пусна в ход един ироничен трик. Веднъж още с влизането си в стаята ми каза съвсем сериозно: „Знаете ли, че моята домашна прислужница чете вашата „Нонкина любов“ с такова увлечение, че просто си изостави работата!“. Смехът ми трябва да е избухнал така внезапно и спонтанно, че сам Минков почна да пухти и да се подхилва. Смешно ми бе и за това, че опитът му да провери какво отношение имам към собствените си писания, излезе всъщност твърде наивен. И оттогава се сближихме, доколкото бе възможно да се сближат двама души със значителна разлика във възрастта, в творческите и личните интереси. За моя приятна изненада Минков се оказа общителен и дори много общителен, но както ми даде да разбера отпосле – само с отделни хора, които му внушават чувство за взаимност. Случваше се да разговаряме с часове и той разказваше за първите си диаболистични разкази 2/, за рода си (в рода му имало военни), за пътешествията си в Япония, за голямото пиене, което правил на младини, за трагичната смърт на брат си, за много хора и събития. Веднъж стана дума за пиене, той се оживи, спомняйки си за младите години, когато имал навик да си поръчва наведнъж по десет чаши фернет 3/. „Доста активно пиене беше“ – каза той и се засмя, после взе лист и почна да изчислява какво количество е изпил. Спомням си, че виното излезе към единадесет хиляди литра освен другите видове напитки. „Дали може се побра в тая стая?“ По това време бе престанал да пие и режеше цигарите на две.

Минков внушаваше респект със своята деликатност, с поведението и характера си. В негово присъствие бе неудобно да седиш разпуснато, да разказваш нещо нецензурно или да си разменяш с някого нелюбезности. Но имаше дни, когато той сам биваше нервен, груб и нецензурен до такава степен, че ми ставаше неудобно да го слушам. Ходеше с тежки стъпки из стаята и ругаеше, че не са му дали хонорара или аванса, защото не успял да си предаде навреме ръкописа. В такива моменти ставаше безразсъден като дете и не признаваше никакви норми в отношенията си с издателствата. „Работя, но върви бавно, не мога да напиша повече от двайсет реда на ден!“ А след това, поуспокоен вече, разказваше как отпреди Девети вземал заеми от различните банки. „Взема от една и като дойде срокът да го върна, вземам от друга и го давам на първата. Дойде ли срокът да го върна там, вземам от трета. Така разигравах заеми от всички банки в София, винаги бях длъжник и винаги имах пари.“ Не го чух да говори за жилища, вили или коли, макар да не притежаваше нито едното, нито другото, но за пари, и то за дребни пари, говореше често. „Аз трябва да имам поне десет лева на ден.“ Той бе нещастно съчетание на бедност и аристократизъм. Трогателно бе да го гледаш как се радва на едно хонорарче за „джоб-парасъ“. На другия ден щеше да си купи някоя дреболийка и да я сложи на масата си, както Шилер слагал гнили ябълки в чекмеджето си. И, разбира се, щеше да мечтае за едно ново пътуване, за два куфара с чуждестранни етикети, за палубата на някой презокеански параход, за старинни църкви или пристанищни барчета, за нови и загадъчни светове.

От него имам два спомена: една писалка, която ми подари след завръщането си от Москва, и една рисунка, която му направих, без той да знае, когато разговаряше с някакъв автор. 4/

■ От източника: Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си. – Сборник от библиотека „Литературни мемоари“. – София, Български писател, 1973.

_________________________________
1/ СТАВА дума за издателство „Български писател“, в което Светослав Минков е работил като редактор и главен редактор.
2/ ЧЕ СА диаболистични, съвсем не означава, че някои от тях не принадлежат към хоръра. Напротив! Това е отбелязала и Ана Хелс, след като е прочела томчето на Минков „Дамата с рентгеновите очи“ (https://annahells.wordpress.com/2016/06 ... %87%D0%B8/).
3/ ГОРЧИВ ликьор (включващ различни билки), чиято сила стига до 45 градуса.
4/ ЗАГЛАВИЕТО на този мемоар и бележките под линия са мои. – alexandrit

[alexandrit]

Годишнини под знака на многоокия великан:

● 115 от рождението на Светослав Минков,

● 95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“

и ● 25 от основаването на ИК „Аргус“
______________________________________________


КАК СЕ РАЗМИНАВАТ ДВАМА ЧУДЕСНИ ПИСАТЕЛИ

В обяснителните бележки към книгата си „Насаме със Светослав
Минков“ (1972 год.) критикът Симеон СУЛТАНОВ привежда изцяло
едно писмо на белетриста до неговия стар приятел – художника Жорж
Папазов. Цитираме го тук с надеждата, че ще хвърлим още допълни-
телна светлина върху творческото кредо на човека, наричан баща
на нашата модерна фантастика, един от основоположниците на
българския хорър, голям хуманист, прекрасен стилист и др.

Документът е с дата 23 септември ‘65 година и звучи така:

Драги Жорж,

На 17 т.м. дъщеря ми замина за Париж със самолет и навярно се е срещнала вече с Мириам. Още нямам писмо от нея, но го очаквам всеки момент.

Междувременно получих от парижкото издателство на моите разкази дългоочаквания предговор на Марсел Еме. Изглежда обаче, че моят бележит френски събрат е прегледал разказите ми твърде набързо, бих казал, по периферията на събитията, и затова не е доловил ония вътрешни нюанси, които съставят тяхната идейна сърцевина.

Преди всичко, по моето скромно мнение, когато един художник урежда изложба на свои картини, прието е на вернисажа някой да го представи на публиката с няколко добри думи, като направи, макар и съвсем кратък, анализ на творчеството му. Така се постъпва и при юбилейни годишнини, и при съставяне на некролози за покойници, при които случаи похвалните слова, макар и преувеличени, са неизбежни според съществуващия от памтивека протокол. Така, струва ми се, би трябвало да се постъпи и когато един непознат писател се явява за пръв път с отделна книга в една чужда страна. Тогава неговото произведение се придружава от предговор, който предава в благоприятни общи черти творческата му физиономия. За съжаление, в моя случай няма нищо подобно.

Въпреки добрите си намерения М. Еме се е ограничил да поясни на френския читател, че аз не давам климата и парфюма на живота на българските селяни и граждани. Може би той е очаквал да види в моите разкази яркия колорит на селски и градски сцени, народни обичаи и всичко онова, което съставя примамливата пъстрота на една етнографска и фолклорна екзотика, с други думи – да види пред себе си един битов писател. Като забелязва, че решително съм пренебрегнал границите на своята страна и още твърде млад съм имал чувството, че „принадлежа на една по-широка общност, отколкото родината ми България“, М. Еме констатира, че френският читател (или английският, или немският) трудно щял да познае къде се развива действието, ако не били фамилните имена, които му звучали твърде странно.



Един от най-любимите автори на Светослав Минков e
АНДЕРСЕН, от когото той пръв у нас превежда всички приказки

По-нататък М. Еме спира вниманието си върху моите така наречени „антиамерикански“ разкази и тук вече направо говори за моето „почти голистко недоверие“ (точно тоя е изразът: ла мефианс квази голиен) към Съединените щати. Той защитава горещо цялата материална или по-точно индустриална култура на Щатите, а не казва нищо за духовната култура, за обезличаването, автоматизирането и доларизирането на човека в Америка, което всъщност е лайтмотивът на поменатите разкази. Настина М. Еме признава, че разказът „Червените покойници“ е забавна и безпощадна сатира на маккартизма, но веднага бърза да добави, че „американските чистки (епюрасион)“ били „прости закачки (агасри)“ в сравнение с чистките тук и там зад завесата (очевидно става дума за прословутата „желязна завеса“).

Несъмнено М. Еме притежава твърде американизирано съзнание, за да може да прецени обективно както някои обществени явления, така и моите скромни творби. Впрочем той може да мисли каквото иска, но на мен ми е необяснимо защо е трябвало да пише тоя предговор, който има по-скоро полемичен характер и най-малко е една представителна литературна оценка на моето творчество. Ясно е, че аз и М. Еме сме на два противоположни полюса в отношението ни към „американската цивилизация“ и той спокойно можеше да откаже написването на предговора, вместо да полемизира с мен. Аз смятам, че в тоя вид предговорът е твърде неудобен за публикуване, а и самото издателство, изглежда, е на същото мнение. Както и да е, аз те моля при удобен случай да благодариш от мое име на моя именит колега за положения от него труд и изобщо за вниманието му към мен.

А към тебе, драги Жорж, също отправям още една молба: да ме извиниш, че ти причиних излишни безпокойства и неприятности.

Стискам ти приятелски ръката и ти желая здраве, за да се видим скоро в България.

Твой Светослав Минков

ooooooooooooooooooooooooooooo

● Послепис от alexandrit. И така, Светослав Минков отказва книгата му „Разкази в таралежова кожа“ да излезе в Париж с предговора на неговия прочут колега Марсел Еме...

От друга страна, аз много харесвам разказите на Еме, събрани на български в народно-културното издание „Човекът, който преминаваше през стени“ (1966) и което след толкова отшумели години ми намери Юрий Илков-Генерала – един истински апостол на хубавите книги.

А ако някой се чуди кой е многоокият великан, споменат в началото на този текст, ще поясня, че иде реч за АРГУС от старогръцките легенди и митове.

[alexandrit]

Годишнини под знака на многоокия великан:

■ 115 от рождението на Светослав Минков,

■ 95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“

и ■ 25 от основаването на ИК „Аргус“
______________________________________________

Текстът по-долу всъщност беше най-напред прочетен от автора си,
а после и отпечатан. Прочитът се състоя на 19 април 1996 г. в клуба
на Сдружение на български писатели (да, точно тъй е формулирана
тази институция) – улица „Г. С. Раковски“ 136 в столицата. Поводът
бе връчването на най-престижната БГ награда за фантастика „Г р а -
в и т о н“ 1/*. Актуалните ѝ носители тогава станаха писателят Евгени
Кузманов, композиторът Симо Лазаров и „Аргус“ – за добрия подбор
и доброто оформление на книги от световната фантастика.

ОЧИТЕ НА АРГУС

Слово от Петър КЪРДЖИЛОВ

Издателство „Аргус“ получи наградата „Гравитон“, която Дружеството на българските фантасти присъжда ежегодно. Призът се връчва вече за шести път, като досега само веднъж е ставал притежание на издателство – през 1994 г. бе отличена библиотеката „Избрана световна фантастика“ на ИК „Бард“.

Що за издателство е „Аргус“ и защо тъкмо то бе предпочетено? Най-краткият и пряк начин да се представи една издателска къща е, като се изброят публикуваните от нея заглавия и автори. Част от броеницата на „Аргус“ са „Острието на Фондацията“ и „Битката за Фондацията“ на Айзък Азимов – два романа, с които писателят се завърна след почти 30-годишно прекъсване към най-значителния си цикъл – този за Фондацията. „Битката за Фондацията“ е последният роман на маестрото, появил се през април 1993 г. в Щатите и още същата година видял бял свят у нас! Не им отстъпват по майсторство последните засега две части (III и IV) на прочутата „Землемория“ на Урсула Ле Гуин и шедьовърът на Станислав Лем „Конгрес по футурология“, както и брилянтният роман „Луната е наставница сурова“ на всепризнатия лидер на „твърдата“ фантастика Робърт Хайнлайн – най-четения писател фантаст на всички времена. Нито пък „Децата на Дюна“ (третата книга от прочутата сага за пясъчната планета Аракис-Дюна на Франк Хърбърт) и „Беглец по острието“ на Филип К. Дик, екранизиран през 1982 г. от Ридли Скот (и романът, и филмът са вече класика в жанра). Като към изброеното се прибавят имената на Лари Нивън („Пръстенов свят“), Пол Андерсън („Кръстоносци в Космоса“), Филип Хосе Фармър и Серж Брюсоло (най-четеният в родината си и най-превеждан навън френски автор), ще се очертаят границите на територията, завладяна от „Аргус“ през последните четири години. Територия, в която властват верността към жанра и желанието да се публикува само добра, истинска, стойностна литература.

Едно издателство може да бъде представено и със своята история, с традициите си, с философията си, макар че днес у нас е трудно да се говори за традиция – повечето ни книгоиздателства са млади и зелени. Въпреки това „Аргус“ я търси и открива в митологията, откъдето заимства наименованието си. Аргус е един от митичните гиганти, който има сто очи. Хера го поставила да пази Йо – красивата любимка на Зевс, превърната от ревнивата богиня в крава. Ала Хермес приспал верния страж, насякъл тялото му, а късовете разпръснал по небето. Стоте очи на Аргус се превърнали в звезди, за древните хора те станали символ на свода небесен...



■ Корицата нарисува: Момчил Митев – Графа

ИК „Аргус“ търси опора и в миналото на българската литература, черпи жизнени сокове от историята на родното книгоиздаване. Малко известен факт е, че през 1922 г. големите български писатели Светослав Минков и Владимир Полянов основават издателство „Аргус“, където издават знаменитите си сборници с диаболични разкази „Синята хризантема“ (на Минков) и „Смърт“ (на Полянов). Точно 70 години по-късно, през декември 1992 г., съдружниците издатели Александър Карапанчев, Димитър Ленгечев и Светослав Николов възкресяват издателска къща „Аргус“ 2/**. И макар тази приемственост да не е пряка, тя се чувства в културата на книгите на новия „Аргус“. Характерното за тях? Прецизен подбор на заглавията от библиотека „Фантастика“, предлагащ амалгама от сайънс фикшън и фентъзи. Великолепни преводи (винаги от оригинал), подкрепени от точна редакторска работа. Компетентни предговори и послеслови, обогатени с интервюта и есета. И не на последно място – оформлението, което е истинско предизвикателство към книжния ни пазар, защото изцяло е дело на български художници... Всичко това превръща книгите на „Аргус“ в малки бижута – те наистина са изпипани, сякаш работени от ювелир. И това не остава незабелязано – на Еврокона в Тимишоара ‘94 „Аргус“ е сред номинираните издателства!

Ала най-важното нещо в едно издателство си остават хората. Познавам задочно Александър Карапанчев и Светослав Николов от края на 60-те като носители на „Златното перо“ на списание „Космос“ – награда за млади дарования, връчвана от писателя Васил Райков. Покрай този достоен мъж отличените тогава тийнейджъри всъщност образуваха първия клуб по фантастика в България 3/***. От петнадесетина години насам имам честта и удоволствието да познавам Карапанчев и Николов лично. И двамата са филолози, хуманитари по образование и дух. И двамата са сериозни, задълбочени, изцяло предани на работата си професионалисти. И двамата са чудесни писатели, които, макар и вече утвърдени издатели, не „смеят“ да издадат собствените си книги. И двамата са членове основатели на Дружеството на българските фантасти... Изброеното едва ли им носи много радост в живота, но пък е напълно достатъчно, за да им бъде присъдена наградата „Гравитон“ – на тях и на тяхното издателство „Аргус“.

Първа публикация във: вестник „Литературен форум“, брой 18/1996 г.
________________________

Обяснителни бележки:

1/* По-подробно за „Гравитон“ в тази енциклопедия –
http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9D%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B0_%D0%93%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BD.

2/** NB! Не всякога издателят, собственикът на издателство или издание и неговият основател съвпадат. В случая нека изпишем издателя и собственика на книгоиздателство „Аргусъ“ – Радослав Спасов, и да дадем поне още един пример за току-що споменатото несъвпадане. Основател на списание „Съвременник“ е Павел Вежинов (1914-1983), което е и записано в самото начало на тази литературна трибуна. Неин издател преди 10.11.1989 г. е бил Съюзът на българските писатели, а понастоящем се публикува от Медийна група „България“. И подобни примери в родната ни практика има множество...

По това време Ленгечев вече е излязъл от състава на ИК „Аргус“, а управител на издателството е Петър Колев.

3/*** Наистина Васил Райков (1931-2001) беше ръководител и незаменима фигура на клуба-семинар „Златното перо“... След години за пръв БГ феновски клуб за фантастика бе посочен „Приятели на бъдещето“ с основател Христо Гешанов. – Б. ред.

[alexandrit]

◄ Днес авторът на този разказ – писателят Светослав НИКОЛОВ,
един от основателите на издателство „А р г у с“ – навършва 65 години.
На многая лета и за нови успехи с фантастичното перо!

Й Е Т И

Камъкът беше тъмен и бухлат – като собствената му козина. Когато го докосваше, изпитваше странното чувство, че пипа самото време. Светлото и тъмното. Студеното и топлото. Жилавото и разпадащото се. Времето търпеливо бе дълбало с невидимите си нокти гладката блестяща плът на скалата, докато я покрие с безброй следи. Всяка драскотинка значеше случка или живот, а понякога много случки и много живота наведнъж.

Камъкът определяше границата, последния допустим предел. Беше заседнал, подобно на единствен зъб в челюстта на огромната гърловина, на дъното на която се намираше селището на голишавите. Снишен, притиснат до грапавата му твърд, все още можеше да наблюдаваш, без да бъдеш забелязан. Но само на скок по-надолу започваше гората. Сляпата девствена гора. Там просторът се губеше. Хиляди невидими очи следяха иззад клоните и в тревите. Отвсякъде дебнеха зъби, бодливи лапи и огнени духала. Въздухът разнасяше вонящи остатъци от злодейства и гибел.

Подобно на всички разумни, той мразеше гората. Мразеше я, без да я познава, тъй като кракът му никога не беше стъпвал там. И не само неговият, а и този на неговия баща, както и този на дядото на неговия дядо. Един-единствен път, по времето на Великата Раздяла, разумните пресекли гората от край до край. Първо от горе надолу, сетне обратно – от долу нагоре. Това било отдавна. Толкова отдавна, че по камъка още не е имало дори драскотинка. Завели голишавите на дъното на гърловината и ги оставили там, където вятърът бил по-слаб и студът не прониквал до вътрешностите им. Така ги спасили. А споменът за Великата Раздяла се предавал от потомък на потомък, от разум на разум, докато стигне до неговия. И той на свой ред трябваше да го предаде; ако има кому.



Оттогава пътищата им се разделили. Не ловували в тяхната гора, а отвъд хребета. Не нощували на дърветата, а в пещери. Не пристъпвали, под страх от мъчителна смърт, границата, очертана от тъмния камък. Но заразата вече била посята. От време на време, кога по-често, кога по-рядко, продължавали да се раждат голишави. Убивали ги. По-добре внезапен удар с камък по черепа, отколкото бавно замръзване. Не помогнали даже опитите да ги увиват в кожи – голишавите растeли хилави, слаби, неспособни да живеят живота на разумни. Затуй ги убивали – много, много, много време – със спокойното съзнание, че това е необходимо.

Можеше ли да предполага, че ще се случи тъкмо на него? Йе бе великолепна разумна – едра, здрава, добре оформена. Не я похити, не я отвлече от другиго; сама дойде в леговището му и вглъбено се зае да го подрежда. Той бе млад, наблюдаваше действията ѝ с доволна изненада, а когато нейното рамо случайно докосна неговото, в гърдите му пламна внезапно и бурно желание. Така беше.

Йе роди голишаво. Уби го с камък пред всички – тъй, както това се правеше винаги. Второто също се случи изрод. Когато и третото трябваше да умре, Йе изтръгна от дланта му камъка и преди той да разбере какво става, пръсна собствения си череп.

Остана сам. Не защото липсваха желаещи да подредят леговището – беше все още млад и силен, без нито един паднал зъб. Но нещо в мислите му се обърка, нямаше ги вече предишните прости и ясни проблясъци. И тъй като не можеше да го скрие от другите, те започнаха да го отбягват.

Знаеха, че почти всяка нощ се прилепва до камъка и дълго гледа към дъното на гърловината. Може би дори го бяха наблюдавали тайно, подозирайки, че нарушава забраната. Не, той не пристъпваше отвъд, просто стоеше и слушаше. Сетивата му долавяха цял порой от сенки, миризми и звуци. Денем голишавите поваляха дървета с помощта на съскащи и виещи топори, а вечер палеха неестествено жълт ветроустойчив огън и пиеха смрадлива течност, която изтръгваше страстите от телата им, преди да ги зашемети. Тогава потъваха в сън – лигави, сумтящи и безпаметни. А на следващия ден всичко започваше отначало.

Как може да се живее такъв безсмислен, еднообразен и затъпяващ живот? Недоумяваше. Но не това бе причината, поради която продължаваше да стои до тъмния камък. Искаше да разбере смисъла. Защо голишавите поваляха огромните дървета? Нима желаеха да премахнат цялата гора? Защо? Не ли за да се слеят с тях отново – с разумните, с някогашните си спасители?... Но гората беше огромна, сигурно два живота като неговия нямаше да им стигнат, за да я повалят цялата.

Една нощ чу вик. Беше в последната светла вечер, преди голямото жълто око на небето да започне постепенно да ослепява. Напрегна сетивата си и видя там долу, между дърветата и немигащите огньове, странна клатушкаща се сянка. Беше голишав. Беше разперил хилавите си лапи, сякаш искаше да прегърне жълтото око – и крещеше. Звуците се изкачваха дълго, докато стигнат до камъка, толкова дълго, че сигурно променяха същността си. И все пак той разбра.

На дъното на гърловината живееха братя по разум. Макар зъзнещи, макар слаби и объркани... Виеха срещу звездите, търсейки себеподобни; а нали единствено за разума самотата е и нелепа, и непоносима?

Викът ехтеше в нощната тишина и на него изведнъж му се стори, че чува нещо познато. Не можеше да бъде истина, толкова далеч бе съществото от онова, което крещеше!

– Йее... Йййееее...

Сякаш вятър издуха времето от гигантската снежна фуния. Сенките оживяха. Появи се тя, с въпрос в очите. Какво можеше да стори? Как да ѝ обясни, че не е издал нито звук, че другият...

Викът заглъхваше. Без да разбира какво прави, той се отдели от камъка. Тръгна напред, през гората. Внимаваше вече само за едно – да не изпусне края на невидимата нишка, която го водеше към голишавия.

Първа публикация в:
сборника „Звяр незнаен – българското фентъзи“. Съставител Пламен Митрев. – София, Е л ф, 2003.

ооооооооооооооооооооооооо

◄ ПРЯКО ДОПЪЛНЕНИЕ! Наскоро Светослав Николов издаде своя фантастичен роман „Достигане на езерото“. Повече подробности за тази книга тук – http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=27308&rb_v=viewtopic.

[alexandrit]

Годишнини под знака на многоокия великан:

115 от рождението на Светослав Минков,

95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“

и 25 от основаването на ИК „Аргус“
_______________________________________________


◄ Янчо ЧОЛАКОВ

ЧОВЕКЪТ-ПРОДУКТ.
ОБЕЗСМИСЛЕНАТА ЕКЗИСТЕНЦИЯ.
РЕАБИЛИТАЦИЯТА НА МАРИОНЕТНИЯ ГЕРОЙ.
АНТРОПОМОРФНА ВЪНШНОСТ ИЛИ СТАНДАРТНА ДУША

(Откъс от студията за Светослав Минков
„Деформации на личността в трансформираната реалност“)

Върху асоциативна връзка, в една свободна аналогия с Конан Дойл е построен разказът „Мade in USA“ (1928), където професор Честер Частертон с неговото американско яйце, от което се излюпва суперптицата, напомня не съвсем случайно на професор Челинджър и неговия южноамерикански птеродактил. Дори и предците на новоизлюпения щраус се оказват южноамериканци, както това е указано в енциклопедията, два пъти по-дебела от Библия. С любопитство е проследена антропологията на научното откритие и разкрита същността на съпровождащата рекламно-разяснителна кампания, формираща т.нар. обществено мнение.

Тук спонтанността, с която се решава загадката, напомня леснината, с която биват изобретени „фантаскопът“ и „рентгеновите очи“, както и всички останали научни нововъведения у Светослав Минков – примерно хапчето за ромàнтика Лунатин. Наред с превращението, преображението, видоизменението, съживяването и подмяната, за които ще говорим по-нататък, акт на регламентирана алхимична метаморфоза представлява и излюпването, както това е загатнато и в „Ужасът“ (1931), където обаче то формално не се осъществява, а се „излюпва“ „само всеобщата уплаха“, т.е. имаме обществените последици, преди тяхната първопричина да ни се е разкрила докрай. Професор Частертон е човек-продукт, казионно съчетание между моделите на „спортен живот“, модернистична наука и американски патриотичен мит. Като доказателство могат да ни послужат хиперболичните цифрови обобщения, които имат отношение към неговата персона:

„В самата Америка пък се образуваха веднага триста и седемнайсет дружества, които си поставиха за цел да измислят най-оригиналния юбилей на професора“.

Няма нерешими дилеми в страната на чудесата, където всичко е изконно американско и не е възможно появата на птицата с етикет да не предизвика съвсем закономерен сарказъм у читателя. Подскачащият около яйцето учен и появяващата се на бял свят подпечатана допотопна птица са кулминациите, двата етапа на откритието, а синдромната песен „Янки Дудъл“, която професорът си тананика, е апотеоз на предусетения американски шовинизъм, с който съвременната култура и съвременното научно мислене са така добре запознати. Американският начин на живот като практическо благо за всекиго, американският дух – като събуден римски дух в новата техническа епоха. Дори не е нужно да се позоваваме за свидетелство на социологическите възгледи на Постман и Хъксли. Същевременно трябва да се отбележи, че в „Мade in USA“ Америка все още е една реалия, която не е осъзната подобно на остров Нигдия и село Черказки и която тепърва ще бъде моделирана от автора като своеобразно Макондо на автоматизираните вълшебства.



Светослав Минков в екзотична компания. Токио, началото
на 40-те години. Източник: Държавна агенция „Архиви“

След „Малвина“ (1922) отново долавяме влиянието на Оскар Уайлд върху Минков в „Къщата при последния фенер“ (1929) и тук то е изразено далеч по-отчетливо. Генеалогията на заглавието води към Майринк, а драмата на призрака слага край на сериозните готически трактовки в творчеството на българския писател. Привидението в „Къщата при последния фенер“ засега не се стреми към трансформация подобно на сламения фелдфебел, а ученият (математикът доктор Верилов) още не е възприел ролята на алхимичен посредник. Светослав Минков убива кошмарите, за да разбуди иронията. Това той прави, противопоставяйки математическото мислене (нещо идеално) на астралното битие (в случая – на нещо с невидима материална обвивка). Обективно съществуващият призрак е свръхестествено явление от „четвърто измерение“, той е изражение на една психометрична величина, но действа като изометрична фигура. Математикът с неговите ирационални числа и призракът с трансцендентното си битие са всъщност двете половини на едно бинарно цяло, което спори помежду си, вътре в себе си, и в същото време е единосъщно колкото двуликия Янус. Математикът Верилов отрича на своето прагматично въображение правото да повярва в измислицата, във фикционалната персонализация, а на нещастното плашило – правото на съществуване. За призрака копулативният глагол „съм“ се обезсмисля, а екзистенцията, която този глагол изказва, е анулирана. Въпросът за съществуването на бедния монструм въобще не се поставя от позиция на (а)гностицизма, фактът на неговата небитийност бива приет априорно и постулиран като безспорно достоверен. Аксиоматично се отхвърля правото на въображението да експлоатира подсъзнателните страхове на човека и да ги демонстрира, експлицирайки ги посредством своя набор от средства, изразявайки ги с фантазния си арсенал чрез тяхното директно овъншняване. Демонологията като наука за ирационалното отстъпва пред науката за ирационалните числа. Неспособен да се освободи от своята кастова принадлежност (обреченост), призракът се самоубива подобно на свободолюбивия робот от „Човекът, който дойде от Америка“. Преобръщайки реципрочно стойностите на „страшния разказ“, Минков дегизира като трезвомислещо чудовище своя научен работник, а злощастният представител на тъмните сили неочаквано изпада в ролята на жертва. Впрочем същото прави и Оскар Уайлд в „Кентървилският призрак“.

В началото на трийсетте години, в късата проза на Светослав Минков настъпват съществени промени. Изменя се не само героят марионетка, но и отношението на претворената в текста възможна реалност спрямо него. Категориално организираната схема на обществените ценности е обвинена в дебилна закоравялост и придобива силно шаржиран вид, а нейният куклен герой се стреми да се утвърди, като ексхумира в себе си човешкото. Програмен в това отношение е разказът „Сламеният фелдфебел“ (1931), в който малтретираният, но безпомощно подчинен на казармените порядки чучел търпи символично превъплъщение и от участник в макабърния театър се превръща в пълнокръвна и активна фигура, която взема инициативата на сюжетното действие в свои ръце. Абсурдните и комични ситуации, съпровождащи очовечаването на сламения фелдфебел, са фейлетонни по своята природа. Херметизмът на средата се запазва при един засилен битовизъм. Ясно проличава сатиричната дистанцираност на автора от неговите герои. Диаболичната чудатост на вещите изгубва задължителния си привкус на мистериозност. Прясно откъснатият трендафил, натопен в блестящо излъсканата гилза от французка граната, и трофейната бомбена чашка върху масата в канцеларията на полковника са по-скоро иронични детайли. Далечният копнеж на полковия командир по изкуството е съвместèн с обичта му към играта на покер (любимо занимание в декоративната проза на Чавдар Мутафов). Той е „зашеметен от магията на картите, които минаваха от ръка в ръка и се разтваряха като измамни ветрила между изпотените пръсти на играчите“. Особен паралелизъм се поражда между кукленското поведение на истинския фелдфебел, определен като „майка на ротата“ и „брат на дявола“, и сламения фелдфебел, който внезапно оживява и почва да сее паника в затворения свят на уставите, карцера и „каналния ред“. Системата на казармените взаимоотношения се компрометира напълно, когато по волята на абсурда набързо пришитите на сламения чучел нашивки за прослужени години изиграват ролята на магичен катализатор за сламеното преображение. „Същинското човешко лице, с нос, уста и очи“ се одухотворява и започва да води фарсови диалози. Приликите между сламения чучел и истинския фелдфебел се увеличават, когато се установява, че и двамата мигат неестествено с очи. Еднаквите жестове и еднаквата униформа водят до парадоксална идентификация. Сравненията не пречат на автора да противопоставя героите в търсене на комичен ефект: на финала малкият страшен фелдфебел умира, а полковият командир се оженва.

В „Сламеният фелдфебел“ героят марионетка решително отхвърля отреденото му предназначение на фалшификат в една действителност, която вече не е „халюцинативна“ *.

Този герой е все още апсихологизиран, но отказва да бъде деперсонализиран и не се нуждае от инвентарния си номер. Той търси своето място, придобивайки ред определености, които засега заимства от останалите персонажи.

Възложените на изменящия се герой задължения се обновяват ведно с текстовата форма, която е накъсана от пунктирани редове и все по-често предизвиква подкопаване на читателското доверие, като на зададените рамкови въпроси се получават развенчаващи отговори. Понякога рамката бива развита в самостоятелен субстрат, какъвто е случаят с „Разказ с витамини“ (1929), където без усилие се забелязва негативното отношение към „рецептитe“ в изкуството, наследено без съмнение от Майринк. Пародийността е заложена още в заглавието, защото разказ де факто няма. Епическото начало се е изгубило и въпросът, който вълнува младия автор, се поставя с псевдопублицистичен патос. Минков е писател урбанист, който си е изградил своя представа за отечествеността в изкуството. Неговите космополитни разбирания за назначението на литературата му позволяват да иронизира в полемичен тон тезата за задължителния ѝ народностен характер, като свежда доводите на опонентите си до различни крайности.

Витаминът от група Н се среща обикновено в опашката на печеното прасе.

За рекорден хонорар от триста хиляди лева може да се напише и роман с чумни бацили **.

Минков си служи с езика на цифрите, които трупа в геометрична прогресия. Романът с витамини е готов за 16 дни.

Неговият обем е 314 ръкописни страници, голям формат. За една седмица критиците написват за него 935 рецензии. С вестникарско усърдие е обяснено и лечебното въздействие на романа върху читателите. Ето как сам авторът определя литературното естество на своя „разказ“:

„Настоящият разказ има всички качества на научна беседа и читателят не трябва да мисли, че си е загубил времето, като го е прочел“.

Нещо повече, в маниера на масмедиите въпросният разказ-статия бива означен още веднъж и като разказ-рецепта. Той има профилактични цели и трябва да се чете по точно посочения начин: всяка дума да се произнася бавно, ясно и след дълбоко вдишване при отворен прозорец...

Векове наред, от „Хитопадеша“ и „Океан от сказания“ на Сомадева до „Хиляда и една нощ“ и „Декамерон“ на Бокачо, художественото обрамление е служило за утвърждаване сериозността на разказа, като апология на неговата несъмнена стойност. „Обрамчващият разказ е разказ за един разказ“ – пише Цветан Тодоров ***. Според него „актът на изказването в арабската приказка придобива интерпретация, която не допуска никакво съмнение относно неговата важност. Щом всички герои непрекъснато разказват истории, това означава, че актът на изказването е получил върховно утвърждаване: разказвам е равностойно на живея“ ****. Като драма на кръвта и сурова борба на половете за власт определя рамкиращата история на „Хиляда и една нощ“ Стефан Цвайг, който отива дори още по-далеч в оценката си:

„Само в някои творби на Шекспир, където Адолф Гелбер се е заел да прави също така дръзки и новаторски тълкувания, се среща подобен внушителен психологически и почти музикално ясен преход от най-дълбоко отчаяние до безгранична, безостатъчна бурна радост, както е у тая скрита драма на „Хиляда и една нощ“ *****.

Доколко преводачът Светослав Минков е повлиял на писателя? Маргиналната (само)ирония на писателя Минков има за задача да разколебае вярата в творческата екзактност, в уникалността на поетическия универсум и неговата креативност; тя е обожествяване на инвокацията „читателю“.
___________________
* Виж Стефанов, В., „Разказвачът на модерните времена“, С., 1990.
** Потвърдено от бъдещето: Майкъл Крайтън, „Щамът Андромеда“.
*** Тодоров, Цв., „Поетика иа прозата“, С.,1985.
**** Пак там.
***** Цвайг С., „Портрети на европейски писатели“, С., 1984.


П р о д ъ л ж е н и е т о ● с л е д в а !

[alexandrit]

ЧОВЕКЪТ-ПРОДУКТ.
ОБЕЗСМИСЛЕНАТА ЕКЗИСТЕНЦИЯ.
РЕАБИЛИТАЦИЯТА НА МАРИОНЕТНИЯ ГЕРОЙ.
АНТРОПОМОРФНА ВЪНШНОСТ ИЛИ СТАНДАРТНА ДУША (2)

● ● ●

От особено значение за историята на българската фантастика е „Човекът, който дойде от Америка“ (1932). Може би това е причината мнозинството изследователи да не обръщат обикновено внимание на приликата му със „Сламеният фелдфебел“, а жалко, защото тези два разказа се родеят. Казахме вече, че Америка на Светослав Минков е чудесна страна, намираща се във виртуална, тоест евентуална реалност. Идентична изключително на себе си, тази чудесна чужбина ту бива идеализирана, ту осмивана, а вярата и недоверието в нейните неограничени възможности се намират в диалектическо единство, което много често бива подклаждано или разколебавано. Америка в „Човекът, които дойде от Америка“ присъства индиректно със своите митове – мършавия матрициран образ на Абрахам Линкълн върху една синя марка от петнайсет цента, хороскоп на вавилонски астролог от щата Пенсилвания и, забележете, клишираната леля от Америка. И тук текстът е раздробен на отделни късове, което създава усещането за калейдоскопичност, достигнало по-сетне своя апогей в „Една възможна утопия“ (1933), където специалният уред фантаскоп скъсява дистанцията в пространството и служи за почти воайорско еднопосочно надникване в скритите за окото интимни тайни на всекидневното животуване…

В един идилично-умилителен епизод на „Човекът, който дойде от Америка“, изпълнен с аптечни хаванчета, синапови хартийки, златни птичета и рамчица с дребни охлювчета по ръбовете, Минков ни показва своята американска леля като „фантастичен образ“ – ако използваме собственото му определение за нея. Не е избрана случайно професията на лелята – тя е аптекарка; не е пропуснат и неизменният лечебно-химичен разтвор – тинктурата... Предсватбеният диалог с американския милионер (отново до болка клиширан образ!) е образец за пестеливост на изразните средства:

„Той каже нещо – тя: – ха, ха, ха. Весело ѝ, не ѝ се мисли за тинктурите“.

Впоследствие този лаконизъм при възсъздаване на личните взаимоотношения ще се позагуби, ще се увеличат съпътстващите ги описания, ще се задълбочи и проникновеността на анализите върху празното живуркане на мижитурките до степен на преднамерено сатирично обобщение, а понякога и на същинско изопачение и деформиращо гротесково издевателство („Алхимия на любовта“, 1936). Както бе отбелязано вече, независимо дали координатната система на техническите чудеса е Америка, или не, у Свeтослав Минков тези чудеса, равни на научни постижения, внесени от някакво техницизирано отвъдокеанско Ел Дорадо или самозародили се на родна територия, имат най-често квазинаучна природа или квазинаучен произход. Те от своя страна са свързани с някакъв алхимичен акт (трансмутация или транссубстанция, т.е. преовеществяване или преосъществяване, одухотворяване, невъзможно превръщане на една субстанция в друга, на жива материя в нежива и обратно). Американският робот в случая търпи развитие, аналогично на това на сламения фелдфебел. Той не просто еволюира „идейно“, а метаморфозира, опитва се да се преобрази, погубва чрез самоубийство „великата си стандартна душа“, проявява се като същество от друг вид. И той, и сламеният фелдфебел имат подчертано хуманоидни външни белези, почти човешка морфология, която улеснява читателя да възприеме по-сетнешните им постъпки именно като човешки действия. Железният човек от Америка и българският сламен човек са марионетки, които се стремят да открият истинското си естество, а това намерено (постигнато) естество е всъщност човешкото Те са събратя с различна участ; на единия изменението се удава напълно, на другия – частично. Деформираният герой в трансформираната реалност най-после започва да заявява своята принадлежност към човешкото братство.

А сега да се върнем към Америка и американското потекло на железния гост. В разказа прави впечатление динамиката при изобразяването на града Ню Йорк, който ни се показва като несъществуващ технологичен град, където хората живеят „между стоманените лостове на една огромна машина“ и знаят „цената на всяка секунда. Зъболекарите пък пломбират в кабинетите си по три зъба едновременно на трима различни пациенти. Най-сетне, когато лягаме да спим, слагаме на главите си едни особени апарати, за да запазим мисълта си свежа за утрешния ден и да не я изтощаваме с глупави сънища“.

Един прелестен, сатирично изкривен научно-технически лаизъм, един съзнателно търсен наивитет лъха от тези редове, взели сякаш канава от Чаплиновите „Модерни времена“ или изплюти от сдъвкания „Метрополис“ на Ланг.

Много умело футуристичната панорама е съчетана с носталгичния пейзаж на родния дом, с ловджийските ковьори в сенчестите стаи и старата градина, сред чиято висока трева пламтят лехи с огнени латинки.

Ако искаме да бъдем точни, от позициите на фантастологията „американският човек“ трябва да бъде възприеман не толкова като робот, а като андроид. Той е най-близко до Чапековите механични хуманоиди от пиесата „Р. У. Р.“. В полза на това твърдение е например описанието на главата му, която е направена от някаква неузнаваема материя, подобна на каучук, има естествен цвят, остър правилен нос, малки уста, свити в иронична усмивка. Над челото му се спущат небрежно разпилени къдри от руса коса. С оглед на по-нататъшното му поведение обаче ние ще го разглеждаме в отношението човек-робот-роб. Още с появата си изкуственият индивид излиза от отредените си обязаности на слуга и подобно на скачен съд започва да прелива своето съдържание в новото си човешко битие. Стандартният човек освен подчертаните по-горе особености на хабитуса има и съзнание за своята персоналност, но я прикрива зад маската си на волнодумец. Той а/ отказва да бъде таксуван като примус, б/ дразни се от лошата миризма и в/ има чувството, че се намира в някаква морга.

Това твърде човешко държане бива демонстрирано за първи път в един разговор с митническия чиновник и новия собственик, емблематичен епизод, в който всеки от диалогизиращите се придържа стриктно към своя жаргон.

Деянията на изкуствения човек скоро го манифестират като социален елемент от антиутопия, сътворена с претенция за психологическа достоверност. Навярно за изобразяване на социопатията му са допринесли някои асоциации, навеяни от „Метрополис“, „Р. У. Р.“ или „Хиперболоидът на инженер Гарин“. Сигурно си спомняте как у Чапек хората биват припознати с роботите? Роботът е унифицирано творение, копие под индиго. Неговият революционен ентусиазъм звучи в дисонанс с очевидната му колективна безличност, с която се хвали, но от чиято власт на практика безуспешно опитва да се изтръгне посредством неудачното си преображение, завършило със самоубийство. Самият спор за божествения произход на Хомо сапиенс е спор за правото на съществуване. Съвсем в тон с амбивалентността от литературния модерн е и раздвоението, което сполита личността на робо(то)притежателя. За разлика от конвейерния „човек на новото време“, чиято позиция е заявена без недомлъвки и поради това е лесно атакуема, човешкият индивид се трансформира в машина доста немотивирано и съответно с някакъв бурлесков оттенък, който бива ретуширан от нахлуването на обективната действителност и разрушаването на предполагаемата фикция с класифицирането ѝ като клиничен случай. Защото „Човекът, който дойде от Америка“ има лъжлив финал, последван от рационално мотивирано обяснение. Това обяснение в същото време оставя съмнение в своята достоверност и ни принуждава отново да умуваме над приоритетните фантазии на болното съзнание, съпроводени от безспорните факти за железния човек и тетрадката-дневник. Трезвите констатации не са в състояние да задоволят любопитството на читателя, досущ както вечно любопитен е и двоумящият се Алфонс от „Ръкопис, намерен в Сарагоса“, чийто образ е послужил толкова добре на Цветан Тодоров да изясни същността на фантастичното и нашите субективни отношения към него...

◄ И з т о ч н и к: авторски файл*
____________________
* Предишните три глави от тази предстояща книга на Янчо ЧОЛАКОВ са публикувани в алманасите „ФантАstika 2014-15“ и „ФантАstika 2016“. – Б. ред.



На изписаната тук дата нашият автор навърши половин век

[alexandrit]

Годишнини под знака на многоокия великан:

● 115 от рождението на Светослав Минков,

● 95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“

и ● 25 от основаването на ИК „Аргус“
______________________________________________

А какви допирни точки има белетристът, преводачът и театралът Владимир Полянов с гореизписаните годишнини? Големи, доста големи и ярки точки, ще отговорим ние без колебание – поне спрямо първите две от тях. Още на младини той се сближава със Светослав Минков, после студентстват и бохемстват заедно в Мюнхен и преди да са отхвръкнали много листове от календара на живота, кумува на Минков при първия му брак.

Двамата приятели стават и интелектуални бащи на новороденото книгоиздателство „Аргусъ“, както и – отново в творчески тандем – създават библиотека „Галерия на фантастите“. Първопроходчески дела, понеже в края на ХХ век руският критик Евгений Харитонов ще отбележи, че „Аргусъ“ (1922 г.) е първото в света издателство, специализирано за фантастика, а пък „Галерия...“-та (1925 г.) се явява първата, и то пак в света, книжовна поредица за жанра на въображението.

Фрагмент от корицата. Нарисува: Текла АЛЕКСИЕВА



До момента никой – нито от Дивия северозапад, казано по радичковски, нито от културно-историческия Запад – не е опровергал тези ни първенства в издателската сфера. Да се надяваме, че те ще важат и в бъдеще и ще добиват все по-голяма популярност сред феновете и специалистите.

След куп години тъкмо Владимир Полянов остава единственият жив свидетел на легендарните аргуско-галерийни времена и проговаря за тях в някои от последните си книги и интервюта. Така че съвсем не е случайно нашето намерение да осветим, макар само с шепа страници, фигурата на този твърде интересен българин. Правим го с помощта на трима души, които са го познавали отблизо, съхранили са ценни спомени за него и са се превърнали в част от наистина малкото писмени свидетели на дългия му поход по стръмнините на изкуството...


НА СВЕТЛО И ВИСОКО: ЕДИН ОТ БАЩИТЕ НА „АРГУСЪ“

■ „НЕГОВАТА СЪДБА НЕ БЕШЕ ЛЕКА...“

■■ КОЕ Е ПРАВИЛНОТО ИМЕ НА ТОЗИ ФАНТАСТ?

■■■ ПОСЛЕДЕН РАЗГОВОР С ВЛАДИМИР ПОЛЯНОВ ПРЕЗ 1988 г.


Думата взема критикът Атанас СВИЛЕНОВ:

Когато в края на 1988 година културната ни общественост се прощаваше завинаги с писателя Владимир Полянов (роден е на 6 май 1899 г.), пред пресния му гроб мен повече от всякога ме измъчваше и чувството за своеобразна вина, за неизпълнен дълг. Мина известно време, излезе в издателство „Български писател“ сравнително представителният му ретроспективен сборник със задълбочен послеслов от Михаил Неделчев, появи се и анкетната книга на Александър Пиндиков, хвърляща подробна светлина върху държаното дълъг период в полусянка творчество на писателя, ала глождещото ме усещане не се е особено променило. Мисля, че не ще е пресилено, ако обобщя, че то е горчив самоукор от страна на цялата ни днешна литературна критика – ние сторихме твърде малко, даже почти нищо не направихме, за да получи художественото дело на Владимир Полянов вярна и справедлива оценка.

Възнаграждаваме с ласкавa думa и с подчертано благосклонно внимание толкова безлични присъствия в литературата ни, а отминавахме с непростително лекомислие писател като него, който в дългия си житейски път остави ценности от безспорно значение и който до сетния си час бе верен на каузата да споделя само истини, в които вярва, които са единствено плод на изстрадани убеждения.

Неговата съдба не беше лека, тя познава драматични превратности, има своите щастливи извисявания и своите мъчителни спадове, но Вл. Полянов я носеше с достойнство. Той никога, даже тогава, когато ефектните жестове бяха удобно средство за житейско преуспяване, не прибягна до голословни декларации за верноподаничество, не си позволи унизителни самобичувания или изгодни компромиси, за да бъде битието му по-леко. Предпочиташе да бъде в сянка, но действията му да са подчинени на повелите на съвестта. До много свои прозрения достигна бавно и трудно, ала друг път, освен този на честния вътрешен самоанализ, за него не беше възможен. Живееше сред нас чужд на суетата, далеч от боричканията за почести и награди, безразличен за ласкателствата и венцехваленията, защото беше проумял, че те са пяна, която времето безмилостно и безвъзвратно отнася.

Сега обаче все по-ясно осъзнаваме, че нишката на приемствеността не бива да се прекъсва, че можем да се чувстваме само по-обогатени и по-знаещи, ако осмисляме и ползваме уроците на наследството. В такъв план мисля, че е наложително да си извлечем поука и в нашето отношение към творчеството на Вл. Полянов. То дълго, твърде дълго се задържа в рамките на догматичната предубеденост. Сам писателят, деликатен и духовно извисен човек, не направи и намек, за да ни пренасочи към нов прочит, не си позволи жестове на обиден, пренебрегнат, наскърбен. Той предпочете да пише произведенията си в една, слава богу, все по-благоприятна атмосфера, когато след дълги странствания из провинциалните театри отново седна спокоен в дома си зад пишещата машина и създаде редица книги, някои от които се появиха и в дните непосредствено преди кончината му...

(Из предговора към „Диаболични повести и разкази“ от Владимир Полянов – Библиотека Галактика № 102 – Варна: книгоиздателство „Георги Бакалов“, 1990)

* * *

През януари 1984 г. културният и обществен деец Александър ПИНДИКОВ провежда седем пространни разговора с писателя, в резултат на които излиза особено ценната литературна анкета „Владимир Полянов“ (Издателство на БАН, 1988). От нея ще си позволим да цитираме няколкостотин знака, няма и една „старовремска“ машинописна страница, и съответно да ги коментираме:
_______________________

– С какво се свързва даването ви на две собствени имена Владимир-Георги?
– Аз съм роден на Гергьовден, както ви казах, и нашите са имали желание да ме кръстят Георги. Прадядо ми е Георги. Кръстникът пък е настоявал да бъда Владимир и затова съм Владимир-Георги. Постепенно обаче името Георги отпадна и останах Владимир. * < ……. >

– У двамата ли със Светослав Минков се породи идеята да издавате „Галерия на фантастите“?
– Това беше общо решение на двама ни. Написахме и афиш. Обаче Минков беше майсторът, който умееше да увлича издателите. Той увлече този младеж да създаде издателство „Аргус“, той увлече и Филип Чипев да поеме издаването на „Галерия на фантастите“.

– Вие бяхте предвидили в „Чипев“ да я издавате?
– Да, „Чипев“ щеше да я издава. Отпечатахме един голям афиш с покана за абонати, обаче угасна и тази работа... **
_______________________

* Въпреки това обяснение се намират хора, които предават непълно и значи неправилно рожденото име на Владимир Полянов. Като се замислиш, то е все едно да се напише черно на бяло: Жак Русо... Пол Сартр... или Ив Кусто (че кой ли културен човек би го сторил?!) – вместо установените от фактологията и вековете Жан-Жак Русо, Жан-Пол Сартр & Жак-Ив Кусто.

За съжаление, и тук личи дългата ръка на българската Уикипедия, чиито сътрудници неведнъж са поднасяли грешна информация. Тъкмо в уикипедианската страница за Владимир Полянов четем, че малкото му име е Георги. Георги – и точка! С бащино Иванов и фамилно Тодоров. Изкушен от желанието за бърза справка, журналистът „копва“ в Уикипедията, вади неточни (в случая) битове и без да ги сверява от друг, по-надежден източник, ги размножава спрямо нищо неподозиращите, доверили му се читатели.

Точно така се е случило и с Явор Цанев от Русе, който в брой 4/2016 г. на собственото си списание ● Дракус ● обявява не без eнтусиазъм: А истинското име на Владимир Полянов, мили известни библиографи, е Георги Иванов Тодоров. Задължително е да споменавате това (особено в библиография), а редакторите и издателите на вашите трудове също да го знаят, пък после да опитват да се кичат с титлата „наследници“.

И понеже това не е първото пропадане на г-н Цанев в информационните капани на Уикипедията (виж няколкото коментара към този мемоар – http://trubadurs.com/2016/11/22/memoir-za-svetoslav-minkov-20161122/), няма смисъл да питаме нито къде е гледал той като автор и издател на себе си, нито пък какво е проверявала редакторката на списание „Дракус“ Кети Илиева...

** Изразът „... обаче угасна и тази работа“ може да се разглежда двустранно: като евфемизъм и като свидетелство, че не са били набрани абонати за новосъздадената поредица. А инак от нея се явяват на бял свят две номерирани книжки – „Разкази“ от Емил Верхарн и „Из дневника на едно портокалено дърво“ от Ханс Хайнц Еверс (все през годината MCMXXV). Техните корици са дело на бъдещия народен художник Дечко Узунов; на вторите им страници долу стои информацията: Излиза подъ редакцията на Свет. Минковъ и Вл. Поляновъ, и в изящното им оформление личи вещата ръка на издателя естет Филип Чипев.

* * *

Свидетелства артистът Мирослав МИНДОВ
(споменът му излиза в брой 21/2017 г. на вестник „Минаха години“):


„Сънищата ми са свързани с книги, постановки, хора и образи. Оживяват в мен отново годините 1937, 38, 39, когато специализирах театрална режисура в Полша при знаменития Леон Шилер. Тази енергия за усъвършенстване и изкуство не угасва в мене. Полската драматургия и театрална естетика създадоха във възгледа ми широк прозорец към света и театъра...“

Така започна моят последен разговор с Владимир Полянов – писателя, режисьора, драматурга... След няколко месеца той щеше да навърши деветдесет години! Срещу мен стоеше бледен, аскетично благороден човек. Буйните прошарени коси, блясъкът в очите разкриваха артистичната природа на художник. Когато го попитах какво е за него животът, той, без да се замисли, отговори:

„Една стръмна пътека нагоре и все нагоре. Уморителна пътека, по която ние не спираме! Животът е детството и старостта, радостта и щастието, мъката и болката... Ето, аз на тази възраст все още всекидневно работя върху последни корекции на написаното. Спохождат ме неосъществени образи. Равносметките на доброто и злото, на истината и лъжат тежат в съзнанието ми непрестанно.

Трудно е да реализираш докрай всичко, което е в сърцето ти. Живея с образа на майка ми, с най-скъпите ми хора, които оставиха в мен доброта и обич. Песните на майка ми, Русе, където съм се родил, и Дунав имат своето най-съкровено кътче в душата ми. През целия си живот съм се стремял да се докосна до истините за родината, до раните на земята и народа. Вървя срещу времето. Литературата и театърът си дават постоянни срещи в мен. В литературата търся горещия порив на театъра, красотата на словото, безкрайността на разказа, в театъра – силата на истинската литература, драматизма на събитията, мащабността на действието и страстите...

Изпитвал съм жажда да откривам механизма на мъчителното и трагичното. Преживяното ми предоставяше твърде малко сюжети.“

Владимир Полянов следва медицина и философия във Виена и Мюнхен, а по-късно – театрална режисура във Варшава. Вече студент, печата в различни списания и вестници. Работи като редактор, в Народната библиотека, в Министерството на просветата. За известен период е директор на Народния театър и опера в София, режисьор в Младежкия театър, Пловдив, Русе, Бургас, Разград, Смолян... Основател е на Държавната театрална школа и неин директор през 1942 г.

„Стремях се да открия истини, които вдигат завесите пред всички бляскави и трагични превъплъщения на живота, полутоновете на думите, скритите гласове на съзнанието, пулсиращата тежест на най-малките събития, реалността на най-незначителните факти, психологическите конфликти и нежност, до които преди това почти никой не се е докосвал.“

Стоим един срещу друг. Очите на писателя излъчват блясъци на човешко благородство и жизнелюбие. А аз имам чувство, че границата между живота и смъртта е безпределно ясна.

Октомври 1988 г.

ооооооооооооооооооооооооооооо

Блока подготви: Наталия МАРИНОВА

[alexandrit]

Годишнини под знака на многоокия великан:

115 от рождението на Светослав Минков,

95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“

и 25 от основаването на ИК „Аргус“
____________________________________________


НОВИ НАГРАДИ за род(e)ните фантасти

На осми декември м.г. в НДК издателство „Аргус“ отбеляза по подобаващ начин своята 15-годишнина. Бяха представени най-новите книги на фирмата и се раздадоха призовете от осмия пореден конкурс за непубликувана проза „Аргус – фантастика през 100 очи“. Този път те отидоха при Андрея Илиев, Атанас П. Славов, Ивайло Иванов, Янчо Чолаков и др. Накрая беше организиран малък, но приятен коктейл.

Преди коктейла се връчи и новоучредената награда „А р г у с“ за принос в развитието на жанра на въображението. За 2007 година я получиха, както следва:
* Светослав Минков (по случай 105-годишнината от рождението му) – взе я неговият внук Светослав Танев;
* Любен Дилов (по повод 80-годишнината от рождението на писателя) – отнесе я Любен Дилов-син;
* и Александър Карапанчев (който единствен работи в това издателство от неговото основаване, та досега) – разбира се, той я пое собственоръчно.

Тази награда представлява почетен диплом плюс плакет и се обвързва символично с другия „Аргус“ – първото в света издателство, специализирано за фантастика и просъществувало само през далечната 1922 година.

Първа публикация във: фензина „Фентернет“, брой 1 от 2008 г.




Любен ДИЛОВ на по-млади години. Негова книга излиза и в издателство „Аргус“ – солиден том от поредицата
„Н е з а б р а в и м о“, редактирана от Емануел Икономов и Александър Карапанчев

[alexandrit]

Годишнини под знака на многоокия великан:

● 115 от рождението на Светослав Минков,

● 95 от създаването на книгоиздателство „Аргусъ“

и ● 25 от основаването на ИК „Аргус“
___________________________________________


Емануел Икономов е роден през 1960 г. в София. След като завършва кибернетика в Германия, се занимава с научноизследователска, а после с мениджърска дейност.
Белетрист, преводач, журналист, през 1990 г. се заема с издателски бизнес. Основава поредицата „Нова българска фантастика“ и конкурса „Аргус – фантастика през 100 очи“. От 2013 г. е президент на AIEP – Международната асоциация на писателите криминалисти. Носител на няколко литературни награди. Превеждан е в чужбина.
През последните години Националният литературен музей получи като дарение цялата продукция на издателствата „Аргус“ и „ЕГИ“, управлявани от Икономов.


ДНЕС БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА СЕ НУЖДАЕ
ОТ ВЪЗРОЖДЕНСКИ ДУХ ПОВЕЧЕ ОТ ВСЯКОГА

◄ С Емануел ИКОНОМОВ разговаря Марина Миланова

М. М.: Известен сте като човек с много лица и амплоа, между които писател и преводач, издател и бизнесмен. В ролята на какъв бихте се представили на читателите на „Известия на Националния литературен музей“?
Е. И.: Когато става дума за българска литература, мисля, че основното трябва да е като издател. Бих си пожелал също и като писател, но нека оставя това за в бъдеще.

М. М.: Вие и сега сте автор на дузина книги. Какво очаквате да се промени тепърва?
Е. И.: Най-малкото да ми остане време за някои по-сериозни творчески планове. В момента успявам да отделя нужното внимание предимно на късите форми, най-вече на разказа и особено на гротеската през последните години.

М. М.: Защо решихте като издател да се насочите към българските книги, след като самият вие като преводач от трите основни западни езика сте били доста по-близо до чуждестранните?
Е. И.: В днешно време всеки може да издава вносна литература, но това е просто бизнес: трябва да плати авторски права, да възложи превода и отпечатването, а после да се помъчи да си възвърне от продажбите най-малкото инвестициите. Докато от българската едва ли може да очаква същия успех на нашия пазар. Но няма да се спирам тук на причините, поради които родните автори не се уважават от сънародниците им читатели.

М. М.: Ако от българските произведения не се печели, защо тогава ги издавате?
Е. И.: Първо, не е задължително те да са на загуба – сред тях има книги, които се продават достатъчно добре. Второ, печалбата може да е основната цел на пазарната икономика, но когато става дума за литература и най-вече българска, предпочитам да говорим за култура и ценности, които не се измерват само със счетоводни резултати. Ако човек направи равносметка, ще установи, че много родни книги, към които повечето издатели и читатели у нас са се отнесли първоначално с високомерно пренебрежение, са спечелили национални и международни награди и са донесли ако не пари, то място и слава на литературната сцена. Тогава човек може да изпита най-малкото морално удовлетворение от направеното – не толкова от самото издаване, колкото от подадената ръка на един бъдещ писател. Признавам обаче, че за да го стори, трябва да е обладан от силен възрожденски дух.

М. М.: Има ли нужда днешна България от подобно отношение?
Е. И.: Повече от всякога, бих казал. Литературата, че и цялата култура у нас има нужда от разбиране и подкрепа, каквото сега почти не среща. Не би било редно да се винят само родните читатели, ако погледнем, че нито държавата, нито бизнесът, нито медиите най-вече не работят за българските творци и техните произведения. Без да коментирам очевидните изключения или по-точно чии и какви продукти се рекламират в публичното пространство, защото според мен те не се вписват в понятието културни ценности. Но дори и те не могат да променят съотношението между национално и вносно. Колко често срещате у нас коментар, камо ли реклама за нещо качествено и стойностно от български автори? И колко пъти сте се подлъгвали да си купите „бестселър“, който при прочит ви е разочаровал?



9, 8, 7, 6, 5... http://emanuel-ikonomov.info/

М. М.: Какви според вас са проблемите на добрата литература в днешно време?
Е. И.: Нека започнем с това, че шансът ѝ да бъде забелязана е доста малък. Както и че стимулите за писателите да я създават са предимно в собственото им съзнание. Въпросът е, че и по света, и у нас един автор не може да живее само с писане, ако не влезе в списъка на бестселърите. А парадоксът е, че дори да влезе, това съвсем не означава, че бестселър винаги е синоним на качествена литература. Защото действат пазарните принципи и например в САЩ книгата, която се продава най-много, се смята автоматично за най-хубава – да, за нейните издатели и най-вече за техните счетоводители. Но може ли да се сравнява масова култура с истинско произведение на изкуството? В днешно време литературата се е превърнала в поредния продукт, който предприемачите искат да продадат единствено за собствена финансова изгода. Те диктуват кое е добро и кое – не, те възлагат на автора какво и как да напише според модните течения на деня и не оставят на читателя възможност за избор. В Европа поне книгите се отличават най-вече с различни награди, което да помогне на човек да се ориентира, да знае какво може да очаква. Но в повечето европейски страни държавата се ангажира за развитието на националната култура, подкрепя най-напред утвърждаването на авторите си на местния пазар, а след това дори се опитва да им отвори път и в чужбина, като финансира преводите им на други езици. За съжаление обаче дори това не е достатъчно и рядко европейските автори могат да се откроят сред лавината от американски книги. А шансовете им да се преборят за място на пазара отвъд океана са още по-нищожни, защото там властва неписан литературен протекционизъм.

М. М.: Едва ли ние можем да решим такива глобални проблеми, след като изглежда не се справяме добре със собствените си. Но да се върнем към вашите тъй наречени възрожденски прояви. Какво правите вие в подкрепа на родната култура?
Е. И.: Издателство АРГУС поддържа от години собствена програма за насърчаване и развитие на съвременната българска литература, в рамките на която издава по дузина книги годишно. След всичкия изразен дотук
песимизъм искам да благодаря както на Националния център за книгата, така и на всички останали съмишленици, които ни подкрепят в тази насока. Бих желал, разбира се, те да са повече, но и финансиране на една от десет публикации е добре дошло. Затова пък можем да се похвалим, че също поне една десета от книгите се продават изключително добре.

М. М.: Това много ли е, или малко?
Е. И.: Бих казал, нормално. Историята показва, че времето отсява около десет процента, които намират място в културното наследство на цивилизацията. Това може и да не са същите, които са пожънали пазарен успех. Но ако бяха по-малко, щеше да означава, че сме на грешен път в подбора си. От друга страна, ако печалбите бяха повече, издателите навярно щяха да се бият за произведенията на родните писатели.

М. М.: Откога издаването на книги от български автори е основен акцент в програмата ви и какво е донесло това?
Е. И.: Пренасочването от преводна към предимно национална литература в издателство АРГУС стана през 1999 година. Едновременно стартираха два проекта – във фантастичния и в криминалния жанр. За проведения във Варна конгрес на Международната асоциация на писателите криминалисти А1ЕР бе подготвена представителна антология на съвременното българско крими „Един мъртвец повече“. Оттогава в поредицата 100% КРИМИ се публикуват предимно наши автори. През същата година започна да излиза и библиотека „Нова българска фантастика“ – проект, който в действителност бях замислил десет години по-рано. Под номер 1 в нея бе включен романът „Десетият праведник“ на Любомир Николов, определен по-късно за най-добрата книга от българската фантастика за последното десетилетие на двайсети век. Година след това поредицата ми донесе награда „Еврокон“ за принос в развитието на фантастичния жанр. Междувременно други книги и техните автори също спечелиха множество национални и международни литературни отличия – нещо, което нямаше да е възможно, ако тези книги не бяха видели бял свят. Освен признание, престиж и награди публикуването на българска литература носи също много злоба и завист, които изглежда са характерен отклик за всички възрожденски начинания у нас.

М.М.: Освен поредицата за фантастика вие организирате и литературен конкурс. Какви са ви впечатленията от него?
Е. И.: От 2000-та всяка година се провежда конкурсът „АРГУС – фантастика през 100 очи“ за непубликувани произведения в жанра. След което в поредицата на издателството излизат както отличените романи, така и наградени и избрани разкази в антологиите „Хоризонти“. Конкурсът привлече както вече утвърдени автори, така и много млади, които дебютираха в него – мнозина от тях успешно. Някои дори вече са писатели на българската литературна сцена с две-три книги. Много се радвам, че у нас освен читатели има и даровито поколение, което може би ще промени отношението и съотношението на българския книжен пазар в бъдеще.

М. М.: Какви други литературни проекти готвите в момента?
Е. И.: Подготвям като съставител третото издание на годишния алманах „Български фантастични ВАЯНИЯ“ на издателство ЕГИ. С тази инициатива през 2004 година се опитах да предложа нещо по-различно и по-качествено на фона на родното книгоиздаване в бранша. Годишникът включва своеобразен фантастичен калейдоскоп – като се започне от проза, поезия, драматургия, критика, есета, интервюта и се стигне до представянето на фантастична живопис в графики и в цветно приложение. Колкото до по-високото качество, оценките на алманаха от критици и читатели го потвърдиха, но се надявам също то да продължи да се поддържа, което не е никак лесно. До края на 2006-а ще се появи и първата книга от поредицата „Незабравимо“ на издателство АРГУС, която цели да представи отново най-добрите или „незабравими“ произведения на избран наш автор, които от доста време не са достъпни за съвременната публика. Първоначално са планирани книги отново във фантастичния жанр, но не бих казал, че ще се ограничим с него. Друг проект, замислен също от години, който трябва да стартира през 2007-а, е наречен КЕТИ – това е специализирана библиотека „Критика, есеистика, теория и история“, която да обхваща развитието на фантастичния, а може би и на криминалния жанр.

М. М.: Както виждам, идеи не ви липсват. Националният литературен музей ще очаква отново да ги реализирате успешно, както и ще се радва на сътрудничество с вас. Защото не забравяме, че вие сте също и негов дарител. Кое ви кара да го правите?
Е. И.: Навярно подходящият отговор отново ще е възрожденският дух. Да, смятам, че българската литература има нужда от него. И подкрепата може да е разностранна – както в издаването и утвърждаването на родните автори, така и в насърчаването на техните читатели, което е най-добрата реклама. Затова издателство АРГУС неведнъж е правило дарения на Народната библиотека, на читалища, на Литературния музей, а през тази година дори е водещо в дарителската кампания под егидата на президента в подкрепа на читалищните библиотеки в страната. Много бих искал този пример да подскаже на онези, които желаят и могат, че българската литература е и ще остане това, което ние сами направим за нея.

Първа публикация в: бюлетина „Известия на Националния литературен музей“, том IV // 2006 година