Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

[alexandrit]

Сънародник и колега на Жул Верн стана на 70

КАРНАВАЛ ПО ЕВРОПЕЙСКИ

● Александър КАРАПАНЧЕВ

Според една дивна старогръцка легенда тялото на великана Аргус е обсипано с безброй очи. Благодарение на своята щедра анатомия по-късно той се превръща в олицетворение на звездното небе. Надвесил се над планетата ни, митичният колос оглежда с хилядите си лъчисти зеници човешкия род и, разбира се, забелязва всичко по-интересно в делата му.

И ето че наскоро Аргус откри няколко чудновати селения, оплетени с пъстроцветни карнавални серпентини. Там избухваха необикновени фойерверки от птици и риби; отекваха хищни аплодисменти откъм Морето на джуджетата; а в здрача се промъкваха напудрените сенки на Пазителите на Словото, шепнейки си ту като момиченца, ту като лукави старци. Така, отявлен почитател на крилатата фантазия и в последно време попреситен от нейните американски варианти, гигантът се увлече от романа „Железен карнавал“.

За легендарния великан не представляваше никаква трудност да научи разнообразни шарени подробности за автора Серж Брюсоло. Четейки едновременно десетина справочници, Аргус узна, че въпросният писател е роден в Париж на 31 май преди 44 години. „Но той е млад досущ като античен мъдрец!“ – помисли си звездоокият фен и се задълбочи по-нататък. Завършил блестящо литература и история на езика (дипломната му работа под наслов „Естетика в техниката на писане“ е посветена на Ален Роб-Грийе), Брюсоло изцяло се потапя в белетристичния занаят. Отначало е слабо продуктивен, защото не продължава заниманията си, преди да публикува нещо. Първият му ярък успех идва с новелата „Фъниуей“ (1979), която грабва Голямата награда за френска фантастика. После сякаш се отпушва бутилка на Шехеразада и оттам избликва все по-буен, все по-примамлив поток от заглавия.

Докато Аргус се запознаваше с пищния библиографски списък на французина, очите му се разискряха от асоциации, предчувствия и мечти на жаден читател. Тук бяха книгите „Вълчи шепот“, „Мерки за незабавната евакуация на музеите-призраци“, „Нощта на бомбардировача“ и „Операция „Месоядни заключалки“; личаха също „Глетчеров булевард“, „Кошмар под наем“, „Посетителят без лице“, „Прокълнатата ризница“ и „Вкоренените зверове“... Уви, просто няма място да изредим всичко, понеже според някои познавачи романите на Серж Брюсоло вече надхвърлят 7-8 дузини! Не само фантастика, но и хорър, и т.нар. сериозна проза, и криминални истории, и...





С удивително работохолично темпо Серж сипе нови творби, прави сценарии, строи уникалната си словесна машина и събира завидна колекция от призове. Бляскави, престижни, в най-различни жанрове, те са цяло съзвездие! Връчват му ги за къси и дълги форми, удостояват го с наградата „Едмон Локар“ за най-добър съспенс, а феновете му поднасят своето отличие „Рони-старши“. Не го подминават нито „Златен Граули ‘82“ на НФ фестивала в Мец, нито „Аполо ‘83“, да не говорим за бестселъри на месеца или сезона. И нищо чудно, че Брюсоло единствен от колегите си фантасти гостува в прочутото литературно предаване „Апострофи“ на телевизионната звезда Бернар Пиво.

„Ох – сепва се тук великанът Аргус, – нали бях поканен на карнавал? И то не какъв да е, ами железен!“

Да, когато имаш хиляди сияйни очи, е лесно да прочетеш на един дъх всяка книга. Изгълтал романа на Серж, старогръцкият гигант се отпуска с наслада в небето, за да обобщи впечатленията си. Оказва се, че той е открил твърде интересен автор – умел конструктор на сюжета, който грижливо подготвя своите неочаквани ходове, майстор на тревожната атмосфера, писател с дръзко отвинтена фантазия. Особено удоволствие на Аргус доставя разноликата дарба на французина да пише осезаемо за всичко, до което се допре: благодарение на това читателят вижда букети от багри и линии, вдишва аромати на сладкиши или блатни изпарения, чува и най-крехкия шум от разиграващите се събития, докосва нещата сякаш със собствените си ръце, език и душа. Наистина тази тотална сетивност на Брюсоло придава напълно самобитно звучене на романа.

Казано с две думи, „Железен карнавал“ е задъханата история на няколко търсачи, впуснали се в съдбоносно преследване на промени, идеали, загадки. Приключения ли? О, има ги колкото си щете и отгоре. Давид и чернокосата Сирс, капитан Орноз, ловкинята Тереза и компания са упорити глави, трудно се отчайват, жертвоготовни са, без да забравят високите си цели. Да не пропуснем и почти фаустовския въпрос за бързо спечелената втора младост, която се оказва непосилно бреме за стареца Давид, отърсил се извeднъж от своите костенуркови бръчки. И онзи рядко срещан у други фантасти подем на словото, който блика от книгата и те тегли да я четеш по-нататък – това се дължи, разбира се, не само на прочутата парола „екшън“.

Карнавалната въртележка на явни и тайни маски, на смъртоносни перипетии и пъстри декори се придружава от куп изобретения на сякаш неизтощимия Серж Брюсоло. Тук са лакомствата на марсианските бижутери сладкари (м-м, те са като че излезли под фееричното перо на Флобер или Ди Лампедуза); тук се плиска уникалното като идея Море на джуджетата и се вие зловещата фарандола на роботите; тук най-сетне са тъй поетичните кръстоски на екологичната симбиоза, превърнали устата на стария Бъди в жужащ пчелен кошер... Драматизъм, философия, лирика, ужас – Брюсоло ни показва действително замайващ карнавал от възможности.

„Чудна работа! – въздиша Аргус. – Въпреки стихийната си продуктивност този човек съвсем не е занаятчия, който лекомислено превръща страниците във все по-тлъсти банкови сметки. Ех, понякога го избива на повечко натурализъм, тормози го излишна обяснителност или барокова претрупаност на фразата, ала всичко това изгаря като наръч съчки в пожара на писателския му размах!“

Великанът не забравя да отбележи, че Серж е автор с широк културен хоризонт (как вещо се справя с корабната терминология например!). Някои критици поставят французина между Едгар По и Достоевски, други търсят паралели с картините на Йеронимус Бош, трети навярно ще открият родствена прилика с капричиите на Е. Т. А. Хофман. Тия сравнения безспорно добавят по-ясни черти към портрета му, но над всички тях все пак витае изречението на Мопасан: „Няма по-чудесна страна от мозъка на големия писател“. Сякаш е казано точно за създателя на „Железен карнавал“.

И ето че легендарният Аргус се запалва от жаждата да прочете още книги от парижанина, да преживее нови приключения на действието и богатата мисъл, да посети непознати му селения на европейската Тера Фантазия, които съвсем не са по-лоши от американските, нито пък са някаква огромна рядкост. Дано и българските издатели успеят да защитят тази идея, за да видим на пазара поредица от романи на Серж Брюсоло – така, както е вече в много страни по света.

Първа публикация в: Серж Брюсоло. Железен карнавал. – Преведе от френски: Любомир Найденов. – Поредица „Фантастика“ № 012. – София, А р г у с, 1995.

● Пряко допълнение от 2021 година. По онова време книгите на „Аргус“ се печатаха в тогавашната може би най-голяма печатница в България – БАЛКАН ПРЕС... Случи се тъй, че най-напред кориците ни се произвеждаха на двуцветна машина, а пък на нея се трудеше един печатар, който не си даваше много-много зор и съответно не измиваше качествено своя агрегат, преди да подкара следващата двойка цветове. Не току-така колегите му полиграфисти го бяха нарекли Мърльо (истинското му име не съм запомнил, обаче никак не съжалявам за това). В резултат на Мърльовите действия няколко аргуски корици бяха потъмнели, недостатъчно естетично отпечатани – сред тях са например „Железен карнавал“ от Брюсоло, заглавия на Станислав Лем, на Франк Хърбърт и пр. ... За наш късмет, скоро бяхме пренасочени към 4-цветна машина в същия цех и лицата на поредицата ни вече можеха да грейнат с оная красота, която им осигуряваше много талантливият художник Момчил Митев. Една от отлично отпечатаните такива бе корицата на Хайнлайновата „Луната е наставница сурова“ – и именно тази книга показа на публиката Петър Кърджилов, докато произнасяше своето похвално слово за „Аргус“ при удостояването му с наградата ГРАВИТОН. – Бел. АлК.

[linawas]

Мнение от linawas » 11 Сеп 2021, 14:37

ИК "Колибри" отбелязва 100-годишния юбилей на Станислав Лем (1921-2006) с две заглавия: "Свят на ръба" (с великия Лем разговаря Томаш Фиалковски) и знаковия роман "Соларис" (в нов превод на Лина Василева).
Публикациите са реализирани с любезното съдействие на Института на книгата в Краков (по програмите Sample Translation@POLAND и Program Translatorski@POLAND).

Станислав Лем
Свят на ръба

Превод от полски Лина Василева

РАЗГОВОР № 8

ЗА УПАДЪКА НА ВИЗУАЛНИТЕ ИЗКУСТВА,
ПОГРЕШНИТЕ ПЪТИЩА НА КУЛТУРАТА
И МЕРКАНТИЛНИЯ ТРИУМФ

От вашите отговори на тема съвременна култура може да се сглоби строен и заядлив памфлет. Нещата наистина ли изглеждат толкова зле?

Според мен съвременната култура не е в най-добрата си форма. Прочетох едно дълго есе на Стефан Моравски за постмодернизма. Все още обаче стоя близо до категоричното мнение на Ян Юзеф Шчепански, който преди няколко години каза в Познан на някаква конференция, че такова нещо като постмодернизъм изобщо не съществува. С това той предизвика огромното възмущение на всички присъстващи, които се опитаха да го склонят да промени мнението си, но не би, понеже Шчепански е инат. А пък да се вкарват умрели преди петдесет години писатели в постмодернизма – щото и това се случва – ми изглежда пълен нонсенс.
Особено драстичен ми се струва упадъкът на визуалните изкуства. Ситуацията в тях ми прилича – с редки изключения – на приказката за новите дрехи на царя: царят е гол. Някаква дама ще цапне с четката, правейки голямо петно, и това е вече велико изкуство.
Имам брой на „Одра“, пълен с такива черни петна на бял фон. Едно време се говореше за две школи във френската живопис: crachage spontane и crachage dirige. Художникът пълни устата си с вода и плюе върху платното; прави това на сляпо, със затворени очи, и това е spontane, или пък се цели в някаква точка и това е dirige. Слава богу, аз няма защо да се тревожа, моят опит в пластичното изкуство е малък, въпреки че моите собственоръчно направени рисунки към „Звездни дневници“ неотдавна се продадоха на търг по 750 злоти.
Не е чак дотам зле – явно мога да си изкарвам пари с рисуване, пред мен се открива голямо бъдеще.

Говорейки обаче сериозно: аз съм дълбоко обиден на съвременната пластика, която от различни петна, стичания и дявол знае още какво създава произведения на изкуството.

Това все пак остава в границите на картината като предмет. Но днес някои сърцато свеждат из-куството до вербално описание на идеи или концепции, чийто материален израз се превръща в условност.
Мога да бъда агностик на стотна степен или каквото друго си искате, ала когато чета, че някакъв художник е натикал разпятието в съд с урина, всичко в мен се бунтува. В Берлин веднъж отидох на изложба под наслов „Над водата“. Една до друга бяха подредени около двеста пластмасови кофи с вода и именно това беше изложбата. Обявих: не искам да имам нищо общо с този род изкуство.

Именно за нещо такова говорех: вече съществува единствено хрумването, при това банално, а неговото предметно съответствие е без значение.

Шарените петна от теста на Роршах не са лишени донякъде от естетическа стойност – всеки може да ги интерпретира различно. Като младши асистент на доктор Хойновски изследвах с този тест голям брой хора, включително и жена си, протоколите все още лежат някъде...
Сигурно сте виждали нещата на Хашор. По-рано неговите работи бяха много интересни и оригинални, това обаче е, както казват германците, ein Holzweg, път, който не води доникъде, авторът не може да върви безкрайно по него, защото се превръща в подражател на самия себе си.

Има една съвсем нова област на изкуството, използваща съвременни техники, видео и компютри. На изложбите се прожектират филми, абстрактни или точно обратното – запис на някаква конкретна случка.

В краковската Академия за изящни изкуства имаше един ректор, който прожектираше на екрана странни разноцветни петна. Изглеждаше доста красиво, но нали е достатъчно да вземеш детски калейдоскоп, за да си припомниш, че самият факт на геометризиране и симетризиране на случайно подредени картинки има естетичен ефект. Просто ние сме с нагласата на потребители, но на мен ми се струва, че изкуството е съвсем друго нещо.

Подобен ефект дава и силно увеличената фотография на една снежинка.

Снежинката може да изкристализира по огромен брой начини. Фракталите на Манделброт също имат естетична стойност.
Мен ме тревожи това, че хората по света не протестират против глупостта. Видно е, че снобизмът няма граници. Като внушиш на хората, че изгладените от водното течение камъни в Раба са забележително произведение на изкуството, понеже са изложени в галерия, те смятат, че трябва да уважат това мнение и да се възхищават от камъните: вървят и разглеждат. А ако става дума за скулптурата, там като цяло е нещо страшно. Паметниците насред зелената площ на берлинския Kurfurstendamm винаги са ме дразнели, когато минавах край тях: те изглеждат като излети от бронз усукани колони от засъхнали екскременти, излезли от карантиите на някой Кинг Конг. Там има също автомобили, наполовина втопени в бетон, и други неща, произхождащи от време предишно и вече позабравено, преди Бойс да ни просвети, че е достатъчно да вземеш чук и да почнеш да налагаш стола с него. Когато работниците почистваха моя кабинет след ремонт, изнесоха по погрешка част от неговите забележителни творби като боклук.
Струва ми се, че един от главните белези на нашата епоха е премахването на границата между произведението на изкуството и обикновения боклук, между майсторството и посредствеността. (…)
* * *

[alexandrit]

■ Ето че през този август се навършиха 30 години от излизането на „Конан варваринът“ – първата книга * на първото частно бг издателство „О р ф и я“, специално профилирано за фантастика. Изпълниха се и 30 години от основаването на тая издателска къща, която, образно казано, танцува само две лета. Уви, съдба, както беше казал някъде Виктор Юго!... Да си спомним и за хората, работили от сърце, душа и ум за въпросната ИК: Александър Карапанчев, Атанас П. Славов, Димитър Ленгечев, Ивайло Рунев (първи президент на СД „Орфия“), Любомир Николов-Нарви, Росица Панайотова и Светослав Николов. Те подготвиха общо 19 книги **, след което – поради неочакван вътрешен конфликт – се разпръснаха на разни страни, обаче все пак влязоха в историята на родната ни Тера Фантазия. Че даже и досега упорито, понякога новаторски продължават да влизат в нейните малки или по-големи страници...

БАЩАТА НА КОНАН

Автор: Ивайло РУНЕВ (1943–1994)

След преминалия с огромен успех по екраните на страната филм „Конан варваринът“ българският читател сега има възможност да се запознае и с оригиналните разкази, дали основата на филма. Разликите между екранната и литературната версия, а така също някои неясни за българската ни публика моменти пораждат необходимостта от един, макар и бегъл поглед към живота и творчеството на създалия леггендата за Конан – американския писател Робърт Ървин Хауърд.

Той е роден на 22 януари 1906 г. в малкия тексаски град Пийстър, но по-голямата част от живота си прекарва в Крос Плейнс – център на провинция, известна най-вече с нефта и каубоите си. Баща му бил лекар и се гордеел, че произхожда от род на пионери, заселили Дивия запад. Това обстоятелство обаче не е достатъчно силен дразнител за въображението на Хауърд и той предпочита да търси героите си в други „ловни полета“. Саможив по характер, чувствителен и избухлив, младият писател се усеща като неудачник в атмосферата на малкия консервативен град въпреки внушителната си физика – на 18 години той е висок над 1,80 м и тежи около 90 кг, занимава се усилено с бокс и езда...

Хауърд дебютира като писател едва 18-годишен, след завършен с отличие колеж, но неуспял да се отърси от стеснителността си, която крие зад множество псевдоними: Патрик Хауърд, Патрик Ървин, Сам Уолсър... Необходими са му няколко години, за да преодолее съмненията в литературния си талант и през последното десетилетие от живота си (1927–1936) той публикува в т.нар. пълп-списания огромен обем произведения на различна тематика – спортна, историческа, приключенска, фантастика, детектив, уестърн... Още ненавършил тридесет, Хауърд печели повече дори от местния банкер.

Успехът обаче не го прави щастлив. Едрият, силен и красив като героите си мъж остава все пак неприспособим към действителността, а през последните няколко години от своя живот все по-често говори за самоубийство. Фаталният миг настъпва, когато получава известие, че майка му е на прага на смъртта. В невъзможност да понесе това обстоятелство, Хауърд се застрелва, оставяйки след себе си около стотина разказа, повечето от които са публикувани в списанието Weird Tales („Странни истории“). В тях той се откроява като талантлив разказвач, способен да увлече читателите чрез завладяващо и стремително развиващо се действие. Героите му от различните цикли – Конан, Бран Мак Морн, Търлоф О’Брайън, Соломон Кейн и др., са все мъже с могъща мускулатура, горещи страсти и неукротима воля, смело крачещи в живота, без да се страхуват от никого и от нищо. Всъщност ето как самият писател обяснява предпочитанията си към този тип литературни образи: „Поставяш ги в безизходна ситуация, но няма нужда да си блъскаш главата в измислянето на хитроумен план за спасението им. Те са твърде простодушни и знаят само един начин за излизане от положението – да стрелят, да колят и да си проправят път сред редиците на враговете си, сеейки смърт“.

Безспорно най-популярният герой на автора е варваринът Конан. Арена на приключенията му са множеството „сияйни кралства“ в измислената от писателя Хайборейска епоха преди около 12 хиляди години, тоест по времето между предполагаемото потъване на Атлантида и възхода на древния Египет, за което вече съществуват достатъчно много и достоверни исторически данни. Не може да се отрече, че Хауърд намира изключително сполучлив „терен“ за могъщата си фантазия. Това му позволява с лекота да води своя герой през множество невероятни приключения в един измислен, но по своему достоверен свят, свят със собствена история, география, флора и фауна, свят, в който науката и техниката са заменени с магия, а свръхестественото е всекидневен спътник на човека.

Първа публикация в: Робърт Хауърд. Конан варваринът ***. – Сборник с приключенска фантастика. – Преводачи: Румяна Божкова и Людмил Мартинов. – Библиотека „Фантастика“ № 001. – София, Орфия, 1991.
_____________________

* Както е известно, тъкмо това томче-сефте отпуши гейзера на литературната конаниада у нас. По някое време в София съществуваше и Националният клуб за фентъзи и хорър „Конан“, основан от фена и писателя Пламен Митрев. Всъщност този клуб не е изчезнал, преименува се в „Цитаделата“ (с председател Александър Драганов) и активно поддържа едноименен интересен сайт.
** След разпадането на първата „Орфия“ изданията със запазената ѝ марка вече се публикуваха от „Орфия“ с управител Веселин Ивайлов Рунев.
*** Редакторите на тая книга (Александър Карапанчев и Светослав Николов) подготвиха още един сборник на Хауърд. Озаглавен също така „Конан варваринът“ и със съвсем същата юначна корица като първия „Конан“, но с различни текстове, той излезе в издателство -Р о л и с-, което не поиска никакво разрешение от редколегията на орфийци. Какво да се прави: американска литература, ама навремето изобилно напръскана с байганьовски „парфюм“! Здраве да е, по всяка вероятност почитателите на хайборейската конаниада изобщо не са го усетили... – Бележки на alexandrit.

[alexandrit]

о 75 години от рождението му



● Понякога тъгувам за изчезналите от София хубави руски книжарници – сещам се например за тези на булевард „Дондуков“ или пък на кръстовището „Алабин“–„Витоша“, където в по-ново време бързо се изпълни USA повелята: да превърнем храма за духовна храна... в кракмаг за пържени картофки и кока-кола. Неголяма руска книжарница имаше и към Съюза на българските художници, в партера на „Шипка“ № 6. Веднъж там видях дебел пауново-шарен том от Р. А., на чиято задна корица се открояваше рекламата: От Асприн по-добър може да бъде само... Асприн. Не ще и дума, нестандартно и находчиво казано, а колко процента от това „крилато“ послание са верни, е друг въпрос – за по-високочели критици от мен. ●

НОВА ЗВЕЗДА НА ХУМОРА
И МАГИЯТА

Написа: Александър КАРАПАНЧЕВ

За нас той наистина е ново светило на жанра, но в Щатите и Европата отдавна е „пробил“, превръщайки се в един от най-печатаните и обичани фантасти. Първата ми среща с него стана чрез копие от руския самиздат, което – макар да беше преведено набързо и поокастрено – ме накара да си помисля: „Я, какъв мехлем за душата!“.

Робърт Лин Асприн идва на бял свят през 1946 година в Сейнт Джонс, Мичиган. И по-нататък животът му преминава под знака на този щат с индианско име. След малко ние впрочем ще видим как при нашия автор са се стекли отблясъци от различни нации, които дават необичайна творческа рецепта. Бъдещият писател израства недалеч от гиганта Детройт, по-точно – в просветното градче Ан Арбър. Тук се намира Мичиганският университет, където Робърт ще слуша лекции, а атмосферата е наситена с излъчването от множество книжарници, музеи, култури. Интересно е и друго: Асприн се явява първо поколение американец от филипинско-ирландски произход.

(Ето че сега разгърнах политическата карта на Земята, за да погледна знамената на Ирландия и островния комплекс Филипини. Наслаждавайки се на техните богати багри – от оранжево до бяло като сняг и от златно до морскосиньо, – аз си спомних, че някога исках да напиша статия под наслов „Американският отбор на… света“.

В нея щях да говоря колко всъщност са задължени щатските фантасти на своите европейски корени. Съдете сами: семейство Азимови емигрира от СССР, когато Айзък е на три годинки, в жилите на Саймък и Зелазни е текла чешка кръв, у Хайнлайн цял живот отеква немската му струна, а пък в името Ван Вогт „от самолет“ личи, че класикът има доста общо с Холандия…)

През бурната и противоречива виетнамска епоха Робърт Л. Асприн се записва в армията, после се уволнява и… И 12 години си пробива път като счетоводител в малък филиал на корпорацията „Ксерокс“. Бил е също сътрудник в отдела за микрофилми към споменатия по-горе университет. Така постепенно се оформя уникалният му възглед за хората около него. От 1978 той се хваща по-здраво за перото, преобразявайки се в професионален писател.

Осъзнал щедрите възможности на битието, фантастът дебютира с романа „Студената кешова война“ (чувствате ли тука отзвуци от счетоводното му поприще?). Бързо си спечелва известност като майстор на т.нар. игрова НФ, заредена със свеж хумор и действие. Робърт все още живее в градеца Ан Арбър, когато започват да излизат книгите от неговата поредица „Митични приключения“. Запомнете това заглавие-шапка, тъкмо то го превръща в световна величина. Както вече се досещате, вие сте разтворили том 1 от този прочут цикъл.



Ако трябва да обобщим, романите от въпросната сага се развиват в легендарно пространство-време, над чиито координати витае ароматът на тъй обичаните „Приказки от 1001 нощ“. Критиците и феновете наричат многотомния труд на Асприн твърде сериозен опит в полето на магията и меча. Нещо повече, те сравняват серията с ефекта, който някога е имало откриването на барута за военното изкуство: нов, вълнуващ начин да постигнеш набелязаните цели.

Някои от главните герои в поредицата са изобразени върху нашата живописна корица. Отляво е лукавата и зеленокоса Тананда, до нея крачи люспестият Аахз… ама хайде да не ставам толкова подробен. Забъркани в чудат коктейл от събития, персонажите на Робърт Асприн не понасят да бъдат статисти. Напротив, всички те се намесват с хъс в действието, извезвайки плътно и ярко тъканта на книгата. Ех, едни загубват магическите си умения, други пък с пот на челото ги усъвършенстват, но никога не се отказват от своите големи – за добро или за зло! – мишени. А почти над всяка тяхна стъпка свети усмивката на автора.

Да, мисля, че американецът със западно-източна кръв доста се е забавлявал, докато е пишел тези истории. Зад текста осезаемо се чувства душата на мъж, влюбен в приказките, вълшебствата, игрите от най-различен вид, включително с думичките. Особена свежест внася сякаш неизтощимият хумор, бликащ на няколко равнища. Той извира от комизма на случките, оцветява репликите, част от които са филигранно изпипани като епиграми, подава рогца от неологизми (например вампироплужеци и щукокостенурка), пръска искри чрез хиперболи, вицове, лафове, жаргон… Слава Богу, че фантастът не се е окопал в калейдоскопичния си свят, ами му влива допълнителен живот с ловко пародиране на куп клишета от жанра.

Съвсем не накрая Асприн добавя и друг щрих към своя многопластов портрет – той е също тънък лирик. Да вземем само описанието му на шарените дракони в измерението Дева: каква палитра от бои, пози, детайли! И макар словото в целия роман „Още един прекрасен мит“ да е енергично, мускулесто и без литературни пискюли, в него се усеща топла подводна струя от поезия. Така писателят атакува с разни оръжия хаоса, недодялаността на съвременното всекидневие. Че малко ли е това, щом човек се позамисли?

Решим ли да търсим мястото на Робърт Асприн в днешната планина от фентъзи книги, то несъмнено ще е някъде на върха. Там, където вече са стигнали майстори като Фармър, Марион Брадли, Зелазни, Кер. А ако прибавим в сметката тъй щедрия му хумор, спокойно можем да го съпоставим с любимците Дъглас Адамс и Тери Пратчет. Ала докато у двамата британски шегаджии напоследък личат умора, повторяемост, даже мрачновати нотки, Р. Л. Асприн продължава да твори с размах, да се изкачва все по-нагоре не само в текущите класации на бестселъри.

Дано с тези няколко странички съм успял да дам известна представа за новото откритие на „Аргус“. Може би тук е уместно да припомня афористика Оскар Уайлд: „По-ценно е да получиш удоволствие от една роза, отколкото да изследваш корена ѝ под микроскоп“. Затова привършвам с анонс от издателската ни кухня – същият преводач* работи за нас върху втория „митичен“ роман от същия автор.

Така че доскоро!

Първа публикация в: Робърт Асприн. Още един прекрасен мит. – Поредица „Фантастика“ № 39. – София: Аргус,1998.

* Става дума за Кънчо Кожухаров – писател и публицист, носител на най-престижната бг награда за фантастика „Гравитон“ в ролята си на преводач. Излезлите у нас още три митични аспринки могат да се видят под точен библиографски ъгъл в САЙТА ТУК. Бел. alex.