Сборна тема: ЮБИЛЕИ & ГОДИШНИНИ

[Кал]

Благодаря!

Набелязвам си го за „отпуската“ догодина – от април нататък...

[alexandrit]

■ 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *
____________________________________________________

С О К О Л О В – есе от Калин Николов

Преди около петнадесет години най-известното италианско списание „Епока“ отпечата в нещо като подлистници каталог, който имаше претенцията да представя световното изкуство от „началото“ му до днес. Човек не можеше да не изпита съжаление, че в хилядите репродукции нашият Изток, от Православието до Сталин, бе намерил твърде малко място. Така например „модерната“ ни епоха бе илюстрирана с колхозния празник на Александър Герасимов, с чудесната „Защита на Севастопол“ от Дейнека, шаблонен макет на Подмосковието, Ленин като супермен с изящна партийна главичка и Соколов...



Разбира се, Андрей Константинович Соколов не е непопулярен, макар че на никого в собствената му родина и през ум не е минавало да го слага в подобни класации, сборници и енциклопедии. Ясно: той е нещо друго, не е утъпканата пътека на следпередвижническото наследство, не е историческата битопис със сочещи златисти зари ръководители или с оптимисти на фонове от панелни квартали.

Соколов обаче е много по-същностен от изкуствоведската скука в схемите и напълно заслужава мястото, което му бе дадено от „Епока“. Ако погледнем към преживяното в детството си, когато радиоапаратите съобщаваха за Гагарин, Титов или Терешкова, пред очите ни (вгледайте се в кинолентата!) Гагарин отново ще марширува с развързани обувки, Никита Сергеевич ще бърше сълзите си и ще го приветства с размахана мека шапка, също като градски селянин... Естествено тогава ние не знаехме, че зад милите сълзи на съживилия за полет народа си човек след ужасите на Колима и Магадан стои напрежение, заради което в кабина за двама са летели трима космонавти и една жена, дори без скафандри, и скачванията са извършвани по най-примитивен и рискован начин, но с целия талант на изобретателната сиромашия... Хората вярваха, че ще ходят до Венера, когато не можеха да получат разрешение дори за съседния град, камо ли до друга държава; те проектираха космически конфигурации, заобиколени от москвичи и зисове; живееха в комунални крепости, четейки най-примитивните вестници, списвани в редакции, гъмжащи от доносници, политработници и лъжци...

Космическият дизайн на Андрей Соколов е старомоден, емблемен; неговите фантазии отстъпват пред онова, което чрез науката вече сме видели от Космоса. Неслучайно той започна да редува измислени с действителни пейзажи, но пак от „горното“ небе. Много от тях са правени в колектив с космонавта Леонов. Не е обаче дума да се доказва нашироко, че Соколов е своеобразен реформатор в своя свят на забранено модерно изкуство: подобно на руски Гоген, той бяга в бъдещето, бяга във времето (сякаш без друга възможност). Неговите несъвършенства не са малко: и е наивен понякога, и аматьор в някои фрактури, или пък тези традиционни колоритни ефекти... И все пак Соколов, именно Соколов е много присъщ на нашия Изток. Като „Хрушчовите“ идеи той лети в едни вселени и е готов на най-смели рискове, без да съзнава границите на битието или може би тъкмо заради това... Някога царят бе направил прочутия руски пейзажист Айвазовски адмирал... Жалко за днешното чиновничество...

Първа публикация в: списание „Ф а н т а с т и к а“ (през 1988, 1989 и 1990 година излизало под името „ФЕП“),
брой 5 от 1991 г.

* Повече подробности – в ей това информационно поле: http://nfnagradi.net/results-2016/. Б. ред.

ооооооооооооооооооооооооо

■ Богат БоНуС на космическа тематика – https://retro-futurism.livejournal.com/500421.html.

[alexandrit]

● 95 години от рождението на писателя

СЪС СИЛАТА НА ВОЛЯТА И ВЯРАТА

Итало КАЛВИНО (1923–1985)

Калейдоскоп от рицари... и дори една рицарка, която развява зеленото си наметало, докато препуска вихрено... Битки и любов... Необичайни герои от различни съсловия... и още любов... Бликащ хумор плюс невероятно чувство за абсурдизмите в живота...
Метафори – малки и големи... приказни или реални... щедри и понякога смайващи... Пъстра, вълнуваща сърцето и ума житейска философия... но и кристално бистър стил, който завладява читателя с непрестанно струящата от редовете му енергия...
... Така с няколко изречения можем да дадем само частична представа за повестта на Калвино „Несъществуващият рицар“, от която сега поместваме началните ѝ страници:

Войските на Франция бяха строени под червените стени на Париж. Карл Велики трябваше да направи преглед на своите рицари. Те стояха там вече цели три часа; беше горещ следобед в началото на лятото, малко навъсен и облачен; воините вряха в доспехите си като в гърнета на бавен огън. Не може да се каже, че сред неподвижната редица от конници нямаше вече някой премалял или задрямал от умора, но броните държаха всички еднакво изправени на седлата.
Внезапно прозвучаха три тръбни сигнала: перата на шлемовете трепнаха в неподвижния въздух, сякаш полюшнати от вятър, и веднага секна оня особен морски рев, който достигаше чак дотук; явно това беше хъркането на рицарите, приглушено от металните гърла на техните шлемове. Най-сетне ето го, съзряха го, че идва отдолу – Карл Велики бе възседнал един необикновено едър кон, брадата му бе отпусната на гърдите, а ръцете – върху топката на седлото. Царува и воюва, воюва и царува и така безкрай; той изглеждаше поостарял, откакто воините го бяха виждали за последен път.
Спираше коня си пред всеки военачалник и се обръщаше да го измери с очи от долу догоре.



– Кой сте вие, рицарю на Франция?
– Соломон от Бретан, сир! – отвръщаше онзи с пълен глас, като повдигаше забралото и откриваше разгорещеното си лице; после добавяше някои делови сведения като например: – Пет хиляди конници, три хиляди и петстотин пехотинци, хиляда и осемстотин тиловаци, от пет години на бойното поле.
– Дръж се смело с твоите бретонци, рицарю! – добавяше Карл и так-так, так-так – отправяше се към друг военачалник.
– А вие кой сте, рицарю на Франция? – подхващаше отново той.
– Уливиери от Виена, сир! – скандираха устата, щом се повдигнеше мрежата на шлема. След това се чуваше: – Три хиляди отбрани конници, седем хиляди редници, двадесет обсадни машини. Победител, по божия милост, на неверника Смелата ръка, за слава на Карл, крал на франките!
– Добре сте сторили, смели виенчанино! – казваше Карл Велики, после се обръщаше към офицерите от свитата си: – Конете са слабички, увеличете им овеса. – И отминаваше нататък.
– А вие кой сте, рицарю на Франция? – повтаряше той все със същия ритъм: „тара-тата, тара-тата, тара-тата-та...“.
– Бернардо от Монпелие, сир! Победител на Брунамонте и Галиферн.
– Хубав град е Монпелие! Град на хубави жени! – възкликваше кралят и се обръщаше пак към свитата си: – Да се повиши в по-горен чин!
Това бяха все приятни неща, когато са произнесени от монарха, но вече от години наред той повтаряше едно и също.
– А вие кой сте? Като че ли познавам герба ви?
Карл Велики познаваше всички по герба, който носеха върху щитовете си, и нямаше нужда да му казват, ала такъв беше редът: да откриват лицето си и да назовават своето име. Защото иначе всеки, който имаше да върши някаква по-полезна работа, би могъл да вкара другиго в доспехите си.
– Алардо от Дордона, син на дук Амоне...
– По-бодро, Алардо, как е татко ти? – и така нататък: „тара-тата-та, тара-тата-та...“.
– Гуалфре от Монжойа! Осем хиляди конници без убитите.
Перата на шлемовете се полюшваха.
– Уджери Датски!
– Намо Баварски!
– Палмерино Английски!
Свечеряваше се. Не можеше вече да се разпознават добре лицата, които се криеха между козирката на забралото и подбрадника. Всяка дума, всеки жест бяха отдавна познати, но така бе с всичко през тази война, която траеше от много години – с всяка битка, с всеки дуел, дето се водеше винаги според едни и същи правила; така че се знаеше от днес за утре кой ще победи, кой ще загуби, кой ще стане герой и кой подлец, на кого е ред да падне изкормен и кой ще се отърве само със смъкване от седлото и натъртване на задника. Вечер под светлината на факлите ковачите оправяха все едни и същи повреди по броните.
– А вие кой сте?
Кралят бе стигнал пред един конник, целия в бели доспехи, обшити само по краищата с тънка черна ивица; всичко останало беше блестящо бяло, изрядно, без нито една драскотина; всяка част бе добре скрепена, а шлемът увенчан с пера от някакъв ориенталски петел, в които се преливаха всички цветове на дъгата. Върху щита му бе изрисуван герб, изобразяващ драпираните краища на широкопола мантия, в която се разгръщаха други два края на мантия с един по-малък герб по средата, в който пък се поместваше друг, още по-дребен. В твърде фината рисунка бяха нарисувани множество мантии, те се разтваряха една в друга и в центъра им вероятно имаше нещо, но не можеше да се види, понеже рисунката ставаше съвсем миниатюрна.
– Ей, вие, дето сте се натъкмили така... – рече Карл Велики, на когото се случваше все по-рядко да среща чисти рицари, колкото по-дълго траеше войната.
– Аз съм – металическият глас долиташе отвътре, от затворения шлем, сякаш излизаше не от гърло, ами от самото кънтящо ехо на бронята – Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Фес!
– Аха-а – кимна Карл Велики и от издадената му напред долна устна се изплъзна леко изсвирване, сякаш искаше да каже: „Тежко ми, ако трябва да помня имената на всички!“. Ала веднага смръщи вежди: – А защо не вдигате забралото и не показвате лицето си?
Конникът не се помръдна; десницата му, стегната в желязна ръкавица, стисна още по-здраво дъгата на седлото, докато другата му ръка, която държеше щита, като че потрепна.
– На вас говоря, ей, рицарю! – повтори настойчиво Карл Велики. – Защо не показвате лицето си на вашия крал?
– Защото аз не съществувам, сир – чу се ясен глас зад подбрадника.
– И таз добра! – възкликна императорът. – Значи имаме зачислен и рицар, който не съществува! Дайте да видя!
Аджилулфо сякаш се поколеба още един миг, после решително, но бавно повдигна забралото. Шлемът беше празен. В белите доспехи с дъгоцветни пера нямаше човек.
– Я, я! Какво доживях да видя! – рече Карл Велики. – А как носите службата си, щом не съществувате?
– Със силата на волята и вярата в нашето свято дело! – заяви Аджилулфо.
– Е, да, да, правилно, така трябва да се изпълнява личният дълг. Отлично, макар че не съществувате!
Аджилулфо беше в края на редицата. Императорът вече бе завършил прегледа, обърна своя кон и се отправи към кралските шатри. Той беше стар и се стараеше да отпъжда от главата си сложните въпроси.
Тръбата изсвири „разпръсни се“. Животните както обикновено се разпръснаха, огромният лес от пики се огъна, разлюля се като житно поле при вятър. Ездачите заслизаха от седлата, за да разтъпчат изтръпналите си крака, a оръженосците поведоха конете за юздите. Сетне от тълпата и пушилката рицарите започнаха да се отделят на групи, над които се полюшваха разноцветните пера на шлемовете. Те търсеха отдушник от принудителната неподвижност през тия няколко часа в шеги и самохвалства, в брътвежи за жени и почести.
Аджилулфо направи няколко крачки с намерението да се присъедини към някоя от тези малки групи, после без всякаква причина отмина към друга, ала никой не му стори път, нито му обърна внимание. Той се спираше неуверено зад гърба ту на един, ту на друг, без да взема участие в разговорите, докато най-сетне застана настрана. Падаше мрак; сега всичките пъстри пера на шлема му придобиха един-единствен неопределен цвят, но на поляната ясно се открояваха самотни белите му доспехи. Аджилулфо като че ли изведнъж се почувства гол и понечи да кръстоса ръце, за да покрие раменете си. Обаче се сепна и с широки крачки тръгна към конюшните.
Щом стигна там, установи, че гледането на добичетата не ставаше по устава, скара се на конярите, наложи наказания на слугите, провери смените на наряда, преразпредели наново задълженията, като най-подробно обясни на всекиго как трябва да се изпълняват, и ги накара да повторят това, което им бе казал, та да види дали са разбрали добре. И тъй като всеки момент излизаше наяве небрежната служба на неговите колеги рицари, Аджилулфо ги извикваше един по един, откъсвайки ги от сладките и празни вечерни разговори, и сдържано, но твърдо и ясно им изтъкваше нарушенията. Принуждаваше ги да се заемат с обязаностите си: някой да отиде в дежурния ескадрон, втори – при часовите, трети – при патрула, и така нататък. Той винаги имаше право и рицарите не можеха да се изплъзнат, ала не криеха и своето недоволство.
Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Фес, наистина беше образец на воин, но на всички тях той бе неприятен...

Преведе от италиански: Виолета Даскалова

● От източника: К а л в и н о.n e t. Юбилеен сборник. – Съставители: Атанас П. Славов и Александър Карапанчев. – София, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2013 г.

●● Пряко допълнение: интервю с Нева Мичева, най-добрия и най-активния преводач на Итало Калвино у нас – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=46122&rb_v=viewtopic#p46122.

[alexandrit]

■ 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *

____________________________________________________


ДЖИМ БЪРНС В ТЪРСЕНЕ ОБРАЗИТЕ НА ОТВЪДНОТО

o Есе от Калин НИКОЛОВ

Ако някой проследи инвенциите, които икономическата ера наслагва като видими и невидими отпечатъци върху културата, не би могъл с ръка на сърцето да отрече, че художниците приличат на политиците. Сродява ги рефлексът да бягат от мегатенденциите на бъдещето – нашествието на жълтата раса, на глада, изчерпването на енергийните ресурси, липсата на добро картотекиране на плодородните земи... И дори китайците да не дойдат; Азия, при целия ѝ прираст, да намери начин за изхранване; да се открият нови енергийни източници; геополитическото и религиозно движение да не предизвиква кой знае какви промени върху картата на света... човекът вече няма да е този човек, който пропагандата и стандартът диктуват сега.

И тогава – неапокалиптични или апокалиптични, каквито и да са, картините на действителността ще напомнят на хората нещо, което са виждали. Може би по-мистично настроените ще се осланят на чувството, че видимото е закодирано в техните гени, но истината ще бъде друга. А тя ще е, че тези картини вече са били нарисувани от Джим Бърнс и няколко подобни на него художници.



Джим Бърнс влиза в илюстрацията след 1972 година, когато завършва колеж. Продукцията му наброява хиляди произведения, немалка част от които са по творби на Рей Бредбъри, Артър Кларк, Робърт Силвърбърг и др. Работил е още филмов дизайн и самостоятелни творби.

Разбира се, човек може да докаже преимуществата на една такава суперпродукция по много линии, но и така в сферата на най-естетическите феномени някои от чертите ѝ се налагат с особен акцент. Това е изтъкването на агресивността и зависимостта на обективния мир от субективния скелет на СИЛАТА. Това е „бароковият“ стил на сугестиращите елементи, които инфилтрират разума в различни състояния и контрол. Това е овеществяване на фантастичния таван, по който бъдещето ще разбира възможностите на днешното пророчество.

И ние пътуваме в окъпания от киселинни дъждове пейзаж, принудени сме да свикваме със странните, понякога зловещи същества до нас, трябва да организираме психологическото си равновесие в общуване с тях, да чувстваме техниката като част от еволюцията...

Джим Бърнс е отличен летец, при това летец на реактивни самолети. Естествено е да помислим, че той се опиянява не само от красотата на необятното, а и му се иска да премине границата на пространството. И той го прави, но не за да ни успокои, че някъде ще намерим пристаните на хуманното равновесие, ами за да ни даде вяра, че те са все още при нас.

„И така, Пикасо не разработи фантастиката, Миро бе твърде хитър, търговците на Матис подмениха истинското време...“ – пише Силвърбърг, противопоставяйки своя илюстратор Бърнс на самите титани. Не приемам това, обаче не го и отхвърлям напълно. Защото художниците от нашето време приличат на политиците ни.

А бъдещето трябва да има сили за оцеляване.

■ Първа публикация в: списание „Ф а н т а с т и к а“ (през 1988, 1989 и 1990 година излизало под името „ФЕП“),
брой 6 от 1991 г.

* Повече подробности – в това информационно поле: http://nfnagradi.net/results-2016/. Б. ред.

[alexandrit]

АкТуАлЕн СиГнАл!

ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ НОВ ПРЕВОД НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
НА РОМАНА „КАПИТАН НЕМО“ ОТ ЖУЛ ВЕРН

■ По случай 125 г. от първото българско издание на „Капитан Немо“

Според статистиката на ЮНЕСКО Жул Верн е вторият в света автор, произведенията на който се превеждат най-често [1], а едно от най-прочутите му произведения е романът „Капитан Немо“ [2]. Българите научават за Ж. Верн още през 1873-1875 г. [3, с. 184, 190], но за пръв път негова книга е издадена у нас през 1880 г. – „Пътувание около света в 80 дни“ [4]. Оттогава до наши дни на български език са преведени около 56 заглавия на книги от Ж. Верн и отпечатани в 154 издания [5]. От тях най-голям дял имат изданията на романа „Капитан Немо“ – 16 [6].

Появяването на първия български превод на романа „Капитан Немо“ е свързано с неизвестна досега загадка около издаването на друг популярен роман на Жул Верн – „Михаил Строгов“. На 1 август 1893 г. [7] пловдивският вестник „Балканска зора“ помества съобщението: „Когато се готвехме да печатаме в подлистник МИХАИЛ СТРОГОВ, както се обещавахме на читателите си, научихме, че този роман е издаден на български език. Принудени сме прочее да се откажем от обнародването на Михаил Строгов и да почнем, след някой ден, печатанието на 20,000 МИЛИ ПОД МОРЕ, романът който занимава най-първото място в съчиненията на Жюл Верна“ [8]. Според националната ни библиография обаче първото издание на романа „Михаил Строгов“ е от 1928-1929 г. [9, с. 374]. От друга страна, при проучване в следосвобожденската периодика попаднах на факта, че във вестник „Българин“ е поместено съобщение за този роман, подписано на 20 ноември 1881 г. в Русе от преводача М. В. Чокойев [10]. Засега не мога да изясня дали през 1881 г. наистина е пуснат в продажба превод на романа „Михаил Строгов“, останал неизвестен до наши дни, но е факт, че 12 години по-късно това сведение става причина на 18 август 1893 г. вестник „Балканска зора“ да започне публикуването на превода на романа „Капитан Немо или 20 000 левги под море“ [11]. …

■ Пълния текст на статията на инж. Иван АЛЕКСИЕВ*
(в PDF формат) можете да прочетете тук – http://morskivestnik.com/compass/news/2018/122018/images/MVkNEMO2__15122018_1.pdf.





ooooooooooooooooooooooooo
* Повече за автора Иван АЛЕКСИЕВ – на ей това място: https://morskivestnik.com/compass/news/2013/032013/022013_10.html.

[alexandrit]

● Гюстав Доре илюстрира знаменитата поема „Гарванът“



■ 210 години от рождението на американеца

СЯНКА – притча от Едгар По

Вие, които четете тези редове, сте още между живите, но аз, който ги писах, съм преселен отдавна вече в долината на сенките. Защото странни неща се случват и много тайни ще се разкрият, и векове ще минат, преди да попаднат тези записки в ръцете на хората. И когато те ги намерят, някои няма да ми повярват, други ще се усъмнят и само много малко ще се замислят над буквите, които аз съм изрязвал със стоманен резец.

Тази година беше година на ужаса и чувствата, по-силни от всякакъв ужас, за които няма име на земния свят. Защото явиха се много чудеса и знамения и навсякъде, над земята и моретата, чумата властно размахваше своите черни крила. А пък на тези, които можеха да гадаят по звездите, небето вещаеше бедствия; а между другите и аз, гъркът Ойнос, виждах, че ние се приближаваме към седемстотин и деветдесет и четвъртата година, когато планетата Юпитер, пред входа на съзвездието Овен, се съедини с червените пръстени на страшния Сатурн. Особеното състояние на небесата, ако се не лъжа, се отрази не само върху физическия мир, но и върху душата, въображението и мислите на цялото човечество.

Една нощ ние седяхме седем, в славния чертог на мрачния град Птолемаида, около съдове с хиоско вино. И в нашата зала нямаше друг вход освен високите бронзови двери; а тези двери беше изработил художникът Корин с рядко изкуство и те бяха затворени отвътре. Черните завеси в тази мрачна зала скриваха от нас луната, бледните звезди и безлюдните улици; но те не можеха да ни избавят от спомена и предчувствието за гибел. Ние бяхме окръжени от странни неща, които не мога да си обясня – материални и духовни явления – тежка атмосфера – чувство на тегота – мъка – и главно онова страшно състояние, което изпитват нервните хора, когато чувствата са изострени, а душевните способности спят. Смъртна тежест виснеше над нас. Виснеше над главите ни – над цялата зала – над чашите, с които пиехме. Виснеше и теглеше към земята всичко освен пламъците на седем железни светилника, които озаряваха нашето пиршество. Протягаха се тънки, дълги езици светлина, те горяха с бледен и неподвижен пламък и в техните отражения на кръглата ебенова маса, зад която седяхме, всеки от нас виждаше бледнината на своето лице и безпокойния блясък на отпуснатите очи на своите пируващи другари. И все така се смеехме и веселяхме ние – с истерично веселие; и пеехме песните на Анакреона – безумните песни; и се опивахме с вино – макар че неговият цвят ни напомняше за кръвта. Защото в залата беше осмият наш другар – младият Зоил. Мъртъв, в саван, той лежеше прострян, той – геният и демонът на цялата картина. Уви, той не участваше в нашето пиршество и само лицето му, изкривено от болестта, и очите, в които смъртта не беше угасила още пламъка на чумата, като че ли ни следяха и взимаха участие във веселието, доколкото мъртъвците могат да взимат участие в безумното веселие на онези, които трябва да умрат. Но макар аз, Ойнос, да чувствувах, че очите на покойника са устремени в мен, мъчех се да не разбирам тяхното горчиво изражение и, загледан вторачено в дълбината на ебеновото огледало, със силен и звучен глас пеех песните на теосеца. Но малко по малко моите песни замряха и тяхното ехо, което се носеше сред завесите, притихна, заглъхна, застина. И ето, от черните завеси излезе една тъмна, неопределена сянка, подобна на онази, която луната отделя от човека, когато той стои ниско над хоризонта. Но това не беше сянката на човек, нито на Бога, нито на някакво известно същество. И като премина край завесите, тя застана, възправена цяла, върху повърхността на бронзовите двери. Ала сянката беше смътна, безформена, неопределена и не беше това сянката на човек или бог – нито на Гръцкия бог, нито на Халдейския, нито на Египетския. И сянката стоеше върху бронзовиге двери, под свода на корниза, и не се движеше, и не произнасяше нито дума, стоейки неподвижно. А дверите, на които сянката беше застанала, ако паметта ми не ме лъже, се издигаха срещу краката на младия Зоил, над неговото тяло, загърнато в саван. Но ние, седемте пируващи другари, когато видяхме сянката да излиза от завесите, не посмяхме да се обърнем към нея и с отпуснати очи гледахме вторачено в дълбината на ебеновото огледало. И най-после аз, Ойнос, казах полугласно няколко думи и попитах сянката къде живее и как се нарича. И сянката отвърна: „Аз съм сянка и моето жилище е близо до катакомбите на Птолемаида, до мрачните адски равнини, които се мият от нечистия канал Харон“. И тогава ние, седемте, изтръпнахме от ужас на местата си и скочихме уплашени, обезумели, разтреперани, защото гласът на сянката не беше гласът на едно същество, а на много; и от дума на дума той се изменяше, като долиташе глухо до ушите ни и напомняше познатите и близки гласове на хиляди починали другари.

Превод на Светослав МИНКОВ

От източника: Едгар По. Фантазии. – Сборник с разкази. – София: А р г у с, 1922 година... Минков превежда още един сборник на този отвъдокеански маестро – „Лигейя и други фантазии“ (1921, вероятно от руски или немски език).

хоохоохоохоохоохоохоохоохоохоохоохоохоох

Б О Н У С (за живота и творчеството на Едгар Алън По): http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=45691&rb_v=viewtopic#p45691.




● Поетът и гарванът из улиците на Бостън

[alexandrit]

Четвърт век от кончината на Ивайло Рунев

Известният писател и блогър Григор Гачев го нарича
„може би най-изключителният фен в България“ *



Н А Ч А Л О Т О

■ Автор: Ивайло РУНЕВ

НА първите книжарски щандове в освободена България бързо намира място и фантастичната книжнина. Както и следва да се очаква, началото е поставено с романите на Жул Верн. Малко след отпечатването на „Осемдесет дни около света“ в пловдивския вестник „Марица“ (от 1 януари 1880 година) романът излиза и като самостоятелно издание на „Христо Г. Данов“. С тази книга започва дългата вахта на Ж. Верн у нас. От неговите над 80 литературни творби (разбира се, не само фантастика и не само романи) на български език са преведени досега почти 50. Ненапразно френският фантаст е любимец на редица поколения български читатели и влиза в десеторката от най-издаваните писатели у нас. А фантастичното в „Осемдесет дни около света“ не е броят на дните за пътешествието, които и тогава не са били непостижими, а самоосъзнаването на човека вече на равнището на фактор не само от национален, но и от планетарен мащаб. След тази книга, имаща функции и значение на манифест за цялостното творчество на Жул Верн, излизат в други градове и издателства някои от най-известните му романи – „Пет седмици в балон“, „Пътешествие до центъра на Земята“, „От Земята до Луната за 97 часа“ и „Около Луната“, „Доктор Окс“, „Двадесет хиляди левги под водата (Капитан Немо)“, „Село във въздуха“.

НЕПОВТОРИМАТА Жул-Вернова атмосфера на търсещия човешки дух е съзвучна на освободените от петвековните окови творчески заложби на българина. За тяхната изява обаче се изисква и определена социална обстановка; затова второто основно направление във фантастиката, социално-политическото, също намира благоприятна почва у нас. Дори ако сравним по количествени показатели тези две направления, се стига до извода, че, за разлика от много други страни, през този период в България се е ценял преди всичко социалният елемент във фантастичното допускане. Трябва да се каже, че българските издателства не са били благосклонни към другия колос на фантастиката, Хърбърт Уелс, чийто талант се изявява през тези години. Все пак неговото появяване на българския книжен пазар е обещаващо: „Борба на световете“ излиза във Великобритания в 1899 г., а в България в 1900 година; през 1911 г. у нас е отпечатан малък сборник с разкази – „Най-новият ускорител“; „Освободеният свят (Повест за човечеството)“ също е публикуван само година след излизането на оригинала. „Освободеният свят“ спада към групата на т.нар. пророчески романи на Х. Уелс. Те са насочени хронологично към близкото бъдеще, конкретно визират реализируеми събития, изявяват в по-чист вид аналитичните и прогностични възможности на Уелс писателя и политическите възгледи на Уелс теоретика. В този роман за пръв път в художествената литература се появява терминът „атомна бомба“, и то в съвременния смисъл на тези думи. В „Освободеният свят“ се разказва за откриването на атомната енергия, което води до световен конфликт. След изтребителна война пред оцелелите хора стои само един път – необходими са политически и социални промени, които да гарантират на света мир. Събитията засягат също така балканските земи и народи.

В ГОДИНИТЕ на Първата световна война у нас излиза на брошури и още една прогностична книга от този тип – „Адската война“ на френския автор Пол Жифар. 179-те илюстрации на книгата дават добра визуална представа за „постиженията“ на научно-техническия прогрес във военната област. Безспорно обикновеният среден европеец е трябвало да бъде предупреден за идващите масови кланици, но колко различни са подходът и изводите за бъдещото социално развитие при двамата автори – впрочем заради това единият е известен и досега, а името на другия тъне в забрава. Още едно потвърждение, че описанията на научно-техническите постижения във фантастиката не трябва да са самоцелни, а вплетени в тъканта на действието или размисъла.

ЕДИН друг автор, вече позабравен от любителите на фантастиката, е бил най-известният социален фантаст от края на миналия и началото на този век. Едуард Белами е американски писател и икономист, който през 1888 година публикува известния утопичен роман „Поглед назад. (След 100 години)“. В романа се описва мирната еволюция на капитализма в социализъм. Книгата веднага става бестселър в Америка и дава тласък за организирането на клубове, имащи за цел претворяване в реалност на идеите, заложени в нея. Тя бързо е преведена на основните езици в Европа. У нас с нея се запознават посредством руския ѝ превод. По искане на членове на БСДП тя е преведена и издадена на български език през 1892 г. В социалистическите дружинки, както свидетелства К. Т. Бозвелиев, първият ѝ преводач, книгата е посрещната с възторг и е обект на оживени дискусии. Още по-удивителна е историята с побългаряването ѝ. През 1900 година излиза книга с дълго и пространно заглавие „Настоящето, разгледано от потомството ни и надничане в напредъка на бъдещето. С превод и подражание от 415-то издание на първообразното Looking Backward от Едуард Белами. Побългарил Илия С. Йовчев“. ** Въпросният Йовчев в предговора на книгата, след анализ на икономическата и социална криза в света и в частност в България, посочва рецептата на Белами като единствен вариант за излизане от това положение. Йовчев получава личното позволение на автора да преведе романа „Поглед назад“, като го приспособи към местните условия и изисквания, така че основната идея да стане по-леко разбираема за българския читател. Това разрешение показва, че Белами е ценял не толкова художествената, колкото научно-дидактичната стойност на творбата си.
________________________________ ■

** Бележка от alexandrit. Някои познавачи на жанра смятат, че тъкмо Илия С. ЙОВЧЕВ с неговия побългарен роман (1900) е първият ни писател фантаст. Други посочват за такъв патриарха Иван ВАЗОВ – заради поемата му „В царството на самодивите“ (1884) и доста популярния му, многократно препечатван разказ „Последният ден на ХХ век“ (1899). Още по̀ други познавачи лобират, че първият наш фантаст е Иван ГОЛОГАНОВ – в ролята му на мистифицирал прочутата „Веда словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“, чийто том 1 излиза през 1874-та. И накрая, но всъщност в самото начало по време, се явява четвъртият претендент „за короната“ – Димитър Емануилов ШИШМАНОВ, издал през 1871 година своята фантазия в три действия „Добродетел и злоба“... Явно темата за първите бг фантасти е твърде богата и очаква наистина вещи пера, които да я изследват, анализират и опишат на ползу роду. (12.II.2019)
________________________________
■

СЮЖЕТНИЯТ скелет на оригинала е запазен – след вековен летаргичен сън героят се пробужда в 2000-та година. В серия от класическите за този тип утопии диалози се описва обществено-политическото устройство на света, разглеждат се миналото и пътят на еволюцията. Българският адаптор, използвайки този сюжет, го обогатява с детайли, разбираеми за съвременниците му в отечеството, а на места дори го изменя. Героят, българинът Златко Бояров, попада в красивата, озеленена, без димящи фабрични комини София от 2000-та година. Проблемът за всеобщото равенство между хората и правото им на труд е решен както в американския оригинал. Естествено България се присъединява по-късно към международната политическа и икономическа организация – Световния индустриален съвет, тъй като страната има специфичен път на развитие в сравнение с напредналите държави. По различен начин спрямо оригинала са разгледани някои проблеми относно религията, брака, средното и висше образование, служебната квалификация и кариера, опазването на вътрешния ред в държавата, а въпросите за унаследяването и мястото на жената в живота са разгледани съвсем противоположно на американския вариант. Ценни от историко-социална страна са разсъжденията на автора за изравняване на града и селото у нас, за ролята и значението на българските културни и научни творци в света, за премахването на монархията и за българската „нова аристокрация“, и т.н. Българският вариант е наполовина по-обширен от американския, вметнати са типични нашенски изрази и пословици, цитирани са български статии и литературни произведения (например „Песен на паричката ми“ от П. Р. Славейков) и реминисценции от местните политически събития и злободневни теми. Фактически налице е произведение, отличаващо се от оригинала дотолкова, че следва да се говори за нов роман, първия ни български утопичен роман.

КНИГАТА на Белами поражда както подражания, така и контрапроизведения. Към първите спадат „3000-та година“ на италианския автор Паоло Мантегаца, а към вторите „Поглед в бъдещето“ на американския писател Ричард Михаелис. Към антиутопийните варианти на социалистическия път на развитие на обществото не остава безучастен и добре известният у нас Джером К. Джером – краткият разказ „Нова утопия“ е колкото злъчна, толкова и политически неграмотна работа.

ПАК тогава, в началото на века, излиза на български език и друга известна утопия – „Новини от никъде“ на английския писател и художник Уилям Морис. Според тази книга преходът от капитализма към социализма и комунизма ще мине през етапа на гражданската война. Значително по-революционни са и измененията: частната собственост е силно ограничена, постигнати са хармонични човешки отношения, държавната власт и обществената принуда са премахнати. Според У. Морис машинната цивилизация е извращение на капиталистическото общество и бъдещето принадлежи на пасторалния начин на живот. Основният поминък на населението е селскостопанското производство (дори и зданието на британския парламент е превърнато в склад за торове, „за да може това здание, което години наред е било място на безплодни разговори и обещания, да послужи на плодородието“). Силно са развити художествените занаяти и въобще изкуството е на висока почит и е превърнато в дълг на всеки гражданин. Тази утопична книга, излязла у нас в 1907 година, е първи номер от „Литературно-научна библиотека“, редактирана от Г. Бакалов.

ОТ известните фантасти, представени у нас през същия период, трябва да се отбележи френският астроном и популяризатор Камий Фламарион. Неговите книги – „Една комета“, „Лумен“, „Стелла“ и др. – дават панорама на тогавашните астрономични знания и показват разбиранията на автора за множествеността на разумните светове във Вселената. Вероятно К. Фламарион е първият учен, представил тезата за живот на базата на елемента силиций, както и други оригинални хипотези. Българският читател имаше възможността да се запознае и с класическата фантастична новела на Робърт Стивънсън „Доктор Джекил и мистър Хайд“.

ДЕБЮТИРАТ и представители на други нации. Повестта на руския фантаст Л. Афанасиев „Пътуване на Марс“ за времето си е била една от най-сполучливите в света космическо-социални фантастични творби. Основната ѝ тема е проблемът за намеса или ненамеса в развитието на чуждопланетна цивилизация. Интернационален екипаж открива на планетата Марс феодален строй, запазил черти и от първобитнообщинния. Хората предават безвъзмездно знанията и уменията си на местните жители. На Марс започват да се развиват модерно земеделие, промишлено производство и транспорт. Но с течение на времето доброто, донесено от Земята, се превръща в зло, техниката води до нарастване на имуществените различия, заражда се капитализъм с присъщото му изостряне на обществените отношения и покваряване на нравите.

ДРУГ автор е унгарецът Мор Йокай, написал около 100 романа и повести, от които почти двадесет с фантастични елементи. У нас е преведен само един от тях, „Двадесет хиляди години под ледовете“ – екзотични приключения в затрупан под ледовете свят, разположен близко до Северния полюс. По сюжет и романтичност на това произведение прилича повестта „Атлантида“, по-късно излязла под названието „Кристалният дворец на морското дъно“. Нейният автор е французинът Андре Лори, който е известен като съавтор на Жул Верн. Както е ясно от заглавието, действието се развива в подводната столица на легендарния континент, съхранила образци от високата култура на атлантите.

ПЪРВИТЕ четиридесет години от столетната история на книгоиздаването в България след Освобождението (периодът 1880–1920 година) могат да бъдат сумирани в областта на фантастиката със скромните цифри от около 50 книги от двадесет автори, с общ тираж малко над 60 хиляди екземпляра. Ако подходим само с количествени критерии, ще получим неутешителни изводи – това е равностойно на издаваното сега у нас за две години, а общият тираж съответства на този за една само книга от библиотека „Галактика“. Направеният преглед дотук обаче показва, че българският читател е получил в повечето от случаите не книги еднодневки, а произведения, поставили фундамента на съвременната научна фантастика.

От източника: Фантастика 1. Сборник за научна фантастика и прогностика. – Съставител Агоп Мелконян. – София: Народна младеж, 1985.

хххххххххххххххххххххххххххх

* Повече за Ивайло РУНЕВ тук – http://www.gatchev.info/blog/?p=2157. (Б. ред.)

[Nasko]

На 10 март 2019 г. Агоп Мелконян щеше да навърши 70 години. Ние, неговите съграждани от Бургас и събратя по фантастика – Валентин Иванов, Янчо Чолаков и Атанас Славов, избрахме улицата, носеща неговото име, за да си припомним с любов творчеството му и неподражаемата му личност.



● Четиримата фантасти

[alexandrit]

■ Преди няколко месеца се изпълниха 130 години
от рождението на Николай Райнов (1889-1954) – интеграл-
на и неповторима фигура в българското изкуство и изкуствознание
_________________________________________________________


Божидар БОЖИЛОВ *

БАЙ НИКОЛАЙ

Когато бях ученик, славата на Николай Райнов беше ако не в зенита си, то нямаше още признаци за помръкване. Във Варна си купих броя на специалния лист, издаден по случай неговата 50-годишнина. От листа разбрах, че юбилеят на мастития писател, който юбилей е трябвало да се проведе в тогавашния кинотеатър „Роял“ (сега Театър на Народната армия), е бил забранен и отложен. В една от статиите или бележките, не си спомням точно, се обясняваше на какво се дължат тези действия на реакционните власти и (цитирам почти сигурно по памет, защото това ми направи много силно впечатление) се подчертаваше следната мисъл, отнесена към случая с юбилея на Николай Райнов: „Гръм не пада върху тръне, а върху високите дървета“.

Николай Райнов беше високо, много високо дърво в българската литература, каквото и да се мислеше за него, каквито и резерви да имаше към неговото творчество. Така че, когато след няколко години случаят ме доближи до този човек, заемащ в съзнанието ми ореола на легендата, аз бях смутен в немалка степен.

Шега ли е това? Николай Райнов! Авторът на „Богомилски легенди“, на „Очите на Арабия“, на многотомната „История на изкуството“! Човекът, който е бил другар с Димчо Дебелянов, редакторът на много издания през изминалите десетилетия, професорът в Художествената академия, за когото всички говореха със страхопочитание. Освен това кой български писател имаше такава огромна култура, кой, освен с книгите си, беше завоювал място в младото българско изкуство и със своите рисунки и гравюри, с картините си?

Бях попаднал в някаква компания, където ми представиха двамата синове на Николай Райнов – Богомил и Боян.

Богомил беше издал първата си книга със стихове, за нея се говореше, името на младия поет, неговата млада слава се присъединяваше към старата слава на мастития му баща.

Очевидно съм бил приет добре от двамата братя, защото само след няколко дни, след като отново се бяхме срещнали в някакво заведение, те ме поканиха да отида у тях.

Домът се намираше срещу сегашния ЦУМ, в голямата неугледна кооперация на улица „Трапезица“, в чиито партерни магазини сега се помещава магазин „Явор“.



о Николай Райнов и фрагменти от негови картини

Апартаментът съвсем не беше луксозен, както не беше луксозна и цялата жилищна сграда. Обаче по стените висяха много картини, библиотеките тежаха от многобройни книги, по масите бяха разхвърляни вестници, машинописни страници, недовършени скици. На стената беше нарисувана продълговата картина, която изобразяваше някакъв стилизиран пламък – както разбрах, индийски символ на знанието, подобен на рисунките, които бях виждал в някои църкви. Този пламък сякаш трептеше над твореца, който денонощно работеше в своята стая, наведен над ръкописите, било над рисунка, било над разтворена книга, и като че ли втренчено следеше новия посетител на дома.

Бай Николай, както беше прието да го наричат всички освен синовете му, които се обръщаха към него с „татко“, беше любезен, тих човек, който ме порази с внимателните си и деликатни отношения към всички, дори и към новопредставения провинциален случаен приятел на синовете му. Бай Николай заръча да донесат вино, разля на всички ни, чукна се с нас и започна леко и внимателно да посръбва от чашата. В работната му стая имаше едно старо бюро с ролетка, цялото отрупано с ръкописи и книги, книги бяха натрупани и в двата гардероба, сред които можеше да се видят и дрехи. Когато работеше пред бюрото си, бай Николай обикновено седеше на своя любим стол с възглавничка, подвил под себе си единия си крак. Той пушеше непрекъснато, стаята беше задимена като някакво поетично видение. В същата стая, която беше едновременно и работен кабинет, и спалня на „Стария“, както го наричаха синовете му, беше поставена и пружината, на която той спеше.

Синовете заемаха съседната стая. В кухнята видях едно оправено легло и разбрах, че то се ползва от слугинята, която се грижеше за тази мъжка къща. Откогато беше умряла майката, а това беше станало, когато синовете са били още малки, нейният дух и нейното свято за тримата име – Диана – витаеше в къщата и като че ли пречеше на каквато и да е жена да прекрачи прага. Може би поради тази причина преди момичето, за което стана преди малко дума, редът в къщата е бил поддържан последователно от мъже, или „слуги“, както беше прието да се наричат тогава. Но нещо бе наложило мъжете да бъдат заменени от жена, въпреки че очевидно времето бе започнало да си казва думата, наближаваха часовете, когато двамата поотраснали синове щяха да се заинтересуват по-отблизо от съществата, с които бяха пълни книгите на Стария, чиито изображения пълнеха и страниците на историята на изкуството.

След като пийнахме малко вино и доста поговорихме (всъщност говореха те, а аз само мълчах), Стария, бай Николай, заръча на жената да сложи каквото има за ядене. Преминахме в кухнята и, както стана ясно, ядохме от традиционното ядене на този дом – зрял фасул с нарязани в него късчета от мешано – салами, луканки, пастърма и други. Гозбата беше вкусна, дъхът ѝ изпълни малката кухня, през чиито прозорци се виждаха само отсрещни прозорци.

__________________________________

Че Николай Райнов е фантастичен художник (и по въображе-
ние, и по майсторствo!), можете сами да се убедите, ако посе-
тите юбилейната му изложба в Софийската градска художест-
вена галерия. Намира се на улица „Г у р к о“ № 1 и ще показ-
ва тъй разнообразните творби на Райнов до 7 април т.г.
__________________________________


От този ден често посещавах дома на бай Николай, забелязал, че тук не се предупреждава за идване, всеки може да дойде, когато си иска, да стане и да тръгне, без дори да каже и „довиждане“.

Течаха военните години. Бомба разруши няколко околни къщи, но грозната сграда на „Трапезица“ стоеше непоклатима, запазена, изглежда, от грозотата си...

След победата на 9 септември 1944 година на събранията на партийната организация на Съюза на българските писатели започна да идва и един новоприет член – това беше Стария. Неговото влизане в партията на комунистите беше съвсем искрено и логично. Той сядаше винаги някъде от края на първите редове, слушаше и почти не вземаше дума. Гледах неговия като че ли изрязан с длетото на гравьор профил и се мъчех да разбера какви мисли витаят в главата му. Дори веднъж го попитах, когато седях до него: „Какво мислиш в момента, бай Николай?“. Той се усмихна или може би само изкриви тънките си, сухи устни и каза: „Мисля за книгата, която отдавна пиша“.

Подир няколко месеца тихо и стеснително той ми подаде някаква книга с надпис. Това беше романът „Кръвожадни“ ** със сюжет из живота на праисторическите хора. Романът беше посветен на писателя Ангел Тодоров, за голяма изненада на последния. Човек никога не може да проследи логиката на художника. В нашите бурни партийни събрания мълчаливият бай Николай беше довършвал своя праисторически роман.

Започнах доста често да го срещам в чудесната сладкарница срещу Народното събрание, където сега е ресторант „Варна“. Лятно време се седеше под листата на старите кестени в плетени удобни столове. Тук идваха Никола Мавродиев, Илия Бешков, Дечко Узунов, Иван Пенков, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, като понякога към тях се присъединяваха случайни посетители от рода на Николай Марангозов или Владимир Трандафилов.

Бай Николай обикновено идваше от Художествената академия, която се намира през градинката отсреща. Ако беше топло време и седяхме вън под кестените, той сядаше, като ми подхвърляше винаги една и съща шега за случая: „Пак си дошъл в Париж!“.

Това значеше, че столовете пред сладкарницата му напомняха за парижките кафенета, които той така много обичаше и за които така често ми говореше. Повечето от присъстващите, начело с него, бяха прекарали младостта си в Париж, бяха се учили в този град, той ги беше примамил в служба на изкуството. Само Веселин Ханчев и аз още не бяхме видели блясъка на Сена и затова, прехласнати, гледахме тънките устни върху аскетичното лице на бай Николай, които шепнеха за Париж.

Годините минаваха. Въпреки че не беше сравнително много стар, бай Николай започна да отсъства от партийните събрания. Разбрах, че боледувал.

Работех в издателство „Български писател“. Имах големи спорове с някои хора от ръководството на издателството, които се противяха на моето желание да издадем Кирил Христов. „Може би ще поискаш да издадем и Николай Райнов?“ – подхвърли един от моите тогавашни шефове. „Защо не? – възразих аз. – Николай Райнов е голямо име в нашата литература. Читателите не бива да го забравят!“

След няколко месеца издателски разправии реши се да издадем един том от Николай Райнов. Беше ми предложено да го съставя.

Знаех, че бай Николай живее близо до издателството, и веднага отидох да го посетя. Той ми отвори изненадан, че някой се беше сетил за него. „Не си ме забравил, момчето ми. Аз съм болен, много болен. Не е весело да бъдеш сам, когато остарееш. Не се оплаквам. Аз не се оплаквам никога. Просто констатирам.“

Казах му за целта на посещението си. В очите му едва-едва не заблестяха сълзи. „Ще стане ли това? Навремето толкова много книги издавах! Ще бъде хубаво да видя още една, преди да склопя очи.“

През неколкократните посещения при него уточних съдържанието на книгата. Той беше наслагал листчета в хубаво подвързаните томове, за да отбележи разказите, които имаше предвид.

Много тъжни бяха тия последни срещи. Бай Николай дишаше тежко, оплакваше се от сърцето си. Изсушеното му като на мумия лице беше започнало да придобива някаква странна прозрачност. Поглаждайки кожата на ръката си, сякаш разбрал мисълта ми, той каза: „Като пергамент“.

Един пролетен ден няколко месеца по-късно играехме карти в стаята на неговия племенник Гошо. Неочаквано влезе по-малкият му брат и каза: „Бай Николай е починал...“.

Не зная защо, но свързвам този миг с разказа за някакво отиване в Банкя, за някакъв весел мач на някаква зелена поляна. Може би съм слушал в този момент нещо от такъв характер.

Тялото на бай Николай беше изложено в Академията на науките. Оттам тръгна и траурната процесия, която зави по „Руски“, за да премине край кафенето-сладкарница, където бяха застанали прави неговите другари и млади приятели. Някой изля чаша вино и каза: „Голям човек беше Стария!“.


И з т о ч н и к : Рачо Стоянов, Николай Райнов, Стоян Загорчинов и Константин Константинов в спомените на съвременниците си. – Мемоарен сборник. – София: Български писател, 1978 г.

оооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

* Реалистът Божидар Божилов (1923-2006) има любопитен принос и към българската фантастика – негов е първият ни НФ роман в стихове. Нарича се „С ракетата „LZ“ на луната“, излиза през 1956 година и вероятно е втората фантастична книга в мерена реч от бг автор (след поемата на Иван Вазов „В царството на самодивите“, 1925). – Бел. alex.

** Вижте интересeн поглед към това заглавие:
Книга първа (и единствена) от поредицата романи „През вековете“, посветена на прераждането.
„Налице са достатъчно основания, за да се приеме, че Николай Райнов (подобно на Щайнер и Учителя) е притежавал способността да сверява написаното в оцелелите до наши дни исторически извори с истинските събития, отразени в така нар. Акашови записи. Може да се предположи, че и цикълът от романи „През вековете“ е започнат след извършено от Райнов щателно сравняване на откровено фалшифицираната официална история с тази на пазените само за чисти очи Записи. Негови са следните думи: „Скъдни данни: две-три дати и няколко съмнителни названия: ето що ни е запазила летописта на човешкото перо, но „Летописта на света“ пази много повече“.
(Цитирано от сайта на варненската книжарница Сталкер: https://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=266675&title=%D0%9A%D1%80%D1%8A%D0%B2%D0%BE%D0%B6%D0%B0%D0%B4%D0%BD%D0%B8:.) – Бел. alex.

[alexandrit]

● Тази първа публикация посвещаваме на ярката
памет на Ивайло Рунев (24.VII.1943 – 12.II.1994 г.).

Ивайло е един от екипа на клуб „Иван Ефремов“,
който създаде стартовия брой на списание ФЕП. Той
излезе във врачанската печатница „Васил Александров“
на 22 април преди 30 + 1 години.
_______________________________________________


Петър КЪРДЖИЛОВ

ПРОДЪЛЖИТЕЛЯТ НА „ФЕП“
Списание Фантастика (1991) и неговото лутане
по трънливите друмища на онова „време разделно“

През пролетта на 1988 г., превъплъщавайки се в ролята на баскетболна „звезда“ от NBA в двора на кварталното училище, скъсах ахилесово сухожилие, претърпях операция и полежах около седмица в ИСУЛ. При едно от посещенията си в болницата моят приятел Велко Милоев донесе току-що излезлия първи брой на сп. ФЕП – Фантастика, евристика, прогностика. Беше краят на април или началото на май. Зарадвах се на подаръка като дете. Знаех колко нерви бяха хвърлени, колко черен труд бе положен от неколцина ентусиасти, сред които Атанас П. Славов и Александър Карапанчев, колко бюрократични бариери бяха преодолени, докато се стигне дотук... Защото бях присъствал поне на три „прелиминарни“ (предварителни) разговора по темата, проведени в Клуба на журналистите между Ненко Сейменлийски („идеолога“ на изданието и негов пръв заместник-главен редактор) и писателя Агоп Мелконян (и двамата вече покойници, за съжаление), който по това време беше истински арбитeр елегантиарум (arbiter elegantiarum) в света на родната фантастика – и като автор на изящна словесност, и като популяризатор на този „странен“ литературен жанр, и като „законодател“ на добрия вкус и почтените нрави в него...

Не крия, че през целия тоя „подготвителен период“ много ми се искаше да бъда един от щастливците, които щяха да списват бъдещото специализирано издание. Помазани не толкова от Случайността и Провидението, колкото подбрани съгласно неумолимите критерии на тогавашното „развито социалистическо общество“. Едно от тези изисквания бе членството в БКП (Българската комунистическа партия) *. Нито Агоп Мелконян, нито Велко Милоев, нито моя милост отговаряхме на това и необходимо, и напълно достатъчно условие. Нещо повече – и тримата се изживявахме като „дисиденти“. Доколко бяхме такива – друг въпрос... Апропо – непокриването на този „норматив“ бе основната причина и Атанас П. Славов да изпадне зад „редакторския борд“ на ФЕП. За да приключа с „излишното политизиране“ (вече позабравен, ала изключително популярен по онова време парламентарен лаф), ще припомня, че научната фантастика (това бе официалното дефиниране на жанра) се възприемаше от тогавашните комунистически „културтрегери“ като нещо, присъщо на и специфично само за „западната масова култура“, нещо чуждо, привнесено отвън. Нещо „бамбашка“, нещо неясно и тъкмо затова – особено опасно! Нещо упадъчно, буржоазно, капиталистическо, империалистическо, идеологически сбъркано – защото фантастиката се опитваше да надникне в бъдещето, а то (и децата го знаеха) щеше да бъде светло и безгрижно, но най-вече – комунистическо!



● Художник на корицата: Любомир Михайлов

Идното обаче се оказа малко по-инакво. Дойде 10 ноември 1989, сетне бурното лято на 1990 – на 10 юни се проведоха парламентарни избори. Уж бяха първите свободни, уж първите демократични (след „демонтирането“ на „тоталитарната система“), уж многопартийни (след смъкването на еднопартийния режим), а резултатите от тях и до ден днешен нигде не са официално оповестени!? Затова пък духаше „вятърът на промяната“ и аз реших да се възползвам от този факт – в края на месеца заминах със семейството ми за град Хараре, за да гостуваме на приятели, работещи като инженери в Зимбабве. За първи път прекрачих „желязната завеса“, ограждала близо половин век социалистическия концлагер. А вече бях на 39 навършени години. След двуседмичен екскурзионен престой в Южна Африка се завърнах в татковината. И тогава срещнах Румен Иванчев, главния редактор на ФЕП от деня на основаването му – на една централна софийска улица (за съжаление, не си спомням точно коя), без предварителна уговорка, съвсем случайно. Марксистко-ленинската философия обаче уверява, че „случайността е продукт на необходимостта“. В случая иронизираната от мене марксистко-ленинска философия се оказа абсолютно права – Румен имаше необходимост от някой, който да го замести в списанието. И ми предложи този някой да бъда аз. Защо аз? Не ми обясни. Но пък ми изложи накратко своите съображения – покрай неговата съпруга му се налагало да замине спешно за чужбина, където навярно щял да прекара по-дълго време, искал да остави изданието в добри ръце, сетил се за мен, защото ми имал доверие, даже ме бил търсил по телефона, докато аз съм си развявал байрака из африканската савана (наричана буш)…

Бях поласкан. Завършил съм специалността кинознание в тогавашния ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“ (днешната НАТФИЗ), бях навъртял десетгодишен стаж (1980-1990) като редактор в Българската национална филмотека (БНФ), от началото на 80-те години се изявявах в областта на фантастиката – имах публикувани двадесетина разказа, няколко спечелени награди на литературни конкурси, пишех за фантастичното кино, през октомври 1987 излезе първата ми книга с фантастични разкази и новели „Орбитата на Сизиф“… Навярно тази „визитка“ бе аргументирала избора на Румен Иванчев, отношенията ми с когото винаги са били коректно-професионални, но никога приятелски. Ето защо приех без колебание неговото предложение, колкото и неочаквано да бе то за мене, напуснах набързо БНФ, където бяха преминали десетте най-хубави години от моя живот, и започнах работа във ФЕП. От 1 септември 1990. С два пъти по-голяма заплата – във филмотеката тя бе 200 лева...

Много скоро пролича, че споменатият актив, натрупан от мен през годините, бе абсолютно недостатъчен, за да се чувствам комфортно на новото поприще. Оказа се, че нямам никакъв опит: нито коректорски, нито редакторски, нито издателски, да не говорим за „управленски“ или „мениджърски“ (както му викат сега). Екипът на списанието също не пращеше от професионална зрялост – месеци преди назначаването ми Румен Иванчев се бе разделил с първоначалния редакторски тим, заменяйки опитните „състезатели“ с „дебютанти“ (като мене). Редакторка беше Нина Ненова, която впоследствие публикува три романа и два сборника и най-неочаквано „замлъкна“; коректорка – Майя Василева, изключително фин и етичен човек; художник – Любомир Михайлов, който отговаряше за оформлението на изданието, а връзката с печатницата осъществяваше техническият редактор Антон Кушовалиев.

За по-младите ще припомня, че в края на 90-те години на миналия век дигиталната „революция“ все още не бе избухнала с пълна сила в България, електронната технология не бе превзела изцяло полиграфическия занаят, компютрите рядко се използваха в предпечатната подготовка. Текстът (включително и този на заглавията) на всяка книга и всяко периодично издание се набираше с помощта на специални пишещи машини, които го нанасяха върху фотохартия. Тя се разрязваше на наборни полета или колони и залепваше ръчно върху картони, където се оставяха празни места за снимките или рисунките, които пък се отпечатваха посредством клишета. Така, страница по страница, се изготвяше прототипът на съответната книга, списание или вестник. Макетът се заснемаше с фотоапарат, чиито плаки се проявяваха и чак тогава отиваха в печатниците... Трябва да призная, че Любомир Михайлов се справяше отлично с този капризен процес, като дори смогваше да поеме художественото оформление на всеки брой – корици, илюстрации, ошрифтяване...

Редакцията на ФЕП тогава се помещаваше в три тавански стаички от сградата на ЦК на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз), прекръстил се в края на февруари 1990 на БДМ (Българска демократична младеж). Адресът – бул. „Александър Стамболийски“ (днес ул. „Съборна“) № 11. През есента на 1990 вече се усещаше настъпващата криза, разразила се с пълна сила през зимата, наречена гальовно „Луканова“ (по името на Андрей Луканов, тогавашния министър-председател на България). От тоалетните почнаха да изчезват сапунчетата и рулата с тоалетна хартия, след което зареждането престана. Цената на дефицитната печатарска хартия пък скачаше от ден на ден, печатниците също вдигаха мизата… Държавната РЕП („Разпространение на печата“), най-старата дистрибуторна фирма у нас, се разпадаше. От своя страна, ние също повишихме цената на списанието, която в края на 1990 бе вече 2 лева. Без особен ефект – читателският отлив не само бе започнал, той вече бе станал необратим. Личеше по абонамента, набран за 1991. На никой не му беше до фантастика – решаваше се съдбата на България. Безразличните към нея пък емигрираха – вярно е, че тогава софийското летище имаше само един терминал, но той бе задръстен... Предимно от млади и високообразовани люде – повечето от които бяха дългогодишни почитатели на жанра, интелигентни „консуматори“ на неговите творби, потенциални абонати на нашето списание... И нищо не можеше да ги спре – беше настъпило „време разделно“!

Замина и Румен Иванчев (разбра се – за Италия). Когато това стана, проблемите се стовариха върху крехките ми плещи. Почнах да го замествам като „главен редактор“, но не бях „главен“ на никого. Водех се „заместник-главен редактор“, обаче не замествах никого. По-скоро бях „отговорен редактор“ – отговарях за всичко. Като такъв си спомням, че се срещнах веднъж с Иван Атанасов, секретаря на БДМ. Един-единствен разговор имах и с Атанас Мерджанов, който отговаряше за изданията. И двамата бяха извънредно любезни, по комсомолски загрижени, осъзнаваха трудностите, но си личеше, че списанието им беше най-последната грижа. От друга страна, тяхната абсолютна незаинтересованост ми развързваше ръцете за самостоятелни действия...
_________________________

* В интерес на истината – художникът Пламен Аврамов и журналистът Александър Карапанчев бяха назначени на щат във „Ф Е П“, без да бъдат партийни членове. Явно тогава са важели и някакви други критерии (например образователни и професионални). – Б. ред.

Следва втора част...

[alexandrit]

Петър КЪРДЖИЛОВ

ПРОДЪЛЖИТЕЛЯТ НА „ФЕП“
Списание Фантастика (1991) и неговото лутане
по трънливите друмища на онова „време разделно“ [2]

Така дойде краят на 1990, която мина някак „по инерция“ – имаше си материали, натрупани преди моето идване, които постепенно виждаха бял свят... Продължи отпечатването на фундаменталната библиография „Фантастиката в България“, чийто съставител бе Ивайло Рунев. Продължиха представянията (било с разказ, интервю, творчески портрет или само с биографични данни) на писателите: Джон Толкин, Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Стивън Кинг, Алвин Тофлър, Карлос Кастанеда, Иън Макдоналд, Ерик Симон... Продължи и прегледът на читателските разкази, осъществяван от литературните критици Огнян Сапарев и Стефан Стоев...

Ще ми се да подчертая, че през тези първи „самостоятелни“ дни имах безусловната подкрепа на всички колеги от редакцията. Неоценима помощ ми оказаха (за това си давам сметка чак днес) приятелите Агоп Мелконян и Велко Милоев – като „консултанти по художествено-творческите въпроси“, Виолета Чушкова, Емануел Икономов и Хари Аничкин – като преводачи от английски език. Съветвах се често и с големия наш писател фантаст Любен Дилов, чиято отзивчивост няма да забравя, докато съм жив. Няма да забравя и друго – той нито веднъж не осъществи някаква (па макар и минимална) намеса в делата на редакцията, никога не си позволи да коментира качествата или недостатъците на някой от нейните членове, през ум дори не му мина идеята да се възползва от „привилегированото“ си положение на „вещо лице“! А можеше...

В търсене на изход от трудната финансова (преди всичко) ситуация, след многобройни консултации, среднощни разговори и разгорещени спорове, реших да променя „концепцията“ на изданието. За да бъда разбран, ще си позволя кратко отклонение – не толкова „лирическо“, колкото „психоаналитично“. Никога не съм бил бунтар, още по-малко революционер. Имам се за типичен българин (констатация, с която не бих желал да обидя нито един сънародник) – търпелив, конформист по дух, консервативен, а то ще рече – върл противник на всякакви промени. Но очевидно в живота на всеки индивид, на всеки народ, на всяка държава се появява (едва ли от нищото) необходимостта от поврат. ФЕП бе замислен като списание за фантастична литература, като територия на волния людски дух. За да се мине през „иглените уши“ на цензурата обаче, към Ф-то бе добавено Е-то (евристика), че и П-то (прогностика). „Алабализми“, чието значение и днес не ми е напълно ясно. Разумен, ала лицемерен ход, адекватен на неразумното и лицемерно време. Така се получи едно комсомолско издание, което трябваше нещо да пропагандира. Така се роди кентавър, Франкенщайн – чудовище с тяло, съчленено от изкуство, наука и псевдонаука. Впоследствие, по стечение на редица обстоятелства и най-вече като резултат от безразсъдна „кадрова политика“, по страниците на списанието нахлуха и трайно се настаниха текстове, рожба на паранаучни „изследвания“ и квазинаучни „проучвания“, съмнителни истории за „феномени“, екстрасенси, полтъргайсти и „дела на тъмнината“... Табутата, действали ефикасно десетилетия наред, бяха взривени от палавия дух на демокрацията, портите към „сумрачната зона“ бяха широко разтворени, темата – изключително популярна, модерна и доходоносна. Но ведно с това бе премината границата на добрия вкус, а и тази на здравия разум...



●● Художник на корицата: Любомир Михайлов

Ето защо реших да „отърся“ списанието от всичко, което смятах за излишно, глупаво, недостойно и даже неморално – голяма част от читателите ни все пак бяха деца! Още повече че вече нямаше нужда някой да бъде заблуждаван. Затова реших да превърна ФЕП в литературно списание, в издание за фантастична ЛИТЕРАТУРА – истинска, високохудожествена, дори елитарна. Като си давах сметка, че темелите на жанра, положени още при неговото сътворяване, са били оразмерявани със значително по-широк аршин, че в тях редом с тежките крайъгълни камъни бяха вградени по-дребните скални късове на приказното, митологичното, фантазното, на развлекателното четиво, удивителната история, остросюжетния разказ... Че термините литература и белетристика (belles lettres – изящна словесност) невинаги са равнозначни, че понякога литературата бива повърхностна и леконравна, „сладникава“ и „лесносмилаема“ – гълтаща се на един дъх, често дори „жълтееща“ на цвят...

Новата „концепция“ изискваше както ново оформление – художникът Любомир Михайлов се справи отлично с тази задача, така и ново наименование на изданието. Трудно решение, но го взех. ФЕП стана „Фантастика“ – списание за фантастична литература. За да уважим традицията, а и да подчертаем приемствеността, съхранихме Ф-то – първата буква от старата абревиатура. Най-ранната реклама за сп. „Фантастика“ се появи в брой № 5/1990 – тя изрично обръщаше внимание на факта, че новото издание е продължител на ФЕП. В следващия брой (№ 1/1991) излезе уводната статия „Сбогом, „ФЕП“, на добър час, „Фантастика“ – „програмният манифест“ на нашето ново издание, чийто автор бях аз.

Една от първоначалните идеи, свързана с промяната, предвиждаше превръщането на редакцията на списанието в средище на писателите фантасти, в своеобразен интелектуален център. В това начинание, признавам, не успях. Но то бе успешно материализирано след години от Агоп Мелконян, когато в периода 1999-2002 той издаваше сп. „Зона F“. Затова пък български автори шестваха волно със свои разкази върху 32-те страници на сп. „Фантастика“, макар и в протежение само на една година: Алек Попов (тогава все още студент) – „Вятърът“, Велко Милоев – „Трудно обяснимото убийство на Тус Зурнал“, Любомир Николов – „Лекарство против мързел“, Янчо Чолаков – „Умората Сюзерен“, Иван Серафимов – „Никой не забелязва как започват да пожълтяват листата наесен...“, Христо Пощаков – „Невероятна история“, Любомир Чолаков – „Границата на светлината“, Добрин Дерелиев – „Пътища“, Константин Тилев – „Кръчмата „При стария телескоп“, Маркос Христанов – „Караконджул“, Елисавета Танева – „Къщи c феи“, Димитър Великов – „Рулетката на живота“, Теодор Бочев – „Писалката“, Ангел Грозданов – „Гости“ и „Морето на безброй бутилки“, Пламен Павлов – „Дарът на истината“...

Родната литературна критика също намери свое кътче в списанието. Ще спомена само сериозното изследване на Петър Колев „Френската фантастика от втората половина на XX век“ (4/1991), задълбочения анализ на Людмила Стоянова „В кривото огледало на антиутопията“ (6/1991) и съвместния труд на Росица Панайотова и Светослав Николов „Антиутопия. Замятин, ледоразбивачът“ (5/1991). Гръмна и „тежката артилерия“ в лицето на нашия сънародник Цветан Тодоров (1939-2017), прекарал по-голямата част от живота си във Франция – „Въведение във фантастичната литература. Определение на фантастичното“ (4/1991 и 5/1991).

Представени със свои творби (предимно в рубриката „Автори и книги“) бяха някои от звездите на световната фантастика – писателите Урсула Ле Гуин, Франк Хърбърт, Робърт Шекли, Борис Стругацки, Брус Стърлинг, Лари Нивън... Ала хитът на годината бе брилянтното есе „Къде се намира Бразилия“ (1/1991) на Салман Рушди, вдъхновено от филма „Брaзилия“ на американския кинорежисьор Тери Гилиъм – една от малкото, преведени на български език, творби на великия британски писател от индийски произход. Само заради това си заслужаваше да отдам година и половина от моя живот на списанието.

През 1991 „патентовахме“ и друго „нововъведение“, което без капка свян „заимствахме“ от унгарското сп. „Галактика“ (1972-1995), продавало през най-добрите си години по 94 000 копия от всеки свой брой! Та, следвайки светлия маджарски пример, решихме разказите (а и отделни статии) във всеки брой на сп. „Фантастика“ да се илюстрират от един-единствен художник. Български, естествено. Щото „кражбите на интелектуална собственост“ по онова време ставаха все по-трудни. В обществото се заговори (макар и плахо в началото) за някакво си „авторско право“ и дори дълбоко нецивилизованата в това отношение наша татковина бе принудена да се съобразява с международните изисквания в тази специфична област. Така шестте книжки, излезли през годината, бяха „изографисани“ последователно от Анри Кулев – и до днес помня как със сълзи на очи го умолявах да приеме „офертата“, Николай Пекарев, Марио Вътков, Алла Георгиева, Николай Цачев и Мъгърдич Касапян. Този похват, от една страна, унифицираше броя, но, от друга, му придаваше неповторим „авторски стил“.

Успоредно със съвременния ро̀ден графичен поток „течеше“ рубриката „Галерия“, вещо водена от художника Калин Николов, който успя да запознае читателите на списанието с творческите биографии на неколцина свои колеги, възвеличавани като класици: Хуан Миро, Йеронимус Бош, Джорджо де Кирико, Жорж Папазов, Андрей Константинович Соколов и Джим Бърнс.

Въпреки усилията на „малкия, ала сплотен колектив“, списващ, редактиращ и издаващ сп. „Фантастика“, нещата отиваха към своя логичен (за времето си) завършек. Въпреки отчаяните „плонжове“, единият от които бе смяната на печатницата – отказвайки се от услугите на врачанската „Полипринт“, приехме условията на полиграфичната база на „Балканкар“ в София, ситуацията не се подобряваше. Още през лятото служителките в касата на издателство „Народна младеж“, откъдето получавахме нашите заплати, ни предупредиха, че най-вероятно последното плащане ще бъде през септември. Дали работехме някой и друг месец на ангария, не помня, но съм сигурен, че изпълнихме трудовите си задължения към работодателя – издателство „Народна младеж“, като през месец ноември отпечатахме последния брой (№ 6) на сп. „Фантастика“. Чийто тираж тогава бе 7000 (останал постоянен през цялото време след „преименуването“), а цената – вече 4 лева.

Всъщност предизвестеният край на „Фантастика“ бе идентичен с този на всички останали периодични издания, публикуващи фантастична литература: по същото време, след повече от 20-годишно съществуване, си отиде изключително популярният седмичен в. „Орбита“; към края на 1988 сп. „Наука и техника за младежта“ се „вля“ в сп. „Космос“, просъществувало от своя страна до 1992, през която отпечата едва три броя... Така Провидението ме натовари не само с мисията на „прекръстител“, но и с тази на „ликвидатор“ на първото и единствено за момента списание, специализирано в областта на фантастиката. Отреди ми, може би несправедливо, неблагодарна, отрицателна, мрачна роля... Ала и тогава, и сега приемам нещата философски, стоически, примиренчески. Както казват старите хора – каквото е било писано да стане, ще стане. По това време губеха своята работа десетки, стотици хиляди българи. Но пък изгряваше ерата на „първоначалното натрупване на капитала“, която отваряше нови работни места, нови възможности...

За мене такава се откри в края на толкоз често споменаваната 1991 година, когато семейство Галина и Звезден Златареви ме поканиха да работя за тях. Те току-що бяха основали „Златното пате“ – първото частно издателство за детска литература, и тъй като за такава смятаха фантастиката, бяха решили освен детски книжки да издават и списание. Приех предложението и с тяхна помощ положих основите на сп. „Фантастични истории“. Но туй, както би казал поетът, е една друга, ама съвсем друга история – нефантастична при това...

● И з т о ч н и к : авторски файл

[alexandrit]

Сто години от рождението на Александър
Г E Р О В – да, да, точно днес!
______________________________________

● Марияна ФЪРКОВА

Г Л У Х А Р Ч Е Т А Т А

Всяка пролет, когато излизаме с поета навън, се връщаме с букет от жълти глухарчета. Те винаги се появяват толкова неочаквано, в един миг, изведнъж и навсякъде, като че ли коренчетата им не са принадлежали на почвата, а някой ги е посипал направо от небето. Яркожълти, не е възможно да не ги забележиш внезапно един ден, в една секунда, колкото и разсеяно да вървиш.

– Глухарчета жълти като запалени свещи –
ще изгорят тревата, не внимават!

– Те са като нас – горещи,
но не могат още да шават.

Те са единствените растения тук, които, оставени и без вода, откъснати вече, с увяхването си стават още по-красиви и така различни, сякаш не принадлежат повече на себе си. Така жълтата им плътна маса постепенно изчезва, за да се превърне в почти безплътна кръгла обвивка, която заживява свой самостоятелен живот.

Глухарчето е отражение на видимото състояние на нещата в този свят. То е първо раждането на тялото и духа в едно, физическото развитие на това тяло. После, след настъпването на смъртта с откъсването от земята, то е видимият дух – въздушен и нежен, кръгъл и напълно завършен, полетяването нагоре и изчезването в пространството, събирането на всички духове и накрая – отново появяването им някъде.

Сестра ми за първи път обърна моето внимание върху това създание на природата и ума. Тя донесе жълтите цветя отвън и скоро техните цветчета се свиха, дръжките им клюмнаха и изсъхнаха. Умряха.

Една сутрин след няколко дни видяхме във вазата нови цветя, вече не жълти, а в първите дни по-жълтеникави, отиващи към бяло, после бели, сякаш сянката на жълтото. Духнахме ги през прозореца. И ни стана тъжно. А нима всички хубави неща в живота не си отиват точно така!

Александър Геров много отдавна е проявил интерес към това „чудо на природата“ – нещо, което се е отразило по естествен начин и в поезията му. Това, че той пише за глухарчето, беше за мен навремето и едно от нещата, които ме привлякоха да се запозная лично с него. И въпреки че поводът беше друг, дълбоко в себе си аз избрах точно запознанството си с Геров заради интереса му именно към това наглед обикновено обобщение – в нещо толкова крехко и ефирно да бъде събрана вселената, цялата вселена. Очарова ме такова внезапно стесняване, събиране до обхвата на глухарчето и одушевяването на всичко, до което се докосва поетът. Тъй като и моите мисли вървяха в тази посока, години по-късно, когато пишех вече стихове, аз отначало се притесних да не го повторя, без да искам, несъзнателно, след като го бях прочела, а нямах достатъчно свои неща.

Вървя до него и се замислям. Изглежда страхът от разрушаване на тази така крехка и деликатно устроена същност на глухарчето е бил първоначален стимул да напиша тия редове.

Затова и след нашата разходка, когато се върнахме с букет от жълти глухарчета и после дълго ги разпределяхме във вази и чаши из целия дом, той повтаряше начесто, че трябва много да внимаваме с тези цветя да не ги нараним. Успокоихме се и двамата, когато най-накрая седнахме, а около нас всичко започна да диша, да съживява предметите, привидно ненамекващи за живот. Като жълти сигнални лампички светват кътчетата, където сме поставили цветята. Радваме им се като деца и ще чакаме до рождения ден на поета да умрат и възкръснат за новото си житие-битие. Когато се появя следващия петък, тук ще бъде вече целият космос със своята душа. И моят поет, роден от едно глухарче.

Тръгвам си и го оставям сам с мислите му и с глухарчетата. Сега няма да е самотен.

Едно глухарче отделихме от другите – на масата в хола. То ми каза, че мога да си тръгна спокойно, за да останат само двамата. Когато той ме изпрати до външната врата, аз прошепнах тихичко на ухото му, за да не чуе никой:

– Какво ще правиш с нежното глухарче?

– Ще го почакам да ми хвърли зарче.

Дълбочината на смисъла постепенно проникна в мен, още докато слизах по стълбите надолу. Едновременно със своите стъпки дочух и бездънния проницателен звук на търкалящото се зарче в сърцето си.

И з т о ч н и к : Марияна Фъркова. Моите петъци с Александър Геров. – Спомени. – София: Фонд ДГ, 1998 г.
_________________________________

КАТО прeки допълнения :
о едно есе за безсмъртието – https://trubadurs.com/2016/10/21/alexandar-gerov-na-gosti-pri-dalechnite-potomci-20161021/

оо и едно интервю за фантастичната поезия – https://sf-sofia.com/phpbb3/viewtopic.php?p=40393#p40393

[alexandrit]

Само преди няколко петилетки...



Александър КАРАПАНЧЕВ

АХ, ТАЗИ „АЕЛИТА“!

Обръщам се назад и отново завъртам калейдоскопа на няколкото прекрасни пролетни дни, преживени в Свердловск. Проблясват картини с местен колорит: уханната пяна на цъфналите песекини; магазините, грейнали от самоцвети; опашките за дефицитните перилни препарати. И още – по богатирски разпрострелият се милионен град, кръстосван от претъпкани трамваи и тежки камиони; ресторантът „Уралски пелмени“; уникалният Каслински павилион, чиято чугунена дантела е драпирана с алено и жълто кадифе...
Но главното са хората! От 19 до 21 май т.г. Свердловск * бе столица на съветските фенове и писатели фантасти. За осми път тук премина празникът на фантастиката, наречен на очарователната марсианка Аелита. Организатор – списание „Уральский следопыт“. И понеже не само във вестниците строго се броят журналистическите редове, бързам да съобщя новите носители на най-високите в СССР отличия за научнофантастична литература:
● Голямата награда „АЕЛИТА ‘89“ получи популярният и у нас белетрист Север Гансовски (за сборника с повести „Инстинкт“). Уви, призьорът неотдавна беше счупил крак и не присъства. Вместо него изящната каменна композиция прие Кир Буличов.
● Наградата „ИВАН ЕФРЕМОВ“ за принос в отечествената фантастика получи прославеният космонавт Георгий Гречко (като водещ на телевизионното предаване „Този фантастичен свят“). За читателите на „Ф Е П“ Гречко даде интервю, което ще поместим в някой от следващите броеве... **
● Наградата „СТАРТ“ за най-добра творба от млад фантаст получи киевчанинът Борис Щерн (за своя сборник с разкази „Чия е планетата?“).
След тържественото връчване на призовете гостуващите писатели отговориха на разнообразни въпроси. Микрофонът минаваше от Кир Буличов към Владимир Михайлов, от Виталий Бабенко към Нина Беркова, от Владимир Гопман към Станислав Мешавкин, главен редактор на списание „Уральскй следопыт“ и вдъхновен лидер на вечерта. Думата бе дадена и на пишещия тези редове, който, без да изпада в излишна гордост, се оказа първият и единствен официално поканен чуждестранен гост на „Аелита“. И тук му е мястото да подчертая – съветските фенове живо се интересуват от нашия „Ф Е П“, от историята на създаването му, вълнуват се какво ще печатаме занапред, искат да се абонират.
А сега ви предлагам поглед към най-богатия на събития „аелитски“ ден – 20 май.
Аукцион. Свободен книгообмен. Семинар по фантастикознание. Премиера на българския мултфилм „Планетата на съкровищата“. Семинар по библиография. Учредителна конференция на Всесъюзната асоциация на любителите на фантастиката. Пресконференция с Георгий Гречко...
Как ви звучи? Сякаш рогът на приказно изобилие се е изсипал точно над Свердловск и неговите 500 гости от почти цялата география на Съветския съюз! Ала преди да дам малко статистически данни за празника, каня ви на карнавала, увенчал вечерта на същия този 20 май.
Вдъхвате леката, нашарена с хрумвания атмосфера и веднага усещате упойващия аромат на въображението. Право срещу вас хвърчи НЛО с крилца на водно конче; ширва се географска карта по повестта „Трудно е да бъдеш бог“; спонтанен смях посреща скеча на групата „Сепулка“, чийто девиз гласи: „Трябва да се прави нещо по-конкретно!“.


______________________________

Станислав Мешавкин (вляво), наградата „Аелита“ и Кир Буличов

Да, в Дома на културата вече е стартирало състезанието КВН (Клуб на веселите и находчивите). Докато младежите мерят сили в три категории – „Шоуинтермедия“, „Интервю с чуждопланетец“ и „Звездни войни“ – в залата пъстреят импровизирани изложби, постоянно някой прекосява пространството, контактите продължават и във фойето, където за копейки можеш да си купиш шепа разноцветни маски.
И може би сега е моментът да кажа няколко думи за Негово величество фена. Взреш ли се в него, ще видиш, че по лицето му играят отблясъци и от марсианските луни, и от двете слънца над Соларис, и от звездите на мъглявината Андромеда. Празникът „Аелита“ е всъщност най-голямата в Стария свят изява на феновете, на тяхната страстна обич към жанра, на неизчерпаемата им жажда за творчески диалози.
Любителите тук са предимно млади хора, най-вече студенти, ала не липсват и улегнали люде на солидна възраст. Такъв например е свердловският библиограф Игор Халимбаджа, който ми подхвърли: „Събрал съм 6-7000 книги с фантастика. Според приятелите ми това е най-богатата библиотека от подобен род в СССР...“.
Тия великолепни цифри ме подсещат, че обещах малко статистика. И така, на „Аелита ‘89“ пристигнаха 503 гости – 11 писатели плюс 492 фена (включително от далечните Хабаровск, Южносахалинск, Комсомолск на Амур). В празника участваха и около 500 свердловчани.
Феновете представиха 132 клуба от 115 града – рекорд!
За литературния семинар, воден от Сергей Казанцев, изпратиха ръкописи над 50 автори (сред тях и двама българи). Бяха обсъдени достойнствата и недостатъците на 22 белетристи, от които 6 са препоръчани за дебют в „Уральский следопыт“.
В изложбите, съпътстващи „Аелита ‘89“, се представиха 10 художници. По общо мнение най-интересен сред колегите си се оказа Андрей Карапетян от Ленинград.
На аукциона най-скъпо (25 рубли) бе оценен двутомникът с френски и английски приказки.
Но карнавалът продължава! Eто че започва конкурсът за костюми. Категориите му, разбира се, са щедро измислени: за най-фантастичен костюм, за най-смешен, за най-изкусен, за най-оригинален, за... най-настойчив. Запомних муцуната на странен новосибирски сфинкс, елегантния „невидим“ мистър Грифин и девойка в черно, която си беше прикачила извита като кука червена опашка, украсена със златисто балонче.
И все пак карнавалът не се получи съвсем. Причина: твърде разтеглената лотария в началото „изяде“ времето, предназначено за танци (а свердловчани от клуб „МИФ“ имаха готовност за дискотека с подходящо осветление). Ала ако карнавалът е преди всичко феновско изобретение, то основен двигател на празниците „Аелита“ е „Уральский следопыт“ – списанието, което с похвално постоянство и висок вкус отделя най-много страници за съветска фантастика.
През тези напрегнати дни неговите редактори бяха непрестанно в движение. Видях ги и празнично сияещи, и тъжни от битовите и организационните неуредици, но никога не ги сварих безучастни. Спокойно мога да кажа: благодаря, „Уральский следопыт“! За отлично правеното списание, за несекващата любов към жанра и феновете, за форума „Аелита“, който, мисля, има завидно международно бъдеще. И накрая – за гостоприемството, по славянски топло. На „Аелита“ пожелавам да расте, да хубавее още повече и родилните ѝ петна да стават все по-малки.

* * *

Навярно сте забелязали, че в репортажната ми палитра розовата боя не е от най-употребяваните. За да се очертае по-пълна картина на свердловския празник, помолих няколко участници да отговорят писмено на два въпроса:
1. Кои са според вас сполуките и неуспехите на „Аелита ‘89“?
2. Имате ли предложения за бъдещите празници „Аелита“?

Станислав МЕШАВКИН, главен редактор на списание „Уральский следопыт“:
1. Плюсовете на „Аелита“ ли? За списанието – възможността по-добре да опознае читателя си, да получи мощен интелектуален импулс от общуването с писатели и фенове, които знаят всичко за фантастиката и даже мъничко повече.
За читателя – три дни да живее само и само с фантастиката, да общува с братя по разум, пристигнали на „Аелита“ от всички краища на огромната страна (предимно за своя сметка).
Минусите? Демократичният принцип – в Урал идва всеки, който може – създава куп неудобства както на гостите, така и на домакините. Има проблеми с настаняването, транспорта, храната и т.н. И все пак – да живее демократичният принцип!

Владимир ВОЛФ, фен от Виница:
1. Сполуки са масовостта, семинарът за млади автори, участието на редакция „Уральский следопыт“. Несполука: беднотията.
2. Богат спонсор.

Николай КОПИРИН, фен от Петрозаводск:
1. Сполука е, че „Аелита“ съществува. Неуспехи – разхвърляността на разни места, нямаше отделни профили (оформяха се експромт). Главна несполука – Всесъюзната асоциация на любителите на фантастиката (имам предвид нейната структура).
2. По-рано да се разпращат по клубовете заявки кой какво ще носи.
P.S. Благодаря на „Уральский следопыт“.

Татяна ПАТРАКОВА, фен от Свердловск:
1. Главна несполука – мъгливата организация, оттук и честото несъгласуване и т.н. (необходим е координатор!).
После – претовареността на програмата! За три дни се опитахме да напрaвим това, за което е нужна цяла седмица. Затуй всеки видя твърде малка част от нещата, които можеше и искаше (не е възможно – уви! – да бъдеш едновременно на 3-4 места!).
Допълнителна трудност – липсата на спонсор. В резултат – нашата почти скандална бедност.
Сполука – многото гости, което говори за популярността на „Аелита“ (но и увеличава организационните проблеми).
2. Гостите на „Аелита“ да участват по-активно. Да се готвят по-сериозно за разговор с писателите (въпросите, за съжаление, бяха недостатъчно!).
По-малко да се мисли за личния бизнес, а повече за общото дело.
Да се потърси солиден спонсор (град Куйбишев вече предложи свой!).
За „Аелита“ да се намери професионален организатор (наистина не си представям кой би могъл да свърши това).

Първа публикация в: списание „Ф Е П“, брой 4 от 1989 година.
______________________________

* Този репортаж, излязъл под „шапката“ Специална кореспонденция, връща нашия летомер с три десетилетия назад, а пък Свердловск е тогавашното име на най-големия уралски град Екатеринбург.
** С Георгий Михайлович бяхме настанени в спецхотел на тиха улица (без никаква фирма на фасадата): аз в комфортна стая, а той – в самостоятелен апартамент на етажа над мене. Там и направихме ей това интервю със знаменития космоплавател: http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=41441&rb_v=viewtopic#p41441. – Бел. alex.

[alexandrit]

По случай 45 години от основаването на Клуба „Иван Ефремов“
и неговата 45-годишна дейност без прекъсване
_________________________________________________


С ВИХРИТЕ НА КОСМОСА

Н а п и с а: Калин НИКОЛОВ

„Аз конструирах робот, дявол да го вземе, и имам правото да го нарека както си искам – робот“ – е казал Енгълбъргър по повод на изобретената от него и Девъл автоматична ръка за пренасяне на предмети. Така те дават гражданственост на онова, което през 1920 г. Карел Чапек въвежда като термин в една от пиесите си – „R.U.R.“...

Година след година науката и изкуството се гонят, настигат се и се задминават. Все повече и повече битието се обсъжда чрез проблемите за неговото бъдеще, смисъл и мисия. Именно тях обединява дейността на членовете на Клуба по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ в София. Философи и писатели, художници и кинолюбители, социолози и журналисти, пантомимици и инженери в своите секции или на общи сбирки спорят и отстояват нови модели за предстоящите дни, без да се страхуват, че отиват твърде далеч напред.

Ето някои от обобщаващите теми на лекциите или разговорите им: „Възможно ли е оборудването на град върху Луната в края на 80-те години на нашия век?“, „Слънчевата енергия в експериментите на младите български архитекти“, „Тревога за екологията“, „Джон Атанасов – американецът от български произход, баща на съвременната кибернетична техника“, „Йоан Екзарх, средновековната българска литература и богомилските легенди за сътворението на Вселената“, „Свидетелство, съхранено в Одеската държавна библиотека, че българин от Габровско е описал Халеевата комета няколко месеца преди великия ренесансов астроном Тихо Брахе“, „Астероиди с български имена: България, Георги Димитров, Кирил и Методий, Шипка, Габрово“, „Идеологията на супермена – позиции в политическото късогледство“... За почти петнадесет години съществуване, изпъстрени между другото с няколко фестивала с международно участие, множество публикации, седмични кинопрожекции и литературни четения, фантастите от Клуба „Иван Ефремов“ показват нетрадиционно мислене и оригинални идеи.

Превеждат се току-що полученото есе на Рей Бредбъри или клетвата на 700 големи американски физици да не участват в плановете за междузвездни войни, анализира се участието в конгреса по фантастика „Еврокон“ и се опаковат новите литературни сборници (дори понякога извадени на циклостил), за да стигнат навреме до любителите. Клубната стая в Градския младежки дом „Лиляна Димитрова“ често е тясна да побере всичко това: мечти и идеи, планети с български имена и още неоткрити галактики, видени само с очите на изкуството. Тясна е, но гостоприемна за няколкостотинте клубни членове, намерили приятели и последователи в цялата страна чрез десетки утвърдени и създаващи се клубове. Така интересът към новото и фантастичното е формирал едно от най-силните и оригинални младежки движения у нас.

о Авторът на тази статия – художникът и изкуствоведът Калин Николов



Вратите са отворени и за широката публика, дори когато след разговори върху филми като „Пришълецът“ на британеца Ридли Скот или „Сталкер“ на съветския режисьор Андрей Тарковски се е оказвало, че нервите на портиера не са издържали и отдавна е заключил, и на хората предстои да се измъкнат през някой прозорец. С тяхно съдействие изложбата от оригинали на големия български художник фантаст Васил Иванов (1909-1975 г.) * и репродукциите на един от първите сюрреалисти в света Жорж Папазов (1894-1972 г.) са обиколили много градове и села. Същото може да се каже и за самостоятелните или общи експозиции от техните млади колеги... Случайно ли е, че клубните членове си кореспондират с доста хора от всички краища на света? Канят ги да завършат курс за джедаи (ако си спомняте филма „Междузвездни войни“). Дават им и по-сериозни поръчки: да изкажат мнението си за трагедията на совалката „Чалънджър“...

Има естествено някои, които се питат що за хора са фантастите и не схващат тяхното усърдие към нещо, което нито ще видят, нито ще разберат дали мечтите им са се сбъднали. Нека послушаме какво „отговаря“ един клубен член: „Вчера зърнах на нашата спирка обувка. Запомних я, защото беше поставена върху вестник. Неотдавна се бях върнал от Хамбург, където често виждах и хиперреалистични творби, и скулптури попарт, така че приех обувката по-скоро като произведение на изкуството. Час след това срещнах Х. и той ми се оплака, че си е изгубил обувката. Веднага му обясних къде съм я „срещнал“ и тръгнахме затам. Хич и не си помислих друго: разбира се, обувката е паднала от крака му и добре, че изобщо се е сетил да погледне от небето към земята. Фантаст човек... А историята се оказа съвсем различна: Х. тичал да не изпусне рейса и от мрежата му изпаднала въпросната обувка, която носел за поправка. И някой добър човек, вместо да я ритне, я поставил да се забележи...“.

Именно затова понякога ги наричат „отнесени от вихъра на космоса“. Така папа Лъв Х, като видял как работи Леонардо, казал ядосано: „Тоя нищо няма да свърши, щом мисли за края, преди да е започнал с началото“. Такива са упреците и към всички фантасти. Но от своя страна те пък се надяват, че може би сред тях се развива онзи творец и мислител, който, ако не равен на ренесансовия гений, ще дари хората с ценните плодове на интелекта си.

И защо това да не се сбъдне именно в София!

Първа публикация в: списание „С о ф и я“, брой 6 от 1989 г.

_________________________________

* Що се отнася до Васил Иванов, Калин се занимава с него от 1982 г. до сега и е най-проникновеният изследовател на този художник, най-много писал за живота и творчеството му. През март т.г. Националната галерия издаде разкошен албум на Васил Иванов – с размери 28,5 х 23 см, 208 страници, отлична черно-бяла и цветна полиграфия и три студии (от Борис Бекяров, Иво Милев и Калин Николов). – Бел. alex.

[alexandrit]

● Илюстрация към негов текст *



ЕДИН ВЕК ДИМИТЪР ПЕЕВ

ДНЕС е моят ден на Новото име. Навършвам четиринадесет
години. Но аз ще запазя името, което са ми дали мама и татко. – Астер! Нима мога да го заменя с друго?
Колко гордо звучи то! Името на първия човек, роден извън
пределите на Слънчевата система, роден на Неогеа, под лъчите на вишневото слънце.
Атаир ми обясни, че то произлиза от езика на някакъв отдавна
изчезнал народ, населявал Синята планета преди хиляди години, и означава „звезден“. А кой има повече право
от мен да го носи, от мен – родения край далечната ЗВЕЗДА?

Това са първите абзаци от повестта „Фотонният звездолет“ – представителна творба на Димитър ПЕЕВ (7.VII.1919, Пловдив – 5.XI.1996, София), на българската и, защо не?, на европейската фантастика. Някъде в прогимназиалните си години взех тази книга от училищната библиотека и тя ме заплени. След доста петилетки успях да си я намеря за личната колекция **, изчетох я повторно и не се разочаровах: в мен пак проникна космическата ѝ поезия, поезията на утопично-светлото бъдеще на човечеството!

Искам да продължа тия бележки с библиографията на Димитър Пеев – по-точно казано, с неговите разкази и очерци, появили се приживе в различни периодични издания. Проучването е направено от фена, колекционера и издателя Георги Недялков, който се явява и основният мотор на проекта „Фантастично читалище“ (наистина уникален! и действително фантастичен! – http://chitalishte.sf-sofia.com/), откъдето вземаме въпросната

Б и б л и о г р а ф и я :

А 43 М приема гости. Научно-фантастичен разказ. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 3 от 1975 г.

Ваканция на Луната. Прогностична фантастика. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 1 от 1978 г.

Гравитационна гробница. Научно-фантастичен разказ. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 9 от 1973 г.

Един астероид без номер. Прогностична фантастика. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 4 от 1978 г.

Комуний. Научно-фантастичен разказ. Автор Димитър Пеев. Списание „Наука и техника за младежта“, брой 3 от 1962 г.

Косъмът на Мохамед. Научно-фантастичен разказ. Автор Димитър Пеев. Списание „Наука и техника за младежта“, брой 8 от 1962 г.

На черната планета. Научно-фантастичен разказ. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 1 от 1962 г.

Неразчетеният надпис. Научно-фантастичен разказ. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 6 от 1964 г.

Опитът успя. Научно-фантастичен разказ. Автор Димитър Пеев. Вестник „Вечерни новини“, брой 3594
от 23 март 1963 г.

Пламтящите от съзвездието „Дракон“. Фантастичен разказ в картини. Текст Димитър Пеев. Рисунки Георги Шуменов. Списание „Чуден свят“, брой 5 от 1984 г.

Пясъчната чума. Прогностична фантастика. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 3 от 1978 г.

Скок през смъртта. Прогностична фантастика. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 8 от 1979 г.

Скок през смъртта. Прогностична фантастика. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 9 от 1979 г.

Среща с бъдещето. Научно-фантастичен разказ. Автор Димитър Пеев. Вестник „Вечерни новини“, брой 3606 от 6 април 1963 г.

Срещата. Научно-фантастичен разказ. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 7 от 1978 г.

Училището – ХХІІІ век. Научно-фантастичен разказ. Автор Димитър Пеев. Списание „Космос“, брой 5 от 1975 г.

(З а б е л е ж к а: горният текст се препубликува без редакторска намеса.)

Ако ви потегли да прочетете нещо/неща от този списък, можете да намерите Пеевите текстове чрез търсачката на проекта (най-добре е да напишете в нея името на столетника), а пък аз ще привърша това възпоминание с две негови книги, излезли зад граница през ХХI век. Нали има такава поговорка: преводът в чужбина е признание от потомството... В № 1 – https://fantlab.ru/edition89674, влиза емблематичният не само за автора си разказ „Волос Магомеда“, а под заглавието „День моего имени“ е включен споменатият в началото и много представителен Фотонен звездолет.

В № 2 – https://fantlab.ru/edition168431, присъства и разказът „Коммуний“, който открих в сайта Моята читан... пардон, Моята библиотека и си го припомних през миналия месец. Това ме подсеща да допълня, че освен разкази, в тази е-библиотека са качени и няколко книги от юбиляря Димитър Пеев – фантастични и криминални, на които също е смятан за виден майстор. Нека накрая прозвучат шерлоковските им заглавия: „Алиби“ и „Вероятност, равна на нула“.

Остава да се надяваме, че новият (интернетски & космически) ХХI век ще предложи на взискателната публика още издания на Димитър ПЕЕВ, включително и хартиени.

oooooooooooooooooooooooooооооооооо

* Става дума за НФ очерка „Третото хилядолетие“, публикуван в особено популярното съветско списание „Техника – молодежи“, брой 4 от 1973 г. – Тук и по-долу: бележки на alexandrit.
** Когато през 2013 г. подготвяхме „За спасяването на света“ (най-голямата антология на родния фантастичен разказ), се срещнах с дъщерята на писателя – режисьорката Елисавета Пеева. Тъкмо тя ми помогна да напиша биографичната бележка за баща ѝ *** и ми подари няколко негови книги на български и немски, сред които и „Фотонният звездолет“ в отлично състояние. Отново да кажа: сърдечна благодарност!
*** Ето я: Димитър Александров Пеев (1919-1996) е роден в Пловдив. Завършва Немската гимназия в София, следва в СУ и през 1944 г. защитава докторат по наказателно право. През същата година е назначен за секретар на посолството ни в Москва – в съветската столица Пеев специализира криминалистика.



Бил е заместник-главен редактор на списание „Космос“, после – главен редактор на списание „Наука и техника за младежта“, а през 1968-a основава вестник „Орбита“, на който е главен редактор до пенсионирането си през 1991 г.
Автор на криминални романи и пиеси, както и на две по-дълги творби във фантастиката: романа „Ракетата не отговаря“ (в съавторство с Кирил Маричков, 1958) и повестта „Фотонният звездолет“ (1964), преведени на руски и немски. В актива му влизат още няколко научнопопулярни книги, множество журналистически статии, томът с прогностични есета „Силуети на ХХІ век“ (също в съавторство – този път с Агоп Мелконян и Васил Димитров, 1986).
Разказът „Косъмът на Мохамед“ е отличен с международна награда от списание „Техника – молодежи“.

Блока подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ

[alexandrit]

На днешната дата преди 13 години
Агоп Мелконян (1949-2006) мина отвъд
_________________________________

ХОМО ФУТУРУС

(Решения за несъвършения човек)

■ Есе от Агоп МЕЛКОНЯН

От момента, в който човекът се самооцени като „венец на природата“, той разбра, че природата не е направила чак толкова много. И това беше не отшелническата неприязън към несъвършената телесна обвивка, ами мъдрият скептицизъм на хомо сапиенса, който е очаквал повече от боговете. И с основание: според съвременната наука в нашето тяло има над седемдесет рудиментирали органа, а възможностите на останалите (с изключение на мозъка) не са блестящи. Човешката машинка е сложна, но и капризна: няколко градуса над или под, един устойчив вирус или по-силен удар – и прецизният механизъм влиза в кошчето за брак. И ето парадокс – най-съвършеният се оказва най-уязвим. Той е минал през цялата еволюция и е загубил толкова много в нея – зрението на сокола, слуха на риса, реакциите на гепарда, водното дишане на рибите и т.н. И като връх на всичко – и способността си да се развива.
Ще оставим настрана спора дали еволюцията на човека продължава, или не. И тук (както винаги) са налице поне две школи. Едно обаче е очевидно: дори и да продължава, тази еволюция е твърде мудна, за да разчитаме на нея. А бъдещето ще ни поставя отговорности и изпитания; накъде с тази „от всекиго презряна смъртна плът“! И точно когато човекът имаше най-много право да се възхищава от себе си с нарцистично упоение, се разбра, че той всъщност се нуждае от кардинални реконструкции.

ЧОВЕКЪТ КАТО ТРАНСФОРМАЦИЯ

Нека така наречем първата идея – човекът трябва да бъде преобразуван (трансформиран) в един удобен за своето бъдеще вариант. Собствено решение ни предлага Хърбърт Уелс в „Храната на боговете“ – човеците великани. Разбира се, трудно е да се каже, че тази трансформация към гигантизъм е най-сполучливата, но тя ни навежда към някои мисли: определени органи на човешкото тяло биха могли да се модифицират в чисто геометричен смисъл. Въпросът е кои от тях и до каква степен.
По-доброто решение са биологичните трансформации. Човекът амфибия на Александър Беляев е един пример за това. Ако включим обаче „генератора на идеи“, той би ни предложил вероятно и други разумни неща. Бихме могли например да си подменим целия комплект от рецептори с нови, които се отличават с по-нисък праг на задействане. Ясно защо: човекът става все по-глух, все по-сляп, все по-неориентиран в света на миризмите. Цивилизованият начин на живот притъпява „входните вратички“ от околната среда. А предимството на видовете с по-добре развит рецепторен апарат едва ли има смисъл да се обсъжда.



Биологичните трансформации могат да обхващат и други елементи – броя на крайниците, някои вътрешни органи, дори мозъка. Колкото и съвършено да ни се струва сивото вещество в черепната кутия, неговите лоши информационно-преобразувателни възможности наистина стават очевидни. Трансформацията би могла да увеличи както количеството мозък, така и неговото качество.
Най-обещаващи, естествено, са биологичните промени на равнище ген. Евгениката вече не е нелегална наука и макар все още да прави прощъпалника си, тя предизвика взрив от морално-етични дискусии. Ясно е, че след време генетиците ще могат да ни моделират, важното е в какво. По този повод писателят фантаст Уилям Тен пише: „Ще се появят различни школи в генетичната архитектура. Функционалистите ще уверяват родителите в необходимостта да се създават полезни членове на обществото. Футуристите ще настояват за деца, способни да се адаптират към културата на следващите двайсет години. Романтиците ще искат да се раждат гении или в най-лошия случай високоталантливи хора. Ще има стилове същества, както има стилове дрехи и къщи“.
Както виждате – кратко и ясно. И в никакъв случай не неоспоримо.
Явно генетичните трансформации ще срещнат съпротивата на обществото. Здравият разум ще бъде оная „назадничава сила“, която ще увеличи инстинкта за самосъхранение и ще предпази учените от излишни увлечения. Тези трансформации ще дойдат на дневен ред тогава, когато това се наложи. Ако се наложи! Опрем ли се на здравите биологични корени, можем да бъдем спокойни за своето бъдеще.
Нека формулираме втората идея така:

ЧОВЕКЪТ КАТО ЕДИНСТВО

И този път бихме могли да намерим пример от литературата – да речем, „Главата на професор Доуел“ от Александър Беляев, макар идеята да е много стара. Първият древен воин, който е сложил на мястото на отрязания си крак парче дърво, всъщност е осъществил въпросното единство – между биологичното и небиологичното.
Ако трябва да бъдем прецизни, тая проекция на хомо футурус е отчасти реалност. Вече повече от десет години по време на сложни хирургически операции човешкият организъм се слива в неотделимо единство с техниката, представена от изкуствени сърца, бъбреци, черен дроб. Портативни варианти на тези „технически субпродукти“ станаха част от нашия организъм – сърдечни стимулатори, автоматични дозатори на инсулин и други. Бъдещето сигурно ще прави органи с промишлен размах. Чисто техническите решения ще отстъпят на бионични варианти. Изкуствените органи ще стават все по-сложни и прецизни, а с това и все по-пълноценни заместители. След десетилетия навярно ще срещаме по улиците „бивши мъртъвци“ – усмихнати, здрави и жизнени. В изкуствени скелети ще пулсират изкуствени органи, по изкуствени капиляри ще тече изкуствена кръв, но „бившият мъртвец“ ще е все пак самият той, защото в него е останало огледалото на личността му – мозъкът.
И това ще бъде крачка към фантастиката, към онова, което сега боязливо наричаме киборг (кибернетичен организъм). Решенията на Стейпълдън, Хъксли, Лем, братя Стругацки ще излязат от категорията „литературна прогноза“. И ако „модифицираният човек“ е все пак хомо, киборгът ще бъде вън от нашия вид. Той ще използва само онези продукти на природата, които все още са по-съвършени от създадените от хората или от него самия.
И тук веднага бих искал да обърна внимание върху един факт: киборгът наистина няма да е хомо, но той ще бъде пряко продължение на еволюцията на хомо. Това ще бъде качествен скок, в който ще участва и човекът. И този скок ще бъде оправдан от еволюционна гледна точка, защото ще разширява възможностите на нашия вид. Обществото на по-далечното бъдеще ще представлява балансирано единство от биологични и смесени типове. В следващия план се очертават контурите на т.нар. интегрален интелект – пълноценно единство на животинския, човешкия и изкуствения интелект. Трудно може да се каже какво общо ще има той с човека и дали въобще ще се вписва в широките рамки на хомо футурус. И пак трябва да повторя: ако разкъсаме биологичните граници на понятието човек, ако излезем от неговите доспехи на път към широката кибернетична трактовка на това понятие, тогава и киборгът, и изкуственият, и интегралният интелект ще бъдат варианти на думата „човек“ в бъдеще време.

ЧОВЕКЪТ КАТО БЕЗКРАЙНОСТ

И ако все още нещо ни задържа към биологичното разбиране, това е нашата ограниченост във времето. Смъртта слага край на всеки опит да излезем от собствената си белтъчна черупка и да разгънем собственото си самочувствие по всички оси. Но нима хомо футурус ще бъде смъртен?
Още Уелс отмести този въпрос: за нас не е важно персоналното безсмъртие, а безсмъртието на вида; човекът ще умира, ще остава човечеството. Туй е най-примитивното решение, защото не е решение. Като биологичен вид хомо сапиенсът притежава двете необходими условия за колективното безсмъртие – инстинкта за продължение и инстинкта за самозапазване. И ако той не направи ВЕЛИКАТА ГЛУПОСТ, ще бъде безсмъртен. Кой обаче е доволен от жалките осемдесет години живот?
Натрупаното знание влезе в противоречие с ограничения живот на мозъка. За да бъдеш добър учен в XXI век, ще се наложи да учиш няколко десетилетия. Следователно горната граница ще трябва да бъде повдигната, но колко – до 150, до 300 или до 500 години?
В „Средството Макропулос“ Карел Чапек залага твърде много на безсмъртието. „Ако я няма смъртта – разсъждава той, – няма да има борба за съществуване, войни, страх и егоизъм; всички ще бъдат благородни, независими и съвършени.“ Едва ли – отговаряме предпазливо ние. И причината за това е не само страхът от смъртта. Всяка личност може да се реализира в определен отрязък от време; разтегната до безкрайност, тя престава да бъде личност, защото престава да усеща хода на времето.
Фантастите потърсиха и по-различни решения. Всички те имат една посока: умирайки, ценният индивид предава своята мозъчна информация на друго естествено или изкуствено разумно същество. И отново много, много възражения – какъв е смисълът да се предава и излишната информация; кой ще прецени коя информация е излишна и кой индивид е ценен; няма ли да е фатално използването на чужд опит наготово? Трудно можем да си представим как би живял един човек, който знае, че и идеите му, и грешките му ще останат след него. И най-страшното – отразеното второ „аз“ вече няма да бъде личност; то ще бъде копие без своя индивидуалност.
Понякога се предлага при това „обезсмъртяване на информацията“ да се селектират само полезните идеи. Но кое учи повече човечеството – положителният опит или горчивите неуспехи?
Човекът има основания да бъде недоволен от биологичната си природа. Организмът му е крехък, податлив на болести, капризен и смъртен. А бъдещите стихии – океанът и Космосът – ще го поставят на сериозни изпитания. И точно затова казваме: сегашното решение на хомо сапиенс вероятно е временно.

И з т о ч н и к : вестник „Орбита“, № 52 от 1978 г.

* * *
В допълнение: един от най-хубавите разкази на Агоп МЕЛКОНЯН – https://trubadurs.com/2016/07/11/agop-melkonyan-petnoto-i-petnoto-short-story-20160711/.

[alexandrit]

100 + 5 години от неговото рождение!

Но имаше и една Бяла ластовица

Когато хадзапите били павиани, Гауа – първият сред
духовете – ги проводил за вода. Ала те се заиграли и за-
бравили. Ядосан, той ги превърнал в хора... За наказание...
Петър Бобев, из неиздаден ръкопис

●■●

Димитър Хаджитодоров: ОДА ЗА ПЕТЪР БОБЕВ

Александър Беляев ни покори с „Човекът амфибия“ и „Последният от Атлантида“, когато бяхме в трети или четвърти клас. След тях узнахме за „Корабът с алени платна“, „Бягаща по вълните“ и „Ранчото „Каменният стълб“ на Александър Грин. Освен това четяхме „Капитан Немо“ и „Децата на капитан Грант“ от Жул Верн и „Ловци на растения“ и „Пълзачи по скали“ на Майн Рид.
И неочаквано се появи „Заливът на акулите“ от Петър Бобев – завладяваща книга, посветена на подводния свят.
Писателят направи сензация всред любителите на приключенията и фантастиката след историите си за слончето, търсещо дини в пустинята Калахари, за петела, живеещ с ято кокошки в къщичка на колела, и за съдбата на неизвестния събирач на каучук в Амазонията, описани в сборника „Гърбавата ела“. Във вестник „Септемврийче“ пък публикуваха повестта му „Гонитба из южните морета“, продълженията на която очаквахме с нетърпение. Краткото интервю, съпътстващо текста, съобщаваше, че всяка написана страница изисква напрегнати проучвания.
Петър Бобев стана известен в едно и също време с големите наши автори Николай Хайтов и Йордан Радичков. Хиляди негови почитатели все още си спомнят с благодарност за книгите му. Неадекватното поведение на литературната критика, след скандала с романа „Тютюн“ на Димитър Димов, не успя да каже нищо съществено за този забележителен талант. Но Петър Бобев получи неръкотворния читателски паметник и се оказа сред най-четените български писатели през втората половина на ХХ век. Ореолът на славата му грее и днес – въпреки превратностите на времето.
Предполагах, че Петър Бобев е писател, приведен целодневно над пишещата машина или пътуващ в далечни земи, за да събира материал за увлекателните си романи. С учудване узнах, че работи като банков служител и че чичо Митко – близък на семейството ни библиофил – е негов колега. Спомням си веселата усмивка, с която ме посрещна, когато го запитах за Петър Бобев. Той не разказа много, но същественото бе, че авторът на забележителните истории е акуратен специалист, вниква внимателно в проблемите и е доброжелателен събеседник по книжовните въпроси. Чичо Митко обеща, че ще предаде възхищението ми от творчеството му, а малко по-късно ме дари с „Драконът от Луалаба“. Вече бях прочел „Изгубеният свят“ на Конан Дойл, ала Петър Бобев обогати темата по своя оригинален начин. Обсъдихме книгата със Светослав Николов – приятел и съученик, един от първите лауреати на конкурса „Златното перо“ на списание „Космос“ през 1969 г. Двамата в един глас споделихме възторга си от нея. Познавахме „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов, „Трудно е да бъдеш бог“ на братя Стругацки и „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, обаче Петър Бобев не ни омръзваше. Мястото му оставаше непоклатимо и едва ли някой би го нарекъл епигон в научната фантастика.
Книгите на Петър Бобев не се задържаха по книжарниците. Лекото му перо водеше читателите в свят, изпълнен с борба и доблест, и заставяше поклонниците му да ги поглъщат неусетно. Литературните му колеги го сравняваха с Жул Верн, но той бе отвоювал своя позиция и казваше неща, различни от познатите шаблони. Типичен пример за това е „Теао Немия“ с неповторимата си поетика в трагичната съдба на героя и прецизно представения пейзаж.
Трябваше време, за да осъзная, че Петър Бобев, както и някои други автори – Жул Верн, Карл Май, Емилио Салгари, Александър Беляев, разказва за места и събития, които не е виждал, обаче ги пресъздава вярно и увлича спонтанно читателя.
Още време ми трябваше, за да проумея и подтекста на неговите книги. Той насочваше поглед към недостъпни за съвременниците ни региони – Южна Америка, Централна Африка, Австралия, Океания, Северния ледовит океан, – ала героите му не преживяваха приключения в България след Втората световна война. Радиото, телевизията и периодичният печат денонощно тръбяха за успехите в строителството на ново, по-справедливо общество, обаче персонажите на Петър Бобев бяха сдържани относно политическото ни ежедневие. Те обичаха България по своему (да си спомним сигнала „Мила родино“, с който се приветстват братът и сестрата Крумови в „Опалите на Нефертити“), но споделяха лаконично най-съкровеното за нея. Историческите му книги обхващат период от древността до съпротивата срещу османските поробители. Нищо повече не е добавено към героите и събитията.
Особено показателен е романът „Галатея“. След класическия филм „Троянската война“ (с участието на Стив Рийвс) и след частичното запознаване с „Илиада“ в гимназията Петър Бобев даваше ново тълкуване на древността. Това не бе тезата на социалистическия реализъм, прокарвана в учебниците, а похватът на оригинален мислител.
Книгите на Бобев украсяват щандовете под открито небе на площад „Славейков“.* Дългогодишните му почитатели не се колебаят да заплатят цената за любимия автор, искана от търговеца. Насладата от повествованието и моралната подкрепа на героите дават надежда на читателите.
Някога един френски крал в момент на добро настроение беше заявил, че „Париж заслужава меса“. Ако перифразирам думите му, бих казал, че Петър Бобев е достоен за ода. Сега вярното ми перо няма сили за нещо повече от въздишка по отминалата младост, съгрявана от прекрасните му книги. Мечтите от онези времена са химн, който никой не може да отнеме, независимо от несигурността на епохата.
____________________
* Явно става дума за площада преди т.нар. фандъковски ремонт. – Б. ред.

●■●

Славимир Генчев: ГОЛЕМИ, МАЛКИ И ТОЧНИ МЕЧТИ

Според една крилата фраза човек е голям толкова, колкото са големи мечтите му. Както всяка крилата фраза, и тази „увисва“, когато се приеме буквално. Та нима ако някой цигулар мечтае да свири като Паганини, е голям колкото него?
Като малък мечтаех да стана пътешественик и да се боря за опазване на дивите животни по света. Бях гледал 13 пъти филма „Серенгети не трябва да загине“, заснет по едноименния бестселър на д-р Бернхард Гжимек и посветен на сина му Михаел, загинал на 25-годишна възраст при нелеп инцидент: малката му „Чесна“ се врязала в ято птици над кратера Нгоронгоро в Танзания. Перката блокирала, самолетът паднал и се разбил…
Михаел бил погребан на лобното си място, а на гроба му издигнали паметна плоча, на която пише: „Той отдаде живота си, за да защити дивите животни на Африка“.
По това време президент на Танзания бил западноевропейският възпитаник д-р Джулиъс Ниерере. Той се съгласил в Танзания да бъдат създадени резервати и дори назначил д-р Гжимек за техен главен куратор. Ниерере се проявил като мъдър и отговорен държавник. Години по-късно научих, че управлявал с желязна ръка, т.е. бил голям диктатор, но явно – просветЕн.
Аз не станах пътешественик и природозащитник, но много пътувах на място с книгите на д-р Гжимек, Джералд Даръл, Михаил Пришвин, Майн Рид, Карл Май, Джеймс Оливър Кърууд, Рафаел Сабатини, Робърт Луис Стивънсън, Уолтър Скот, Джеймс Фенимор Купър, Аркадий Фидлер и десетки други…
– Гладна кокошка просо сънува – може да подхвърли някой.
– Току-що се връщам оттам – многозначително ще отвърна аз.
Защото като малък познавах, макар и съвсем бегло (всъщност изпитвах неописуем респект), великия детски писател за всички възрасти Петър Бобев, чиито книги поглъщах за часове и препрочитах ненаситно, особено „Заливът на акулите“ и „Теао Немия“.
След години разбрах, че той е писал произведенията си, без да е пътувал никъде – властите не го пускали извън България, а бездарните съвременни писатели натегачи, които възпявали строителството на социализма и обрисували „положителния“ герой на епохата (демек комуниста), ужасно го мразели и му завиждали заради славата и големите тиражи (най-вече!).
А Петър Бобев творял, обграден плътно от карти, атласи, енциклопедии и справочници и въоръжен до зъби с талант, трудолюбие и въображение.
Той беше дребно добродушно старче, което живя (слава на Бога!) до 80 и кусур години и пред което благоговея до ден днешен.
Аз съм само един голям мечтател, по-малък от всяка мечта.

о Кориците нарисува: Ани БОБЕВА



●■●

Кирил Божилов: С преклонение...

Когато в редакцията на „Пламъче“* искахме да разнообразим някой брой с по-увлекателно четиво, отново се обръщахме към непроменимата отзивчивост на Петър Бобев. Защото в многото обсъждания на списанието (из цялата страна) читателите не пропускаха да споделят предпочитанията си за неговите „толкова хубави“ разкази.
Той – обикновено – ни казваше: „Ще помисля... Кога трябва да го дам?“.
И го донасяше ден-два по-рано – на булевард „Толбухин“** 51, ІІІ етаж (а инак живееше наблизо, на улица „Любен Каравелов“ 12). Тихо почукваше, тихо влизаше: с чара на тихата си усмивка, с тихия си вежлив поздрав; с неподправена сърдечност се ръкуваше с всички (петима души в малката стая на редакцията ни). Сядаше – някак притеснено, по-открая на единствения свободен стол: така сякаш подсказваше, че ненужно няма да ни отнеме време.
Новият му разказ беше пак с илюстрации от дъщеря му – талантливата художничка Ани Бобева.

ooooooooooooo

Спомените – ако не са записани звуково или ако не са стенографирани – никога не са съвсем точни, макар и твърде верни. Но съм запомнил: веднъж в редакцията бяхме само двамата с Петър Бобев и аз го помолих да разкаже на читателите ни как е създал някоя от своите книги (имахме такава рубрика). Той кимна обещаващо, помълча, поусмихна се... И предварително сподели думи, които съм запаметил тъй:
„Някои наши колеги може би си мислят, че аз сядам пред писалището и подтикнат от въображението си, започвам да описвам невероятни историйки...
Обаче не е така...
След като съм си изяснил замисъла и в общ вид – сюжета, главните герои и т.н., подхващам най-трудното: да потърся и да намеря всичко онова, което ще ми е нужно за книгата – и то от всeвъзможни достоверни източници.
Това продължава с месеци...
За да могат читателите не само да следят какво и как се случва в съдбата на героите ми, но и да получат – по непринуден начин – и проверени знания... “.

ooooooooooooo

И затова много читатели възприемаха книгите му за любими, а него – за любим писател!
____________________
* Част от литературно-художествения алманах, в който през 1989 г. комсомолските другари сливат три в едно, а именно: списанията „Пламъче“, „Дружинка“ и „Чуден свят“. През 1991-ва този нов орган, наречен Пламъче – Чуден свят, бива угасен, тоест закрит. От същите другари... – Б. ред.
** Сега – „Васил Левски“. Адресът се пада недалеч от филмотечното кино „Одеон“. – Б. ред.

●■●

alexandrit: По следите на една чудесна инициатива

Вече на няколко пъти – и то от различни места – се чува въпросът: „Добре, а кой е направил peterbobev.eu?“.
Създател на този сайт е г-н Мирослав ИГНАТОВ от Варна. Ето какво ни отговори той, когато го потърсихме за повече подробности:
„Първоначално близо 70 процента от информацията, която сега е разположена на http://www.peterbobev.eu, беше публикувана от мен на сайта ми http://www.miroslav.eu. Това се случи през декември 2011 година, след като няколко месеца по-рано се бях ядосал, че откривам само късчета информация за Бобев в интернет, повечето от които пълни с противоречия и смехотворни твърдения. Амбицирах се, имах повече свободно време и така започна всичко. В един момент обаче установих, че съществува доста голям интерес към страниците за Петър Бобев, и реших, че е редно да ги преместя на отделно място.
Още повече че мнозина се чудеха кой е този Мирослав и какво общо има с творчеството на Бобев, което пък е представено сред още десетки други раздели с най-различна информация. Впрочем в miroslav.eu присъстват две изключително много посещавани теми – за двата варненски халколитни (енеолитни) некропола и най-старото обработено злато в света, както и за розите. В тях има детайли, които и до момента не се срещат никъде другаде, ето защо редовно ми пишат дори студенти, мислейки, че съм археолог или ботаник (което донякъде ме забавлява).
Но да се върнем на peterbobev.eu. Сайтът заработи в настоящия си вид на 1 декември 2013 година. Технически го поддържам и списвам аз, но в много важни етапи ми помогнаха Атанас Цветанов и инженер Емил Димов (с когото направихме честването на 100-годишнината на Бобев във варненския Аквариум). Оттам нататък, не мога да си изкривя душата, с информация, личен труд и подкрепа са помогнали (и надявам се, ще помагат още) хора като Александър Карапанчев, Атанас П. Славов, Владимир Кромбърг, Григор Петров, Мандор, Пламен Младенов...
Сайтът беше номиниран на два пъти за най-добър сред сродните му платформи – през 2015 и през 2016 г. – за ежегодните Национални фантастични награди.“*
Попътен вятър, peterbobev.eu!
_____________________
* При вторите НФН романът на Петър Бобев „Зъбатите демони“ се класира на II място в категорията Любима книга за 2015 г., а в категорията Гранд-майстор на фантастиката Бобев зае III място.** – Б. ред.
** Малко по-късно Фондация „Човешката библиотека“ връчи отличие (в Копнежа за човечни книги 2016) на Петър Бобев за „Зъбатите демони“. – Б. ред.

●■●

Павел Горинов: Балада за Петър Бобев

Някога, през 70-те и 80-те години на миналия век, в държавата ни имаше реален социализъм, а в литературата ни – социалистически реализъм. Имаше висши и низши класи, жанрове, писатели. В литературата за юноши светъл пример за подрастващите бяха Митко Палаузов и овчарчето Калитко. Но имаше и една Бяла ластовица – Петър Бобев.
Романите му разпръскваха сивотата на тогавашното ежедневие. Те отвеждаха младите читатели във всички посоки на пространството и времето. Син на историк, Бобев описваше чудесно близкото и далечното ни минало – от времето на траките („Отровният пръстен“), през Аспарух („Мечът на Атила“) и Средновековието („Калиакра“, „Куцият дявол“) до турското робство („Галатея“, „Вълчата царица“). Невероятни бяха приключенските му романи, много по-силни от тези на класиците в жанра, съчетани с бляскави фантастични идеи („Отмъщението на мъртвия инка“, „Драконът от Луалаба“, „Опалите на Нефертити“...). Доста от книгите му бяха с главни герои животни („Свирепия“, „Белият лоцман“, „Симба“). По всички континенти се развиваше действето в романите му – Африка, Южна Америка, Австралия, Антарктида. В ония години също като мен хиляди юноши обикваха литературата, историята и биологията благодарение на Петър Бобев. Аз имах и честта лично да го познавам и гостувам, а с писмата му до мен се гордея.
Не си спомням нищо освен момичетата от тогавашното скучно и глупаво училище, в което не бяхме личности, а пионери и комсомолци. Но прекрасният свят на Бобев е жив у мен. Ако нещо хубаво се е създало у мене, със сигурност е благодарение и на него. Излишно е да пиша повече. Достатъчна е само една думa – обичам го!
Днес тийнейджърите не знаят какво е книга, речниковият им фонд е от 20 думи, а пък духовното богатство е още по-скромно. Една от многото причини за това е, че го няма Петър Бобев...

■ Блока подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ

[alexandrit]

SF & F
КАЛЕНДАР

● Калейдоскоп от кръгли (и не съвсем кръгли) поводи

У НАС Ивайло Рунев прави първите календари, отбелязващи годишнини на известни фантасти от България и чужбина – поместени са преди няколко петилетки в списание „ФЕП“, което тогава е надхвърляло 20-хиляден тираж.
ВПОСЛЕДСТВИЕ фантастични календари в различни вариации съставят и публикуват Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и Венециян Тодоров.
СЕГА, не без помощта на очарователната богиня Мнемозина, ви предлагаме нов калейдоскоп от имена, заглавия и събития, като всички те са ориентирани спрямо 2019 година и обединени от вдъхновяващото мото Made in Bulgaria:

1884 – отпечатана е фентъзи поемата на Иван Вазов „В царството на самодивите“, излязла по-нататък в отделно томче.

1889 – родени писателите Николай Райнов и Чавдар Мутафов.

1894 – рождена година за художника сюрреалист Жорж Папазов.

1899 – на бял свят идва белетристът и драматург Владимир Полянов и е обнародван разказът на Иван Вазов „Последният ден на ХХ век“.

1904 – ражда се прозаикът Димитър Ангелов.

1909 – роден е художникът космист Васил Иванов (110 години по-късно столичната Национална галерия ще издаде много богат негов албум, сред чиито автори е и Калин Николов).



о Васил Иванов със съпругата си Елка

1914 – първи рожден ден за белетристите Андрей Гуляшки, Павел Вежинов и Петър Бобев.

Пак 1914 – отива си Пейо Яворов, група стихотворения от когото някои познавачи отнасят към фентъзито и хоръра.

1919 – през тази година са родени хората на перото Александър Геров, Димитър Пеев, Емил Манов & Йордан Милтенов. Столетник като тях е и Николай Хайтов, сътворил приказната повест „Ламята“.

1929 – раждат се бъдещите прозаици Георги Марков, Йордан Радичков и Недялка Михова.

1934 – излиза романът на Елин Пелин „Ян Бибиян на Луната“.

1944 – започват житейския си път белетристите Иван Серафимов, Никола Кесаровски, Христо Пощаков и фенът Тодор Ялъмов-Федя.

1949 – почива класикът Елин Пелин, а са родени писателите, преводачи и издатели Агоп Мелконян и Милан Асадуров.

1964 – появява се първият бг междуавторски сборник с фантастични разкази – „Човекът, който търси“, илюстриран от Иван Кирков.

1969 – към списание „Космос“ е основан с конкурс клубът на младите фантасти „Златното перо“, а пък в Русия се ражда Евгений Харитонов – бъдещият библиограф, написал уникалната книга „Болгария фантастическая (Обозрение болгарской фантастической прозы и критики)“.

1974 – създава се клубът за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ (София) и излиза романът на Любен Дилов „Пътят на Икар“.

1979 – първа годишнина на популярната варненска библиотека за супержанра „Галактика“. Премиера на филма „Бариерата“ с Ваня Цветкова и Инокентий Смоктуновски.

1984 – отпечатан е брой 1 (и единствен) на вестник „ФЕП – Фантастика, евристика, прогностика“ с главен редактор Ненко Сейменлийски.

1989 – на Еврокона в Сан Марино България получава три приза – за списание „ФЕП“, писателката Весела Люцканова и художника Пламен Аврамов, а журналистът Александър Карапанчев става първият официално поканен чуждестранен гост на фестивала „Аелита“ в Свердловск.

1994 – напуска ни деецът на фендъма и изследовател на фантастичното Ивайло Рунев.

1999 – стартират библиотека „Нова българска фантастика“ на ИК „Аргус“ и списанието на българския фендъм „Тера фантастика“.

Отново 1999 – започва своя живот и SFBG – подробен библиографски сайт на Златко Петков за книги и периодика.

2004 – в Пловдив се провежда т.нар. български Еврокон и излиза първият годишник за фантастично изкуство „Ваяния“ (издание на „ЕГИ“, със съставител Емануел Икономов).

2009 – в Бургас е създадено Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ с председател Атанас П. Славов, а пък издателство „Аргус“ публикува романа на Янчо Чолаков „Запалѝ свещ на дявола“.

2019 – годината е юбилейна за писателките Здравка Евтимова и Ценка Бакърджиева, както и за Булгакона, чието 20-о издание се състоя през този септември край Варна.

Календара нареди: Наталия МАРИНОВА

Из подготвяния за печат алманах „Ф а н т A s t i k a ● 2 0 1 9“

[alexandrit]

о Съпрузите Сузи и Йордан Радичкови



Публикация по случай неговата 100-годишнина (е, минус 10)

■ Човекът, който написа „Верблюд“

Йордан РАДИЧКОВ не крие, че за първа по-сериозна своя изява смята сборника с гротески „Свирепо настроение“. Този сборник се открива с разказа „В е р б л ю д“, в който се подвизава могъщо същество от необикновена порода.
По-късно в Михайловград ще се учреди наградата „Златният верблюд“, а във варненската библиотека Галактика ще излезе том избрано под същия тайнствено-лукав надслов – „Верблюд“.
И ако чудноватото създание може да се похвали с праисторическа възраст, то съвсем актуално (на 24 октомври) неговият родител навършва ...десет години. Това ни подсети да съставим викторина за един от най-оригиналните наши фантасти.

1. За пръв път името Йордан Радичков се появява върху книгата:
а) „Горда Стара планина“; б) „По водата“; в) „Скакалец“; г) „Сърцето бие за хората“.

2. През различни периоди от живота си Радичков е:
а) кореспондент на вестник „Народна младеж“; б) редактор в списание „Карикатура“; в) председател на Българо-шведското дружество за приятелство; г) сценарист.

3. „Бъди невероятен!“ – тоя радичковски девиз присъства в:
а) филма „Последно лято“; б) книгата „Свирепо настроение“; в) телевизионния спектакъл „Козята пътека“; г) гротеската „Странно летящи“.

4. Докато работи във вестник „Литературен фронт“, Йордан Радичков използва и псевдонима:
а) Леко Алексов; б) Глигор Глигоров; в) Петър Моторов; г) Бабина душица.

5. С някои от творбите си видният белетрист ни пренася в страни, където е гостувал:
а) Швеция; б) Португалия; в) Канада; г) Сан Марино.

6. До Луната лети героят на Радичков:
а) Иван Мравов; б) Иван Гамаша; в) Иван Ефрейторов; г) Гоца Герасков.

7. Извънземни пришълци шетат по йордан-радичковски в сборниците:
а) „Как така?“; б) „Коженият пъпеш“; в) „Верблюд“; г) „Обърнато небе“.

8. Жълта тога и Синя тога са Радичкови персонажи от:
а) новелата „Вятърът на спокойствието“; б) пиесата „Образ и подобие“; в) пиесата в четири сезона „Лазарица“; г) романа „Прашка“.

9. Ярки елементи на стила фентъзи намираме по страниците на Йордан Радичков в:
а) разказа „Конвой“; б) повестта „Всички и никой“; в) романа „Ноев ковчег“; г) пътеписа „Неосветените дворове“.

10. Древните черказки хроники са записани върху кожата на обичаното от Радичков същество:
а) тенец; б) воден дракол; в) пегас; г) верблюд.

11. С присъщото си чувство за хумор изобретателният автор илюстрира своите книги:
а) „Ние, врабчетата“ (първо издание); б) „Ние, врабчетата“ (второ издание); в) „Спомени за коне“; г) „Шест малки матрьошки и една голяма“.

12. Творчеството на Йордан Радичков е отличено с наградите:
а) „Златен клас“; б) „Златен меч“; в) „Сребърен пръстен“; г) „Гринцане Кавур“.

Въпроси и отговори (които следват!):
Александър КАРАПАНЧЕВ

[alexandrit]

■ Човекът, който написа „Верблюд“ (о т г о в о р и)

Какъв смисъл влага Йордан РАДИЧКОВ в призива си Бъди невероятен!? Този въпрос като звънлив рефрен често придружава неговите интервюта. И той отговаря, но никога едно и също, успял в две енергични думи да закодира житейска магия.
Веднъж ще махне с ръка: „Ах, това не значи човек да ходи нагоре с краката, а просто да се мъчи или поне да има една елементарна и скромна задача, ако може, да избягва делничното. Защото, съгласете се, твърде много са делниците в нашия живот и извънредно малко празниците“. Друг път ще се усмихне: „Това е една забавна закачка към човека, тъй като аз смятам поначало, че човекът е едно невероятно състояние на материята“.
Критикът Тончо Жечев открива в двете думички авторски самопризив. Тук Радичков кимва, хванат на „местопрестъплението“: „Разбира се, че преди всичко съм имал себе си предвид“. И понеже навлязохме в отговорите на неотдавна публикуваната викторина, нека вървим поред на номерата:

1 – а. Книгата „Горда Стара планина“ от Йордан Радичков и Младен Младенов излиза преди 33 години. Включена в библиотека „Хубава си, Татковино“ на издателство „Народна младеж“, тя разказва за природните красоти и селищата на старопланинската верига.

2 – а, в, г. Като кореспондент на вестник „Народна младеж“ Радичков се изявява през 1951 година; председател на Българо-шведското дружество за приятелство е и в момента; а сред сценариите на писателя са „Горещо пладне“, „Привързаният балон“, „Последно лято“, „Всички и никой“ т.н.

3 – б, г. „Бъди невероятен! (Черказки поздрав)“ – с цитираното вече мото започва втората част на сборника „Свирепо настроение“. В гротеската си „Странно летящи“ (от книгата „Водолей“, 1967) разказвачът напомня: „... основният ни девиз е: бъди невероятен!“.

4 – б. През 1960-те години Йордан Радичков завежда отдел „Белетристика“ във вестник „Литературен фронт“. Тогава използва и псевдонимите Глигор Глигоров, Ю. Тц. Глигоров, Трайко Ранчев. С тях са подписани разказите „Йероглиф“ и „Бродирани портрети“, някои миниатюри от цикъла „Нова библия“.

5 – а, в. Впечатления от Швеция прозаикът споделя в пътеписа „Малка северна сага“ (1980). От гостуването му в Канада са почерпани темата и колоритът на разказа „Части от цялото“ (в сборника „Нежната спирала“, 1983).

6 – г. Черказецът Гоца Герасков лети до нашия естествен спътник в разказа „До небето и назад“ (от споменатата книга „Свирепо настроение“, 1965). На Луната има само прах и от него ногавиците на Гоца почервеняват досущ лисици.

7 – б, в. „Дърворезачката ручи като аероплан, циркулярът пищи, чистачките се мятат отпреде, все едно че чистят стъкло от дъжд, а най-отзаде се вее облигацията като кормилно весло.“ Така отлитат вдън небесата пришълците от новелата „Дърворезачка“. Но техните пародийни приключения се подхващат още по-рано – в сборника „Коженият пъпеш“ (1969).

8 – б. Жълта тога и Синя тога, Оранжева тога и Сива тога... Това са все мъдрочели кралски съветници, персонажи от пиесата „Образ и подобие“. Отпечатана за пръв път в списание „Съвременник“, брой 2/1986 година, тази творба засега не е поставяна на българска сцена.

9 – в. Със своеобразната си поетика и композиция романът „Ноев ковчег“ (1988) заема особено място в Радичковия свят. Ярки елементи на стила фентъзи са вплетени в няколко глави на тая книга – например в „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“, „Сивият вълк, черното куче“, „Небето прокапа“.

10 – г. Едни казват, че верблюдът има копито; други настояват – не, има само глава като кука и две уши; а пък трети твърдят, че странното същество може да бъде... дърво, куче, надгробно слово, коридор и т.н. Върху кожата му са записани старите черказки хроники – такъв е финалът на разказа „Верблюд“, публикуван преди четвърт век.

11 – а, б. Тези книжки излизат в издателство „Народна младеж“ през 1968 и 1972 година. „Рисувам по мъничко, ей така, колкото да „уплаша“ моя приятел Борис Димовски“ – заяви на среща-разговор с читатели Йордан Радичков. Той е илюстрирал и сборника си „Коженият пъпеш“.

12 – б, в, г. Един от 20-те „Златни меча“ на списание „Български воин“ Радичков получава за разказа „Малко отечество“ (1972). С разказа си „Мъртви цветя“ (1976) печели наградата „Сребърен пръстен“ на вестник „Вечерни новини“. Що се отнася до международното отличие „Гринцане Кавур“, то му е връчено за издадения в Италия том „Черказки разкази“ (1983).

о От източниците: списание „Ф Е П“, броеве 4 и 6 // 1989 г.,
което показва, че в случая се визират биографията и творчест-
вото на юбиляря само до току-що посочената година.

* * *

Заешка опашка на тази викторина

Когато правех моя материал, работех в споменатото по-горе списание – първата у нас професионална периодика за супержанра на въображението. След като оформих въпросите, реших, че не е лошо да ги види и самият обект на тая дузина питанки. (Повече от половин век съм фен на Йордан Радичков и отдавна го наричам вълшебен трошач на клишета.) Писателят ме прие без никакви церемонии, отделяйки ми почти цял предиобед в апартамента си на улица „Оборище“ 22.

Помогна ми с две-три фактологични поправки и понеже наскоро списанието ни беше получило в Сан Марино международната награда Е в р о к о н, предложи да изпишем това горе на първа страница. Каза: „Ще бъде представително и добра реклама за вас“. Разбира се, послушахме го и не сбъркахме. Малко по-късно Радичков прие да автографира свои книги за победителите във викторината.

Редакцията купи известно количество от юбилейния му тритомник (с негова черно-бяла снимка върху обложките) и бай Йордан се разписа на няколко първи тома от комплекта. За късмет, сега мога да възпроизведа един от тези автографи, които той не без мерак придружаваше с различни шеговити рисунки, правени експромт: