НЮ БИБЛИОПОЛИС – сборна тема за книги

[alexandrit]

„Дилър на реалности“ от Николас Димитров

● Рецензията написа: Атанас П. СЛАВОВ

Неприятна за четене книга, но несъмнено явление на сцената на театъра „Медийна информационна революция“.

Преди десетина години, когато писах двете си есета „Краят на историческия човек“, исках да доведа до знанието на обществото един основен извод: Световната система за цивилизационен контрол е чудовище, което наистина изяжда своите деца! Логиката ми стъпваше върху няколко фундаментални факта:

1. Концентрацията на власт/пари/контрол в ръцете на 1% свръхбогати създава нов планетарен феодализъм, където различните етноси/народи се сливат в монолитен управляем електорат.
2. Историята е доказала, че никакви етически и законови ограничения не са попречвали на елитите да употребят и най-драстичните средства за контрол и дресура на масите. Очеваден пример е това, което се случи с демократическите принципи на народогласие в почти всички развити страни.
3. Лавинообразните (по закона на трансхуманиста Макс Мор) постижения на информационната революция предоставят на властовия Елит все повече (и ускоряващи се) възможности за включване на масите в глъбинна управляемост, като на дневен ред са личната психика и подсъзнанието.
4. За разлика от всички досегашни исторически форми на манипулиране, новите информатични средства дават възможност за истинско „преформатиране“ на общественото съзнание, така че масите да бъдат точно такива, каквито са нужни на поръчителите.
5. А тъй като една система може да управлява стабилно само елементи, които са по-прости от нея, следва електоралните единици (личностите) да бъдат опростени до това ниво. Чрез стандартизирана ценностна система на потребление/поведение, чрез профаниране на културата и изкуството.
6. Така хората, включени в огромните мегаполиси, биват обречени на задължителната съдба на „вторичното опростяване“, където са невъзможни висши мотивации като мечти, идеи за истинска свобода, отвъдреалностни проекти и космическо съзнание. Това автоматично кастрира тези общности от творческа потентност, възможности за развитие и в перспектива вещае превръщането им в „села със затихващи функции“. С всички дистопични и киберпънк „радости“, съпровождащи тоя процес.
7. След тези шест описани степени единствените жители на бъдещето ще бъдат ония индивиди, обединени в общности, които са намерили начин да се изключат от Системата и да образуват паралелни цивилизационни модели на развитие. Става дума за алтернативни форми на социално-икономическо битие. Ако, разбира се, умиращите мегаполисни трупове не отровят планетарното общежитие до безжизненост. Дори едно евентуално разселение из Слънчевата система няма да реши проблемите, защото доминиращият мегаполисен капитализъм ще напълни близките планети и астероиди с любимите си воюващи корпорации, бардаци и барове, респективно с всички гибелни противоречия, пренесени от Земята.

Та нашият юнак Николас Димитров, ползвайки международното си битие на служител в ООН и медийно-рекламен играч, е направил чудесна илюстрация на горните шест точки. На медийно-информационната „революция“, която изяжда своите деца.

Внимание: СПОЙЛЕРИ.

Романът е разделен на три части. Първата е в аз-повествование на младия промишлен шпионин Золтан, получил задачата да се внедри в могъща медийна корпорация и да разкрие целите ѝ. Золтан е описан като безлик социопат, който с лекота приема всякакви роли, ползва случайни жени за секс и сменя религиите, когато влиза в кабинките на автоцърквата, за да се изповядва. Отначало в него не се наблюдават никакви морални ограничения, които биха го направили нещо повече от типичния киберпънков персонаж, завъртян между зъбчатките на Системата. Градът е Сингапур на близкото бъдеще, след „пукване на криптомехура“ (намеква се за предстоящ фалит на криптовалутите) – град-офшорна зона, рай за корпоративни акули и безданъчни играчи.



● Авторът Николас Димитров

Младежът е приет за стажант, като минава през всички отдели, ръководени от тлъст будист-финансист, зъл и груб индус, юридическа кучка-стръвница, едноок скандинавец с любимите му гарвани Хугин и Мунин и други екзотични персонажи. Разговорите се въртят все около сънищата и тяхното управление, около технологията за дигитален запис на лични спомени, изобретена наскоро, която е откупена от корпорацията. Постепенно става ясно, че „Транс Реалити“ подготвя някакво устройство, което проектира направо в мозъка виртуални реалности, построени върху личните мечти и щения на индивида.

Авторът явно не е искал да бъде сравняван с огромното количество киберпънк романи, където са описани виртуални светове, той е искал да направи роман за еволюцията на масовите халюцинации върху територията на общественото съзнание. Затова е измислил максимално различни средства от познатите ВР шлемове и датчици. Димитров набляга върху индустриализирането на личните мечти и илюзии. И е въвел едно съвсем не „киберпънковско“ изобретение – гена на вечността, какъвто има главният герой. Изразява се в липса на страх от смъртта. Това го прави най-пригоден да бъде „конструктор на реалности“. Тук авторът смесва научната фантастика с фентъзито, защото туй прилича на генетичната „избраност“ на героя, от когото трабва да зависи „спасяването на света“. И Золтан разбира, че това негово „внедряване“ в корпорацията е поръчано от самия неин президент, който е издирил уникалния си кадър-творец на реалности. Ето едно „натягане“ на фантастичното, което не следва отникъде, а си е чиста воля на автора!

Втората част на романа е от аз-повествование на дъщерата на президента – възлюбена на Золтан. Тя е типичната „непорочна девойка“, която не приема властоманските амбиции на своя баща и се съпротивлява според силите си. Тя страда, виждайки как Золтан е погълнат от баща ѝ. Образът на Катрин също е стандартен за тоя тип сюжети – грешка на семейното възпитание и резултат от бунта на поколенията. Пак по закона на романтичните сюжети, между младия социопат и „златното момиче“ отнякъде възниква ЛЮБОВ, която ще играе важна роля до края.

С голям пиетет авторът е описал историята с Азовстан. Местният феодал, пожелал да бъде искрено обичан от своя народ, поръчва любовна нощ за всички мъже от страната с „най-красивата жена на планетата“ – западна кинозвезда. Договор за един милиард долара, който по-големият син на диктатора определя като най-скъпата порносделка в историята.

Тук вече мащабите на повествованието стигат своя апотеоз: „Транс Реалити“ се готви да въведе новата религия „трансферизъм“, която да измести всички съществуващи. Това става чрез виртуален сън, в който всеки вижда как например принц Гаутама не тръгва сред народа да разпространява учението си, ами остава в златната клетка на двореца. А хитри жреци пишат вместо него махамудрите му. И така за всички религии.

Освирепели тълпи традиционно вярващи разграбват и взривяват храмове и базилики по света, настъпват хаос и залез на цивилизацията. Катрин и други правдолюбци се опитват да разобличат Президента и неговия план, но това вече не е възможно – световните процеси са необратими.

Тука идват третата част и концептуалният провал на Николас Димитров. Золтан изтрезнява от златния си сън, когато вижда по телевизията как Катрин и разобличителите са взривени от шахид. И ние наблюдаваме как героят лети с цепелин над тълпите, за да конструира последната си „персонална реалност“ и да я излъчва към всички...

И отново като че ли започва текстът на първа глава, където младият социопат Золтан описва жалкия си живот и влиза в автоцърква пред надписа „Изберете религия“. И не се е внедрявал в никаква корпорация, а пък Катрин остава жива...

Какво е това? „Рестартиране на физическата реалност“ чрез персонален сън? Някъде след многото хипотези, изредени в книгата, се намеква за „въздействие върху квантовата структура на действителността“ и други подобни, но си остава фактът, че такава случка би могла да стане единствено чрез Deus ex machina или чрез вулгарната „машина на времето“. Няма отговор!

Моето предположение е, че на финала авторът не е издържал на философските проблеми, които сам е поставил, и се е измъкнал с класическото магическо оправдание „Любовта може всичко“, което според мен си е проява на концептуален инфантилизъм.

Никъде в 400-те страници той дори не намеква, че сред желанията и мечтите на милионите има такива, които са творчески, отвъд консумацията и копулацията, че има хора, които ще предпочетат да живеят в реалния свят, а не безкрайно да циклят в измислени сънища.

Така че книгата си остава само една пищна илюстрация на това как Системата поглъща включените в нея свои рожби... и нищо повече.
___________________________

● Николас Димитров. Дилър на реалности. – Преведе от руски (защото романът е написан на този език): Марта Владова. – Корица: Росен Дуков. – София: К о л и б р и, 2019.

[ivanushka]

Браво за рецензията!

[valio_98]

Контролираните реалности в българската научна фантастика:
технологията като инструмент за освобождаване или за поробване на хората
(ревю почти без спойлери)



“Червей под есенен вятър”, Любомир Николов, 1981
“Ортодокс”, Григор Гачев, 2018.
“Дилър на реалности”, Николас Димитров, 2019



Концепцията за нефизична реалност е тясно свързана с идеалистичната философия на Древна Гърция и Индия, която приема, че Вселената съществува само в съзнанието на хората. Първото използване на термина виртуална реалност в съвременния му технически смисъл датира от средата на XIX век, но концепцията се появява в научната фантастика още по-рано – през 30-те години на миналия век в произведенията на Лорънс Менинг и Стенли Уайнбаум. Други примерите са „Футурологичен конгрес“ на Станислав Лем, „Играта за възстановяване“ („The Restoration Game”) от Кен Маклауд (Ken MacLeod), Матрицата („The Matrix“).

*

През 1981 г. в България имаше много малко компютри и повечето от тях бяха с размерите на стаи. С тях се работеше през мрежа от терминали. Но масовата компютризация не беше далеч. Всъщност, само две години по-рано Институтът по Кибернетика към Българската Академия на Науките започна работа върху първите български персонални компютри. Първият модел, IMKO-1, бе клон на Apple II. Три екземпляра бяха произведени през 1980 г., петдесет - през 1981 г.
В същото време в българската научна фантастика царуваха мечтите за космоса. Любен Дилов публикува своя знаменит роман „Пътят на «Икар»“ през 1974 г., а неговият великолепен детски научно-фантастичен роман „Звездните приключения на Нуми и Ники“ се появи през 1980 г. (децата ми го харесваха повече от 40 години след публикуването му!).
Така, с няколко думи, може да се опишат технологичният и жанровият пейзажи в 1981 година, когато в антологията „Модели 2“ се появява повестта на Любомир Николов „Червей под есенен вятър“ (първото ѝ самостоятелно издание е от 1986 г.). Тя разказва историята на космонавта Грем Трол. Докато почива на тиха далечна планета, той се озовава в променяща се и все по-странна реалност. В крайна сметка читателите разбират, че космонавтът е това, което днес бихме разпознали като второстепенен герой в симулация. В кулминацията Грем получава възможност да постави под въпрос морала на този вид забавление. По-съвременни произведения, които засягат същия проблем са филмите „Шоуто на Труман“ *(„Truman Show”) и „Свободен човек“ („Free Guy“), както и безброй книги.

*

През последните няколко години бяха издадени две нови книги от български писатели, които заслужават особено внимание. Романът на Григор Гачев „Ортодокс“ се появи като електронна книга през 2006 г. и като самостоятелно печатно издание през 2019 г. Противно на очакванията за писател, който работи в сферата на компютърните технологии, самият роман не е натоварен с подробни техническите описания (но обширното приложение компенсира това). В бъдещето човечеството се е разделило на отделни светове според религията, предпочитанията и наклонностите на хората. В приложението се обяснява, че това са физически реалности, но са строго контролирани, точно както виртуалните реалности от другите две книги, разгледани тук. Съществуват високотехнологични научно ориентирани светове (на нас ни е показан един, неслучайно наречен Академия) и пасторални, религиозни светове. Един от последните е мястото, където живее любопитно малко момче Питър. Хлапето непрекъснато изследва и поставя под въпрос удобните условности около себе си. В хода на романа момчето преминава в Академия, разчупвайки насилствената изолация на пасторалния свят.
Романът “Дилър на реалности” от Никола Димитров е публикуван през 2019 г. едновременно в Русия и в България. Подобно произведение е възможно само в съвременния глобализиран свят. Авторът е българин, прекарал значителна част от живота си в чужбина. Първоначално книгата е написана на руски език и е преведена на български от Марта Владова. Това е история за раждането и разпространението на технологична революция, която прави възможно имплантирането на спомени и създаването на персонализирана виртуална реалност, много по-съвършена и цялостна, отколкото днешните VR приставки. Всъщност, тя е по-близка до фармацевтично разширената реалност на „Футурологичния конгрес“ от Станислав Лем. Книгата e щедро поръсена със секс и насилие и e разказана с доста циничен тон. Финалът се завръща към началото на историята и е отворен за интерпретации – остава възможността цялата история да се е случила в персонализираните виртуални реалности на главните герои – Золтан и Катрин, – но също така е възможно това да е вярно само за последната част... Но аз обещах ревю почти без спойлери. Може да се спори в каква степен авторът е бил повлиян от Виктор Пелевин, Томас Пинчън, Чайна Миевил и Паоло Бачигалупи, но „Дилърът“ определено не е тяхна бледа имитация.

*

Романите на Димитров и Гачев са посветени на добре познатите проблеми за свободата и за липсата на толерантност към другите. Двамата писатели – съзнателно или не – прибягват до едно и също средство за разрешаване на конфликта между хората и между обществата: те удобно ги разделят на вътрешно еднообразни светове. Екстраполирайки по-нататък, ако човечеството следва този път, то неизбежно ще завърши с персонализирани реалности, където всеки човек/създание/разум живее в личен рай – не непременно като цар или медийна звезда, не бих се учудил ако по-мазохистично наклонените ще изберат да бъдат роби. Това е плашещ свят на вечна изолация или по-скоро на фалшива комуникация. И още по-страшното е, че дори съществуващите днес инструменти на т.нар. soft-AI вече проправят път в тази посока – с помощта на бисквитки търсачките използват историята на търсенията ни за самонастройване и ни отвеждат към страници и (мнения!), които по-скоро затвърдяват нашите убеждения, отколкото да ги изпитват и да ги поставят под въпрос. Предизвикателството само по себе си не е проблем – ако идеите ни са верни, те ще го издържат, ако не са , толкова по-добре дошли са предизвикателствата.
Не обвинявам двамата писатели – намирането на път към свободата и приемането на различни възгледи са трудни проблеми, които нямат лесни решения. Усъвършенстваните комуникации и транспорт, отворените днес граници са улеснили контактите между култури, които почти не са се срещали преди. Нещо повече, социалните мрежи направиха публично достояние нашите лични вярвания, предпочитания и вкусове. Днес всеки може да бъде критикуван за нещо публикувано с лека ръка преди десетилетие. Съвременните методи за анализ на големи масиви от данни позволяват да се научат за всеки то нас неща, за които понякога самите ние не сме наясно (или предпочитаме да се престорим, че не сме наясно).
Вместо рай, в който можем да се учим един от друг и да се обогатяваме взаимно, новите технологии създадоха токсична среда за тормоз в киберпространството, враждебност и празни забавления. Източна Европа е твърде запозната както с постоянното наблюдение – от времето преди промените в края на 80-те години, – така и със света на разсейващите panem et circenses1, където се потопихме през 90-те години.
Межди „Ортодокс“ и „Дилър на реалности“ се води пряк философски дебат. Двете книги илюстрират, че технологията не е добро или зло, а начинът, по който хората я използват, е добър или зъл. Романите демонстрират двата противоположни начина за използване на виртуалните (или полувиртуални, но все тъй строго контролирани) реалности. В повестта „Червей в есенен вятър“, написана близо четири десетилетия по-рано, можем да открием далечен предвестник на този дебат.
От литературна гледна точка книгата на Димитров е по-добра, той е по-опитен и бих казал, писател с глобален житейски опот, което се вижда добре, когато повежда читателите на въображаемо пътуване из Югоизточна Азия. Преводът също е отличен – забелязах само един пропуснат русизъм. Черно-червените илюстрации на Никита Кравстов и Мария Зволинска дават силна визуална подкрепа на разказаната историята и заслужават отделна похвала.
От друга страна, „Ортодокс“ е по-хуманният и хуманистичен роман, написан следвайки до голяма степен духа на “Пладне-то” на братя Стругацки. Въпреки че все пак прибягва до отделянето на противоположните светогледи в различни реалности, Гачев твърди, че многообразието възниква дори в първоначално „еднообразни” общества. Това е проблем, който често се повдига в научната фантастика в контекста на „бавните“ космическите кораби, в които се сменят множество поколения – докато първото поколение е готово да пожертва всичко, за да достигне до звездите, следващите се оказват в капан между звездите и се чувстват като в затвор. Подходящи примери за това от европейската фантастика са „Лъч“ („Луч“) от украиниците Марина и Сергей Дяченко и „Пътуване в Космоса“ („Journey into Space) от британеца Тоби Лит (Toby Litt).

*

Смятам, че и трите книги заслужават времето да ги прочета – и ако някой редовен читател на моите ревюта ме упрекне, че почти винаги препоръчвам книги, то е защото предпочитам да пиша само за книгите, които харесвам, или в които намирам ценно зърно – идея, герой, дори само една сцена е в състояние да ме накара да харесвам някоя книга. „Червеят...“ донякъде е остарял, но не прекалено много. Николов разумно избягва техническите детайли, но неговата версията на виртуална реалност е по-близо до телевизията, отколкото до съвременната концепция за цифров свят. Аз не намирам техническите подробности за важни. В крайна сметка и трите произведения са за свободата. „Ортодокс“ е далеч по-оптимистичната от останалите – без да разкривам твърде много мога да кажа, че границите между вълците са отпаднали, поне до известна степен, докато „Дилър на реалности“ заема по-цинична позиция. Сигурен съм, че всяка книга ще намери своите читатели.

Валентин Д. Иванов
Мюнхен, 2-18.02.2020 г.



Карета за авторите:
- Любомир Николов (нар. 1950) е български писател, автор на научна фантастика, преводач на Толкин на Български. Публикувал е пет романа и множество разакзи. Николов е „баща“ на жанра книги-игри у нас. Лауреат на наградите Еврокон (1987), Соцкон (1989) и Graviton (2001). Романът му Десетият праведник бе избран от читателите за най-добър роман на десетилетието 1990-2000 г.
- Григор Гачев (нар. 1966) е български автор на научна фантастика, преводач, фен и общественик. „Ортодокс“ е първият му роман. Написал е и около дузина разкази. Той поддържа българското уики за фантастика – безценен жанров ресурс.
- Николай Димитров е роден в България, но прекарва последните 30 г. от живота си в чужбина, където учи и работи за ООН и за Световната банка. Завършил е Националната гимназия за древни езици и различни университети (в Брюксел, Вашингтон и Буенос Айрес). Димитров говори единадесет езика, включително някои мъртви. „Дилър на реалности“ е дебютният му роман.

[ivanushka]

Тц, Тц, Тц...
Като го хвалиш този Николайчо (наше момче - емигрантче), гледай после като ходиш да не си настъпиш езика...

[valio_98]

Аз пък мислех, че хваля Григор или поне неговата позиция - забележи, че съм написал единия от преговорите на неговата книга.
Обаче излизането на "Дилъра" пак показва един стар проблем - повечето БГ фантастика (включая и моята собствена) е доста зле написана, има само 2-3 изключения. Този може да е песимист и черноглед и да смята човечеството за консуматорска тълпа, но е написал книга с убедителни герои, с динамика, с доста приличен език. И е постявил всичко това в контекст, който издава ерудиция. Тая дискусия - за формата и съдържанието - не е от вчера и докато не започнем да си обличаме посланието в приличен литературен стил, ще ни четат единстено твърдите фенове.

[ivanushka]

Аз пък мислех, че хваля Григор

Но

книгата на Димитров е по-добра, той е по-опитен и бих казал, писател с глобален житейски опит, което се вижда добре, когато повежда читателите на въображаемо пътуване из Югоизточна Азия

Странен начин за хвалене на Григор...
И в духа на твоите възгледи да виждаш всичко "от добрата му страна", то това:

Книгата e щедро поръсена със секс и насилие и e разказана с доста циничен тон.

трябва де е едно голяяяямо предимство на книжицата? Или пък :

Този е написал книга с убедителни герои, с динамика, с доста приличен език.

щедро поръсена със секс и насилие и e разказана с доста циничен тон.

????

А горкия Любомир Николов - никой не го хвали - той само едва едва се е досетил за съвременните проблеми. Изостанал ... айде от тебе да мине - човек. Живял в една изостанала система която е била толкова изостанала и ретроградна че днешните проблеми изобщо не ги е могло и да ги има...

А вашата демокрация така развихря развитието на хората че :

повечето БГ фантастика (включая и моята собствена) е доста зле написана, има само 2-3 изключения.

И за това съвременната БГ фантастика се пише на не български език? Щото на друг език някак си по добре ще бъде написана?
И те изключенията все съвременни... Ето Николайчо мамин , космополит, глобал... Да дойде да им налее малко ерудиция на тия... Той даже на руснаците може да налее ерудиция - затова и на руски е писал ... оти да се аби да пише на Български?

и докато не започнем да си обличаме посланието в приличен литературен стил,

та

щедро поръсена със секс и насилие и e разказана с доста циничен тон.

ли е

приличен литературен стил

?

Тая дискусия - за формата и съдържанието - не е от вчера

То и качествата на книгата и на Автора - изглежда предизвикаха дискусия. Даже спор.
Ама какво излезе "спорни качества" на глобала ерудит?

Но има у Струга_Р_ски брос. една друга дискусия:
"Може ли да има Ум без Доброта"?
Тя е от "вчера" тая дискусия... И не си струва да се коментира разбира се...
Мого по важни са

секс и насилие и циничен тон

.

[valio_98]

Не се разбираме, но ще пробвам от друг ъгъл.
Моля те прочети нещо от Здравка Евтимова. Тук има нейни разкази:
https://liternet.bg/publish11/zevtimova/index.html
Как ти се струва тя като автор?

[ivanushka]

Е да, те емигрантите са висши същества. Ние червеите, които сме останали тук в "родината", па ако ще и да пукнем тук, не можем да ги разберем. Твърде сме тъпи. Не можем да разберем простата истина че лойта по г...за е много по важна от всякаква родина... Трябва да се мъчат да разговаряте с нас "от друг ъгъл"... тежко им е...
Та какво да и чета на тая хубавица, емигрантка, висше същество?
И каква връзка има с текущата тема?
Освен "достойния" избор на емигрантите, да лепят лой по г..за си, и да се правят на велики?
А да, и да се изживяват като "спасители на българщината"...

[valio_98]

Защо не потърсиш биографията ѝ?
Може изненадващо да откриеш, че е емигрирала чак в Перник. ;)
Ама за софиянци Перник е направо Западна Европа. ;)
Все пак вземи я прочети, пък после ще говорим.

[ivanushka]

и за какво ще говорим?

И защо да я чета?
И защо да и търся биографията?
я по добре ми разкажи това което искаш да прочета , пък да видим.
Сигурно е нещо страхотно!
Умопомрачително!
Или е просто номер да прекратиш разговора, като намекнеш че си висше същество и другите не са чели колкото тебе?
Браво , браво !! Ето така се прави!

[valio_98]

Ами харесва ми как пише. Също и какво, но има много хора, които мим харесва какво пишат, без да ми харесва как. Също и онбратното - харесва ми какво, но не ми харесва как (пример е книгата, скоято започнахме дискусията).
Но н мога да разкажа "как"-то и изобщо не съм сигурен, че е въчможно такива неща да се разказават. До тия неща човек трябва сам да се докосне, с преразаз не става.
Забележк, че жената е перничанка и там си живее. И има ерудиция и култура и ситл и т.н. Перник не ѝ е попречил. Даже може би и е помогнал.

[ivanushka]

Има дни, Има дни... във които не върви...
И както казва идеята за кръговрата на живота: злото и страданието вътре в нас предизвикват зло и страдание извън нас... а злото и страданието извън нас, предизвикват зло и страдание вътре в нас...
И така в един безкраен кръговрат... Който се явява самовъзникнал... случайно/закономерно...
И изхода е... в несъществуването... А то обаче е непостижимо...

Така че ако някой е засегнат от резултатите от моето съществуване - извинявайте че съществувам...
За сега не ми е възможно да не...

А между другото: не се спори за вкусове и за това какво харесваме или не харесваме - понеже спора е безсмислен ... и води до скандали... Както е казал народа - "вкус приятел няма"...

Перничани са корави хора! Ако някъде останат Българи - то ще е в Перник. Така че към Перничани - само уважение. А това че някой раздухва някакви измислени вражди - между софиянци и перничани - той в крайне сметка има някакви свои цели... които са срещу всички участници които са натикани в измисления конфликт. Т.е. и срещу перничани и срещу софиянци.

[valio_98]

Няма място за отчаяние!
Ако не за друго - помисли си само колко хубави книги има да се прочетат.

[alexandrit]

Ето и книгите на този „принц датски“ у нас –
https://knizhen-pazar.net/books/authors/%D0%A5%D0%B0%D0%BD%D1%81%20%D0%A5%D0%B5%D0%BD%D1%80%D0%B8%D0%BA%20%D0%9B%D1%8C%D0%BE%D0%B9%D0%BA%D0%B5

По стъпките на българския Еврокон

■ Янчо ЧОЛАКОВ

Автографът на Льойке

Един ден през 2004 г., скитайки заедно с д-р Юлиян Стойнов по улиците на Пловдив, се натъкнахме на странен младеж – строен, симпатичен и отнесен. Очевидно беше скандинавец и не отбираше ни бъкел български, но на много сносен английски разказваше неща, които сметнах тогава за фантазии. В което нямаше нищо чудно, защото човекът бе дошъл за провеждането на Еврокона. Струваше ми се, че ги измишльотва на момента. Представи се с някакво труднопроизносимо име, което нямаше как да запомня, но май че завършваше с „льойке“ или „льоухи“. Бил дошъл насам като единствен пътник от Копенхаген с малък самолет, пълен с крави и слама. Дядо му пък бил испански циганин, който на времето се преселил в Дания (въпросният младеж бе бял като прозрачна буца сирене.) Ти да видиш! Освен това колекционирал месоядни растения от поречието на Мисисипи, които хранел с утрепани мухи и други мъртви неща, та цялата му къща миришела на леш. Щеше ми се да намигна по нашенски на доктора и да река с гласа на Баш майстора: „Тоя е голям чешит, бе, Кире!“. Заведохме го на някакви фламбирани шашлици, тъй като наблизо нямаше нищо по-„национално“ за хапване, и си спомням, че изведнъж живна и зениците му се разшириха, когато шишовете заизбухваха в пламъци. А, да, каза той, и да знаете, че съм автор на няколко книги, както и на сценарий за телевизионен филм, който биде заснет наскоро от Фон Триер. „Сюжетът му е за същество, което прилича на изтривалка и живее току до входната врата.“ Тук вече капанът на моето внимание щракна, защото съм щур фен на визуалното жълто-кафяво мазало в дебютния Триеров шедьовър „Елементът на престъплението“, който бях изгледал като студент на една панорама на датското кино, и в която всички останали продукции бяха от голямата скука нагоре. Особено един за китове в Гренландия, в сравнение с който екранизацията на „Моби Дик“ изглежда като хиперскоростен бета филм. Поговорихме си за кино и фантастика и той ни разказа последния си роман, в който натоварваха всички евреи на космически кораб и ги засилваха на Марс. Щом научи, че съм издател, тръсна без колебание, че би искал да види книгите си на български (желание, което по-късно дори се сбъдна благодарение на „Делакорт“). Казах му, че и аз нещо пописвам, та си разменихме по автограф. Тъй като моето име също бе затруднително за него, младежът старателно си го преписа от корицата на „Самотния редник“.
Години по-късно срещнах д-р Стойнов на Фантастивала в Музея на земята и хората и той ми разправи продължението на историята с Льойке. Която беше нещо средно между трилър и любовна мелодрама и по странно-зловещ начин напомняше дебютния Триеров филм. В нея вече бяха замесени българска съпруга и погрешно обвинение в убийство в хотелска стая. Е, не зная къде е към днешна дата Льойке, но автографът му е още тук:

о о о

[alexandrit]

● Нова книга, издадена от ДБФ „Тера Фантазия“

Неин автор е Атанас П. Славов, който е нарекъл тази си рожба
твърде нестандартно – „Полуречник по инженервно язъкознание“ .
Как звучи само, а? Книгата е особено богата и за окото, понеже е
многобройно и прекрасно илюстрирана от известния художник
Калин Николов*. Ето и няколко абзаца от началото на томчето,
качествено произведено на офсетова хартия от печатница Булгед:

ВМЕСТО
ПРЕДГОВОР

Великият афорист Станислав Йежи Лец казва: „Има хора, които не разбират от афоризми – за тях пишат романи!“.

Като негов страстен привърженик, аз си позволявам да направя следващата крачка в лаконизма: АФОРИЗЪМ ОТ ЕДНА ДУМА.

Наречете го както си искате: „творене на неологизми“, „афоритмизиране на реалността“, „словоблудство“ или „словотворчество“...

Замислете се над моите думи-предложения във времената, когато Човечеството е залято с такива количества думи, че понякога е по-лесно да се поръча повторно написване на някой текст, отколкото да се издири готов такъв, заровен между милиони данни.

Ако пък това ви се вижда много научно, си спомнете хубавия стар виц за лудите, които, затворени в малка група без контакт с външни хора, научили вицовете, дето знаят наизуст, и ги номерирали, така че било достатъчно някой да се провикне например: „17“, и всички започвали да се хилят като луди...

Гледайте на моите думи като на цифрите, с които разпознаваме вицовете, описващи лудия ни свят.

Всичко започна преди повече от 45 години, когато Радой Ралин подари на обществото словцето „властитутка“. Това беше като откровение – действително през 1972 г., идвайки в София, бях донесъл от Бургас думата „очевАдно“ и всички ми се чудеха, когато я произнасях. Днес стотици журналисти я пишат, сякаш тя е съществувала винаги.

По него време почнах да записвам новите думи, които ми идват в ума, докато наблюдавам живота. Днес те са над 600; по улиците срещам имена на фирми като „Архидея“, „Технологика“, музикалния браз-фестивал „Бразобразие“... Наистина, не сме Германия, където популярните политици оставят след себе си нови думи и понятия: например глаголът „вулфиш“ (wulffen) се роди подир скандалния президент Кристиан Вулф и означава „да говориш много, но уклончиво, така че да не може да те уличат в откровена лъжа“. Или глаголът „меркелиш“ (merkelen), произлязъл от името на канцлера Ангела Меркел, който значи „да се съмняваш, да бъдеш нерешителен“. Да споменем и заловения в плагиатство министър на отбраната Карл-Теодор цу Гутенберг, който остави след себе си неологизма „да сгутенбергиш“ (guttenbergen), което ще рече „да откраднеш интелектуална собственост“.

В тази тънка книжка, визуализирана от брилянтния график Калин Николов, съм побрал почти цялата колекция от нови думи, трупана през тия 45+ години. Десетина от тях не са мои, а подарени от близки приятели като Юрий Илков, Александър Бурмов, Калин Ненов и др. Прибавил съм и някои фрази, съставени от полуречникови словца, които (поне на мен) звучат като фейлетони от едно изречение. Има и класически афоризми, и експериментални такива. Дори един разказ, пълен с тези думи. Дори още няколко опуса, решени в по-различен ключ...**

Наричам книжката Полуречник, защото съм оставил разшифровката им на вашето въображение и социално мислене.

● А в т о р ъ т



* В последно време той сътрудничи доста активно и на новия сайт „Изкуство и наука“ (https://izkustvoinauka.com/). – Бел. alex.
** Има се предвид цикълът „По звездно-прашните друмове на Галактиката“, в който са включени пет глави от легендарния сред по-старите ни фенове колективен роман Полетът на „Буриданово магаре“. Цикълът се отваря от интервю на Наталия Маринова с Атанас П. Славов, където той разказва за конструкцията, авторите и перипетиите около живота на този роман... – Бел. alex.

о о о

[alexandrit]

10 март – рожден ден на писателя АГОП МЕЛКОНЯН

● Петър КЪРДЖИЛОВ

ВСЕМИРНИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА ФАНТАСТИКАТА

Затова човек е жив само докато е жив. И докато е жив – трябва да върви.
И е свободен само докато върви към свободата си.
(Из „Смърт в раковината“)

„Спомен за света“, „Греховно и неприкосновено“, „Via Dolorosa“... Все заглавия на книги от Агоп Мелконян. Все сборници с фантастични разкази и новели. И сега неочаквано – роман. Довършен в края на 1989, озаглавен – „Смърт в раковината“. Всъщност – „фантастичен роман“. Така поне пише под заглавието. Сюжетът наистина е „сайънс фикшън“. Главният герой е един от бащите на трансформите – изкуствени хора, които поемат властта над човешкото общество. Първата работа на роботите е да се разправят със своите създатели. Едиповият комплекс се трансформира в „комплекса на Франкенщайн“. Дотук свършва фантастиката...



о Журналистката и преводачката Сребрина Талева
заедно с писателите Кир Буличов и Агоп Мелконян (вдясно)

За да започне литературата – голямата и истинската. А какво друго е тя, ако не „овеществяване“ на мисълта, изпитание на съвестта и морала. „Смърт в раковината“ носи в себе си тъгата по Идеала. Агоп Мелконян защитава правото на човека да вярва в Красивото. Колкото и упорито светът, в който живяхме и в който живеем, да срива всекидневно този Идеал и да не оставя много място за упование. Защото човек има нужда от Надежда и Вяра. Иначе би престанал да бъде човек... Тъжните приказки обикновено приключват дотук. Мелконян прекрачва оттатък чертата. А в какво се превръща човешкото същество, престанало да бъде човек? В трансформ, в робот, в бездушна машина – безволева и покорна...

Но тази участ не е по волята на главния герой Христ. И той въстава против нея. Помагат му спомените, истината, моралът... И любовта. Любовта според Мелконян е чудото, което би могло да взриви идеята за безнадеждността на света. Чрез нея човек може да запази достойнството си. Дори когато пребивава в свят, където то отсъства.

„Смърт в раковината“ звучи пророчески, нейният автор предупреждава. Той знае, че всички човешки стойности, за които воюва, не чинят нищо без правото на личността да бъде свободна. И Мелконян за сетен път напомня, че човек се ражда свободен, че Свободата му е дадена от Бога и от природата, а не е благоволение на политиците. И ако те забравят това, наше дело е да им го припомним с цялата мощ на нашето упорство. „Един мой познат казваше – пише Агоп Мелконян, – че властта е машина, която произвежда зло. И тя ще произвежда зло, докато ние сме послушни детайли в механизма ѝ. Човекът става свободен първо чрез своята идея за свобода. Цивилизацията ни извървя дълъг път към тази идея, но Изходът все още е пред нас. Нека тръгнем, нашата всеобща участ е да вървим.“

Обикновено заглавията крият някакъв тайнствен смисъл. Първият роман на Агоп Мелконян се нарича „Смърт в раковината“. Оказва се, че смъртта е животът, а раковината – цялата безкрайна Вселена. Какво да се прави, такива са измеренията на фантастиката – всемирни. Като тези на истинската литература...

Първа публикация във: вестник „С т о л и ц а“, № 19, 13.V.1994

о о о

NB! През февруари т.г. още едно издание
на Агоп Мелконян пое пътя към своите читатели –
https://www.storytel.com/bg/bg/books/2163409-Ubijstvo-v-Nyu-Babilon?appRedirect=true.

[alexandrit]

о Дяволска дузина млади хоръри
оо А кой пол е по-активен автор на horror?

К о Ш м А р

Едно ревю на Александър ДРАГАНОВ

Когато бях малък, в училище ни даваха не оценки, а пчелички – за тези, които сме се справили добре. Пчеличка заслужават както младите автори, публикувани в този сборник, така и издателите им от хорър клуб „Л а з а р у с“, които успяха да издадат произведенията им в трудна за книгите година, каквато беше 2020-а.

„Кошмар“ е резултатът от конкурса за хорър разказ от младежи, организиран от „Лазарус“. Много тийнейджъри се включиха в съревнованието, а жури определи кои са най-добрите. Впечатление прави големият брой девойки, класирали се на финала, макар да има и няколко момчета. Авторите, достигнали издаване, и техните произведения са:

1. Биляна Филипова – Говор до края
2. Богослава Петрова – Тунелът
3. Даяна Караджова – Историята: коренът на световните злини
4. Елена Иванова – Капан
5. Елизабет Чолакова – Неправилен ход
6. Кирил Г. Иванов – Съхнещият клон
7. Любомира Атанасова – Ключът
8. Мартин Венциславов – Кошмар
9. Мухарем Рамадан – Рейчъл
10. Ралица Антонова – Аз, тя и морето
11. Селин Фикрет – Чудовищата в нас
12. Симеон Бояджиев – Кръстът
13. Траяна Калоянова – Непознатият

Част от разказите в книгата страдат от младостта на авторите си и липсата им на опит, като напомнят повече творчески импресии, отколкото завършени произведения, но има и някои попадения. Любимият ми разказ в книгата е далият заглавието ѝ „Кошмар“ от Мартин Венциславов. Той успява да предаде автентичен ужас, като много добре са описани както привидението на злата жена убиец, така и емоциите на жертвата, млад мъж, съмняващ се в собствения си разсъдък. Прозрението накрая е колкото логично, толкова и плашещо, като в същото време оставя в себе си нотка на съмнение, висш пилотаж в жанра. Много добро впечатление ми направи Траяна Калоянова, чиято история „Непознатият“ е вкусна и добре написана, с интригуващо звучащи образи – бездомно момче бива приютено в семейство, където има домашно насилие, но става обрат при това кой на кого ще навреди. Трети в моята импровизирана класация е Мухарем Рамадан с „Рейчъл“, който ми напомни творбите на ранния Бранимир Събев с историята си за дневника на свиреп убиец.

Като цяло „Кошмар“, сборник, който се разпространява само с идеална цел*, е едно малко събитие в жанра на ужасите у нас, чудесна инициатива, която се надяваме да вдъхнови и други книги, даващи шанс на младите автори да блеснат. Пожелавам успех на всички автори, като вече си заплюх да следя някои от тях.

* На задната корица е изписано: „Книгата не се разпространява с търговска цел! В случай, че ви бъдат поискани пари за този сборник, свържете се с управата на клуб LAZARUS!“. – Бел. авт.

Споделено от източника: https://citadelata.com/%d0%ba%d0%be%d1%88%d0%bc%d0%b0%d1%80/

■ ■ ■

Допълнение от alexandrit: И тъй като сме на страховита и ужасяваща словесна вълна, нека добавим още малко инфо към днешната публикация.

Ето няколко изречения за един от главните рейтинги на световната литература в този жанр. Става дума за антологията Horror: 100 Best Books (1988 г.), съставена от британците Ким Нюмън и Стивън Джонс. В техния том 100 известни автори на хорърски творби са написали по един кратък очерк за най-любимото си страшно произведение.
През 2005 г. излиза следваща подобна антология, озаглавена Horror: Another 100 Best Books. Повечето книги в тия два списъка са, както може и да се очаква, англоезични. Рейтингите покриват периодите от 1592 до 1987 г. (първата част) и от 1607 до 2003 г. (втората част).

Самите списъци могат да се видят ей тук – https://fantlab.ru/award603#c11770.

[alexandrit]

■ В нашия нов Библиополис, разбира се, има място и за разнообразна
периодика. Ето, по този „параграф“ в темата влиза първият харти-
ен брой на едно много добре известно е-списание за фантастика

Десети конкурс „Агоп Мелконян“

За десета поредна година и тазгодишният конкурс откри своите отличници! Първо ни позволете да изразим огромната си благодарност на спомоществователите на печатния брой, който държите в ръцете си, и след това ще ви залеем с информация и още имена. Дълги години списание „Сборище на трубадури“ се издаваше в стриктно електронен формат, но през последните няколко от тях успяхме да направим една хартиена („Машина за истории“, Литус, 2017) и една електронна антология („Ти си абсолютна“, Ерго, 2020), последната също на път да се превърне в съвсем истинска хартиена книга. През изминалите месеци експериментирахме с електронния формат в продължение на цели три редовни броя на списанието, а сега четвъртият поред, вече специален, е факт и от всички нас зависи това да не остане единичен опит, ами да продължим да излизаме по този начин, да публикуваме разкази, поезия, полезни статии и рецензии... За издаването на брой 3 (2021) на сп. „Сборище на трубадури“ сме неимоверно задължени на следните хора, които щедро подпомогнаха финансирането му: Людмила Мелконян, Явора Руменова, Джовани Чемишанов, Богдана Тепавичарова, Петър Тушков.

Началната ни идея беше в настоящия брой да поберем първата двайсетица отличени творби в конкурса за кратък фантастичен разказ „Агоп Мелконян“ 2021. Бързо стана ясно обаче, че обемът им надхвърля предвидените страници, така че се спряхме на варианта да увеличим малко тези страници и част от разказите да бъдат публикувани в следващи броеве.



И тая година конкурсът се проведе между 10 март и 12 април, а анонимното оценяване на творбите продължи до 15 май. В състезанието се включиха 97 участници. Те ни изпратиха своите разкази както от цялата страна, така и от чужбина. Семейство Мелконян, сп. „Сборище на трубадури“ и членовете на двете журита биха желали да благодарят на всички автори, които се включиха в конкурса и за поредна година го направиха приключение за всички нас.

Почетното жури в състав: Едуард Мелконян, Людмила Мелконян, Велко Милоев, Петър Кърджилов, Дилян Благов и Юрий Илков, присъди Специалната награда на името на Агоп Мелконян – избора на сем. Мелконян и приятели – на разказа „Аве“ от Яница Радева Радева. Почетното жури отличава за високо творческо постижение разказитe „Когато Иван Петров Ставрев намери машината на времето“ от Йордан Веселинов Колев, „Подсладителят“ от Ив-Ана Драгомирова, „Душа 58074“ от Кристина Емилова Петрова и „Последен спомен“ от Виктория Константинова Баръмова.

Основното жури на конкурса – сп. „Сборище на трубадури“ и представители на фантастичната общност в състав: Валентин Д. Иванов, Валентина Димова, Владимир Полеганов, Гергана Пожарски, Далия Ал-Халил, Елена Павлова, Ина Вълчанова, Лъчезар Стоев, Петър Тушков, Стоян Пешев, Стоян Христов и Явор Цанев, присъдиха Трето място за разказа „Миноги“ от Георги Николаев Янакиев, Второ място за разказа „Отрязах момент и той падна на пода“ от Рая Атанасова Антонова и Първо място за разказа „Страшни кръвопийци“ от Антон Цветанов Меляков. Финалната подборка на основното жури включваше още (по позиция на класиране): 4. „Аве“ от Яница Радева Радева, 5. „Станция „Омега“ от Милен Първанов Миланов, 6. „Най-ценното във Вселената“ от Цветан Петров Мънгов, 7. „Аптека“ от Николай Димитров Петков, 8. „Каменните цветя“ от Владимир Бориславов Кабрански, 9. „Буца слънце“ от Калоян Кирилов Захариев, 10-11. „Плъховете на Космоса“ от Росен Трифонов Георгиев, 10-11. „Когато Иван Петров Ставрев намери машината на времето“ от Йордан Веселинов Колев, 12. „Пътят напред“ от Иван Емилов Попов, 13. „Избраният“ от Кристина Ясенова Станева, 14. „Пътят Окаванго“ от Добринка Валериева Милева, 15-16. „Крилете на любовта“ от Иван Любомиров Янакиев, 15-16. „Предсмъртно“ от Тунчер Айдънов Шефкъев, 17. „Там някъде“ от Емил Борисов Георгиев, 18. „Последен спомен“ от Виктория Константинова Баръмова, 19-20. „През октомври“ от Мая Живкова Илчова и 19-20. „Емпатия“ от Милена Димитрова Крумова.

Семейство Мелконян и сп. „Сборище на трубадури“ благодарят отново на всички автори, журиращи и читатели, които станаха част от тазгодишното издание на конкурса!

Ще отбележим и че в броя са включени графики на свободни теми от художника Калин Николов, на когото благодарим от сърце, че ни ги предостави. А за оформлението и редакцията се погрижиха Атанас П. Славов и редакторите Александър Карапанчев и Петър Тушков.

Всички автори в броя получават по една безплатна бройка, а пък постъпленията от останалия скромен тираж ще бъдат използвани за директно подпомагане на конкурса.

■ Списание „Сборище на трубадури“

NB! На ТОЗИ АДРЕС можете да научите още подробности около това хартиено списание, как да си го купите,
както и да видите – и евентуално да попълните – интересна читателска анкета, свързана с него.

* * *

Една от графиките на Калин НИКОЛОВ, поместени в броя

[alexandrit]

■ Честито ви, приятели на България!

Една от най-известните награди за фантастика в света е руската „АБС-премия“. Учредена е от Центъра за съвременна литература и книга в Санкт Петербург и със съдействието на литературната общественост в този град. Връчва се веднъж годишно на 21 юни – дата, която е еднакво отдалечена от рождените дни на Аркадий & Борис Стругацки.

Присъжда се в две категории: за най-добра художествена творба (роман, повест или разказ) и за най-добро критико-публицистично произведение, посветено на супержанра (статия, рецензия, есе, книга). Символ на премията е седмоъгълната гайка, неизменно свързвана с творчеството на прославените братя.



През 2021 г. носители на „АБС-премията“ станаха двама големи приятели на България: писателят Генадий ПРАШКЕВИЧ и критикът Евгений ХАРИТОНОВ. Първият лауреат се удостоява с високия приз заради повестта си „Последната карантина“, а пък колегата му – заради своя сборник „Апокрифите на Огледалния свят (Етюди за фантастиката)“. *

И тъй като Генадий Мартович ни изпрати линк към тазгодишната церемония по награждаването, състояла се в Пулковската обсерватория, днес с удоволствие го споделяме с вас – https://disk.yandex.ru/i/h0Is3L4zBpG0Rg. Приятно и ползотворящо гледане и слушане!

ооооооооооооооооооооооооооооооооо

* И двамата, в различни години, са давали интересни интервюта на български журналисти.
Припомняме Е Д Н О от тях – с Генадий Прашкевич, и Д Р У Г О – с Евгений Харитонов. Бел. alex.

[alexandrit]

Новото-вехто в българската научна фантастика

В средата на 2021 г., въпреки кризисните настроения, има някои добри новини за почитателите на научната фантастика.

В Германия се появи сборникът с български научнофантастични разкази „Контакт с вдругиден – българска научна фантастика“ („Kontakt mit Übermorgen – Bulgarische Science-Fiction“, Verlag Torsten Low). Новото издание е дело на най-неуморния популяризатор на наши автори на фантастика в чужбина, Ерик Симон, като редактор, съставител и преводач; на легендарния познавач на жанра Юрий Илков, като редактор и съставител; и на Стоян Христов, като преводач. Сред представените автори са: Любомир Николов, Николай Теллалов, Мартин Петков, Александър Карапанчев, Георги Малинов, Янчо Чолаков, Снежана Ташева и др.

■ За корицата е използвана компютърна графика от Атанас П. СЛАВОВ

Добрите вести не свършват дотук. През 2018 г., след близо трийсетгодишно прекъсване, в Германия се появи и друг сборник с избрани български научнофантастични разкази, покриващи „пропуснатия“ период: „Звезден метал – нова българска фантастика“ („Sternmetall – neue Phantastik aus Bulgarien“, Verlag Torsten Low). Редактори и съставители отново са Ерик Симон и Юрий Илков. В сборника са представени Велко Милоев, Ивайло Иванов, Вал Тодоров, Светла Дамяновска, Елена Павлова и др. Последваха положителни рецензии от изтъкнати критици като Франц Ротенщайнер. Предишният подобен проект отново е на Ерик Симон (от 1989 г.) и е озаглавен „Контакти с непознатото“ („Kontakte mit dem Unbekannten“, Verlag Das Neue Berlin).

Важно е да се отбележи също издаването по-рано през 2021 г. на българския двутомник на БАН: „Фантастика и бъдеще“ и „Познание и трансхуманитарна р/еволюция“, дело на Елена Борисова, Николай Генов и Рени Янкова. Сред материалите във „Фантастика и бъдеще“ са обзорни интервюта за развитието на жанра с Миглена Николчина, Любомир Николов, Александър Белтов и Юрий Илков. Съживяването на жанра в България ясно личи също от обзора на видния писател и познавач на фантастиката Янчо Чолаков, поместен в списанието на българския фендъм „Тера фантастика“ („Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие на жанра“, бр. 20 от 2020 г., стр. 117–124).

Николай ТОДОРОВ

От източника: „Литературен вестник“, брой 28 // 2021 година

оооооооооооооооооооооооооооооооо

■ Подробно представяне на Ерик СИМОН и неговите разнообразни
творчески прояви МОЖЕТЕ ДА ВИДИТЕ ТУК.