Скиталци (1ва и 2ра глава)

[onepagelife]

Скиталци



Сънят



Горите изчезнаха. Небето бе променило цвета си в оранжево от утровите изхвърлени в него. Животните бяха измрели. Храната и водата не стигаха за нуждите на всички. Цивилизацията рухваше сама в себе си. Малкото останали ресурси бяха причината да се подкладе искрицата на ядрения огън. Планетата потъна в пламъци. Животът изчезна от лицето на земята.

Това обаче беше предвидено. Загуби нямаше.

Въпреки, че планетата бе обгорена, мъртва и необитаема, след достатъчно време тя щеше да възвърне своят предишен потенциал. Така и стана. Безброй години след тези злощастни събития на Земята отново процъфтяваше живот. По-красив дори и от предишния. Небето отново бе синьо, реките и океаните се върнаха. Беше изминало достатъчно време за да се развият примати – единствените същества, които бяха дарени с потенциал за самосъзнание. Подходяща форма на живот за евентуалното развитие на интелект. Нужен бе единствено катализатор, който да го стимулира. Такъв беше използван. Предишните заселници на тази планета вярваха, че естественият им спътник, който те наричаха „Луна” е солидно тяло. Безжизнено и скучно. Грешаха. В същност спътникът е прецизно настроена машина, която не се влияе от границите на времето. Интелигентна енергия. Инкубатор на съзнание. Когато обстоятелствата бяха благоприятни, чрез тази интелигентна енергия на повърхността на панетата бяха изпратени изкуствено създадени същества от материя и светлина, които изпълняваха ролята на необходимия катализатор. Скоро след това, те влязоха в контакт с популацията от примати.

Така отново започна първият цикъл от великите три. Първият - Детето, олицетворяващ развиващото се съзнание. Вторият – Ученикът или стремежът към познанието. Третият – Учителя, несъмнено най-трудният и важен от трите, представляващ пътя към мъдростта и абсолютното познание. Точно там, където се провалиха предишните. За жалост, жътвата бе незначителна. Ще се положат усилия за нейното увеличаване.

Изминаха два от трите велики цикъла, всеки от които трае приблизително 25 000 години. Семействата се сплотиха в племена. Племената прераснаха в нации. Нациите в империи. Зароди се науката, а с нея и жаждата за повече знание и власт. Хората отново бяха господари на заобикалящата ги илюзия и също като братята им преди тях бяха поели по техния път. Моделът остана същия с изключение на няколко несъществени вариации.

Епохата на Учителят е към своят край. Жътвата е сега и намесата на „Управлението” е наложителна. Воалът се повдига, неизбежно е.


***


Докторът остави листа на бюрото и погледна към Натали, която бе седнала срещу него. Русите коси почти скриваха подпуналото й от медикаментите лице, но въпреки това Финикс забеляза , че нейният поглед се бе спрял върху дърворезбата намираща се в стара бронзова рамка, закачена на стената зад него.

- Aliena vitia in oculis habemus, а tergo nostra sunt. – изрецетира по памет докторът. На латински е. Означава ...

- „Виждаш сламката в очите на другия, а не виждаш гредата в своите очи.” – прекъсна го Натали.

- Много добре! – изненада се Финикс. Нямах представа, че знаеш латински. Не е посочено в медицинското ти досие. Жена ми направи този надпис преди години, когато почнах работа тук. Искаше той да ми напомня да не се отклонявам от правия път. Както и да е. Това, което си написала е много любопитно. Ти ли си го измисли?

Натали поклати глава в знак на отрицание.

- Сънувах го, или поне така си мисля. След като се събудих го записах на този лист. Дума по дума, точно както ми го разказа гласът.

- Интересно. Малко са хората, които могат да помнят сънищата си в такива детайли. Обикновено са им необходими години практика за да го постигнат, докато при теб явно се е получило спонтанно. Това е първият ти подобен случай за двете години, през които си била тук. Наистина интересно! – възкликна Финикс, като скръсти ръце и се облегна удобно назад. Разкажи ми повече за този твой глас, Натали.

На лицето й се появи усмивка. Опита се да се изправи от стола си, но й беше трудно. Залиташе. Лекарствата, които й даваха бяха причината за това. Много бавно и с малки стъпки, Натали успя да стигне до панорамния прозорец в кабинета. Океанът беше отвъд, а слънцето тъкмо се подаваше изпод хоризонта.

- Беше като мелодия. – отвърна Натали, като допря ръката си на стъклото. Най-прекрасната мелодия, която сте чували някога. Мелодията се превърщаше в картини, а аз бях в центъра им. Не съществуват думи, с които да ви опиша какво видях и усетих. Знам само, че беше величествено. Грандиозно.

- А как се чувстваш сега? – попита докторът.

- Чувствам се благословена. – прошепна тихичко Натали.

- Извинявай, но не успях да те чуя. Би ли повторила?

Момичето се обърна с лице към Финикс.

- Вие сте добър човек, докоре. Отнасяхте се чудесно с мен през тези години. Точно поради тази причина ви донесох този лист. На вас и на никой друг. Искам да ви кажа, че днес ще ви напусна.

- Това няма как да стане миличка, поне не засега. – засмя се докторът. Първо комисията трябва да прегледа състоянието ти и да одобри евентуалното ти освобождаване. За бягство не може и да става дума. На остров сме. А и не мисля, че можеш да преплуваш седемте километра до брега. Всеки опит би бил равен на самоубийство.

- Преди да се сбогуваме, ще ви зарадвам с един подарък. От съпругата ви е. „Me transmitte sursum, caledoni.”.

Финикс остана втрещен. Сякаш поразен от мълния, той стоеше с отворена уста и не можеше да повярва на това, което бе чул току-що.

- Но как...?! – бяха единствените думи които успяха да излязат от устата му.

- Тя иска да знаете, че ви обича безгранично, и че винаги e неотлъчно до вас. Също каза, че сте по-красив, когато сте обръснат. Склонна съм да се съглася с това. – засмя се Натали. Сега бих искала да се върна в стаята си, ако е възможно. – каза тя и се запъти към вратата.

- Натали, почакай малко! – докторът се стрелна рязко от стола и се припъна в един от краката на бюрото си. Накуцвайки, той се приближи към нея. Погледна я право в очите. Как е възможно да знаеш всичко това? „Me transmitte surs...” – две сълзи се стекоха по бузите на Финикс, но въпреки това той се усмихваше. „Beam me up, Scotty.” От любимият й филм. Няма как да го знаеш, така че кажи ми какво става тук.

- Съжалявам, не мога да го обясня. – поклати глава Натали и излезе.

Финикс извика единия от двамата я придружаващи при себе си и го бутна настрана.

- Искам да я наглеждате през 15 минути за 24 часа. Изглеждаше ми доста нестабилна. Опасявам се, че може да направи някоя глупост. Дайте й допълнително успокоителни със вечерната доза.

Мъжът кимна с глава, след което той и колегата му поведоха Натали към стаята й.

На същата вечер Финикс не можеше да заспи. Мислите го глождеха непрестанно. Беше седнал на леглото, отдаден на тях и на бутилка уиски. Гледаше през прозореца с празен поглед и отпиваше тежки глъдки от бутилката. Това продължи до момента, в който една гръмотевица не му привлече вниманието. Помисли си че се задава буря, а прозорецът стоеше отворен. Затова стана и отиде да го затвори. Направи му впечатление, че небето е особенно ясно и с много звезди, което го накара да се зачуди. Звукът от гръмотевиците се усилваше, а небето си оставаше все така ясно. „Сигурно бурята все още е далече.” – помисли си той, затвори прозореца и си легна. Алкохолът го приспа бързо след това.

На сутринта го събуди стряскащ звън от телефон, при което той се опита да си надигне главата, но бе срязан от остра болка. Долепи слушалката за ухото си. Tова което чу накра махморлукът му да се изпари на момента.

Още тичайки по коридора, на който се намираше стаята на русокосата пациентка, Финикс вече знаеше тя си е изпълнила заканата. Натали беше изчезнала по някое време вечерта. Единственото което го вълнуваше е дали тя е жива и здрава.

- Защо не ми се обадихте веднага щом е станало? – смъмри той единият от пазачите, на които бе дал задачата да я наглеждат.

- Оведомихме централата и останалите от охраната още щом видяхме, че стаята й е празна. Не искахме да ви притесняваме. Съжалявам. – оправда се пазача.

Финикс изсумтя, отмести го с ръка на една страна и влезе в стаята. Навсякъде бяха разпиляни хартийки и различни други предмети. По стените се виждаха следи от обгар. Сякаш през тях бе преминало високо напрежение. Финикс сви очи и се замисли дали снощната буря има нещо общо с това, след което се приближи към малкия прозорец и подаде глава през него.

- Проклет да съм! – измърмори той под носа си.

Бурята бе бошувала единствено над крилото в което се намираше Натали. Навсякаде другаде беше сухо и спретнато.



***

Пътят към Шиндра




Пет години по-късно.



Някаде дълбоко в джунглите на средна Индия, група от четерима души тихо си проправяше път през гъстата растителност. Редицата предвождаше Рамаади – двадест и три годишен младеж с каменно лице и пронизващ поглед. Член на индийските спец части. Външният му вид не лъжеше. Беше обучена, дисциплинирана и хладнокръвна машина за убиване. Но хората, които го познаваха по-добре, щяха да знаят че тези негови черти взимаха контрол единствено при наличие на опастност. А такава имаше. Околността бе известна като леговище на една от най-свирепите банди в Индия – черните раксини. Славеха се с набезите си над множество малки селца. Зад Рамаади вървеше Кристина – млада, талантлива и изключително красива археоложка от България. Изчезналите цивилизации бяха нейна страст. Стъпките й бяха плавни, примерени и не издаваха абсолютно никакъв шум. Освен, че се занимаваше с археология тя беше и изкусна майсторка по У-шу. Третият човек се казваше Ганди – възрастен мъж на около шейсет години, но въпреки това беше жилав и издържлив. Ганди беше водачът на групата. Познаваше джунглата добре и знаеше най-лесните пъеки. Беше нает от Навапара - градът от който бяха тръгнали. Задачата му бе да ги закара до хълмовете на Шиндра – свещенно място, за което се носеше легендата, че някога там е създаден света. Последният от редицата беше тридесет и четири годишният доктор Джон Финикс. Той беше напуснал работата си като главен психолог в клиниката на Джемини Айлъндс няколко дена след инцидента преди пет години. Случилото се там беше прменило живота му изцяло. Сякаш този ден, нещо бе докоснало дълбините на душата му. От този момент нататък, Финикс се посвети цялото си време на проучване в сверата на езотериката. Докторът беше успял да напусне страната малко преди да затворят границите й. Назряваше гражданска война. Година по-късно бе срещнал Кристина по време на разкопките на пирамидата в Босна. От тогава бяха неразделни.

Слънцето достигна най-високата си точка в небето. Жегата ставаше непоносима, но четеримата не спираха да се движат. Високата влажност на въздуха ги караше да се обезводняват бързо. Запасите им от вода бяха на изчерпване. Изведнъж Рамаади се спря. Останалите се спряха зад него. Бяха стигнали бряг на река. Възрастният Ганди посочи реката с пръст и ги подкани да тръгнат. Кристина и Джон тръгнаха към нея, но Рамаади не помръдна от мястото си. Нещо в заобикалящите го шумове го безпокоеше. Снижи се, измъкна бойния нож от колана си и се шмугна в храсталака. Щом стигнаха до водата тримата извадиха манерките си и започнаха да ги пълнят. Миг по-късно се чу силен вик. От храстите се появиха десетина въоръжени мъже, които бързо обкръжиха стъписаните Джон и Кристина. Това беше капан. Водачът Ганди ги беше предал на черните раксини. Настана суматоха от викове. Принудиха доктора и археоложката да коленичат с ръце на тила, а през това време Ганди отиде до единия, който стоеше по-настрани, и му каза нещо. Раксинът се провикна на останалите, сочейки джунглата. Явно старецът им бе казал, че единият липсва.

Рамаади. Той дебнеше наблизо. Планът за действие вече му бе ясен. Беше разпознал кой е водача на групата раксини. Той беше неговата цел. Годините тренировки го бяха научили да приоритизира целите си. Стратегията му бе да раздели врагът на части, лесни за преодоляване и в удобен момент да нанесе решаващ удар.

Джунглата не е подходящо място за огнестрелни оръжия. Гъстата растителност и тесните пространства ги правеха почти безполезни. За да се нанесат оптимални поражения в подобни условия, бе наложително да се влезе в ръкопашен бой, нещо което индийският командос знаеше много добре. Точно това беше причината да не носи друго оръжие със себе си, освен своя нож.

Седем от разбойниците се спуснаха в храсталака тичешком и се разпръснаха. Главатаря и другите двама останаха да пазят доктора и спътницата му, насочили дулата си към челата им. Крещяха им да не мърдат или ще ги убият.

Групата се раздели на части. Рамаади искаше точно това. Първия етап от плана му се осъществи, както бе предвидил че ще стане. Сега при приятелите му бяха останали малко хора, с които можеше да се справи по-лесно. Двама от седемте вървяха в неговата посока. Оглеждаха се нервно и следяха за някави признаци от движение. Пропрявяха си път през гъсти трънаци и плетеница от висящи лияни. Изминаха двайсетина метра в същата посока и се спряха. Този който се движеше втори се бе обърнал назад, явно някакъв шум го беше стреснал. До слухът му достигна тънко свистене, последвано от клокочене на прерязано гърло. Обърна се за да види как другаря му се свлича безжизнен на земята. Миг по-късно ножът на Рамаади вече летеше към него. Вторият раксин се строполи с пронизано сърце. Справи се с тях тихо и безмилостно, точно както го бяха учили.

Пътят му вече бе чист. Рамаади отиде бързо до труповете. Взе двата калашника и ги метна на рамо. След това откъсна ръкавите на блузите им и измъкна връзките от техните обувки.

– По два на всеки ще стигнат. – мислеше си той, докато навиваше ръкавите около цевта на калашника.

След като приключи с тях, използва връзките от обувки за да ги пристегне към цевта. Беше направил импровизиран заглушител. Повтори същото нещо и с другия автомат, след което продължи да се движи към целта си.

Джон и Кристина бяха преодолели първоначалния шок от насочените срещу тях оръжия. В главите им вече се прокрадваха мисли за бягство. Докато се взираше в шубрака срещу нея, Кристина зърна за секунда силуета на Рамаади, който вече бе успял да се промъкне в гръб на главатаря и останалите двама.

- Джон, приготви се. – прошепна тя и стисна юмруци.

Джон проследи погледа на Кристина и видя как две дула се подават изпод листата на няколко метра от тях. Раксините не подозираха нищо. Продължаваха да крещят гръмко и да сипят ругатни. Чуха се два последователни пукота. Главатарят видя как двамата му копои падат простреляни. Обърна се и посегна към пистолета, припасан в панталоните му. В този момент Кристина се изправи. Десният й крак изписа красива дъга и се стовари във врата му, изпращайки го директно в безсъзнание. Джон се хвърли върху него за да го довърши, но той вече не мърдаше. Колкото до старецът Ганди, той вече отдавна си бе плюл на петите.

- По дяволите, жено! Когато риташ не си играеш! – възкликна докторът, гледайки проснатият на земята сто килограмов бандюга.

- И теб ще сритам ако не побързаш! – отвърна Кристина и го дръпна за ръката.

Побягнаха към Рамаади, който им даваше знаци с ръка за да дойдат при него. Фигурите на тримата бързо потънаха в джунглата. Минута по-късно останалите от бандата се върнаха на мястото за да разберат, че плячката им се е изплъзнала, а другарите им лежат безжизнено в тревата.

Изминаха няколко часа. Докторът и археоложката вече бяха капнали от умора, а и слънцето почти се беше скрило. Решиха да си вземат дъх след дългото и изтощително бягане.

- Ще лагеруваме тук. – каза задъхан Рамаади. Имаме нужда от почивка. Ако продължим да се движим в тъмното, лесно ще се изгубим.

- Аз си мислех, че вече сме се загубили. – засмя се Кристина и седна на един камък запъхтяна. Изгубихме компаса и картата при реката. Също и раницата с водата и сателитният телефон. Да не говорим за бандитите, които най-вероятно са по петите ни. – хвана се за главата тя.

- Ще се справим, Крис. – окуражи я Джон, потупвайки я по гърба. Няма да посмеят да припарят до твоя десен крак. – изхили се той.

- Трябва да ти кажа, че съм впечатлен. Никога не съм виждал момиче да поваля толкова едър мъж с един удар. – добави Рамаади със широка усмивка, след което метна раница си на земята. Вътре има вода. Запазих малко, така че пийте, имате нужда.

- Благодаря ти, че ни спаси кожите, Рамаади. – каза Финикс. Това, което направи за нас беше...

- Направих каквото трябваше. – прекъсна го младия индиец. Ти направи също за малката ми сестра. Спаси й живота. Никога няма да забравя това, Джон. Никога.

- Как е тя? – попита доктора.

- Добре е. Възтанови се. Изпратих я в Австралия при вуйчо. Там обстановката е все още спокойна. Ще бъде в безопастност. – Рамаади погледна нагоре и видя задаващи се черни облаци. Все пак днес имаме късмет. – каза той. Ще вали.

Тримата успаха да направят заслон от листа и мъх, малко преди да се изсипе идващият порой. Не запалиха огън. Рамаади беше категоричен по въпроса. Направиха си фунии за вода с листата и набързо утолиха жаждата си. Няколко минути по-късно Кристина вече спеше от изтощение.

- Единият трябва да стои буден и да слухти. – каза младокът. Ще се сменяме на три часа. Аз взимам пътвите три, а ти се опитай да дремнеш.

Финикс кимна с глава и се опъна върху мъха. Рамаади извади малко магнитче от джоба си. Взе две листа – едно голямо и едно дребно. След което напълни голямото с вода, постави другото във него. Накрая сложи магнитчето в плаващото малко листо и си дръпна ръката. Листото се завъртя няколко пъти и замръзна в едно положение – отчете точно посоката на магнитните полюси. „ Отклонили сме се.” – помисли си той и пресметна на ум за колко километра отклонение ставаше дума.

Три часа по-късно пороят все така се сипеше. Джон застъпи следващата смяна. Прозявайки се еидя листата с магнитчето на Рамади. Бутна с пръст малкото листенце, което се завъртя и отново спря на същото място. „Компас... Хитро момче.” Ако докторът беше член на специалните части, щеше да знае, че правенето на компас е едно от основните умения, което всеки един командос трябва да притежава.

Час по-късно Финикс наостри уши. Струваше му се, че чува нечий стъпки, но шумът от дъжда го накара да се поколебае. Помисли си, че си внушава. Беше сбъркал. Пред него застана тъмна фигура. Доктора подскочи от уплаха и насочи фенерът си към силуета. Рамаади и Кристина се събудиха от суматихата. Беше малко момче, на около четиринадесет години. Босо, с многократно кърпена риза и прокъсани къси панталонки.

- Здравейте, казвам се Сидха. Не исках да ви плаша. – каза то. Кой от вас се казва Джон?

Тримата се спогледаха очудено.

- Момче, какво правиш самичък в джунглата? Игубил ли си се?– попита доктора.

- Не. - поклати глава момчето. Татко иска да ви види. Каза, че тук ще намеря човек, който се казва Джон. Каза да го доведа при него.

- Аз съм Джон. Кой е баща ти? И още повече, откъде знае къде се намираме?

- Татко знае много неща. Ще видите. – усмихна се момчето.

- Далече ли е? – попита Рамаади.

- Не много. – отвърна Сидха. Около хиляда крачки в тази посока. – обърна се и посочи с пръст.



...

[onepagelife]

Рамаади се доближи до ухото на Джон и му прошепна, че това може да бъде капан. Момчето можеше да служи за примамка.
Лукавостта на раксините не знаеше граници.

Въпреки опасенията си тримата тръгнаха след момчето през една малка, почти незабележима пътечка през шубрака. Инстинктите на младия индиец имаха едно на ум. Беше съсредоточил вниманието си в заобикалящите го звуци. Не след дълго се озоваха пред дълга и сравнително равна тревиста площ, в края на която се виждаха смътните очертания на малка колибка, наподобяваща на индианско типи, само където наместо животински кожи бяха използвани листа. Някъде в далечината се чуваше глух тътен, вероятно от някой водопад в околността.

Сидха отметна дървения плет, служещ за врата и се шмугна през отвора. Останалите го последваха вътре. Запаленият огън осветяваше фигурата на седналия срещу тях старец.

- Добре дошли, скъпи приятели! Радвам се, че склонихте да дойдете. Зоват ме Прем Рахул. Елате, седнете до огъня и се сгрейте. – рече с прегракнал глас стареца.

- Много сме благодарни за гостоприемството ви, но с риск да прозвуча грубо бих попитал откъде ни познавате. Убеден съм, че не сме се срещали преди. – каза Джон докато сядаше на земята.

- Прав си. Не сме се срещали. Поне не и в този живот. – засмя се Прем. – Въпреки това знам много за вас. По израженията на лицата ви съдя, че имате много въпроси. Ще се опитам да отговоря на тях, но всичко с времето си. Нека първо хапнем, сигурно умирате от глад.

Джон и Кристина не чакаха втора покана и взеха купичките с ориз, които им подаде стареца, но Рамаади ги спря преди да успеят да погълнат от храната.

- Може да има нещо в ориза. – каза той и хвърли недоверчив поглед към усмихнатия Прем. – Днес бяхме нападнати от група разбойници. Водачът ни предаде. И той беше безобидно изглеждащ старец, точно като теб. Много е вероятно ти да сториш същото.

Прем посегна към купичката на Рамаади, след което защипа с пръсти малко от ориза и го изяде.
- Докато сте мои гости, вие сте в пълна безопасност. Нищо няма да ви нарани. – рече стареца със спокоен глас.

- Прости ми, ако съм те обидил. – сведе засрамено глава младока.

- Ни най-малко. Подозренията ти са съвсем основателни.

- Как знаехте къде да ни намерите през ноща в джунглата, при това по време на буря? – попита Кристина с пълна уста.

- Малко преди да пратя сина си да ви доведе, млада и красива жена със златни коси прекрачи прага на дома ми. Появи се със започването на бурята. Незнаех коя е тя, докато не се доближи до мен и не започна да шепне в ухото ми. Гласът й беше като божествена мелодия. Мелодията се првръщаше в картини, а аз стоях в центъра им и ви наблюдавах. - като чу тези негови думи, Джон се задави. Веднага се беше сетил за Натали. – Видях бъдещето, както и вашите роли, които трябва да изиграете в него. И тримата сте избрани за велики дела, но не ми е позволено да ви разкрия какви са те. Това ще трябва да разберете сами.

- Споменахте жена със златни коси. Вярвам, че тя е една моя бивша пациентка отпреди няколко години. Казваше се Натали.

- Името й не е Натали, но все пак си се досетил правилно. Знаех, че ще се досетиш, както и тя знаеше. Все пак е една от тези, които наричаме „Дейтири Ейре” - даряващи светлина. Взорът и мъдростта им са безконечени.

- „Даряващи светлина”? Какво е това?

- Отговорът на този въпрос, Джон, ти е известен. Все още носиш бележката от нея в джоба си нали? Знаеш за съществата от светлина, за които се пише в нея. Това са те.

- Значи тя не е човек. Това обяснява доста неща. А кой сте вие?! – попита изненадания доктор.

- През последните четеринадесет хиляди години аз съм пазител на това, което сте дошли да търсите – светия храм на Шиндра. Когато си замина от този свят, синът ми ще поеме тази отговорност.

- Вие сте на четеринадесет хиляди години?! Но как е възможно? – възкликна Кристина.

- Аз съм потомък на много древен род хора. Жизненият ни цикъл е много по-продължителен от вашия, а и освен това разполагаме със способността да манимулираме скоростта на потокът време. Цивилизацията ни процъфтяваше още много преди вашия род да направи първите си стъпки по земята.

- Да не би да говорите за Лемурия? – прекъсна го младата българка. Прем се засмя.

- Лем’ю е правилното произношение. Да, за това говоря. Предците ни някога са били силни и горделиви хора, разполагащи с почти безгранични възможности и знание. Сега сме остнали малцина – бледо подобие на някогашните Лем’ю - рани.

- Не вярвах на древните писания. Мислех, че са просто легенди. Летящите градове... Атлантида за бога... Какво се е случило с цивилизацията ви? – попита Кристина. – Според нещата, които съм чела е имало война.

- Да, война. Войната, която е сложила край на всички войни. Заслепени от арогантонстта си, предците ни са потопили планетата в огън, погубвайки милиарди хора. Тези, които са успели да оцелеят през тези кошмарни времена, са се зарекли да служат на живота и неговия прогрес. Ние не научихме уроците си навреме и заплатихме скъпо. Сега е вашият ред да преминете изпитанието си като цивилизация. Аз ще изпълня обета си, който съм поел, затова ще ви помогна. Сега ви предлагам да поспите. Утре вашето пътешествие започва и ще ви трябват всичките ви сили.

- Дядо, ти си напълно откачил, но виж, тук си прав. Имаме нужда от сън. Днес премеждията ми дойдоха в повече. Наслушах се на глупости за тази вечер, пък и съм твърде уморен да издържа още от тези небивалици. Аз заспивам, за вас незнам. – подхвърли с ироничен тон Рамаади и се простря по гръб на земята. – Лека ви нощ. – минута по-късно вече хъркаше гръмко.

- На мен не ми се спи. – каза Кристина – Най-накрая имам възможността да разговарям с един истински експерт по изчезнали цивилизации. – Прем я погледна многозначително. – Ох, съжалявам, не исках да ви засегна... – махна с ръка тя. – Нали разбрахте какво имам предвид?

- Така е. – рече белокосия старец и започна да рови в жарта с пръчицата, която държеше в ръката си.

- Господин Рахул, всичко което ни разказахте е много интересно, но можете ли да докажете нещо от това, което твърдите. Честно казано и на мен ми се струва доста фантастична цялата тази история.

- Носите ли си топли дрехи? – Джон и Кристина се спогледаха, след което поклатиха глава. – Лошо. Ако искате да видите доказателство за думите ми просто излезте навън.

Двамата излязоха през дървения плет. Още щом прекрачиха прага, ги преряза изключително остър и леден вятър. Навсякаде около тях, почти до където стигаше погледа се ширеха снежни преспи, а отвъд тях, някъде в далечината едвам едвам се забелязваха призрачните силуети на множество планински масиви. Нямаше и помен от джунглата, в която се намираха преди час.

- Господи! Можеш ли да повярваш на това?! – каза Джон с трепереща от студ долна челюст.

- Ощипи ме, защото със сигурност сънувам! – докторът я ощипа по бузата. – Ах!

- Май не е сън. Да събудим ли Рамаади?

- Не! Да не му разваляме хубавата изненада. – по лицето й плъзна злорада усмивка. – Давай да влизаме, че замръзнах.

- Добре, да речем, че си този за когото твърдиш. – подхавана Джон още с влизането. – Би ли ни обяснил какво се случва навън? Къде сме?

- По-подходящия въпрос би бил „В коя епоха сме?”. – отговори Прем, продължавайки да рови в жарта. – В момента се намираме в края на последната ледникова епоха. Мястото си остава същото. Както вече споменах, имаме възможността да манипулираме времето.

- Не разбирам. – отвърна Финикс, като седна пак до огъня, опитвайки да си грее ръцете на него. – Връщаме се в миналото? Дори и да мога да възприема факта, че това дори е възможно, в главата ми се върти следния въпрос - какво целите?

- Да ви заведа до храма. Той е скрит в пространство между пространствата. По физиономиите ви изглежда, че само ви обърквам. С няколко простички думи – храмът се намира във вашето минало. Единствения начин да можем да го достигнем е да се синхронизираме с времевия джоб, в който е разположен.

- Но в настоящето храмът все още си съществува. – намеси се Кристина. – Има документирани доказателства, както и много руини...

- Разбира се, че има. – прекъсна я Прем. – Въпросът обаче е, че храмът е разрушен във вашето настояще, докато в миналото той все още е цял и напълно функциониращ.

- В такъв случай, с тези си способности, бихте могли да се върнете назад и да промените хода на историята. Можете да предотвратите войната и да спасите цивилизацията си. Какво ви спира? – попита Джон.

- Би било чудесно, но уви, това няма как да стане. Има закони, които не подлежат на нарушаване. Не можем да взаимодействаме директно със същества и предмети от миналото. Това, което се е случило веднъж, не може да се промени. Възможностите ни са ограничени единствено до безучастно наблюдение. Правил съм го преди и нямам намерение да го повторя. Сърцераздерателно е. – в гласът му се долявяше тъга.

- Щом не можете да взаимодействате с предмети, как тогава ще влезем в храма? Това няма ли да наруши законите, за които споменахте? – зачуди се Кристина.

- Не. – поклати глава стареца. – Както вече казах, той се намира във времеви джоб, който лежи извън линията на времето. В този случай историята запазва своята цялост и точност, което позволява правилата да могат да бъдат пречупени.

- Мисля, че започнах да разбирам за какво говорите. –почеса се Финикс по брадичката. - А какво има в храма?

- Ще видите, като стигнем там. Този път ви моля да се вслушате в съвета ми и да поспите. Когато ви казах, че ще ви трябват сили не се шегувах. И без това ще се чака доста, докато пристигнем.

Няколко часа по-късно Рамаади се пробуди. Прозя се и се изправи, протягайки блаженно ръцете си. Всички около него все още спяха. Реши да излезе да си поеме няколко глътки свеж въздух, също така да огледа околността на дневна светлина. Още в момента, в който подаде нос навън, блаженното изражение на лицето му се изпари. Неговото място беше заел недоумяващият поглед от ококорените му очи.

- Джон! Кристина! Ставайте! Джон! Бързо!... – прокънтяха виковете на Рамаади.






Портите на Шиндра




Ярката светлина го заслепи, което го накара да прикрие очите си с ръце. Последва гърмеж. Облак от гъст, сивкав прахоляк погълна фигурата му. Земята се разтресе под натиска на падащата лавина от отломки на високите згради. Те се чупеха една след друга , като сламки на силен вятър и политаха надолу, превръщайки се в прах, след като се разбиеха в планината под тях. Градът, който допреди миг се носеше спокойно по облаците, сега падаше на парчета към земята. Стотина метра над него стоеше светещото кълбото. Епицентарът. Времеразтеглена молекулярна имплозия. Това беше научния термин. Катастрофална верижна реакция, която разрушава молекулярните връзки. В това си състояние, податомните частици губят изключително голяма част от енергията си, в същия момент придобивайки огромна маса, което ги кара да рухват сами в себе си. Отделящата се топлина, може да достигне няколко милиона градуса, но тъй като самия процес трае изключително кратко, се налага той да бъде удължен. . Разрушителният ефект се увеличава прогресивно с периода от изминалото време на протичащата реакция. Колкото по-дълго, толкова по-разрушително. Тази беше настроена за ден. Атлантидите създадоха това оръжие, но се страхуваха да го използват. Поне до този момент, докато не претърпяха огромни загуби от Лем’юриа и не усетиха, че губят захвата си над последните останали ресурси.

Прем стоеше на скалистия върх, намиращ се на двайсетина километра от случващото се и гледаше безпомощно назряващия около него катаклизъм. Въздухът ставаше все по-сух и тежък. Не след дълго небето избухна в пламъци. Кислородът се беше запалил от собственото си разпадане и огромната температура. Планините и горите потънаха под безкрайни огнени езици. Реките и езерата вряха. Камъните под краката му започнаха да се топят. Беше протегнал ръце към загиващите му събрята, крещейки без глас, със сълзи на очи. Не можеше да стори нищо. Искаше му се да може да им помогне, но беше невъзможно. Нечий вик привлече вниманието му. Чуваше се отдалече. Все едно някой викаше от отвъдното: „Бързо!... Стани!...”

Прем отвори очи. „Отново този сън...” – помисли си той. Виковете, които бе чул, бяха на Рамаади, който вече беше успял да събуди Джон и Кристина.

[Ивайло Иванов]

Добро е, чете се.
Но... правописа-а-а-а-а!

[onepagelife]

Мда, така е. Дано не е прекалено дразнещо. Във финалния вариант ще гледам всичко да е гладко и приятно изглеждащо.

[Ивайло Иванов]

Хубавото е, че правописните грешки не са сравнително чести. Лошото е, че са конфузни: "утровите", "нощ(т)а"...