Гласове на въображението

[alexandrit]

Още един от съзвездието Дева

БЕЗБРЕЖНАТА ФАНТАСТИКА

● Среща с Аркадий СТРУГАЦКИ

Тази есен на Софийския клуб по прогностика и фантастика „Иван Ефремов” гостува видният съветски писател фантаст, така добре познат на всички любители на жанра у нас, че не е необходимо да бъде представян.

ВЪПРОС: Ще започна с може би най-традиционното питане – как пишете заедно с брат си, как съвместно ви се удава този дълбоко индивидуален процес – творчеството?

ОТГОВОР: Да, наистина този въпрос ни се задава най-често и ние с брат ми отговаряме също с въпрос: „А как можеш да твориш сам?” Ние просто не можем да си представим да работим поотделно. Все едно да лишат някого от едната ръка – как мислите, ще му бъде ли удобно да върши онова, което е правил с две ръце? Вярно, че отначало опитвахме различни начини за писане. Например всеки сам да съчинява по една глава от бъдещото произведение – нищо не се получи. Или двамата поотделно да работим над една и съща част. После ги сравнявахме и откривахме онова, което съвпада у двамата – шаблона, това, което всеки би написал. Изхвърляхме съвпадащото и от останалите части сглобявахме бъдещия текст. Разбира се, и тази практика не продължи дълго. Скоро се спряхме на начина, който остана в сила за цялото ни почти двадесетгодишно съвместно творчество – обмислянето и уточняването на всяка фраза. Досещате се, че няма значение кой от нас в даден момент седи зад пишещата машина и кой се е разположил на дивана. Това са технически подробности. Най-трудно се оформяше финалът на общия ни труд – решаването на съдбата на героите, развръзката на сюжетните конструкции. Тогава именно трябваше не да измисляме, а да се подчиняваме на натрупаните представи за модела на описвания свят. Разбира се, и в такива моменти са ни идвали наум изненадващи обрати, които са ни принуждавали да преработваме цялото произведение.

ВЪПРОС: А какво е мнението ви за митовете, по-точно за съвременното митотворчество, към което често причисляват фантастиката?

ОТГОВОР: Ще започна с едно изказване на Станислав Лем. Според него митът е образ на това, което в дадения момент човек не разбира. В този смисъл с брат ми особено ни интересуват формите на митологично мислене сега, в епохата на научно-техническата революция. Наистина за човека от началото на двадесетия век достъпните знания изглеждали достатъчни, за да обхванат цялата картина на света, докато днес непонятното е далеч повече от неизвестното. Натрупаният мирогледен материал не стига, за да се обхване диалектическата картина на епохата и средностатистическият човек е изправен пред проблема да замества научното знание с митове. Един от тях бих нарекъл „богоочакване”. Сигурен съм, че никой от присъстващите не вярва в бога в религиозния смисъл. Но предполагам, че немалко от вас, чувайки за древни следи от посещение на извънземни цивилизации или за НЛО, си казват: „Защо в края на краищата тези пришълци не дойдат и не прекратят тия войни, екологични кризи и катастрофи? Аз не мога да направя това, другите не могат да направят това, поне Те би трябвало да са в състояние да го сторят.” По този въпрос бих ви казал само, че съм напълно солидарен с нашия комунистически химн, където пише: „Ни бог, ни цар, ни герой...”




● Екслибрис на Аркадий Натанович


ВЪПРОС: Вие лично вярвате ли в съществуването на неидентифицирани летящи обекти?

ОТГОВОР: Какъв смисъл има да се „вярва” в нещо, което или съществува, или не съществува? Това ми напомня за шеговития „малък джентълменски комплект” от въпроси, задавани на всеки писател фантаст: НЛО, Бермудски триъгълник и т.н. Ако се върнем към неомитовете, бих обърнал внимание на втория вид – мита като бягство от скуката. От скуката на абсолютно преситения стомах. В онези страни, където е имало хронично недояждане, често вече е осигурено всекидневното хранене. А там, където засищането е било ежедневие, се разви една доста силна потребителска идеология – възникна явлението, което един от водещите американски философи нарече „черното лице на свободното време”. При това не просто свободното време, ами свободното време на абсолютно преситения човек, който търси нови, разтърсващи, потресаващи удоволствия. Но митотворчеството не е характерно само за полуграмотните консуматори. То е доста характерно и за съвременната наука. Все по-често узнаваме за случаи, когато цели научни колективи, увлечени в проектиране на собствените си доста незрели (дори за началото на нашия век) възгледи, се опитват да ги наложат върху нови открития, раждащи се на върха на перото, върху явления от съвършено нов, неизвестен характер. Те творят митове, защото не разбират за какво става дума. Това е все едно да видят във водата октопод и смятайки, че е гол и измръзнал, да му надянат жилетка... Разбира се, отдавна съществува и идеологическо митотворчество. За мен най-интересно е именно то.

ВЪПРОС: Мнението на световната критика е, че вие с брат ви освен като фантасти се проявявате и като особено талантливи литератори. На какво все пак се дължи вашето решение да изберете за творческо поле именно фантастиката?

ОТГОВОР: Преди всичко трябва да уточня, че не считам фантастиката за явление извън голямата литература. За мен фантастиката винаги е била любимо занимание, а нейният литературен свят е и мой. Според мен в този свят влизат и чудесното произведение на Маркес „Сто години самота”, и „Нос” на Гогол, и „Гъливер” на Суифт, и фантастичните гротески от ранното средновековие. Фантастика без брегове – това е моят девиз! Определям фантастиката като разновидност на литературата, която се отличава от всички други по присъствието на фантастичния елемент – неслучилото се или невъзможното въобще. Колкото за дълбокия мотив, който ме е насочил към фантастиката, мога да кажа само това – у всеки човек се формира един идеал и силата на неговия образ повежда към литературна реализация.

ВЪПРОС: Какво е мнението ви за кризата на световната фантастика, за която се говори от време на време?

ОТГОВОР: Не бих могъл да отговоря конкретно. В единствената научнофантастична литература, която следя доста редовно от чуждите – японската, – не забелязвам криза. Впрочем шегата настрана, в полза на американската фантастика бих могъл да спомена името на Урсула Ле Гуин. Преди да прочета нейната книга „Лявата ръка на мрака”, просто не предполагах, че за такива философски категории като диалектиката е възможно да се пише високохудожествена литература.

ВЪПРОС: Досега говорихме само за литературата. Но фантастиката се простира и върху другите сфери на изкуството. Фантастичното кино, поезия, живопис, театър – как се отнасяте към всичко това?

ОТГОВОР: Много положително. Но забележете, и фантастичната живопис за мен започва не от Андрей Соколов, а от Брьогел, от Дюрер, от Бош и Ешер. Колкото до поезията, съществува мнение, че фантастиката се явява нещо като нейна аналогия, но в по-абстрахирана форма. Що се отнася до фантастичното кино, положението му не е блестящо. Гледал съм немалко фантастични филми от различни страни. Предимно американски, японски, полски, чешки и, разбира се, съветски. Но бих казал, че засега само „Соларис” на Андрей Тарковски заема особеното място на истинско изкуство.

ВЪПРОС: Какво ще ни разкажете за екранизациите на вашите произведения?

ОТГОВОР: С брат ми току-що завършихме сценарий за музикална комедия по мотиви от „Понеделник започва в събота”. Тарковски до края на годината е обещал да завърши снимките на филма „Сталкер” по „Пикник край пътя”. Също така в Талинската киностудия започна екранизацията на „Хотелът „При загиналия алпинист”.

ВЪПРОС: Как си представяте еволюцията на чувствата в бъдеще?

ОТГОВОР: Преди всичко любовта – това всеобхватно чувство – ще стане според мен много по-дълбоко и пълноценно. Ако говорим за далечното бъдеще, бих казал, че негативните чувства – омраза, ненавист, злоба, грубост – ще могат да бъдат овладени и надмогнати чрез цялостно възпитание на личността. Разбира се, това ще стане възможно, ако педагогиката успее да отговори на новите повишени изисквания.

Интервюто взе: Атанас П. СЛАВОВ

Първа публикация в: списание „ЛИК”, брой 38/1979 г.

[alexandrit]

● СТРАННИК В ТОЗИ СТРАНЕН ЗАНАЯТ

НЯКОЙ може да вдигне рамене: „Ама това не е истинско ин-
тервю, понеже няма структурата на въпроси и отговори!” Е,
да, тая класическа структура липсва тук, но пък има и таки-
ва случаи от практиката, при които са премахнати въпроси-
те и е останал само текстът на отговорите.

Нека се съгласим, че „Странник в този странен занаят” е
именно такова „обезвъпросено” интервю с един американ-
ски класик на жанра.
______________________

Заслужено или не, в Съединените щати оценяват Хайнлайн като супермайстор на SF. Преди години неговите колеги Айзък Азимов и Артър Кларк се бяха споразумели (и това не е шега!) да се наричат взаимно „вторият най-добър фантаст”, понеже първото място било запазено за човека, създал „Луната е наставница сурова” и „Странник в странна страна”. Ето защо е особено интересно да узнаем мнението на РОБЪРТ ХАЙНЛАЙН за белетристичния занаят, за конкуренцията и налагането на професионалния автор.
Чуйте/вижте това мнение...
______________________

Ще ви кажа пет правила за писателския успех.
Първо: вие трябва да пишете.
Второ: вие трябва да завършвате написаното.
Трето: вие трябва да се въздържате от преработка освен поради конкретни изисквания на редактора.
Четвърто: вие трябва да излезете на издателския пазар с вашето произведение.
Пето: вие трябва да го държите на този пазар, докато не го продадете.
И това е всичко. Най-надеждната формула, за да публикувате всяка – именно всяка! – творба. Но правилата действат само последователно, а не паралелно. Ако прескочите някое от тях, ще се провалите напълно и произведението ви няма да бъде напечатано.
Да видим сега как работи механизмът. Някъде споменах, че половината от възрастното грамотно население на САЩ иска да пише. Поне така твърди. Нека цифрата да е 50 милиона.
Девет десети от хората, заявяващи, че желаят да писателстват, изобщо не сядат да го правят. Е, значи остават 5 милиона. Най-много един от десетимата, мечтали някога да пишат и завършили някой опус, го изпипва по съответния начин – коригира и натраква на машина през два интервала върху стандартен лист хартия. Като резултат – в най-добрия случай – оцеляват 500 хиляди души.
От тези, дето привършват работата си, 90 процента не могат да я оставят на мира. Те започват да я човъркат, поправят, променят... докато накрая й измъкнат душата и загубят интерес към делото. Ето че вече говорим за 50 хиляди.
Повечето от ония, издържали горното изпитание, не пращат творби към външния свят – тоест на редактор, – защото предвиждат възможността за провал. Не са готови да се сблъскат с него. Всички писатели, включително и покритите с белези стари професионали, извънредно се гордеят с плодовете на собствения си мозък. Те са склонни по-скоро да зърнат своя първороден син разкъсан от вълци, отколкото да преживеят връщането на техен ръкопис. Така че тези люде четат страниците си пред съпругите и многострадалните приятели.




Семейство Вирджиния и Робърт Хайнлайн


Да, едва 5 хиляди смелчаци наистина излизат на пазара с някаква проза. Тя отива при специалист и се връща обратно с писмен отказ, а това е твърде мъчително за самочувствието. Обикновеният любител спира дотук. Той е толкова разочарован, че скрива папката в чекмедже и я забравя.
Или може да я изстреля повторно, ала новият отказ ще бъде значително по-болезнен от първия. Нужен е истински инат, за да предложиш произведението си пак. Само шепа ентусиасти ще пратят своя ръкопис четири пъти. Още по-малко хора ще обсаждат неуморно издателствата, докато накрая им купят стоката. Стига творбата да има известни достойнства и авторът да бъде настойчив, в последна сметка ще успее.
Някой редактор изведнъж ще открие, че се е доближил до фаталния срок с празни страници, които трябва да запълва. Той ще разрови купчината боклуци и ще измъкне оттам опуса, за който помни, че е лош, но не и съвършено бездарен. Ще го прочете отново и ще си каже: „Е, хубаво, ако изхвърля тромавото начало и започна направо с действието... поочистя финала... зачеркна всички тия прилагателни... мина с червен молив това описание на природата... току-виж работата потръгнала. Пеги! Изпрати на този тип писмо по образец номер 2 – да, да, по същия, дето ми дава правото да съкращавам, за да свия обема. И добави, моля ти се, обичайната фраза, че ще се радваме да видим други негови неща, ама не по-дълги от 50 хиляди думи.”
Ех, сега вече се ражда печатаем автор.
Ако той е все така упорит и продължава да пише, а и да държи на пазара продукцията си, за която смята, че действително може да се ореже със 7 до 45 хиляди думички – тогава добре. Съгласи ли се с това, ще проумее, че съкратеният вариант се чете много по-леко, и по такъв начин ще получи своя най-важен урок в нашия занаят: всеки ръкопис печели, когато му махнат „тлъстините”.
Въпросната последна операция изключва още 90 процента начинаещи. Започнахме с 50 милиона, на финала имаме само 500 оцелели прозаици.
____________________

Безспорно Робърт Хайнлайн е сред най-видните оцелели американци в странната страна Фантазия. Но и човекът у него е не по-малко оригинален от едноименния майстор. Той например бил страстен привърженик на донорството, дори установил цената на своя автограф – половин литър кръв за болницата. Както разказва колегата му Спайдър Робинсън, мнозина я дарявали с готовност, а после привличали към делото още щедри приятели. Защото създателят на „Луната е наставница сурова” имал огромния престиж на писател, дал плът и кръв на незабравими образи и впечатляващи идеи.

Бележки и превод: Сандро ГЕОРГИЕВ

Първа публикация в: Робърт Хайнлайн. Луната е наставница сурова // Роман. – София: Аргус, 1995.

[alexandrit]

◄ И пак от съзвездието Дева

Интервюто, което следва по-долу, е направено през декември 2003 година.

Има ли смисъл да казвам, че оттогава изтекоха много и разноцветни води и че доста неща във/около нас се промениха наистина значително? Хората, вървящи по пътищата на българската фантастика, знаят това, а пък за другите люде, по-отдалечените и дори чуждеещите се, е твърде дълго за обясняване.

Преди да преминем към самото интервю, нека с ръка на сърцето призная, че лично на мен ми липсва писателката Елена Павлова и че с голямо любопитство бих прочел някое нейно ново творение – например романа „Змеево злато”...


И ЕВЛОГИ ГЕОРГИЕВ
ЩЕ СЕ РАЗХОЖДА ПРЕД НДК…

Когато разгърна моята златна книга със SF спомените… Сега съм на вълнa 1989 година, около Гергьовден, посока към град Козлодуй. Много зеленина и предстоящи близки контакти с агнешко печено. Пътувах в една кола с Агоп и Люси Мелконян, с Иван Николчев и Никола Кесаровски. Всички пребивавахме в повишено настроение, а аз, бъдещ призьор и известен мълчаливец, току получавах по някоя подкана от засмeния Агоп: „Ей, Сашо, от тебе човек не може да вземе думата, бе!”

Отивахме на церемонията, където щяха да се награждават разказите от конкурса на АЕЦ-а, журирани от светила на вестника легенда „Орбита”. И там за пръв път видях високо, едро скроено момиче с очила и тъмни дрехи, което тогава дори е нямало 15 години. Това не му попречи да спечели второто място с чудесния си опус „Сейнджи”, написан от името на разумно куче. Изтърколиха се десетки сезони и ето че онази девойка, още по-известна мълчаливка, се превърна в една от най-значителните фигури на съвременната българска фантастика… Такива ми ти работи.

Затварям книгата с калейдоскопичните си SF спомени. Изведнъж усещам желание да започна своето интервю с някой простичък, житейски обикновен, но и стоплен отвътре въпрос. Какъв да бъде той? Навярно би могъл да звучи хей така пред двете ни чаши пенливо пиво – не синьо и не зелено, защото не сме отседнали при „Драконите на Кавано”:

– Привет, Елена. Как е настроението?

– В момента настроението ми е следамбърско. Завръщам се от пътуване през Сенките и Хаоса до прекрасния дворец на Амбър, където мой гид беше принцеса Флора. Става дума за сборника с последните амбърски разкази и илюстрования пътеводител из вселената на Амбър от маестро Зелазни. Тази книга излезе току-що със запазената марка на издателство „Квазар”. Лично за мен преводът й бе върховно удоволствие и жалко, че това е финалното пътешествие в тоя свят.

– Имаш ли вече сериозна (тоест богата откъм амплитуди) собствена биография?

– След като завърших гимназия в родния си град, влязох във Варненския технически университет – специалност компютърни технологии. За съжаление се оказа, че преподавателите там не оправдаха моите очаквания, и на следващата есен аз се прехвърлих в друг университет – Свободния, за да изучавам по-интересни теми. През 1995-а ме „откри” издателят Петър Станимиров, тогава дойдох в София да продавам първата си книга-игра, наречена „Ледено безмълвие”. Носех и три-четири дискети с разкази, които очароваха Пепи, и в крайна сметка тъй се роди трилогията ми от романи „Файър Лодж”. В периода 97–98 година работех за издателство „Мега”, постоянно пътувайки между Варна и столицата… И не щеш ли, тъкмо бях решила да се пренеса окончателно в по-големия град и вече товарех багажа си на камион, когато научих за фалита на „Мега”. Няма връщане назад – все още живея в София като писател и преводач на свободна практика.

– С какво те обогатиха твоите две дузини книги-игри?

– Най-вече с познания за света и за човешката природа. Подобен род книги изискват сериозна подготовка дори ако са на по-лековати теми – ровене из енциклопедии и всякакви други справочници в лов на късчета информация. Също така трябва да се има предвид какъв ще бъде най-вероятният избор и как ще реагира читателят на заложените в текста варианти. Тия книги-игри даваха такава уникална, жива връзка с публиката, каквато останалите изобщо не могат. В издателството се получаваха купища писма и всички от нашия екип реагираха в реално време на мненията и предложенията. Липсват ми тези преживявания…

– Чувал съм да казваш, че пишеш за пари – те ли са ти основен стимул в творчеството? Въобще какви финикийски знаци би могъл да изкара днешният БГ фантаст?

– Аз твърдя, че не публикувам безплатно, което не означава, че пиша за пари. Правя го предимно за свое удоволствие, но не желая и да плащам, за да ме четат. Практически в България нещата стоят така, че ако си самофинансираш книга, ще я видиш на пазара. Това е унизително! Що се отнася до финансовия стимул, с финикийските знаци просто си купуваш време за писане. Под собственото си име съвременният български фантаст не може да изкара никакви пари – ето я голата истина.

– А каква е творческата история на романа „Светлият боец”?

– Този роман беше поръчан и започнат като четвърта книга на Лени Кинг. Самият му сюжет се опира върху един стар разказ – той е преработван много пъти и води началото си от цитати към частите на моята първа новела „Белязани лебеди”. Героят Лайт се роди на борда на кораба „Верила”, поел курс към Албания през лятото на 1989 година. Тогава правех рейс с баща ми, който беше втори механик. Тръгнах на път със „задача” да напиша нашенски разказ за конкурса в Червен бряг и се завърнах с историята на Ким Нюмън плюс куп въпроси относно лицето Лайт. Полуготов, „Светлият боец” отлежаваше три години и в последна сметка седнах и го довърших за участие в конкурсната надпревара на „Аргус”. Мислех, че съм си направила закачка с журито, пък то какво се оказа…




◄ Карикатурата нарисува: Олег Дергачов


– Предстои ли светло бъдеще на отечествената киберпънкова и хорърска фантастика?

– Смятам, че напоследък у нас се появиха великолепни хоръристи: Адриан Лазаровски, Благой Иванов, Мирослав Пенков, Юлиана Манова… Следователно има автори и кърваво бъдеще, а що се отнася до киберпънка, и в тази област се срещат интересни творци – например Андон Стайков, Васил Велчев, Иван Димитров… макар че киберпънковото е по-скоро мироглед, отколкото начин на писане. И то си е така. Останалото зависи от издателите.

– Вместо пауза кажи няколко изречения за твоите занимания с кинологията...

– Ами… с нея също напредваме. Развъдникът „Ва Банк”, чиято собственичка съм, започна съществуването си не с една, а с три правописни грешки на тогавашната секретарка на агенция „Грей” – от тройката изпратени до FCI [тоест Международната федерация по кинология – б. авт.] варианти никой не съответстваше на подадените от мен. С времето свикнах и днес „Ва Банк” е сред най-успешните развъдници на хъски в България… пък и в Европа, съдейки по факта, че през октомври т.г. в Братислава кучето Ва Банк Водка Ту Дъ Ботъм се класира на четвърто място. Вкъщи полицата ми за купи вече е твърде отесняла.

– Ако е вярно, че любими фантасти са ония, които човек препрочита най-често, ти с кои обичаш да го правиш?

– Със Стивън Кинг, Тери Пратчет, Роджър Зелазни – именно в този ред. Техните книги в библиотеката ми са най-многобройни. От нашите си писатели предпочитам Николай Теллалов и Любомир Николов-Нарви. Мога да спомена още, че разполагам и с доста добра рускоезична колекция.

– Някои казват, че посланието в изкуството е вид особено майсторство. С него поднасяш своята душа на собствената си длан, протегната към света. Ти грижиш ли се за твоите послания?

– Всяка книга съдържа по нещо от автора си. Няма начин някой от героите да не прилича на своя създател… А разтълкуването на вложените послания зависи от отделния читател и от това какво търси той.

– Прозата на Елена Павлова звучи остро, горчиво, твърде актуално. Вярваш ли, че вече си изработила индивидуален авторски почерк и тематичен кръг?

– Аз си пиша онова, което си чувствам. Нали критиците настояват, че творчеството е метод за отразяване на действителността? Някои хора се запиват, аз работя: написвам разказ. Така се роди примерно „Моят живот” (част от Номадския цикъл), след който бях абсурдно доволна, че съм създала най-депресиращия опус в кариерата си. Но се усетих по-добре… Всъщност сядам пред компютъра и когато съм щастлива, изобщо по всяко време. За авторския ми почерк най-точно ще се произнесат читателите. Инак безспорно си имам любими теми и светове, обаче не се ограничавам само с тях. Навлизам и в чужди територии – във владенията на Конан Варварина, да речем. Предстои да излезе моят роман „Конан и Забравените богове”, поръчан ми от издателство „Елф” – писането му беше голям купон. Занимавала съм се също с Терминатора, Батман… и за малко се разминах с Хищника.

– Смяташ ли в близко бъдеще да преминеш по-осезаемо на родни релси: български проблеми, български имена на героите, български съвременни (или пък исторически и фолклорни) реалии?

– В родната област имам започнат проект, който засега отлежава. Какво би станало, ако днешната действителност съществува благодарение на клика от вещери, чиято главна квартира е разположена в хотел „Хемус”, а небесата се контролират от лами? Кодовото название на книгата е „Змеево злато”. Читателите могат да очакват, че лъвовете пред Съдебната палата ще оживеят и статуята на Евлоги Георгиев ще се разхожда пред НДК…

◄ Интервюто взе: Александър Карапанчев

Първа публикация в: Елена Павлова. Светлият боец // Роман. – София: Аргус, 2004.

[alexandrit]

40 години от неговата кончина

АНКЕТА с И. А. ЕФРЕМОВ

Нека най-напред внеса шепа уточнения.

Първо: преводът на тази твърде интересна анкета, попълнена в началото на 60-те години, е направен от е-списанието „Литературен свят”. Да, тъкмо оттам съм взел текста. Благодаря ви за което, колеги, добра работа вършите на вашия остров.

Второ: самия текст съм го сверил с оригинала, поместен в книгата „Иван Антонович Ефремов (1907–1972)”. Тя е публикувана през 1987 година от московското издателство „Наука”, а неин автор е широко скроеният учен П. К. Чудинов *.
__________________
* Когато през 1990 г. трима българи – Тодор Ялъмов, Светослав Николов и моя милост – гостувахме у вдовицата Таисия Ефремова, там се появи и Чудинов (1922–2002). Известен палеонтолог, Пьотр Константинович е бил аспирант и сред най-добрите приятели на човека, основал тафономията и написал „Мъглявината Андромеда”. Навярно в памет на Ефремов една слънчева сутрин той ни заведе на посещение в московския Палеонтологичен музей… Уникален гид = незабравимо преживяване! – Б. фор.

И трето: за да не се прибягва към много бележки под линия, някои пояснения съм ги включил в текста на анкетата. Те са оградени в т.нар. средни скоби. Само един пример: сред любимите си книги Иван Ефремов посочва „She” – нещо, което преобразувах в „Тя” на Х. Р. Хагард. Тук не мога да не изразя и своята отдавнашна любов към този английски магьосник на прозата.

И така, самата анкета:

1) Вашето любимо занимание? – Четенето.

2) Вашата библиотека (брой на книгите, състав, откога ги събирате)? – 4000.

3) Любимата ви книга? – „Хора като богове” [Хърбърт Уелс], „She” [„Тя” на Х. Р. Хагард], „Романтици” (Паустовски), „Златната верига” на Грин.

4) Как книгите ви помагат в работата? – Без тях нямаше да има работа.

5) Как се отнасяте към събирането на книги? – Никак, не събирам книги.

6) Любимата ви героиня и любимият герой? – Алън Куотърмейн (от романите на Хагард).

7) Любимите ви писатели и поети? – Уелс, Лондон, Хагард, Куприн, Паустовски, Грин (сред първите Ефремов често споменаваше и Рони-старши – П. Ч.). Поети – Пушкин, Бунин, Гумильов, Волошин.




■ Макет на звездолета „Тантра”
във вирицкия музей на И. А. Ефремов


8) Отношението ви към чуждите езици? – Много бих искал да знам повече.

9) Водите ли си дневник? – Не.

10) С какви видове спорт се занимавате (сте се занимавали)? – Академично гребане, футбол, мотоциклетизъм.

11) Какво влияние оказва спортът върху вашия живот и дейност? – Никакво.

12) Футболен запалянко ли сте? – В никакъв случай, презирам го.

13) Кого от спортистите по света смятате за „спортист № 1”? – Не знам.

14) Обичате ли да пътешествате? – Занимавам се с това почти цял живот.

15) Как се отнасяте към дългите самотни пътешествия? – Отрицателно, ако е за спорт и сензация, а не за душата.

16) Кой е любимият ви пътешественик? – Пржевалски, Тур Хейердал.

17) Вашата отличителна черта? – Отговорност, мечтателност.

18) Какво може да ви разсърди ? – Лъжата, лицемерието, наглостта, жестокостта, страхливостта.

19) Вашата антипатия? – Клеветата.

20) Представата ви за щастието и нещастието? – Любимият човек, любимата работа, здравето, възможността за труд, добрите книги на път. Нещастие – болест, необичан труд, загубата на близки.

21) Недостатък, който повече от всичко сте склонни да извините? – Глупостта.

22) Недостатък, който ви вдъхва най-голямо отвращение? – Злобата, жестокостта.

23) Кое събитие в човешката история считате за най-велико проявление на човешкия гений и кое изобретение смятате за най-велико? – Писмеността, откриването на огъня и копието.

24) Любимият ви художник и любима картина? – От старите майстори: Веласкес – „Венера с огледалото”, З[инаида] Серебрякова – „Автопортрет” [1909].

25) Любим скулптор и любима скулптура? – Поликтет – „Дорифор”, [Леополд] Бернщам – „Укротителката на змиите”, [Иван] Витали – „Венера [сваляща си сандала]”.

26) Любимият ви строител и любимият архитектурен паметник? – [Андрей] Воронихин , Цусимската църква (в Ленинград, разрушена), Конарак, Кхаджурахо [и двата обекта са в Индия].

27) Вашият любим композитор, любим певец и любимо музикално произведение? – Рахманинов, Чайковски. Втора унгарска рапсодия на Лист – част 1, операта „Хованщина” [от Модест Мусоргски], балетът „Легенда за любовта” [под това заглавие съществуват три различни балета].

28) Вашият любим учен? – ? *
__________________
* Този знак означава, че Ефремов не е отговорил на въпроса. – Б. фор.

29) Вашият любим драматург и любимо театрално произведение? – ?

30) Вашият любим филм? – „Мостът Ватерло” [американски, 1940 г.].

31) Каква обща черта на характера най-вече цените в хората? – Добротата.

32) Каква черта в характера на жената и мъжа цените най-много? – Доблестта в мъжа и достойнството в жената.

33) Вашият идеал за човек? – ?

34) Какво е според вас значението на личността в историята на човечеството? – Голямо.

35) Как си представяте човека на бъдещето? – Написал съм го в романите си.

36) Вашият девиз и любимо изречение? – Корабът да излети!, Метрон – аристон (Най-добре – мярка във всичко).

37) Отношението ви към алкохола и пушенето? – Всичко с мярка.

38) Колко трябва да продължава активната дейност на човека и кога трябва да започва тя? – 14–18 часа на денонощие.

39) Най-хубавото време на денонощието и на годината, най-хубавото време в живота? – В младостта – нощта, сега – втората половина на деня. Есента.

40) Най-знаменитият ден в живота ви? – ?

41) Вашето любимо растение, животно, птица? – Бор, кон, сова.

42) Вашият любим цвят, мирис? – Син; мимозите.

43) Любимото ви име (женско, мъжко)? – Любими по звучене или асоциации – Александър, Дениз, Анастасия, Таис.




■ Атлантида. Художник Владимир Ковтун


44) Любима храна, любима напитка? – Шиш кебап, чай, квас.

45) Какво бихте направили най-напред, ако в ръцете ви се озове лампата на Аладин? – Бих унищожил цялото въоръжение.

46) Лирик или физик сте? – Нито едното, нито другото.

47) Оптимист или песимист сте? – По средата.

48) Как се отнасяте към „летящите чинии”? – Лъжи.

49) Как смятате, имало ли е пришълци на Земята? – Не.

50) Какво е мнението ви за съществуването на Атлантида? – Била е – това е Крит.

51) Назовете годината, когато човекът ще стъпи на Луната, Марс, Венера? – ?

[alexandrit]

Наследникът на Станислав Лем:
Тодор Живков не беше добър фантаст

◄ Ако бях скромен, книгите ми щяха да се издават в провинциална малотиражка, казва Анджей Сапковски

Анджей Сапковски е най-популярният и най-продаван в момента полски автор на фентъзи романи. Превеждан е в цяла Европа. За съжаление у нас книгите му още не са издавани, но писателят гостува тези дни в Пловдив по време на Европейския конвент за фантастика и фентъзи Еврокон 2004. Сред най-известните му книги са „Вещерът”, „Последно желание”, „Кръвта на елфите” и „Лястовича кула”.

– Господин Сапковски, вие сте много популярен в Европа, а в Полша ви считат за национален герой...

– Точно така е! Сериозни европейски издатели обърнаха внимание на моите творби, а пък в родната Полша отдавна съм най-четеният автор не само от любителите на фантастика, а от всички.

– Ами пан Станислав Лем?!

– Пан Лем е вече минало. Войводата Беломор, от Пушкин, така му викат... Отчитам, че е направил много за популяризацията на полската фантастика, но творчеството му отдавна не е актуално. Сега аз, Анджей Сапковски, съм номер едно, защото стилът фентъзи е на гребена на вълната!

– Не сте от скромните...

– Ако бях скромен, навярно книгите ми още щяха да се издават в някоя провинциална малотиражка. А вече съм много популярен в десетки страни, преведен съм на двадесетина езика, по романите ми се снимат филми. Миналата година например само в Испания и Франция излязоха три мои книги в стохилядни тиражи.

– А в Америка?

– За съжаление все още не съм познат в САЩ и Англия. Англопишещите автори ревниво пазят територията си. Но има голям интерес от сериозни издатели, така че скоро пан Сапковски триумфално ще се появи отвъд Ламанша. Единствената пречка засега са смешните хонорари, които ми предлагат.

– Това не е ли обидно за писател, който от три десетилетия е признат за класик на фентъзито в Европа?

– Обидно!? Не, направо скандално! Но аз, самотният славянски воин, ще успея да надделея над пълчищата англопишещи кръстоносци.

– С какви оръжия? Може би ще използвате магия, подобно на вашия основен герой?

– Основното ми оръжие е моят талант. Ние, славяните, сме много широко скроени и като хора, и като творци. На еднотипното и често пъти скучно британско и американско фентъзи, което в деветдесет процента експлоатира келтските и скандинавски митове и легендата за крал Артур, аз противопоставям многопластово повествование, където моралната сила и проницателност на героите наистина впечатляват!




◄ Ето го бащата на „Вещерът”


– А кои други славянски автори харесвате?

– Има цяло ято млади поляци, които се стремят да следват стъпките ми, засега с нищожен успех. Руснаците определено не харесвам – Перумов имитира едно към едно американците и въпреки частичните му успехи в Русия няма да се наложи на Запад, а пък Сергей Лукяненко е вманиачен технократ, който ще се провали с гръм и трясък.

– Много сте категоричен.

– Много мек съм дори! Няма да жаля занаятчии, които пишат само за пари. Ето защо не казвам нищо лошо за вашите книги, приятелю драги, които четох на руски. Оригинални, с приличен сюжет и сравнително свежи персонажи, въпреки че вие също много имитирате американците, за което не мога да ви поздравя!

– Голям приятел, няма що! А имате ли мнение за други български писатели?

– Чел съм само Дилов. Много добър, мащабен, но не пише фентъзи. То само него са издавали на полски, мисля, и Тодор... Тодор Шипков...

– Тодор Живков? Та той беше нашият партиен лидер...

– Да, така беше! Ама май не беше добър фантаст (смее се). Чел съм и Пощаков (бел. ред. – известен у нас като Кристофър Поустман), него го познавам от Еврокона в Румъния преди десетина години. Много оригинален писател, разбрах, че върви по моите стъпки – издаване в Русия, Испания, Европа... Други българи, за съжаление, не съм чел. Но сега благодарение на Еврокона в Пловдив имам достатъчно творби на българи.

– Бихте ли препоръчали някого за издаване в Европа?

– Тези, които споменах – теб (бел. ред. – Пламен Митрев пише под псевдонимите Робърт Ед. Хауърд и Питър Дж. Тейлър) и Пощаков, разбира се! Вие двамата и без това сте започнали да пробивате. Може би вече аз, славянският рицар, ще имам български оръженосци!

– Ролята на Санчо Панса не ме блазни...

– Намекваш, че съм Дон Кихот?! Ще се скараме...

– Опазил ме Бог, пане Сапковски, не. Ама не може ли и ние да сме рицари?

– Млади сте още, зелени... Но мога да препоръчам българи в Полша. Ако ми харесат, разбира се. Препоръчвате Павлова, Теллалов, Любомир Николов. Него познавам... В Полша българите ще се харесат, сигурен съм. Там думата ми се чува!

– А дали българският читател скоро ще може да се наслади на вашето творчество?

– Надявам се това да стане скоро. Обаче аз съм скъп писател. Скъп съм, да знаете! Професионалист съм! Имах разговори с издатели от България – Антов от „Бард”, Недков от „Инфодар”, Икономов от „ЕГИ”. Всички те искат да ме издадат, но още няма нищо договорено. Между другото носят ми за автограф някакъв парцал, книжле отпреди десетина години, с мой разказ! На български! Пиратско издание, за което не знам нищо!

– Това е сборник на издателство „Орфия” – „Меч и магия”. Издаден е преди девет години, ако не се лъжа, от покойния вече Ивайло Рунев – човек с големи заслуги за българската фантастика и най-вече фентъзи, когото много уважавам.

– Тогава ти ми плати правата! И аз имам нужда да ям мармалад, пардон, сладко не обичам. Искам да пия бира. Поне за една бира да ми бяха платили.

– Тогава беше така, за разкази никой не плащаше. Но една бира – готово! Съгласен ли сте, пане?

– Готово! „Каменица”! Веднага! Не съм очаквал хонорар сега!

Интервюто приключва поради понятни причини. Поръчвам „Каменица” с пълното съзнание, че изплащам дълг на стар приятел. Евтин дълг... Но греша! Появява се Христо Пощаков. Спомени, бира, бира, бира...

Интервюто взе: Пламен МИТРЕВ

◄ Първа публикация във: вестник „Новинар” от 10.VІІІ.2004 г.

[alexandrit]

Това интервю е придружено от следната редакционна бележка:

Агоп МЕЛКОНЯН е най-изявеното име сред младото поколение бъл-
гарски писатели фантасти. Автор е на седем книги, три от които са с
научнофантастични разкази и повести. Работи във вестник „Орбита”.

И така – поредна среща с Агоп чрез един разговор, който не е
остарял въпреки безсънната и неуморна работа на бог Хронос...


АПЕЛ ЗА ДОВЕРИЕ

– Какво разбирате под научна фантастика?

– Обичам шеговитите определения, затова: „Научна фантастика е онова, от което писателите фантасти си вадят хляба.” Ако ли пък подходим сериозно – не знам. Убеден съм само в едно: тя трябва да бъде пълноценна художествена литература и нищо по-различно. Литература на съвременния етап на познанието, затова и си поставя малко по-особени въпроси. Например какво е мястото на разума във Вселената и каква е неговата истинска стойност? Или: откъде и защо знанието става проклятие? Или: каква е утрешната съдба на прекрасното, но противоречиво същество човек? И тъй нататък...

– Как се раждат творбите ви? Играе ли сънят някаква роля в този процес?

– Колкото и да изглежда странно, аз не сънувам. А идеите се раждат както всички други идеи за литературни произведения – от случайно доловена фраза, от спомен, от прочетена интересна мисъл, от мечта. Нататък е „божа работа”, никой не може да обясни мистериозната игра на мозъка. Важното е да си в разбирателство с него, да не кокетирате взаимно. Ако му вярваш, той ще ти се отплати.

– Знаем, че човек мисли с извънредно малка част от мозъка си. За какво според вас служи останалата?

– Да му запълва черепа. Това, разбира се, е шега. Човекът използва малка част от мозъка си за мисловна дейност, вярно е. Но човекът не само мисли, нали? Той е крачещ, дишащ, топлокръвен и тъй нататък. В него протичат милиони многообразни, чисто биологични процеси, които също трябва да бъдат управлявани. Тъкмо затова служи останалата част от мозъчното вещество.

– Как се отнасяте към свръхестествените явления?

– „Естество” означава природа. Ако свърхестествени явления означава „свръхприродни” – отнасям се с дълбоко недоверие. Ако ли пък означава непознати – тогава с интерес. Винаги обаче се старая да отхвърля процента мистика. Там, където има мистика, не може да има знание, а където няма знание, е скучно.

– Смятате ли, че загадките по Земята са дело на извънземни?

– Около нас има милиарди загадки – от причинителя на болестта СПИН до числата в следващия тираж на тотото. Може ли всичко това да е дело на извънземните? Пък и какво означава загадка? За моя дядо и буквите бяха загадка, защото беше неграмотен. Броят на загадките зависи от количеството знания. Що се отнася до някои загадки в историята, там нещата са по-особени. Историята се противопоставя на нещо страшно и невъзвратимо – времето, затова има въпроси, на които тя никога не може да даде еднозначен отговор. Нататък всеки сам избира своето „верую”. И все пак ми се иска да апелирам – нека имаме повече доверие към земния човек, той не е поумнял преди една седмица, а доста по-отдавна...

– Ами ако извънземните все пак ви посетят, какво ще им кажете?

– Ще им кажа простичко и ясно: „Вижте, мили разумни същества, този свят, хубав или лош, си е наш, ние сме си го създали с много пот и много кръв. Знам, че има кусури, обаче пък подлежи на развитие. Затова, ако сте дошли с добри намерения, останете, но само като наблюдатели! На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата. (Тук трябва да им обясня какво е това вълк.) Ако ли пък не, вървете си по живо, по здраво. Изкарали сме милион години без вас, ще изкараме още.” После ще отворя вратата и ще се сбогувам, след което здраво ще я заключа подире им.

– А защо ще я заключите?

– Да седна и на спокойствие да напиша разказ за това колко тъжно е да сме сами във Вселената.

Разговора проведе: Елица СТОИЛОВА, ученичка

Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме”, брой 22/1987 г.

* * *



"... Приживе човекът вселена Агоп Мелконян ни водеше
в като че ли несъвместимите свои търсения – белетрист,
поет, преводач, драматург и публицист, интерпретатор
на модерната световна наука или на арменската литера-
тура от времето след Спасителя. Избраното в този том е
от неговата проза – може би най-прекият му и най-стръм-
ният път нагоре..."

[alexandrit]

БУЛГАКОНЪТ ОТВЪН И ОТВЪТРЕ

■ Интервю на Александър Карапанчев с Юрий ИЛКОВ
_____________________

Нека веднагически (както обича да казва една моя позната) уточня, че тук става въпрос за Булгакон 2000. Сиреч за първата лястовица, за първата брънка от веригата, за сефтето, ако щете, и пр. Знайно е, че първите в историята имат тази привилегия – за тях да си спомнят по-често.

И ако за Булгакон 2012 (поне аз) видях твърде слаб писмен отзвук, това навярно се дължи на извънфеновски, на извънбългарски, а – защо не? – и на извънземни причини. Кой каквото ще да разправя, ама в „гетото на фантастиката” комай е някак по-топличко и по-сигурно. Па и новата зима вече разтвори широко вратите си пред нас...
_____________________

Александър Карапанчев: След като изминаха няколко сушави за българския фендъм години, как се стигна до идеята за този „кон”?

Юрий Илков: Идеята всъщност е стара – съществува от времето, когато бе създадено организираното феновско движение у нас. В най-добрия период на фендъма (тоест 80-те години) се правеха както големи национални фестивали, предимно в Пловдив, така и местни празници на жанра из различни градове. Тогава НФ клубовете бяха 25–30, като почти всеки от тях раждаше някаква своя инициатива: било срещи в Пазарджик, Сопот, Бяла (Русенско), Ефремовските дни в столицата, било сбирки в Балчик, Севлиево и т.н. Ако говорим за „новата ера”, ще спомена Орфкона в Бургас, отбелязал силно международно участие, и двата по-камерни Софкона – ‘93 и ‘95...

Е, крайно време беше пак да се направи нещо по-сериозно! Топката пое нашият клуб „Иван Ефремов”, който сега е най-стар и най-голям в страната. Мисля, че ситуацията бе назряла и просто трябваше да се действа.

А. К.: А защо бе избран тъкмо Сандански (а не Добрич например) и с какви цифри може да се похвали Булгаконът?

Ю. И.: Отначало имахме идея за Тузлата, но освен морето – което хич не е малко! – това място не предлага нищо друго. Виж, макар и географски отдалечен, град Сандански е близо до интересни обекти не само за нас, българите, ами и за предполагаемите гости от чужбина. Ясно е, че тук става дума за Рупите, Роженския манастир и Мелник с пясъчните пирамиди. Пък и този маршрут неведнъж е бил „прогонван” от главния ни организатор – столичния учител по философия Емил Кръстев, водил насам много ученически групи.

Що се отнася до цифрите, конът протече между 6 и 9 септември 2000-та, а участниците в него бяха около 40 души от осем града – Бургас, Велико Търново, Кърджали, Левски, Пазарджик, Пловдив, София и Стара Загора. Присъстваха също представители от четири издателства, зарадвали родния фен с не една хубава книга на въображението.

А. К.: Хайде отново да завъртим калейдоскопа на конгресната програма. Ако първото весело блещукащо стъкълце е настаняването на хората, то после...

Ю. И.: ... после дойде първото ни мероприятие – срещата с издателите. Отговорните фактори от „Аргус”, „Офир”, „Весела Люцканова” и „Квазар” споделиха проблемите и кахърите си: спадането на тиражите, намалелия брой на излизащите заглавия, мъките при разпространението. След туй се проведе среща с писателите. Пишещите братя и сестри (сред тях Емануел Икономов, Никола Кесаровски, Весела Люцканова, Христо Пощаков, Николай Тодоров, Янчо Чолаков...) обясниха как се чувства съвременният наш фантаст. Явно не се чувства твърде добре на фона на американската инвазия. Оказва се, че това занимание с перото не само че не е престижно тук, но с него дори не може да се оцелее физически?!

Макар картината да е тъжна, нещата все пак не изглеждат безнадеждни. Има място за оптимизъм, което се потвърждава и от факта, че вече втора година съществува уникалната поредица „Нова българска фантастика” на издателство „Аргус”. Преобладава мнението, че са налице известни условия за възраждане на жанра в България. Пред апостолите му се откриват широките хоризонти на вътрешния човешки космос и на екранните вселени. И неслучайно темата на една от дискусиите беше „Промяната на ценностите – от експанзията в Космоса към виртуалните реалности”, в която кръстосаха шпаги привържениците и по-умерените анализатори на чудото Интернет.

А. К.: Да не подминем някои други екстри за душата феновска, пък и „лъснали” тук-таме пропуски?

Ю. И.: Нека да изредя срещата на феновете, търга на фантастични книги и списания, прожекциите на редки видеофилми (плюс демонстрацията на диапозитиви, побрали аромата на времето), еднодневната екскурзия. Видя се, че всички ние сме натрупали много впечатления и размисли, а те се нуждаят от съпреживяване. Чудесен спомен ще остане посещението на Рупите, Роженския манастир, който уцелихме на неговия храмов празник, и Мелник с неповторимата му атмосфера. По-подробно успяхме да разгледаме само Кордопуловата къща и избата на Митко Манолев (Шестака) – той излезе запален почитател на фантастиката и доказа, че тя стига даже до най-екзотичните кътчета от родината.

Към пропуските бих отнесъл недостатъчната медийна разгласа, отдалеченото все пак за мнозина място, абсурдите на нашето съвремие, спъващи нормалния развой на културата. Не съумяхме също да рекламираме проявата си в самия Сандански, та някои гости се полутаха дълго, докато ни открият.




Когато героите бяха чуть больше * млади:
Владимир Борисов (БВИ) и Юрий Илков (вдясно)


А. К.: Помня, че на Орфкон ‘90 се връчваха любопитно формулирани отличия. И сега се спази хубавата традиция, нали?

Ю. И.: Да, компетентна комисия присъди без право на обжалване следните потупвания по рамото:
** Мис Булгакон 2000 – на фенките Петя Накова и Мария Радкова;
** награда за специални ефекти и отлична организация – на Емил Кръстев;
** награда за поддържаща роля (не само при танците на гала-вечерта) – на Димитър Кабаиванов;
** награда за прокарване и валиране на пътеки към виртуалната реалност – на Атанас П. Славов и Момчил Петров, които съответно представиха електронния сборник „Моделириум” и романа „Силата на Всемогъщия” (четиво фантастично и религиозно-еротично);
** награда за несъкрушим оптимизъм – на моя милост.

А. К.: На какъв хал е в момента нашият фендъм? Засилва ли се светлинката там, из дебрите на тунела?

Ю. И.: Трябва да признаем, че дълги години фендъмът у нас беше в окаяно положение. Значителна част от феновете не се оказаха подготвени за новите – обаче не виртуални! – реалности, втурнаха се да правят „големи пари” или пък се затвориха плътно в черупките си. Клубовете, които знаем днес, са пет: в София („Иван Ефремов” плюс „Джон Толкин” към Националната гимназия за древни езици и култури), Пазарджик („Аркадий и Борис Стругацки”), Кърджали („Фантастика”) и в Стара Загора („Уибробия”). Ситуацията се размрази буквално през последните две години – навсякъде се явяват нови почитатели на жанра благодарение на сърцатата клубна дейност и засилената комуникация посредством Интернет.

Убеден съм, че нашето НФ братство ще става все по-многобройно и конове като този имат добро бъдеще.

А. К.: А защо не дойде нито един гост от чужбините и как би се превърнал в международен Булгаконът?

Ю. И.: Мислили сме по въпроса и затова поканихме господата Борис Стругацки, Вячеслав Рибаков, Евгений Харитонов, Святослав Логинов, Владимир Борисов (БВИ) и други активисти от Русия; писателите Стивън Бакстър, Йейн Бенкс и главния редактор на фензина „Ансибъл” Дейвид Лангфорд от Англия; фенове от Франция... Всички те благодариха, пожелаха успех на събитието, но така или иначе – поради лична заетост или финансови проблеми – не дойдоха, ала изразиха готовност за бъдещо гостуване. Вярвам, че следващият ни форум ще бъде с международно участие; просто трябва по-отрано да разпратим нашите покани.

А. К.: Конкретно за тебе, Юрий, коя беше най-неочакваната, най-ярката изненада под знака на Сандански?

Ю. И.: Най-неочакваната за мен изненада бе, че въпреки „киберпънковата” действителност хората пристигнаха и конът се получи. Оказа се, че никакъв Интернет не може да замени живото и неповторимо общуване между нас. Като други изненади ще посоча изготвения в суперкратки срокове специален брой на „Тера фантастика” (направен с решаващата помощ на издателство „Аргус”), както и безкористната финансова подкрепа на Йордан Антов от ИК „Бард”. Използвам случая още веднъж да им благодаря за жеста.

А. К.: Какви са твоите предчувствия и прогнози относно идния отечествен НФ конгрес?

Ю. И.: Решихме Булгаконът да стане традиционен и да се провежда всяка година по същото време, като мястото му ще бъде уточнявано допълнително. По-специално версия 2001 ще гостува отново в град Сандански, а понеже сърце мъжко, феновско не трае, около Еньовден (сиреч 24 юни) в Трявна ще се организира среща под надслов „Таласъмия”, посветена на митологичните корени на родната ни фантастика. Бидейки човек с награда за оптимизъм, аз смятам, че още по-голям брой фенове ще проявят интерес към тези събития и ще ги посетят.

■ ■ ■

Вместо послеслов. Сред най-вълнуващите обекти на Булгакона беше (и пак може да бъде!) местността Рупите. Полегнала кротко край Кожух планина, тя ни предложи уникално преживяване – сякаш от хаоса на всекидневието се озовахме в енергостанция за сетивата и душата. Жадно попивахме алабастровия силует на черквата „Света Петка Българска”, нейните тъй необичайни стенописи, белоснежните и жълти като янтар свещи, увенчани от огнени шапчици, новите икони с кватрочентова яркост на багрите им... После – също белия гроб на пророчицата Баба Ванга; зеленината наоколо, стотината токачки, „пръкнали се” от... две подарени някога птици; пиршеството от цветя в сонм саксии и обгръщащата ги вълшебна тишина... Ромонът на минералния извор се съчетаваше почти мистично с горещите езерца, над които витаеха букети серни изпарения, а един малчуган от близките села събираше рибки слънчевки за своя аквариум...

Та нима и хубавият конгрес на фантастиката не е като чудесна енергостанция за българина в края на ХХ век? Енергостанция, от чиято сила можеш да се заредиш поне за няколко месеца напред. Какво пък, както се казва в народните приказки – и аз бях там, ядох, пих и по брадата ми потече.
_____________________
* По руски чуть больше = малко повечко. – Б. авт.

Първа публикация в: списание „Тера фантастика”, брой 1/2001 г.

[alexandrit]

Гостува ни темата
„Аргус” и компания

● Известно е, че авторът на „Дамата с рентгеновите очи”
хич не е обичал да дава интервюта. Даже на едно място той
подхвърля, чe – я виж ти! – интервюираният човек е щаст-
ливец, който пие лимонада... И все пак всяко правило си има
изключения, както е казано в Библията или пък някъде дру-
гаде. Сега ви предлагаме именно такова изключение, излязло
за пръв път на 3 януари 1958 година във вестник „Стършел”.


ПРИ СВЕТОСЛАВ МИНКОВ

Доста ме измъчи подготовката на това интервю.

Самото обаждане по телефона, убеждаването на писателя, че той трябва непременно да бъде интервюиран, че туй интервю е жизнено необходимо за нашия вестник, определянето на часа и мястото на срещата – всичко мина сравнително леко. Но какви въпроси да му задам – ето къде беше трудното. Да го питам какво възнамерява да яде и пие на новогодишната вечер – това щеше да бъде твърде лекомислен въпрос към един такъв сатирик като него. А да поведем разговор около проблемите на хумора и сатирата – тогава пък щеше да стане съвсем сериозно.

Най-сетне ми дойде щастливото хрумване да му задам някои по-общи въпроси като например: „Какво ви вълнува пред Новата година?” или „Какво очаквате да ви донесе 1958-ият Дядо Мраз?” и пр. Предимството на тия въпроси е, че те са лесни за този, който ги зaдава, а трудни за оня, който ще отговаря.

Светослав Минков веднага разбра моята селска хитрина и вежливо ме разобличи, като отбеляза:

– Аз обичам късите изказвания!

– Дали ще имаме достатъчно време, за да бъдем кратки?! – пошегувах се аз.

А Марко Бахар, който самоотвержено се потеше над профила на интервюирания, без да прекъсва рисуването, подметна:

– За по-кратко някои се изказват в стихове.

– По някой път, при затруднения, и аз прибягвам към стихове – рече Светослав Минков и като помисли малко, изговори с тържествен глас:

На генералите от НАТО
– укротителни ризи.
На всички хора по Земята
– мир и междупланетни визи!

С това нашето тъй дълго подготвяно интервю завърши.

Срещата осъществи: Емил РОБОВ




● Според този портрет от Илия Петров така
е изглеждал Светослав Минков през 1938 година

[alexandrit]

◄ На осмо число от този месец се навършиха 185 години
от рождението на фантаста, създал „Капитан Немо”
______________________

... С предложението да напиша нещо за френския музей на Жул Верн отидох най-напред в списание „Наука и техника за младежта”. Било е през лето българско 1987-о. От тази редакция ми дадоха да разбера, че първо искат да се допитат до „по-горе”, а пък после ще видим... ще помислим... ще решим...

Бидейки журналист в почти комсомолска възраст – значи по младежки нетърпелив, – със същото предложение аз влязох в малкия кабинет на д-р Димитър Пеев, главен редактор на вестника-легенда „Орбита”. Макар и да се смущавах донякъде от авторитета му, изложих стройно идеята си. Насреща – коренно противоположна реакция! Без много-много да умува, докторът ми кимна с розоволиката си прошарена глава: „Ами добре, свържете се с тях и правете материала...”

После започнаха моите журналистически „операции” – съставяне на въпроси и размяна на писма, за чиито преводи си плащах на частни франкофони, по-вещи от мен в галския език. В последна сметка успях да запълня две добре илюстрирани вестникарски страници в „Орбита” (съответно броеве 6 и 19 от лето 1988-о).

Сега ви предлагам първата от тези страници с надеждата, че вечният френски спътник на младостта – както го наричат някои критици – не е съвсем чужд и на нашето компютърно-интернетско време. Пък и нали всяко време включва в своя букет ароматите на множество отминали времена...
_____________________

В Европа музеите, посветени на фантастичното изкуство, се броят на пръсти.
В град Гота, ГДР, се пазят лични вещи и архивът на „немския Жул Верн” – Курд Ласвиц, творил в края на миналия и началото на ХХ век. Архивът все още се проучва и в определени дни е достъпен за любопитните посетители.
В един от апартаментите на тихата московска улица „Губкин” Таисия Йосифовна грижливо съхранява библиотеката и кабинета на своя съпруг Иван Ефремов, който сякаш току-що е излязъл за минутка. И все пак това още не е държавен музей.
В швейцарското градче Ивертон, недалеч от Лозана, ентусиастът Пиер Версенс е основал Музей на утопиите, приключенията и научната фантастика. Версенс е събрал там пъстра литература и предмети, отразяващи полета на човешката фантазия в продължение на няколко столетия.
Но най-големият, най-престижният европейски музей за фантастика се намира в град Нант, Франция. Досещате се, нали: тук е родното място на Жул Габриел Верн и съвсем естествено е музеят да бъде посветен на безсмъртния романист.
И ето че дойде време да издадем една редакционна тайна. По случай 160-годишнината от рождението на Жул Верн (1828–1905) вестник „Орбита” се обърна специално към неговия музей в Нант. Французите се отзоваха на нашата молба. Изпратиха ни много и особено интересни материали: текстове, снимки, факсимилета, рекламни афиши, филмография...
Сега споделяме с вас част от наученото за това „светилище” на великия фантаст.


ИНТЕРВЮ, ВЗЕТО ПРЕЗ 2000 КИЛОМЕТРА

Погледнати на картата, толкова километри делят София от Нант. През септември м.г. (спомняте ли си колко настойчиво Жул Верн съобщава точни дати в своите фантастични истории?) това разстояние бе преодоляно от въпросите на „Орбита”. Скоро, без сянка от бюрократични процедури, то беше изминато и от отговорите на Жул-Верновия музей. Така се получи своеобразно интервю, чрез което надникнахме в този културен институт и в неговата банка с богата информация.

Въпрос: Вашият музей единствен ли е по тематиката си във Франция?

Отговор: Да, той е единствен у нас и по света.

В.: Кога и от кого е открит музеят? В каква сграда се помещава?

О.: Открит е на 8 април 1978 година по повод 150-летието на писателя. При откриването присъстват кметът на град Нант, директорът на Общинската библиотека, към която е Музеят на Жул Верн, внукът му Жан-Жул Верн, публикувал на 80-годишна възраст чудесна научна биография на дядо си, множество граждани... Музеят се помещава в красива барокова сграда от миналия век, издигната близо до река Лоара.





В.: С какви експонати разполагате и кои са най-забележителните сред тях?

О.: При нас са изложени книги от епохата на Жул Верн, макети, игри, лични вещи на фантаста, снимки, писма, афиши, картини. Най-интересни са навярно макетите – например на лунната ракета-снаряд, постъпила неотдавна в музея, и на кораба, с който писателят е пътешествал.

В.: Имате ли в експозицията си предмети от България – да речем, творби от Жул Верн, преведени на български език, отзиви от наши вестници и списания, рисунки?

О.: За съжаление не притежаваме никакъв експонат от вашата страна.*
___________________
* Навремето аз се опитах скромно да помогна, като изпратих в Нант няколко броя от „Орбита” и две-три българоезични издания на великия фантаст. – Б. авт.

В.: Какъв е приблизителният тираж на Жул-Верновите книги във Франция? А знаете ли нещо за преводите му по планетата?

О.: Ето няколко цифри за тиражи на мосю Верн приживе, тоест между 1863 и 1904 година: „Осемдесет дни около света” – 108 000, „Пет седмици на балон” – 76 000, „Капитан Немо” – 50 000, „Михаил Строгов” – 49 000, „Пътешествие до центъра на Земята” – 48 000... В музея се пази обширна колекция от преводи на Жул Верн на 133 езика – от финландски, та до китайски и индонезийски. Според ЮНЕСКО Верн е най-превежданият френски автор и на трето място по този показател сред писателите от всички нации.

В.: С какви организации контактувате? Осъществявали ли сте някакви съвместни инициативи?

О.: Поддържаме връзка с различни университети и библиотеки от цял свят, както и с голям брой специализирани издания. Те заемат от нас фотокопия на документи, снимки, пътуващата изложба „Жул Верн и неговото време” и т.н.

В.: На Жул Верн е назован кратер от обратната страна на Луната. Съществуват ли и други обекти – астрономически, географски, в социален план, – които също носят името на великия фантаст?

О.: Много френски лицеи, училища, библиотеки и книжарници са наречени в чест на нашия патрон.

В.: Знаете ли колко от идеите на писателя са реализирани? И смятате ли, че още рожби на поразителното му въображение някога ще станат действителност?

О.: Дори и най-смелите предположения на Жул Верн имат научна основа – това е доказано от специалисти в различни области. Тъкмо то обяснява до известна степен и факта, че много от Жул-Верновите „изобретения” са вече реалност. Нека споменем само малка част от тях: подводници за изследователски и за военни цели, космически кораб до Луната, принципа на хеликоптера, набелязан в романа „Робур Завоевателя”, видеотелефона и телевизията, предсказани в новелата „Денят на един американски журналист през 2889 година”. Вероятно и други прогнози на романиста ще се въплътят по-нататък в живота. Те просто очакват своя „звезден час”, както се казва...

В.: Последно питане: с какво ново ще посрещнете бележитата годишнина?

О.: Предвиждаме видеокасета за житейския и творческия път на знаменития си съгражданин. Организатори сме и на редица изложби – дано с тях поразчупим традиционните илюстративни рамки, за да приближим делото на Жул Верн до още повече хора.

◄ Въпросите зададе: Александър Карапанчев

[alexandrit]

◄ Остаряват ли добрите интервюта,
взети преди някое и друго десетилетие?
Ето един интересен отговор на този въпрос:

СВЕТОВЕТЕ НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Шарл ДОБЖИНСКИ е твърде екстравагантна фигура дори за разноликия, пълен с изненади литературен живот на Франция. Днес той е сред най-оригиналните поетически гласове в родината си и може би е единственият, който дръзва да пише научнофантастична поезия. „Космическа опера”, „Таблица на елементите”, „Деложик” – в тези книги той тъче с нишките на пространството и времето един поетичен килим на бъдещето.

А романът предупреждение „Таромансия” (1977) го представя като талантлив следовник на френската литературна традиция и показва, че и без „кислороден апарат” писателят се чувства добре на „билото” на съвременната научнофантастична проза. През 1986 година той беше удостоен с Голямата награда за френска научна фантастика за сборника с разкази „Търговията на световете”.

Редовен участник в писателските форуми, провеждани в нашата страна, на Шестата световна писателска среща Шарл Добжински бе особено активен, когато се обсъждаха проблеми като героя на бъдещето и бъдещето на литературата, навлизането на компютрите в писателската „лаборатория”, съдбата на цивилизацията в ядрената епоха.

– Американският фантаст Алфред ван Вогт е казал, че научната фантастика е един вид поезия. За вас, като автор на книги, в които фантастиката и поезията се преплитат, сигурно е изкушение да поразсъждавате върху подобна мисъл.

– Аз напълно приемам и споделям тази „формула” на Ван Вогт – автор, когото високо ценя. Научната фантастика отрежда централно място на въображението, и то според мен на поетичното въображение. Поезията е начин да се пресъздаде Вселената, да се открие отново или да се анализира по различен начин.

Смятам, че има връзка между влечението към поезия и интереса към науката. В поезията аз се опитвам да създам една архитектура от вълненията и размислите, които предизвиква у нас научното опознаване на Вселената. През 1963 година написах епическата поема „Космическа опера”. В нея става дума за пътешествие през Слънчевата система и аз описвам планетите на основата на познанията, които тогава имахме за тях. През изтеклото време към Венера, Марс, Юпитер и по-нататък полетяха автоматични станции и ни разкриха съвсем неочаквани страни на тези светове. Ето това ме вълнува много. Мисля, че поезията, както и науката, е начин да се опознае светът, а „орбитата” на научната фантастика минава точно там, където тези две области се пресичат. Затова и моята „формула” за нея е: поезия на научното познание.




„Големите черни гмуркачи”. Художник: Фернан Леже


– Като поет фантаст не се ли чувствате „рядка птица” сред пишещото братство?

– Вярно е, че френската поезия е твърде отдалечена от тези проблеми. Да си позволиш да водиш повествование в поетическа творба, както направих в „Космическа опера”, се смята едва ли не за лош вкус. Но аз не съм сам. Голям поет като Раймон Кьоно вече беше дал пример с „Малка портативна космогония”, в която също се долавя тази връзка между поезия, наука и научна фантастика. Бях много щастлив да открия наскоро още един събрат. Това е Андре Верде (също така участник в писателската среща в София – П. К.) , който в „Слънцето и неговият фантом” с поетически средства разглежда някои космогонични проблеми.

– Нещо повече за сборника с научнофантастични разкази „Търговията на световете”? *
________________
* И все пак в това интервю ПОЕЗИЯТА е малко повече от ПРОЗАТА. А и нали те са две сестри, две феи, които си помагат взаимно в своите светове... – Б. фор.

– Най-интересното е, че разказите, събрани в книгата, не са типични за жанра. Във всеки от тях се разказва за срещата на хората с друга обитаема планета, за нравите и обичаите на нейните жители, които понякога са твърде странни, сякаш са плод на бълнуване. В разказите има елементи на баснята както в „Персийски писма” на Монтескьо. Възможни са много тълкувания. Има един изцяло сатиричен план – критичен поглед към съвременните ни навици чрез пренасянето им в бъдещето. Има и поетическа фантазия. В някои от разказите се поставят съвсем сериозни земни проблеми, макар и пренесени на други планети. Например за трудностите в общуването. Но нали знаете максимата: за да разкажеш на някого една книга, трябва да я напишеш отново. Надявам се, че този сборник ще бъде преведен на български език – вие имате специализирана издателска поредица за научна фантастика.

– Във Франция, доколкото зная, научнофантастични книги публикуват двадесетина издателства. Какви са шансовете на младите автори, пък и на френската фантастика като цяло, да попаднат в издателските планове при конкуренцията на огромната продукция, идваща отвъд океана?

– Наистина, до неотдавна интересът у нас беше насочен почти изцяло към американската научна фантастика. Но от няколко години нещата се поизмениха. За разлика от киното, където се наблюдава отлив от френските филми, интересът към френската фантастика, в която има голямо обновление, расте. По-рано дори някои от най-известните ни писатели твърде много се влияеха от американските си колеги. Днес все повече стават ярките, оригинални творци. Това са Филип Кюрвал, Мишел Жьори, Мишел Демют, а от по-младите – Серж Брюсоло, Даниел Валтер, Патрис Дювик. Оформя се „нова вълна”, която тепърва ще набира сили. Съществен принос в това развитие има и поредицата „Присъствие на бъдещето” на издателство „Дьоноел”. Преди няколко години то създаде и списание „Сианс фиксион”, което е демократична трибуна за френските автори, включително и за по-младите. Докато другото списание – „Фиксион” – помества предимно американски произведения. От издателствата бих споменал още „Робер Лафон” с неговата поредица „Другаде и утре”, ръководена от известния писател фантаст и критик Жерар Клайн, „Калман-Леви”, „Албен Мишел” и други.
___________________

Към това интервю има и автограф, чийто превод гласи:

„Поезията се приближава към науката, а науката – към фантастиката. Може би ще дойде ден, когато научната фантастика – тази рожба на въображението – ще ни покаже настоящето, проектирано в бъдещето.” Шарл Добжински
___________________

За съжаление има и серии като „Черната река”. В нея се публикуват много научнофантастични романи, които, с редки изключения, са на примитивно равнище. Забелязва се един патологичен вкус към насилие, кръв, престъпления, дори садизъм. Аз съм решително против този излишък от вулгарност, против злоупотребата с жаргона. Аргото (френският жаргон – П. К.) може да се използва, когато се обрисува престъпният сявт, мафията, но да се пренася в бъдещето и да се прави от него научнофантастична литература – това не мога да приема.

– Вие категорично изразявате пристрастието си към хуманистичната фантастика, която с надежда, но и с опасение се вглежда в бъдещето. И все пак има ли самата тя бъдеще?

– Вярвам, че докато човекът е в състояние да измисля, да преминава отвъд границата на сегашните си познания, ще има и научна фантастика. Тя е изява на човешкото въображение, което е толкова безсмъртно и вечно, колкото може да бъде самото човечество, ако, разбира се, не се самоунищожи в ядрена катастрофа.

Разговора води: Петър КОЛЕВ

Първа публикация във: вестник „АБВ”, март 1987 година

[alexandrit]

По случай 22 април – 105-ия рожден ден на И. А. Ефремов
(съгласно по-новите биографии на автора класик)

„НЕ МОЖЕШ – НЕ ОБЕЩАВАЙ!”

Превод: Литературен свят *

◄ Разговора с Юрий Медведев води Андрей Мелников

В неделя, 22.04.2007, се навършиха 100 години от рождението на Иван Ефремов. Тук би могло да се добави: „известния съветски писател фантаст”… Но както сега става ясно, творчеството му далеч не се изчерпва със сухите определения от старите справочници. За неизвестния Ефремов, за това, което не е влязло в биографичните очерци, за премълчаното от цензурата разказва в навечерието на юбилея лауреатът на Пушкинова награда – писателят Юрий ◘ М е д в е д е в.

– Юрий Михайлович, вие сте автор на доста статии за живота и творчеството на Ефремов, а също така и на научнопопулярния филм за него – „Оседлалият дракона”; посветихте му книгата си „Капитан на звездния океан”. Тясно сте общували с Иван Антонович в продължение на дълги години, за него е писано много и от вас, и от други хора. Но и много от живота му се премълчава и досега. Защо?

– Представете си: средата на 1930-те години. На хоризонта се очертават контурите на бъдещата световна война. Цялата геология на СССР е свита като пружина в търсене в стратегически суровини: нефт, диаманти (дотогава неоткрити), уран – нужна е атомна бомба и тя вече се разработва в тайните лаборатории; злато, което обикновено съпътства урана, живак – и Ефремов намира самороден живак, както го е описал в един от разказите си.

Разбира се, Иван Антонович беше човек на държавните тайни. И подозирам, че през 1952 година той получава Сталинска награда не само заради науката тафономия (за особеностите на находищата от изкопаеми остатъци по многомилионна геологична скала), наука, доста отдалечена от тогавашната съвременност, а и за онова, което е открил за страната. Архивът на Ефремов – не, не домашният, ами онзи, който е в държавните тайни места – е необятен. Не мисля, че дори през следващите петдесет години той ще бъде отворен. Това е невъзможно по много причини.

Впрочем в тези причини се крие и загадката за последните години от живота и неочакваната смърт на Иван Ефремов. Неслучайно месец след като умира, в течение на доста часове продължава обискът в апартамента му на улица „Губкин”. Там дванайсет сътрудници на органите, въоръжени със заповед от генералния прокурор, „изучават” помещението с помощта на специална апаратура, а при входа на дома му са спрени автомобили със заглушители на радиовълните. Не знаем какво са търсили тия хора, може би непредадени записки и отчети за някакви експедиции? Времето за разкриване на тайните в живота на Ефремов едва настъпва.




◄ „Автопортрет” от Зинаида Серебрякова –
една от любимите картини на И. А. Ефремов


Загадката на Иван Антонович Ефремов е загадка на пророк: той предсказа откриването на диамантени находища в Якутия, изобретяването на холографията; първи предположи, че релефът на дъното на световния океан повтаря земната повърхност, намери няколко гробища на динозаври, обясни механизма на „генната памет”... Този Леонардо да Винчи на XX век концентрираше в себе си толкова мощни сили, че поради изобилието им се прояви не само като пътешественик и учен, но и като забележителен писател. Той е фигура с необятен интелектуален потенциал.

Никога не е говорил дори на мен, своя ученик, че баща му е голям петербургски търговец промишленик, който имал във Вирица (край Петербург) собствена теснолинейка за пътуване през гората. Там, във Вирица, където се е родил и прекарал детството си Иван Антонович, неговият баща е построил със свои средства огромен дървен храм – и досега камбаните му звънят. Баща му е притежавал грамаден дом в Питер, на Василевския остров, многоетажен, истински дворец.

Подробности за това научих доста по-късно, изследвайки произхода на Иван Ефремов. Родът му идва от Волга, от Макариево-Жълтоводския манастир, който е център на руското старообрядство. Там и досега живеят двуметрови гиганти, непиещи, непушещи. От местата, където обитавали предците на Ефремов, произхождат и патриарх Никон, и метежният му враг Авакум – хора, разделили Русия на две през XVII век… Затова не е изненадващо, че Иван Антонович е човек с непреклонна воля и, да го кажем така, непреклонна родова памет, плюс – фигура, изкована през столетията. Дядо му спокойно вдигал кон. Баща му ходел с дървено копие за мечки. Самият Иван Ефремов като млад огъвал подкова.

П р о д ъ л ж е н и е т о ◄ с л е д в а

___________________

* Ето няколко изречения за запознанство, намираеми в рубриката „За списанието” на адрес: http://literaturensviat.com/:

Уважаеми читатели!
От септември 2008 г. излиза електронното списание Литературен свят. То е некомерсиално, създава се с безвъзмезден труд и си поставя следните цели:
– да представи истинския облик на съвременната българска литература;
– да възкреси от забвението автори, които по някаква причина в миналото не са успели да станат достатъчно популярни, но чието творчество заслужава да намери място в литературата ни;
– да налага нови, още неутвърдени имена;
– да запознае читателите с творчеството на повече или по-малко известни руски, западни и балкански автори и да даде нов поглед върху него.
Стремим се да следваме последователна патриотична и реалистична линия.

[alexandrit]

„НЕ МОЖЕШ – НЕ ОБЕЩАВАЙ!” (2)

– Когато четем научнофантастичните произведения на Ефремов, се създава впечатлението, че авторът им искрено е вярвал в светлото комунистическо бъдеще и със силата на таланта си го е пропагандирал, докато в същото време то като официална идеология е потъвало пред очите, ставало е все по-непопулярно в съветското общество...

– Въпросът не е толкова прост. В романа си „Часът на Бика”, издаден към самия край на живота му, и особено в романа „Острието на бръснача” Иван Антонович постави тъжна диагноза на цялата земна цивилизация. Той търсеше образец за идеално социално устройство. И сериозно смяташе, че само бъдещо комунистическо общество ще направи всички щастливи. В последна сметка историята на комунистическите идеали води към дълбините на вековете – към древен Китай, Платон, Питагор, Аполоний Тиански и Плотин. А Томас Мор с гениалната му „Утопия” и Кампанела с „Градът на слънцето”! Ами Морели, Жан Мелие, Бабьоф, Робърт Оуен, накрая Етиен Кабе! Иван Ефремов търсеше възможност да научи нас, земяните, на основите на благородното отношение един към друг и към природата, за да може корабът, летящ в звездната вечност, макар и с ограничени ресурси, да пребивава с хилядолетия в благоденствие. Той така разбираше комунизма.

А сега ние се мъчим на самото дъно на инферналността, на социалния ад, както наричаше това състояние на обществото Ефремов. Резултатът е измирането по един милион руснаци на година. Не само ние унищожаваме природата, но и тя започна да ни унищожава. Ние преминахме някаква страшна граница, която преди това преминаха измамниците учени, и за това той пише в „Часът на Бика” – когато почти никой не застава в защита на майката Земя. Днес е напълно забравена науката за нашето бъдещо оцеляване. Ние ядем хляба на бъдещето, крадем от внуци и правнуци. Вадим от дълбините нефт, газ и заедно с тях – непознати бактерии, които са на милиони години. Оттук и епидемиите на невиждани по-рано болести. Пренебрегнахме заветите на Иван Ефремов за отговорността, за самоограничението на цивилизацията. Отговорност, включително и на учените към техните трудове. А неравенството, в което сме потънали, е страшна язва, която ни разяжда.

– Каква алтернатива на тази „инферналност” може да се намери в творчеството на Ефремов?

– На първо място Иван Антонович поставяше образованието, просветата, грижата за здравето на младото поколение – това, смяташе той, може да бъде основа на бъдещето.




◄ В. Лапин: из албума „Мъглявината Андромеда”


– Придържал ли се е Ефремов към материалистическия мироглед, както е твърдял чрез литературните си герои протагонисти?

– Не съвсем. Той вярваше, че Космосът е жив – една от представите на Иван Антонович за същността на живота, развиваща възгледите на древните арийци. Кредото му беше: живей, не върши лоши постъпки даже в мислите си. Не можеш – не обещавай. Не искат ли – не предлагай. Бъди милостив към всичко живо.

– Иван Антонович Ефремов е един от най-големите световни писатели фантасти. Защо този жанр – научната фантастика, който той постави на небивала висота, преживя своя разцвет през 1960–70-те години и днес угасна, израждайки се в долнопробно развлекателно четиво?

– Триумфът на научната фантастика беше породен от технологичния и научен пробив през онази епоха: взрива на атомната бомба в Хирошима и успехите на ракетостроенето, наистина неземни явления. Аз наблюдавах и водородния взрив, и старта на ракетите – нещо невероятно, необяснимо за земните ни рецептори! Това е друга космогонична същност. Може да я наречете дяволска или пък ангелска, но е нещо непознаваемо. Именно тези две явления, както и навлизащата по онова време компютърна идеология, дадоха живот на проектирането на тия неземни усещания в литературата. Появи се интерес към двете най-важни теми: Космоса и далечното бъдеще. После изведнъж стана ясно, че пробивът в Космоса е пърхане на пеперуди или водни кончета около детската топка, наречена Земя. Че водородната бомба не може да стане водородна електростанция. Че компютърът не е спасение за земното кълбо, както и че той не може да нахрани хората. Оттук разочарованието и мисълта, че науката не може да направи каквото и да е за бъдещето. Твърде много учени са мамили управниците, за което писа и самият Ефремов в романа си-предупреждение „Часът на Бика”. И сега науката е до разбитото корито. А след нея и научната фантастика.

Можем ли да се надяваме на възраждане на този жанр? Както казват японците, градината под ноемврийските ветрове и дъждове е все същата цъфтяща майска градина. Надявам се, че в това вълново движение вече е близко времето, когато отново ще се появят автори като Ефремов, Бредбъри и Шекли. Възможно е да ни очаква полет на научната фантастика, след което ще се изправи и науката. Ако, разбира се, земната градина все още продължи да ражда…*

◄ Помества се със съкращения

_____________________

* Хубаво интервю, хубаво и много богато, нали? Обаче аз искам за пет минути да изляза от неговите планетарно-космически рамки и да напиша шепа изречения за Юрий Медведев. Ето, натискам ле-еко лоста на Уелсовата машина.Трябва да е било 1971 или 1972 година, когато Медведев посети България – през една есенна вечер той гостува и у тъй талантливия ни художник Пламен Аврамов (също горещ почитател на Ефремов), в някогашния му дом на булевард „Сливница”.

„На български език моето име се превежда Иван Мечков...” – самопредстави се гостът, а Пламен вече изваждаше картини, графики, скици, които да му покаже. Сред тях имаше чудесни неща: спомням си например един плуващ Ихтиандър, изваян с молив, но удивително добре скулптиран, с някаква сякаш извънземна маска на лицето. Медведев-Мечков явно хареса работите на домакина, избра си няколко от тях и като подчерта, че ще ги предложи за печат на списание „Техника – молодежи” (!), ги отнесе със себе си.

Във въпросната среща тогава участвахме и аз, и Атанас П. Славов. Бяхме млади-зелени и, разбира се, по комсомолски доверчиви. Обаче руснакът така и не върна оригиналите на Пламен, макар че с ръка на сърцето обеща да го стори с препоръчана поща... Ех, има за какво да се съжалява, защото тези фантастични творения на нашия художник никога („Nevermore!”, както пише мистър По) не се завърнаха у дома, нито пък се появиха някъде като репродукции. ◄ Свидетел: Александър Карапанчев.

P. S. Тия дни Атанас ми припомни нещо, което бях забравил. Все пак с помощта на руснака една картина на Аврамов, „Марсианката” по Бредбъри, излиза в списание „Техника – молодежи”. Само че е нелепо подписана с някакво сръбско име на „ич”. Какво искате: от Мечков – мечешка услуга... :(

[alexandrit]

■ Интервю по хронофона

АМИЕН, 1904 ГОДИНА

От апаратна № 3 в Научния център по фантастика и прогностика се вижда побелялата грамада на Витоша. Зимната планина винаги ни е вълнувала особено. Пухкавите преспи, мирисът на пресен сняг, сребристите поляни – това са сякаш мостове към приказното детство, когато всичко добро е възможно...

Изведнъж хронофонът иззвънява остро. „Ало, София? Тук Амиен, Франция. Бърза редакционна поръчка. Свързваме ви с мосю ЖУЛ ВЕРН...” Най-после! Хващаме слушалката на хронофона – прибор, който преодолява звуково не само пространството, но и времето – и чуваме поздрава на великия фантаст. Шега ли е, на другия край на връзката тече 1904 година!

– Мосю Верн, не смятате ли, че ви хрумват твърде неправдоподобни неща?

– Някога и аз мислех, че създавам отвлечени фантазии, рожби на капризен ум: полет до Луната... цветна фотография... разтопяване на полярните ледове... Всъщност не е така. Всичко, което един човек е способен да си представи във въображението, друг може да го претвори в живота.

– Ще споделите ли с нас някои по-малко известни страни от вашата биография?

– Обикновено избягвам автобиографичната тема, защото писателят – това са на практика неговите книги. Ала нека днес не отказвам на читателите от бъдещето. Ето, „качвам се” в машината на времето, която изобрети моят колега Хърбърт Уелс от Англия. Вижте, на младини аз смених няколко поприща. Например исках да стана драматург и пишех много пиеси: „Замъци в Калифорния”, „Спътниците на Маржолена”, „Господин Шимпанзе” и т.н. Уви, повечето от тях не стигнаха до сцената. После Александър Дюма-баща ми помогна да постъпя като секретар в Парижкия лирически театър. Скоро обаче го напуснах, превръщайки се в... борсов чиновник, за да се харесам на бъдещата си съпруга Онорина. Но вече бях близо до моето „велико” откритие – реалистичната научна фантастика. По-късно ме приеха за действителен член на Амиенската академия и три път бях неин президент.

– Освен в своето неизтощимо въображение пътешествали ли сте другаде?

– Разбира се! Винаги ме е напушвал смях, когато чуя, че Жул Верн бил кабинетен съчинител. Нищо подобно, приятели, нищо подобно. Аз имам две големи страсти – науката и пътешествията. Ех, вярно е, че доста от моите белетристични маршрути съм покорил в любимото си домашно кресло, ала същевременно пътувах много и по света. Няма по-хубаво вълнение от пътешествията! В това се убедих сам, докато кръстосвах из Франция, Дания, Норвегия, по Средиземно море и водите, миещи бреговете на Англия и Шотландия. С прочутия параход гигант „Грейт Истърн”, дълъг 210 метра, аз стигнах чак до Съединените щати.

– Вие сте разполагали и със собствен транспорт, нали?

– О, да. Приятно ми е да си спомням за моите кораби. През 1866 година купих стар рибарски баркас, преоборудвах го в платноход, който нарекох „Сен Мишел”, и той се превърна в чудесен плаващ кабинет. С него обикалях от пролетта до късна есен, в него пишех с небивал подем романите си. После имах платноходна яхта и накрая – парна. Казваше се „Сен Мишел ІІІ”. С нея посетих Лисабон, Танжер, Гибралтар, Малта, Оран и Алжир. Мислех да стигна дори до Петербург, обаче рязко застудяване през юни наруши графика ми...

– А в България били ли сте? Откъде почерпихте материал за романа „Дунавският лоцман”, където главният герой е наш съотечественик?

– Трябва да ви кажа, че отдавна се интересувам от т.нар. щекотлив балкански въпрос. Между 1898 и 1902 година синът ми Мишел посети Австрия, Унгария, Румъния, България и плава по романтичния Дунав. С удоволствие изслушах неговите пъстри впечатления от тези пътувания и някои от тях използвах в току-що споменатия роман, който първоначално носеше заглавието „Прекрасният жълт Дунав”.

– Мосю Верн, кои учени и конструктори са се вдъхновявали от вашите далновидни прогнози?

– Изглежда, че не са малко и че пак ще прибягна до Уелсовата машина. Момент, искам да си припомня... Е, добре, сигурен съм за Константин Циолковски, Дмитрий Менделеев и Иван Ефремов... за създателя на дирижабли Алберто Сантос Дюмон... за пътешествениците Владимир Обручев, Фритьоф Нансен, Жан Шарко... за „горещия” вулканолог от Белгия Харун Тазиев... Много се зарадвах, когато през миналата година американската подводница „Протектор” направи преход от Бриджпорт до Ню Йорк, а нейният изобретател Саймън Лейк ми прати поздравителна телеграма...

– Мосю журналист – отекна изведнъж в слушалката женски глас, навярно на Жул-Верновата съпруга Онорина, – моят Жул вече не е в първа младост и се уморява по-лесно. Мисля, че за едно вестникарско интервю разговаряхте предостатъчно. Всичко най-хубаво!

(Бележка на авторката. За отговорите на френския фантаст са ползвани само документални източници: писма до близките му, научната биография от неговия внук Жан-Жул Верн, както и трудовете на видния съветски литературовед Евгений Брандис.)

Срещата осъществи: Наталия МАРИНОВА, ученичка

■ Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме”, брой 7/1988 г.




Амиен – Международният център на Жул Верн

[alexandrit]

ИНТЕРВЮТО по-долу, което навремето редактирах, би могло да се озаглави и така: „Никога не знам какво следва...”. С него искам да отбележа две годишнини. Първо, изнизват се четири петилетки от публикуването на романа „Техану” у нас и, второ, изтекоха две години от мъчителната кончина на преводачката му Мария Кръстева.

С МАРИЯ съм работил върху няколко книги на Урсула Ле Гуин: „Гробниците на Атуан”, „Най-далечният бряг”, „Техану” (все пъстри землеморски истории!) и „Четири пътя към прошката” (от Хейнския цикъл). Запазвам ярко усещане за преводаческата дарба на Мария Кръстева и се покланям пред паметта й.


„В КЪЩАТА НА ЛИТЕРАТУРАТА
ИМА МНОГО СТАИ...”

„Техану” е седмият роман от прочутата американска писателка, който се появява на български език. Нейни разкази и есета са излизали в периодичния ни печат. Сега обаче ви предлагаме нещо по-различно: размисли на Урсула Ле Гуин за себе си и за собственото й изкуство, и то не само в амплоато й на фантаст. Това интервю (публикуваме го с някои съкращения) е взето от Кристофър БИГСБИ и е излъчено по БИ БИ СИ в края на 1990 година.

– Госпожо Ле Гуин, след ранните ви няколко научнофантастични романа – „Планета за изгнаници”, „Светът на Роканон”, „Градът на илюзиите” – вие създадохте първия от онова, което щеше да се окаже поредицата за Землемория. Как бихте описали света на Землемория на човек, който още няма никаква представа за него?

– Има толкова много имитации – подражавали са както на мене и Джон Толкин, така и на други „фентъзисти” до такава степен, че този свят може да се определи като стандартно описание на прединдустриално и мъгляво-средновековно общество с ясна класова структура – благородници, монарси и прочие на върха, а селячеството безшумно се стопява във всекидневието си, с което от своя страна поддържа икономиката. В цялата тая несъмнено традиционна средноевропейска приказност, където хората вярват в магии и магьосници и в която лесно се откриват паралели между магьосничеството, науката и изкуството (с тази разлика, че при нас изкуството не дарява власт), липсва ключ за обобщение. Но в четвъртата книга от поредицата – „Техану”, фокусът се отклонява от магьосничеството и епосът получава ново тълкуване от низините, от човек, който не е сред властниците – една жена, която е била съпруга на обикновен селянин.

– Урсула Ле Гуин започва „Техану” скоро след завършването на третата част от землеморската трилогия, обаче я изоставя през 1974 година. И едва почти десетилетие и половина по-късно се връща към нея, подтикната от препрочита на испанския превод на трилогията, който предприела, за да поддържа езиковите си умения. Като писателка с повече сфери на изява нейните исторически романи я отпращат в едно отчасти въображаемо минало, докато научнофантастичните й произведения я водят към бъдещето. Колкото и раздалечени във времето и пространството да са научната фантастика и фентъзито, могат ли корените им да се намират на друго място освен в настоящето?

– Това, което винаги съм предполагала, че правя, е да описвам света, в който живея. Това е задачата на литературата. На цялата литература – независимо дали е реалистична, или пък сюрреалистична на няколко степени.

– Този път вие обявихте, че сте създали последната част за Землемория, което е вече нещо по-различно...

– Не желая хората да си мислят, че искам да се възползвам от успеха на поредицата: „Абе, я да напишем още една книжка, да сложим още нещо в джоба!”, а после още една и още една... Толкова много серии има напоследък. Стигнала съм дотам, че повече не искам да чета творби, обявени като „Книга първа от...” или „Книга шеста от...” някаква серия. Правя го нарочно, защото туй не са романите в три тома от XIX век. Това е чисто издателски номер, рожба на комерческото писане. Що се отнася до направлението фентъзи, то е в ужасно състояние в момента. Всичките тези механични наденици, които се произвеждат на порции от фабриките за балони... Е, „Техану” наистина е последната ми творба за Землемория, аз вече не мога да се върна там. Просто стигнах докъдето желаех, най-сетне – след 18 години. И съм оставила вратата съвсем отворена накрая. Винаги съм искала всеки читател да си каже: „Господи, а какво следва по-нататък?”





– Защо през последния четвърт век научната фантастика остана толкова запазен периметър за мъжете писатели?

– Нямам никаква представа, може би е така още от самото начало. Тогава фантастиката действително е била само нещо като инженерна литература, екстраполация на изобретенията. Говоря за Жул-Верновата й разновидност чак до 20–30-те години на нашето столетие. Ала защо писателките не са подхванали възможността за изобразяване на предполагаеми събития – промени в обществото и във физиологията, преследване на някакъв ужас докрай или откриване на проблясък надежда, – не знам... Когато жените фантасти започнаха да се изявяват по-активно, а това е моето поколение през 60-те години, наистина се появи нещо, напомнящо игра на социологически, политически и прочие идеи.

– Но тази тенденция е някак потулена – книгите с фантастично четиво се намират в специални книжарници, няма критически отзиви, получава се дори критически вакуум.

– Да, често мисля над това по няколко причини. Едната е, защото пиша – в колко жанра? – пиша научна фантастика, фентъзи, за младежи, за деца, историческа проза (така май трябва да бъдат определени „Малафрена” и „Приказки за Орсиния”) и тъй наречената „редовна”, тоест реалистична или съвременна белетристика, която не е по-широка категория от другите. Не знам защо голяма част от критиците и университетските преподаватели приемат тъкмо тая отделна категория за единствената литература на света. А всичко останало се нарича „жанр” и отношението към него автоматически се свежда до нещо, което е по-долнокачествено. Това е ужасна глупост и води до унищожаването на литературното ни богатство. Има твърде силно нежелание да се гледа сериозно на каквото и да било освен на продукция като тази на Филип Рот – просто непонятно! А пък аз толкова наивно смятах, че всичко се променя, отваря се и че към 1990 година... Нищо подобно! Съществува разлика между научната и ненаучната фантастика, между романтичната новела, уестърна и други. Те са регионални може би. Но в къщата на литературата има много стаи. Мисля, че сега сме доста по-зле, отколкото преди двайсетина години. Считам, че апологетите на „редовната” белетристика са се втвърдили повече откогато и да било. Ако преподаваш фантастика в някой колеж, курсът трябва да се нарича само „Научна фантастика”. Не може да се включи Джон Толкин в курс по английска литература на XX век. Обаче той трябва да бъде точно там! Независимо дали ви харесва, или не, Толкин е велик писател, един от най-големите белетристи на това столетие.

● Продължението следва!

[alexandrit]

● ● ●

„В КЪЩАТА НА ЛИТЕРАТУРАТА
ИМА МНОГО СТАИ...” (П р о д ъ л ж е н и е)

– Този разговор водим във вашия дом в Портланд, щата Орегон, място, което се появява от време на време в прозата и поезията ви. Вярвате ли, че животът ви в северозападните щати по тихоокеанското крайбрежие е повлиял на вашите житейски ценности, на философията ви?

– Да, страхотно! Аз съм калифорнийка и през първите 16 години от живота си не се бях отдалечавала от къщи на повече от 60 мили. Става дума за двете места, които смятам за свой дом – едното в долината Напа, другото в град Бъркли. Корените ми са дълбоко в Калифорния. С напредването на възрастта все по-силно осъзнавах, че принадлежа на западното крайбрежие, въпреки че следвах в източното, а образованието ми по романска филология е някак централноевропейско... Важното е да не се изпуска от внимание големината на САЩ, тия 3000 мили между Ню Йорк и Портланд. Ню Йорк продължава да действа като център, но няма начин той да е такъв – може да е средище на издателската индустрия, не и на мисловната дейност или емоционалните преживявания. Тази държава няма център. Съществува някакво литературно съсловие по източното крайбрежие, което раздава повечето награди и играе повечето игри, ала според мен то вече губи своето значение за развитието на книжовните процеси.

– Не всичките ви романи са насочени към бъдещето. Сюжетът на „Малафрена” например се разгръща в XIX век. Разходките в миналото по-различни ли са от разходките в бъдещето?

– Да... Аз пиша и за настоящето. Но май никога няма да ми признаят това. Действието в болшинството ми ранни разкази се развива тук и сега! Аз се движа в така нареченото бъдеще, което просто означава въображение. Нямам каквото и да било желание, нито пък вярвам, че мога да пророкувам. Не, аз не пиша за бъдещето. В научната фантастика то е чиста метафора – място, където фантазията се отприщва.

– Навярно вие имате някакъв модел за утопия дълбоко в съзнанието си. Една утопия, която се разполага не толкова в бъдното, колкото в миналото, така ли?

– Не се прехласвам по миналото, както не се прехласвам и по бъдещето: не вярвам в него, не вярвам, че то съществува. Това, което притежаваме, е настоящето. Осмисляме само него и по такъв начин се появява бъдещето. С помощта на въображението можем да превърнем настоящето практически във всичко. И точно то може да ни отведе в едно утре, по-различно от онова, дето ни чака, ако само си гледаме в краката и внимаваме в посоката, която следваме. Не искам да кажа, че литературата определено служи „за нещо”, ала главното, което тя постига, е предлагането на алтернативни възможности, на избор от начини на съществуване, които не могат ей тъй да хрумнат на човек. Ето защо аз ще продължа да чета романи до последния си ден – просто искам да научавам за други варианти на живота.

– Госпожо Ле Гуин, вие пишете и поезия. Взел съм няколко стиха от сборника ви от 1988 година „Теменужки и върби”: например „Сенките на планетата, в които се криех...”, и още един – първия от „Ужасната клетка на сегашното време”. Ако ги отнеса към научната ви фантастика, означава ли това, че за вас тя е отчасти размисъл, отчасти бягство?

– Не знам дали тези неща са свързани. Откривам, че все повече ме тревожи модата да се пише белетристика в сегашно време. Изглежда, че днес туй е много шик – три четвърти от прозата в „Ню Йоркър” е в сегашно време. Иска ми се да проумея защо хората пишат в него, то не подхожда за разказване на истории. Тъй нареченото минало време не е минало в смисъла на разказа, това е естественият начин за съобщаване на събития: „И той тръгна по пътя и срещна тролите...” Нали разбирате?

– Защо въобще имаме нужда от разказани истории?

– Смятам ги за жизнено необходими за човешкото съществуване. Всички човешки създания разказват истории. Наблюдавайте децата – щом едно дете започне да разправя, то става човек.




● Урсула Ле Гуин, снимана от Liza Groen Trombi (2008)


– Вече сте затворили кориците и на четвъртата си книга за Землемория. Какво ви предстои по-нататък?

– Орегонският бряг – серия разкази за малък град на орегонското крайбрежие и за хората, които живеят там. Мястото е почти толкова странно, колкото и Землемория. Много е красиво, дори между двете места има голяма физическа прилика.

– Но „Техану” не е последната приказна фантастика от Урсула Ле Гуин, нали?

– Никога не знам какво следва. Единственото, което знам, е, че нямам представа каква книга ще напиша.

________________

Преведе от английски: Харалампи АНИЧКИН

Първа публикация в: Урсула Ле Гуин. Техану. – Роман. – София: Аргус, 1993.

[alexandrit]

ооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

Изминаха пет години, откакто
през месец юни Бате Любо замина за
„по-хубавия” свят – надалеч, отвъд. Това
ни дава повод пак да си спомним за писателя
посредством едно юбилейно интервю.

Бързите уводни думички към него са писа-
ни през 2010-а и бяха предназначени за пуб-
ликация, която не се състоя. Дай Боже сега по-
ложението в Яворовия музей да се е променило
към по-добро, по-просветлено и по-топло...

ооооооооооооооооооооооооооооооооооооо


ЛЮБЕН ДИЛОВ: „БЪЛГАРСКИЯТ
ФАНТАСТ ИМА СЕРИОЗНИ ИДЕИ”

Бърз предислов. Октомври вече преваля – хей там, току зад ъгъла, се задава по нашенски уникалният Ден на будителите. Дворът на софийската къща-музей „Пейо Яворов” е съвсем безлюден и богато обсипан с едва шушнеща шума. Мекото сиромашко слънце огрява дясната гигантска буза на сградата, докато отпреде й все така умислен седи белокаменният поет.

Виж: в скута му са се сгушили десетина жълто-зелени шумки и Яворов ги крепи със сключените си ръце, сякаш те са някакъв скъпоценен дар от съдбата.

Къщата е затворена, понеже липсва отопление из усойните й дълбини, които не са само пространствени. По стъпалата към нея крехко и тъмновато зеленее мъх, стъклата на прозорците пък явно не са мити много отдавна. И изведнъж в главата ми просветват шепа редове от тъй тайнственото Яворово стихотворение „Тома”:

Огън в огнището угасна,
сънен мрак навява сън.
Глас... тревога ежечасна!
Кой над пропастта опасна
пак увисна там отвън?

Денят на будителите е толкова наблизо, но ако попитам „Ами къде са самите будители?”, кое ли ухо ще ме чуе сега? Точно преди тринайсет години в първия етаж на тази сграда се помещаваше кафенето на т.нар. Сдружение на български писатели, чийто председател тогава бе Любен Дилов. И тъкмо тук (струва ми се, че по стените наоколо пъстрееха картини от белетриста Ивайло Петров) направихме срещата, за която ще прочетете подир малко.

В кафенето беше светло, топло, оживено и след като два часа разговаряхме активно, Бате Любо махна с ръка: „Е, хайде, мисля, че това е достатъчно за едно вестникарско интервю...” На мен, разбира се, ми се искаше да продължим още, обаче пясъчният ни часовник вече бе обърнат в друга посока.

– Господин Дилов, какви по-важни награди ви е донесла фантастиката досега?

– Сред тях ще спомена призовете на Международното жури от социалистическите страни (1973 година) и Европейския конгрес на фантастите (1976, за романа „Пътят на Икар”), наградата от Съюза на българските писатели за моята книга „Впечатления от една планета” (1990), медала „Карел Чапек”, връчен ми от Чешкото правителство (1991) за цялостен принос...

– В какво виждате причините за вашата популярност зад граница?

– Аз имам в чужбина 32 книги, издадени на единайсет езика при общ тираж над 1,5 милиона. Очаквам наскоро да получа сборника си „Зеленото ухо”, публикуван в Япония. Истината е, че българската литература на въображението се ползва с добро име по света, наши антологии излязоха в много страни и бяха високо оценени. Отечественият автор не смайва с особени откривателства, а прави впечатление преди всичко с хубавия си езиков изказ и почти винаги сериозните идеи. Трябва да подчертая, че моите сънародници искат не само да забавляват, но и да кажат нещо важно за живота.




◄ Една картина на Катя Данаилова


– Какъв е според вас социалният дълг на фантаста?

– Научната фантастика има твърде голяма задача, ако се осъзнава правилно. Тя учи читателя най-вече на свобода, отърсвайки го от разни идеологически постулати, от религиозни догми. Освен това му помага да свикне да живее в едно време на относителност, когато истините не се превръщат в кристали и, разбира се, подлежат на развитие. Човекът, включително четящият, трябва да върви в крак с постоянните и все по-бързи промени в световното битие.

– Бихте ли прогнозирали близкото бъдеще на нашето фантастично изкуство?

– Смятам, че то има добро бъдеще, защото младите автори успешно се приобщават към свободата на въображението. Усеща се, че те могат да стъпят здраво върху нещо – та именно фантастиката у нас беше доскоро единствената „дисидентска” литература! Преди 10 ноември ’89 тъкмо тя учеше човека да мисли и мечтае за други, по-висши цели, а не за ония, които му предписваше тогавашното правителство.

– Вярвате ли, че фантастът може да бъде пророк в общочовешки мащаб?

– Според мен това не е задължително, но възможно. Като всеки интелигентен гражданин авторът в този жанр е загрижен да размишлява за съдбата на хомо сапиенс. Тук историята изобилства с класически образци: Жул Верн („ясновидец” в научно-техническата сфера), англичаните Хърбърт Уелс и Джордж Оруел (в социалната област), братя Стругацки пък са интересен пример за разнообразно „пророчество”...

– Къде Любен Дилов открива своето вдъхновение?

– По начало фантастиката, сравнена с останалите жанрове, е малко студена, понеже тръгва най-напред от идеята. E, другаде може да се стартира от някой любопитен образ, когото си срещнал на улицата. При нас, хората с въображение, идеята стои на първо място – после й търсиш подходящо облекло. За да привърша с този отговор, ще кажа, че при мен вдъхновението идва от интересното евристично хрумване. Какво да се прави, тъй е с истинската интелектуална литература.

– Смятате ли, че съществува извънземен разум?

– Категорично съм убеден, че не може да няма друг интелект някъде из Вселената. Ала също така вярвам, че той още не е влязъл в контакт с планетата Земя. Иначе, питам се, защо досега не се е свързал с действително сериозни люде, а все с баби, деца и въобще малограмотни хора?

– Какво ще кажете за тоталната американизация, налагана от българските издатели през последните няколко години?

– Знаете ли, имам щатски учебник по фантастика за гимназии и колежи. Нарича се „Класната стая в орбита” и накрая завършва с анкета между 156 преподаватели кои са най-добрите фантасти на всички времена. Обидното е, че сред посочените там творци присъства само един славянин, Станислав Лем, и то на... 20-о място, представяте ли си? Ще допълня, че Европа все още дава големите идеи и в изкуството, и в науката, а ние просто прекаляваме с „американизацията” на живота си.

– Преди да се разделим, въпрос по пантофи: упражнявате ли някакво хоби?

– Темата с хобитата е същата, както с пороците. Някога Оскар Уайлд бе подхвърлил, че не ние се отказваме от тях, ами те от нас, щом му дойде времето. Така моята любима „слабост” в продължение на около 50 години беше риболовът, но сега съм на друга възраст и гледам в други посоки.

◄ Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация във: вестник „Литературен форум”, брой 41/1997 г.

[alexandrit]

● Август 1988, Будапеща. Точно тогава и
там се провежда годишната конференция
на Асоциацията на фантастите професио-
налисти „Уърлд СФ” (от „сайънс фикшън”
– тоест научна фантастика).

На тази конференция присъства и журна-
листът от вестник „АБВ” Велко МИЛОЕВ,
който по-късно публикува статия за това
събитие и няколко интервюта с изявени
майстори на въображението.

Днес ви предлагаме две от тях, както и не-
говата кратка справка за Асоциацията. ●


„Уърлд СФ” е организация, обединяваща хора, професионално свързани с фантастиката – главно автори и издатели, а още редактори, преводачи, критици, преподаватели, музиканти, художници. Сега тя наброява 700 членове от 30 страни, предимно от Европа, но също от Америка и Азия, като има и колективни участници. (От българските писатели фантасти член на „Уърлд СФ” е Любен Дилов.)

Главните цели на организацията са подпомагането на личните контакти между писателите, събирането и разпространяването на информация, представляваща професионален интерес за тях – публикуват се бюлетин и списание. Направени са и първите стъпки в издаването на антологии. *
_________________
* В „Уърлд СФ” са членували още двама българи: журналистът Ненко Сейменлийски и интегралният фен Ивайло Рунев (съответно първият и вторият председател на клуба „Иван Ефремов”). – Б. al.


● ● И така, обещаните интервюта:


ПРОФЕСИЯ ФАНТАСТ

ОЛГА ЛАРИОНОВА можем да причислим към „старейшините” на силната ленинградска школа писатели фантасти. Читателите на „АБВ” знаят, че през 1987 г. тя бе удостоена с най-авторитетната литературна награда за жанра в Съветския съюз – „Аелита”, а неотдавна я представихме по повод подготвянето на първата й книга на български език – сборника с разкази „Знаците на зодиака”.

– Ще засегне ли преустройството в съветското книгоиздаване и научната фантастика?

– Централният комитет на Комсомола се зае да организира издаването на регионални сборници с фантастика от млади автори. Най-напред ще се провеждат семинари – например в Далечния изток, Сибир, Средна Азия, сега са набелязани Ленинград и Прибалтика. По материалите от работата на семинарите ще се издават четири книги годишно, в размер 30 коли. Освен това ще излизат сборници от по двама автори: единия – „мастит”, а другия – млад.

– Какви са професионалните гаранции за тази идея?

– Вероятно тя ще се осъществява под егидата на издателство „Молодая гвардия”. След като първоначално, на „низово равнище”, младите автори сами се рецензират един друг, избраните от тях произведения ще се представят за по-„висока” рецензия. А публикуването ще става в местните издателства. Сега е разрешено в отделни случаи издаването на книги непосредствено от печатниците * *. Разбира се, доколкото говорим за дело на млади хора, провали не са изключени. Когато започне „серийното производство”, самата традиция ще дава необходимите гаранции. Важното е, че се разчита не на ентусиазма, не на случайно постъпили ръкописи. Организаторите от Комсомола са назначили свои сътрудници – консултанти или „референти”, в осем региона на страната. Всъщност при членството в местните обединения за младите автори няма да има възрастови ограничения и ще се дава предимство на творците, които още не са членове на Съюза на писателите.
_________________
* * Тук Велко Милоев направи следното допълнение: По онова време в България книги излизаха само в контролираните от държавата официални издателства. Първо в СССР на гласността и перестройката стана възможно в „отделни случаи” печатниците да действат като издатели, а също Комсомолът да подкрепя фантастиката и младите автори фантасти.




Олга Ларионова дава автограф

* * *

БРАЙЪН ОЛДИС е широко известен в целия свят. Той бе един от водещите творци на „новата вълна” в научната фантастика през шестдесетте години, в последно време особена популярност получи трилогията му „Хеликония”. Негово е едно от най-сериозните исторически изследвания върху жанра – „Милиард години веселие”, а в родината си Великобритания е познат и като автор на стотици реалистични романи и разкази, пътеписи, критически и изкуствоведски статии, есеистика и поезия.

– Преди две години заедно със Сам Лундвал подготвихте „Световен еднотомник на научната фантастика” (The World Omnibus of Science Fiction), който излезе в „Пенгуин букс”. Ще продължите ли усилията си в тази насока?

– Такова нещо се правеше за първи път – събрахме разкази от цял свят. Но споразумението ни в „Уърлд СФ” беше, че антологията ще бъде издадена на всички езици, представени в нея. Засега е налице само английско издание, така че ние сме единствените, които са изпълнили задълженията си. Затова няма да правим нищо повече, докато останалите не си свършат работата. Да се състави световна антология на научнофантастичния разказ е твърде трудно, защото никой не чете или разбира всички езици, а и контактите между издателите от различните страни невинаги са добри. Например имахме щастието да получим един фантастичен разказ от Сингапур – много интересна малка страна, но как стана това? Просто аз съм бил в Сингапур и познавам някои хора там. Това е начинът, по който се събират текстовете.

– Коя ваша книга бихте избрали за първо запознанство с българския читател?

– Като оставя настрана личното си отношение, въз основа на библиографските справки знам, че две от ранните ми книги пътуват добре по света. Това са романите „Безспир” (Non-stop) и „Парникът” (Hothouse). Струва ми се, че в „Парникът” има онова, което бих нарекъл „универсални образи”, които всеки може да тълкува. Основното в сюжета е, че в далечно бъдеще, когато Слънцето се готви да се превърне в „нова” звезда и условията за живот на Земята са много тежки, цялата планета е завладяна от едно-единствено гигантско дърво, индийска смокиня. Можете да кажете, че от научна гледна точка това едва ли е възможно. Но тази идея е нещо като ехо от първобитния свят. Неотдавна открих, че на остров Борнео живее племе, което вярва, че цялата Земя е покрита от едно огромно дърво, естествено не индийска смокиня, а някакво друго. Затова мисля, че светът, описан от мен, асоциира с първичния човешки опит и по тази причина романът е добре приет в целия свят.




Брайън Олдис в компанията на свои книги


– Кои са най-интересните новости в издаването на фантастика във Великобритания?

– Както винаги са издадени нови книги – нито много повече, нито много по-малко. Не разполагам с подробни данни, с които да ви отегчавам. Положението е горе-долу добро. Предполагам, че най-силната публикувана книга е от нашата световноизвестна писателка, която за щастие реши през последните години да пише фантастика и фентъзи – това е Дорис Лесинг. „Петото дете” (The Fifth Child) е великолепен роман с литературна и хуманна стойност. Ако разглеждате книгата като всяка друга, тя представлява история на обикновено английско семейство, живеещо с плановете си за щастливо бъдеще, когато се ражда петото дете и се оказва, че то не е съвсем наред... (В поведението и облика му се проявяват черти на чудовище – В. М.) В Англия има само едно професионално списание за научна фантастика – „Интерзон”. То излиза месечно и предоставя място за изява на млади писатели, сред които най-добри са може би Йън Банкс, Робърт Холдсток и други. А наскоро бе съобщено за ново списание със загадъчното заглавие „W”.

И з т о ч н и к: вестник „АБВ”, октомври/1988 година

(●●● Очаквайте още интервюта...)

[alexandrit]

ПРОФЕСИЯ ФАНТАСТ (2)

● Продължаваме с още две интервюта, които
журналистът Велко МИЛОЕВ е взел по време на
годишната конференция на „Уърлд СФ” през август
1988-а. Допълваме публикацията от тогавашния
вестник „АБВ” с кратка справка, направена в Интер-
нет в наши дни:

Важна неофициална цел на „Уърлд СФ” бе да създава възможности за контакти между писателите на Запада и отвъд Желязната завеса чрез една наглед официална организация. Нейните покани за участие (написани на съответна бланка) биха изглеждали по-поносими за вкуса на комунистическите бюрокрации, отколкото идеята, че техните писатели ще участват в събития зад граница за развлечение. Тъй като през деветдесетте години подобен подход стана до голяма степен ненужен, дейността на „Уърлд СФ” намаля и спря през 2002 г.


● ● И така, обещаните интервюта:

САМ ЛУНДВАЛ е едно от най-популярните имена в шведската фантастика – и като писател, и като издател, а международната му известност се дължи и на активното съдействие на „Уърлд СФ”. На българския читател е познат с романите „Не е време за герои” и „Ах, тази Алиса!”, публикувани в едноименната книга от библиотека „Галактика”.

– Вие участвахте в първите опити на „Уърлд СФ” за съставяне и разпространяване на сборници с фантастични разкази от различни страни. Смятате ли, че езикът на научната фантастика е международен?

– Да, разбира се. Струва ми се, че фантастиката, която е литература на надеждата и съмнението, а много често – и на отчаянието, е най-интернационалният от всички жанрове. Автори, издатели, художници, преводачи на фантастика могат да бъдат срещнати навсякъде по света – от Тайланд до Исландия. Но вярвам също, че тази литература се е появила най-напред в Европа и все още има широки основи тук. Тя изразява европейска гледна точка и е европейско явление, а не американско, тя е нещо хубаво и завършено.

– Какво бихте искали да направят писателите фантасти за Европа и за бъдещето?

– Това, което очаквам от всички писатели – да спомагат за взаимното разбирателство. И още: да утвърждават идеята, че бъдещето ще бъде различно от настоящето. То може да не бъде по-добро или по-лошо, но ще бъде различно. Смятам, че това е основната идея на научната фантастика – да подготвя човека за мисълта, че светът ще бъде различен. Защото много хора се страхуват от промените.




● Сам Лундвал, представен на унгарски език


– Разкажете ни нещо за издаването на фантастика във вашата страна.

– Броят на публикациите малко намаля, през миналата година са излезли около 120 книги, от които, предполагам, двадесет на сто са преиздания. Трябва да знаете, че в Швеция издаването на научна фантастика се разделя на два основни потока – скъпи книги с твърди или меки корици и евтини книги с меки корици, които се продават по будките и съдържат недотам сериозни романи на ужаса и космически приключения. Днес имаме само една серия, посветена изключително на научната фантастика, или, извинете, по-точно – две, защото аз издавам и двете. Радвам се да ви съобщя, че единственият ми конкурент банкрутира и сега съществуват само тези две малки серии.

Останалите съперници са евтините лоши книги, които няма да си купите и които представляват много малка част от общия брой. В Швеция 70 или 75 на сто от фантастиката се появяват в същата форма като останалата литература – върху кориците липсва етикетът „научна фантастика”. Специализираните издатели като мен публикуват книгите си в тираж около хиляда екземпляра, който смятам за доста добър, а в по-големите издателства тиражите са две или може би най-много три хиляди. Що се отнася до списанията, също мога да се похваля, че неотдавна конкурентите „умряха” и сега има само едно списание за научна фантастика в Швеция.

* * *

ХАРИ ХАРИСЪН е роден и израснал в САЩ, живял е в Мексико, Англия, Дания, Ирландия и с по-кратки престои в 29 други страни. Особено популярни са романите му „Светът на смъртта”, „Сторете място! Сторете място!”, „Бил – галактическият герой”, но е автор и на сборници с разкази и е съставил многочислени антологии. Повечето от произведенията му продължават да се преиздават и са преведени на двадесет и два езика. Основател и първи президент на „Уърлд СФ”.

– Вие сте известен сред любителите на фантастиката в България, но главно на четящите на английски или чрез преводи на руски език. Коя своя книга бихте предпочели да бъде преведена най-напред в нашата страна?

– Това е романът „Падането от небето” (Skyfall), с техническа и политическа насоченост, публикуван през 1976 година. В него разказвам как със съвместните усилия на специалистите от Съветския съюз и САЩ на орбита е изведен по-особен спътник, който преобразува слънчевата енергия и я насочва към Земята – в неограничени количества, без екологични проблеми. Бих споменал и три други книги, наречени съответно „На запад от рая” (West of Eden, 1984), „Зима в рая” (Winter in Eden, 1987) и „Връщане в рая” (Return to Eden, 1988), които се четат като един много голям роман от петстотин хиляди думи (около 1500 страници) на тема какво би представлявал светът днес, ако динозаврите не бяха изчезнали, а бяха станали разумни същества. Написал съм 35 романа и пиша доста весело. Ако искате да печелите от моите книги, трябва да издадете тези за „Неръждаемият стоманен плъх” (The Stainless Steel Rat), които са седем тома. Това са хумористични романи, твърде популярни по света – преведени са на 17 или 18 езика.




● Култовият писател фантаст на стари години


– Като автор на толкова много книги, като критик и познавач на фантастиката, има ли все още нещо, което може да ви учуди в тази област?

– Деветдесет и пет на сто от днешната американска научна фантастика са ужасни, голяма част от тях е пълен боклук. Има страшно много слаби писатели, които пишат лоши книги. Може би европейските писатели са по-добри. Доста съм разтревожен за фантастиката. Искам да видя младите автори, организирах „Уърлд СФ”, за да съдействам за развитието на тази литература в други страни, извън САЩ, където тя се е оформила в съвременния си вид, подсказан от Хърбърт Уелс, и където са се появили популярните списания за фантастика. Време е да предадем щафетата. Много бих искал българин да напише класически научнофантастичен роман и аз да го прочета.

● ● ● И з т о ч н и к: вестник „АБВ”, октомври/1988 година

[alexandrit]

* * *

С него ме свърза моят приятел Юрий Илков-Генерала.
Една сутрин, когато масленожълтите павета на булевард
„Руски” бяха весело огрени от пролетното слънце, тримата
отседнахме в сладкарница „България”, пихме кафе и хапнахме
по някоя и друга хубава паста... Там, на масата, си записах
и интервюто с този симпатичен гост от руския Север.


СВЕТЛИНА И ТОПЛИНА ЗА ХОРАТА

Съветският писател фантаст Феликс Яковлевич СУРКИС е известен и под псевдонима Феликс Димов. Роден преди половин век в Ленинград, той дълго време е на инженерна служба, а сега се занимава само с литература. Автор е на повестите „Училище” (преведена като четиво с продължение във вестник „Средношколско знаме”) и „Астероидът на Альонка”, на публицистика и разкази. Запознахме се неотдавна в НДК „Людмила Живкова”, където белетристът гостуваше за Ефремовите дни на фантастиката.

– Феликс Яковлевич, какви са впечатленията ви от София? Представяте ли си я след 25–30 години?

– Тук срещнах един много приветлив и дружелюбен народ. Разбира се, ние сме свикнали с мисълта, че българите са наши братушки, ала когато това се преживее реално, радостта е още по-голяма. Отлично впечатление ми направи дворецът „Людмила Живкова” – удивителна сплав от архитектурна изразителност и функционалност.

Като фантаст считам, че столицата трябва да пази своето лице и да се изменя по-бавно от хората. Може би очаквате от мен да нарисувам някаква приказна картина? В моя разказ „Горчивата напитка „Сезам” има кафе-сладкарница с формата на глухарче, чиито пухчета са всъщност фонтани. Ето този проект бих желал да се осъществи в София.

– Вярвате ли, че фантастиката помага на човешкия оптимизъм?

– Мисля, че помага. Сигурно знаете понятието сензорен глад. Е, без храна човек може да издържи 30 денонощия (макар че доктор Хайдър подобри „рекорда”), без вода – три денонощия, а без впечатления – не повече от денонощие, след което настъпват необратими промени в психиката. Фантастиката предлага на читателя богата сензорна храна, подготвя го за условията на НТР и, трето, нали всяка прочетена книга е един преживян живот? Да не забравяме, че фантастичната литература дава възможност историята да се преживее по друг начин...




◄ Писателят Феликс Суркис в друг сезон
от живота си, когато е написал още книги...


– Преустройството на съветското общество отразява ли се на фантастите и тяхната дейност?

– Още не. Но вие сте информирани, че на културния фронт все по-силно се усеща пулсът на новото. Сега например в Москава, Ленинград и други големи центрове на СССР работят инициативни групи за създаване на кооперативни издателства. При тях ще има два съществени момента: извънредна оперативност (отпечатване в срок от 3 до 6 месеца след подаването на ръкописа) и ориентация изцяло към читателското търсене. Ще се поддържа особено жива връзка с читателите, опряна на преки икономически лостове.

– На Запад излизат множество списания, посветени на фантастиката, докато в СССР – велика сила и в този жанр, няма дори едно-единствено подобно списание. Защо?

– Поради недооценената роля на фантастиката. Поради груба грешка на нашата пропагандна система и на идеологическите ни работници. Известно е, че терминът „звездни войни” дойде именно от западните фантасти. И каква пропаганда се развихри около него! А ние, изглежда, не оценяваме съвсем правилно ситуацията. На милитаристичната фантазия трябва да противопоставяме свои творби не само качествено, но и количествено...

– И накрая, ще обеднее ли светът, ако фантастиката изчезне?

– Тогава ще изгубим много светлина и топлина. Спомняте ли си Прометей, който даде божествен огън на човечеството? Та нали най-напред това велико дело е било мечта, въображение в главата му? Хората винаги очакват чудо и ето, фантастичните произведения помагат на реалността да направи качествен скок в областта на чудото. В чудото животът да се възприема по-пълно, по-богато.

Разговора води: Александър КАРАПАНЧЕВ

◄ Първа публикация в:
бюлетинa „Една седмица в София”, брой 22/1987 г.*

_________________________

* По технически причини тук не успяхме да възпроизведем екслибриса**
и автографа на нашия събеседник. – Б. авт.
** Интересен екслибрис: застанали лице в лице (поне аз така го тълкувам) Феликс Димов...
и Феликс Суркис. Добра визуализация за двойствената природа на писателите фантасти... – Б. авт.

[Mandor]

Става въпрос за това: