Избрано от конкурса * АГОП МЕЛКОНЯН *

[alexandrit]

● Конкурс за кратък фантастичен разказ
„Агоп МЕЛКОНЯН“ – 2016 година


Представяме ви разказа, класиран на второ място от Почетнотo жури

Лена ПЧЕЛАРОВА – С Н И М К А Т А

Тя се гордееше, че се е оженила по любов, и дори смяташе, че това я прави различна. Не че другите не се женеха по любов, но на нея ѝ се струваше, че прозаичните им любови нямат нищо общо с нейната и е смешно даже да се сравняват. Макар че косите на мъжа ѝ бяха вече оредели, а нейните – надлежно боядисани, макар децата им отдавна да имаха свои деца, тя продължаваше да е убедена, че любов като тяхната никога не е имало и всички други любовни истории са неинтересни и направо казано – скучни!

И вероятно би запазила това убеждение до края на живота си, но ето че една нощ сънува сън. Видя се как излиза от училище. Отвън търпеливо я чака той – младежът, когото след време ще нарече свой съпруг. Поема от ръцете ѝ тежката чанта и тръгва до нея. От смущение почти не говорят, пред дома ѝ се прощават набързо, той ѝ подава чантата. Тя влиза вкъщи и сънят свършва. Нищо особено, просто спомен. Но на следващата нощ отново ѝ се присъни същото. Тоест абсолютно същото, до най-малките подробности. С единствената разлика, че когато момчето си тръгна и тя се обърна, за да си влезе, мярна нещо с крайчеца на окото си. Като че някой сви зад ъгъла и изчезна в момента, в който тя се обръщаше. През целия ден след това нещо я дразнеше, нещо неуловимо, изплъзващо се, като забравено име, което е на върха на езика ти, а все не можеш и не можеш да си го спомниш.

И през следващите нощи продължи да сънува все същото. Приятелят ѝ я изпраща, сбогуват се, тя поема чантата си, обръща се и в този миг мярва сянката, не – силуета, който изчезва зад ъгъла. Тя иска да види нещо повече, може би да изтича и да погледне, но се събужда и за пореден път разбира, че е сънувала.



Денем всичко беше както винаги. Ставаше рано, за да закуси със съпруга си и да го изпрати на работа. Самата тя беше преводач на техническа литература и работеше вкъщи. Вечер, когато мъжът ѝ се прибираше, тя, вече приключила, го очакваше с нетърпение. Скачаше, щом чуе стъпките му в коридора, прегръщаше го и му казваше колко ѝ е липсвал. Той ѝ отвръщаше подобаващо. Понякога излизаха да вечерят навън, друг път си оставаха у дома. Гледаха телевизия, четяха, разговаряха. Дните и нощите им бяха едни и същи вече дълги години и тя беше убедена, че имено това е щастието. Казваше на познатите си: „Аз съм невероятно щастлива!“ Животът ѝ минаваше в спокойно доволство, без сътресения, мъжът ѝ беше разбран и я обичаше, децата ѝ израснаха добри и когато му дойде времето, я зарадваха с внуци. Какво повече би могла да иска и какво повече би могло да се случи? Тя и не очакваше нищо повече.

Но продължаваше да сънува, всяка нощ – като филм, кадър след кадър, до момента, в който се обръщаше, за да се прибере, и тогава на отсрещния тротоар се мяркаше и изчезваше зад ъгъла силуетът на непознатия. И всяка нощ той се позабавяше малко повече, с някаква стотна от секундата може би. Скоро тя можеше да различи цвета на дрехите и косите му, а последната нощ дори ѝ се удаде да мерне лицето му. Само за миг, но то остана в паметта ѝ и на сутринта, докато вареше кафе и цедеше портокалов сок за съпруга си, тя все още го виждаше.

От няколко дни преводите не вървяха, техническите термини се плъзгаха по съзнанието ѝ и не можеха да се задържат достатъчно, за да бъдат преведени. Мислеше за съня. Сам по себе си той не беше нито необичаен, нито запомнящ се, странна беше само тази негова повторяемост. Като че някъде бе чела за такива случаи, но не се решаваше да рови, за да не излезе, че е някаква болест. Засега се правеше, че нищо особено не се случва. Сън, какво толкова! Тя не вярваше в сънища, поличби и поверия. И въпреки това лицето на неизвестния я вълнуваше необяснимо.

Една сутрин, докато разтребваше в спалнята си, откри в дъното на шкафа, който стоеше тук от моминските ѝ години, оръфано куфарче, пълно с черно-бели снимки. Не си спомняше да го е прибирала там. „Странно как започнах да забравям, а още съм млада...“ Седна на леглото и заизважда снимките една по една. Традиционното голо и легнало по корем бебче. А тук в количката, сбърчила вежди, майка ѝ се усмихва в обектива. Снимки от летата на село. Дългото ламаринено корито, пълно със „слънчева“ вода. Ранните ученически години. Черно плисе и бяла блузка. Морски лагер – тя с огромна мексиканска шапка. Лятна бригада – няколко момичета с негладени блузи и немити коси. Следващите вече от гимназията. Момичета с прибрани коси и момчета със стърчащи уши. Ами тази? Тя стои пред входа на къщата им, с гръб към обектива и се сбогува с момчето, бъдещия съпруг. А отзад... Какво е това? Там, на отсрещния тротоар, някой ги наблюдава иззад ъгъла. Тя се вгледа внимателно, извади очилата си за четене, сложи ги и пак погледна. Нямаше никакво съмнение. На снимката се виждаше същият оня изчезващ зад ъгъла силует от нейния повтарящ се сън.

Тя си спомняше тази снимка. Направила я бе сестра ѝ, която навремето се увличаше от фотография и все дебнеше да хване някого в неудобен момент. Но беше напълно сигурна, че по-рано иззад ъгъла не надничаше никой.

И тази нощ приятелят ѝ я изпрати до вратата, подаде ѝ чантата и си тръгна, а тя понечи да се обърне и с крайчеца на окото си мярна непознатия. Този път той не побърза да се скрие, напротив, остана на мястото си и вдигна ръка, сякаш я поздравяваше. А тя, вместо да си влезе вкъщи, направи крачка към него, после още една и още една... и се събуди.

Беше сутрин и от банята се чуваше шум на течаща вода. Тя се надигна и сложи кафето. Чувстваше се замаяна. Когато мъжът ѝ влезе в кухнята, за пръв път забеляза оредялата му коса, през която прозираше кожата. Стана ѝ неприятно. За да скрие това, тя го прегърна. Миризмата му също не ѝ хареса. Може би е сменил лосиона си. По лицето му имаше останали космици от бръсненето, а кожата бе пореста и отпусната. Беше го прегръщала близо четирийсет години, без да забележи, че се е променил. Четирийсет години той беше момчето, което я изпращаше след училище, а пък сега изведнъж го видя с нови очи – остарял, излинял, предал се. Едва го изчака да си изпие кафето и да излезе и веднага се втурна към коженото куфарче. Измъкна онази снимка и се вгледа в някогашното му младо лице. Да, ето такъв го познаваше тя. А този мъж, който тая сутрин пи кафе в кухнята ѝ, беше някой друг. Чужд. Доплака ѝ се. Понечи да остави снимката върху купчинката, но забеляза нещо странно и отново я отдалечи от очите си. Онова, другото момче вече не надничаше иззад ъгъла. То стоеше изправено в края на тротоара и гледаше към нея. Не към нея на снимката. То бе вперило поглед право в очите ѝ, лицето му бе развълнувано и очакващо. Нямаше никакво съмнение, че момчето вижда нея, самата нея, тук, сега. Тя захвърли снимката. Белият правоъгълник полетя и плавно се приземи на пода с изображението нагоре. Момчето продължаваше да я гледа. Тя се наведе, вдигна я с два пръста и внимателно я сложи върху шкафа, обърната надолу. Взе кутията за бижута, която отдавна се търкаляше там полупразна, и затисна снимката с нея. После се обърна и излезе от стаята. В кухнята посегна да си налее кафе и забеляза, че ръцете ѝ треперят. Остана известно време неподвижна, загледана в пръстите си, изчаквайки треперенето да спре.

Със съпруга си живееха в бащината ѝ къща и тя често се смееше и го наричаше „заврян зет“. От прозореца на кухнята можеха да се видят входната врата, улицата и отсрещните сгради. Тя тръгна бавно, движейки с усилие краката си, като че някой я дърпаше отзад. Помисли: „Това е лудост. Отсреща няма никого. Пък дори и да има, ще е някой съсед. Или случаен минувач.“ Тя стигна до прозореца и го видя.

Момчето беше там и гледаше нагоре, към прозореца. Викаше нещо. Отнякъде бе излязъл вятър и рошеше косите му. Ризата му плющеше като платно. Очите му блестяха. Смееше се. Плачеше.

Тя вдигна ръка. Искаше може би да помаха или да отвори прозореца, или да приглади косата си, но я отпусна, без да направи нищо. Постоя така, после излезе тичешком в коридора и затърси обувките си, опипвайки в тъмното.

* * *

Мъжът ѝ я търси дълго. Полицията вече се бе отказала, а той продължаваше да лепи обяви по стълбовете, да се обажда на всичките ѝ познати и да обикаля вечер улиците с надеждата да я срещне случайно. Единственото нещо, което тя остави след себе си, беше една стара черно-бяла снимка, притисната върху шкафа с кутията ѝ за бижута. На снимката се виждаше входната врата на къщата, в която живееха. И нищо друго. Да се чуди човек защо някой ще иска да снима някаква си врата!

____________________

Бележка за авторката
Лена Стоянова Пчеларова е родена в Русе през 1958 г. Завършила е математическа гимназия и работи в Aeropuerto del Altet – град Аликанте, Испания. „Снимката“ ѝ донася нейния първи литературен приз и е включена в анто-
логията -Машина за истории- (по-подробно за тази книга и за конкурса „Агоп МЕЛКОНЯН“ тук – http://trubadurs.com/2017/03/02/antologiyata-machina-za-istorii-20170302).

[alexandrit]

● Конкурс за кратък фантастичен разказ
„Агоп МЕЛКОНЯН“ – 2016 година

Представяме ви разказа, класиран на трето място от Почетнотo жури

Андрей ИВАНОВ – Д И Г И Т А Л Е Н

RЕ: Въпрос за мускули
От: Нацепен Батка
Знаеш ли че си най големия тъпак във форума. По всяка тема се обаждаш всичко знаеш най добре а си пълен задръстеняк. Най-добре е да замълчиш!

RЕ: Въпрос за мускули
От: Дигитален
Страшен смешник си. Ще се пръснеш от яд, че знам повече от теб, дето само блъскаш и се прaвиш на инструктор. Колкото и да се зъбиш, пак мен ще слушат във форума. Гръмни се!

RЕ: Въпрос за мускули
От: Нацепен Батка
Тъпанар като теб всезнайко дето не вдига пъпчасал задник от пред PC-то не може да ме накара да се гръмна. Ако се срещнем наживо ще се насереш. Един шамар ти стига и ще забравиш да се отваряш на батковците.

RЕ: Въпрос за мускули
От: Дигитален
Искаш ли да ти дам адреса си, да дойдеш да ми „напукаш цайсите“. Я направо виж какво съм ти пратил на лични. Само да не се насереш самият ти, а?

RЕ: Въпрос за мускули
От: Нацепен Батка
Я копеленцето решило да се самоубива. Подготви си бинтовете щото идвам. Ще глътнеш клавиатурата та да не многознайстваш повече във форума.



* * *

„Още от вратата се вижда, че вътре живее психар. Дали изобщо да звъня?“ Но въпреки това смело натиска звънеца. „Да видим сега има ли някой вкъщи.“ Бравата изщрака два пъти, а после и вратата се отвори плавно навътре. Зад нея нямаше начумерена бабичка, нито пък плешив очилатко или пъпчив тийнейджър... там просто нямаше никого.
– Влизай! – нареди тенекиен синтетичен глас някъде отвътре.
Поканата стъписа Нацепения, макар да очакваше всякаква щуротия. Антрето пред него беше безукорно чисто и в същото време някак изоставено и пусто. На пода нямаше дори чифт обувки, на закачалката – никаква дреха. От тавана студено светеше луминесцентна тръба. От ъгъла до нея в новодошлия се беше втренчила евтина охранителна камера.
– Какво става, да не се стресна нещо? – продължи равно синтетичният глас. – Заповядай вътре, здравеняко, не се страхувай!... Или се махай оттук! Бягай надалеч и не се връщай! – Последните думи трябваше да звучат гневно, ако изобщо изкуствен, компютърно синтезиран глас бе способен на това.
„Колко драматично!“ – помисли си Нацепения и направи няколко крачки навътре. И за да стане още по-интересно, вратата зад него се затвори и ключалката изщрака, отново два пъти.
– Е, всички пътища назад са затворени, остава да приемеш поканата смело и да дойдеш при мен.
Нацепен Батка се чувстваше все по-глупаво. Този тук се опитваше да го вкара в някакъв безумен „филм“. Вече го беше „пленил“, а сега сигурно искаше да си „поиграе“ с него. Колкото и да му се струваше нелепо да разговаря със синтетичния глас, реши, че вече е време да си изяснят нещата.
– Виж, това, което правиш, е интересно, но защо не дойдеш сам... Не мисля, че иначе ще успеем да се разберем... Камери, гласове от тавана, отварящи се сами врати... интересно, ама за децата. А ние сме големи хора, нали?
– Прав си, но не мога да дойда. Ако искаш да се видим, ще трябва да влезеш при мен. Хайде!
Нацепения обаче не помръдна. Сам не знаеше – повече ядосан или стреснат, но със сигурност доста объркан. „Два-три евтини трика и стърча тук като изплашено момиченце“ – помисли раздразнено той.
– Хайде! Изпращам някой да те посрещне – изстреля категорично гласът от тавана.
През отворената врата в другия край на антрето се зададе нещо, подобно на огромна количка с дистанционно управление. Отправи се към госта, втренчило в него единственото си лъскаво видеооко, докато бясно размахваше на две страни дълга тънка антенка. Поредната глупост вбеси новодошлия и той с всичка сила изрита „посрещача“. Металната джаджа подскочи във въздуха, блъсна се в стената и се приземи на едната си страна. Нацепения я заобиколи, преодоля с три големи крачки антрето и влетя в отсрещната стая.
Тук атмосферата беше различна. Още преди да успее да се огледа – отстрани на вратата имаше два масивни, високи до тавана шкафа, – в носа го блъсна тежък, миризлив въздух. Съвсем тихо беше досега, а тука се чуваше безспирно, макар и несилно щракане, бълбукане, бръмчене; цял порой от звуци. Неясна, но добре осезаема уплаха обхвана Нацепения. И тук нямаше никаква слънчева светлина; бързо запремигваха лампи, за да осветят тъмното до момента помещение. Щом подмина с несигурна крачка металните шкафове, Нацепения се огледа напрегнато надясно, наляво и... застина.
Там, пред стената, сред паяжина от кабели и безброй тънки маркучи, върху нещо като наклонен напред хамак лежеше или по-скоро висеше човешко тяло. Чисто голо, разперило крайниците си широко встрани, то щедро разкриваше своята уродливост. Единият крак, неестествено изкривен и огънат, изглеждаше лишен от кости, които да му дават форма, докато другият – възлест и жилест под кожата – беше дълъг наполовина и лишен от коляно, но затова пък снабден с причудливо, разцепено на две стъпало със сгърчени, сраснали помежду си пръсти. Лилавият дребен член между краката се намираше в състояние на ерекция. Нагоре – късият торс се отличаваше със силно хлътнали гърди. Събраните напред рамена подсказваха, че отзад стърчи знаменита гърбица. Кожата по това злочесто тяло бе болнаво бледа и сивкава, нашарена от горе до долу със синкави и наситено розови петна. Уродливото тяло беше пронизано по цялата си повърхност от безброй жици и по-малки и големи маркучета. Нямаше мускул по това изкривено тяло, който да не се гърчи в спазъм, нямаше става, която да не изпълнява ужасяващ танц. Всичко в него се тресеше, подобно на беззвучен писък. А отгоре, над цялата тази прокълната плът, главата... липсваше. Вратът завършваше с гумирана превръзка, от която се подаваха само няколко изпълнени с течност тънки маркучета. Нацепения отмести пълен с ужас поглед встрани и я видя...
На ниска маса до тялото тя лежеше, обърната на една страна. Сплетени на дебели снопове кабели се провираха в нея през всеки отвор: през празните очни орбити, през отворената, беззъба уста, през разкъсаните ноздри. А най-дебелият сноп нахлуваше оттам, където някога е бил вратът. Там влизаха и прозрачните маркучи, единствената връзка на главата с тялото. Маркучи, изпълнени с кръв, лимфа, вода и незнайно още какво.
След поне десетина секунди мълчание – гостът не можеше дори да помръдне език – гласът продължи с престорен гняв:
– Е, така ли ще стоим и ще си мълчим?! Да ти предложа нещо за пиене или...
Сякаш събуден от дълбок сън, Нацепения завъртя глава в търсене на изход. После рязко се извърна, за да побегне далеч от гърчещото се тяло и натъпканата с кабели мъртвешка глава. Преди обаче да успее да помръдне, от основата на един от металните шкафове с дрънчене излетя лъскава метална верига, описа широка дъга и стегнато се уви около десния му крак. Веднага и другият шкаф изплю верига, съвсем същата като първата, и стегна левия му крак. В следващия миг двете вериги рязко се изтеглиха назад, повличайки два безпомощни крака със себе си. Нацепения се оказа на земята. Лицето му се удари в покрития с плочки под. Веднага се набра на ръце, за да се изправи.
– Пусни ме! – искаше да изкрещи, но през разкъсаните му устни излезе писък.
После от двата метални шкафа се разнесе бръмчене. Остра болка и изтръпване сгърчиха и сковаха краката му. Смазващ удар се стовари върху тестисите, карайки ги сякаш да се взривят, подпалвайки с високоволтови искри стомаха. Диафрагмата сама подскочи, за да премаже дробовете, да ги остави без въздух. А ръцете му се забиха със свити пръсти в пода, сякаш искаха да прокопаят път за бягство. После болката отшумя, останаха болезнено съкратените мускули. Нацепения лежеше, без да може да помръдне. Само дишането, почти замряло, показваше, че е жив.
– Виждаш ли какво направи, сега не можем да разговаряме. Сигурно искаш да ми зададеш много въпроси. Но ето какво ще сторим: ще си ги задавам сам. Оригинално, нали?... Първият ти въпрос: „Какво си ти и защо си такъв?“ Аз съм дигитално съзнание, дигитален разум. Някога бях като теб, ала доста болен и деформиран, да кажем направо – непълноценен. После се промених, сам промених себе си. Успях да напусна болното тяло и да се заселя в безграничния дигитален свят. Виждаш ли главата – вътре е моят препатил мозък. Но съзнанието ми, моето истинско Аз, се е пръснало надалеч – по кабели, радиовълни и спътникови емисии. „А онова тяло там?“ То съществува, за да храни мозъка. За да диша, изпомпва кръв, да я пречиства. Отдавна бих го изхвърлил, ама не мога. То се грижи за мен, но и аз за него: стимулирам го с електричество, подавам му вода, за да работи. А е съвсем мъртво, и то отдавна, можеш ли да повярваш? Главата е отделно, защото смъртта е заразна. Не искам мъртвото ми тяло да зарази със смърт мозъка, нали разбираш?... Остана ти време само за още един въпрос: „А мен защо доведе тук?“ Искам да останеш при мен като приятел. Нуждая се от твоето приятелство и от... бъбреците ти. Моите стари, мъртви бъбреци вече не стават за ни-що! Но ето те и теб, готов да ми подадеш ръка... или по-скоро бъбрек. Ще се свържем, та твоите бъбреци да пречистват моята кръв... Мълчиш... разговорът ни ти омръзна. Ще има кога да довършим много от едва наченатите теми, пък и ти трябва да разкажеш за себе си. Оставям те да почиваш. Нека ти помогна да се отпуснеш.
Металните шкафове забръмчаха отново...
_________________

● Бележка за автора
Андрей Александров Иванов е роден в Шумен през 1978 г., но от ранно детство
живее в София. По образование е логопед. Разказът „Дигитален“ му донася неговото
първо литературно отличие и е включен в антологията -Машина за истории-
(по-подробно за тази книга и за конкурса „Агоп МЕЛКОНЯН“ вижте тук –
http://trubadurs.com/2017/03/02/antologiyata-machina-za-istorii-20170302).

[alexandrit]

■ Това слово е написано през пролетта на 2016
година и е прочетено на представянето на антологията
с наградени разкази „Машина за истории“ през март 2017-а


Преслава КИРОВА

ДУМИ ЗА АГОП МЕЛКОНЯН
И КОНКУРСА НА НЕГОВОТО ИМЕ

На първо място искам да изкажа поздравленията си към номинираните и победителите както в последния конкурс, така и в предходните! На всички останали пишещи: Не се отказвайте – там е разковничето!

Идеята за конкурса ми хрумна, защото наистина харесвам много произведенията на Агоп Мелконян. Той заедно с Любен Дилов и Петър Бобев са българските писатели, които смело мога да кажа, че са ме изградили като човек, понеже започнах да ги чета още преди пубертета и продължих и след това. Може би съм чувствала написаното от Агоп Мелконян по-близко поради дълбочината на самовзирането, която притежвам и аз, и в същото време заради умението да извади от тази дълбочина истинска, динамична фантастична история.

Втората причина е, че приживе той организираше подобни конкурси в списанието, което издаваше – първо наречено „Върколак“, после „Зона F“, – и си спомням, че едно от най-големите вълнения в живота ми бе, когато получих писмо с автограф от любимия писател и информацията, че съм спечелила един от конкурсите.

Агоп Мелконян не само пишеше фантастика, той даваше шанс и на другите да го правят и това беше нещо, което исках да продължа... Да продължа започнатото от него по един или друг начин, защото бях убедена и съм, че си заслужава. Някои го правят с писане. Моят начин беше този.

Благодаря на всички, които ме подкрепиха в това начинание – Петър Тушков и цялото многочислено войнство на „Сборище на трубадури“, семейство Мелконян, всички участници в Почетното жури и всички, участвали с разказите си в конкурсите!

И не забравяйте какво написа Агоп Мелконян: „Бог е доброта и смях!“.

Повече усмивки!


■ Ето и няколко думи за Преслава, взети от списание
„Сборище на трубадури“, в чийто редакционен съвет тя участва:

Преслава Кирова пише и публикува къси разкази, рисува, плете кукли и вдъхновява хората непрофесионално. Основател на Конкурса за фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. В момента живее в Англия. Посетете личния ѝ сайт: http://goruna.blogspot.com.

[alexandrit]

© Заха Хадид, starхитект



Конкурс за кратък фантастичен разказ
„Агоп МЕЛКОНЯН“ – 2016 година

Представяме ви разказа, отличèн от Почетнотo жури
с наградата за чуждестранно участие

Никола СУБОТИЧ – Х О Т Е Л ● Т Р А Н С Ц Е Н Д Е Н Т А Л ●

Вече бяха излезли от центъра на града. Широките тревни площи и редиците дървета се смениха с плътно наредени сгради. Периодично се появяваха големи здания, хангари и фабрики. Преминаха покрай конгресен център с множество коли, паркирани пред него, целия в стъкло. В далечината се мярнаха разхвърляните многоетажни блокове, в които живееха хората от предградията.
Протегна главата си напред. Вече се виждаше старата голяма сграда. Небето над нея беше лилаво. Приближи се към вратата. Никой друг не се готвеше да слиза тук, никой освен него. Автобусът спря.
Слезе на празната спирка. Заметна си раницата и се насочи към входа. Над всичко се издигаше висока бетонна сграда, боядисана в бледокафяво. Отстрани бяха издълбани два реда прозорци, разчупващи еднообразието. Най-отгоре пък един правоъгълник беше завъртян странично, с прозорец в средата. Играеше ролята на глава на това масивно тяло.
Горе в небето се преливаха пурпурно и бяло. Спускаха се на вълни и осветяваха целия обект. Изглеждаше, сякаш над него има малко северно сияние. Тази светлина беше нещото, довело го тук. Тя правеше тоя хотел различен от всички други хотели на планетата.
Фоайето бе празно. Само един човек седеше в ъгъла и четеше вестник. На рецепцията имаше млада жена с тъмно сако и вързана отзад коса. Усмихваше се широко.
– Добре дошли в хотел „Трансцендентал“. Заповядайте.
– Здравейте. За пръв път съм тук, искам нещо екзотично – каза той с доза несигурност в гласа си.
– В момента на разположение са следните ни програми: Центърът на Вселената, Тъгата на света и Тук и сега. След четирийсет минути се освобождава Всеобхватната любов – посочи тя с пръст таблото.
– Уф, не знам, труден избор – той гледаше илюстрациите и размишляваше. Малките картинки, нарисувани с прави линии и ясни контури на героите, показваха душевните състояния, които се предлагаха.
– Нека бъде Центърът на Вселената – каза той и подаде картата.
– Хубаво, Центърът на Вселената. За колко време?
– За два часа – отвърна, макар да знаеше, че и това е малко.
– Добре, два часа – отбеляза регистраторката в компютъра.
Обърна се назад и взе един ключ.
– Заповядайте в стая 42 на третия етаж. Приятен престой – тя се поклони леко и се върна към компютъра си.
Возеше се в асансьора и размишляваше върху онова, което щеше да се случи. Беше чел много по въпроса. Препоръки на хора, гостували на хотела. Нещата, които са преживели, и как това ги е променило. В своите видеообръщения те разказваха за своя опит и даваха съвети как по-добре да се използва времето. Как човек да се ориентира и къде да ходи.
Все пак накрая всичките казваха, че това трябва да се преживее, думите просто не са достатъчни да го опишат. Точно затуй беше тук. Да изживее нещо, което иначе никога не би изживял. Да стане нещо повече от това, което е, каквото беше и мотото на хотела.
Асансьорът спря. Той продължи по коридора вляво и стигна до дървена врата, на която с позлатени букви беше изписан номерът 42. Мушна ключа в ключалката и го завъртя.
Пред него се появиха безброй звезди, като песъчинки на плажа. Цветовете преливаха от синьо до бяло, през жълто и всичките комбинации помежду им. Заслони с ръка очите си, за да се предпази. Беше заслепен. Отне му известно време да свикне. Влезе вътре и застана насред помещението. Небесните тела и галактиките се бяха разпръснали във всички посоки.
Нещата започнаха бавно да се движат около него. Галактиките постепенно се уголемяваха. В центровете им засветиха жълти топки, наподобяващи кехлибар. Сблъскваха се взаимно и разпръсваха мъглявините си из стаята. От друга страна, имаше и тъмни пространства, които като водовъртежи привличаха към себе си. Това бяха черни дупки. Те вмъкваха цялата светлина наоколо в своето нищо и излъчваха абсолютна чернота.
Продължи да разглежда този космически танц няколко мига. После махна напред с дясната си ръка и се озова в непозната звездна система. Около огромна звезда бързо обикаляше една по-малка. Около тях пък се въртяха в широки орбити четири планети. Втората беше най-малката. Тя представляваше червена сфера с пет мънички спътника, кръжащи около нея. Всички те бяха разноцветни. Изглеждаха екзотично.
Помисли си за Слънчевата система. Махна повторно с ръка и вече беше там. Гледката му бе позната. Девет кълба се въртяха около една голяма огнена топка, която от време на време бълваше огън върху повърхността си. Със следващото махане се озова над Земята. Гледаше я, сякаш се намира в космическа станция. Наполовина осветена, тя се движеше бързо като глобус, който някой завърта с ръка. От обратната ѝ страна беше Луната. Издълбаното ѝ лице светеше, отразявайки слънчевата светлина.
Махна два пъти и се намери на ново място. Но не се досети веднага какво е. Мислеше, че е в гора. Скоро осъзна, че над главата му има не дървета, а пшенични класове. Отпреде му премина гущер, едър колкото динозавър. Виждаше ясно устата му и шиповете по гърба. Големите черни очи на животното гледаха към него. Това го уплаши.
Наведе се напред и излетя. Носеше се над полята. Отмина хора, орящи с трактори, и коли, препускащи по пътя. Навлезе в град. Летеше над комини, които изпускаха тъмен дим, и наблюдаваше града от птичи поглед. Хората долу се движеха като мравки.
Спусна се при едно куче. То лежеше в тревата и си ближеше лапата, без изобщо да осъзнава неговото присъствие. Махна и навлезе в артериите му. Гледаше как се вихрят белите и червените кръвни телца. Една клетка, наподобяваща главата на боздуган, удряше друга с шиповете си и я поглъщаше. Тук беше още по-динамично, отколкото навън.
С последното махване влезе в перспективата на атомите. Всичко около него стана като онези модели в часовете по химия. Безкрайно много топки, наредени в редици. Около тях в орбити се въртяха безкрайно много други топки и така – навсякъде. Като някаква огромна фабрика, работеща с невиждана прецизност, като във вътрешността на швейцарски часовник. Излезе от кучето и навлезе в структурата на бетона. Там атомите бяха подредени по-правилно и от ония в кучето.
Извади от раницата си сборник с хайку. Започна да чете бавно стих след стих. С всеки прочетен ред околността се променяше. В един момент се намираше в гора, в следващия – в принтера на някакъв офис. Носеше се насам-натам. С всеки нов стих се пренасяше на милиони километри в пространството...
Над вратата светна червена лампичка. Времето беше изтекло. Отново се върна началната перспектива. Вселената в едър план застана пред него неподвижна. Той прибра обратно книгата в раницата и излезе от стаята.
Остави ключа на рецепцията. Чувстваше се прекрасно – усещането още не го напускаше. Наистина беше най-хубавото нещо, което му се е случвало. Неописуемо добро преживяване.
Стоеше на спирката и се наслаждаваше на невероятно спокойствие. Сякаш преживяването го бе настроило на честотата на света. Всичко имаше смисъл сега, цялото добро и зло. Всички взаимовръзки. Всичко се вписваше в една огромна картина, един пъзел на самото съществуване. Като лилаво сияние, светещо навсякъде.
Автобусът се показа зад завоя, приближавайки бързо. Изведнъж почна да се размива. Доближи се до зрителното му поле, а после влезе в него. Той виждаше структурата на метала, от който е изработен автобусът. Появиха се сивите молекули. Атомите и нишките, които ги свързваха, ставаха все по-големи.
Нещо не беше наред. Усещането продължаваше. Така не можеше да отиде на работа. Чувстваше как по тялото му започва да се разпространява треперене. Върна се обратно в хотела.
– Госпожо, още съм под въздействието на лилавото. Нека престане! – развика се той силно на регистраторката.
– Успокойте се. Сега ще ви обясня.
– Не мога да се успокоя. Върнете ме веднага в нормалното ми състояние! Не искам да си тръгна така! Виждам само атоми и молекули!
– Добре, чакайте... – опитваше да се доизкаже тя.
– Не мога да чакам! Върнете ме в нормалното ми състояние, иначе ще извикам полицията!
Господинът, който седеше във фоайето, остави вестника на масата пред себе си. Дойде до рецепцията и го хвана за ръката.
– Господине, моля, елате с мен. Аз ще ви обясня.
– Но аз вас...
Отведе го в ъгъла и го настани на кожения диван.
– Чували ли сте някога за Съзнаващата вселена? – гледаше го в очите.
– Хм, терминът ми е познат отнякъде, но...
– Това е философска теория – не му позволи да довърши онзи, – според която Вселената осъзнава себе си чрез нас. Точно както ние осъзнаваме света отвън чрез очите си и ушите си, Вселената е създала нас, за да се опознае.
– Какво общо има това с мен? – погледна го учудено.
– Вижте, вие дойдохте тук, за да станете нещо повече от онова, което сте. Изпитахте една от нашите програми и се превърнахте в едно от сетивата на Вселената.
Направи кратка пауза. Даде му малко време да вникне в думите му, а после продължи:
– Сега Вселената има нужда от вас, за да изследва себе си чрез вашата перспектива. Чрез всичките тези пътувания, чрез всичките приближавания тя научава подробности за самата себе си. Не можем да ви пуснем да си тръгнете.
Още не му беше съвсем ясно какво говори тоя човек. Никой не бе споменавал подобно нещо в свидетелствата си. Гледаше го изненадано.
– И колко ще продължи това? – попита.
– Не повече от трийсет години.

Превод от македонски: Васил Велчев

__________________

● Бележка за автора
Никола Димитрие Суботич е роден в град Куманово, Македония, през 1989 г. Завършил е Юридически факултет и работи като адвокат в Скопие. Основател и член на Кумановското астрономическо дружество – Кокино. Разказът „Хотел „Трансцендентал“ е включен в антологията -Машина за истории- (по-подробно за тази книга и за конкурса „Агоп МЕЛКОНЯН“ вижте тук: http://trubadurs.com/2017/03/02/antologiyata-machina-za-istorii-20170302).