Гласове на въображението

[alexandrit]

Продължение на анкетата за братя Стругацки

ДУЕТЪТ ПОД РАЗЛИЧНИ ЪГЛИ (2)

■ Григор Гачев

1. Жив човек съм – с времето вкусовете ми се променят. Включително мнението ми за любими и слаби произведения на Стругацки.
Към момента се затруднявам да определя най-любимите си техни творби или пък най-слабата. И все пак:
* „Трудно е да бъдеш бог“ – една от върховите класики в хуманистичната фантастика;
* „Обитаемият остров“ – изключително развлекателна, богата и плътна и в същото време достатъчно дълбока, за да е полезно четиво;
* „Натоварени със зло“ – огромна философска дълбочина и едновременно с това увлекателна и приятна за четене.
За най-слабата се колебая. Като цяло може би „Пътят към Амалтея“. От зрелите им творби навярно „Милиард години до свършека на света“ – философски дълбока е, но ѝ липсва увлекателност, която да задържи читателя, докато възприеме нейното послание.
2. Според мен Стругацки са заслужили наградите си най-вече с разбирането, че интересният сюжет и увлекателното действие са само опаковка и че книгата трябва да кара читателите ѝ да мислят, да използват ума си. Уви, твърде много книги са опаковка без съдържание вътре...
3. Бих искал да съм приятел с мнозина от героите на братя Стругацки. (Жалко, че интересът надали би бил взаимен.) Може би най-вече бих желал – не, бих се гордял – да съм приятел или дори случаен познат на учителя Носов. Но най-симпатичен, вероятно най-сроден по душа, ми е Румата Есторски.

Банкнота с фантастична покупателна стойност :D



■ Мартин Петков

1. Трите най-любими:
„Куца съдба“ в нейния окончателен вариант – ако трябва да се прочете само една книга на Стругацки, аз бих избрал тази. „Натоварени със зло“ – може би най-прекрасният пример за това колко много може да се побере в една мъничка книжка. „Вълните усмиряват вятъра“ – повестта, в която сякаш се концентрира и пречупва всичко от първата стъпка на прогресора до първия скок на людена.
Най-слабо:
„Хотелът „При загиналия алпинист“. Там Стругацки до голяма степен отсъстват.
2. Творчеството на братя Стругацки трябва да е продукт на НИИЧАВО*. Двама души, които пишат като един – Янус-А и Янус-Б, обхванали двата края на времето и пространството.
_______________________
* Тъй де, Научно-изследователски институт по чародейство и вълшебство. – Б. ред.

3. За да се избегне безкрайното изброяване, бих казал, че харесвам всички техни герои, които са антипод на Глухов от „Милиард години до свършека на света“; тоест тези, които не спират по средата на пътя и не се връщат назад, сблъсквайки се само с „криволичещи и глухи околни пътеки“. Струва ми се, че „синдромът Глухов“ е като тегнещо проклятие за мнозина от нас.

... ДО МОМЕНТА НАШАТА анкета сякаш върви добре, но не е ли време за малка почивка – да боднем нещо, да поразквасим уста? Тук, макар и виртуално-ментално, доста ще ни помогне Николай Гогол, един от най-любимите писатели на братя АБС.
Предполагам, че няма да се откажете от сребърна чашка, в която кротко блещука домашна водка? Е, тя може да бъде оркестрирана с бял равнец и градински чай или пък с червен кантарион, или, защо не, с костилки от праскови (я вдъхнете, ммм, каква прекрасна миризма!). А за мезе... не, не, вие само чуйте, после коментирайте! Гъбки с чубрица; гъбки с карамфил и огърлица от белени лешници; гъбки с мускатово орехче плюс листа от френско грозде – просто благодат неземна!
Цялото това апетитно съкровище диша в повестта „Старовремски помешчици“. И като добра домакиня аз спокойно ще ви кажа, че всичко гореспоменато съвсем не е демоде, ами напротив, по-чисто е от сълза и без молекула ГМО. Та преди да продължим със съответната по-висша материя, хайде наздраве!

■ Николай Чолаков

1. Разбира се, в една или друга степен всички произведения на АБС са ми любими. Но тъй като смисълът на загадката, доколкото я разбирам, е да се подредят по важност, според мен... краткият отговор е: „Понеделник започва в събота“, „Трудно е да бъдеш бог“ и „Обитаемият остров“. Точно тези – вероятно защото имах щастието да се срещна с творчеството на братята в крехка младенческа възраст, когато всички вярваме, че Щастието е там някъде, наблизо. Трябва само да се протегнеш и готово :-). И неизказаният, но лъхащ от страниците оптимизъм на младшите научни сътрудници, че нерешени проблеми са онези, над които не сме се замисляли, се засели завинаги в менe. Крачех редом с дон Румата сред копторите на Арканар, пиех с барон Пампа до опиянение, плаках за смъртта на Кира и сечах глави там в двореца... впрочем да не се отклоняваме. Някъде пак по онова време диалогът между Екселенц и Максим, след взривяването на центъра за управление на излъчвателите, ме жигоса с необходимата доза цинизъм.
2. С какво добрите хора заслужават награда? С това, че са добри? С това, че са хора? Или защото са добри хора :-)? Ако трябва все пак да отговоря – на първо място с оптимизма си. В този странен свят, в който живеем, лесно се забравя, че всъщност всички добри неща се случват, след като ги пожелаеш. А за да ги пожелаеш, оптимизмът, че биха могли да се случат, никога не е излишен. Не смятам да превръщам отговора си в изброяване, обаче няма как да не спомена и хуманизма на техните произведения. И отново хората, населяващи световете, сътворени от братя Стругацки, искат (с малки изключения) и могат (в повечето случаи) да бъдат хора – обикновени, нормални и по правило добри.
3. От цялото многообразие на личности, описано от АБС, два образа са ми особено близки и мили. Горбовски и Сикорски, това са образи, които живеят с мен от първите ми срещи с творчеството на братята. В моите очи тези два образа олицетворяват онова полузабравено и напълно отречено „единство и борба на противоположностите“, така необходимо за разбирането на света. Махнеш ли единия – другият става банален. Но светът на бъдещето, в който тия двамата съществуват едновременно, в една и съща вселена, този свят ми се струва възможен и бих искал да живея в него.

(Продължението следва!)

[alexandrit]

ДУЕТЪТ ПОД РАЗЛИЧНИ ЪГЛИ (3)

■ Тихомир Тачев

1. -а/ „Пикник край пътя“;
-б/ „Обитаемият остров“, „Трудно е да бъдеш бог“ и „Човекът от преизподнята“ (за мен те са едно цяло);
-в/ „Бръмбар в мравуняка“ и всичко онова, което има връзка с него...
Харесвам и обичам всичко, написано от АБС, и ми е трудно да кажа кои са според мене най-слабите им произведения. С пристрастие ще заявя, че братята нямат слаби!
2. Мисля, че АБС са харесвани, защото: пишат като човеци за човеци; пишат интересно; пишат много; във всяко тяхно произведение човек може да открие себе си; умеят да те накарат да им вярваш; карат те да се стремиш да си като героите им! В книгите им просто няма лоши хора!
3. Най-любим ми е бил винаги Редрик Шухарт, после Максим Камерер, после дон Румата и човекът от преизподнята. За 55 години ми се е налагало по малко (или за малко) да бъда всеки един от тях, но винаги съм желал да бъда Редрик Шухарт, макар че не зная как ще постъпвам в неговите ситуации...

■ Тодор Стоянов

1. Най-доброто: „Пикник край пътя“, „Бръмбар в мравуняка“, „Второто нашествие на марсианците“ – заради дълбочината им. А най-слабото: „Трудно е да бъдеш бог“ – привидно дълбоко, но всъщност много плитко, затова и така го оценявам.
2. Ами с постиженията си в областта на фантастичната проза, с какво друго?!?
3. Нямам навика да се отъждествявам с никакви измислени герои.

■ Христо Гешанов

1. „Трудно е да бъдеш бог“; „Пикник край пътя“; „Понеделник започва в събота“.
„Страната на пурпурните облаци“ – тя в никакъв случай не е слаба като литература, но аз я определям като най-слаба, доколкото остава в рамките на традиционната дотогава научна фантастика.
2. Първо. Книгите им са великолепни като литература.
Второ. Двамата са изключително мощен тандем на чудесно въображение и задълбочена философия.
Трето. Ако наречем Алексей Толстой, Александър Беляев и Иван Ефремов колоси на традиционната научна фантастика, аз бих посочил братя Стругацки като родоначалници на нетрадиционната фантастика. Почти всичко при тях е нестандартно и следователно формира у читателя евристичен подход и съответния тип мислене. Преди АБС извънземните бяха същите като нас, хората, само че „по-висши“. Но извънземните на Стругацки са други и могат да бъдат толкова различни от нас, че дори не ни забелязват. Също както ние не забелязваме буболечките, когато сме приседнали край пътя да закусим.
Четвърто. Почти цялата НФ беше насочена към търсенето на контакти с „братя по разум“. Аркадий и Борис Стругацки ни отвориха очите да търсим и братя по чувство, по дух и по съвест.
3. Дон Румата. Според мен – най-пълнокръвният литературен образ на тандема Стругацки. Привлича ме с това, че при всички обстоятелства остава верен на своя философски и морален възглед за света и хората, за миналото, настоящето и бъдещето. Толкова е жив, че винаги ми се е искало надълго и нашироко да разговарям с него.

Илюстрация към „Понеделника“...



■ Ценка Бакърджиева

1. Бях в шести клас, когато брат ми спечели лекоатлетическо състезание и го наградиха с книга на братя Стругацки. В онази много особена възраст вече излизах от приказния период и навлизах в ерата на приключенските романи. „Понеделник започва в събота“ отначало ме привлече с необичайното си заглавие. Дори тогава бях човек на логиката и тъкмо заради заглавието започнах да я чета. Възторгът не ме напусна до края. Сега разбирам, че е бил предизвикан от приказното, поставено на друго ниво. Трябва ли да казвам как оттам насетне фантастиката ми стана любимо четиво? Фактът, че отделните глави завършват с „Но това е друга история“, провокира размисли именно по посока на неразказаната история. Впоследствие за мен стана обичайно да развивам продължения на всяка книга, която ми хареса...
През цялото време на първия ми прочит „Бръмбар в мравуняка“ ме държа с напрежението на криминална повест. Аз очаквах най-накрая да разбера каква е целта на странниците, а останах с куп въпроси в главата. Естествено е да харесвам точно такъв тип произведения. Обидно ми е, когато чета... ама всъщност аз често дори не дочитам книги, в които авторът до подробности е сдъвкал и смлял информацията, без да ми е оставил възможност за разсъждения, игнорирайки моята интелигентност.
„Пикник край пътя“ също ми е от любимите, но за причината – в трета точка.
„Приказка за Тройката“ не ме впечатли с началото си, не ме грабна и не можах да я довърша. Мярках я на няколко пъти из къщи при регулярното преподреждане на книгите. Всеки път си казвах, че трябва да я прочета, обаче не намерих време въпреки малкия ѝ обем. Може да ми хареса и да не я окачествя като най-слаба, но след като не ме грабна... а с други книги на братята не се е случвало.
2. Тук моят отговор би могъл да прозвучи наистина фантастично. Той се основава на разбирането ми за творческия процес. Аз вярвам, че съществуват паралелни светове на нашия. Според менe някои автори, включително и братя Стругацки, успяват по време на акта на творчество да се докоснат до тях и да извлекат истории, реално протичащи в онези светове, но фантастични за нас. И не само да ги извлекат, а и майсторски да ги опишат, понеже достъп имат мнозина, ала талант на разказвачи – малцина. Когато обикновен човек като мен се срещне с така написано произведение, той вътрешно усеща, че описаното някъде реално съществува. На ниво разум възкликва: каква перфектна история! А пък на ниво душа... душата знае. Тя е била там, усетила е описания свят и се е докоснала до него. Това определя успеха и интереса към произведението.
3. Ами... така да се каже... влюбих се в Редрик Шухарт от пръв прочит. Той е обикновен човек в необичайни ситуации. Много се чудех какво бих правила аз на негово място. Бих ли обичала маймунката – моето дете? А баща ми? Бих ли продължавала да вадя разни неща от Зоната, пренебрегвайки спомена за Кирил под душа и сребристата паяжина? Сигурно. Обикновеният човек няма време да разсъждава, понеже животът се случва и трябва да се живее какъвто е. Разсъжденията пораждат страх, действието задвижва събитията към начертаната цел. Сигурно като него бих търсела възможност да си пожелая нещо от онова кълбо. Също като него бих вкарала човек в месомелачката, за да си отворя пътя – действие, породено от тъмната страна на човешката душа. Нима някой би се заклел, че у него тя не съществува? И парадоксалните последни думи на Редрик пред кълбото: „Та нали никога и на никого не съм продал душата си!... Нали е изключено да искам нещо лошо!... Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!“.
Щастие? А цената? Има ли някъде кълбо за щастие, па макар и в друг паралелен свят? Едва ли. Но такива сме обикновените хора. Искаме невъзможното, което, ако го няма в нас, няма кой да ни го даде.

КАКВО ПЪК, ИНТЕРЕСНО духовно зрелище се получи, съгласни ли сте? И надали има особено значение, че моята най-любима повест от братята – „Милиард години до свършека на света“ – на едно място беше посочена като тяхната... най-слаба рожба.
По-важното е друго: хората реагираха живо на тази анкета, давайки съкровени, топли, пулсиращи отговори. Отговори, които се допълват взаимообразно, макар неведнъж да си противоречат в избора и в зрителния ъгъл. Това просто доказва, че творчеството на Аркадий и Борис Натановичи е все така актуално и умеещо да въздейства на млади и стари (по)читатели.
И тук в паметта ми внезапно изплава един свръхобикнат момент от „Трудно е да бъдеш бог“ – миниатюрният походен синтезатор „Мидас“, който хич не иска много, за да проработи. Ето: няколко лопати стърготини в отвора му и апаратът започва с тиха песничка да произвежда чисто нови златни монети с профила на Пиц Шести, крал на Арканар. Но аз май се поотклоних като някаква съвсем млада-зелена (ама обещаваща!) журналистка.
Нека завърша с личния избор на знаменитите братя фантасти АБС. Пред своя изследовател Борис Вишневски те са изредили трите си най-любими произведения, а именно: „Второто нашествие на марсианците“, „Обреченият град“ и „Охлюв по склона“. Хм, както се казва, в този случай коментарът е повече от излишен. Само... само човек да чува с вътрешното си ухо как някъде – и наблизо, и надалеч – падат с крехък звън новите арканарски жълтици...**
_____________________
** Анкетата е публикувана за първи път в юбилейния сборник „Непознатите Стругацки“. –
Съставители: Александър Карапанчев, Владимир Борисов и Юрий Илков. – Биб-
лиотека „Тера фантастика“ № 8. – Пазарджик: Е р н о р, 2010. – Б. ред.

[alexandrit]

■ Янчо Чолаков: Трябва да си буден винаги
за плюсовете и минусите на реалността

Едно интервю на Роза МАКСИМОВА

Когато „действителността ти се вижда бедна на възможности, а креативното въображение – важен инструмент за измъкване от насилствените ограничения на средата, отключваш способностите си да измисляш, без да се съобразяваш с жанрови канони“, но в един момент „проумяваш, че и в измислянето трябва известна дисциплина“. Започваш да пишеш, бягайки от действителността, ала в никакъв случай не самоцелно, и осъзнаваш, че „трябва да си буден винаги за плюсовете и минусите на реалността, от която излизаш, и на тази, в която влизаш – умението за непрестанно сравнение между двете е много важно“. Именно това е осъзнал Янчо Чолаков и бягайки през фантазията си винаги буден, създава разказ след разказ, роман след роман, които на едно друго място (твърде далечно, но съвсем реално) наричат бестселъри... Е, у нас за мнозина автори създаването на бестселър е само мечта, обаче пък наградите са наистина съвсем реални – особено за Янчо, който не е печелил приз единствено от конкурс, в който не е участвал.

Ето и сега, поводът за разговора ми с писателя фантаст е наградата, която той наскоро получи за Произведение на годината от Международния фестивал „Аелита“. Разказът, публикуван в списание „Уральский следопыт“ и донесъл отличието на Янчо, се нарича „Как боговете се срещнаха със...“. Самият автор казва, че ще дари наградата си (абонамент за една година на „Уральский следопыт“) на Регионалната библиотека „Пейо Яворов“ в Бургас, а фантазията му кой знае накъде го е понесла вече. Може би скоро ще видим...

– Честита поредна награда, г-н Чолаков! Разкажете ни как започнахте да пишете фантастика – плод на детска мечта ли е, или на друго увлечение?

– Когато бях ученик, имаше един сериал, „Седморката на Блейк“, който не беше голямо изкуство, но ясно показваше, че съществуват много врати към много пространства и че Джордано Бруно е бил прав: щом вече е създал един, Творецът може да създаде колкото си иска светове. Да се надяваме, че го е направил.

– Защо точно фантастика?

– Не съм знаел, че е фантастика. Отключвах способностите си да измислям, без да се съобразявам с жанрови канони. Действителността ми се виждаше бедна на възможности, а креативното въображение – важен инструмент за измъкване от насилствените ограничения на средата. Едва по-късно проумях, че и в измислянето трябва известна дисциплина.

– Откъде идват идеите?

– А откъде идват мечтите? Ние кръстосваме в главите си прочетено, видяно и осмислено, желано и несбъднато. Така се пораждат интуиции на съзнанието, които от своя страна водят до значими екстраполации. Най-голямото удоволствие е да създадеш един свят „от-до“, да го изградиш така цялостен, че читателите да усещат дори липсващите детайли. Това е занимание за богове. И талантливите писатели, и графоманите са водени от един и същи стремеж – да бъдат демиурзи, създатели на вселени.

● Към „Хакери на човешките души“ на Иван Попов. Художник: Атанас П. СЛАВОВ. Още картини от същия автор можете да видите в неговата е-галерия – http://fs.choveshkata.net/index.php/%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%9F._%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2



– Съществува мнение, че жанрът фентъзи отразява ескапизма – желанието на човек да избяга от действителността в друг свят – на мечти и фантазии. Какво мислите вие по този въпрос? Пишейки, откъсвате ли се от реалността, или една част от вас си остава здраво стъпила на земята?

– Често има бягство, но не бива да е самоцелно. Който иска да избяга заради едната промяна, да си вземе билет за самолета или да си поръча дрога. Писането не е само егоистично занимание, чрез него трябва и да дадеш нещо на останалите. Да им посочиш изходи, неочаквани гледни точки, да предизвикаш от тактилно убождане до прогаряне на съзнанието. Трябва да си буден винаги за плюсовете и минусите на реалността, от която излизаш, и на тази, в която влизаш – умението за непрестанно сравнение между двете е много важно.

– Съвременният живот е немислим без интернет. Считате ли, че интернет може да стане форма на тотален информационен контрол над човешката цивилизация?

– Не. Всъщност източниците за информация се увеличават, а разнообразието им става все по-внушително. Оттук нататък от нас зависи дали позволяваме да ни манипулират и да унифицират средствата за увеличаване на контрола. Пропагандата смесва в определени съотношения истина с измислица и усилва децибелите. Но това са средства, които винаги могат да бъдат обърнати срещу онзи, който ги използва. Политтехнолозите са отлични разказвачи на приказки, ала сред обикновените хора винаги има някой още по-добър, по-морален и вдъхновяващ от тях. Те ще се опитат да симулират подобни образи на естествени лидери, но вие винаги ще можете да разпознаете фалшификацията чрез инстинкта си. Разбира се, обществото често ще е незряло и несъгласно с вас, някой ще предава надеждите, които сте му възложили. Реалността е едновременно нежна и брутална. Дори и да ви изиграят, дори и да платите висока цена, точно както в приказките, в един момент вие пак ще излезете на верния друм. Но за препоръчване е да се научите да го постигате по-рано, за да не се връщате всеки път в изходно положение. Вашите деца, които щракат компютърни игри, вече са го разбрали.

– Вие сте не само писател, но и читател – като всички. Какво предпочитате да четете, кои автори са ви любими?

– Познавам много люде, които са прочели по десет книги и пет от тях им са фаворити. Има такива автори, които в един момент са се оказали нужни за развитието ми, но не бих желал да ги натрапвам на никого. Четенето е интимен процес и в него всеки трябва да направи своите субективни открития.

– Считате ли, че фантастиката е не просто нечия буйна фантазия, а фактор, който определя бъдещето?

– Доказано е, че фантастичната литература повлиява нашия живот. Много учени и изобретатели са ѝ били страстни привърженици и това не е останало без последици. Ще я откриете и в най-яростно консумативните продукти на Холивуд. То е, защото там знаят, че „това работи“. Във всеки случай е начин за смекчаване на болката, която биха могли да ни причинят шамарите на бъдещето.

– Как си представяте живота след 50 години?

– На моменти – по-себичен, на моменти – неизмеримо по-шарен. Някои от ценните свойства на сегашната действителност ще са се позагубили, други – видоизменили. Ще има импланти, които ще ни бъдат от полза, както и такива, които ще бъдат използвани срещу нас. Ще се разнообразяват предложенията да се изперчим пред комшиите. По-късно ще видите хора, за които ще е модно да са с рога и копита, и от човека ще започнат да произлизат видове, ще нараснат възможностите за революционно преустройство на организма, за киборгизация. Подир всяка нова технологична вълна ще си задаваме въпроса: това човешко ли е? И отговорът трябва да бъде „да!“.

– Случвало ли ви се е да се сблъсквате с необясними явления?

– Не и с такива, които излизат извън рамките на нашата физическа вселена. Ако не мога да си отговоря на някой въпрос, причината е у мен. Не забравям, че винаги има обяснение, защото щом нещо се е случило, значи то е възможно. Както в правото „незнанието не е оправдание за престъплението“, така и в тези случаи липсата на информация не отменя обективния характер на явленията.

– Може ли да се промени сюжетът вследствие внезапна промяна в настроението на автора?

– Да, ако почувства, че първоначалният му замисъл не е особено добър. На това му викат „героите следват своята логика“.

– Кой е най-приятният момент в писането на фантастичен роман?

– Писането на роман е хамалска дейност. Той не е резултат от едното голо вдъхновение, както е при разказа и стиховете. Даваш си сметка, че трябва да бъде приятно на читателя, не на тебе. Но при гениите вдъхновението съпътства автора до края, въпреки солидния обем на произведението. Там има свръхзадача и всичко това е комбинирано с житейски опит, необикновена творческа лаборатория и чувство за мисия. Затова има писатели и писатели.

– Пишейки фантастика, какво пропуснахте в живота си?

– Нищо. Какво можеш да загубиш, докато проиграваш разни допълнителни възможности в мозъка си? Може би съм поупражнил малко повече илюзии, отколкото е било необходимо. Но не е никак сигурно.

– А кой период от живота ви считате за най-интересен?

– Не бих се отказал от ни едно десетилетие от живота си. Добро, лошо – мое си е.

– За какво мечтаете?

– Описал съм го на страница 174 от романа „Запалѝ свещ на дявола“.*

■ И з т о ч н и к – http://meridian27.com/article/za-yancho-cholakov-i-za-poletite-na-fantaziyata.

______________________
* Б. ред. Тук нашето интервю завършва, а ето какво открихме на стр. 174 от въпросната книга:

„Офф! Единственото, което желая на тоя свят, е да бъда оставен на мира от околните. Не искам да ме обичат или мразят. Онова, което искам, е спокойствие. Нищо повече, но и нищо по-малко. Знаеш ли представата ми за Рая? Не? Разбира се, че не. Аз седя на верандата пред дома си, отпред се шири морава и отъпкана пътечка води до дворната ми ограда. Отзад, отвъд нея, се е разпрострял затънтен лес. Тук-таме горски полянки, иначе дърветата са толкова нагъсто, че не можеш да се провреш помежду им. На нивото на хоризонта минава железопътна линия, сегментираната ѝ метална лента се вие като сребърна змия. Всеки ден, точно в 12 часа, по нея профучава влак и надува предупредително свирка. Казвам точно в 12, защото в действителност това не е влак, а часовник. В далечината отляво се вижда и шосеен път, по него се движат автомобили, но не се приближават насам. При по-внимателно вглеждане си проличава, че автомобилите всъщност не се движат, застинали са на едно място. И изобщо, това не е шосе, а картина. Аз продължавам да седя, ветрец разрошва лениво вестника ми и донася несравнимия с нищо аромат на лайкучка, на прясно окосена трева, но не и на асфалтова смола, защото шосето наистина е далече… Леко понамирисва на печатарско мастило от вестника и на птичи курешки от накацалите на стобора домашни птици. Близвам си от чашата прясно мляко без захар, а наоколо ми няма ни една жива душа.

Без малко да добавя, че моделът на това уединено място не бил мой и че то щяло да изпълнява същата функция като оградените от външния свят замъци на сприхавите старци Виланд и Бекфорд, но отново съм се отказал, защото тя нямало да знае кои са Виланд и Бекфорд, а подпитванията ѝ щели да ме обрекат на поне половинчасово обяснение.

– Интересно – казала Катинка. – Ти… Прощавай за въпроса, но уверен ли си, че си съвсем в ред? Имам предвид психически?“.

[alexandrit]

В е-енциклопедията „БГ-Фантастика“ е представен
като писател, фантастолог, активен фен, издател, със-
тавител и художник. Името му е АТАНАС П. СЛАВОВ
и днес навършва точно седемдесет години. Честито!


ОТ ВИСОКИ КУЛИ

Гледай от високи кули
и тогава ще предусетиш пътя.
М. К. Чюрльонис

Хайде сега – както казват някои от нашите „печени“, „супер“ и „топ“ журналисти – да върнем лентата назад.

През един действително хубав ден неколцина млади-зелени автори се качихме на самолета за Бургас. Било е в разгара на соцепохата, през тъй далееечната 1970 година; ние членувахме в клуба-семинар „Златното перо“ (създаден към списанието легенда „Космос“) и за сметка на редакцията отивахме да погостуваме на друга сродна формация, пуснала отскоро коренчета в Черноморието ни.

Става дума за южната „Тера Фантазия“, която според нейния основател се явява първият у нас истински, феновски, стопроцентов клуб на въображението.

След двустранното литературно четене, прозвучало в Младежкия дом, вече бе паднала нощта. И ние поехме из нея, придружавани от големи обеми мек, миролюбив мрак и пъстрооко намигащ неон. Нейде по пътя към хотела се заговорихме с Атанас – отеца основател на клуба, харесахме се някак интуитивно и той ме покани у тях да продължим приказката си. Помня, че събеседвахме дълго-разпалено на неговия таван (на централния булевард „Първи май“), украсен с взводове книги и разни папки с изрезки от родния или съветския печат.

После домакинът ме нагласи да пренощувам там; преди обаче да допра възглавницата, аз намерих сред папките един нов за мен разказ от любимия ми Шекли, изгълтах го и заспах с усещането за вълшебство. Вълшебство не само в прозата на маестрото, но и в моя разлистващ се живот, който ми поднасяше такива интересни запознанства...

Много и всякакви на вкус и цвят води изтекоха оттогава. Атанас П. Славов от Бургас наистина порасна до емблематично име в нашата – че и в европейската! – фантастика, ала взаимното ни духовно привличане все така не е угаснало. Доказателство за това е интервюто по-долу, което започнахме на тавана му в „Лозенец“ (ех, тоя човек пак е като във висока кула – съдба!) и довършихме в малкия китайски ресторант с панда на визитката си. Начевайки с т.нар. пролетни рулца, мога да изредя какво си поръчахме, но забелязвате ли, че се въздържам да правя сравнения между тогавашната и днешната социална картина?

Александър Карапанчев: Да тръгнем от въпроса кога и как всъщност фантастиката те хвана в своята разкошна мрежа?

Атанас П. Славов: Първият отговор ме хвърля в баналното – ОТКАК СЕ ПОМНЯ. Имам смътна представа за детски книги, четени по-рано, обаче светлината на другата възможност засия истински пред очите ми с двата романа „Мъглявината Андромеда“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Прочетох ги в оригинал, като учех руския от движение, без да запаметя дори и едно граматично правило: беше само текст, от който не можех да се откъсна. Така и не усвоих руската граматика, защото щом стигнах до прогимназиалното ѝ изучаване, никой даскал не съумяваше да открие пълното ми граматическо невежество зад съвършеното владеене на езика до най-идиоматичното му ниво. (Тъкмо този език ми даде достъп до голяма част от световната фантастична литература, каквото и да си говорят сегашните русофоби.)

Може би това е като при пиленцето, което взема за „мама“ първото живо същество, мярнало се пред погледа му, ала за мене фантастиката стана главното в живота. Овладял съм професионално поне пет занаята и при някои от тях постигнах сериозни успехи, обаче винаги съм вършил всичко в името на ФАНТАСТИКАТА.

Александър: На едно място Стефан Цвайг пише (нека да цитирам), че само там, където бива много насърчавано, изкуството дава много, и посочва за пример музикална Виена. Е, добре, в България фантастичният жанр страда ли от липса на обществено насърчение и какво може да се предприеме в тази област?

Атанас: Разбира се, Стефан Цвайг си е прав, но у нас определено не е Виена. Нашите фантасти не просто не са стимулирани, те направо са стопирани! В момента според мои критерии имаме дузина първокласни писатели на фантастика, които са на световно равнище. Обаче масовият български читател, верен на своя „вътрешно-имиграционен синдром“, предпочита да се пробва с коя да е преводна книжка, отколкото да отвори нашенски автор на въображението. Защото поредната книга с етикета „Бестселър“ му дарява временната илюзия, че не е в „тая страна“, че участва в международни игри, че е – виждате ли – „световен човек“... Тъй че истинско фантастично събитие е развиващият се талант на тези наши писатели фантасти. Тяхната поява и напредък не са благодарение на..., за каквото споменава Цвайг, ами „Въпреки! Въпреки! Въпреки!“.

● Атанас П. Славов е единственият българин, в чиято сметка има три награди Е в р о к о н: 2003 г. (в категорията „Най-добър фензин“ – за списание „Фентернет“), 2004 г. (в категорията „Най-добър популяризатор“) и 2015 г. (в категорията „Най-добро периодично издание“ – за алманаха „ФантАstika“)



Александър: От какво се подхранва твоята изострена чувствителност към фантастиката, която моделира по най-различни начини бъдещето на човечеството?

Атанас: Ние живеем в свят, където почти всички тенденции – продължени механично! – пораждат представата за катастрофа. Обединени заедно, те създават и непреодолимото усещане за бъдеще, което носи у себе си някакъв постоянен разпад (нещо като перманентната революция на председателя Мао). Да пишеш днес антиутопия е въпрос на трудолюбие, а не на богата творческа фантазия.

Неслучайно хиляди талантливи писатели, художници и кинодейци изградиха внушителни визии на такова мрачно бъдно, като едва не го узакониха. Но това на практика не е нищо повече от едно отреагиране на Изкуството, каквото то е правило през цялата човешка история! Сигурен съм, че фантастиката би трябвало да отиде по-нататък и да не забравя пионерското си проникване в територията на същински новото.

Сега истинската интелектуална сила и смелост на плодотворния талант се концентрират в търсенето на формите за ИЗХОДА. Храбростта е да допуснеш, че Човешкият дух може да намери пътя си към по-високото ниво; интелектът е да го разбереш, а пък дарбата – да го защитиш художествено.

Без готови идеологии, митологеми или религиозни догми! Говоря за решението на задачата, наречена Кризисно Съвремие. Решение, което ще доведе до по-висше състояние на ЧоВечността и Човечеството...

Да, аз обичам да чета и искам да пиша истории, посветени на това търсене. Произведения, които със своята художественост и моделираща мощ ще защитават нови светове от този вид. Проза, поезия, изобразително изкуство, филми, музика, статии, дискусии... Убеден съм, че подобен прогрес може да се реализира основно по два начина:

1. Чрез сюжетите за съдби на хора и общества, дирещи изхода от кризата на днешния ни свят; чрез образите на учени и мислители, напипващи в мрака на неизвестното пътища към вече описаната цел; чрез приключенията на личности, въвлечени в тоя спирален процес и постепенно разбиращи смисъла му.

И 2. Чрез изграждането на герои и по-големи групи, възникнали в нашето съвремие, но носещи белезите на новото – вътрешната свобода в клетката на социалната несвобода – без ескапизъм, без фанатизъм или аскетизъм. Чрез технологии, които водят до освобождаване от опредметяването и разкриват етическите и интелектуалните ресурси на ЧоВечното. Чрез непротиворечиви, реалистично обрисувани общества на бъдещето, където ВСЯКА личност е пълноценно разгърната и осъществена, без да бъде зависима или притежавана от друга. Посредством фентъзи или пък алтернативни светове, в които това условие е постигнато.

Александър: Ще ни кажеш ли тогава кои са твоите най, ама най-любими герои от Н. В. Фантастиката?

Атанас: От Стругацки – Румата Есторски в „Трудно е да бъдеш бог“ и техният човек на бъдещето Горбовски; после от Ефремов – Дар Ветер и Фай Родис от романите му за тъй далечното бъдно; ученият Симагин от трилогията на Вячеслав Рибаков (ей, да не се бърка с писателя реалист Анатолий Рибаков!)... Ще продължа моя почетен списък с Олми от „Вечност“ на Беър; с Тенайн, подвизаващ се в Стърджъновата новела „Вълшебниците от Ксанаду“; и с Безсмъртния на Зелазни... В този дух не бих желал да пропусна певицата Марта Матева, създадена от Величка Настрадинова.

П р о д ъ л ж е н и е т о ●● с л е д в а !

[alexandrit]

ОТ ВИСОКИ КУЛИ (2)

Александър: Ти имаш подчертан вкус към т.нар. езиково инженерство, чиито словосъчетания понякога са извънредно любопитни – да речем, заглавието ти „Мигновечност“. Искам сега да ни подбереш един букет от такива твои образци, става ли?

Атанас: Макар в Полуречника ми (попълван повече от 25 години) 600-те думи да са групирани по азбучен ред, всъщност те са от най-различни породи – пряко-сатирични, интелектуално-научни, гротесково-абсурдистки. Ето ви по няколко от трите упоменати вида.

А. Сатирични: бюрокраста, командиригент, безграмотане, кретендент, далаверност и накрая нещичко за нашего брата фантаста – въображаба.

Б. Интелектуални: сладкоумен, въобщество, антилигенция, анатематика, жертворчество, икономистика и демонокрация.

В. Абсурдистки: стоматологика, съоръженен, абракадарба, арбитурчин, възхимущение, организадник и чукундуравенство.

От дъжд на вятър от такива нà словеса съставям цветисти изречения.

Александър: Някои хора твърдят, че фантастична (като жанр де) поезия изобщо не съществува... докато противниците им са точно на обратното мнение. Ти как гледаш на този стихотворчески казус?

Атанас: Няма казус. Бъркотията идва от факта, че голямата поезия има изключително сродство с въображението. На подобен въпрос аз винаги отговарям с перифразата по Клаузевиц: „Фантастиката е продължение на поезията с други средства“. Стиховете „своеволно“ сглобяват късове от пространството и времето в съседни редове, без да им трябват звездолети и хрономашини – тоест без да се мотивират преходите и скоковете, както правят фантастите.

Моя любима поетеса е Емили Дикинсън и нейно стихотворение ще можете да прочетете в бъдещия ми роман – всеки ред е заглавие на една част от историята ми:

1. Аз обитавам Вероятността
2. По-хубава къща от Прозата
3. Със по-многобройни врати
4. И по-широки прозорци
5. Тук стаите са като кедри
6. А работата ми е тая
7. Да разперя тесните си ръце
8. И да прибера рая

Как би било възможно туй, ако фантастиката и поезията не представляваха някакво цяло?

Александър: Българският фантаст интересува ли се от своя народ, или минава встрани от болките и радостите му?

Атанас: Българският фантаст си е български фантаст, който пише на един много рядък език, и няма начин да бъде извън това. Аз лично имам най-малко текстове, посветени директно на нашенското, но мнозина талантливи БГ автори (като моя фаворит Николай Теллалов в четирилогията си „Пълноземие“ и в „10-9“) правят истински пробив в образа на ФАНТАСТИЧНИЯ българин. И тук не става дума за някой хумористичен „хомо потурус“, какъвто често рисуват родните ни сатирици, ами за действително ярък индивид – пряк участник в планетарни и космически събития. Силни пера в подобен аспект са Йоан Владимир и Андрея Илиев, повече обърнати към нашия фолклор.

●● Към предстоящия сборник, съставен от Атанас П. Славов „Фантастивал в Европолис“
(визитна картичка на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“).
Компютърната графика, разбира се, е дело на нашия юбиляр –

.

Александър: Кой е по-важен за тебе в сферата на фантастиката – светът на идеите или пък светът на човекознанието?

Атанас: Това е класически въпрос капан, съчинен в по-стари времена. В него под идеи се разбират научнофантастични измислици, а под човекознание – изследване на човешката душа и общественото поведение. На което и да даде предимство фантастът, винаги ще се изложи. Ако е първото, следва: „А-хаа, ти си технократ, не правиш литература“. Ако е второто: „Е, тогава защо не си обикновен писател реалист?!?“. Ала днес тези две насоки, противопоставени в двубой, все по-често се сливат по твърде интересен начин във фантастичната ни действителност... или поне за мен е така.

Разработката на идеите за човекознанието е едно от най-силните направления в Жанра и, бих казал, главно направление на търсене. Все повече фантасти разполагат в центъра на произведенията си модела на човешката личност в преобразяващия се свят. И на още повече хора им става ясно, че историческият човек се е изчерпал и при новите технологични възможности, които сам е създал, ще бъде принуден да се промени. Следователно основният въпрос е какво от себе си ще вземе по-нататък и какво ще захвърли насред бунището на историята. Да, бидейки територия на мисловния експеримент, фантастиката все по-страстно се занимава с този избор...

Дори във фентъзито, възникнало като ретро реакция на прогреса и повтарящо за хиляден път уютната черупка на феодализма, вече по-начесто се прави тъкмо това. Във вълшебствата на маговете все повече се виждат техно ограничения, закони и правила; в заклинанията все по-лесно разпознаваме работата с оперативни системи плюс визуални интерфейси, а безстрашните герои с мечове все по-активно решават реални социални проблеми или се изправят пред истински социални процеси... Така че отговорът ми в случая е – ИДЕИТЕ ЗА ЧОВЕКОЗНАНИЕТО са най-важни за мене.

Александър: Макар без класическите бои и палитра, в последно време ти се изявяваш и като художник на въображението. Любопитно ми е как и защо се стигна до подобна метаморфоза?

Атанас: Не храня претенции да съм художник в ортодоксалния смисъл на думата. Пък и ако ще ме наредят до множеството фабрикатори на неразбираеми кошмари, пълнещи модерните галерии – не бих искал. Казано просто, от години (докато чета литература или гледам кино) получавам свои виждания за облика на нещата, за скритата същност на света, букет от образи, за който нямах умения да го сторя видим за другите. Сега, с помощта на компютърни изразни средства, успях да постигна това и изпитвам голямо удоволствие да го споделям със себеподобните. На няколко изложби се убедих, че има немалко хора, възприемащи мирозданието по тоя начин.

Можете да се „докоснете“ до моите картини на интернетския адрес: http://fs.choveshkata.net/index.php/%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%9F._%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2.

На онези, които ще познаят фрактали в изходния материал на графиките ми и ще кажат: „Че той, компютърът де, си ги генерира самичък, за какъв автор говорим?!?“, ще отвърна с любимата поговорка на скулпторите: „Тя, статуята, си беше вътре в камъка, аз само махнах излишното...“. И аз така – картините си бяха вътре в хаотично генерираните фрактали, аз само махнах излишното. Е, и прибавих нужното :D.

Александър: Днес, след като успешно си прескочил бариерата на твоя 60-годишен юбилей, какви бъдещи планове градиш – в живота и в изкуството?

Атанас: Преди всичко трябва най-после да завърша поне първата част от моя роман, за който споменах по-горе. Работя над него повече от петнайсет години. По замисъл той ще представлява мащабна картина на всепланетните изменения при събуждането на колективния планетарен разум. Великолепна седморка от човешки съдби ще пронизва събитията. Всеки търси мястото си, а намира Цялото. Показват се стапянето на границите при познатия съвременен човек и издирването на новите закони, които оформят новите личности. Смърт на държавата; мъчителните уроци на истинската, ужасяваща свобода. Никой вече не може да живее по биологична инерция и следва да се научи... да се научи да разбира и избира.

Александър: Накрая искаш ли – на фона на все по-„хищните“ електронни медии – да очертаеш една прогноза за близкото бъдеще на отечествения ни фендъм, който обединява любителите на фантастиката?

Атанас: Тук всъщност няма нищо фантастично – то си е социален процес, но по отношение на такива процеси аз съм суров реалист. Навярно ще се задълбочава онова, което се случва с нашите клубове през последните десетина години: тоест увеличаване на процента фенове, които приемат фантастиката като средство за „кефене“ и се дразнят, когато някой твърди, че тя поставя Големите въпроси на изменящия се свят. Пазарът у нас е залят с четиво на бягството от действителността, внушаващо, че разумът е безпомощен срещу непреодолимата „тъмна природа на човека“, писано от талантливи литератори и поради което хипнотично-убедително – възможна е, виждате ли, само победа на егото или любовта и т. н.

Тази фантастика съответно формира своите привърженици. Вероятно българският фендъм окончателно ще изпадне до нивото на световния – конвенти, където главният гъдел е в това да си пиеш бирата със себеподобни четящи и „кефещи се“ от същите книги и герои. И да бъдеш скрит под полата на феодалната си баба... Иначе нито дума за реалния свят навън, за неговите разтърсващи изменения!

Кой знае, дано не съм прав.

Александър: Хм... Стари ми приятелю Атанасе, преди да се разделим по живо-по здраво, дали да не се изкефим на още един джин плюс салата от соеви кълнове?

Срещата осъществи: Александър КАРАПАНЧЕВ

● Първа публикация в:
Атанас П. Славов, Мигновечност. –
Разкази и новели. – София: Аргус, 2007 година

[alexandrit]

■ „Усещах се като звездолет някъде далеч, далеч...“

Преди броени месеци черната перла Карл Люис получи международното почетно звание „Легенда на атлетиката“. Може би ще дойде време за подобна титла и в нашия жанр. Тогава АЛФРЕД ВАН ВОГТ ще има достатъчно основания да бъде поне сред номинираните за „Легенда на фантастиката“ през това столетие. Писател с дръзко и неизтощимо въображение, създал обемисто творчество с не едно еталонно заглавие, „Гранд Мастър“ със завидно житейско и литературно дълголетие (роден е в Канада през 1912 година)… Нима е малко изреденото дотук? Нека прибавим още любовта на многобройните фенове по света, понеже те не забравят патриарха от „златното поколение“ американски фантасти. За да научим повече за този автор, публикуваме негово интервю, което е дал на Кристофър ЕВАНС.

– Господин Ван Вогт, кога за първи път се заинтересувахте от фантастика?

– Беше в началото на 20-те години. Тъкмо започвах да чета английското списание „Чамс“, където се печатаха доста странни ескизи за деца, които всеки ден отиват да учат на Марс. Сега ми се струва някак неестествена мисълта, че всички те са ходели по такъв начин на училище, но по онова време възприемах тая картина напълно нормално.

– През онзи период литературата на въображението се е намирала в депресия, нали?

– Истинска фантастика в САЩ нямаше, докато през април 1926 година Хюго Гернсбек не почна да издава своите „Амейзинг Сторис“. Аз почти веднага се зачетох в това списание и открих, че то е пълно с възхитителни произведения на куп таланти. Говоря за Едуард Елмър „Док“ Смит, да речем, чийто роман „Космическата чучулига“ с един скок разшири цялото пространство на жанра. Смятам, че неговата по-късна серия „Ленсмaните“ никога няма да бъде надмината. Знаете ли, той бе висококвалифициран учен, доктор по химия, който работеше на щат – ако щете, вярвайте! – във фабрика за пирожки. Когато правите храна в огромни количества, всичко трябва да е издържано на строго научно равнище. Е, „Док“ Смит беше човек, на когото можеха да прекъснат отпуската, за да определи защо прекрасното тесто се разваля. И той се трудеше така ден след ден, като същевременно пишеше своите изумителни книги.

– Разбира се, и други първокласни учени са опитвали перото си във фантастиката...

– Да, тази област ги привличаше. Във всеки случай притегателен център за тях бяха „Амейзинг Сторис“ през ранните години. После списанието беше продадено на нов издател, а пък редакторът, сменил Гернсбек, се оказа тъпанар. Щом казвам „тъпанар“, имам предвид, че той бе толкова глупав да не вярва в космическите полети! В резултат аз се разочаровах и дълго време изобщо не четях никакви фантазии.

– Отрекли сте се от любимото си „лакомство“?

– Кризата продължи чак до 1938 година, когато ми попадна брой от „Ъстаундинг Сайънс Фикшън“. Намерих го на една сергия за вестници и романчета. Лениво го прелистих без особена надежда, сетне подхванах разказа „Кой е там?“ от някой си Дон А. Стюарт. След като го изгълтах до половината, бръкнах в джоба си и купих списанието. Бях тъй въодушевен, че написах на редактора Джон Кембъл, поздравявайки го с публикуването на такива забележителни автори като този Д. А. Стюарт. Тогава действително не знаех, че това е псевдоним на самия Кембъл. Дори в послеписа предадох накратко идеята за собствен опус.

– И получихте ли отговор?

– Ако не ми бяха отвърнали на възторженото писъмце, моята кариера във фантастиката едва ли щеше да потръгне. Но Джон Кембъл излезе коректен и ми съобщи, че хрумването му е харесало, като предложи да го разгърна в разказ. Той завършваше с думите: „Уверен съм, че при вас се усеща някаква атмосфера“. Аз веднага се досетих какво подразбира маестрото, понеже от известно време вече давах някои неща от изповеден тип на списание „Тру Стори“.

– Ще ни разправите ли повечко за тоя ранен период от вашата биография?

– Тогава пишех разкази за обикновени хора, предимно жени, и поднесени от тяхната гледна точка. Да речем, първият текст, който продадох там, се наричаше „Аз съм живяла на улиците“. В него се говореше за девойка, изгонена от стаята си през годините на депресията. Наложило ѝ се да спи по градинските пейки. Всяко изречение в подобни творения трябваше да бъде емоционално наситено. Вие не можете да кажете: „Тя живееше в дом № 1234 на Браун Стрийт“, защото тази фраза звучи твърде сухо. Хватката бе да напишете: „Винаги, когато момичето си спомняше своята стаичка в дом № 1234 на Браун Стрийт, в очите му напираха сълзи.“ И със същия маниер – до края. Това ме накара да уча владеенето на думите, да използвам сбит, точен език. Разбира се, усвоената вече техника приложих и в опуса за Джон Кембъл. Озаглавих го „Гробницата на чудовището“.

– Цените ли го все още?

– Той и досега ми е от любимите работи. Там става въпрос за твар от друга вселена, която трябва да намери някого на Марс, за да ѝ отключи древния склеп-затвор. Налагаше се човекът да бъде математически образован, понеже шифърът на ключалката се основаваше на абсолютно просто число. Макар такова число всъщност да няма, аз по фантастичен начин го „изобретих“…

– Бяхте ли удивен, че харесаха разказа ви?

– Не, защото знаех: получило се е добре. Бях съчетал подходяща атмосфера с любопитна ситуация и поради някои лични съображения изпратих ръкописа, указвайки адреса на приятелката си. Ето че веднъж в 9 сутринта, когато още спях, тя ми позвъни. Каза, че „Гробницата“ е приета, дори има чек от редактора. Това беше велик момент при избора на моя път и не последният фактор да се оженим с Една Мейн Хъл.

– По-късно как се разви вашата кариера на фантаст?

– Първата ми по-голяма изява бе романът „Слен“. Написах го, докато работех към Департамента по национална отбрана в Отава през Втората световна война…

– Тази книга се занимава с мутанти, но също и с телепатия. Защо се насочихте към такива теми?

– Подир войната, и особено след като бе изпробвано атомното оръжие, се появиха доста разкази за промени от всякакъв вид. „Слен“ обаче беше сред „пионерите“, изцяло посветен на новите загадки, пък и излезе малко по-рано. Аз измислих Хомо сапиенс с различен мозък, двойно сърце и правдоподобни телепатически способности. В последна сметка романът се превърна в нещо като класика. Просто хората „кълвяха“ на обещаните мутанти, които ги превъзхождат умствено, ала се оказват разколници и попадат под ударите на безмилостно преследване. Навярно тук трябва да добавя, че по онова време започнах да строя сюжети, използвайки т.нар. от мен сънотворен метод.

– Ще го обясните ли по-подробно?

– Аз нарочно се опитвах да проверя: не мога ли да прехвана някакъв материал от нощното подсъзнание, защото винаги съм усещал, че в него се крият невероятни запаси от творческа активност. Уви, сутрин ние страдаме от съдбовна амнезия, тоест разбираме, че сме загубили нещо интересно, посетило ни в леглото. Затова реших да се будя на всеки час и половина, ловейки съня, така да се каже, в действие. Много забавно е, че неотдавна учените са установили – на мозъка ни е присъщ ритмичен цикъл, при който съновиденията следват през 90-минутни интервали. Ето че по странен начин се оказах пионер и в тази област.

– Когато започнахте да изпробвате своя метод, той донесе ли плодове?

– Ще ви дам характерен пример. Харлан Елисън, когото критиците наричат „черния звяр на американската фантастика“, ме помоли да напишем заедно разказ за сборника „Партньори по чудо“. Предложи ми да съчиня началото, средата и края, а после той ще запълни междинните пропуски. Така Харлан довършваше за тая си антология творбите на 14 автори. Попитах го дали има заглавие за мен. „О, да – отвърна, – то съвсем наскоро ми хрумна. Докато бях на конгреса в Сейнт Луис, чух да казват: „Някои асансьори в хотелите се обслужват от хора оператори.“ Определението ме заинтригува и без усилие го запомних…“ Съгласих се, че това „Хора оператори“ е направо превъзходно заглавие и му обещах някога да го използвам.

– Е, сдържахте ли думата си?

– Още през същата нощ, събудил се след първите 90 минути, аз се замислих какво всъщност означава подхвърленото ми от Харлан название. После отново съм заспал. Минаха няколко нощи като тази, сетне изведнъж се стреснах насред кошмарен чувствен сън. Усещах се като звездолет някъде далеч, далеч в пространството – и то, забележете, с един човек на борда. Интересно, нали? Бързо оформих цяла поредица от други впечатления. Тук се включваше идеята, че самият звездолет изпълнява ролята на началство, а космонавтът е просто негов обслужващ персонал въпреки волята си. От всичко това се роди разказ, който продължавам да харесвам. Естествено, че го озаглавих „Човекът оператор“.

– Господин Ван Вогт, и вашата съпруга пише фантастика. Понякога не възникват ли проблеми между вас?

– Не, в случая става дума за преимущество, защото тя може винаги да ме попита как преценявам нейните работи на всеки етап. С мен се получава абсолютно същото. Жена ми се труди много бавно и предпочита творбата да бъде цялостно обмислена, преди да я напише. Виж, това не е моят метод. Аз съчинявам епизод оттук, сценка – оттам. Така, да речем, съм придвижвал и по пет романа успоредно. Бях способен да отделям четири часа дневно за книгата, която трябваше да бъде завършена първа, но после се изхитрях да „открадна“ час-два за всяка от другите в чекмеджетата ми. Навремето по такъв начин пуснах цяла серия романи, които бяха приети достатъчно добре от публиката.

Бележка и превод: Александър КАРАПАНЧЕВ

■ Първа публикация в: Алфред ван Вогт. Космически хищници. – Роман. – Библиотека „Ф а н т а с т и к а“ № 033. – София: Аргус, 1998.

[alexandrit]

Светослав Николов: ЧОВЕЧЕСТВОТО СИЛНО,
ПОЧТИ ДО КРЯСЪК, СЕ НУЖДАЕ ОТ ПОЗИТИВНА ИДЕЯ

◄ Интервюто взе: Стефан КРЪСТЕВ

Светослав Николов е роден през 1952 г. в гр. София. Завършил е българска филология в Софийския университет. Работил е като редактор във в-к „Средношколско знаме“, издателство „Ролис“ и издателство „Орфия“. Един от основателите на издателство „Аргус“. Още биографични данни тук – http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2.

Със Светослав Николов разговаряме за книгата му „Достигане на езерото“. В интервюто авторът отговаря и на въпроси, които са цитати от нея, извадени от контекста. Светослав Николов е отговорил на тях в творбата си, както и на още много, но необикновената книга, наречена от самия него „роман от чекмеджето“, предизвиква да се говори още и още… И така:

– „Право да руши според мен имаше само този, който вече носи в ума си чертежите на новата сграда… Ще успеем ли да превърнем взрива в светлина тъй, както се готвим да пожертваме светлината заради взрива? “
– Ще започна малко по-отдалеч. „Достигане на езерото“ не беше писана „за чекмеджето“, после се озова там. Тоест с почти десетгодишния си редакторски и журналистически опит, който тогава имах, аз смятах, че тя може да види бял свят. Иначе едва ли щях да правя опити да я „обнародвам“… Опити, които продължиха без успех и след отхвърлянето ѝ от издателство „Народна младеж“. Не съм бил чак толкова наивен, за да смятам, че с открито дисидентски послания издаването на романа по онова време би било възможно. Само че „зоната на гравитационна аномалия“ ми даваше прекрасна възможност за манипулации. Изваден от контекста, горният цитат наистина звучи страховито. Но той всъщност представлява една манипулация на „президента Имаретски“ спрямо идеята на друго действащо лице. Манипулации, които той е принуден да извършва непрекъснато за „опазването на пътя към чудото“.

– „ – … за онова бъдеще, когато всичко ще бъде по-съвършено и по-истинско. Но не по-малко сложно, разбира се! Или вие не смятате, че реалните трудности са по-сложни за разрешаване от която и да е фалшива дилема?“
И понеже този въпрос е риторичен, ще добавя своя. Много ли са хората днес, които мислят така – че фалшивите дилеми са по-трудни за разрешаване от реалните трудности? Не се ли бяга твърде много в измислени проблеми?
– Фалшивите дилеми и проблеми водят до фалшиви решения. Тоест те не решават нищо, защото фалшът има ужасната способност да се възпроизвежда, добивайки все по-гротескови форми, докато не достигне до абсурд и насилие. Не е редно да го казвам аз, но исках точно това да е идейната основа на романа.

– „Защо ни е светът, какъвто е, щом можем да го имаме такъв, какъвто го поискаме?“
Наистина: защо! И възможно ли е изобщо да имаме поискания свят, или само се заблуждаваме?
– Този цитат е не само част от въжделенията на симпатичния смахнат идалго Дон Кихот, а и мечтата на всеки диктатор. Това, разбира се, е невъзможна мечта, но заради нея са избухвали войни и революции. Аз обаче не обичам революциите (с изключение може би на сексуалната през 60-те години на миналия век и информационно-технологичната малко по-късно), както и войните, като „не обичам“ е възможно най-меко казано… Революциите са насилствено и преждевременно налагане на нещо, чието време още не е дошло. Неслучайно след повечето от тях има реставрация, връщане назад. Английската, Френската, „Великата Октомврийска“… Някой ги беше нарекъл „локомотивите на историята“, но жалко за онези милиони човешки същества, които не са успели да се спасят от връхлитащия ги локомотив!

– „Сигурно е много трудно да живееш така, дирейки непрестанно доказателства за онова, което виждат очите ти? Но трябва ли?“
– Ще отговоря, като продължа цитираното от теб: „Честна дума, за мен въпросът стои другояче. Всичко е истина. И в най-голямата лъжа, и в най-долното лицемерие се съдържа също толкова истина за живота, колкото и в най-искреното любовно признание. Важното е друго – не бива да се разочароваме от хората, да намразваме хората заради нея. Защото тя винаги е по-високо или по-далече… Във всеки случай – някъде извън нас самите, извън отделния индивид и дори извън вида като цяло. Не си ли съгласен? Знаем ли ние самите защо съществуваме, какво в предназначението ни, или можем само да строим различни догадки за това? Докато един случаен полъх на съдбовен вятър не събори картонените ни кули…“.

– Мога да извадя още цял куп цитати. И ще ми е удоволствие. Това е и моята тренировка за изостряне на фразата, за увеличаване на силата ѝ, което намирам за особено важно в съвременната литература. Стремя се да откривам най-силно звучащото във всеки филм, който гледам, или в книга, която чета. А ти имал ли си някакво конкретно упражнение за постигане на тази сила на фразата?
– Автогенен тренинг с изчистване на съзнанието преди писане и ърл грей по време на самото него… Както и честно, лишено от каквито и да са страхове и застраховки, отношение към работата със словото. Ако говорим по-наукообразно, процесът на създаване и възприемане на литературното произведение е най-сложен в сравнение с другите изкуства. Той, така поне сме учили в Университета, преминава през цели четири етапа. Първо – пишещият е емоциран (вдъхновен) от някаква идея. Второ – той търси изразни средства: образи, метафори, ритъм, сюжет и т.н., с които да предаде тази идея. Трето – читателят възприема написаното със сетивата и разума си. Четвърто – той възпроизвежда по свой начин емоциите и мислите, които авторът иска да му предаде… Не е просто, нали?

– Книгата ти е била дълго лишена от правото да види бял свят. Губил ли си понякога надеждите си, свързани с нея?
– След като разбрах, че книгата няма да бъде издадена, аз полека-лека започнах да забравям за нея. Ръкописа го бяха прочели десетина приятели, мненията им като че ли ми бяха достатъчни… Спомням си например, че художникът Андрей Даниел, с когото бяхме съученици, ми каза: „Дори и никога да не види бял свят, за теб тази книга е незаменима школа“. Точно така си беше! Представи си почти всеки ден в продължение на три-четири години да отделяш по няколко часа за професор Серафимов и възпитаниците му… Тук е мястото да отбележа, че в самия процес на творческо писане има една с нищо несравнима дрога – тази на създаването. Не знам дали всички награди и почести на света могат да се сравняват с нея! Поне на мен тя напълно ми стигаше. Десет години активно работих като издател и нито веднъж не ме изкуши мисълта да предложа романа за отпечатване. Смятах, че е остарял, че е свързан с друга действителност, че е прекалено политизиран… И тогава, в началото на новия век, се случи нещо неочаквано! Някои от хората, които бяха чели ръкописа, започнаха да питат за него. В смисъл – пазя ли го, имам ли го в електронен вид, кога най-сетне ще го публикувам… Пазех го, разбира се, нямах го, както можеше да се очаква, в електронен вид, а за издаване изобщо не бях мислил. Но най-учудващото беше, че след почти две бурни десетилетия някой си спомняше за него! Докато го вкарвах в паметта на лаптопа, редакторските ми ръце и очи настояваха да го пипна тук-там, да го „преработя“… Е, устоях и на това изкушение. „Пипнех“ ли го, съзнавах това, щеше да стане по-четивен, по-лесно смилаем. Но нямаше да бъде същият. И може би част от тази енергия на фразата, за която ти спомена по-горе, щеше да изчезне.

– Как виждаш бъдещето, кой е най-големият риск за човечеството?
– Ще ти призная, че особено напоследък много мисля по тези два въпроса, които според мен са дълбоко свързани. Човечеството силно, почти до крясък, се нуждае от позитивна идея за своето бъдеще. Нека веднага да напомня, че едва ли не до края на миналия век такава идея съществуваше, но тъй като беше утопична и свързана с насилие, тя постепенно се деформира и отмря. Това беше исторически необходимо, както и в известна степен вредно, защото всяка идея ражда контраидеи, тоест кара умните глави да работят. Сега е ясно, че ресурсите на Земята са недостатъчни за осъществяване на Великия Комунистически Принцип „От всеки според способностите, всекиму според потребностите“. Какво да правим тогава? Да тръгнем по пътя на Малтус? Не е ли това най-прекият път към себеунищожението? Реших, че първото, което трябва да направим, е да се измъкнем от зоната на въпросите и да потърсим отговори. Така постепенно стигнах до формулирането на седем постулата, които нарекох „Свръхзаконът на седемте „А“. Свръхзакон, защото стои над идеологии, концепции, конституции и т.н. А пък „А“, защото и седемте започват с тази буква. Не очаквай от мен да ти ги спусна, както Бог е дал скрижалите на Моисей! Рано е още, но може би скоро ще прочетеш нещо мое по темата. А като жокер, ето думите, с които тези постулати започват: Абсурд, Алчност, Агресия, Амбиция, Алтернативи, Авторитет, Абсолют… Не ме ли е страх, че някой може да ми „открадне“ идеята? Ни най-малко! Ако успее да формулира постулатите по-добре от мен, аз ще съм първият, който ще го последва. Както ти си първият, на когото казвам всичко това.

– Трансхуманизмът. По-скоро риск ли е, или по-скоро някаква надежда за по-добър живот?
– Разбирам защо ми задаваш този доста труден въпрос… Апаратът на професор Серафимов, емотронът, има нещо общо с това интелектуално движение. Ако съдим по случващото се в романа, трансхуманизмът, симбиозата между човек и изкуствен интелект, е по-скоро риск. Но тъй или иначе човечеството от десетилетия върви по този път. Проблемът е може ли с помощта на технологиите да бъдат увеличени човешките възможности – физически, интелектуални и т.н., без това да доведе до промяна на съзнанието и отношенията „човек – машина“. Да, мислеща, но все пак (или все още) машина. Спомням си един разказ, в който създателите на някакъв суперкомпютър му задават сакралния въпрос „Има ли Бог?“. Отговорът е: „ВЕЧЕ има“…

– Космосът? Това ли е последната граница?
– Изкушавам се да ти отговоря с цитат от моя разказ „Мьобиусова повърхност“:
„Ако тази красота, която виждате, ви очарова дотолкова, че неволно ви кара да мислите за съществуването на още по-красиви неща, то представяте ли си каква ще е мощта на красотата, до която все още не сте достигнали дори в най-красивите си видения?
Ако чувствеността и мъдростта, на които сте свидетел, ви вдъхват страхопочитание и възхита пред човешкия ум, то можете ли поне за миг да доловите дълбочината на онези чувственост и мъдрост, пред които и въображението ви все още е безпомощно?
Ако видимата сила ви изпълва с трепет и надежда за съществуването на несравнимо по-съвършени нейни прояви, то разбирате ли колко могъща трябва да е онази сила, за която още нямате дори понятие?“.

– Наскоро попаднах на този твой материал: „КОЙ Е ИСТИНСКИЯТ „АРГУС“? (Един закъснял, но необходим отговор)“ [http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=46663&rb_v=viewtopic#p46663].
По принцип тежко понасям конфликтите между творци, но в този имаше нещо хубаво – от отговора ти научих някои подробности за българската фантастика, които ми се губеха. Имаш впечатления и много да разказваш. Мислил ли си за книга по история на българската фантастика?
– Въпреки че дипломната ми работа беше върху проблеми в съвременната българска фантастика, никога не съм мислил за такава книга и въобще не се чувствам подготвен за подобно начинание.

– Какво мислиш за електронните и хартиените издания?
– Преди няколко години една студентка в Университета по библиотекознание и информационни технологии сподели с мен, че според прогноза на Римския клуб последната хартиена книга в света щяла да бъде издадена през 2050 година. Поне така им били казали… Това толкова силно ме впечатли, че дори написах разказ на тази тема – „Билет за подземната железница“ *. Дано тази прогноза никога не се сбъдне! Въпреки че електронните издания имат своите предимства като компактност, мобилност, екологичност, по-ниска цена и т.н., за мен усещането да държа в ръце хартиена книга, при това не съвсем нова, а леко употребявана, е неповторимо!

И з т о ч н и к : http://bgsever.info/prepress/?p=38250
_______________________
* Можете да го прочетете ей тук – https://fakel.bg/index.php?t=6175. (Б. ред.)

[alexandrit]

Б. alex. Едва ли ще сбъркаме, ако кажем, че
през последните години на ХХ век художникът
Пламен Аврамов се наложи като най-добрия българ-
ски оформител и шрифтописец в света на въображението.


СЪВЪРШЕНСТВОТО Е МЯРАТА

◄ КАКВО Е ВТЪКАНО В ИДЕЯТА
ЗА ГРАФИЧНОТО ОФОРМЛЕНИЕ НА „ДАР“

Новият графичен облик на вестник „Д а р“ бе поводът да се срещнем с неговия създател, художника Пламен АВРАМОВ. Ето как протече нашият разговор:

– Пламене, когато линията, знакът, детайлът са така изчистени, че напълно хармонират със замисъла, може да се каже, че в тях вече се оглежда съвършенството...
– Съвършенството е недосегаемо, то е Божественото и аз винаги съм го асоциирал с мярата. И към нея трябва да се стремим постоянно, без гръмки думи. Винаги ме е привличало да надниквам в секретите на хармонията, характерна за стила на известните школи от древността: египетската, критската, елинската, предколумбовата и пр. Отдавна ме интересува човекът като космос, като единна система, без чиято нравственост истинската хармония е невъзможна. Построявах си различни системи за усещане на хармонията. Много ми помогна в тази насока запознаването с източната философия и нейната ценностна пирамида.

– Кое по-точно те привлича?
– Подходът към човека. Когато ние се оплакваме и проклинаме кризата, Изтокът пита: умеете ли да се радвате на препятствията? Та нали всяко едно препятствие е заредено с нова еволюционна възможност?

– Зная, че имаш различни интереси. Сред тях кое надделява? Може би все пак художникът?
– Не се смятам за художник, макар че рисувам, откакто се помня. Запознат съм с математиката, но не се смятам за математик. Отдавна се занимавам с елементарните частици, обаче не се считам за физик. Същото е и с философията, религията, древната история или изкуството. Всичко на този свят е важно. Египтяните например не са правили разлика между себе си и животните. Въобще идеята за ЕДИННОТО прозира навсякъде. Винаги ме е интересувала земята като повърхност и нейното въздействие от плоскостта към планините, а водата – от повърхността към дълбините.



Повече за и от Пламен Аврамов ей тук – http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9F%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD_%D0%90%D0%B2%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%B2.

– Само като че ли ние, хората, предпочитаме да се делим и правим титанични усилия за това.
– И напразно, защото в същността си не сме различни. Как може например руснакът Николай Рьорих да почувства Хималаите като индиец? Не са различни и религиите, защото коренът им е един и същ.
Вече усещаме, че триизмеримият ни свят е отеснял за обяснението на някои факти. Опитваме се да си пробием път към четвъртото измерение и го търсим някъде навън, а не навътре. Пътят ни е един – „нагоре към върха на корена“, както го каза в един стих Блага Димитрова.

– Ти си график по образование и оттам ли идва интересът ти към шрифта, знака?
– Знакът е бит информация за вселената и в него може да се събере всичко, както например в чистия йероглиф. В този смисъл човекът е също знак на вселената.
А към магията на шрифта, и по-специално към буквата на глаголицата, ме тласна случаят. През 1977 г. участвах с колектив в украсата на столицата по случай 24 май. Та оттам започна всичко. След това работих по оформлението на списанието „ФЕП“, на вестника „Фантастика, евристика, прогностика“ и по-малко известното списание за чужбина „Орфия“. И добих професионален опит. Така че, когато ми предложи да направя ново графично оформление на вестник „Дар“, вече бях подготвен и идеята ми се роди спонтанно.

– Разкажи по-подробно за тази идея и въобще за подхода ти. Графиката на вестника, предложена от теб, ме изненада, пък сигурно и читателите.
– Представих си веднага гладката повърхност на езеро и го асоциирах със задачата на вестника да успокоява, изсветлява човека в нашето наситено с бури време. Отгоре, на повърхността, е цветето лотос, символ на духовността, което се стреми нагоре, към небето и което се поднася на читателите. Надолу е кристалната водна маса – текстът на страницата, за да се стигне до дъното, земята, корена, където са другите ценности. Горе и долу, небе и земя – те са свързани с една ос така, че страницата се крепи по вертикала.
Но ако бъда по-точен – в основата са залегнали системата Йога и нейният символ – човекът, седнал в позата „лотос“. Долу е знакът, първата чакра муладхара, която е квадрат и символизира елемента земя. Горе е седмата чакра – сахасрара, хилядолистният лотос или главата на вестника. Четейки, читателят медитира в тази поза. Силата на змията, символ и на мъдростта, кундалини, се издига нагоре по гръбначния стълб – това са заглавията на материалите, които в същото време се оглеждат в дъното. Трите букви на „ДАР“ са и символ на триединството като космологично понятие, обобщено като минало, настояще и бъдеще. Рисунъкът на „ДАР“ е намерен с 38 фокусирани дъги и толкова точки, базиращи се върху златното сечение като динамична категория. Работата много ми допадна, както и тематиката на вестника, в която съм потопен от десетилетия. Така че благодаря на „Дар“, че ми даде тази възможност.

– И аз ти благодаря. За всичко.

Разговаря: Алексей СКВОРЦОВ

Първа публикация във: вестник „Д а р“, брой 1 от 1991 година

оооооооооооооооооооооооо

Още едно интервю с Пламен Аврамов – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=46243&rb_v=viewtopic#p46243.

[alexandrit]

Отдавна се издирваше точната рождена дата на Ненко Сейменлийски (? – 1992) и ето че тези дни я научихме от сигурен източник: 4 февруари 1947 година *. И макар да сме пропуснали да отбележим 70-летието му, сега ще потърсим частичен реванш чрез очерка по-долу:


■ Наталия МАРИНОВА

ПОМЕН ЗА НЕНКО

КОГАТО МИ ПРЕДЛОЖИХА да напиша материал за Ненко Сейменлийски, първия председател на клуба „Ефремов“, аз се съгласих, без много-много да умувам за евентуални подводни камъни. Бях във ваканция, а и като повечето младежи разчитах на услугите на интернет, макар отдавна да бях проумяла, че днешната ни журналистика става все по-кабинетна и все по-отдалечена от живите събития по света.

За жалост, в Уикипедията на българската фантастика, сякаш от кумова срама, бяха окачени едва десетина реда за моя обект. Тогава аз отидох в клуба „Ефремов“ и оттам ме насочиха към Александър Карапанчев: той бил не само от старите „клубни кучета“, ами и бил правил някога интервю с Ненко. Реших, че това е наистина важно и трябва да се добера до този техен разговор, който, досущ като консерва на бог Хронос, ще пази нещо от вкуса на онези времена.

В бележника си бях записала, че Ненко Сейменлийски се ражда през 1947 или 1948, а пък почива през 1992 г. Икономист по образование и журналист по професия, той е няколко години кореспондент на вестник „Работническо дело“ в Англия. Има особено важен принос за социализацията на клубното движение у нас и за създаването на „Ф Е П“ – първото ни профилирано списание за фантастика... Сухо, брей! Сухо до немай-къде, нали?

Малко по-късно с Ал. К. си разменихме една дузина имейли. Той ту искаше да добави шепа въвеждащи изречения към интервюто, ту обещаваше, че ще даде авторски послеслов към него или смяташе да съкращава някакви там „амортизирани словца и може би пасажи“... Накрая цялата тая история взе да ме дразни, изтървах си нервите и му писах да престане с тези оруеловщини. Нима Ненко не заслужава да бъде извикан от небитието като реален човек с реалните му думи, произнесени в реално време и пространство?

Ето че изтекоха две седмици без никакъв отговор и аз тъкмо бях вдигнала ръце, когато пристигна сканираното интервю с Ненко Сейменлийски, отпечатано преди 22 (!) години във вече несъществуващото списание „Криле“. Заглавието му – „Фантастиката е „фронтова линия“ – ми прозвуча някак претенциозно, но после побързах да навляза в координатната система на този разговор. Както твърдеше сам Александър Карапанчев, целият текст е възпроизведен без грам съкращения, така че от консервата на бог Хронос не липсва нито трохичка.

Разбира се, аз тръгнах на пътешествие от първия въпрос към Ненко:

– Вие се занимавате с научна фантастика вече четвърт век. Кое ви задържа толкова дълго в тази област?

– Да се занимаваш с фантастика може би означава да пишеш фантастични произведения. Никога не съм писал такива, кой знае, навярно един ден и това ще стане. Бях около 15-годишен, когато моят приятел Вили Кавалджиев, с когото се опитвахме да създадем рок група, ми даде съветски сборник с фантастика – бях спечелен завинаги. Какво се случи: дали исках да продължа илюзиите на детството, или пожелах да се измъкна от сивотата на всекидневието? Не, не, онези, които ме познават, ще потвърдят, че не съм беглец от действителността. Напротив, още тогава фантастичната литература изостри социалните ми сетива, политизира мисленето ми, откъсна ме от баналното и ме насочи към глобалното, космическото.

Какво ще рече да чувстваш, че си част от космическия разум? Това те прави обществено активен, съвсем друга е твоята „камбанария“, откъдето анализираш проблемите. Фантастиката всъщност ме насочи и към моята професия. Журналистът международник всекичасно мери пулса на планетата, съпричастен е към съдбините на човечеството. Многообразието от варианти, което предлага фантастичният жанр при решаването на един или друг глобален проблем, при развитието на една или друга обществено-икономическа система, е неизразимо ценно за журналиста, който не се задоволява само да бъде хроникьор на събитията.

– Смятате ли, че нещо от света на фантастиката влиза в понятието „обща култура“?

– „Обща култура“ ли? Дали тук е достатъчно да имаш знания и интереси в различни области на изкуството и науката, за да си на ниво при светски разговори? Подобна „обща култура“ е притежавал и оня нацистки палач, който се е наслаждавал на колекцията си от заграбени шедьоври и е заглушавал с музика на Вагнер писъците от газовите камери. Според мен „общата култура“ няма никаква стойност, ако в нея липсва нравствената култура. Фантастиката в това отношение играе незаменима роля. # Освободена от задръжките на „конвенционалната“ литература, тя поставя човека в такива екстремални условия, където най-добре проличава неговата нравственост. Във „Великия пръстен“ на космическия разум няма място за жестокост, егоизъм, властолюбие, шовинизъм, расизъм, фашизъм. В този смисъл въздействието на фантастичното изкуство върху съзнанието на младите хора е огромно, в което успях да се убедя през последните 25 години. # **

– Вярвате ли, че фантастиката е способна да ни помага във всекидневния живот? А замисляте ли се над връзката ѝ с научно-техническата революция?

– Във всекидневната възпитателна и идеологическа работа фантастиката няма съперник. Може да се случи така, че младият човек да се размине с яркия пример, с идеала, който би искал да следва. Дори нещо повече – често пъти примерите разочароват, грубото интересчийство и материализъм, вещоманията, формализмът и разликата между думите и делата отблъскват и създават на свой ред еснафи и потребители. Необходим е мъничко идеализъм, какво лошо има в това? Та нима не са били идеалисти първооснователите на социализма у нас? Баща ми ми е разказвал как като политзатворници в Сливенския затвор са чели на глас фантастичния роман „Аелита“ на Алексей Толстой и са мечтали за бъдещето, даже негов другар е кръстил дъщеря си Аелита. Всяко време се нуждае от високи пориви, нашето – не по-малко от времето на бащите ни.

В сегашната епоха на бурен научно-технически прогрес, на дълбоко преустройство в битието и съзнанието на хората човек може да загуби ориентири, да обърка ценностите, да попадне в плен на технократизма и тясната специализация. Фантастиката дава онази спасителна доза идеализъм, която „очовечава“ творците на научно-техническия век, посочва им цели и ги предупреждава за трудностите и опасностите по пътя към тяхното постигане. Необходимо ли е да припомням всички злини, за които ни е алармирала фантастичната литература: атомната бомба, екологичната криза, демографския проблем, фашизма? Ако човечеството се бе вслушало... Всъщност това е, което ме задържа толкова дълго в орбитата на фантастиката – не да пиша, но да общувам със съмишленици, да разменяме идеи, да извадим този жанр от „гетото“ на детското и приключенското четиво (изобщо не ги подценявам!) и да го поставим сред най-ефективните оръжия в борбата за умовете и сърцата на хората!

Така възникнаха първите клубове по фантастика и прогностика у нас. Те не са литературни кръжоци, а уникална форма на младежка самодейност, интегрираща в себе си науката и изкуството в силна сплав от комунистическа идейност и убеденост, нравственост, здрави художествени критерии, идеализъм, съпричастност към проблемите на планетата. И друго – не става дума за някакви отвлечени фантазьори. Става дума за реалисти, твърдо стъпили на земята, чиято вяра в комунистическото бъдеще на човечеството им дава сили при полагането на неговите основи днес.

П р о д ъ л ж е н и е т о ■ с л е д в а!

______________________
* Датата ни я съобщи известният деец на фендъма, журналист, библиограф и колекционер Тодор Ялъмов, който поддържа връзка с близки роднини на Ненко Сейменлийски. – Б. авт.

** Пасажите, оградени с този знак, са били съкратени от редакцията на самото списание „Криле“. Дали заради липса на място в 80-страничния му брой, или заради липси от по-друго естество, ето въпрос пред днешните читатели... – Б. авт.

[alexandrit]

ПОМЕН ЗА НЕНКО [2]

# – „Нация, която не се грижи за своята фантастика, не се грижи за своето бъдеще.“ Как ще коментирате тази мисъл на бележития съветски писател Иван Ефремов? И какви грижи за научната фантастика се полагат в България? Липсва ли нещо?

– Цитираната ярка мисъл е пример за предупрежденията, които ни отправят фантастите. Тук е мястото да кажа, че Иван Ефремов неслучайно е патрон на нашия клуб – идеите, почерпени от произведенията му, до голяма степен ни направиха обществено активни. Наистина възможно ли е да се развива едно такова значимо явление като фантастиката без никакви грижи от страна на обществото? Докато по света съществуват специализирани издателства и списания, свикват се национални и международни срещи, организират се фестивали на фантастичното кино и изложби на фантастичната живопис, въведени са специални дисциплини в университетите и предмет „Фантастика“ в училищата, ние все още гледаме със снизхождение на българския опит в тая насока: „Момчета, имаме да решаваме къде по-реални проблеми...“.

А не е ли особено реален проблемът за нравствените качества на младия българин, този, който трябва да строи комунистическото общество? Сухите лекции и спецсеминари очевидно не постигат желания ефект. Въпреки това в момента само един фантаст – Любен Дилов, е член на Съюза на българските писатели и от по-младите автори се очаква да се извисят поне до равнището на Рей Бредбъри или братя Стругацки, за да бъдат признати. В същото време – нека го кажем – мнозина млади литератори реалисти с посредствени възможности станаха членове на писателския съюз, от тях не се иска равнището на Достоевски и Вазов. Не съм съгласен и с противоположната крайност: поради явно печелившите резултати да се издава фантастика със съмнителни художествени качества. Това ми напомня за друг ро̀ден въпрос. В издателствата, които предлагат фантастична литература, често с нея се занимават отделите за детско-юношески или научнопопулярни книги. Редакторите тук много рядко познават развитието на световната и българската фантастика, нямат критерии и действат по принципа „каквото ни предложат преводачите“.

Излиза, че у нас нещата са оставени на собствения си ход, който се поддържа благодарение на шепа ентусиасти като Любен Дилов, Елка Константинова, Агоп Мелконян, Асен Милчев. Клубовете по фантастика, евристика и прогностика засега са изключени от въздействие върху този процес. А че специални грижи са нужни – всеки го казва. Как без специални грижи щяхме да завоюваме успехите в художествената гимнастика или във вдигането на тежести? Какво по-конкретно е необходимо за развитието на националната ни фантастика? Според моето твърдо убеждение: първо – създаване на специализирано научнофантастично списание, и второ – укрепване и издигане на по-високо организационно ниво на Движението на клубовете по фантастика, евристика и прогностика в страната. #



– Мислите ли, че скоро в България ще има такова профилирано списание, за чието реализиране вие лично посветихте доста години и сили? И желано ли е то, особено от нашата младеж?

– Когато читателите разгръщат тая книжка на „Криле“, твърде вероятно е вече да съществува редакция, която да подготвя първите експериментални броеве на новото списание „Ф Е П“ („Фантастика, евристика, прогностика“). Трябва да подчертая, че то ще е възможно благодарение на пълното разбиране, подкрепа и съдействие на Димитровския комсомол. Наистина трайно и дълбоко е значението на Писмото на другаря Тодор Живков до ЦК на ДКМС по проблемите на младежта. В духа на партийната повеля – съобразяване с интересите и желанията на младите хора, задоволяване на новите потребности, предимно в духовната сфера, бързо преустройство на методическата и възпитателната работа в съответствие с измененията, предизвикани от научно-техническата революция и общественото развитие. Всичко това стоеше зад решението на Комсомола да подкрепи инициативата ни и да осигури материалните предпоставки за нейното осъществяване.

Сега остава най-важното и може би най-трудното – да създадем ново във всяко отношение, и като съдържание, и като графично оформление списание, което да запълни вакуума в нашата култура, да „отгледа“ ново поколение писатели фантасти, за да издигнем равнището на националната фантастика и дадем духовна храна на творците на научно-техническия прогрес.

– Явно вие считате фантастиката за силно идеологическо оръжие. Ще ви помоля по-подробно да се спрете върху неговия „калибър“ и въздействие.

– Според мен фантастиката е „фронтовата линия“ на идеологическия сблъсък между двете обществено-икономически системи на Земята. Ние знаем, че сме прави, че бъдещето ще бъде комунистическо, ала достатъчно ли е това? Как да пропагандираме своите идеи така, че да ни повярват не само тези, които идейно са с нас, но и онези, които са против нас? Ние сме могъщи с идеите си и трябва да използваме всички възможни средства, за да ги разпространяваме.

Нагледен пример колко ловко може да се „впряга“ научната фантастика, за съжаление против нас, бе филмовата поредица „Междузвездни войни“. Средният американец по-лесно преглътна Инициативата за стратегическа отбрана, след като се бе наслаждавал на тия майсторски направени филми. Днес за него „звездните войни“ са нещо като Дивия запад, пренесен в Космоса, без да го тревожат фаталните последици от една истинска подобна война. Тъй че на „фронтовата линия“ се разгаря ожесточена борба и ще победи онази система, в чието бъдеще са повярвали хората, защото само човекът, който вярва, е готов да се бори за тържеството на комунизма. Затова и на социалистическата фантастика се пада много отговорна задача – умело да приобщава към нашите идеи, и е непростимо по-нататъшното подценяване на нейната огромна сила на внушение.

– Вие бяхте пет години кореспондент на вестник „Работническо дело“ в Лондон. Преди да се разделим с читателите, ще споделите ли някои по-интересни впечатления за фантастиката в Англия?

– В развития капиталистически свят всичко, което се търси, означава добър бизнес. В Англия има специализирано издателство „Голанц“. То спечели наградата на Европейското общество по научна фантастика за 1986 година. Има специализирани за фантастична литература книжарници, наречени „Андромеда“ и „Те бяха смугли и златооки“ (по името на разказ от Рей Бредбъри). Започна да излиза и ново научнофантастично списание „Интeрзон“. Изглежда, че това е станало възможно, понеже доскоро американските списания държаха абсолютен монопол.

Трудно е човек да се ориентира сред океана от фантастика, защото в един „кюп“ са влезли и романите на ужасите, и приказно-героическите романи за средновековни юнаци и магьосници, и комиксите за възрастни от течението „хеви метъл“. На помощ в изобилието с твърде съмнителни качества идват рецензиите в такива вестници като „Таймс“, „Гардиън“, „Дейли телеграф“ – тежката артилерия на английския печат. Любителите на фантастиката са изградили своя организация – Британската асоциация по научна фантастика, и неколцина ентусиасти развиват оживена дейност, разпространявайки срещу заплащане най-различни любителски материали на циклостил. Асоциацията е регистрирана като дружество с ограничена отговорност, както се изисква от местните закони, и полага отчаяни усилия да „върже“ годишния баланс.

Аз разговарях с председателя на тази организация. Разправих му за нашето движение, за целите, които си поставяме. Всичко това му се видя доста сложно. Тяхната цел очевидно беше общуването между хора, обичащи фантастиката – но общуване, което не отива по-далече от приказките на халба бира в присъствието на някоя знаменитост...

* * *

ДОТУК С ВЪПРОСНОТО комай въздълго, ала автентично интервю… След десетина дни аз бях успяла да събера още битове за Ненко – този път от винаги пълния-препълнен информариум, наречен Атанас П. Славов. Той припомни, че покойният журналист е бил не само завеждащ отдел „Международно комунистическо и работническо движение“ във вестника, но и бас китарист, който заедно с певеца Вили Кавалджиев е създал групата „Викинги“.

Млади и невъздържани, феновете раздували някога пред него своите бомбастични идеи, а пък той се грижел да ги поднесе на партийните инстанции като, забележете, като приемливи комсомолски инициативи. Явно без дипломатичната мъдрост на Сейменлийски е нямало да има нито социализация на клуба „Ефремов“, нито да дойдат на бял свят изданията „Модели“ и списанието „Ф Е П“.

В последния си имейл до мен Ал. К. се подсети с какво вълнение е чел редакторски новелата на Пат Мърфи „Влюбената Рейчъл“ (с прясна тогава награда „Небюла-88“), осигурена от Ненко... Ненко, който очевидно е изживял един живот на високи обороти, без да го засипе сивият прах на всекидневието. Подир смъртта му неговата съпруга дарява на клуба стотици книги с фантастика на английски език, събирани от мъжа ѝ. И не е ли време, питаше Карапанчев, да се отблокира тъй богатата клубна библиотека, заседнала по стечение на обстоятелствата в офиса на съседна фирма?

Преди да се разделим, ми се иска да завърша помена си с една строфа, която навярно би се харесала на Ненко Сейменлийски, на този виден Основател в българската Тера Фантастика:

Всъщност подвиг е това
същества и вещества
в своята сърцевина
да съдържат новина.***

_______________________
*** Горните стихове ги намерих в томчето с избрано „Открих звезда“ на Владимир Башев. Самото томче ми попадна в кашон с преоценени заглавия, където мирно и кротко си съжителстваха Шекспир, Лорънс Блок и калиманският мъдрец Радичков. – Б. авт.

■ Първа публикация в: многожанровия сборник „С името на Иван Ефремов“ – Поредица Тера фантастика № 6. – Съставители: Юрий Илков и Александър Карапанчев. – София: Ернор, 2009.

[alexandrit]

● 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *
____________________________________________________


НАЧИН ДА „ИЗПРОБВАМЕ“ БЪДЕЩЕТО

Интервю на Кристофър ЕВЪНС с АЙЗЪК АЗИМОВ

Е в ъ н с : Как се заинтересувахте за първи път от научна фантастика?
А з и м о в : Съвсем случайно. Баща ми имаше сладкарница и когато бях 9-годишен, на вестникарския щанд забелязах научнофантастични списания. Татко изобщо не ми позволяваше да се занимавам със списания, понеже ги смяташе за долнопробна литература, която ще разврати съзнанието ми. Но аз го убедих да ми позволи да чета издания за научна фантастика, наблягайки на думата научна в заглавието. Той бе емигрант и не можеше да говори много добре английски, ала знаеше какво е наука. Нашето семейство беше от град Петровичи (СССР), който е на около 50 мили южно от Смоленск и на около 200 мили югозападно от Москва. Аз съм роден през 1920 г., а родителите ми идват в САЩ през февруари 1923-та, тоест когато съм бил само 3-годишен. Образованието си получих тук – не зная руски език, нямам спомен за Съветския съюз и съм американски гражданин от 1928 г.

И тъй, както казах, аз четях научна фантастика от малък, обичах я. А почти всеки, който чете фантастика жадно, да речем, от 12-годишна възраст или от още по-рано, непременно накрая се опитва и да я пише. Всъщност много млади хора, които „поглъщат“ научната фантастика, се пристрастяват към нея и в учудващо голям брой случаи тя става единственото им четиво в течение на години. Те активно търсят други читатели, за да обсъждат с тях, образуват клубове и дружества, участват в конгреси. Но когато си увлечен в такова нещо, искаш да навлезеш още повече. Това може да се постигне, като станеш писател. Писателите фантасти са герои за младите фенове и представляват за тях онова, което са кинозвездите за мнозина. Затова те искат да станат „кинозвезди“.

Ала научната фантастика се отличава от другите култове на младежта: тя е нещо като аристокрация на интелекта. Всички останали подкултове – киното, героите на уестърна, желанието да бъдеш локомотивен машинист в старо време или пилот на самолет сега – са един вид апотеоз на красотата, действието, мускулите. Само фантастиката според мен „пее“ апотеоз на мозъка. Ето защо тя привлича младежите, които са будни в училище, интересуват се от наука, не ги бива за спорт и може би са самотни, понеже не успяват да се нагодят към борбите в света.

Е в ъ н с : Пълповите списания ли бяха литературата, която консумирахте в началото?
А з и м о в : Да, но щом открих научната фантастика благодарение на вестникарския щанд на баща ми, разбрах, че има автори, които са писали фантастика във вид на книги, и започнах да вземам от библиотеката томове на Жул Верн и Хърбърт Уелс. Трябва да кажа, че като юноша не ги намирах за толкова интересни, колкото пълповите списания, задоволяващи нуждите ми така, както не би могла да ги задоволи никоя книга. Те излизаха периодично, всеки месец в определен ден, тъй че ги очаквах с нетърпение, и имаха обаятелни корици. Разказите в тях бяха написани далеч по-лошо, отколкото произведенията на Верн и Уелс, но повече ме привличаха. Аз не търсех първокачествена литература, а идеи и чудеса. И нещо друго, което бе много важно: в тези списания се поместваха писма на други като мен и аз усещах, че не съм „единственият“. Четенето на подобни писма беше най-интересното в цялото списание. Най-после, когато бях 15-годишен, дори се осмелих да пратя писмо, което публикуваха. Така че първото ми участие в научнофантастично списание стана в рубриката за писма около четири години преди изявата ми като писател.

Е в ъ н с : Кой беше всъщност първият разказ, написан от вас?
А з и м о в : Първият разказ, който написах – „Космически тирбушон“ – фактически никога не бе отпечатан. Веднъж го предложих на списание „Астаундинг сайънс фикшън“, което го отхвърли, и повече не съм го предлагал. Дори не го притежавам вече и не зная какво е станало с него. Вторият ми разказ – „Небесната заплаха“ – след известно време беше публикуван. Третият – „Изоставени на Веста“ – се оказа всъщност първият разказ, който продадох. Той излезе през март 1939 г. в списание „Амейзинг сториз“ и е първото писмено произведение, за което ми платиха. Вторият разказ, за който получих хонорар, бе „Оръжието, твърде страшно, за да се използва“. Той видя бял свят само след шест седмици, през май 1939 г., в „Амейзинг сториз“, понеже списанието имаше „дупка“ за попълване. Аз не броя тези двата, тъй като „Амейзинг“ не беше изданието, където исках да си пробия път. Прицелвах се към „Астаундинг сайънс фикшън“ – първият ми разказ там излезе през декември 1938 г. под заглавие „Транс“.

o Айзък Азимов (1920–1992) с неговите характерни бакенбарди



Е в ъ н с : Значи вече е имало разделение по качество на литературата в тези две списания?
А з и м о в : Да, така е. Първоначално „Амейзинг“ бе аристократът на научната фантастика. Докъм 1934 г. то се славеше като най-доброто научнофантастично списание, но в това време „Астаундинг“ премина у Стрийт и Смит, които около 1934-та почнаха да публикуват най-добрата фантастика. Списанието се издигна на още по-високо равнище, когато през 1938 г. Джон Кемпбъл стана редактор. Междувременно „Амейзинг“, което от няколко години западаше, беше продадено на фирмата „Зиф-Дейвис“. Тя го направи типично пълпово издание. Пълпово не затова, че се печаташе на евтина вестникарска хартия (на английски „пълп“ – б. пр.), а понеже съзнателно свеждаха писаното до по-ниско интелектуално равнище. Имаше и трето списание – „Трилинг уъндър сториз“, наблягащо повече на действието, отколкото на идеите. Кемпбъл обаче изискваше добро писане, правдоподобни герои, учени, които мислят, действат и говорят като учени. Литературните критици сигурно биха се отнесли с презрение към продукцията на „Астаундинг“, но за нас, феновете, тя беше просто най-хубавото. Именно към него се стремях аз и най-сетне успях с третия си публикуван разказ.

Всъщност имах голям късмет, че тогава живеех в Бруклин, само на половин час с метрото от Джон Кемпбъл. Отидох при него с моя първи разказ не защото исках да го видя, а защото смятах, че творбата трябва да се предаде лично на редактора. Той позна името ми, тъй като бе помествал мои писма. Седнахме и разговаряхме два часа. После всеки път, когато имах нов разказ, му го занасях. Така благодарение на Кемпбъл изкарах нещо като неофициален курс по писане на научна фантастика. И без него щях да се науча да пиша, но това щеше да ми отнеме много повече време, а и нямаше да бъде толкова интересно и забавно.

Е в ъ н с : Той е бил наистина една от най-видните фигури в съвременната фантастика, нали? На какво се дължеше този факт и оттук – успехът на „Астаундинг сайънс фикшън“?
А з и м о в : Джон Кемпбъл искаше научната фантастика да стане такава, каквато той я желаеше. Когато говореше на някого, винаги се стремеше да налага своите идеи, своята личност, а това не бе трудно, защото беше твърде обаятелен човек. Дори през последните си години, когато вече не господстваше в тая област и позагуби до̀сега си с теченията в жанра, все още се чувстваше голямата му сила. Той направи научната фантастика достойна за уважение. Преди Джон повечето хора я презираха. Дори хора, готови да признаят, че има нещо ценно у Верн и Уелс, смятаха, че четивото в списанията е детинско извращение на истинската научнофантастична литература. Джон Кемпбъл създаде фантастика, каквато възрастни и учени можеха да четат без смущение. Дотогава кориците бяха крещящи, за да хващат окото на младежите. Но той скоро реши, че сега има достатъчно зрели читатели, и кориците му станаха умерени, прилични, понякога красиви. Вече нямаше нужда да късаш корицата, за да си спестиш неприятностите, когато занесеш списанието вкъщи.

■ Продължението следва...

_______________________
* За повече подробности вижте тук: http://nfnagradi.net/results-2016/. – Б. ред.

[alexandrit]

НАЧИН ДА „ИЗПРОБВАМЕ“ БЪДЕЩЕТО (2 част)

Е в ъ н с : Повечето хора смятат 40-те и 50-те години на нашия век за най-плодотворния етап на научната фантастика. Така ли е?
А з и м о в : Да, 40-те и 50-те години наистина представляват златната ера на този жанр. Това бе последният период, през който човек можеше да гледа оптимистично на науката. Беше време, когато се виждаше ясно, че ядрената енергия иде – и тя дойде; че можем да достигнем Луната – и я достигнахме; че компютрите ще стават все по-мощни – и станаха. Всички основни фантастични сюжети като че ли се превръщаха в действителност. Ние, писателите, бяхме в авангарда и бе особено вълнуващо да се носим по течението.

Но по това време доста списания спряха да излизат и местата, където можеш да поместиш разказ, намаляха. Днес господстват джобните издания и романите и е трудно за младите да си пробият път. Когато бях дете, пълповите списания печатаха всеки месец стотици калпави разкази, а именно такива могат да пишат младите. Ала като създават калпави неща, които после излизат, те биват насърчавани да продължават, докато започнат да пишат добре. Ако не публикуваш опитите им, не ги насърчаваш и те никога няма да израстат като автори. Сега единственият пазар за кратки форми са научнофантастичните списания, тъй че много млади хора нямаше изобщо да ги пишат, ако имаха по-широко поле за изява. Всъщност нашият жанр не ги интересува, но той е единственото, което могат да пласират. Разбира се, тяхната фантастика е ненаучна, дори антинаучна. Те се специализират в стилистични експерименти, в които има повече литературщина, отколкото въображение, и образуват цяла група, наречена „Нова вълна“, но тя ми е чужда.

o „Краят на вечността“ е един от най-хубавите романи на Айзък Азимов



Е в ъ н с : В кой момент разбрахте, че можете да постигнете нещо в научната фантастика и дори да направите кариера от нея?
А з и м о в : Това се случи по-късно в живота ми. Разбрах, че ще стана добър автор на фантастика, независимо дали щях да направя кариера от нея или не, с публикацията на „Падането на нощта“ през септември 1941 г. в „Астаундинг сайънс фикшън“. Вече пишех от три години и бях създал разкази, които не бяха много лоши, но и не бяха много добри. Бяха просто добра третокласна научна фантастика. Тогава излезе „Падането на нощта“. Аз имах особено голям късмет с написването му: тази творба се оказа учудващо популярна и такава си остана. Преди няколко години Асоциацията на американските писатели фантасти гласува кои са най-добрите научнофантастични разкази на всички времена и „Падането на нощта“ спечели първото място.

Е в ъ н с : Повечето от книгите ви напоследък не са научна фантастика, а, бих казал, веща фактология и популяризация на науката. Мнозина забравят, че сте започнали като учен и сте се отказали от тая дейност, щом сте установили, че ще постигнете повече като писател. Колко полезна бе научната ви подготовка и какво даде тя на вашата фантастика?
А з и м о в : Всъщност беше обратното. Първоначално бях автор на научна фантастика, защото почнах да я пиша като професионалист още докато бях в колежа. Пишех главно заради издръжката си, за да стана учен, а когато получих докторат по химия през 1948 г., бях писател вече от десет години. Постъпих в медицинския и биохимическия факултет на Бостънския университет. През 1955-а станах доцент, ала към 1958 г. разбрах, че животът ми е в писането и в нищо друго. Затова напуснах преподавателската си работа, макар и да запазих професорската титла. Но едно от нещата, които науката даде на моята фантастика, е, че мога да пиша с по-голям авторитет. Има известна снобска привлекателност в това да си учен. Хората те приемат по-сериозно като писател фантаст, ако си учен. В известен смисъл аз се превърнах във феномен, защото можех да нося две „шапки“, всяка от които подкрепяше другата. Станах обаче и друг вид феномен, когато установих, че мога да творя в много жанрове, без да се посрамя. Въпросът не беше просто да бъда плодовит, защото аз не съм плодовит като Ърл Стенли Гарднър, Едгар Уолъс, Жорж Сименон или други като тях, но те съчиняваха само криминални романи. Аз обаче пиша всичко и това също заинтригува хората. До този момент съм издал стотици книги на невероятен брой теми. Пиша лесно и с охота, тъй като зная, че всичко ще ми се издаде. Така писането е истинско удоволствие, непомрачавано от постоянния страх: „Ще бъде ли прието?“.

Е в ъ н с : Мога ли да ви попитам кой е любимият ви научнофантастичен разказ, къс или дълъг, от друг автор?
А з и м о в : Тук трябва да дам двоен отговор. Любимият ми разказ може да бъде или такъв, който ми е направил най-силно впечатление в момента, когато съм го чел за първи път, или разказ, който, като погледна назад, едва сега разбирам, че е бил най-хубавият. Този, който ми въздейства най-ярко, беше „Галактически патрул“ от Е. Е. Смит. Той излезе през 1938 г. и просто ме очарова. Ала много години по-късно го намерих за крайно скучен. Друг разказ, развълнувал ме доста навремето, също излезе през 1938 г. – „Кой си ти?“ от Джон Кемпбъл. Когато го препрочетох неотдавна, установих, че все още ми прави огромно впечатление. За мен той е най-хубавият от всичко, което познавам. Ала любимият ми фантаст е Артър Кларк и предполагам, че това е просто вариант на истината, че любимият ми автор съм всъщност самият аз. От всички създатели на фантастика Кларк е най-близък до мен по дух. Мога да се обзаложа, че всеки, който харесва написаното от Азимов, харесва също книгите на Артър Кларк, и обратното. Ние сме близнаците в научната фантастика.

Е в ъ н с : Въпросът, който хората винаги задават, е за значението на научнофантастичния жанр. Дали в последна сметка той е нещо повече от висше развлечение, използващо идеите на определено време, както например уестърните използват идеите на една епоха, а историческите романи – на друга. Какво мислите вие?
А з и м о в : Според мен фантастиката е отговор на промените в нивото на науката и технологията. Тя е литературна форма, която постоянно се занимава с промяната, което предполага, че бъдещото общество ще се различава от днешното. Разликата може да бъде за добро или лошо, но разлика ще има. В древността и дори в сравнително по-ново време, когато хората са пишели за бъдещето, не са имали реална идея за промяна. Разбира се, в течение на историята обществото е напредвало в резултат от технологични промени. Например откривате огъня, развивате земеделието, почвате да отглеждате животни, създавате печатарската машина и магнитния компас – всички тези неща водят до дълбоки промени, но толкова бавно, че остават незабележими в продължение на един човешки живот. Едва с началото на индустриалната революция за пръв път темпото на промените се ускорява така, че човек ги забелязва още докато е жив. А това значи пораждане на ново любопитство, защото дотогава хората всъщност не са се безпокоели какво ще е бъдещето. Ако живеели дълго и щастливо, склапяли очи спокойно: видели са всичко. Ала в началото на XIX век някои умирали с незадоволена жажда – какво ще бъде след смъртта им, при внуците и правнуците им? Знаели, че ще бъде по-различно, може би изумително различно. Този нов вид любопитство никога по-рано не е съществувал и за да бъде той удовлетворен, хората се опитвали да си представят какво би могло да е бъдещето. Тъй че истинската научна фантастика стана възможна едва след индустриалната революция.

Работата е там, че темпото на промените продължаваше да се засилва и днес живеем в дълбок смут. Ако не съумеем да предвидим бъдещите изменения и да подредим живота си така, че да ги използваме за добро, просто няма да оцелеем. Следователно според мен човек не може да се интересува истински от бъдещето, ако не се интересува от научната фантастика. Тя е начин да „изпробваме“ различните видове бъдеще, да видим какво ще ни хареса и какво няма да ни хареса в тях.

Често ме питат оптимистично или песимистично гледам напред. Лично аз съм песимист. Темпото на промените стана толкова бързо и технологичните ни възможности така изпревариха социалното ни съзнание, че пропастта едва ли ще се запълни навреме, за да се спасим. Например аз не вярвам, че ще убедим човечеството да прекрати експлозивното си нарастване. При сегашния прираст към 2000-та година Земята ще има 7 милиарда жители. Не вярвам, че можем да издържаме такова население и се опасявам, че ни очаква голям глад. Икономическата взаимозависимост между различните части на света е достигнала сега такова равнище, че всяко сътресение засяга цялата планета и ако половината Земя почне да умира от глад, не мисля, че другата половина ще остане незасегната. Именно в това отношение съм песимист.

А можем ли да избегнем катастрофата? С други думи, след като мнозина измрат, ще успеят ли останалите да насочат цивилизацията по по-разумен път? Тук съм по-малко песимист, но и не съм напълно оптимист. Защото се опасявам, че през последните години на XX век можем да изгорим всичкия си петрол, по-голямата част от най-достъпните въглища, да намалим минералните запаси, може би дори от безразсъдство да имаме ядрена война – не знам. Накрая може просто да останем без достатъчно енергийна база за поддържане на цивилизацията. Надявам се обаче да не доживеем до окончателното решение и в известен смисъл това ме радва. Но мисля, че всеки, който днес е на 30 или по-малко години, ще доживее да види окончателното решение. Въпросът е дали нашият свят ще продължи да съществува, щом сегашните сериозни проблеми бъдат решени, или това е всъщност последният век на индустриалната революция?

Преведе от английски език: Борис МИНДОВ *

Първа публикация в: списание „Ф Е П“, брой 4 от 1990 г.

* Бонус от редактора: Интервю с преводача Борис Миндов на тема „Жул Верн“ (http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=46395&rb_v=viewtopic#p46395).

[alexandrit]

● 30 години от създаването на списание ФЕП – Фантастика,
евристика, прогностика, отличено с приза „Еврокон ’89“
и с първо място в категорията „Любимо списание – за
цялостен принос“ в НФН 2016 *
____________________________________________________


СЪВРЕМЕННОСТ И НАУЧНА ФАНТАСТИКА

Съветският писател ЕРЕМЕЙ ПАРНОВ ** получи наградата на Световния конгрес на писателите фантасти за 1988 година. Освен като фантаст той е известен като автор на детективски и исторически романи, а също така като учен и пътешественик.
Специално за нашето списание разговор с него проведе Виктория ЛАВРЕЦКАЯ – кореспондентка на АПН (Агенция по печата „Новости“).

– Рей Бредбъри счита за отличителна черта на фантастиката нейната способност и стремеж да влияе на бъдещето. На най-талантливите автори от този жанр са присъщи изостреният социален усет, способността за предвиждане. Затова моят въпрос, вълнуващ днес цялото човечество, особено след успешната съветско-американска среща на най-високо равнище, е такъв: възможно ли е, според вас, в обозримото бъдеще да се постигне безядрен свят? Какви пътища виждате за това? Способна ли е фантастиката да изиграе тук някаква роля?

– Когато през 1986 година Михаил Горбачов предложи своята програма за постигането на безядрен свят към началото на третото хилядолетие, мнозина, най-вече на Запад, я смятаха за утопия. Безпрецедентното споразумение между СССР и САЩ за ликвидацията на двата класа ракети обаче рязко измени ситуацията. Породи се напълно реалната надежда за спасение на човечеството. „Мост през ядрената пропаст“ – така нарече тази договореност големият американски бизнесмен и обществен деец Арманд Хамър.

Ако след тази първа крачка последва втора и договорът за съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения с 50 процента (в условията на съблюдаване на Договора по ПРО) бъде сключен, то ние, изразявайки се на спортен език, ще излезем на финала. Наистина препятствие към това може да стане американската програма ИСО. ИСО е не толкова защита, както се стремят да ни убедят нашите опоненти, колкото подготовка на ново нападателно оръжие, оръжие от ново поколение. На мен, като на фантаст, може би ми е по-лесно, отколкото на политиците, да си представя какво би могло да ни сполети в бъдеще в тази област. Ако двете страни не се вслушат в гласа на разума и не спрат навреме, то човечеството в един прекрасен ден ще открие, че над него е увиснало лазерно и гама-лъчево оръжие, за изобретяването на което днес вече съществуват теоретически предпоставки. И затова аз се надявам – дотам няма да се стигне – ще победят човешкият разум, нарастващото обществено движение за мир, здравият смисъл в последна сметка. Големи надежди залагам и на новото политическо мислене, предложено от моята страна, на това, че то ще стане „работно“ мислене за целия свят.



Какво може да направи в тази обстановка фантастиката? Както винаги – да помогне да се взрем в бъдещето и образно да си представим в каква бездна ще попадне човечеството, ако отхвърли здравия смисъл.

Спомнете си каква роля изигра навремето фантастичният филм на Крамер „На брега“. Показан в десетки страни, той създаде определена нравствена атмосфера, подготви и сформира общественото мнение.

Любопитна реакция у американския лидер предизвика и неотдавнашният филм „На другия ден“. Неговият телевизионен показ сякаш принуди Роналд Рейгън да излезе пред своите съграждани с оправдателна реч – дотам ние няма да стигнем.

– Сега СССР преживява във всички сфери на живота бурно, революционно време на преустройство. Какви трудности виждате в днешния път на страната?

– Ако мислим с глобални категории, то според мене цялата история на човешката цивилизация е един път по минирано поле. Но да се обърнем към протичащото у нас преустройство. Струва ми се, че най-сложната сфера за преобразувания – това е духовната, нравственият климат в страната. Та нали както съзнанието на отделния човек е най-малко подвижно, така и духовната сфера като цяло е именно онази област, където измененията стават най-трудно от всичко.

Ние понесохме голяма материална и особено нравствена щета от това, че привикнахме към изопачената представа за реалното положение на нещата в различни области на нашия живот. Ние изостанахме в естествените науки – заради дългото господство на лисенковщината, заради отричането на генетиката. Само за нас кибернетиката е млада наука. Съвсем неотдавна бяха подлагани на нападки и релативистката физика, и теорията на относителността на Айнщайн. Ние по-късно от другите европейски страни встъпваме във века на информатиката. Затова е така важно още сега да се научим да създаваме банки за идеи, да опростим механизма за тяхното внедряване в живота. С една дума, предстои ни трудна работа – преодоляване на инерцията в мисленето, инерцията на привичния бюрократичен подход към проблемите.

Нужно ни е да говорим за важната роля на писателя в преустройството на моралния климат в обществото. Но да изпълни своите функции той ще може само тогава, когато се откаже от всякакви компромиси, от съображенията за личен успех, с една дума, от всякаква корист. Единствен „бог“ на писателя трябва да бъде истината, единствена цел – благото на неговите съотечественици.

– Над какво работите днес? Мислите ли да се върнете към фантастиката, която от няколко години сте напуснали?

– Във фантастиката е трудно да се работи редовно. Защо? Това е жанр на големите научни идеи, хипотези, които не се раждат често. Ето защо се налага да се чака, понякога много години. Интервалът между моята последна фантастична повест „Събуди се във Фамагуста“ и предидущата беше 12 години. Днес обмислям идеята за реалистичен роман от нашата съвременност – за необходимостта моята страна да встъпи в новата ера на информатиката и за трудностите по пътя към това.

Превод от руски език: Валентин МИХОВ

Източник: списание „Ф Е П“, брой 5 от 1988 година

oоооооооооооооооооооооооооо

* За повече подробности вижте тук: http://nfnagradi.net/results-2016/.

** Още светлина върху превеждания и у нас автор: https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%B2,_%D0%95%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B9_%D0%98%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87.

[alexandrit]

И ние сме били домакини на Еврокон... който
тази година започва от утре в град Амиен, Франция...


■ Интервю от брой 8/ 2004 г.
на списание „Реальность фантастики“ – Киев

БЪЛГАРИЯ – СТРАНА
НА ФАНТАСТИЧНИТЕ НАДЕЖДИ!

Месец август е знаменателен за България и българската фантастика. От 5 до 8.VІІІ. в град Пловдив ще се проведе EUROCON (Европейска конференция на любителите на фантастиката). Естествено, нашето списание не можеше да подмине такова забележително събитие и този брой придоби известен „български уклон“. Тук ще прочетете разкази на българските автори Янчо Чолаков и Агоп Мелконян. Кориците са оформени с творби на български художници, и то доста сполучливо. Сега искаме да предложим на вашето внимание интервю с известния деец на българския фендъм, писателя, издателя и художника Атанас П. СЛАВОВ. Без съмнение за нашите читатели ще бъде интересно да узнаят как стоят нещата с фантастиката в България – странaтa, където тази година ще се стекат издатели, любители и писатели на жанра от цяла Европа.

От редакцията

РФ: Как разпадането на социалистическата система се отрази върху издаването на фантастика в България?

А. П. С.: След разпада на социалистическия лагер почти веднага започна издателски бум. Фантастичните книги (а и не само те) се пускаха в стохилядни тиражи, но това бе за кратко. Пазарът бързо се насити. Днес даже новите произведения на Стивън Кинг се издават в не повече от 3000 броя, да не говорим за българските автори. Това очевидно се дължи на по-малките ни потребности от фантастика в сравнение с Русия или Украйна.

РФ: Каква е ситуацията на съвременния български пазар? Какво предпочитат читателите и издателите (родна или преводна литература)?

А. П. С.: Много болезнен въпрос. Разбира се, на пазара доминират преводите на англоезична фантастика. Те диктуват „фантастичната мода“. Но дори и тези продажби спаднаха. Видимо намаля покупателната възможност на хората, а цените на книгите пораснаха. Своята отрицателна роля изигра и разочарованието на болшинството българи от обществените идеали. Мнозина започнаха да ги търсят в западната култура, включително и в литературата.
Загубата на вяра в националната идея доведе дотам, че даже появата на един блестящ романен сериал като този на Николай Теллалов не предизвика особен читателски интерес.
Въпреки всичко смятам това явление за временно. Българската фантастика продължава да се развива. Идват нови и талантливи автори и този процес набира сила.

РФ: В последно време малко по малко се възстановяват загубените връзки между източноевропейските страни: у нас отново започнаха да излизат книги на поляци, българи и т.н. Какво е положението у вас – издават ли се съвременни рускоезични фантасти?

А. П. С.: За всички ценители на рускоезичната фантастика това е твърде актуален въпрос. През последните десет години в България са издадени само няколко книги на Стругацки, Логинов и Пелевин. Израсна цяло поколение млади българи, които не изучават руски език в училище и затова са дистанцирани от руската култура и литература. А и книги на руски се продават в няколко книжарници и на стихийни сергии. Старото поколение фенове чете рускоезична фантастика в интернет. Едва напоследък започнаха да публикуват и известни съвременни автори като Лукяненко и Перумов. От октомври т.г. смятаме да положим усилия за разпространението на списание „Реальность фантастики“ и
у нас.

РФ: Как смятате, ще подобри ли българското домакинство на Еврокона ситуацията с издаването на български фантасти?

А. П. С.: Имаме някои индикации, че ще се подобри. При всички случаи ние, организаторите на европейския конвент, не смятаме да стоим със скръстени ръце и ще правим всичко възможно българската фантастика да заеме своето достойно място в националната ни култура.

РФ: Знаем, че сте автор на термина „фантастология“, характеризиращ изследователската област, посветена на фантастиката. Как оценявате мястото ѝ в структурата на човешката култура?

А. П. С.: Без излишно теоретизиране мога да кажа, че човечеството отдавна живее в „окото на циклона“, ако допуснем тази аналогия. Животът наоколо ни изглежда нормален, дори застоен, а по невидимата периферия расте скоростта на измененията – те просто не са достигнали до нашето съзнание. И затова изкуството, претендиращо, че „отразява реалната действителност“, остарява в момента на своята поява. Само научната фантастика е адекватна на изменящия се свят. И още нещо, аз не приемам като пълноценно свеждането на изследванията върху фантастиката единствено към литературознанието (както прави това вашето „фантастиковедение“).
Фантастиката според мен е типологична специфика на изкуството, пронизваща цялата структура на човешката култура и адекватно реагираща на изменящия се свят. Неслучайно тя битува и в отвъдестетически форми като анекдоти, слухове, градски митове, графити, самодейни песни и т.н. По този начин имаме работа с културологичен комплекс, на който му е тясно в рамките на литературознанието.

От източника: Атанас П. Славов * – П е н т а г р а м. – Сборник. – Издатели: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“, София, 2014.



ооооооооооооооооооооооооо

* Той е единственият българин, чиято дейност в областта на фантастиката е отличена с три награди „Е в р о к о н“ (съответно през годините 2003, 2004 и 2015). – Б. ред.

[alexandrit]

... Тези дни пак си спомних за един разказ на Х. Х., който особено ми харесва със своята уникална атмосфера. Нарича се „Гмурец в скалите“ (Rock Diver) и за пръв път се озовах в неговия свят чрез руската разноавторова и многонационална антология -Фантастические изобретения-. Там героят слиза под земята на Аляска и изследва нейните полезни изкопаеми. Но забележете, моля, той не слиза в пещери или в галерии, а направо, буквално – потапя се и кръстосва пеша из скалите чрез всепрониквател. Точно това изобретение ме впечатлява силно, защото го виждам и като твърде сполучлива метафора: фантастиката е всепрониквател, какъвто боговете на изкуството не са дали на т.нар. реалистика...



Хари Харисън: „ДА ЧЕТЕШ И ДА БЪДЕШ ЧОВЕК –
ТОВА Е ЕДНО И СЪЩО“

И н т е р в ю е р: Вие сте необичайно подвижен, живели сте в разни страни по света. Защо го правите?
Х а р и с ъ н: Тук имам два отговора. Първият е – а защо не? Вторият: това изглеждаше разумна стъпка. Някога аз живеех в Ню Йорк, работех като художествен редактор и пишех своя първи роман. Жена ми седеше у дома с малкото ни дете. Сблъсквахме се със сериозни финансови проблеми. И тогава мен ме осени безумната на пръв поглед идея: ами какво ще стане, ако се преместим в Мексико? От една страна, американските издатели са ни почти под носа. От друга – животът в Мексико е значително по-евтин. Така и направихме. А после, когато започнах активно да публикувам и тръгнаха хонорарите, ни хрумна да се прехвърлим в Европа. Отначало живеехме в Англия – много студена страна. След това се заселихме в Италия... Казано накратко, попътувахме доста и в края на краищата се спряхме на Дъблин: неголям град и всички в него говорят английски. Макар че аз по принцип обичам чуждите езици, харесва ми да ги изучавам. Колкото повече езици знаеш и колкото повече страни си посетил, толкова по-свободен се чувстваш.

И н т е р в ю е р: По въпроса за свободата... Как смятате, нужни ли са ѝ граници? Могат ли хората например да публикуват всичко, което им се прииска?
Х а р и с ъ н: Според мен границите трябва да ги поставя самият автор. Знаете ли, когато аз започвах, имаше табу на тема секс. Тогава вие не можехте да прочетете за нея в нито една книга, в нито едно списание. Сега такива съчинения – колкото искаш, и какво, светът не е рухнал. Описва се даже онова, което преди се считаше за истинско извращение. Впрочем тази тематика е безкрайно далеч от менe... Същевременно вярвам, че по дефиниция писателят фантаст е по-свободен, отколкото неговите колеги по перо. Най-важното е да не проявяваме лош вкус и да уважаваме своите читатели.

И н т е р в ю е р: Въпреки известни събития от последните години вие оставате последователен критик на капиталистическата система. С какво е свързана тази ви позиция?
Х а р и с ъ н: Както знаете, през 30-те години Съединените щати се потопиха в Голямата депресия. Стремително спадна производството, доста хора загубиха работата си. Единствената надежда за мнозина беше компартията, в която на практика постъпиха всички американски интелектуалци. Ала ето че избухна Втората световна война и спаси капитализма. Отново разкрилите си работни места снеха социалното напрежение. А после започна надпреварата във въоръжаването, която оправдаваше гигантските военни разходи. Днес, ако говорим с езика на предишната пропаганда, комунизмът сякаш загуби от капитализма. Но аз мисля, че той всъщност се обогати с капиталистически черти, докато капитализмът на свой ред престана да забравя за нуждите на обикновените хора. Погледнете, да речем, как те живеят в Скандинавия...

И н т е р в ю е р: Значи вие сте привърженик на теорията за конвергенцията. А как смятате – в бъдеще, при новия социално-икономически ред, книгата ще остане ли в сегашния си вид?
Х а р и с ъ н: Че какво я заплашва? Компютрите ли? Аз се снабдих с един от първите персонални компютри в Европа и прекарах не един месец пред екрана му. Е, да, компютърните игри и интернетът са чудесни... Обаче книгата е съвсем друго нещо, читателят влиза в дълбоко лични отношения с нея. Моите деца израснаха пред телевизора, но това не им попречи да прочетат купища литература. Какво отличава човека от животното? Езикът? Разбира се, макар негови примитивни форми да се наблюдават при някои други видове. Ала с писменост – с език, записан на хартия – никой освен нас не може да се похвали. Така че да четеш и да бъдеш човек – това е едно и също, и докато нас ни има, ще има и книги.

И н т е р в ю е р: Какво бихте казали за съвременната научна фантастика?
Х а р и с ъ н: Ненавиждам я.

И н т е р в ю е р: Но защо?
Х а р и с ъ н: Защото е скучна. Дори ако авторите имат какво да кажат, те го правят твърде лошо... Впрочем аз съм претенциозен читател. За мен и в литературата на т.нар. мейнстрийм съществуват само няколко имена: Кингсли Еймис, Антъни Бърджeс... И Брайън Олдис, когото аз не смятам за никакъв фантаст – чисто и просто той е забележителен писател.

И н т е р в ю е р: Разкажете как минава вашият работен ден.
Х а р и с ъ н: Без особени церемонии. Когато пиша книга, седя зад писалището всеки ден от девет сутринта до пет надвечер. Може да се каже, че живея в текста. Аз възприемам измисления от мене свят като напълно реален и се надявам, че и моите читатели се отнасят към него по същия начин. Иначе защо би трябвало да го измислям?

● Интервюто взе: Александър РОЙФЕ

Бележка и превод: Александър КАРАПАНЧЕВ

По източника: вестник „Книжное обозрение“ (Москва) от 14 октомври 1998 г.

[alexandrit]

Преди няколко дни се закръглиха 30 години от кончината на Владимир
ПОЛЯНОВ, който има достоен принос в нашата фантастика и според по-но-
ви проучвания се сочи като един от основоположниците на българския хорър *...

По този повод (и с любезното разрешение на автора, разбира се!) правим
първа е-публикация на текста тук, появил се най-напред в хартиено-
то списание на НБКМ „Б и б л и о т е к а“ през 2018 г.
__________________________________________________________________________


СРЕЩИ С ПИСАТЕЛЯ ВЛАДИМИР ПОЛЯНОВ

■ Автор: Петър ВЕЛИЧКОВ


С писателя Владимир Полянов се срещнах случайно, и то не заради книгите му. През 1983 г. в антикварната книжарница на ул. „Граф Игнатиев“ в София се появиха на средния ѝ щанд за продажба две купчинки от две еднакви книги – „Смърт“ от Владимир Полянов и „Синята хризантема“ от Светослав Минков. Кориците и на двете бяха в два цвята – тъмнозелен или портокалово-кафяв. Бяха нарисувани от художника Иван Милев. Това ме впечатли, а и името на издателството – „Аргус“, също.
По това време всяка седмица по 1–2 пъти бях приеман от проф. Тодор Боров във вилата му в Бояна, за да ми разказва за времето преди 1944 г. При първото отиване след покупката на двете малки книжки го попитах дали знае името на издателя, но той отговори отрицателно.
„Минков е покойник, но Владимир Полянов е жив, намери му телефона от тефтерчето на писателския съюз и му се обади“, каза ми професорът. „А мога ли да кажа, че вие ме пращате?“, попитах аз. Лицето на проф. Боров се втвърди и леко пребледня, което беше сигурен знак, че е ядосан. „Не, няма да казваш това“, отсече той.
По-късно научих от Владимир Полянов защо Боров му се сърди. Полянов бил доста красив на младини и имал доста успех сред момичетата. Веднъж имал среща в центъра с едно момиче, но завалял дъжд. Сетил се, че Боров е на лекции и отишли в квартирата му. Позвънили, излязла хазайката и ги попитала кого търсят. Казали ѝ, а тя им отговорила, че той е на лекции. Полянов и момичето настояли, че имат среща и че Боров ще дойде, но в тоя дъжд... Хазайката ги поканила да го чакат. Те свършили каквото трябвало и си тръгнали. Вечерта Боров се прибрал и видял, че чаршафите на леглото му са омачкани. Като разбрал, разсърдил се на Полянов, че не му е поискал разрешение. Въпреки опитите ми да ги помиря, и то заради случай – толкова отдавнашен, Боров ми каза да не се бъркам повече в отношенията му с Полянов.
Обадих се по телефона и Владимир Полянов ме покани да отида в дома му. Живееше в кооперация на „Цариградско шосе“, преди хотел „Плиска“, а отсреща на шосето бяха апартаментът на Радой Ралин и кино „Изток“. По това време Владимир Полянов беше на 84 години, а знаех, че след 1944 г. е бил изхвърлен от литературата. Той беше висок, изправен, а очите му излъчваха топлината на догарящи въглени. Въведе ме в неголям хол, седнахме край малка масичка, над която имаше голяма картина на Сирак Скитник.
В хода на разговора ни на 21.ХІ.1983 г. той си спомни всичко, но не и името на собственика на издателство „Аргус“. Дори нямаше екземпляр от „Смърт“ и много се зарадва, когато му подарих един.



о Художник на корицата: Иван МИЛЕВ

„Издателят беше младеж, който наследил от скоро починалия си баща някакви пари и поиска да се занимае с нещо полезно, разбира се, за него, да оползотвори капитала – захвана разказа си старият писател. – Иван Милев живееше в страшна беднота. По повод корицата на моята книга аз го потърсих в дома му. Милев имаше ръкописа ми. Той пристъпи към изработване на кориците не по внушение, а след прочитане на ръкописите им. Тази литература не беше чужда на Милев и неговото творчество. Той вече сам създаваше първите си картини, свързани с българския фантастичен фолклор и сецесионните внушения в живописта. Намерих Милев в една къщичка, някъде между порутените къщи (съборени днес), където е издигнат Дворецът на културата. В една от бедняшките къщурки живееше Милев в малка стаичка с врата към улицата. В стаята – пръстен под, пропит във вода. Милев, болен, с температура, лежеше в едно войнишко легло. Аз просто взех кориците, които бяха готови.
Издателят беше явно неопитен, защото никога не бе боравил с такова предприятие. Всеки случай този младеж загуби капитала си, но свърза името си с появата на фантастично-диаболичните разкази у нас. ** Името на издателството смятам, че го измисли Минков. Аргус, както знаем, е всевиждащият божествен телохранител в гръцката митология.
Книгата ми излезе през 1922 г., а есента заминах за Германия студент. Без хонорар – само няколко екземпляра – това бе нашето възнаграждение за дебютните ни книги с Минков.
С Минков се запознах на екскурзия на Витоша. Обърна ми внимание с мълчанието си и с необикновения си начин на ходене – сякаш маршируваше с опънати крака, и най-много с онова, което се шепнеше в групата на неговите приятели, че заради него се е самоубило някакво момиче, към чиято любов той се отнесъл доста хладно. Дружбата ми с Минков започна от 1921 г., продължи по-нататък в Мюнхен и после в София. Оженихме се – аз на 24, а той на 26 години, като аз и жена ми му кумувахме. Първата му съпруга беше Мери Томова, извънредно интелигентно и културно момиче, което също пишеше. Запознахме се с нея в Мюнхен.“

Желанието ми да напиша текст за „Аргус“ се пресече, тъй като въпреки усилията си не успях да науча нито името, нито как е приключило дейността си издателството. Но пък срещите с писателя продължиха. Бях се снабдил с журналистически касетофон, втора ръка, южнокорейски, който за времето си беше доста малък, но грамаден в сравнение с днешните записващи устройства.
Помня, че бяхме се разположили около масичката, когато включих касетофона:
– Можем да започнем.
Писателят ме попита:
– Няма ли такова... фунийка?
– Няма – бях категоричен и много горд, защото записът ставаше без микрофон, наречен от Полянов фунийка.
– Аааа... – учуди се той.
– Значи на следващата година, след като издателство „Аргус“ отпечатва „Смърт“, излиза втората ви книга „Комедия на куклите“. В карето ѝ пише, че е отпечатана в 300 екземпляра, като втори номер на „Хвърчаща библиотека“. Защо тиражът е толкова малък?
– Защото безплатно я отпечата наш приятел печатар и човекът нямаше възможност да влага повече хартия и повече разноски да прави. И защото не бяхме сигурни в евентуалния интерес към такава библиотека. В нея излязоха моята книжка и „Нула“ – хулигански песни от Марангозов, който се беше подписал с псевдонима Н. Янтар.
– Издателят как се казваше?
– Дюлгеров, Никола.
– А защо цветът на мастилото не е черен, а кафяв?
– В този момент е имало само такова мастило. Печатали са преди нея афиш и за да не правят разноски, пуснали са да се отпечата и книгата с кафяво. Това в края на краищата прави малко по-особено впечатление.
– Как са разпространени 300-та екземпляра?
– Ами раздадох ги на приятели, на някои книжари за продажба.
– Числото 3 важно ли е за вас? Щото в „Смърт“ разказите са три, а в „Комедия на куклите“ – също.
– Случайно. Толкоз съм имал готови в момента.
– Между двете книги има голяма близост...
– Ами, разбира се, това е почти в същия период и в същия стил на творчество. Ако ние говорим, че и днеска има от това творчество в днешната ми книга „Пътеки през неуловимото“, камо ли пък в нещо, което следва в почти едно и също време, да го няма. Аз си тъкмя един ден тия разкази, „Секретарят на луната“ съм го предвидил за един бъдещ сборник, но другите два – „Комедия на куклите“ и „Пробуждане“, трябва малко да ги попрегледам.
– Защо? И двата са леко написани, пък и новата редакция ще ги развали.
– Да, то става друго нещо. Аз не съм гледал тези разкази от много отдавна. ( Шегува се.) Поне сто години.
– Червеникавият оттенък на мастилото, прозрачната ефирна хартия правят от „Комедия на куклите“ библиофилско издание. Вие имате вкус към оформлението на книгите. Не ви интересува само печатът...
– Разбира се. Някога работих в Дирекция на железниците. С един приятел, архитект Милко Бичев, издадохме първите туристически пътеводители, рекламирахме България. Бончо Карастоянов правеше хубави снимки. Кориците... трябва да си припомня кой правеше. Иван Пенков май? Бяха в изящна форма, на английски, френски и немски език.
– Вашите герои имат силни преживявания, на висок градус, както се казва. Вие самият такъв човек ли сте? Така ли преживявате нещата?
– Сигурно. Авторът не може да излезе от кожата си, нали.
– Има ли нещо да сте написали и след време да го преживеете? Да ви се случи и на вас?
– Авторът преживява всичко с героите си. Ако това го няма, няма да е интересно на читателя, няма да е увлекателно, няма да е искрено, няма да е поносимо за четене. Ще бъде съчинено. Разбираш ли? Както един поет не може да напише хубаво стихотворение, без да го почувства, така и прозаикът не би могъл да напише нищо, ако не разбира героите си. Как можем да говорим за любов, без да познаваме що е любов? Тогава можеш да пишеш за копнеж, щото не знаеш какво е любов!
– Много сложно нещо е животът...
– Животът те кълца всеки ден и в края на краищата стигаш дотам да не чуваш, да даваш шепата на ухото си, да недовиждаш, да слагаш очила.
– Все пак словото остава.
– И все пак нещо остава.
– И то си търси читатели.
– Да, да.
– Авторът вече не се интересува след отпечатването му. Оттам нататък словото живее свой живот. Аз винаги се чудя на вашите книги. В една еднообразна действителност, каквато, общо взето, е съвременният живот – ставаш сутрин, отиваш на работа, връщаш се вечер, гледаш телевизия и заспиваш, – изведнъж се появяват героите от „Пътеки през неуловимото“. Те живеят сякаш в друго измерение. Различни са от онези – ставащи, работещи, заспиващи...
– Разказът би бил страшно безинтересен, ако се отнася за някой, който става, закусва, отива на работа, изругава жена си и се връща вкъщи.
– Вие как си представяте вашия читател?
– Виж, това не съм мислил. Невинаги съм така благосклонен да мисля най-доброто за него, щом ме е пожелал. (Смее се.)
– Променял ли се е с годините, или вие сте писали за един и същ?
– Винаги съм писал в различни варианти за себе си.
– Но не и за определен читател?
– За определен тип, но винаги съм се обличал в различни дрехи и с различни маски. Авторът не може да излезе от кожата си, той отразява себе си във всичко написано. Разбира се, има и дистанция, когато вмъква подлеца (отрицателния тип), но без наблюдение не би могъл да го опише. Не може един гол живот да ти даде подтици за писане. Животът трябва да бъде много богат, не да тънеш в охолство, а да си потънал в преживявания. Съдбата те е люшкала тук и там, срещала те е с различни хора, преживял си радости, любов, изневери и т.н. Всичко това обогатява човека и тогава той може да пише.
– Екземплярът на „Комедия на куклите“, който притежавам, е бил на писателя Стефан Мокрев. След като вие заминавате за Мюнхен, „Аргус“ издава стихотворения в проза на Пшибишевски, преведени от Мокрев.
– Със Стефан Мокрев бяхме добри познати. Разменяхме си книги, той също пишеше. Естествено е „Комедия на куклите“ да попадне в неговите ръце, както и да пласира превода си в „Аргус“. Още повече че отговарят на характера на издателството.
– Той обаче не се е изявил по-нататък...
– Да, освен в този превод... въобще не се изяви и с творчество.
– Казват, че имал хубав архив.
– Сигурно. Той е един от старите писатели. Имал е връзки с много хора и се интересуваше, живял е в Италия – известно време беше чиновник във Външно министерство. Всичко това говори за възможността да има архив.
– С Николай Райнов имахте ли взаимоотношения?
– Беше за нас големият писател, към който пристъпвахме на пръсти, дето се казва, ние, младоците. Николай Райнов се яви в нашата литература с една замайващо хубава книга – „Богомилски легенди“, която развълнува всички, особено младото поколение. Книга, написана по нов начин, с нова тематика, разкриваща нов свят. Всичко това беше интересно и вълнуващо. По-късно той издаде още книги, които също бяха новост в нашата литература.
– „Княз и чума“ например?
– Да, и „Между пустинята и живота“, и „Книга за царете“...
– Между съдбата на героя ви в разказа ви „Смърт“ и съдбата на Иван Милев има прилика...
– Разказът се отнася за студент, който горе-долу е в положението на Иван Милев.
– Вие сте роден в Русе...
– На четири години съм излязъл оттам.
– И тук сте дошли?
– Целият ми живот е в София.
– Някакви ранни спомени от Русе?
– Пътуването до София, може би. Това ще го има в моя роман, последния. Някой ден ще го прочетеш.
– Новият има ли връзка с другия ви роман – „Хроника на узряването“?
– Не, той си е отделна работа.
– Не ги свързахте двата романа?
– Тематично горе-долу са близки. Новият ми роман започва от 1900 г., докъм 50-те години. А „Хроника...“ завършва през 1918 г. с Владайските събития.
– Вие пишете и разкази, пишете и повести, и романи.
– Романът е като симфонична поема с многогласие, с много действащи лица и не е лесно да я обхванеш. Още повече че постройката не е просто нещо, нали? Но всичко върви, ако авторът е пълен с преживявания и с известна вече придобита опитност. Вярвам да стане новият ми роман. Той обхваща периода от 1900 г. насам, горе-долу с моето раждане. Ще се казва „Дните на Краснови“ – за един голям род, с който искам да направя алюзия за нашия народ.
– Нещо биографично ще има ли в него?
– Има, безспорно, но не съвсем. Много от действащите лица са от моя род, мои познати, с преживяванията им.
– След този роман ще има ли разкази?
– Много е възможно. Винаги ще има, докато съм жив и здрав. За роман, не знам дали ще има. Не вярвам да има, защото е действително огромна работа, а човек трябва да има много свежа памет.
– Иска се и преписване няколко пъти.
– Изпипванията са много, но трябва да запомниш всичко, което си написал. Един човек, който може да забрави на стотната страница какво е написал на първата, мъчно би написал роман. А мен ме заплашва вече такова нещо. След десет години, след пет години сигурно ше почна да губя вече памет или никак да разполагам със силите си. Смятам, че това е последният ми роман. Обаче разкази ще има.
– Ааа, не се знае. Зависи, като го отпечатат, дали ще останете доволен.
– Може, но е мъчна работа. Огромна, мъчна работа. 70 действащи лица има в романа, които трябва да запомня, да имат своя образ, своята съдба, своето участие и всичко това да се преплита така, че да работи за замисъла.
– А какъв ще е обемът?
– 600 страници.
– Ооо, то е голямо нещо, цял том. Обаче към 1900 г. няма толкова събития.
– Как да няма? От 1900 г. до 1950 г. има толкова...
– Е, до 1950 има. Аз не съм разбрал.
– Ти помниш само от Девети септември 1944 г. насам! (Смее се.) Нашата история е пълна със събития от 1900 г. насам, че даже преди нея има още по-вълнуващи.

* * *

За съжаление, не съм си водил дневник за срещите ми с Владимир Полянов. Освен някои дешифрирани разговори, които сега публикувам тук, си спомням, че го питах какъв е девизът му и той ми отговори: „Плюй и отмини!“. По едно време искаше да ми подари всичките си снимки. Пазеше ги в съседната стая на холчето, в един огромен масивен гардероб, но аз отказах да ги взема. Той настояваше, че щял съм да ги опазя по-добре, както Радой Ралин, комуто подарил пък всички издания на книгите си.
При разговорите усещах как се надява сборникът му с разкази „Пътеки през неуловимото“ да бъде забелязан и оценен, което не се случи, както той заслужаваше и искаше. Той ми подари екземпляр с автограф, пък аз говорих в редакцията да направя интервю. Така се получи разговорът ми с писателя, който бе публикуван с доста усилия в бр. 31 от 4.VІІІ.1987 г. във в. „АБВ“, на стр. 3. За него той даде снимка, която не бе отпечатана. Предвиждаха се и няколко биографични реда, но накрая ми се каза да не се пишат.
Ето интервюто, което тук се публикува без съкращенията и поправките в „АБВ“. Така, както ми го даде Владимир Полянов – машинопис с негови поправки:

Импулсът да пиша
При писателя Владимир Полянов
___________________________________

– Как се появи у вас интересът към диаболичната фантастика?
– Не съм имал никакъв интерес специално към диаболичната фантастика. През нашата младост – 1918–1921 година – четяхме Едгар По, Пшибишевски, Арцибашев, Хамсун, Тетмайер, Ницше, Достоевски, Толстой, Гаршин. Те всички ни бяха еднакво увлекателни. По това време аз сътрудничех в сп. „Сила“ и пишех и печатах някакви къси работи с неопределен жанр – между разказ и фантасмагории на мисълта и въображението, увлечен да изразя своето отношение към известни въпроси от живота. Такива са „Духът на силния“, „Черните врани“, „Трите глада“ и др. По това време Светослав Минков пишеше също в списание „Сила“ и в разни други издания иронични хумористични стихотворения. Ако имаше нещо въздействащо върху нас, това беше животът непосредствено след поредния – втори – национален погром, загубили части от родната земя, отрупани с репарации и озлобени едни към други, разделили се на обвинители и обвинени, живеещи в оскъдица.

* Повече информация по темата – http://kultura.bg/web/%D0%B4%D0%B8%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D1%82-%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB/. – Б. ред.

** По-подробно за въпросния деец тук – http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%A0%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%A1%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2. – Б. ред.



■ Продължението на разговора следва!

[alexandrit]

СРЕЩИ С ПИСАТЕЛЯ ВЛАДИМИР ПОЛЯНОВ (2)

■ Автор: Петър ВЕЛИЧКОВ

– Как бихте формулирали същността на диаболичната фантастика, с какво се отличава?
– За същността на диаболичната фантастика не зная никакви правила и изисквания. Не знаех и за нейното съществуване като литературен жанр. Както вече казах, ние четяхме и Едгар По, и Хофман, и Еверс, но не отнасяхме тези автори към някаква друга категория, освен че те бяха интересни. По-интересни от някои други автори. Как бих формулирал същността на диаболичната фантастика!? Някои казват, че това е белетристика на ужасите и жестокостта. Смятам, че работата не стои тъй, и въобще не съм убеден да отделя този жанр като специална белетристика. Фантастичното, диаболичното, ако щете, и картините на ужаси и жестокост не идат по специални рецепти, а са резултат от по-задълбочен анализ на човешки преживявания, които могат да бъдат всякакви преживявания из областта на подсъзнателното, неуловимото, онова, което често премълчаваме при общуване, тайнственото, които са налице във всяко човешко същество, което живее, страда, люби, мрази и пр. Оттук иде и фантастичното – оголената човешка същност, толкова реална, не може да не изглежда фантастична! Ако искате формулировка, бих казал: за научната фантастика се иска знание и въображение. За диаболичната – преживяване и анализ.
– С кои европейски автори свързвате нейната поява? Вие сте превеждали Х. Х. Еверс например...
– Не съм проучвал, нито свързвал нейната поява с някои автори. Но ако трябва непременно да търсим нейните прояви, можем еднакво да ги срещнем и у Еверс, и у Достоевски, Стриндберг, Ведекинд, и у всеки автор, който по-задълбочено прави психологическия анализ на своите герои в дадени обстоятелства. Ако липсва фантастичното, диаболичното в много книги, то е само защото авторът е вървял по повърхността и е нямал склонност да разкрие по-интересното.
– Разкажете за познанството си със Светослав Минков, за дебютите ви – със „Синята хризантема“ и „Смърт“...
– Със Св. Минков издадохме едновременно споменатите от вас две наши първи книги. Не ни свързваше нищо друго освен сърдечно приятелство. Дълбокото увлечение към литературата беше голям стимул за това приятелство. Освен онова, което давахме в списание „Сила“ и прочитахме след неговото отпечатване, рядко сме споделяли какво ново пиша аз, какво той. Но ние жадувахме да издадем свои книги, защото всеки от нас имаше вече достатъчно готови ръкописи. Когато излезе моята „Смърт“, с три разказа, и „Синята хризантема“, разкази на Св. Минков, едва тогава се видяхме и разбрахме, а критиката не закъсня да открие от кой свят идем. Но разликата в оценките беше огромна. Това, което днес е Минков, започна да се оформя едва след излизането на неговата книга „Мадрид гори“ (1936 г.) и след голямата му покруса, когато загуби своя брат. Но това е тема за друг разговор, който аз впрочем проведох неотдавна по телевизията, когато се честваше годишнина на покойния писател.
– Какво представляваше книгоиздателство „Аргус“? Къде се намираше, какъв беше издателят, кой даде името на издателството?



оо Автограф за Петър Величков... ПОЛЯНОВ изписва само годината на срещата и казва, че няма да пише името на Петър, защото не било редно да го прави на толкова отдавна излязла книга

– То беше ново, току-що създадено, и се помещаваше на североизточния ъгъл на ул. „Цар Самуил“ и бившата „Клементина“ *, в партера, дето днес е някакъв магазин. Младият собственик на издателството не само искаше да започне такава дейност, но и имаше предпочитание да издава тъкмо литература – чужда и наша, каквато ние бяхме започнали да пишем. Предполагам, че въодушевлението му идеше от всичко, което му беше говорил Минков. Той бе го подсетил дори за името на предприятието му. То просъществува една-две години, издаде освен нашите книги още някои преводни от Пшибишевски, Еверс и др. По-нататъшната му история не зная, защото ние с Минков заминахме като студенти за Германия, а когато се върнахме в началото на 1924-та, издателството вече не съществуваше, а лично аз не срещнах и издателя, чието име съм забравил.
– Иван Милев е бил близък до вашите със Светослав Минков търсения. Сигурно неслучайно той прави кориците на споменатите книги... Беше ли Милев възможен герой на диаболичната фантастика?
– В издателството освен нашите две книги излязоха още няколко преводни. Почти за всички художественото им оформление пое художникът Иван Милев, наскоро появил се като творец и привлякъл вниманието с всичко, което рисуваше и излагаше. Той беше наш общ приятел. Един от първите у нас сецесионисти, вложил много български характер в този нов художествен стил и особено с вълнуващия тон в своята живопис. Той живееше – момче от провинцията, преди да се ожени, в крайна бедност. Ходил съм в неговата квартира. И до днес тръпна, като си представя каква беше стаичката му – с врата веднага от улицата, в една порутена къща, с пръстен под и прогизнала във вода. Намираше се, дето сега е Дворецът на културата, в задната му южна, но най-лоша част, към склада за въглища там, някаква жп линия и реката. Милев лежеше болен, завит в някакво войнишко одеяло, блед, посърнал. Дали той беше възможен герой на диаболичната фантастика, питате? Напълно, с цялата си осанка – слаб, изпит, къдрокос, с бледо лице и очи на изплашено дете. Още повече със своята бедност, безпомощност в живота и страстния му стремеж да служи чрез изкуството си на живота. Онова тайнствено, загадъчно ярко присъстваше в героите на всички негови картини и в тях нерядко се разкриваше неговият собствен образ. Ако има някой да е постигнал най-въздействащо образ от диаболичната фантастика, стилизирано, с вълнуващия и силен израз на голям творец, несъмнено е той.
– Какъв беше отзвукът след излизането на първите книги на „Аргус“?
– Двете наши книги се посрещнаха с извънреден интерес. Несъмнено те бяха някаква новост в нашата литература през този период. Една от първите рецензии излезе в сп. „Хиперион“ – 1922 година. Беше от Людмил Стоянов. Тъкмо той в тази оценка за първи път спомена към кой кръг творчество и писатели от световната литература принадлежат разказите, печатани в сборника „Смърт“. Като автори изреждаше Едг. По, Хайнц Еверс, Барбей д’Орвил, Майринк и др. По-късно в някои излезли оценки се спомена вече и за диаболизъм и оттука нататък тръгна тъй. Нямах нищо против, но аз винаги смятах и смятам, че пиша психологически разкази, неподчинени на никаква школа и веяния освен на моята чувствителност при анализа на преживяването на героя, доколкото аз мога да го направя задълбочено и увлекателно. Но когато през 1924 г. издадохме вторите си книги с разкази – моята „Комедия на куклите“, и Св.-Минковия сборник разкази „Часовник“, явиха се и упреци, че сме се откъснали от живота и творим самоцелно. Доколко това тълкуване беше вярно, няма да споря, но не тази критика ни повлия, а времето и развитието. Тъй аз стигнах до моя разказ „Мрежата на дъжда“ и първата моя повест „Детето“ през 1925 г., а пък Минков през 1936-а до „Мадрид гори“ и сборника „Разкази в таралежова кожа“ – по-реалистични по характер. Тези наши нови прояви се оцениха безусловно положително. Но дали беше голяма разликата между първите ни разкази и тези, които последваха? Смятам, че засаденото у нас покълваше в по-добри или по-лоши цветя, но от същата градина, сякаш за да докаже широкия ѝ обсег.
– По-късно със Светослав Минков подготвяте библиотека „Галерия на фантастите“, оформена библиофилски... Каква беше връзката ви с Филип Чипев, създател на едни от най-интересните издания у нас?
– Преживели радостта от успеха на нашите книги и особено увлечени от оценката на Людмил Стоянов за принадлежността ни към споменатите от него автори, хрумна ни идеята да създадем една библиотека от книги на такива автори. Заглавието на библиотеката „Галерия на фантастите“ ни дойде наум безспорно от проявения вкус на читателите към подобна литература. Увлече се от идеята и Филип Чипев, един от синовете на книжаря Чипев, притежател на една от най-известните книжарници в София, който често правеше и издания. Издадохме и афиш – покана за записване на абонати. В този афиш обещавахме да издадем книги от Хофман, Едгар По, Вилие де Лил Адан, Барбей д’Орвил, Марсел Швоб, Казимир Едшмид... Започнаха и да излизат някои от обещаните книги, като „Разкази“ от Емил Верхарн, „Из дневника на едно портокалено дърво“ от Ханс Хайнц Еверс, „Стихотворения в проза“ от Ст. Пшибишевски, „Как доктор Хиоб Паупертум занесе червени рози на дъщеря си“ от Густав Майринк. Като художествен оформител на тези книги естествено беше да бъде привлечен пак Иван Милев, но участва Дечко Узунов. Колкото до Филип Чипев – издателя на тази библиотека, той беше най-близък по дух към делото на своя баща – с чувството и стремежа към новото. Сам той беше талантлив калиграф, на гърба на една пощенска марка можеше художествено да напише цели текстове. Имаше и изключителен вкус при оформлението на книгата. С тези си качества остави трайна следа в нашата книжовна култура и незабравим спомен у писателите със своята толерантност и отзивчивост. **
– В новата ви книга с разкази „Пътеки през неуловимото“ продължавате някои особености в начина на писане, познат от миналите ви търсения. Какво ви вълнува у човека? Как виждате неговата роля в бъдещия свят?
– Въпросът ви е доста сложен и отговорът не би могъл лесно да се изчерпи в един разговор на крак, дето се казва. Колкото до това, което сте забелязали в моята последна книга разкази „Пътеки през неуловимото“ – тази творческа връзка между писаното някога и сегашното, – беше ми приятно да го чуя. Защото то действително съществува и най-типично е в последната ми книга. Аз никога не съм мислил да бъда такъв или друг. Никога не съм се подчинявал на някакви изисквания, мода, стилове и, да си кажа правото, не бих могъл. У мене всичко е спонтанно – в порива на мои усещания и разбирания, и преди всичко подбудено от обстоятелства от личния ми или общия живот.
Какво ме вълнува у човека и как виждам неговата роля в бъдещия свят? Аз не съм проповедник. Аз съм, така да се каже, хроникьор, изхождащ от съчувствието си към преживяното от моите герои. Градусът на това съчувствие е моята позиция. Доколко тя може да е полезна за общия живот, остава на читателя да прецени. Лично аз винаги смятам, че е полезна, иначе не бих имал импулс да пиша.
– Кои автори на фантастична литература предпочитате?
– Чета с удоволствие всяка книга, която ме е заинтересувала по някакъв начин. С най-голямо удоволствие и неугасващ интерес – авторите на фантастична литература, за които говорихме. Но между тях аз слагам, не се учудвайте, и Томас Ман, и десетките автори като него.

* * *

През същата 1987 г. си спомням, че малко преди да излезе романът на Яна Язова „Левски“, Петко Атанасов прояви желание да съобщи предварително за събитието по Българската национална телевизия – в предаването си за култура. Срещнахме се в кафене близо до прахоляка край Орлов мост. Очевидно беше, че трудно ще се намери писател, който да не е обвързан с режима и който да се осмели да разкаже за Яна Язова. В края на краищата решихме да помолим Владимир Полянов. Разговарях с него по телефона и той се съгласи, а това беше акт на смелост тогава, тъй като след 1944 г. той бе унижаван, тормозен и обявен за фашистки писател от властта заради романа си „Слънцето угаснало“ (1928).
Владимир Полянов отиде в телевизията и говори с топлота за Яна Язова (за съжаление, началните думи на водещия не успях тогава да запиша):

Петко Атанасов: ... ѝ смърт през 1974 г., архивът ѝ постъпва в ЦДИА. Но там липсва окончателният вариант на романа „Левски“, който и досега е в неизвестност. В едно интервю през 1982 г. писателят Георги Томалевски писа: дано се яви един млад човек с литературни интереси, който да намери романа. Ето че такъв човек се намери. Това издание беше подготвено от Петър Величков въз основа на черновата на романа, по която е работен последният вариант, и идва на бял свят сега, когато честваме 150-годишнината от рождението на Апостола. Според П. В. усилията са хвърлени в името на завръщането в нашия литературен живот на Яна Язова и едновремено с това са доказателство, че тя е талантлив писател, родолюбец и патриот. 80-хилядният му тираж, гласуван от издателство „Български писател“, е още един повод романът да бъде така нетърпеливо очакван.
При нас гост в студиото е писателят Владимир Полянов, а тук пред нас има и три нейни стихосбирки. Аз искам да помоля другаря Полянов да разкаже някои спомени за писателката Яна Язова – така, както той си я спомня, и ми се струва, че и самият той като че ли има желание да си спомни силните нейни години, 30-те години.
Владимир Полянов: Да, Яна Язова се яви не като нещо обикновено в нашата литература. Тя обърна внимание с оригиналността на сюжетите си, с оригиналността на строежа на своите стихове, с оригиналността си на целия свой темперамент и отношение към света. Това е един от най-силните [ми] спомени за явлението „Яна Язова“. И ако днеска отново се заговори за нея, смятам, че това не е случайно. Тя е работила след тези години, значи аз говорих за 1938–1939 година. Всъщност тя започна от 1930 г., вече към 1940 г. тя имаше [и] една своя пиеса, която лично съм чел – „Последният езичник“.
П. А.: Тя не е поставяна, нали?
В. П.: Не е, обаче тя имаше всички качества, вече говоря и с отговорността на един режисьор, за да бъде поставена – със задълбоченото проникване в историческите факти около нашето покръстване и конфликта между Борис, Симеон и неговия брат [Расате-Владимир] – последния езичник.
С цялото си това творчество Яна Язова можа да обърне внимание и да остави доста трайни следи. И затова никаква изненада не е днеска за мнозина наши хора от тази епоха да срещнат отново името на Яна Язова и да се зарадват, че тя е авторка тъкмо пък на този роман, който тепърва изглежда, че ще излезе и за който трябва да благодарим, че този наш млад сътрудник на „АБВ“ Петър Величков можа да намери. За съжаление, захвърлен в зимниците на едно издателство, което не дооценило стойността на този роман. Но от това, което четох като откъси, виждам, че Яна Язова е намерила за своя роман онзи тон на пиетет, на отношение, поетично, към образа, който вълнува целия наш народ – Васил Левски. Да излезе от шаблона, да излезе от тривиалното, да излезе от делничното и даде в оная висина Васил Левски, която всеки от нас търси.
П. А.: Тя върви последователно по пътя на оригиналното така, както в поезията...
В. П.: Тя пак влага свое отношение. В случая например аз четох този откъс за залавянето на Васил Левски. Докато в много случаи наши историци, наши писатели държат много строго на истината около това залавяне и се стига до неща, които не допринасят нищо особено към личността на Васил Левски, тя намери, тя усети тая поетична вълна, с която обърна залавянето на Левски като мъката на една птица да полети. Това не е случайно, нито е малко, това говори за общия тон, с който тя е тръгнала в своето описание за живота на Левски и със своята позиция към неговата съдба и живот.
П. А.: Аз искам нещо друго да ви попитам. Имаше ли нещо интересно в нейното поведение, в начина, по който тя общуваше с останалите?
В. П.: Тя беше едно високо, хубаво момиче [...] Те бяха две сестри – нейната сестра, малко по-ниска от нея, обаче и тя стройна, висока. Бяха дошли някъде от провинцията, така ми се струва. Правеха впечатление преди всичко със своята хубост. Яна Язова по-специално...
П. А.: Това помагаше ли за нейната популярност?
В. П.: Безспорно. Едно момиче обръща внимание, нали? Но повече се засили нейната популярност с това, че проф. Балабанов взе една определена позиция към нея.
П. А.: Тя го нарича свой учител.
В. П.: Тя го нарича свой учител: доколко той е неин учител, не зная, обаче той оцени онова, което тя дава, и се помъчи по всякакъв начин да изтъкне значението на нейното явяване.
П. А.: Радостно ли е, че едно име, в случая на една писателка, отново се връща в литературния живот?
В. П.: Разбира се, че е радостно, но същевременно то е и обвинение. Обвинение за тази, бих казал, немарливост в някои наши издателства, които недоглеждат, недовиждат, не се доверяват на младото поколение или пък на много старото поколение. Много старото поколение го смятат, че вече е свършило своята работа и напразно се тъпче отново, а младите, че са много начинаещи, много незрели, за да могат да дадат нещо. И на това отношение – шаблонно, глупаво само по себе си, нали, нетворческо отношение, се дължи и участта на този роман, който ние тепърва ще четем и ще се радваме, че той се явява на бял свят.

Разбира се, само човек, живял в ония години, може да вникне в подтекста и да чете между редовете, особено в последния отговор на Владимир Полянов. Произнасянето само на думата „обвинение“ бе проява на храброст.
На следващата година излезе вторият том на спомените му „Срещи по дългия път“ (1988). Там прочетох следното за Яна Язова:
„Добрият виенски поет Петер Алтенберг беше казал някога в защита на своята оригиналност: „Моята чаша е малка, но аз наливам мое вино в нея!“. Или нещо подобно – не си спомням. Но несъмнено за поетесата Яна Язова е познат този стремеж, когато заговорим на света, да кажем неща, неказвани от други преди нас, ако искаме да значим нещо. И хубавото младо момиче обръща гръб в своята поезия на любовта, на младостта си, на светлите си желания, за да ни запее някакви валпургии на всички ужаси. Като оставим това настрана, у нея може да се открие поетичен нерв. Дори нещо повече: у нея могат да се открият възможностите за една поезия, изхождаща от българската митология и фантастика, първообразът на който богато е даден в народната ни поезия. Да тръгне с успех по тоя път, зависи само от младата поетеса. А кой знае, може би тя смята, че е вече по тоя път, щом подсеща за тия неща с това, което е дала досега“.
Тази характеристика на поетесата Владимир Полянов е бил приготвил за неизлязлата антология на българската поезия, която полският славист проф. Голумбек е поискал през 1939 г. от него. В нея писателят не пропуска да изтъкне хубостта на Язова. Не мога да опиша с каква любов той изговаряше думата „момиче“.
Мисля, че след това контактите ни прекъснаха.
Владимир Полянов почина на 4.ХІІ.1988 г. Разговорът ни, публикуван във в. „АБВ“, беше последното му интервю.

■ И з т о ч н и к : списание „Библиотека“, брой 4 от 2018 г., стр. 79-89.

* Става дума за булевард „Княгиня Клементина“ – днес „Александър Стамболийски“. Б. ред.
** Още за този интересен издател – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=42843&rb_v=viewtopic#p42843. Б. ред.

[alexandrit]

● Един юбиляр само на 2 х 30

ГЕОРГИ МАЛИНОВ – осем въпроса
за научнофантастични, фентъзи и хорър книги

Б е л е ж к а: тези въпроси (леко побългарени) са взети от играта на Джон Денардо в SF Signal: An 8 Question Science Fiction, Fantasy & Horror Book Meme. Анкетата направи: Александър КАРАПАНЧЕВ

1. Георги, кой е първият научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който прочете:
– Доколкото си спомням – „Ян Бибиян“ на Елин Пелин, ако не броим преди това приказките.

2. Последният научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който си прочел и който би сложил в твоя списък с „Топ 20“, е:
– Моят „Топ 20“ е подвижен като марсиански пясъци. Постоянно някой се вмъква там и измества друг. Е, имам си няколко пожизнени книги в тази класация, но другите трябва да се борят за място. Много ми хареса Чайна Миевил с „Кралят на плъховете“ и „Градът и градът“. В новия си „Топ 20“ мога да включа и трилогията на Патрик Нес „Живият хаос“. Признавам, доста ме впечатли. Но както казах, моят „Топ 20“ се мени постоянно. Току-виж след някой и друг месец и някоя и друга прочетена книга списъкът да е друг. Даже със сигурност ще е друг.

3. Последният научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който не успя да завършиш, беше:
– „Метро 2034“ на Дмитрий Глуховски. Много ми допадна неговото „Метро 2033“. Даже за 2014 година си го сложих в „Топ 20“, обаче „Метро 2034“ ме разочарова. Мудно, бавно действие, с напъни за задъхан сюжет. Личи си, че романът е писан насила, движен от инерцията на успеха на предишното „Метро“. Нищо, и такива неща се случват. С нетърпение очаквам новата книга на Глуховски – „Бъдеще“. Предчувствам, че няма да отиде в графата „Четено-недочетено“. В горната графа мога да включа и Харуки Мураками. Хубав език, добър разказвач, но не ме хвана, дори ми дотегна и… в килера :D.

4. Автор на научна фантастика, фентъзи или хорър, на когото не можеш да се наситиш, е:
– Станислав Лем, Борхес, Пратчет. Лем хем е учен, философ с огромни знания, хем е класен разказвач, блестящ литератор (едни от най-добрите описания на мъжко-женски отношения са негови, в „Соларис“ и „Завръщане от звездите“ например). Борхес създава светове, изтъкани от нашето вътрешно пространство. Те са различни от космоса на Лем и подредения свят на вселената и поради това примамливо плашещи. Борхес, както пишеше някъде, трябва да се чете често и по малко. Пратчет е… Пратчет. Просто велик. Не ми се обяснява защо.

о Георги Малинов взема автограф от Робърт Шекли –
Еврокон, Пловдив, август 2004 г. Снимките се публикуват за първи път






5. Автор на научна фантастика, фентъзи или хорър, за когото те е срам да си признеш, че не си го чел, е:
– Чак пък срам. Доста от нашумелите автори съм пропуснал, Джордж Р. Р. Мартин например. Ама сигурно и той ме е пропуснал :D.

6. Научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който би препоръчал на всеки, незапознат с тези жанрове, е:
– Е, зависи какъв е човекът, какво е чел, какво очаква. Такива работи. Иначе мога да препоръчам от Лем до Пратчет. От българските автори Павел Вежинов и Емил Манов са прекрасно начало. От по-ново време с две ръце гласувам за трилогията на Николай Светлев „Всичкият блясък на Злото“, „Приказка за непобедимото Добро“ и „Аз, грешният Иван“ и за Иван Попов, особено за неговите „Хакери на човешките души“. За съжаление, много добри книги остават непознати, просто защото не могат да се качат на медийната вълна, където пък много книги стават известни, просто защото са… известни.

7. Научнофантастичният, фентъзи или хорър роман, който според теб е ужасно подценяван:
– От кого да е подценяван? От критиката? От социалните мрежи? От феновете? Нямам представа. Има книги, които страхотно харесвам и които много малко се обсъждат. По-старите автори избледняват с времето и все по-малко се четат. Колко хора в България четат Иван Ефремов например? Мисля си, че са малцина. От тази гледна точка ето един ужасно подценяван автор. Същата работа е със Станислав Лем и Клифърд Саймък.

8. А научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който е ужасно надценен:
– Сергей Лукяненко като цяло ми се вижда надценен. Ужасно. Някои от неговите неща за мен са направо слаби.

● П о с л е с л о в (също от Георги Малинов). Откакто се помня, а това е от едни далечни години в град Пазарджик – който, както е малко известно, е пъпът на света, – та оттогава чувствам книгите като някаква сраснала се част от мене, симбиоза някаква и втъканост. Оттам е и удовoлствието, освен да чета, и да пиша. Така де, не може само да се консумира, трябва и нещо да излиза :D. Покрай фантастиката дойде и влечението ми към компютрите, мислещите машини и всякакви аритметчици, както казва Лем.

Това се превърна и в мое хоби, професия и наслаждение. Някъде пак през тези далечни години се зароди родният фендъм (любителите на фантастика, да поясня все пак), който също запълни живота ми и подсили творческите напъни. Благодарение на конкурсите на „Аргус“, „Таласъмия“, списанието на бг фендъма „Тера фантастика“, алманасите на Атанас П. Славов придобиха реални, в смисъл книжни, форми много мои разкази, повести и романи. Тъй де, един роман :D. Вече съм по-настрани от фендъма, но обичам да се срещам с хората от него и да следя какво става там. Не че нещо особено става :D.

Ако четенето оформя начина на мислене, то писането го доукрасява и като с фина четка го дооформя. От тази гледна точка мога да се нарека и графоман – писането, сътворяването на светове и заселването им с хора, нехора и полухора е неизразимо удоволствие. Твърдо съм за електронните книги, това е начинът книгата да стигне навсякъде. И затова всичко мое, което се разпространява в Мрежата, е свободно.

Георги МАЛИНОВ е роден в Пазарджик през 1958 година. Още като гимназист става член-основател на клуба „Аркадий и Борис Стругацки“, на чиито фензини сътрудничи. По-късно завоюва отличия от множество национални конкурси – на издателство „Аргус“, на фестивалите „Таласъмия“, „Златен кан“ и др. Като автор се изявява твърде разнообразно – както в полето на научната фантастика, така и в дебрите на фентъзито. Досега има три самостоятелни книги: романа „Орфеус слиза в ада“ и сборниците „Шампионите“ и „Несъществуващият вирт“. Един от основателите на списание „Тера фантастика“. Отделни негови разкази са превеждани на руски и френски език. През 2003 година в Турку, Финландия, спечелва наградата „Еврокон“ за дебют.

Първа публикация в: е-списание „Сборище на трубадури“ от 3 юли 2015 година

ооооооооооооооооооооооооооооооо

Б о н у с – стихотворения от Георги МАЛИНОВ:

РОЖДЕСТВО

Дали Бог има нужда от мен?
Дали за нещо Му трябвам?
Дали има отговор на този въпрос,
или съм го вече забравил?

Дали, когато се трудя,
когато усилено мисля,
когато надигам чашата с вино,
за Него това има смисъл?



Дали все пак се сеща за мен,
макар че рядко се моля,
но, Господи, не искаш ли помощ за миг
от човек със свободна воля?

Може би няма нужда от мен
и откъде-накъде ще ме взима,
но, Господи, ако все пак решиш,
така де... знай, че ме има.

И знам, че ужасно богохулно звучи,
и макар да не знаеш за мене,
аз ще съм този, чиято ръка
за помощ може да вземеш.


* * *

Луната е станала Луна,
когато са се появили поетите.
Преди това тя
само е светела.

От първия Адам до последната Ева
надничаме в Луната като в кладенец.
Непрекъснато в нея гледаме,
лунен прах газим.

Когато последният Адам
си отиде, изпълнил задачата,
Луната пак само ще свети
и ще заплаче.


ЕФЕКТЪТ НА ПЕПЕРУДАТА

Пеперудата запърха с криле
и миналото се промени.
Погледната от бъдещето и настоящето,
историята стана многопластова.

Пирамидите се преместиха,
Ахил не загина при Троя,
Атила не влезе в Рим,
Джордано не изгоря на клада
и Константинопол не падна.
„Титаник“ остана в пристанището,
Айнщайн си остана чиновник,
Пикасо не отиде в Париж,
Пол и Джон не се събраха
и друг град смени Хирошима.
Крилете разместиха миналото.

Промени всичко тази пеперуда пърхаща,
но хората си останаха същите
и в това минало многопластово
ние с теб не се родихме, не се срещнахме
и това е ужасното.


ОБЪРКАНОСТ

В следващия живот бях картина,
в предишния ще съм художник.
В тази случайност няма объркване,
а безкрайни възможности.

Сега съм просто някой,
когото картините гледат втренчено,
а художникът вътре в мене
създава своята вечност.

Ще бях нарисувал картина,
объркано звучи, зная,
и следващо минало, и предишно бъдеще
подреждат и началото, и края.


* * *

Обичам да се разхождам в есента,
не през, а именно в нея.
Прилича ми на красив, стар град,
в който хората са изтлели.

Стъпвам по тротоарите от багри,
пресичам улици, отрупани с ябълки.
Сградите са гората прошарена,
а площадите са поляните малки.

Светофарите светят като морето,
есента го е гримирала.
Паркове и алеи са се превърнали
в безкрайна овощна градина.

Помирисвам цвета на небето,
какъвто есента е измислила,
а както е нашарила листата –
да се учат импресионистите.

Гроздето се търкаля по булевардите,
цветът на виното им подхожда.
И Вивалди, за да сътвори „Есен“,
тук навярно се е разхождал.

И з т о ч н и к : авторски файлове

[alexandrit]

НЕ СЕ ОЖЕСТОЧАВАЙТЕ СРЕЩУ ЧУЖДИЯ УСПЕХ

■ Интервюто взе: Сабина МАРИНОВА

МОГА ЛИ да ви ракажа нещо за Майк Резник, което вече да не ви е известно? Мисля, че мога. То със сигурност няма да се изразява в напомнянето, че е водещият носител на награди за кратка проза на всички времена (според американското списание „Локус“) и четвърти в списъка при романите. Факти, които той признава с небрежността на човек... не – на истински ГОЛЯМ писател, лишен от изгарящото желание на начинаещите да се докажат на всяка цена. Няма да ви разкривам и биографични подробности. Google ще ви предложи повече от мен.

НО БИХ могла да спомена очарователната му способност да те предразположи и да подхване интересен разговор. И още след първите десетина минути да заяви директно: „Чувствам, че ще станем добри приятели!“. Реплика, която те оставя без дъх, защото ти се ще да се ощипеш, за да провериш дали не сънуваш. После, научавайки мъничко повече за характера и личността на този човек, започваш да му вярваш. Особено когато откриеш в пощенската си кутия Stalking the Vampire – романа, който само преди седмица най-нагло си признал, че въобще не си чел. Просто ей така. Но най-вече надеждата... Майк Резник е човек, който не само пише блестящо, но и подарява надежда. Мечти. Правил го е с много млади автори, за да ги подкрепи в борбата им, преди да се откажат. Факт, който, в буквалния смисъл, би могъл да доведе до сълзи всеки, бутащ белетристичния си камък по сизифовския хълм на професионалните пазари...

ВСЪЩНОСТ ТОВА, което най-много ми се иска да споделя, трудно може да бъде изказано. Дори когато си привикнал към работа със словото до степен, в която си мислиш (или пък си въобразяваш), че си в състояние да намериш точните думи за всичко... даже тогава се случва да се натъкнеш на хора, усещането за които е по-важно от думите. Ето защо ще опитам нещо различно. В продължение на около четиридесет минути изпробвах поредица от саундтраци, търсейки този, който ще внесе точния емоционален нюанс... и го открих. Изразеното в ноти усещане, което още по-силно ме свързва с думите ми за човека Майк Резник. Темата от Ultraviolet – приказното парче на Клаус Баделт от приказния му албум към филма. Main Titles, Past Future, Boy Projection... Ще се доверите ли на избора ми? Послушайте, докато четете... И изживейте пълноценно всеки миг.

– Господин Резник, първото, което ме впечатли у вас, бяха изключителната ви любезност и готовността ви да дадете това интервю. А съм чувала, че често отказвате такива...
– Не си спомням някога да съм отказвал интервю, със следното изключение: когато става дума за тема, по която не зная нищо (а такива има много), почтително отклонявам предложението.

– Като бивш редактор на списания за мъже, можете ли да обясните защо те често публикуват научнофантастични истории?
– Не съм се занимавал с мъжко списание от тридесет години насам и не познавам сегашната икономика, но като се върнем назад във времето, когато бях редактор, тези издания плащаха далеч повече от научнофантастичните, а писателите имат сметки за покриване. През 60-те и 70-те години на миналия век Playboy даваше по 5000 долара на разказ, а пък останалите списания за мъже – от 300 до 1000. Докато изданията за научна фантастика предлагаха само по около 3 цента на дума.

– В своя роман The Day of Creation Джеймс Балард, който почина наскоро, пише за бедстващата, поразена от глад Африка и за повече или по-малко безумните мечти на един човек да ѝ помогне да излезе от мизерията. Вие сте пътували много из Черния континент, какво е мнението ви по този проблем?
– Има много неща, които не са наред в Африка: гладът, болестите, бедността, разпространената по целия континент корупция, достигаща такива размери, че много хора не са в състояние да си я представят. Съществуват два популярни начина на мислене. Първият е, че трябва да сторим всичко, което е по силите ни, за да помогнем (което не е проработило досега). Другият е, че ако изхраниш например един милион гладуващи суданци, след поредната суша ще трябва да храниш три милиона гладуващи суданци, поради което е по-добре да обърнеш гръб на континента и да го оставиш да се справи със собствените си проблеми по един неповторим африкански начин (което изглежда най-малкото толкова безсърдечно, колкото и практично). Не мисля, че съществува лесно решение, защото вече щяхме да сме го намерили.
През 50-те години, по време на кенийското въстание Мау Мау, Робърт Руарк написа един международен бестселър, озаглавен Something of Value. Заглавието е взето от твърдението, че когато отнемеш културата на един народ, трябва да я замениш с нещо стойностно. Смятам, че е съвсем очевидно, че унищожихме повечето от африканските култури, но все още ни предстои да ги заместим с нещо, което има стойност за африканците.

– Какво е отношението ви към наградите? Означават ли нещо, или са просто израз на популизъм... или дори измама?
– Тъй като съм водещият носител на награди за кратка проза на всички времена (според Locus) и четвърти в списъка при романите, мисля, че може да ми бъде простено за мнението ми, че наградите са от значение. От опит зная, че те правят продажбата на книги и разкази в други страни, а също и в киното, много по-вероятна. По-лесно ми е да продам онова, което напиша впоследствие.
Обаче дали „Хюго“ (или някоя друга награда) означава, че историята ми е била най-добрата през годината? Не непременно. Тя просто означава, че една отделна група от гласуващи са сметнали така.

– Доколкото зная, вие сте силно привлечен от преданията и легендите. Ще ми разкажете ли повече за този свой интерес?
– Той навярно е породен от гледането на много каубойски филми, както и от четенето (или слушането) на много приказки по времето, когато бях хлапе. Покойният Р. А. Лафърти някога писа (в романа си Space Chanty): „Ще съществува ли митология на бъдещето, питаха те, след като всичко се превърне в наука? Ще се възпяват ли в епически поеми благородните постъпки, или само в компютърен код?“. В деня, когато прочетох това изречение, осъзнах, че желая да посветя поне част от кариерата си за създаването на митовете на бъдещето.

– Като човек, който живо се интересува от история, митология и особено от темата за вампирите, аз съм твърде заинтригувана от книгата ви Stalking the Vampire. Със съжаление признавам, че засега не съм я чела. Единственото, което мога да сторя, е да основа настоящия въпрос на предположението, че повече или по-малко се интересувате от същата тема. Бихте ли ми разказали подробности за споменатото произведение?
– Мисля, че е възможно заглавието да ви е заблудило. През 1987-а написах ърбън фентъзи, чието действие се развива в Ню Йорк – един Ню Йорк, изобилстващ от талъсъми, лепрекони и други подобни същества. То бе озаглавено Stalking the Unicorn. Обрисуваше приключенията на детектив, който се озовава във въпросния променен Ню Йорк, и бе особено забавна книга. През 2008 година „Пир“ (един от моите постоянни издатели) ме помоли да възкреся Джон Джъстин Малъри (така се казваше детективът), който се бе появил в цели седем повести, но не и в романи от 1987-а насам, така че написах Stalking the Vampire. Самият вампир е един страшно опасен убиец, ала както вече споменах, книгата е забавна. През 2009 година създадох третия роман от поредицата – Stalking the Dragon, който излезе през август. Не съм приключил с въпросната поредица, обаче ще я оставя настрани за две години, за да напиша някои други неща, с които искам да се заема.

– Написахте и някои от сериите на Battlestar: Galactica, Tomb Raider и The Widowmaker. Какво е усещането да работиш за телевизията?
– Ненавиждах да пиша Battlestar: Galactica. Беше през 1980 година, предаването вече го бяха отменили, а писателят, който бе написал първите няколко книги, бе в лоша ситуация: съпругата му имаше рак, а пък издателят изискваше бързо предаване на договореното. Тъй като същия месец не вършех нищо важно, казах, че ще го направя. До този ден никога не бях гледал сериала и се надявам да легна в гроба си, без да зная какво е сайлон. Сценарият бе точно толкова отегчителен. Написах книгата за четири дни и само седмица по-късно вече не бих могъл да ви разкажа какво съдържаше тя.
Създадох Lara Croft: Tomb Raider през 2003 година. Дължах на „Дел Рей“ една книга от предишния договор и те настояха за тази. Пак повтарям – дотогава не бях играл играта, нито бях гледал филма, но за разлика от Battlestar това беше много забавно. Казаха ми, че въпросната игра завършвала с Лара, погребана под отломките на един храм в Едфу, Египет (бил съм там), а следващата започвала с епизода как тя се появява, сама и разочарована, в Париж (където също съм бил). Всичко, което трябваше да сторя, беше по един авантюристичен начин да я преведа от едната към другата. Така че приключенията ѝ я запратиха на обиколка из Африка, на Сейшелите и накрая в Париж... и това се превърна в Леко Романизирания Дневник на Майк Резник за Пътувания, понеже Лара отиде на всички места, на които съм бил. Когато се наслаждава на някое ястие, препоръчвам ресторанта. Ако се опитат да я отровят, ви казвам да стоите далече от него. Същото важи за хотелите и лагерите за сафари: ако тя прекара спокойна нощ, ги препоръчвам. Ако някой пробва да я застреля или да сложи отровна змия в леглото ѝ, ви предлагам да си потърсите друго място, където да отседнете, докато обикаляте Африка.
The Widowmaker е мое собствено творение. Написал съм четири романа – The Widowmaker (1996), The Widowmaker Reborn (1997), The Widowmaker Unleashed (1998), всеки един от които стана бестселър на Locus, и A Gathering of Widowmakers (2005), който не стана (но, за разлика от първите три, той представляваше издание с твърди корици и никога не бе имал евтина „мекокорична“ версия). Правата за поредицата бяха предложени за закупуване от „Джупитър 9 проджектс“ и последния път, когато чух нещо за това, се опитваха да ги продадат под формата на анимиран телевизионен сериал, обаче досега няма кой знае какъв резултат.

– Ако не греша в броенето, трябва да сте били редактор на... я да видим... 32 антологии? Така ли е? Защо толкова много? Харесвате ли тази работа и по каква причина? В крайна сметка тя е нещо, различно от писането...
– Всъщност редактирал съм повече от 40. Защо толкова много ли? Защото ми доставя удоволствие и на първо място, защото ми позволява да купувам от нови автори. Това е една доста трудна област за „новобранците“. Ако се опитваш да продадеш, да речем, на Asimov’s, се съревноваваш с може би 1200 разказа на месец за едно от шестте или седемте възможни места в списанието. И още нещо – ами не е достатъчно да бъдеш добър като Кони Уилис, Майкъл Суонуик, Нанси Крес или мен. Трябва да бъдеш по-добър, понеже сме създали широка публика от фенове, които ще вземат списанието единствено защото виждат имената ни на корицата. Наистина трудна ситуация за всеки „новобранец“. Ала когато съм редактор на антология, мога да купя 20 или 25 разказа. Ще имам нужда от десет или петнадесет „имена“ за корицата и за продажбите, но това все пак ми позволява да хонорувам пет или десет истории от „новобранци“ и по-малко известни автори. (Защо съм се загрижил ли? Защото тази област бе толкова благоприятна за мен, че чувствам като свое задължение да се „отплатя“ и да помогна на следващото поколение да се наслади на онова, на което аз съм се насладил.)

– Много преуспели писатели в началото не са се радвали на особен успех. Борили са се дълги години, живеейки в сянка. Каква е вашата история и не изпитвахте ли гняв, преди в края на краищата да се сдобиете с признание?
– Продадох първата си статия, когато бях на 15 години, първия си разказ (който не беше научна фантастика) – на 17, а първия си роман (и той не беше научна фантастика) – на 20. Знаех, че съм достатъчно добър, за да продавам, както знаех и че не бях достатъчно добър или достатъчно зрял, за да пиша качествена НФ (един факт, който доказах с цели три романа през втората половина на 60-те години. Стоях настрани от тази област в продължение на 11 години, та да дам време на хората да ги забравят). Изучавах занаята, печелех и си докарвах внушителни доходи, пишейки под псевдоними в сферата на изданията за пълнолетни до 1976 г. С жена ми бяхме развъждали и водили по изложби колита, постигайки значителен успех, не можех да понеса още една година, прекарана в мъчително произвеждане на 20 или 30 „романа за пълнолетни“, а не смятах, че видът фантастика, който желаех да пиша, ще се продава много. Така че купихме втория по големина луксозен пансион и място за подготовка на кучета в Америка. През 1980 година той бе доста добре разработен, имахме персонал от 21 души и аз се завърнах към писането на научна фантастика... А когато тя през пет последователни години (1988-1993) надмина по печалби пансиона, го продадохме и оттогава писането се превърна в нашия единствен източник на доходи.
Никога не съм бил ожесточен. Никога не съм бил гневен. Всичко, което някога съм искал да правя, е било да пиша НФ и се чувствам най-големият късметлия на света, че имах възможността да го върша успешно през по-голямата част от своя зрял живот.

– Вие сте легенда в научнофантастичния свят. Убедена съм, че получавате безбройни молби за помощ от начинаещи писатели. Обременява ли ви това? Какъв съвет ще им предложите?
– Не, никога не съм чувствал това като товар. Винаги се опитвам да отделя време, за да отговоря на въпросите им. Основният ми съвет е, че писателите пишат, а хората, които не стават успели писатели, само говорят за писане. През 90-те години, когато усилено се занимавах със съставяне на антологии, купих повече първи разкази от Asimov’s, Analog и F&SF, взети заедно. Моето най-внушително постижение като редактор не е това, че работих с цял куп номинирани за „Хюго“ и един награден (което направих), ами това, че осем от „моите“ открития бяха номинирани за наградата „Кембъл“ (която се дава на най-добрия млад писател) и един от тях, а именно дъщеря ми, я спечели.
През годините съм си сътрудничил и с известен брой млади автори, най-вече за да им помогна да бъдат публикувани, преди да се обезсърчат и да се откажат от мечтите си да станат писатели на научна фантастика. Писах толкова много с един от тях, Ник Дикарио, че наскоро издадохме сборник с разкази с твърди корици, съдържащ нашите единадесет истории. Напоследък често си сътруднича с друго блестящо ново име – Лезли Робин от Австралия. През 2009 година продадохме четири разказа, а имаме още шест, възложени за 2010-а, и очаквам да напишем поне един роман през следващата година.
Така че – не, да говоря и да работя с нови имена, изобщо не ми създава грижи. Самият аз бях такова някога и си го спомням.

– Какво ви кара да се чувствате щастлив и спокоен във всекидневието си? Читателите ви не знаят много за човека Майк Резник, струва ми се... Харесва ли ви да се разкривате?
– Пиша и съставям толкова много – повече от 130 научнофантастични романа, антологии и сборници, и повече от 230 разказа само от 1980 година насам, – че целият ми живот сякаш се върти около писането. Това, което ме прави щастлив, е когато в края на деня изчитам онова, което съм написал, и то в голяма степен е такова, каквото съм се надявал да бъде, докато съм сядал да работя.
Инак обичам мюзикълите, конните надбягвания, пътуването, четенето (въпреки че откакто ослепях с едното око преди пет години, чета по-малко, понеже трябва да пазя зрението си за писането)... и прекарвам много време в общуване с приятелите си, почти всички от които са научнофантастични фенове или професионалисти.

– При един от последните ни разговори вие ми споделихте, че бързате да изведете съпругата си на обяд. Изглеждате щастлив човек. Каква е рецептата ви за щастлив живот с любимата?
– Правете онова, което ви доставя удоволствие, бъдете доволни от собствения си успех и никога не се ожесточавайте срещу чуждия. Изживявайте всеки свой ден, сякаш е последен, защото все някога това ще бъде точно така.

■ От източника: електронно списание LiterNet, 16.03.2010, № 3 (124)

* * *

На това място можете да научите повече за авторката
Сабина МАРИНОВА, както и да прочетете още нейни текстове,
включително десетина интервюта с интересни чуждестранни фантасти
– https://liternet.bg/publish14/s_marinova/index.html. Бел. alex.

[alexandrit]

Един век от неговото рождение

● И в дни на радост, и в дни на скръб

„Безкрайното небе се вмества във мъничката ми глава.“ Колко дълбок житейски опит – и в чисто битов, и във философски смисъл – се иска, за да си позволиш такъв стих!
Навлязъл в своята 66-годишнина, АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ отдавна е извоювал име на голям съвременен поет с оригинални сетива за многообразието на човешката вселена и за загадката на смъртта.
Народен деятел на културата, лауреат на Димитровска награда, автор на десетки сборници, които не се задържат по книжарниците, Александър Геров се отзова на нашата покана за малък разговор по случай Празника на поезията.
Чаша наелектризиращо кафе, благородно потъмняло резбовано писалище, цветя, усмихнати под ласките на златното есенно слънце...

– Как мислите, стиховете могат ли да ни помагат в трудовия делник? Или са предназначени за специално подбрани мигове?
– Поезията окриля, вдъхновява, подбужда към действие. Например през Великата отечествена война съветските песни възвисяваха духовете и караха бойците да извършват подвизи. Дали поетичното слово е двигател на живота? Да, можем така да го наречем. И в дни на радост, и в дни на скръб човек винаги има нужда от стихове. Наистина те стигат до по-малко хора, но качествено такива хора стоят по-високо от любителите на прозата, защото след музиката поезията е най-висшето изкуство.

– Кои са според Вас върховите постижения в лириката, посветена на София?
– За столицата са писали Христо Радевски, Младен Исаев, Мария Грубешлиева, поетите от моето поколение Богомил Райнов, Божидар Божилов, Валери Петров. В творбите на рано починалия Александър Вутимски е запазена софийската атмосфера отпреди 40 години с нейните улици, мостове, кръчми, градини. Сред по-младите се проявява Миряна Башева, по чиито стихотворения са създадени песни. Като връх в темата обаче считам Никола Вапцаров, възпял работническа София.



– Намират ли се в столицата все още неразработени „поетически рудници“?
– Разбира се. Всички нови жилищни блокове заслужават талантливо перо. Погледнете, нима не се излъчва архитектурно изящество от квартал „Изток“ или квартал „Младост“? Не са докоснати животът на хората в тия комплекси, проблемите, които ги вълнуват, грижите и радостите, които изпитват. В днешната лирика липсва също усещането за големите урбанистични мащаби на нашето време.

– Вие сте майстор и на фантастика. Защо не се опитате с кратка прогноза за Празника на поезията през 2084 година?
– Тогава стиховете ще се състоят от едно-две изречения, понеже всяка дума в българския език е поетична. Аз имам стихотворение от една-единствена дума: „Болка. Болко-о! Болчице...“. Всеки човек е поет, макар да не пише, и всички употребяват в своя разговор красиви мисли. В сборника си „Прашинки“ съм включил около 20 произведения, изградени от фрази, чути от различни хора по разни поводи. Може би след сто години ще има празници, където ще се събират по хиляда души, всеки ще казва по едно изречение, а специална комисия ще определя кое от тях е най-поетичното.

– Другарю Геров, ще ни доверите ли някое от последните си хрумвания?
– Да, това четиристишие не е публикувано досега:

С м е ш к а
На малка гаричка
край тиха баричка
бабичка старичка
пуши цигаричка.
18.IХ.1984 г. А. Геров *

Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: списание „Една седмица в София“, брой 40 от 1.Х.–7.Х.1984 г.

* И ако това наистина е смешка, по човешки топла и непретенциозна, нека допълним срещата си с Геров посредством още едно интервю – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=42260&rb_v=viewtopic#p42260.