Гласове на въображението

[alexandrit]

Днес известният фантаст Христо ПОЩАКОВ закръгля 75 години. Като му пожелаваме от цялото си сърце всичко най-добро на този свят, припомняме, че Христо е разказвач и романист (наричан „българският Шекли“), журналист
и преводач от руски, испански и английски – и, не на последно място, антихейтър в нашата квази-
демократична България, в която озлоблението продължава не само да се шири, но и да нараства на глава
от населението... Впрочем нека почетем юбиляря с две интервюта, за които се надяваме, че ще ви бъдат интересни.
_________________________________________________________________________


„ОХРАНАТА НА ФИДЕЛ КАСТРО ЩЕШЕ ДА МЕ ГРЪМНЕ!“



Христо Пощаков е един от малцината български фантасти, които успешно се продават и в чужбина. Роден е през 1944 г. в Павликени, зодия Дева. По професия е машинен инженер. Дълги години е живял и работил в Куба. Има издадени около 130 разказа, преведени на над десет езика, и 9 книги, предстои му да публикува и десета *. Пощаков е и един от тримата българи, поканени да участват в световноизвестната ежегодна френска антология „У т о п и я“, която получава стотици разкази всяка година, а помества само десет. За ужас на завистливите си български колеги, Христо се движи в средите на знаменитости като автора на „Нощен патрул“ Сергей Лукяненко, Андрей Белянин, Ханс Хенрик Льойке и Уилям Дж. Мерисън, познава лично и доста от световните писатели в жанра. Откровенията си за трънливия път на славата и за своите известни и скандални приятели авантюристът от аристократичен произход се съгласи да сподели единствено с читателите на нашия вестник.

– Г-н Пощаков, вярно ли е, че сте започнали да пишете от скука, след един инцидент в известното кубинско кабаре „Тропикана“?

– Да, започнах да пиша научна фантастика през 1984 г., след като преживях мускулна травма в кабаре „Тропикана“, Хавана, където се подхлъзнах на кора от банан и трябваше да остана в леглото си месец, без да имам възможността да се обърна ни наляво, ни надясно. В тази страна изпълнявах длъжността „технически съветник“ в проектантска организация, свързана с обекти в областта на хранителната промишленост – силози, мелници, бирени фабрики и т.н. След като изчетох всичката налична българска, испанска и английска литература, на петнадесетия ден взех една тетрадка и за останалите 15 дни написах 20 научнофантастични разказа. Първата ми книга бе в съавторство с Иван Н. Хаджиев. **
_________________________

* Става дума за неговия сборник с разкази и новели „Инвазия“, отпечатан от издателство -Делакорт- през 2011 г. (тук се опираме на статията за Христо в родната Уикипедия). – Б. ред.
** Нарича се „К а р м а“, включва кратки хорър разкази и е публикувана през 1991 г. от Издателска компания „K & М“ ООД и Издателска къща „Плеяда прес“. – Б. ред.

– Преживели сте сблъсък с бодигардовете на Фидел Кастро. Какво се случи?

– Фидел Кастро съм го виждал на две събрания, организирани от българското посолство в чест на тогавашния национален празник Девети септември, и съм стоял на 10 метра от него. Изумявала ме е неговата сладкодумност. Той е надарен от природата оратор, който можеше да задържа вниманието на тълпи от хора в продължение на 4-5 часа. Колкото до неприятния инцидент с бодигардовете му, една вечер пътувах с колата си по една от централните артерии на Хавана – Кинта авенида. По някое време зърнах в огледалото за обратно виждане примигване на светлини от фарове, което се повтори няколко пъти. Естествено, казах си: „Кой е този, който е тръгнал да задминава точно мен?“. И инстинктивно, съвсем по български, натиснах газта. След около минута усетих опрян в рамото си автомат „Калашников“ – при този топъл климат обикновено колите се карат с отворени прозорци. Получих всички възможни псувни на испански език и нареждане веднага да спра встрани на пътя. Обърнах се и видях до себе си един разярен тъмнокож човек, който се бе изравнил с моята кола и ме подпираше с дулото на автомата си. Разбира се, веднага изпълних нареждането, отбих встрани и спрях, докато покрай мен се източи ескорт от луксозни коли с тъмни стъкла, в една от които явно се намираше и Фидел Кастро. Сигурно от по-тежки последствия ме спаси фактът, че цветът на регистрационния номер на колата ми ясно показваше, че съм чужденец. Защото вече бях чувал за други инциденти, причинени от охраната на президента, вероятно изнервена до крайност поради многобройните опити за атентати спрямо него. След този неприятен случай половин час останах спрял на мястото си, облян в студена пот. Но мога също така да кажа, че обичам Куба като своя втора родина, в която имам приятели, оперирани от чувството на завист – нещо, което не може да се каже за българите.

– Близък сте с друга много одумвана личност – бившия собственик на някогашната модна агенция „Имидж“ Пламен Митрев. Чувам, че през последните години той се е насочил към писателството и че книгите му жънат големи успехи в чужбина.

– Да, Пламен наистина е бивш собственик на бивша рекламна и модна агенция. Той е мой много добър приятел. Навремето беше натопен за някаква „афера“, което и досега му носи доста неприятности. Това не му пречи да се изявява като най-добрия наш автор на фентъзи, независимо че използва литературни псевдоними като Лионард Карпентър и други. В Русия има три издадени книги, в САЩ една. В България – около 14. Бих могъл да добавя, че в областта на фентъзи жанра той е най-продуктивният ро̀ден писател и друг като него няма.

– Въпреки безспорните си литературни успехи в чужбина, имате „славата“ на един от най-мразените съвременни автори у нас. Защо?

– Никой не е пророк в собствената си страна. В нашата родина хората се делят на такива, които могат, и на такива, които не могат. Неспособните се обединяват в гилдии, за да вредят на способните. Така нареченият примитив иска да превъзмогне себе си и понеже не може, се озлобява против този, който може. Но неможещият винаги е по-агресивен и иска да се изяви чрез плюенето си по можещите. Такива сме били винаги – гении на завистта, макар че това кой знае колко не ме интересува, обаче все пак ми е неприятно.

– В интервю пред електронното издание Knigi News издателят Юрий Илков заяви, че добре познавате връзкарския метод и се възползвате от него, за да публикувате книгите си. Така ли е?

– Не желая да говоря за този случай, защото смятам въпросния човек за приятел. Но искам да поясня нещо: контактите с издатели и списания нямат нищо общо с връзкарството. Поради владеенето ми на три езика – испански, руски и английски – успях да осъществя контакт с шефовете на тия инстанции. Оттук нататък процесът е следният: изпращаш преведения на съответния език разказ или роман до съответния издател и чакаш резултата. Или го публикуват, или не. Европейските издатели не са толкова тъпи, за да не знаят какво да публикуват или какво да не публикуват. В този смисъл неможещите обикновено остават много огорчени.

– Познанствата ви с интересни хора като че ли нямат край. Друго име – руснакът Андрей Белянин. Какво ще кажете за него?

– По отношение на Андрей Белянин мога да ви кажа, че той е един от най-продуктивните руски фентъзи автори. Общият тираж на издадените му 15 книги превишава три милиона и половина екземпляра. Не обича писателските съюзи и не е член на никой от тях, както и аз. Живее в Астрахан, където построи църква в памет на загиналия си син. На български език е издадена книгата му „Багдадският крадец“, която, за разлика от Русия (и за съжаление), у нас не се радва на големи продажби, защото поради дългогодишната политика на нашите издателства тук беше наложен култ към американските автори, които невинаги са най-добрите в света.

– Сред братушките се говори, че сте с аристократичен произход, потомък на княз. Истина ли е?

– Да, аз наистина съм потомък на киевския княз Радион, който през 17-и век се преселил на българска територия и останал завинаги тук. Причините, поради които го е направил, не са ми добре известни. Знае се, че е постъпил като монах в Гложенския манастир, но не удържал на чара на българската си прислужница Мария, вследствие на което тя забременяла, размонашили го, направили го поп и му дали епархията в селата Острец и Ново село, Троянско, днешен град Априлци, където се сдобил с още две деца. Наследниците му са борци против турското робство и имената им след Освобождението са изписани върху паметници поради това, че са загинали от мъченическа смърт. Например хаджи поп Михо, комуто е била изскубана брадата и е набит на кол. А също и Радион Михов Радионов и Никола Дабев, обесени на площада в Севлиево през 1876 година. Прекият потомък по мъжка линия на княз Радион е световноизвестният цигулар Йосиф Радионов, който живее в София.

– След Десети ноември Партията престана да налага своите писатели, докато вие все повече печелите популярност. Има ли прояви на завист от тяхна страна?

– Бившите номенклатурни писатели на фантастика, колкото и за учудване да е, бяха добри за времето си. Отделен е въпросът кого допускаха за публикуване и защо. Всички те в днешно време са или покойници, или едва кретащи и не вярвам да ми завиждат. Проблемът е в новата неосъществена писателска генерация, която има достъп за изява в интернет пространството.

– Вие бяхте редовно оплюван по интернет форумите. И то така, че трябваше да заплашите някои от най-просташки изявяващите се ваши „почитатели“ със съд...

– В момента българските интернет форуми са окупирани главно от неможещите и във времето на свободния онлайн обмен на информация е трудно да се направи нещо по въпроса. Неможещите винаги ще плюят по можещите. Ще се обединяват в малки групички, както са го правили досега, за да изявят собствената си незначителност, но с претенциите да се чувстват като герои в интернет пространството. Това им дава усещане за сила или за някаква имагинерна значимост на собствената им гадна същност. Те се мислят за недосегаеми, обаче не е точно така. Със съвременните средства за комуникация всеки може да бъде поставен на подобаващото му място. Това са толкова подли и нищожни личности, че дори се крият под псевдоними (никове). Навярно целта е този, когото са оплюли, да не ги открие и да не им залепи няколко шамара, каквито заслужават. Но накрая ще си го получат!

Интервюто взе: Сабина МАРИНОВА

От източника – https://blitz.bg/article/4189.



■ А ето и още една среща с юбиляря Христо ПОЩАКОВ, която ви предлагаме сега –
http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=45574&rb_v=viewtopic#p45574.

[alexandrit]

● 100 & 5 години от неговото рождение



СПОРЕД международно известния библиограф Евгений Харитонов той е „най-добрият български писател на ХХ век и между най-добрите въобще в Европа – говоря не само за фантастиката му“. От друга страна, изкуствоведът Владимир Свинтила го допълва недвусмислено, че – пак той! – е „най-адмирираният и най-малко изследваният в своето време“. Да, разбира се, че става дума за 105-летника Павел Вежинов.
ПРЕДИ десетина години публикувах едно сборно интервю с него. То се състои от четири раздела, като в първия разказвам за Вежинов като за тема табу в моето семейство (майка ми д-р Марина Александрова е първата от четирите съпруги на този писател). В останалите три раздела съм композирал въпроси и отговори, взети от солидния том с мемоаристика и журналистика „Книга за Павел Вежинов“. Мисля, че наистина съм ги подредил творчески, свободно, на места с подходящи за случая съкращения.
СЕГА пропускам първата и четвъртата част, озаглавени съответно За близките и за прошката и За киното и за хората. Който проявява любопитство, може да ги намери в ей тази платформа на Фондация „Човешката библиотека“ (плюс уникална, много рядка снимка на писателя Вежинов от 1944 година)... *
Александър Карапанчев


„БЕЗ ФИЛОСОФИ И ПОЕТИ СВЕТЪТ Е ПУСТИНЯ...“

ІІ. За писането и за развлеченията

Въпрос 1: Другарю Вежинов, да обявим ли вашия юбилей, или не?
О т г о в о р (1974 г.): Та вие вече го обявихте. Пък и какво има толкова да си крия годините, те и без това много добре си личат. Но като стигнете до моята възраст, ще разберете, че човешката душа не остарява от годините. Тя старее от лошите помисли, от несбъднатите желания, от неосъществените мечти, от неизживените радости, от несподелените скърби, от чувствата, които напразно сме похабили, от дружбите, с които сме се разминали. Но изглежда, че най-много старее от съзнанието, че си пилееш напразно времето, че не осъществяваш себе си.

Въпрос 2: Ако съпоставим произведения като „Малките приключения“, военните разкази и „Сините пеперуди“, ще открием едно интересно творческо разнообразие. Как успявате да творите в различни литературни жанрове?
О т г о в о р (1972): Очевидно вие говорите за тематично разнообразие. Струва ми се, че то е задължително за всеки истински и дълбок талант. Диапазонът, който посочихте, всъщност е доста скромен. Големият писател трябва да има богати и всестранни познания за действителността и да е способен да ги възпроизвежда в литературата дълбоко и правдиво. Никак не уважавам писатели с ограничена тематика, колкото и да е ярък и очевиден талантът им. Това говори преди всичко за ограниченост на мисленето и също така за ограниченост на жизнените им възприятия. За мен това е най-тежката болест, от която страда българската литература изобщо.

Жанровото многообразие е по-особен въпрос. Полифоничността на дарбата е често срещано явление, макар че не е задължително. Струва ми се, че тая полифоничност обогатява жанровете на всеки отделен писател, обогатява и неговата душевност. Винаги съм съжалявал, че се отказах от поезията, въпреки че при мен тя не бе сполучлива. Може би щеше да стане сполучлива. И сега понякога чувствам ярка вътрешна нужда да кажа в стихове нещо, което не мога да кажа в проза. Мислено все още съчинявам стихове, макар че не смея да ги доверя на хартията. Просто съм загубил опит. Понякога завиждам на Пушкин, на Лермонтов, на Юго. Трудно ми е да преценявам в кой от жанровете са били по-силни. Но чувствам, че са били душевно по-богати.

Многообразието на жанровете е не само качество на дарбата. До много голяма степен това е въпрос на възпитание и среда. Аз съм завършил навремето класическа гимназия. Това образование не даваше достатъчно конкретни знания в никоя наука. Но то много силно подтикваше към всестранност на интересите, особено в областта на хуманитарните знания. Винаги съм съжалявал и ще съжалявам, че в съвременното образование няма и такъв клон. Без философи и поети светът е пустиня, а кой клон на днешното образование подготвя младото поколение към тая висша сфера на емоционалната и мисловна дейност?

Въпрос 3: Какъв е пътят, за да се самоусъвършенства творчески един писател?
О т г о в о р (1974): Пътят е много тежък и малцина го изминават докрай. Но това е огромна тема. Най-важното е писателят да не изостава от времето, да следи внимателно световните постижения на литературата, да не губи контакт с хората, да пази чисто и неопетнено своето гражданско чувство. Но над всичко все пак стои – да пази своята творческа жизненост, да не се поддава на лъжата и конюнктурата, да не изневерява на истината. И всичко това, събрано на едно място, все още не е нищо. Нужен е упорит, всекидневен, всеотдаен труд. И май че на това място трябва да спра, макар че списъкът далече не е изчерпан. В съвременния рационален свят никой не избира най-стръмните пътища.

Въпрос 4: Какво бихте простили на талантливия творец и какво не?
О т г о в о р (1979): Да ви кажа право, нищо не бих му простил, което пречи на неговата работа, особено мързела и празното прахосване на времето със странични занятия. И все пак смятам, че писателят не бива да бъде чужд на човешките слабости, стига да не унизяват неговото достойнство. В крайна сметка най-много той черпи от себе си. И ще бъде печално, ако вади оттам вяли, измислени, непреживени чувства и страсти.

Въпрос 5: Във вашето творчество присъства ли автобиографичният елемент?
О т г о в о р (1974): Не, това е опасно, човек се увлича и после трябва да дава обяснения на жена си. Винаги съм предпочитал да гощавам моите читатели с мечтите си, те са много по-интересни. Например как съм хванал в Искъра клен около два килограма („Студено време“), как още с първия изстрел съм улучил един немски танк („Златан“), как съм се залюбил с една прекрасна туземка от планетата Гис („Гибелта на „Аякс“) или как съм станал световен шампион по бокс в най-тежката категория („Двубоят“).

Въпрос 6: Необходима ли ви е специална обстановка, за да пишете?
О т г о в о р (1974): Не, аз съм крайно непридирчив към условията за работа. Много добре умея да се самоизолирам, външните несгоди не ми пречат. Не ме смущават ни шумът, ни присъствието на друг човек, ни дори леките неразположения. Имам в момента малко коте, което често ляга на листа, върху който работя. Пиша едва ли не изпод корема му, премествам му внимателно крачето, но ми е жал да го изпъдя. То не ми пречи. Но все пак имам някои предпочитания. Така например неприятно ми е да работя в неразтребена стая. Не обичам силно осветени от слънцето помещения. По-добре се чувствам в облачните и дъждовни дни. Предпочитам да ми е малко хладно, отколкото да ми е малко топло. Но, общо взето, мога да работя при всички условия.

Въпрос 7: Кога, в кои часове обикновено пишете? Имате ли дневен график?
О т г о в о р (1974): Общо взето, живея доста несистематизиран живот. В това отношение никога не се ръководя от разума, а от вътрешните си подтици. Избягвам да върша каквото и да е по външна принуда. Работя, когато искам и когато ми е приятно. Нямам никакъв график, ни дневен, ни месечен, ни сезонен. Все пак най-спорна ми е работата, която върша утрин. Никога не работя вечер, тогава чета, гледам кино или просто се забавлявам. Смятам забавлението не само неотменно право, но и неотменно задължение, ако човек иска да запази свежа душевност, интерес към живота, вътрешна младост, жизнеспособност. Скучният и еднообразен живот е смърт за емоционалния и духовен мир на писателя. Човек трябва да гледа на забавленията така сериозно като на работата, да умее да ги подбира и да не злоупотребява с тях. Това е капитал, който наистина трябва да се харчи много разумно.

Въпрос 8: По колко часа работите на ден?
О т г о в о р (1984): Сега не работя много. Написал съм над тридесет книги, но денят ми протича разнообразно. Работя около четири часа на ден на два пъти – сутрин два часа и следобед два часа, но това не е задължително. Всичко зависи от съпротивлението на материала.

Писателската работа е професия, която трябва да се усвои. Аз съм много стриктен в това отношение. Изучавал съм всяка книга и филм като професионалист. Правя разбор на всички художествени изразни средства. Чета книги, за да видя какво ново бих могъл да науча от тях.

Въпрос 9: Приятни ли ви са часовете за писане?
О т г о в о р (1974): Неприятни ми са часовете, преди да седна да пиша. Но пиша почти винаги с удоволствие и без никакво вътрешно напрежение. Буквално се забавлявам, когато пиша криминални романи – това ми е приятно като решаването на ребуси. Навярно най-трудно се пишат фантастични романи, но това също е много приятна игра на въображението. Писането ме увлича, понякога работя много дълго. Но знам, че не е полезно да се пише повече от два часа непрекъснато, въображението се изхабява, намалява се съпротивлението към познатото и баналното.

Въпрос 10: В кой сезон сте най-продуктивен и най-леко ви върви? Къде се чувствате по-добре в такива периоди – на море или на планина?
О т г о в о р (1974): По принцип избягвам да работя през лятото – това е време за най-активен контакт с природата. Иначе всички сезони са хубави. Що се отнася до работата, аз съм съгласен с Богомил Райнов, че „най-хубаво е лошото време“…

Най-добре се чувствам у дома, в кабинета си. Но тук пък човек не може да се избави от телефоните, от малките ангажименти, от обществените си задължения, които не толкова губят времето ти, колкото дезангажирват вниманието и накъсват творческото съсредоточаване. Високият планински климат не ми влияе добре. Практически досега най-добре съм работил в нашия творчески дом в Хисаря. През лошите сезони там климатът е чудесен, всичко те предразполага към съсредоточаване и успешна работа.

Въпрос 11: Кое е вашето хоби? Или вашите любими развлечения?
О т г о в о р (1974): Моето хоби щеше да бъде киното, ако не бе станало моя професия. А моето любимо развлечение е несъмнено риболовът. Бих сложил преди риболова спортните зрелища, но за съжаление много често те сериозно ме огорчават, вместо да ми доставят радост и удоволствие. Това са, така да се каже, „приетите“ развлечения, обикновено човек има и други, с които избягва да се хвали. **
______________________

* https://fs.choveshkata.net/index.php?title=%D0%91%D0%B5%D0%B7_%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8_%D0%B8_%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%B8_%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82_%D0%B5_%D0%BF%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%8F.

** Нека с благодарност от сърце спомена авторите на интервютата, които са използвани тук. Според номерацията на въпросите това са: Атанас Свиленов – 3, 6, 7, 9, 10 и 11; Владимир Чорбаджиев – 4; Маня Лазарова – 1 и 5; Мария Димитрова – 8; и Трифон Кардашев – 2. Материалът се публикува безвъзмездно: един скромен жест, който паметта и творчеството на Павел ВЕЖИНОВ без съмнение заслужават. – Бел. alex.

Продължението следва!

[alexandrit]

„БЕЗ ФИЛОСОФИ И ПОЕТИ СВЕТЪТ Е ПУСТИНЯ...“ (2)

ІІІ. За фантастиката и за нейните разновидности

Въпрос 12: Кое оправдава съществуването на фантастичното като художествена форма?
О т г о в о р (1982 г.): Преди всичко неговото реално присъствие в човешкото съзнание. Дори преди да се появи литературата като писмен израз на художествените образи, фантастичното е съществувало в човешката словесност като легенди, приказки и предания. И досега не знам друг по-съвършен израз на фантастичното в душевността на хората от народните приказки.

Въпрос 13: С какво ви привлече научната фантастика?
О т г о в о р (1969): Научнофантастичният жанр съвсем не ме привлече с любопитството ми за бъдещето на човечеството. Там е цялата работа, че този жанр дава извънредно големи възможности за философско мислене, за радикални обобщения по отношение развитието на сегашните човешки общества. С няколко думи – виждайки проектирани тия общества в далечното бъдеще, ние много по-ясно, по-релефно, по-силно оценяваме сегашните им недостатъци и преимущества, сегашните им истински стойности, на които трябва да държим и които трябва да развиваме.

Въпрос 14: Защо е така малък броят на българските писатели, които разработват проблемите на фантастиката?
О т г о в о р (1979): Струва ми се, че у нас има известни предразсъдъци към фантастиката като пълноценен художествен жанр. И понякога с основание, особено ако тя се обляга главно на постиженията на научно-техническата революция и се опитва да прогнозира нейните възможности. Тия технически чудеса очевидно започват да дотягат на хората. Техническата революция в нашия съвременен живот има и своя обратен медал, който хората по-добре забелязват. Да вземем например безжалостния и безчовечен начин, по който се експлоатира и разрушава околната среда, природата, сред която живеем. Или хищния начин, по който се изчерпват природните ресурси. Развивайки се сляпо и интензивно като някакъв огромен раков тумор, научно-техническата революция рискува да унищожи основата, в името на която съществува.

Сам аз съм привърженик на така наречения фантастичен реализъм. Тук елементът фантастика е по-скоро условност, художествен маниер, чрез който писателят намира най-обобщения начин да проникне във важни тенденции и процеси на съвременното човешко общество. Вземете например един писател като Кърт Вонегът. На пръв поглед, както при Суифт, при него като че ли всичко изглежда нереално, измислено, фантастично. А всъщност зад тая нереална фактура се крият изумителни по сила обобщения за същността на така нареченото велико американско общество, както го нарече един от най-случайните и некадърни американски президенти Линдън Джонсън. Зла, невероятна сатира, неповторимо разобличение на американския начин на живот, които издигнаха за кратко време тоя автор в най-първата редица на американската литература. Не е трудно да се разбере, че тоя успех не би могъл да бъде постигнат със старите средства на реализма, особено на критическия реализъм, който имаше такива бляскави представители през последното столетие.

о Фрагмент от корицата на сборника „Сините пеперуди“.
Художник: Христо ГРАДЕЧЛИЕВ



Въпрос 15: Как вие бихте определили научната фантастика?
О т г о в о р (1983): Поначало не обичам хибридните понятия, особено що се отнася до литературата. Особено пък ако хибридите са неестествени или противоестествени. А какво значи научна фантастика? Съчетават се две понятия, които на пръв поглед като че ли изглеждат несъвместими. Науката изследва обективно съществуващата действителност, разчита на точното знание, проверено от опита. Фантастиката е субективно понятие, тясно свързано с човешкото въображение, произволно по същина, недоказуемо като възможна истина. В историята на човешката душевност и култура фантастиката предхожда реалното научно знание, макар че не предхожда опита. По същината си тя е била произволна (макар и нелишена от свои обективни и субективни предпоставки и основание). А по принцип – най-често с наивно или невярно обяснение на някои природни явления или висши стойности на живота. Кой е Перун? Древните славяни са си го представяли като човек, разбира се, но свръхчовек, бог, който се е занимавал да произвежда светкавици. Наивно наистина, но образно и красиво. Ето това е най-привлекателната страна на фантастичното – неговата свръхреалност, приказност, свободата и изяществото на образните съчетания, от които лъха надчовешко съвършенство и красота. Такава е, да речем, и гръцката митология, която и до днес се изучава – не като наука, разбира се, а като естетика и символика. Ние и досега употребяваме в реалния, дори в практическия живот имената на Зевс, Афродита, Аполон или Хермес. И досега се възхищаваме на красотата и съвършенството на образите, макар да съзнаваме добре, че не са съществували обективно, а са продукти на човешкото въображение. И досега казваме „стрелата на Амур“. Най-често се шегуваме, но въпреки това имаме предвид нещо истинско и реално – внезапните, остри и точни попадения на това прекрасно човешко чувство, което сме нарекли с думичката любов. По тоя начин елементите на фантастика постепенно са се превърнали в метафори – едно от най-висшите постижения на човешката душевност. Представете си, че наречем Марийка или Цветанка с простичкото име Пепеляшка. Какво повече? Ами че това е цял един свят, биография, съдба, характер.

Не знам кой е съчинил това понятие научна фантастика. Не знам откъде то произхожда. Но според мен то е „изобретено“ от позитивни, ала ограничени литературни теоретици. Но защо? И с какви основания? Не е толкова трудно да се досетим. Навярно те са се плашили от тая субективност и произволност на продуктите на фантастичното въображение. Навярно са го третирали като ирационална, дори мистична територия, като нещо чуждо и несъвместимо с реалните факти на действителността. И са искали да приковат фантастичното към прокрустовото ложе на точното научно знание, към постиженията на научно-техническия прогрес.

И все пак моля да бъда разбран правилно. Ясно е, че може да се говори и за научна фантастика, но само в тоя стеснен смисъл на думата, когато се разглеждат научни или прогностични проблеми. Ползата от такава литература е безспорна, особено за младите поколения. Тя възбужда въображението на младежите, подхранва техния интерес към техниката, би могла да ги подтикне към откривателство и смели научни решения. Но територията все пак си остава ограничена. Обикновеният читател се интересува преди всичко от фантастиката, а след това от науката. А който се интересува специално от науката, може да си потърси за тая цел и специалните научни източници. Както и да се развива човечеството, жаждата за фантастика ще си остане основна душевна нужда. Изобщо не ми е възможно да си представя детството без приказки и човечеството без легенди. А що се отнася до литературата, и тя е започнала с една условна фантастика, а не с научна прогноза. Това се отнася за „Ад“ от Данте, за „Пътуванията на Гъливер“ от Суифт, за „Фауст“ от Гьоте, за „Нос“ от Гогол, за „Аелита“ от Алексей Толстой, дори за такива известни съвременни фантасти, каквито са Рей Бредбъри или Станислав Лем.

Крайно време е да престанем да се плашим от класическото понятие фантастика. Дори самата наука в някои свои аспекти ни отвежда към фантастичното. Това особено се отнася за физиката. Такива съвременни проблеми като време–пространство, частица–поле, прекъснатост–непрекъснатост не могат нито да се поставят, нито да се решат без помощта на фантастното въображение. А що се отнася до квантовата физика, някои основни научни положения („съотношение на допълнителност“, „принцип на неопределеност“) минават дори тая граница и стигат до парадокса и абсурда. Но това е само привидност на безкрилото традиционно мислене. Съвременната наука не е в състояние да отговори на такъв прост въпрос: часовникът ли отмерва времето, или времето по някакъв свой начин отмерва часовника. Засега можем да кажем със сигурност, че часовникът отмерва себе си. Всяка друга мярка (ако тя реално съществува) не би могла да се търси другаде освен в областта на фантастичните представи.

Струва ми се, че понятието фантастика е съвсем достатъчно, за да изрази същността на литературния жанр. Пък нека всеки влага в него това, което може или каквото търси. Сам аз в моето творчество винаги съм приемал фантастичното като условност, метафорична възможност за постигане или обобщение на човешките истини.

Въпрос 16: Можем ли да наречем „Бариерата“ и „Белият гущер“ фантастика? Ако са фантастика – каква? Ако не са – защо?
О т г о в о р (1978): От двете произведения „Белият гущер“ наистина има някакво докосване до познатия, традиционен научнофантастичен жанр. Но по своята същност повестта едва ли се нуждае от подобно решение. Неси не е никакъв биологичен мутант, създаден от глуповатите приумици на баща си. Сам Неси много добре разбира това. Всяко подобно тълкуване просто лишава повестта от нейния реален смисъл. Неси е по-скоро фантастичен мутант, здраво опрян на реални тенденции на живота. Може някому да се стори парадоксално, но фантастичните мутанти са много по-реални, мотивирани и логични от биологичните, които, както е известно, според науката се раждат „сляпо“ (макар и не безпричинно), а умират или остават да живеят по силата на своята приспособимост. Неси е просто проекция на реални пороци на нашия съвременен живот, които при известни условия бъдещето може да превърне в гибелни. Фантастичното начало тук служи като похват за по-свободно боравене с времето и обстоятелствата. Биологичното допускане в повестта беше по-скоро предпазна клапа. Но, разбира се, докато човек се пази от оси, много спокойно може да бъде изяден от мухите. Един критик ме обвини, че Неси е несъвместим с нашето общество. А кой е казал, че е съвместим?

Що се отнася до „Бариерата“, за мен тя е напълно реалистично произведение. Елементите на фантастиката тук не противоречат на реализма, а показват някои негови непознати страни. За фантастичния реализъм, както го наричат някои съветски автори, дори това не е задължително. В тоя случай фантастиката има характер главно на нов художествен похват или ново изразно средство за домогване до същността на реални явления на живота. Как по друг начин може да се обясни новелата „Нос“ на великия реалист Гогол?

Въпрос 17: Как ще отговорите на вечния въпрос: не рискува ли фантастът повече от другите автори да бъде опроверган от бъдещето?
О т г о в о р (1982): Най-тъжното е да бъде опроверган от настоящето. Всяка дълбока бразда в настоящето не може да не остави и трайни дири в бъдещето. Авторитетът на Хърбърт Уелс или Рей Бредбъри едва ли е пострадал много от това, че на Марс няма ни хора, ни буболечки дори. Горе-долу така стои въпросът и с науката, макар че и тя непрекъснато опровергава своите истини. Тия, които са забили големите жалони в развитието на науките, едва ли са разчитали на научно безсмъртие. Но както и да се променят човечеството и неговите цивилизации, имената на Аристотел, Нютон или Дарвин ще си останат завинаги.

Въпрос 18: Как всъщност виждате съвършената личност в съвременното и бъдещото общество?
О т г о в о р (1983): Струва ми се, че е твърде рано да се говори за съвършена човешка личност. Никога не съм си поставял такъв идеал, нито смея да го препоръчам на хората. Изобщо не мога да си представя как една личност би могла да се развива без вътрешната, понякога драматична борба на противоречиви вътрешни сили, дори на противоречиви слабости. Това се потвърждава от цялата досегашна история на човечеството. Всички силни натури, всички откриватели, всички гении, всички велики философи и писатели са били дълбоки и сложни характери. Бихме могли да ги наречем прекрасни, но не и съвършени. Не смея да говоря за човека на бъдещето, обаче съм сигурен, че той ще носи в себе си цялото минало на човешкия род. Ще го преодолява и ще върви напред. Човешкото съвършенство не е някаква абстрактна категория. То се определя от времето, от епохата, в която се живее съобразно нейните нужди, задачи и цели. И ако съществува все пак някаква закономерност, тя е, слава богу, добре известна на хората – борбата на новото срещу остарялото, стига старото да е действително остаряло и новото – действително ново. Трябва да се има предвид, че заблудите в това отношение могат да бъдат фатални.

Ако не знам какво точно е съвършената личност, поне съм сигурен какво е несъвършената. Това е според мен равнодушният или още по-точно – безчувственият човек. Може да се случи така, че да е полезен с нещо си. (Както е например Неси в „Белият гущер“.) Но не е човек и не е личност. Не вярвам в нищо – ни идеали, ни дела, ни мисли, които да не са породени от чувства и да не могат да се изразят чрез чувството. Към тоя прост извод се мъча да наведа моите читатели в романа „Везни“. Но какво всъщност са „везните“?... Това е нашата вътрешна мярка, с която премерваме нашия разум с пълнотата на нашите чувства. Всяка друга представа за морал, съвест, истина и съвършенство ще бъде най-малко произволна или фалшива.*

Първа публикация в: алманах ФантАstika 2009 (София: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“
и Фондация „Човешката библиотека“, 2010 г.)
____________________
* То се знае, и сега ще спомена с благодарност авторите на интервютата тук. Съгласно номерацията на въпросите те са, както следва: Дарина Герова – 14; Елияна Райчева – 12 и 17; Лина Василева – 15 & 18; списание „Тракия“ – 16; и Юлия Пискулийска – 13. Материалът се публикува безвъзмездно: един скромен жест, който паметта и творчеството на Павел Вежинов без съмнение заслужават. – Бел. alex.

Сборното интервю подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ

[alexandrit]

Създателят на „Болгария фантастическая“ (на снимката) закръгли 50 години



Александър КАРАПАНЧЕВ

В КЪЩАТА НА ФАНТАСТИКАТА
ИМА МНОГО СТАИ

I. ВМЕСТО ПРЕДДВЕРИЕ

Бяха чудесни златооки дни от току-що започналия септември на 2003-та!

Вчера в София беше излязла библиографията „Болгария фантастическая“, а днес вече бе пристигнал у нас авторът на този енциклопедичен труд Евгений Викторович ХАРИТОНОВ. След представянето в НФ клуба издателят Емануел Икономов го покани на ресторант и някъде подир първите ни глътки ра̀кия – да, там слагат ударението братушките – аз поднесох на госта моя подарък. Надявах се, че той ще го зарадва не по-малко от пикантната нашенска кухня: трибагрената шопска салата, кавърмата в гювече и прочие (фентъзи!) вкуснотии.

В хубава папка бях надиплил ксерокопия на две книги, появили се под слънцето преди кажи-речи осемдесет години. Става дума за „Разкази“ от Емил Верхарн и „Из дневника на едно портокалено дърво“ от Ханс Хайнц Еверс. Тъкмо тези изящни томчета представляват № 1 и 2 от „Галерия на фантастите“ – може би първата по света поредица в жанра, издавана от софиянеца Филип Чипев. Разбира се, като човек твърде ерудиран, Евгений знаеше за тях и аз улових живите огънчета, които припламнаха в очите му при вида на това книжовно лакомство. Пък и как да не трепне тук сърцето на истинския библиограф със славянска душа?

Прошумяха няколко месеца и ето че на „Болгария фантастическая“ бе присъдена най-престижната ни награда за въображeние „Гравитон“ – така призът се превърна в международен и Харитонов го получи лично на специална церемония в рамките на пловдивския Еврокон 2004. Добър повод за интервю с новия лауреат, нали, който потапя перото си и в други „мастилници“: критика, история на литературата, кино; завежда отдел в прекрасното списание „Если“; пише разкази, поезия и вече цяло десетилетие е пътешествал из дебрите на нашата фантастика... Постарах се да събера интересни въпроси от дузина настоящи или бъдещи * носители я на „Гравитон“, я на „Еврокон“ (че даже и на двете отличия заедно!), а после задачата ми беше още по-вълнуваща – да преведа московския имейл с отговорите.

И докато пръстите ми танцуваха над клавиатурата в мъглива София, ме топлеше споменът за ония златооки дни, когато ИК „Аргус“ пусна уникалната книга на руснака.


II. ВРАТИ КЪМ ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Но да не губим време и да се захващаме на пъстрия хоровод на интервюто.

Любомир Николов-НАРВИ: Можете ли да кажете, както е озаглавил едно свое детско стихотворение Маяковски, „Что такое хорошо и что такое плохо“ във фантастиката?

● Евгений ХАРИТОНОВ: Тук бих могъл да отговоря простичко – ДОБРО е, ако въпросната фантастика е написана талантливо, а пък ЛОШО, ако произведението е бездарно само по себе си. Обаче не всичко е тъй елементарно. Наистина какви са очевидните плюсове и минуси на фантастичния метод? През 50-те и 60-те години на миналия век цялата положителна функция на НФ се свеждаше до доволно глупавата максима: „Тя зове в бъдещето и буди въображението“. И толкоз! Така на жанра отказваха правото да бъде Литература, а оттам и правото да внушава на читателя по-зрели мисли – например за онова, което тревожи днес, в момента. Всъщност фантастите не толкова зоват в бъдното, колкото психологически подготвят човека за наближаващото Бъдеще и го защитават от синдрома на футурошока. Аз мисля, че този жанр е най-доброто терапевтично средство против социалните стресове именно защото любителят на фантастика е предупреден за тях.
Ала хайде сега да разширим границите, като погледнем на метода в социокултурен срез. И ще се окаже, че фантастичните творби (стига да са талантливи) както никой друг вид изкуство откликват най-оперативно на всякакви колебания в живота, били те от политически характер или научно-технически скокове. Смятам, че маестро Кир Буличов е забелязал много вярно: „Според мен фантастиката отразява по-точно състоянието на обществото в сравнение с реалистичната литература“.
Е, в по-широк смисъл тя отразява и общественото НАСТРОЕНИЕ. Че тази оценка е справедлива, можем да се убедим лесно, ако проследим еволюцията на образите, темите и проблематиката в НФ през различни периоди от битието на жанра. Движейки се по историческия маршрут на въображението у нас, бързо ще „напипаме“ следната закономерност: при социални катаклизми и радикални промени едва ли не главна линия в литературата става утопията (още по-често – нейната сестра антиутопията). Веднага ще дам няколко примера: потока от произведения на тема „Идеалната държава“ през XVIII век, прилива на антиутопизъм след кървавата 1905 година, неочаквано бурния подем на утопиите подир Октомврийския преврат през 1917-а и не по-слабия пласт от антиутопична книжнина, когато едни се вдъхновяваха от романтиката на революционните преобразувания, съзирайки светлото бъдеще на Русия и целия свят, докато други разбираха докъде може да се стигне и биеха тревога.
Сривът на комунистическата догма донесе свобода – и също така проумяването на простата истина, че революцията не е панацея за всички болести. Ето защо промените от края на 80-те и началото на 90-те години накараха фантастите да се отзоват с поредния картеч от антиутопии.
Нима е случайно, че един общо взето ескeйпистки жанр като фентъзито се оказа тъй безумно популярен в Източна Европа тъкмо когато предишната система бе рухнала, а нейната алтернатива още не беше подготвена? Така излиза, че култът към фентъзийното в нашите страни е нормална защитна реакция спрямо раздробеното общество без точни етически координати, стремеж човекът да издигне стена пред житейските проблеми, да се укрие от Страха. Да, много сладък и пленителен е тоя свят (тоест условно-средновековният), той всмуква и започваш да вярваш, че ей го на̀, и ти би могъл да се превърнеш от обикновено, изтормозено човече в полуразрушена държава – в Герой на Галактиката, както авторите отъждествяват себе си със своите персонажи. Явления като сублимацията и превъплъщаването са очевидни в руската фантастика от 90-те години и в българската днес.
Интересно е, че АБСОЛЮТНАТА популярност на фентъзито у нас приключи едновременно с мътната епоха на Борис Елцин. Щом атмосферата в Русия се промени качествено и се появи увереност в утрешния ден, любовта към вездесъщото фентъзи почна да се измества от старата добра НФ и фантастиката на социалния анализ.
Кое е наистина лошото във фантастичния жанр? Той е своеобразен наркотик, способен да подмени (при недозрели индивиди) реалния свят с някакъв измислен. Уви, аз съм срещал немалко хора, потопени в такива съчинени „вселени“. Жалка гледка са те, тези люде – инфантилни, непригодни да живеят в нашето сложно време... Та ето как се оказва, че при всички явни достойнства на своя метод Н. В. Фантастиката е „нож с две остриета“. Мислещия читател тя учи на живот, позволява му да погледне на обективната даденост под друг, нов ъгъл и може би да проникне по-задълбочено в битието. Но глупавия читател фантастиката го прави още по-глупав.

Петър КЪРДЖИЛОВ: Покрай „Болгария фантастическая“ реалната България стана ли ви някак по-близка? И какво ще представлява преработеното второ издание на библиографията?

● Е. X.: В случая не може да има два варианта на отговора. Потапяйки се в света на БГ фантастиката, аз по естествен начин неизбежно се потапях и в света на българската душевност. Струва ми се, че дори се научих да я разбирам. Ще попитате: „А кое му е тука сложното? Нали всички ние сме славяни!“. Това са пълни глупости – че при славянските народи душата е обща, Славянска. Това е някакъв мит. Не, душите ни са много различни, ние толкова не си приличаме, че туй е прекрасно, защото поражда любопитство. С него аз съм изпълнен до краен предел.
Навярно при моите посещения в България би могло да изглежда, че не съм твърде общителен човек. Всъщност аз просто бях очарован от вашата страна и нейните хора и изцяло съсредоточен в себе си, анализирах и се опиянявах от любопитство. Идвайки тук, не се чувствам в чужбина, тук съм си у дома. Утешавам се с плахата надежда, че и вие в България не ме възприемате като чужденец, ами като съвсем обикновен почти българин... да речем така, като българин, който говори чудовищно лошо български език. (На това място в имейла си Евгений Викторович е сложил усмихнато личице.)
Но да продължа с втората част на въпроса. Преди всичко ще кажа, че сегашният вариант на справочника „Болгария фантастическая“ е доста сериозно преработен в моя компютър. Появиха се не само нови имена и допълнения, а и постепенно коригирам допуснатите грешки, запълвам информационните празнини. Второто издание аз го виждам, разбира се, на български! Мисля, че няма да разкрия голяма търговска тайна, ако споделя с вас, че през 2003 година (заедно с Емануел Икономов и Александър Карапанчев) решихме въз основа на справочника да направим една пълноценна Енциклопедия на Българската Фантастика. Освен био- и библиографични сведения за НФ писатели или критици, в нея ще се включат също обзорни статии за кино, графика и живопис; материали за художници, издатели и списания, посветени на въображението.
В нашите мечти това трябва да бъде илюстрован том – с репродукции от книги и периодика, със снимки на фантастите... Естествено такова издание е по силите само на цял авторски колектив, ала първите разработки на инициативната група вече са налице, концепцията е създадена. Да се надяваме, че този хубав проект ще се въплъти в нещо реално.

Николай ТЕЛЛАЛОВ: Според вас какво още не е опитвано във фантастиката – като идеи, сюжети, проблематика и литературни стилове?

● Е. X. Много, много сложен въпрос, на който едва ли може да се отговори обективно. Всички забелязани недостатъци не трябва да се адресират към съответния литературен жанр. Към определени писатели – да, обаче към цялостното направление – не. Например за един месец в списание „Если“, където работя, постъпват над 400 разказа и повести от начинаещи автори. Разглеждайки тоя изобилен поток, ние неволно стигаме до извода, че законът на Стърджън е доста поостарял. Твърде рядко в този самотек се среща даже 1 процент достойни текстове, да не говорим за класическите 10 процента!
Слабостите при дебютантите се повтарят в кръг: или неприкрито подражателство (което означава липса на творческа индивидуалност), или въобще отсъства дори мъничко оригиналност на идеите (а спрямо фантастите, съгласете се, има особени изисквания и свежото НФ хрумване е важен фактор), или сюжетът „увисва“, или пък езикът е безобразен. В скоби ще отбележа: може да е забавно, ала повечето млади пера, след като не са намерили сили и талант за качествен текст, започват да пишат мътновати притчи... Обаче всичко изредено дотук не спада към минусите на жанра!
За съжаление, някои критици и недоброжелатели на фантастиката съдят повърхностно за нея само по няколко лоши произведения на не особено даровити съчинители. Това, разбира се, е глупаво – то издава непрофесионализма на хората, заловили се с нещо, в което се ориентират слабо. В реалистичната и във всяка друга книжнина бездарните опити съвсем не са по-малко, отколкото в Тера Фантазия, но заради тях не се правят преднамерени изводи за цялото реалистично изкуство, нали?
Фантастиката е твърде разнообразна и многофункционална, тя е Литература на Големите Възможности, на големия творчески потенциал – ето защо според мен е безполезно да разсъждаваме в какво е слаба и кои именно компоненти са най-важни за тоя вид словесност. Както са казали самите братя Стругацки: „Фантастиката е литература и се подчинява на същите онези закони, благодарение на които съществува ЦЯЛАТА ЛИТЕРАТУРА“.

Георги МАЛИНОВ: Напоследък редица автори измежду вашите сънародници често предлагат алтернативни модели за развитието на Русия – кой от тях ви харесва най-много?

● Е. X. В преходни времена, когато христоматийният въпрос „Накъде да вървим по-нататък?“ е заставал ребром, жанрът неизменно се е оказвал на преден план, често пъти жертвайки своята художественост в полза на социалното прогнозиране и публицистичната острота. От творци на словото съчинителите на фантазии са се превръщали в картографи на руските Рай и Ад.
И ето че към края на 90-те години нашите фантасти отново се захващат с темата „Бъдещата Русия“. За щастие, тези произведения не са изкривени от патоса на публицистиката, авторите не се стремят да предвидят бъдещето на страната и света, не се залъгват с глупави измислици. Напротив, те се занимават с онова, което са длъжни да правят поради „своя произход“ – тоест да екстраполират днешните проблеми в посока на утрешния ден. Повечето книги, за които писах в очерка си „Руското поле на утопиите“, са чудесни образци на социално-философската ни НФ. Те обаче не предлагат нито един вариант на моята родина, в който лично на мен би ми се искало да живея.
Но аз все пак мога да откроя най-талантливите, неочаквани и ярки произведения на съвременния утопизъм – това е, да речем, цикълът на Холм Ван Зайчик (псевдоним на Вячеслав Рибаков и Игор Алимов) „Лоши хора няма“, защото светът Ордуси, сплав от православно и мюсюлманско, е описан наистина много сполучливо. Нека посоча и нашумелия роман на Олег Дивов „Бракуване“. В руската фантастика той е може би най-провокационният опус на границата между двата века. Някои не дотам умни критици даже определиха Олег като „върл фашист“, а други поборници побързаха да го зачислят към радикално-имперските месии. Всъщност „Бракуване“ е най-антиутопичната ни утопия и най-утопичната от нашите антиутопии. Дивов се заиграва толкова тънко с колективната инерция, че читателят не усеща капана веднага. С две думи: основната сюжетна предпоставка е, че Русия от близкото бъдеще се превръща в Свръхдържава. Своето процъфтяване страната постига, като възстановява институцията на наказателната власт. Е, и какво?
Че кой от нас не е мечтал всички тези олигарси, крадци и бандити да бъдат тикнати в ГУЛАГ? И кой ли не е искал да дойдат по-добри времена, когато нощем можеш да минеш „през огромния град и навред да срещаш усмихнати лица... На всяка пейка да седят влюбени и нито един мръсник, нито едничък... “? Всичко това го има в романа, написан убедително и ярко. И дори такова довчера плашещо понятие като „враг на народа“ изведнъж придобива нов смисъл: „Какъв мъдър термин... Та нали именно всеки, който нарушава правата на личността, се явява враг на народа, на целия народ. Няма значение дали е кражба или грабеж, при всички случаи става въпрос за насилие, за посегателство на човешка територия...“. Кажете, как да не се съгласим тук?
Книгата увлича, ние копнеем поне един ден да поживеем в тоя прекрасен обновен свят, където тържествува Силната Справедливост, и не забелязваме колко ловко авторът ни подгонва из лабиринта на социалната мечта, по задънените улички на интелигентските комплекси, а накрая ненатрапчиво ни поднася финала, зад който дебне страх. Страхът, че това наистина би могло да се случи. И никой не е застрахован от опасността и него да го бракуват... Струва ми се, че романът на Дивов ще бъде много разбираем за българските читатели.

Христо ПОЩАКОВ: Какво е вашето отношение към шарения жанр фентъзи?

● Е. X. Аз вече нахвърлях някои мисли по темата, сега ще продължа по-подробно на същата вълна.
Не желая да обиждам поклонниците на този жанр, макар да го считам за твърде консервативен и недостатъчно творчески съзидателен, за да се удържи по-дълго на върха на популярността. При него сюжетите и особено тематичните вариации не са толкова много. Например в САЩ тиражите на фентъзито са паднали чувствително през последните две-три години. Мисля, че в най-близко бъдеще класическият модел на това направление (мечове, дракони, условно Средновековие) ще отмре – дори днес повечето фентъзита са се превърнали в автопародия. Според мен жанрът би оцелял единствено в симбиоза с други видове фантастика. И подобни случаи напоследък не са рядкост – ще спомена съвсем самостоятелните му разклонения като технофентъзи или пък сайънс фентъзи... У нас най-сериозните автори на „Меч и магия“ отдавна са се отдалечили от каноните, тясно им е в рамките на традицията и ето че сега на бял свят се появяват забележителни книги: неомитологичната (!) НФ на X. Л. Олди, историческото и криптоисторическото (тоест основано върху напълно реални исторически факти) фентъзи на Олга Елисеева и Елена Хаецка, апокалиптичната градска приказка на Марина и Сергей Дяченко...
Но самият аз обичам онова необуздано, остроумно и направо нефентъзийно фентъзи, което съчинява англичанинът Тери Пратчет.

oooooooooooooooooooooooooоооооооооооооооооо

* Това го прогнозирам като фантаст на близкия прицел. Що се отнася до наградата „Хюго“ на БГ адрес, нека я предрече някой по-дързък мечтател... А за въпросите, които получих, благодаря от сърце и не само от свое име. – Б. авт.

СлЕдВа ПрОдЪлЖеНиЕ...

[alexandrit]

В КЪЩАТА НА ФАНТАСТИКАТА ИМА МНОГО СТАИ [2]

о Художник на корицата: Димитър Стоянов-Димо



Елена ПАВЛОВА: Смятате ли, че фантастиката е свързана с определен вид музика (например известна част от толкинистите са „метъли“ и въобще доста почитатели на въображението намират този стил за близък по душа)?

● Е. X.: Да, разбира се – инак не бих написал на тая тема цикъл очерци за списание „Если“. Задавайки ми такъв въпрос, вие рискувате, понеже като страстен меломан аз мога да разсъждавам тук с часове и интервюто ще се превърне в лекция... (На това място от имейла си Евгений Викторович пак е „пуснал“ компютърна усмивка.) Ако трябва да отговоря сериозно и кратко, ще кажа, че връзката между музикалната култура и литературната фантастика е повече от очевидна. По-слабо тя личи в класическата музика, затова пък рокът е твърде близък до Н. В. Фантастиката. И тяхното родство възниква някъде на глъбинно, генетично равнище – обединява ги общото светоусещане, което се определя с думите „другост“ и „маргиналност“. Нищо чудно, че тези две изкуства често пресичат своите пътища, влияейки си взаимно.
Да тръгнем оттам, че сред писателите фантасти има немалко рокмузиканти (нека си спомним поне за Майкъл Муркок, който е между създателите на легендарната британска група „Хоукуинд“), а сред рокаджиите ще се намерят добри фантасти като Марк Болън от „Ти Рекс“. Феновете, приобщени към фантастичната музика, се сещат най-вече за хеви метъла, защото творците от това направление наистина редовно се обръщат към жанра фентъзи. Бих казал, че най-надарени в тази област са хората от немската група „Блайнд Гардиън“, изразили в ноти едва ли не целия Толкин и много от Муркок.
И все пак доста по-разнолики и по-интересни са опитите в симфоничния артрок и електронната музика, където се предпочита НФ. Едно изброяване на албумите, създадени по мотиви от класическата научна фантастика и препоръчвани за слушане, би заело значително място. Тук са и великият Рик Уейкмън с неговата „1984“ ; и „Алън Парсънс Проджект“, автори на изумително красиви неща по Едгар Алън По, Айзък Азимов, Хърбърт Уелс ; и италианската прогресив рокгрупа „Мангала Вилис“, която през 2002 година се вдъхнови от Жул Верн; и руско-датските рокмузиканти от „Роял Хънт“, превъплътили Бредбъриевите „Марсиански хроники”... Така мога да изреждам до безкрай. А ако си спомним легендите на електронния звук (особено немците от „Крафтверк“ и французите от „Рокетс“), действително рискуваме да превърнем нашето интервю в... монография по музика.
И накрая нека споделя с вас лично наблюдение по темата. Струва ми се, че – колкото и странно да прозвучи – вътрешно, духовно фантастиката е все пак по-близка до джаза. Тези две направления са дълбоко импровизационни, смело прекрачват границите и табутата. От създателите на литературно въображение и от творците на джаз се иска едно и също: способността за неограничено (даже надгранично) мислене.

Димитър Стоянов-ДИМО: Господин Харитонов, моля ви да направите паралел между българските и руските издания на фантастика, що се отнася до техните корици и илюстрациите вътре...

● Е. X.: Трябва да призная, че не съм силен в тази област, а вътрешната политика при оформлението на книги е въобще тъмна Индия за мен и ми е доста трудно да правя паралели. Преди десет години нашите издатели скъпяха пари за руски художници, предпочитайки да крадат чуждестранни репродукции. Това, разбира се, сериозно разваляше имиджа както на самите издателства, така и на фантастиката – понеже, първо, е грозно да крадеш и, второ, кориците на книгите не отговаряха на съдържанието. Сега факторите у нас са поумнели и се обръщат към отечествени художници. За качеството на техните изпълнения не се наемам да съдя: има шедьоври на илюстративното изкуство, обаче има и неща, които предизвикват отвращение у потребителя.
Но лошото е там, че след като СССР се разпадна, илюстрациите вътре почти изчезнаха, а аз, честна дума, много обичам книжки с картинки – тоест с добра графика. Как да си обясним тая промяна? Навярно тя се дължи на икономически причини, от които не разбирам нищо. В този смисъл аз винаги съм харесвал българската традиция при оформлението на книги. Естествено от полиграфическото ви равнище през социализма можеше да се желае още, затова пък вашата страна всякога е била богата откъм чудесни художници илюстратори.
Свидетел съм, че когато показвах рожби на ИК „Аргус“ на някои наши издатели, те се възхищаваха от поредицата „Нова българска фантастика“, оценявайки високо дизайна, кориците и поместените вътре рисунки. Но щом им предложих: „Че тогава какъв е проблемът? Хайде да поръчаме на тези българи да нарисуват нещо и за нас!“, издателите само се усмихнаха снизходително в отговор: „Ама това ще бъдат излишни финансови разходи“. Уви...

Агоп МЕЛКОНЯН: Вие познавате великолепно БГ фантастиката. Ами какво ще кажете за българската поезия?

● Е. X. Аз съм горещ почитател на поезията и я събирам, обаче за мой срам не съм достатъчно добре запознат с поетичното изкуство в България. И сам не зная защо е така. Ако не броим христоматийните класици, то – малко или повече – са ми известни поетите от 60-те и 70-те години: Христо Ганов, Владимир Башев, Михаил Берберов, Любомир Левчев и някои други (изреждам наслуки, по памет) плюс отделни верлибристи и авангардисти, защото сериозно се увличам от авангардните стихотворни форми. Но сред моите приятели е и забележителният писател Генадий Прашкевич, който се явява голям познавач и преводач на българската поезия. Той усърдно се е заел да повишава нивото ми в тая област.

Дилян БЛАГОВ: Правилният път за оцеляване в изкуството е то да принуди търговията да се съобразява с него, а не обратното. Вярвате ли, че има надежда да се преодолее изкривената пропорционалност между качеството и количеството, налагана от пазарните закони? И ако отговорът е „да“ за фантастиката, в какво се състои тази надежда?

● Е. X.: Както навярно вече сте забелязали, моите възгледи за Тера Фантазия (пък и за цялото изкуство) се отличават с ярко романтичен, дори идеалистичен характер. Та нали да гледаш на днешните проблеми с оптимизъм е също така откровена форма на идеализма? Но аз не знам как да отговоря на вашия въпрос. Не съм футуролог или поне социолог, не ми е съдено да видя нито механизмите, чрез които съществуват пазарните закони, нито бъдещето на фантастиката. Има ли надежда, питате вие? Мисля, че надеждата – това е почти всичко, което ни е останало. Почти всичко, ала не всичко. Нали още ни е останало желанието да работим, да творим...
Нима ще се промени нещо, ако аз кажа: „Пазарът унищожава истинската литература!“? И действително ли пазарът я унищожава? Неблагоприятната издателска ситуация, която сега се наблюдава в България, и пазарните закони са донякъде различни понятия. В Русия също важат въпросните закони, обаче положението се е придвижило към по-добро – у нас излизат поредици изключително за комерческа фантастика, но има и серии за интелектуална фантастика, част от Голямата Литература. Боя се, че щом издателите започнат да пускат само УМНА фантастика, почитателите на жанра ще намалеят чувствително.
Нека да погледнем истината в очите: онази публика, която се нуждае от творби с Висок Стил и Дълбоко Съдържание, е всъщност доста тясна прослойка даже не в обществото, а сред потребителите на книжовно слово. Ето защо вашият тъжен въпрос е породен единствено от икономическата ситуация. Промени ли се тя, ще се утвърди и правилната пропорция между качеството и количеството. Случва се количеството да стимулира качеството, нали така?

Васил ВЕЛЧЕВ: Кои са вашите любими имена в световната, в руската и, разбира се, в българската фантастика?

● Е. X. Слава Богу, че сте ограничили кръга само до фантастите, инак трябваше да съставя огромен списък. Знаете ли, аз нямам някаква „твърда“ топлиста на обичаните от мен автори. Този списък се променя постоянно – отпадат предишни фаворити, мястото им се заема от нови и тъй нататък. Имам обаче един завинаги любим фантаст, най-вече поради носталгия: с неговите романи навлязох в жанра.
Това е Александър Беляев, не най-силният автор, ако го оценяваме строго, но аз го обичам, колекционирам почти всички издания на книгите му, както и всякаква информация за него. А животът на Беляев е бил наистина удивителен и достоен за приключенски роман – живот, изпълнен с авантюри, борба, мъжество, понеже той е единственият съветски фантаст, който в периода на сталинските гонения, когато писателите са ги вкарвали в затвора, не предава предпочитания си жанр и горещо го защитава.
Ще се опитам да посоча няколко имена, оказали ми дълбоко влияние и разтърсили ме на духовно равнище. Ще започна с братя Стругацки (макар не цялото им творчество да ми е близко); после – Кир Буличов, Павел Вежинов (говоря не само за фантастиката му, защото според мен той е най-добрият български писател на XX век и между най-добрите въобще в Европа); продължавам с Агоп Мелконян (след като прочетох новелите му „Бедни мой Бернардие“ и „Мортилия“, изпитах истински естетически оргазъм), Рей Бредбъри, буквално и духовно спасил живота ми в казармата, Клифърд Саймък. Това съвсем не означава, че редовно препрочитам току-що изредените автори. Аз имам толкова много обичани фантасти, та дори не се сещам кого още да спомена. Вие ще ми простите.

Юрий ИЛКОВ: Аз ще попитам защо си избрахте точно Робърт Хайнлайн за тема на своята дисертация?

● Е. X.: Когато в края на 80-те години произведенията на Хайнлайн започнаха масово да се превеждат на руски език, твърде бързо „заболях“ от този американец. За известно време той се превърна в най-любимия ми фантаст. Тогава се заех да събирам всякакви материали за него, даже през 1992 или 1993 година издавах фензина „Грок“, изцяло посветен на Робърт Хайнлайн. Ето защо моят любимец (за момента) съвсем закономерно стана тема на дипломната ми работа и по-късно тя прерасна в дисертация. Може би е забавно, обаче веднага след защитата ѝ аз някак рязко охладнях и към маестрото, и към неговите творения.

Александър КАРАПАНЧЕВ: А може ли да видим Евгений Харитонов още по-отблизо – кратко описание на един типичен работен ден; хоби; предпочитани ястия и питиета, способни да му повдигнат настроението?

● Е. X.: Затруднявам се да опиша своя типичен работен ден. Винаги съм завиждал на творческите личности, при които делникът е строго структуриран и те умеят да се мобилизират. Аз съм много неспокоен, увличащ се човек. Случва се няколко дни подред да не върша нищо и да се измъчвам, че си пилея времето. Но после, когато ме връхлети вдъхновението, се заковавам по двайсет часа пред компютъра, тракайки на клавиатурата му като луд. Тогава аз работя по интуиция. Музата ме посещава обикновено след 10 вечерта, защото съм от хората „сови“ и обичам да се трудя нощем.
Що се отнася до типичния ми работен ден, той е най-скучният от всички, каквито можете да си представите: до 16 часа̀ прекарвам в редакцията на списание „Если“, а привечер, ако имам сили и вдъхновение, сядам на компютъра и се занимавам с някакъв текст. Ако пък ми липсва настроение, просто се търкалям на дивана и до умопобъркване гледам филми. Или отивам у приятели фантасти, за да общувам и да пийна водка.
Навярно главната тема сред моите хобита е музиката. По-рано аз самият свирех в група, но днес най-ценното ми съкровище е моята фонотека, в която пазя около 5000 албума от най-различни направления: хард рок и диско от 70-те и 80-те години, ню уейв или електроника... Даже притежавам сериозна колекция от съвсем съвременния стил гоа транс. Понякога това ми хоби донася известни творчески плодове – например двамата с фантаста Алексей Калугин написахме една популярна енциклопедия, посветена на фюжъна и джаз-рока, и напоследък се опитваме да направим нещо подобно за диското.
Имам и увлечения от литературен характер. Да речем, обожавам старите руски и съветски научнопопулярни списания, които в предвоенно време са печатали много и твърде интересна фантастика. Разбира се, работейки над справочника „Болгария фантастическая“, аз постепенно натрупвам и колекция от български НФ книги. Нека подчертая, че тук, в Русия, всички те са раритети, понеже вашата фантастика сега излиза в доста скромни тиражи.
А на трапезата аз съм почти всеяден, да си призная.
За жалост, проблемите със стомаха не всякога ми позволяват да експериментирам с храни. Особено си падам по руската национална кухня, ала истинската такава вече стана твърде скъпо удоволствие. У дома предпочитам макарони по флотски и (забележете, названието е мое!) дефлорирана кокошка – напълнена с подправки и намазана с масло, тя се набожда на бутилка бира, след което се запича в собствен сос. Получава се толкова вкусно, че да си оближеш пръстите! Инак на чист въздух ям всякакви видове шашлици. От безалкохолните питиета употребявам квас, чай и кафе, а от алкохола винаги избирам натуралния – тоест водка или Ракия. Така че, както виждате сами, аз съм един много неоригинален човек.


III. ПО СТЪПАЛАТА И НАЗАД

Връзките на България с този „неоригинален“ човек стават все по-плътни, но кой от нас го среща за първи път и се заема да проправя маршрута?

През април 93-та двама нашенци – Юрий Илков (Генерала) и Едуард Батов (Додо) – хващат влака от Москва до Екатеринбург, където предстои НФ фестивалът „Аелита“. Заедно с група руски фенове и профита те се качват в т. нар. пьяный поезд, дурной вагон *. Пътува се около две денонощия; атмосферата е топла, весела, панибратска. И ето че от купа лица изплува Евгений Харитонов и бързо се сближава с Юрий Генерала: „А, ти от България ли си? Аз много обичам вашата страна и искам да направя дисертация за българската фантастика...“. После нашият Юрий, тоя Гранд мастър на общуването, пръв започва да изпраща на руснака книги, списания, информация, захранвайки бъдещия библиограф на БГ въображението.

Той не успява да напише замислената си дисертация просто защото... в Катедрата по чуждестранна литература тогава няма балканисти. Но любовта и интересът му към темата въобще не угасват. Покрай филологическото си образование Евгений е изучавал и старославянски, което му помага сам да навлезе в дебрите на българския език, да чете на него, да превежда разкази от наши фантасти. Любопитството му към нас датира отдавна, когато служи в казармата и като десантчик при едно учение (в рамките на Варшавския договор, разбира се) бива спуснат нейде из зимния Балкан.
Силно прегладнели, съветските бойци забелязват махаличка от 20–30 къщи, приближават се и молят за хляб и подслон. Тук обаче възниква опасно недоразумение, понеже бял хляб на руски е всъщност... булка. Щом нещата се оправят, пришълците са щедро посрещнати и тъкмо тогава Евгений Викторович усеща нашата близост като народ. Това се случва в края на 80-те години – напред са заниманията му с езика ни, с фантастичната и с реалната България. Смел изследовател, който иска да види как излита фениксът на българската фантастика и който работи за този полет. Дано го види по-скоро!

Остава ми да вметна пет приказки за заглавието. То почти повтаря надслова на едно интервю с любимата ми американска фантастка Урсула Ле Гуин. Ако разгърнете последните страници на книгата ѝ „Техану“ (Аргус, София, 1993), ще разберете какво точно представлява то. Навремето това заглавие го бях извлякъл от текста на превода – мисля, че стои добре и над нашия „многостенен“ разговор с гравитонеца Евгений ХАРИТОНОВ.

Нали така, драги Женя?

oooooooooooooooooooooooooоооооооооооооооооо

* Тук пък аз ще „пусна“ една компютърна усмивка – знак на благодарност към необятния (просветлен и просвети-
телски) руски език. А и няма да открия Марс, ако кажа, че не при всички преводи се запазва целият аромат на оригинала. – Б. авт.

Първа публикация в: алманаха „ВАЯНИЯ 2004“ –
съставител Емануел Икономов, издателство Е Г И, 2004 година

[alexandrit]

● През лещата на хроноскопа

НА ЗЕМЯТА И В ДЪЛБОКИЯ КОСМОС

Мозъчен ограничител, пророкуващи компютри, телепортация – предполагам, че вече се досещате. Точно така, става дума за нашумялата чрез малкия екран поредица „Седморката на Блейк“. Първата проява на студио „Фантастика“ бе толкова заразителна, че сега децата си майсторят звездолети, спорят кой да бъде Зен или Джена, телепортират се и пътешестват из Космоса. Всичко това е, разбира се, игра „на Блейк“. Над българското слово в този сериал се е трудил и преводачът Белин ТОНЧЕВ. Нека се запознаем.

– Моля, представете се накратко.
– Роден съм през 1952 година в Бургас. След като завърших английска филология, преведох книгите „Ожени се за мен“ от Ъпдайк, „Дървото на вси светии“ от Бредбъри и „Стилове в джаза“ на Марк Гридли. От три години работя в редакция „Филмови преводи“ към ДП „Разпространение на филми“. Мои са преводите в около 20 игрални кинотворби, между които „Скок във времето“, „Маквикар“, „Шоу на колела“, „Империята отвръща на удара“, „Саламандър“, „Ганди“... Последният споменат филм, носител на осем награди „Оскар“, ще се появи през октомври.

– Но вие сътрудничите и в телевизията?
– От общо 26-те части на „Седморката на Блейк“ и австралийската поредица „Срещу вятъра“ съм преводач на 13 серии и автор на субтитрите във всичките. И може би изпреварвайки някой ваш въпрос, ще кажа, че една от следващите роли на обаятелния актьор Гарет Томас (Блейк) е в десетсерийната екранизация „Цитаделата“ по Арчибалд Кронин.

– За широката публика ще са интересни повече подробности около „Седморката“. Очаквахте ли масов успех? И как си го обяснявате?
– Поради липса на подобен прецедент у нас бяхме нащрек, дори имаше колебания дали филмът да не се излъчва следобед. Предварителната подготовка на сериала е продължила три години: две за сценария, който според вестник „Таймс“ се е превърнал в бестселър, и една година за декорите, костюмите, разкошните модели на фантастична техника. Модели, окачествени в Англия като суперлативни. А успехът? Обяснявам си го с ярко изразената тревога за бъдещето, с релефните човешки характери и хармоничната умереност на авторския колектив. Въпреки убедителната фантазия все пак личи и известна неорганизираност в идеите.

– За миг да надникнем в „тайните“ на субтитрирането?
– Филмовото копие идва с монтажен лист, съдържащ диалога. След превода му – за „Блейк“ това бяха 260 страници плътен машинопис, започва още по-трудният процес на сгъстяване на фразата. Обикновено отсяваме 30–40 процента, като се стремим да запазим смисъла, свежестта и образността на репликите. Изключително важен е също синхронът между говор и субтитри. Трябва да има достатъчно време за изчитането им. И нека тук защитя субтитрите – където актьорската игра е силна, те са необходими, за да се наслаждаваме на оригиналната реч. В тоя смисъл беше грешка дублирането при филмовия портрет на Хенри Фонда...

_________________________________

Нека не казваме на музата: „Ела другата седмица!“ Белин Тончев

_________________________________

Моят събеседник внимателно оглежда пожеланието си към читателите. Темата ни още не е изчерпана. Научавам, че в телевизията надписите се нанасят върху магнитен видеорулон, а при голямоекранното кино текстът се отпечатва механично чрез клишета. Увлекателно, особено отговорно е творчеството на преводача. Надяваме се, че с неговия труд студио „Фантастика“ ще ни срещне отново. И то съвсем скоро.

Интервюто взе Александър КАРАПАНЧЕВ

● Първа публикация в: списание „Една седмица в София“, брой 38 от 17.IX.– 23.IX.1984 г.

[alexandrit]

● Писателят Петър Марчев на две х 30 (не грама, а години)

ЧАША И ПОЛОВИНА СМЯХ И ОЩЕ НЕЩИЦА

... Най-накрая ми останаха шепа пролетно просветлени часове, за да пообщувам с някои от забележителностите на този град.
След „Въведение Богородично“ – девическия манастир с неговите уникални стенописи, и след като минах над златисто ромонящата Стара река, дойде редът на прочутата тракийска гробница. По-точно: на нейния дубликат, и той потънал всред ярка априлска зеленина. После се озовах на извита като бумеранг уличка, където открих да придрямва родната къща на бай Дечко Узунов. Сладко слънце, тишина, надвремие.
Уви, тоя любопитен обект беше опасан с високи белоснежни стени и здраво заключен, понеже туристическият сезон още не бе настъпил. Както се помайвах наоколо, изведнъж върху най-близката ми стена (сякаш на гигантски монитор) зърнах изящните корици на номерата едно и две от „Галерия на фантастите“ – първата в света библиотека за фантастика, съществувала в София през 1925 година *. И в подобно реене на мисълта всъщност нямаше нищо чудно, защото художник на въпросните книги е тъкмо Дечко Узунов, чиято къща сега се бе усамотила в своите явни и тайни спомени...
Подир това внезапно мостче между жанровете вече мога по-плавно да пристъпя към нашата среща с господин Петър МАРЧЕВ. Сетих се, че първото интервю в поредицата ни „Нова българска фантастика“ излезе преди осем години – времето ли лети, или пък ние летим в него? – и беше направено също с автор от Казанлък. Ето защо реших, навярно от сантиментални подбуди, пак да задам питанка № 1 от тогавашния пролетен разговор.

А. К.: Ще ни кажете ли няколко думи за „космическия кораб“ на вашето детство?
П. М.: Има хора с щастливо детство и за тях то е една обетована земя, към която те се връщат отново и отново. Може да прозвучи категорично, ала аз ще подчертая, че не съм от този тип хора. Когато бях на шест годинки в моето родно село Гърчиново (в подстъпите на Лудогорието), баща ми падна убит по време на лов – нещастен случай, нищо лично, както се казва. Ех, животът ми после не е бил кой знае колко лош, но винаги ме е потискало онова окайване от страна на възрастните, задето съм сирак...
На практика моята истинска среща с книгите стана в селската библиотека, където работеше майка ми. Там сред стелажите, отрупани с малки и големи томове, се роди и собственият ми пиетет към писаното слово. Нека да ви се стори парадоксално, дори нескромно, обаче аз още като дете на 10 години знаех, че ще бъда писател.
Спомням си, че първото ми „произведение“ бе някакво стихче за зимата. След него написах първия си разказ със заглавието „Пчелояд“, тогава дядо отглеждаше пчели... а моят пръв опит за устно литературно творчество беше да фантазирам пред приятелчета историите за едно летящо лисиче :-). (Ами да, тук събеседникът ми предложи да поставим знаците за интернетска усмивка.)

А. К.: Ако се наложи съвсем накратко да нахвърляте визитката на човека Петър Марчев, как ще изглежда тя?
П. М.: Кой би могъл да бъде обективен, разсъждавайки за себе си? В този смисъл това, което ще кажа сега, ще даде моята лична представа за „идеалния“ Петър Марчев. И така, той е: скромен, не много мързелив, отговорен, умеещ да обича ближния си. Но ако трябва да съм по-сериозен, бих искал да бъда просто християнин, добър християнин.

А. К.: Във вашата пъстролика биография се преплитат и заглавия като „Пигмалион и Галатея в Blue Jeans“ плюс „Оловният цепелин“. Малко повече светлина върху тях?
П. М.: Ще ви призная, че „Пигмалион и Галатея...“ (чието артистично подзаглавие гласи „Рок опера“) е сред любимите ми текстове. В него диша копнежът по свободата, постижима единствено чрез силата на Любовта. Това е опус, в който има много движение и почит към сътворяващата мощ на Словото. Тоя своеобразен „Пигмалион“ всъщност изгражда гръбнака на моята стихосбирка с рок поезия „Песнопойка за плешиви хипита“.
Общото между нея и романа „Оловният цепелин“ най-малкото е там, че те са обединени в едно книжно тяло. Въпросната сдвоена хипарска книга беше отпечатана през 2004 година от издателство „Жанет 45“. По-нататък... Въз основа на същия роман през м.г. написах литературен сценарий и той спечели първа награда от международния фестивал за православно кино „Покров“ в Киев. Е, какво, затрупах ли ви със заглавия?

А. К.: Темата за хобитата може да изглежда твърде стандартна, обаче нали разните хора с разни идеали я оцветяват и овкусяват по своему?
П. М.: Виждате ли, по подобие на един от моите герои в дебютната ми рожба „Цигански роман“ (1993), аз съм се опитвал да бъда всякакъв. Бил съм сервитьор, работник по пласмента в бирена фабрика, технолог към оръжейни заводи, редактор в многотиражка, дори и „писател на свободна практика“, каквото и да означава това. А за хоби... за него чисто и просто нямам достатъчно лимит.
И все пак, когато намеря по-спокойни час-два, с най-голямо удоволствие чета книжнината, която публикува светогорският Зографски манастир. Дали тук да не обобщя, че хобито на българския писател днес е... да пише през свободното си време своите книги? (И отново слагаме :-), за да поразчупим разговора ни.)

А. К.: Не ми се иска да избегнем и тъй „класическия“ въпрос за вашите предпочитани магьосници на словото, четката или камерата – било в Тера Фантастика, било в съседната ѝ Тера Реалистика...
П. М.: В началото бе... Хемингуей. Та какво друго би могъл да харесва съзряващият 17-годишен юноша освен безкрайния празник на живота? После дойдоха Михаил Булгаков с „Майстора и Маргарита“, Достоевски, Скот Фицджералд (много по-различен от папа Хем), Марсел Пруст с неговото „В търсене на изгубеното време“... Оттогава е и моят респект към прозата в стил Пруст – без диалози и с вътрешен ритъм на фразата.
Що се отнася до киното, по-добре да не навлизаме в тази тема, по която можем да говорим до зори. Една моя стара мечта беше да уча кинорежисура, да правя филми. И въпреки обрата на живота бих искал да сторя поклон пред паметта и творчеството на Фелини, а пък от българските ленти смятам „Мера според мера“ за най-хубавия ни филм.

А. К.: Петре, намирате ли желание и енергия да се потапяте в буйното русло на фентъзито с многотомните му саги?
П. М.: О, да, разбира се! Винаги се опитвам да намеря възможност, за да чета най-великото фентъзи на всички времена – Библията. Нали и вие сте убедени, че не съществува друг автор с такъв размах на въображението както Създателят на видимия свят (в който живеем), а и на невидимия свят? Нещо повече, освен че историите в това Фентъзи звучат твърде интересно, те са и на 100 процента автентични, истински...

А. К.: Сега да питам за „Идеалният роман“ – успяхте ли с него да постигнете собствения си писателски идеал?
П. М.: Може би. Защото според мен в добрата литература трябва да има от всичко – четивност, загадка, намигване към Негово величество читателя, храна за ума и за сърцето. Искам да знаете, че пишейки книгата си „Идеалният роман“, аз наистина се чувствах превъзходно, забавлявах се... Всъщност човекът, който ме мотивира да „родя“ доктор Евлоги Охниминчев и да съчиня чудноватите му приключения, се казва Красимир Мирчев – царство му небесно! Той беше сред най-успешните ни преводачи и редактор в КК „Труд“.

А. К.: Ами размишлявали ли сте над такава въпросителна: ние, фантастите, какво още можем (и е нужно!) да направим за българщината?
П. М.: Ето например доктор Охниминчев показа своя патриотизъм на практика, „доставяйки“ в обърканото ни съвремие самия цар Симеон Велики. Навярно си спомняте какво стори този гениален пълководец от нашето днешно окаяно отечество – Велика България на три океана? :-)
И на по-сериозна вълна: аз действително смятам, че не е старомодно да обичаш родината си. В тоя смисъл морален дълг на писателя е да защитава историческата истина за Македония, да речем, и да се противопоставя с всички сили на бездуховността, с която ни залива все по-глобализиращият се и МТV-зиращ се свят.



А. К.: За финал „три в едно“: вашата рецепта за БГ бестселър; най-близките ви творчески планове; вашите пожелания към читателите на издателство „Аргус“?
П. М.: Бестселър – да, но не за сметка на компромиса с добрия вкус. Защото в момента най-продаваните книги в България сякаш дължат търговския си успех именно на този компромис. А рецептата, за която вие питате, е дадена отдавна, още през 30-те години на двайсетия век, от един друг натурализиран казанлъчанин – Чудомир.
Е, ако разшифроваме нейните съставки, може да се получи следното. Вземаме две щипки народопсихология, добавяме винена чаша и половина смях (предимно добродушен) и накрая сипваме десет супени лъжици реклама. Да не се забравя, че популярността на писателя Чудомир набра своята главозамайваща скорост благодарение на ежеседмичните му изяви – в най-тиражния тогавашен вестник у нас „Зора“...
По-близките ми творчески планове са свързани с публикуването на моя последен засега текст – романа „К@ниб@лите“. През миналата есен аз най-после осъществих едно изследователско пътуване до Бесарабия (и по-точно до Молдова), където живеят компактни маси българи. Целта ми беше да събера информация от първа ръка за трагичните събития през 1946/47 година, когато поради умишлено предизвикания от Сталин глад в Бесарабско измират около 700 000 души.
По онова време не са били редки и случаите на канибализъм, при които обезумели от бедствието майки изяждат децата си. След като се завърнах, написах току-що споменатия интернет-роман, изпълнен в т.нар. стил „нов автентизъм“. Ала нека да успокоя хората с по-слаби нерви: това не е хорър, а по-скоро историческо фентъзи. В него се мяркат фигурите на Хитлер, Сталин, Богдан Филов, че даже и доктор Евлоги Охниминчев... :-)
Що се отнася до моето пожелание към читателите, то е да застанат в Отбора на Доброто в голямото приключение на живота. Да, знам, че е трудно да бъдеш добър – трудно е да търпиш безропотно унижения, да обичаш онзи, който те оскърбява... Но помнете: тъкмо Отборът на Доброто е предопределен да стане крайният победител...

(П. П., тоест Писмо до Петър. Любезни колега, много ми хареса гюловата ракия, която вие ми подарихте на изпроводяк. Тя ме подсети за божествената влажност и алкохолните искрици на това чудо, увековечено в „Маминото детенце“ на Каравелов. Сега пак ще отпия глътка-две от нея – за успеха на вашата аргуска книга!)

Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация в: Петър Марчев. Идеалният роман. – Поредица „Нова българска фантастика“ № 36. – София:
А р г у с, 2007 г.



* Бележка на alexandrit

ОНЗИ ДЕН моята съседка Наталия Маринова ми се похвали, че е напреднала доста с докторантурата си на тема „Добрият хорър в литературата и лошият хорър във фейсбук общуването“, а пък днес... А пък днес, както си седяхме на по ром в княжевското Червено кафене, ме стресна с топ новина. Виж ти, според Наталия библиотечната поредица Галерия на фантастите всъщност не е първата по рода си в световен мащаб! Чудна работа, винаги съм мислел обратното – особено след като в зората на ХХI век руският критик Евгений Харитонов писа, че тъкмо специализираната българска „Галерия на фантастите“ е № 1 във времето... и чак после, през 30-те години на миналото столетие, в САЩ се появяват и други поредици за супержанра.

ОКАЗВА СЕ обаче, че реално съществува още една Галерия на фантастите, която излиза в Германия по-рано от нашата – през периода 1914-1922 година. Неин вдъхновител и мотор е известният писател Ханс Хайнц Еверс, а я предлага на читателите мюнхенската фирма „Георг Мюлер Ферлаг“. Трудно ми е да приема всичко това от раз, никога не съм виждал книги на този Ферлаг, но Наталия твърди, че тогава били публикувани общо осем богато илюстрирани тома на автори като: Е. Т. А. Хофман, Едгар По, Оскар Паница, Алфред Кубин и др.под. Сред тях имало и том на самия Еверс, озаглавен Моето погребение (слава богу, не съм дотам невеж и зная, че преди примерно век в България е издадена книжка от същия автор и под същия надслов).

ЗНАЧИ КАКВО излиза? Излиза, че редакторите Владимир Полянов и Светослав Минков, които през ония 20-тях години са живеели и учели в Мюнхен, са видели тези томове на немската „Г а л е р и я“, може би са ги чели и току без никаква промяна, ей тъй 1:1, са взели наименованието Галерия на фантастите, за да го пренесат на българска почва. Смело, даже дръзко, нали? Поръчах си за релакс още един ром и наистина след малко започнах да се поуспокоявам... Вярно, че в своите текстове нито Минков, нито Полянов признават тая толкова откровена заемка, обаче – дори от висотата на ХХI век – тяхното дело не бива да се пренебрегва в никой случай. Ами че те двамата са създали ако не първата в света, то първата в България, първата на Балканския полуостров и първата в Източна Европа обособена библиотечна поредица за фантастика!

ПРЕДИ ДА затворят Червеното кафене (пак добре, че тук не се пуши и не става някакъв лазурносин лисичарник!), Наталия Маринова обеща да ми метне линк към инфото, в което има повече подробности за първопроходческата немска „Галерия на фантастите“. Изпратих дамата до т.нар. Обръщало, където живее на семейни начала с един благодушен мустакат майор. Щом се прибрах, приятно сгрян от рома, и отворих компютъра си, видях, че бъдещата докторка по литература е сдържала своето обещание на 100 процента: https://de.wikipedia.org/wiki/Galerie_der_Phantasten.

[alexandrit]

Гостува ни темата „Иван Ефремов и ние“

Писателят и синът му Алан



БЪДЕЩЕТО СПОРЕД ИВАН ЕФРЕМОВ

■ Интервю на Константин ФРУМКИН

Иван Ефремов, авторът на такива известни романи като „Мъглявината Андромеда“, „Атинянката Таис“, „Часът на бика“, е един от най-интересните и може би най-загадъчни руски писатели от съветския период. Смятан за класик на съветската фантастика, той явно не се е вписвал в жанровите ѝ рамки: създал е картини на комунистическото бъдеще, но комунизмът в неговите романи очевидно не е от съветски тип. За мястото на бащата на „Мъглявината Андромеда“ в историята на руската култура и за неговите футуристични прогнози беседваме с историка, изследовател на творчеството на Ефремов и автор на биографията на Ефремов в серията „Жизнь замечательных людей“, НИКОЛАЙ СМИРНОВ.

„Той се е формирал по нетипичен начин“

– Николай Николаевич, когато Ефремов се появява на литературния хоризонт, а това е в средата на 40-те години, той не е приличал на никой от пишещите тогава в СССР. И после, когато фантастиката става разпространен жанр, той винаги много се е отличавал по стил от останалата съветска фантастика. Как смятате: какви са неговите източници като писател? Как се е формирал толкова своеобразен?
– Разбира се, Ефремов поначало е личност пределно изключителна. Неговият литературен талант и идеологическият компонент, който този литературен талант е обслужвал, са своего рода прояви на изначалната му същност. Защото преди да стане писател, преди да стане крупен мислител, той е бил много голям учен. При това се е формирал като учен по твърде нетипичен начин. Тъй като дълго време не е имал строго академично образование, Иван Антонович получава степента „кандидат на науките“ 1* две години преди да вземе диплома за висше образование. Преди нея той е провел повече от десетина експедиции и като научен сътрудник, и като началник на експедиция. Експедициите са били както геоложки, така и палеонтоложки, а е имал също така и собствени изследвания от екологичен характер. Например, след като той, още 17-годишен младеж, изследвал Къзълагачкия залив в акваторията на Каспийско море, се създава Къзълагачкият резерват. Да, Ефремов е на 17 години, безпокои го екологията на района, пише справка, изпращат го там, казват: „Изследвай, твоите думи не са ни достатъчни, дай ни факти, количествени оценки“. Той го прави и ето че този резерват все още съществува. Тоест бил е универсален талант, притежавал е фотографска памет, по време на странстванията си четял наизуст цели книги на своите спътници. Не ги е преразказвал, ами ги е четял, спомняйки си. При това е имал огромна физическа сила, издръжливост, за него да мине няколко десетки километра по тайгата с грамадна раница е било нормално. Това е човек на нивото на руските първооткриватели: той реално е отстранявал бели петна от картата на СССР. Например спуснал се е в Чарската котловина, което никой европеец преди него не е правил. От друга страна, Иван Антонович е човек с енциклопедично образование, т.е. по същество дете на Сребърния век и на такива титани като Вернадски, Чижевски, техен продължител и в известен смисъл приемник. От трета страна, той е човек с огромна витална сила. Имам предвид не само физическата мощ, въпреки че е огъвал подкови, а жизнелюбието, онова, което Фром 2* нарича биофилия, любов към живото, към съзиданието, към творчеството. Всичко това, споено в едно, ражда ново качество: ражда се човек с универсални способности – човек, умеещ да мисли дълбоко и универсално. Тоест и широко, но не фейлетонно, не вестникарски, и дълбоко, но не тясно, а по цялата проблематика.

– И все пак аз бих се върнал към въпроса за източниците на творчеството му като писател…
– Вашия въпрос му го задава през 1944 година и Алексей Николаевич Толстой, тогава смъртно болен, когато излиза първият сборник с разкази на Ефремов „Пет румба“. Толстой извикал Ефремов при себе си в Кремълската болница и първият му въпрос бил: „Гълъбче, бързо казвайте как сте изработили такъв хладен и изящен стил?“. Ефремов отговорил много просто: „От моите геоложки бележници“. Какво значи това? Стилът му е съвършено особен, правилно сте забелязали. Даже Лев Каcил казвал после, че стилът му прави впечатление на превод от английски – така необикновено използва той руските думи, че това привлича, че е необичайно... Ефремов ходи в експедиции в епоха, когато няма цифрови фотоапарати, не можеш да изщракаш в сто проекции онова, което е пред теб, длъжен си да опишеш всичко с думи, на руски език: каква е породата, къде каква издатина има, на каква височина е намерена, какъв е цветът на кристала, каква е структурата му, какви са орнаментиката, блясъкът, яркостта, с каква патина е покрит, вграждания на други кристали – всичко това трябва да се изкаже с думи. Ето защо, разбира се, езикът му е бил подготвен. Всъщност той въвежда в литературата геоложкия пейзаж. Руският литературен пейзаж въобще е нещо особено. Иван Ефремов като руски литератор е отделял много голямо внимание на пейзажа, обаче го е описвал съвсем иначе – не така като Бунин или Тургенев, а именно като геолог, при Ефремов виждаме маса научна терминология, вплетена в художествената тъкан.

– Но можем ли да говорим за чисто литературни влияния върху творчеството на Ефремов?
– Иван Антонович e имал страст към приключенията и стремеж да ги оформя в ярко и запомнящо се платно. Първите му впечатления са от Хагард, от Жул Верн. Сина си Иван Антонович нарекъл Алан в чест на Алан Куотърмейн, персонаж от „Рудниците на цар Соломон“ на Хагард. После, малко по-късно – Уелс, „Хора като богове“. Между другото Ефремов самостоятелно се научил да чете на 4 години. Това е интересен факт, баща му имал голяма библиотека, самият той не четял, но синът му се занимавал с книгите, списанията и научнопопулярните теми от онова време. Всъщност така го „разболява“ палеонтологията. Затова необикновеността и яркостта на неговото писане привличат сами по себе си, а като се умножат по дълбочината на идеите...

От Хагард до „Живата етика“

– И сега преминаваме към следващия въпрос: какви са източниците на идеите при Иван Ефремов?
– Тук, разбира се, не е възможно да не се каже за неговата съпруга Елена Дометиевна Конжукова. Ефремов е бил женен три пъти. Втората му съпруга Елена Дометиевна е няколко години по-възрастна от него. Тя е била студентка на Вернадски в Симферополския университет по време на врангелския Крим, към който от север юношата Ваня Ефремов се приближавал заедно с армията на Фрунзе, за да го превземе с щурм. Ефремов е бил син на полка в автомобилна рота и съответно е участвал в щурма на Перекоп. Тоест по този начин още тогава съдбата ги събира. Тя познава Волошин и семейството му. Чрез нея, разбира се, в живота на Иван Антонович навлизат много неща. Важно е, че покрай Конжукова Ефремов става истински театрал. Множество неизвестни на абсолютно преобладаващото мнозинство от съветските читатели стихотворения от Сребърния век – на този същия Волошин, на Гумильов, на Ахматова – са му били достъпни. Освен това, съдейки по всичко, и теософският компонент в значителна степен идва изначално от Елена Дометиевна. Двамата са приятели и общуват с всякакви удивителни хора. Това са индолози, такива като Наталия Романовна Гусева или Семьон Тюляев, известен индолог, ориенталист, който (както се изяснило по-нататък) бил личен ученик на Конкордия Антарова, авторка на езотеричния роман „Два живота“. Ефремов се е познавал с Юрий Рьорих (ориенталист, син на художника Николай Рьорих – бел. рус. ред.), но конкретно с „Живата етика“ (езотеричен трактат на Елена Рьорих, съпругата на Николай Рьорих – бел. рус. ред.) е бил запознат още по-рано. Защото в „Мъглявината Андромеда“ са включени много директни цитати оттам. Познавал е западната психоаналитична мисъл, при това ясно е отделял Фройд от хуманистичната психология на Роджърс и Фром. В неговата библиотека има книга на Фром на английски език.

■____________________________________

„Иван Ефремов е един от най-интересните и може би най-загадъчни руски писатели от съветския период. Смятан за класик на съветската фантастика, той явно не се е вписвал в жанровите ѝ рамки: създал е картини на комунистическото бъдеще, но комунизмът в неговите романи очевидно не е от съветски тип.“
_____________________________________■

Още един негов идеен източник е руската биология, учението на биолога Лев Берг 3*: това е биология на кооперацията и творческата симбиоза, а не на борбата за съществуване. Ефремов не е отричал Дарвин, но самият Дарвин никога не е претендирал, че изрича абсолютната истина. Трудът на Лев Берг „Номогенеза“ безусловно е сред духовните източници на Ефремов, което се вижда от факта как той е построил своята история на бъдещето. И, разбира се, Ефремов е чел Циолковски, Вернадски. Вернадски не е само величина в науката, ами величина в осмислянето на науката. Неслучайно Ефремов го смята за един от най-големите учени на всички времена, а пък през 20-и век – за най-големия.

– А социално-икономическата мисъл от онова време влияла ли е на Иван Антонович?
– Ефремов никога не е бил икономист, той слага ударение върху нравственото развитие на обществото. Естествено, Чернишевски му е бил близък. Ясно е, че му е бил близък и Маркс в същността на неговите ранни икономико-философски ръкописи. Но тук вече вървят определени достроявания и реконструкции, тъй като той никога не е оставял подробно изброяване на онова, което го е изградило. По принцип това е ясно от произведенията му, а, от друга страна, той е живял в такова време… Всяко време изгражда своите герои, обаче не всички герои излизат извън рамките на времето. Ефремов в пълна мяра е син на своето време и винаги ще стои зад това време, зад Съветския съюз, зад комунистическата идея, но инак – винаги ще я преодолява и показва в най-рафиниран и светъл вариант.

Искреност и етика

– Тогава следващият ми въпрос е: кажете какви са основните черти на бъдещето според Ефремов?
– Първо, откритостта на информацията. Като диалектически полюс това безусловно е най-високата етика на взаимодействие с нея. Тоест формално сега у нас информацията е открита, обаче няма никаква етика, затова имаме изключително инфернално състояние. Ние живеем в прозрачен свят, по същество като в „Ние“ на Замятин, сиреч в антиутопия. Главната идея на Ефремов за бъдещето е, разбира се, най-високата етика. Етиката не като морализиране, не като розов утопизъм. Бидейки именно учен, Ефремов се е опирал върху еволюционните способности на организмите да се приспособяват и да намират колективно начини за решаване на възникващите проблеми. А проблемът в случая е очевиден – проблемът за нравствеността. Ако някакъв маниак ще живее 300 години, от туй на никого няма да му стане по-добре. Тоест тук трябва да има обратна връзка. Ето защо Ефремовото бъдеще е отворено и всеки член на това бъдеще е отворен. Кое е важното тука: всичко идва от самия човек. Ако обществото е с открита информация, а членовете на въпросното общество са психологически капсулирани всеки в своя малък свят, то ще се получи фасетното око на насекомо, което никога няма да види цялата картина.
Съответно ние говорим за това, че човек е отворен към големия Космос, голямото мироздание, а те никак не са проста тема. За да вместим в себе си безкрайността, трябва да стоим на малко по-други основи, отколкото тези, на които стоим сега. Ние се уморяваме и от минималната свобода, през цялото време искаме да я делегираме на някого – това е проблем на човешкото естество. За Ефремов е важно всеки член на обществото изначално да се възпитава в отворен свят – хората там се преселват от място на място, разбират, че техният дом е цялата планета.

Галина Бойко и Игор Шалито, илюстрация към романа „Часът на бика“



– Беше ли той гражданин на света?
– От една страна, Иван Ефремов не може да се счита за безроден космополит: той е патриот на Русия, патриот на Съветския съюз, но е схващал, че реалността на човека е цялата планета, с излизане в Космоса, то се знае. Съответно Космосът е място за диалог с други разуми. Диалог на ноосферите, ето това постулира той. Не просто диалог между хора, а диалог между ноосфери. Тоест диалог, когато другата цивилизация те рефлектира, ти се отразяваш в нея и се получава нещо общо, един вид Велик пръстен. В произведенията си Ефремов е заложил доста много специфични, нетривиални идеи, които сега намират развитие в синергетиката, в квантовата психология. Въобще всички тези квантови възгледи за света са особено близки до онова, което е писал Иван Антонович. Естествено, от една страна, това е високотехнологично бъдеще, да, но в никакъв случай не трансхуманно. Сиреч никакви хора киборги, никаква „Глава на професор Доуел“. Мозък, живеещ в някакъв разтвор отделно от тялото, представлява безумие. То и самият Александър Беляев е разбирал, че е безумие, ала днес, след 100 години, това кой знае защо вече не изглежда безумно. Напротив, казват – защо не? Да вкараме мозъка в компютър и всичко ще бъде наред. Нашият футуролог Сергей Переслегин твърде сполучливо и точно е нарекъл бъдещето на Ефремов дао-ориентирано, което значи, че хората на бъдещето не са зациклени върху времето. Иван Ефремов е виден хронофилософ, философ на времето, при това той е борец с него. Човек, който се съпротивлява на времето, осъзнава неговата неотвратимост и иска да намери изход отвъд рамките, в които властва Хронос. В „Мъглявината Андромеда“ хората живеят по 200 години, в „Часът на бика“ – по 300, но същевременно те са вътрешно спокойни, в тях няма неврозата на машинната градска цивилизация. При Ефремов по същество отсъстват и градове, има един вид системи от спирални селища. Това, разбира се, е радикално друга обществена структура – не само защото е комунистическа. Това не е потребителско общество.

– Ефремов мечтаеше ли за новия човек?
– „Аз съм доктор на науката“ – казваше той за себе си, без да уточнява на каква наука. На науката като цяло. При Ефремов всеки човек е изследовател. Тоест учен не в смисъла на получаването на някаква степен, а в смисъл на „човек, подхождащ изследователски към всички проблеми на света“. Използвайки цялата съвкупност от факти на отворения безкраен свят и постоянно изследвайки го жадно. Разбира се, за това е нужна огромна енергия. Огромната енергия неизбежно постулира физическа мощ. Ето защо неговите герои са могъщи титани. Защото огънят не може да пламти в хартиена чаша, ще я изгори. Точно така костната маса на празния съд на някакъв гигант щангист, ако не е осияна от разум, е безсмислена. Тъй като винаги ще се намери механизъм, който ще вдигне повече. Сиреч Ефремов е диалектик. Той е практически диалектик, ето как бих казал дори. Понеже е бил палеонтолог и е държал в ръцете си тези кости, които са по на 250 милиона години, и е виждал целия този най-сложен, най-тежък път на еволюцията, нямащ никакво отношение към приказките за първобитния рай. Иван Антонович е разбирал колко е жесток и кървав тоя път, защото е напълно стихиен. А при човека, затворил две стихии едновременно – и физическата, и психическата, – същият път се е удвоил и ускорил в своята тежест. Такава е идеята на ефремовското инферно, което може и трябва да се преодолява, опирайки се именно на тежестта на този път. Тоест поставяйки ей тези тънки и изглеждащи крехки новообразувания в основата, в базиса. Поставяйки в основата нравствеността, моментите на духовен ръст, отвореното познание. Бъдещето според Ефремов се строи върху доверието на хората един към друг. Няма нищо по-силно от хора, обединени чрез доверие, така е написал той.

„Да пишеш като Ефремов, е невъзможно“

– Може ли да поговорим малко за това какво влияние е оказал Иван Ефремов върху съветската литература и съветската култура?
– Той всъщност е имал минимално влияние върху културата. Върху литературата… Съществуваше тъй наречената „школа на Ефремов“. Онези, които обичаха да го четат, решават, че по такъв начин ще могат да напреднат, прикривайки се зад неговия авторитет, някак в лъчите на славата му… Всичко това, разбира се, беше доста несериозно. Невъзможно е да се пише като Иван Ефремов. Да осмисляш нещата като него, е твърде тежко. Ефремов беше новатор – той е като дорийска колона в нашата фантастика. След нея се явяват йонийската, коринтската, но дорийският стил винаги е класика – ето, Партенонът стои и никъде няма да изчезне отсега нататък. Естествено, четяха го изключително много хора, той беше невероятно популярен, книгите му се измитаха от рафтовете. В масовото съзнание Ефремов бе глътка кислород, течно слънце, ако щете. Това е известен факт: на черния пазар през 60-те години „Острието на бръснача“ струваше 40 рубли 4*, колкото и Библията. От писателя остана огромна кореспонденция с различни хора, но самият Ефремов многократно е заявявал: „Мен никой не ме разбира. Пиша, обаче не знам за кого пиша“. Тоест той тежко е преживявал момента на самотата при твореца. Може би това е съдба, защото творецът винаги е отпред. Той сам казваше: „Поетът трябва да бъде винаги против“. Мислителят – той е отпред и е против. Против не в смисъл да отрича всичко, а в смисъл, че той е огледалото, в което се оглежда обикновеният човек и би могъл някак да коригира самият себе си, ако е видял в това огледало някакви съществени недостатъци или възможни достойнства.

Преведе от руски: Валери ГОЛЕВ

И з т о ч н и к: https://www.if24.ru/budushhee-po-ivanu-efremovu/

__________________________

1* Степента съответства на нашата научна и образователна степен доктор.
2* Ерих Фром (1900-1980) е немско-американски психоаналитик, философ-хуманист и психолог.
3* Лев Берг (1876-1950) – руски зоолог и географ, автор на основополагащи трудове по ихтиология, география и теория на еволюцията.
4* По същото време студентската стипендия е била 30 рубли. – Бележки на преводача.

[alexandrit]

■ Святослав ЛОГИНОВ

ИНТЕРВЮ С ПИСАТЕЛЯ ЛОГИНОВ

Веднъж ми казаха, че най-невъзможното нещо на света е да се вземе интервю от Святослав Логинов. Този писател забелязва на мига вестникарите и в никакъв случай не дава интервюта. Естествено, аз реших, че тая задача е по силите ми. Основното бе да не разпознаят в мене кореспондента, защото инак всичко отиваше на вятъра. Аз обаче бях сигурен в себе си, понеже умея да се гримирам така, че и сам не мога да се позная. Изясних си къде се появява Святослав Логинов и започнах усилено да посещавам тези места. Изглеждаше тъй, сякаш обектът ми не си и помисляше да се крие, но бе достатъчно да се отдръпна настрани и да се гримирам, за да пристъпя към интервюто, и Логинов изчезваше безследно.
– Току-що беше тук – казваха ми. – Излезе преди минута.
Напразно тичах навсякъде, плашейки срещнатите хора с блясъка на очилата си и криво залепената рижа брада – Логинов го нямаше никъде.
Тогава реших да го изненадам в неговия дом. Промъкнах се в апартамента му през нощта, като отключих вратата със своя ключ. Сивото борсалино, очилата и рижата брада ме прикриваха, както обикновено. Щом само хлопнах вратата зад гърба си, в апартамента избухна светлина и аз видях двама мускулести младежи – синовете на писателя Логинов.
– Така...! – каза със заплашителен тон по-големият. – Какво означава това?
– Работата е там... – промърморих тъжно. – Исках... няколко въпроса към Святослав Владимирович...
– Ясно – рече по-малкият и с мълниеносно подсичане ме свали на пода.
Братята ме хванаха за ръцете и краката и ме помъкнаха през апартамента.
– Не е нужно! – крещях аз, извивайки се. – Какво правите?! Та аз съм вашият баща!!!
– Лъжеш! – казаха те и ме изхвърлиха на стълбището.
Все пак са добри, приятни момчета. Ако ме бяха изхвърлили през прозореца, щеше да ми се наложи да летя от деветия етаж. А писателят Логинов изглежда, че нарочно е отгледал двама такива синове, за да не плаща на въоръжена охрана.
Оставаше последното. Написах сам интервюто – и въпросите, и отговорите, залепих по-здраво брадата и отново се отправих към дома на Святослав Логинов. Причаках писателя на улицата, но не се приближих до него, а размахах нелепо ръце и паднах на земята.
Сметките ми излязоха верни. Святослав Логинов се оказа отзивчив човек. Притича до мен и се зае да ме вдигне.
– Да ви помогна ли? – попита той.
– Подръжте, моля – изстенах аз, подавайки му папката с интервюто.
Той хвана папката и зачака послушно, докато си чистех панталона.
– А сега – казах тържествено – ми позволете да взема от вас... – Протегнах ръка. – ... моето интервю!
Святослав Логинов отстъпи и пребледня. Разбра, че бе загубил.

Превeдe от руски: Мариян ПЕТРОВ

И з т о ч н и к : списание „Сизиф“, брой 1 (9) // 1990 г.



■■ Святослав Владимирович вдига тост по случай успешното си автоинтервю . От този автор има две книги на български език: „Многоръкият бог на далайна“ (Бард, 2001) и „Светлина в прозорчето“ (ИКФЕП „Иван Ефремов“, 2016). Да добавим, че самият Логинов е гостувал в България още преди да стане международно известен фантаст – това се случва на Орфкона в Бургас през септември 1990 година. – Б. ред.

[alexandrit]

о Маестро БРЕДБЪРИ, честит рожден ден № 100!

ПОСЛЕДНИЯТ МАРСИАНЕЦ

Интервю на Георгий ЗОТОВ

… Пътуваме из доста специфичен район – по стените графити, често се срещат крещящи един на друг хора (явно надрусани или пияни), шофьорът на таксито, арменец, предварително е блокирал вратите на колата. „Тук вечер за никакви пари не бих карал – признава той. – Твърде опасно е: веднъж ми разбиха стъклото, тъкмо бях спрял пред магазина да си купя вода.“ Именно тук се е заселил живият класик на литературата, по чиито книги се увличах в ранното си детство. Домът на Рей Бредбъри, впрочем напълно нормален на вид, е малък, но уютен, увит с бръшлян. След зловещите предупреждения на шофьора преди пет години аз очаквах да видя най-малкото Харлем от холивудските филми: разруха, тъма и мрачни замръзнали бездомници се топлят около горящи варели... Вратата отваря пълничка чернокожа болногледачка и се провиква към другата стая: „Ей, мистър Би! Имате гост!“. Писателят ме посреща седнал в инвалидна количка (в момента на нашето последно интервю той беше на 90 години) – по шорти, но със сако и вратовръзка. „Горещо е днес – казва Бредбъри, прихванал учудения ми поглед. – Затова отначало реших да не се обличам официално. А след това изведнъж си помислих – по дяволите, не: все пак това е интервю!“





„Парите не ме интересуват“

… Ние се срещнахме за първи път през 2005 година и когато се явих при писателя отново, обстановката вече не ме смущаваше. В хола на човека, създал потресаващите „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“ и „451 градуса по Фаренхайт“, цари пълен „хаос“. На пода са разсипани стърготини и множество смачкани листове хартия, търкалят се стари моливи. Рей Бредбъри най-строго забранява почистването, то му нарушава настройката за работа. „Как да се появи вдъхновение, ако всичко около тебе е излизано и блести от чистота? – възмущава се той. – Не, Джордж, това е неправилно. Нали от хаоса се е зародила Вселената...“

Рей никога през живота си не е писал на компютър – той въобще не разбира защо са нужни компютрите. Показва ми веднага пет (!) древни, износени пишещи машини. Писателят използва едната, когато печата нещо мрачно, другата за нещо хумористично, третата за романтично настроение, а пък останалите две трябват, в случай че техните предшественици се повредят. Бредбъри пише всеки ден, иначе не му е интересно. „Натискаш клавишите и под твоите пръсти се ражда нов свят. Господи, че кое може да е по-прекрасно? Вие сте дошли от Русия, а още в края на четиридесетте, по времето на „студената война“, аз не съм и мечтал да посрещам в дома си гости от страната, подарила ми моите най-добри приятели – Толстой и Достоевски.“

Бредбъри общува с мен, сякаш съм му стар приятел, наминал да пийне чай – а ние се виждаме едва за втори път през живота. Той не демонстрира абсолютно никакви „превземки“, нито звездна болест, свойствена на сегашните кумири и в САЩ, и в Русия. Няма лични телохранители на входа, десетки видеокамери, прессекретар, цял щат масажисти и пластмасова усмивка на лицето. Той е истински. Книгите на Рей половин век са се продавали по целия свят с гигантски тиражи (включително в СССР, където превеждаха и печатаха именития фантаст просто така, без да му плащат и стотинка), авторът е спечелил милиони долари, но живее скромно. Не особено скъпа къща, вътре няма никакви съвременни ремонти, само всичко най-необходимо.

„Парите не ме интересуват – признава Рей Бредбъри. – Когато жена ми Маргарет почина през 2003 година, аз престанах да ги харча за себе си, всички доходи давам на децата. Доларите са такова нещо, че в голямо количество пречат да се разсъждава трезво.“ Гледам го този човек и не мога да се опомня. Това реално ли е наистина? Дали не сънувам? Бредбъри обожава да пише разкази за Марс и в съвременния свят той действително изглежда като марсианец. Наоколо айфони, кредитни карти, уай-фай, скоростни влакове и блясък на небостъргачи – а тук, в една стая в Лос Анджелис, седи стар човек по шорти и с вратовръзка, печата велики романи на разбрицана пишеща машина, писалището му е покрито с дебел слой прах, отстрани някак монументално и трагично са застинали четири чаши с недопит чай. Рей Бредбъри си признава със смях, че винаги се е боял от реактивни самолети. „Летял съм с пътнически самолет само един път… Беше много страшно. Но тогава нямах избор, влакът беше внезапно отменен. Изпих шест мартинита подред и полетях… Добрах се чудесно, обаче наистина изобщо не помня как.“ Той нито веднъж не е карал кола, на кормилото винаги е била жена му.

Приказката стана на парчета

… Бредбъри доста ловко се придвижва из къщата в инвалидната си количка. „Аз съм активно момче – признава ми той. – За едно съжалявам, често засядам в коридора, дяволски колела – налага се да викам болногледачката.“ Писателят е прекарал 13 години в такава количка след инсулт, но не е загубил яснотата на мисълта си. „Грешно е да се оплаквам от живота, млади човече. Надживях сума ти американски президенти и това само по себе си е приятно. Какво да ви предложа, чай или кафе? Ааа, да-да-да, руснаците пият чай.“ Той с удоволствие демонстрира сувенирите, подарени му от читатели от други страни, като не забравя да се шегува. „Вие си мислите, че живея така бедно? Ха-ха-ха! Нищо подобно. Виждате ли този египетски саркофаг (посочва към една евтина китайска имитация)? Той е истински, с огромна ценност (смее се). Говоря самата истина, ама никой не ми вярва. И още (понижава гласа си до шепот) – ще кажа под секрет, че в пишещата машина, тази вляво, са скрити диаманти. Хайде, аз ще се обърна, а вие грабвайте и бягайте… може да ви провърви.“

Отдавна порасналите деца рядко навестяват своя състарил се баща, един общ проблем на съвремието. След смъртта на Рей Бредбъри наследниците му равнодушно ще отхвърлят предложението да се създаде музей в дома, където фантастът е живял много години, и ще продадат зданието на нови собственици. А пък те, желаейки да построят магазин, ще съборят къщата. И в Лос Анджелис няма да остане място, където читателите да отидат и да се поклонят, да кажат „благодаря“ на великия човек. Приказната реалност на книгите за Марс се разби на парчета в нашия свят с неговите цени на недвижими имоти.

„Затварям си очите и се разхождам по Марс“

… Бредбъри много и с вкус разсъждава за смъртта. „Ще ми се да видя собственото си погребение и даже да се заема с организирането му. Но, разбира се, аз не съм чак такъв късметлия. Затова просто мечтая… добре ще е да закарат моя прах с космолет на Марс и да го погребат там в консервена кутия от доматена супа! През четиридесетте години бях уверен до мозъка на костите си, че сигурно ще доживея до колонизирането на планетите. Колко жалко... сбърках.“ Като се приближава с количката си до шкафа, той показва, грижливо бършейки с кърпа кориците, пълните събрани съчинения на Достоевски, а редом на полицата са Толстой и Чехов. Трудно е да се повярва, но Рей е завършил само средно училище, той няма висше образование.

„Винаги съм писал грамотно – с гордост си спомня той. – Защото много четях. И въображението ми още от училище беше просто безумно. Всъщност и сега е такова. Затварям си очите и се разхождам по Марс, отварям ги – а тук ме чакат сметките за вода и ток (смее се). Ако не беше необходимо да пиша романи, щях така и да си живея със затворени очи… представяте ли си колко чудесно е това?“

… Трите часа на интервюто отново прелитат за миг, както и преди пет години. Не е учудващо. „Надявам се да си пообщуваме отново на стогодишния ви юбилей“ – казвам аз на прощаване. „Разбира се – ехидно се усмихва Рей Бредбъри. – Вие сте още млад човек, едва ли нещо ще се случи с вас.“ Вратата на къщата тихо се затваря зад гърба ми като капак на приказна музикална кутийка. Гледам този свят навън с клаксоните на колите, с ругатните и сметищата – и той не ми харесва.

Създателят на „Марсиански хроники“ почина на 5 юни 2012-а, две години след нашия последен разговор, малко не му стигна да навърши 92. Ще прозвучи банално, обаче аз и не претендирам за оригиналност: със смъртта му си отиде цяла епоха. Представяте ли си днес популярен писател, печелещ милиони, в стара къща сред вехтории, с раздрънкана пишеща машина, беседващ с читателите си? Не. Извинявайте, но такива повече не ги правят.

Преведе от руски език: Валери ГОЛЕВ

■ От източника: https://aif.ru/culture/person/posledniy_marsianin_prostoy_velikiy_chelovek_rey_bredberi.

ооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо

Б о н у с: Човекът, който превърна зимата в лято – http://sf-sofia.com/phpbb3/viewtopic.php?p=46251#p46251.

[ivanushka]

Понеже се споменава Рей Бредбъри, а в една съседна тема се споменава Джордж Оруел,
Да попитам: Защо всички величаете "великите" произведения на Оруел? (Прасето Джорд, в контекста на собствената му книга) А си мълчите за "451 по Фаренхайт"?
Защо скрито и лицемерно симпатизирате на оруеловския задкулисен мистър Джоунс? И гръмко го подкрепяте в борбата му с прасето Наполеон, макар че самия Оруел казва че те двамата са неразличими? И защо така весело празнувате окончателната победа на мистър Джоунс?
А за "овцете" виждам колко много ги обичате, че направо кръв ви капе от сърцата заради тяхната злочеста съдба. То и за това Оруел, прасето Джордж ги е нарекъл именно овце, а не нещо друго.

Защо не симпатизирате на хората - книги на Бредбъри? Които за себе си ли съхраняват книгите с толкова много усилия? Или за "овцете"? С надеждата да ги измъкнат от сивата безмозъчна овча маса? И които отказват да се удавят в прекрасното, алчно, егоистично, неетично и мозъчно промито консуматорско общество? Или "овцете" нямат нужда от духовност. А и категорично не могат и да имат, понеже са низши същества? А пък мистър Джоунс е висше същество и единствен заслужава симпатии?

Нали тук има доста писатели в този форум?
За благото на "овцете" ли пишете? Или на мистър Джоунс? Или за свое? С идеята да се доближите до мистър Джоунс? Или пък се борите да станете част от "овцете"?
Да не би всички тук да са пожарникари - Оруелисти?

[alexandrit]

А в т о ш а р ж: Петър Бобев (1914 – 1997)



СЪБЕСЕДНИК НА СВОИТЕ ПОЧИТАТЕЛИ
К о л а ж н о ● и н т е р в ю

В последната събота на този август – гореща, все още зелена и тиха в покрайнините на града – с моя син Мишел се озовахме на Централните софийски гробища. Една от целите ни на поклонение тук бе гробът на популярния и обичан писател Петър Бобев, по чиито книги съм се увличал още като ученик, а на по-възрастни години станах редактор на три негови романа, изчакващи в архива му. (Нека уточня, че ако боговете на фантастиката помогнат, на два от тях – „Говорещият дим“ и „Окото на Кукулкан“ – им предстои да излязат от печат.)

На това място, което се намира примерно на 250 метра зад гробищната църква „Успение Богородично“, съм идвал преди години с дъщерята на писателя Ани Бобева. Сега го открих без особени затруднения – там беше също магнетично тихо, сенчесто-зелено и напълно безлюдно за момента. Запалихме свещичка долу, близо до името на писателя, а синът ми направи няколко снимки с телефона си (да, да, вечното жилище на Петър Бобев Петров е всъщност в общ роднински гроб) и днес ви предлагам най-сполучливата от тях.

Както и вижданията, изповедите и посланията на писателя, чиято актуална светлина съвсем не е избледняла
през десетилетията:

● 1989 – списание „Пламъче-Чуден свят“, книжка 7

І. ИЗ РЪКОПИСИТЕ НА… ПЕТЪР БОБЕВ

В ъ п р о с: – Кой сте вие, Петър Бобев?
О т г о в о р: – Един обикновен човек, само малко по-работлив от някои други. Бил съм агроном и учител, банков експерт и офицер, коневъд и цигулар, научен работник и спортист, и какво ли не. Накрая, когато се убедих, че никъде не мога да стана майстор, вече 40-годишен хванах перото – та да си опитам и тук късмета.
Аз не фотографирам действителността. Аз мечтая. В книгите си, все едно бог, награждавам доброто и наказвам злото – нещо, което в истинския живот не мога.


● 14.VІІ.1979 – вестник „Орбита“, брой 28

ІІ. ПРИКЛЮЧЕНИЯ – ФАНТАСТИКА – СЪВРЕМЕННОСТ

В.: – И тук като че ли опираме вече до фантастиката. Как разбирате този жанр, какво е отношението ви към него?
О.: – Той води началото си още от първобитните човешки общества, където са се зараждали митовете – първообразите на фантастиката. Оттогава насам „нормалната“ литература и фантастиката вървят една до друга, взаимодействат си, допълват се, задоволяват всяка по своему най-възвишените човешки нужди. Особено ги сближава наличието на художествената измислица, която в дадени жанрове е недопустима (мемоар, пътепис). Но която е основа на фантастиката. Именно по такива съображения някои се отнасят скептично към нея. Защото авторът описвал събития, на които не бил присъствал, които не бил видял. Ала историята ни дава доста опровержения на подобен скептицизъм. Нека да спомена само Омир, който не е участвал в Троянската война, и Данте, който, разбира се, не е ходил в ада…
Мнозина не забелязват многообразието на отделните фантастични творби, а смесват всичко в един общ кюп – фантастика. Докато в действителност този огромен и неизчерпаем раздел на литературата от своя страна съдържа в себе си безброй видове и жанрове: легендата, приказката, фантастичната поезия, хумореската, памфлета и всяка белетристика.
За някои научната фантастика е равнозначна едва ли не само на полетите в Космоса. Други я смесват с футурологията. Всъщност нейният обсег е много по-широк, практически неизчерпаем. Въоръжена със съвременните научни хипотези, тя прониква мислено в миналото на планетата, в еволюцията на живота, в дебрите на историческите догадки, навлиза в тропическите джунгли, в морските дълбини, в земните недра – места, където се крият не по-малко неразгадани тайни, отколкото в Космоса.
Научната фантастика може да използва всякаква научна идея: космогонична, геологична, биологична, математическа, историческа, психологическа, етична… Всъщност научната фантастика – това е литература на мечтанието, на дръзкия полет на човешкото въображение, на порива към знание. Тя разширява мирогледа ни, вдъхва ни вяра в безграничните възможности на човешкия гений. При нея постигат примирение две на пръв поглед изключващи се начала: сухото знание и лиризмът, осъществява се в художествена форма своеобразно единство на противоположностите. За младежкия дух това е лесно обяснимо – поривът за знание избуява сред нежните чувства и мечтите.
В.: – Споменахте „чужди автори“. Наистина българският читател е запознат с доста от тях. Вие кои предпочитате?
О.: – Всеки си има своите предпочитания. Аз също не правя изключение. Допада ми Жул Верн дори и с неговите вече остарели научни обосновки, допада ми Александър Беляев, възхищавам се от Иван Ефремов. Трудно приемам някои западни автори с техния песимизъм, с техните ужасяващи прогнози и невяра в човека. Може би са честни автори, но с оформен при други условия мироглед.
Научната фантастика е младо изкуство, още незасегнато от болезненото чувство на самоизчерпване, и няма нужда да се „освежава“ с ужаси, с бруталност, с оригиналничене и остроумничене. В това отношение съветската фантастика – поне онова, което съм чел досега – остава вярна на здравите научно-реалистични позиции. И това е, което ми вдъхва надежда.


● 8.V.1990 – вестник „Клуб 15“, брой 17

ІІІ. ТЯЛОТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ОКОВАНО

О.: – ... Има поговорка: на бодлива крава бог рога не дава. Та и с мен. Съдбата направи всичко възможно да не се осъществят мечтите ми.
Често ме питат как описвам места и събития, които не съм видял. Отговарям: „Горкият Омир! На туй отгоре е бил и сляп!“.
Тялото може да бъде оковано в граници и митници. За сметка на това мисълта е свободна да пътува навред и без паспорт.
Ех, не съм седял толкова мирно само в България. Посетил съм 14-15 страни, плавал съм по някои морета, пекъл съм се в пустиня. Но особено силни са впечатленията ми от най-добрия морски музей в Монако. Стига ти само него да посетиш и да порастеш с цял ръст.
Затова пък съм вършил почти всичко. Служих в Лозаро-винарската опитна станция в Плевен, на летище Божурище, в конезавода „Клементина“, в Градинарското училище – Горна Оряховица, Градинарската опитна станция – Пловдив, Българската народна банка и др. Бил съм също карикатурист, скиор, икономист, шофьор, ездач и какво ли не още... Струва ми се, че не съм участвал само в космически полет.
В.: – Кой може да ви развесели, ако сте в унило настроение?
О.: – Критичният отзив, който разгромява последната ми книга, защото се убедих, че това е най-сигурното средство срещу залежаването ѝ в книжарниците. Съществува правило: „Колкото по-дълго една книга чака в издателството, толкова no-малко чака в книжарниците. И обратно“.
В.: – Как виждате (с няколко думи) екологическото бъдеще през първото десетилетие на XXI век?
О.: – Споменах за безсрамието. Ако не го обуздаем, ако не ограничим пороците и алчността си, за които е нужно все по-голямо производство и следователно по-голямо замърсяване, цивилизацията ще загине. Отровена от собствените си отпадъци. И тогава, когато човечеството се върне в пещерния си стадий, природата ще възстанови нарушеното от него равновесие.
Смятам, че в моя измислен свят, който за някои е съмнителен, има повече логика, отколкото в действителността, която ме заобикаля.

И в добавка – два колоритни откъса, взети напосоки
от особено интересната повест на Петър Бобев „Теао Немия“:

* ТЕАО СКОЧИ във водата да се сгрее след хладния душ. Гмурна се надолу. Загадъчната омая на подводната нощ го обгърна изведнъж, сякаш го потопи в някаква недовършена амалгама от непознати течни метали, като лагуна от прозрачен живак. Замайващата пъстрота на дневните багри се бе разтворила в тая обезличаваща сплав, която оцветяваше подводния пейзаж в една-единствена гама, преливаща в сребристи, седефеносиви и мастиленочерни оттенъци. Лунните лъчи се процеждаха през блесналата повърхност, наподобила развълнуван станиол, и хвърляха дълги тръпнещи сенки, навяваха трепет и боязън с мрачната си тайнственост. Разклонените каменни дървета протягаха мъртвешки безжизнени клони, сякаш изковани от старо сребро, а между тях преминаваха в плавен летеж големи риби като оловни призраци...

** МАДРЕПОРОВИТЕ КОРАЛИ, оплетени като гора от еленови рога, грееха във всички допустими багри, толкова пъстри, че замайваха погледа. Светлосините им стволове преливаха в розови клонки, лилавите вейки завършваха с малинови филизи. Между тях се надигаха като чудовищни мозъци меандровите корали, овални триметрови буци, набраздени със сложната плетеница на причудливите си гънки; мяркаха се гъбовидни корали, подобни на обърнати по гръб великански печурки, върху които се бяха настанили като пъстри брадавици меките алционарии; извишаваха отвесните си тръби червените органови корали, наръсени със зеленикавите звездички на разтворените полипи; полюшваха се изящно жълтите морски ветрила и дългите пискюли на пурпурните морски пера. Навред – по каменните вейки, по живите корали и миди – се бяха налепили водорасли, от най-нежните, прилични на зелен пух, до най-грубите като ръждясали оплетени телове. Из бистрия лазур, който стесняваше в синкавия си дим подводния кръгозор, се рееха рояци пъстри риби: сребристи императори с червени устни и перки; кралски костури със седефени тела и розови лампази; рубинени, нашарени с едри аметистови петна коралови трески. Няколко риби ежове пасяха коралови полипи с яките си папагалски човки. Пърхаха дружно като литнали пеперуди разноцветни риби кочияши с вдигнати камшичета...


● 14.І.1997 – вестник „Българска армия“

ІV. УБИЙЦИТЕ НА ИСТИНСКАТА ЛИТЕРАТУРА
СА ЗАД СЕРГИИТЕ

В.: – На какво се дължи тази ситуация според вас?
О.: – Над българския народ тегне зла прокоба – „обратният подбор“. Отдавна е провеждан. Още през робството, когато всяка вирната глава е бивала посечена от ятагана на поробителя.
При войните след Освобождението благородните загиват по бойните полета, без да създадат потомство. Това остава за тиловите „герои“.
И днес шепа безсрамни мафиоти грабят безнаказано държавата ни не с милиони, а с милиарди, за да живеят в нечуван разкош и разгулен живот, като си задоволяват чувството за превъзходство.


● 4.VІІ.1992 – вестник „А. Б. В.“

V. КЛЮЧ КЪМ СЪРЦЕТО

В.: – И все пак предубеждението за лошия вкус у читателите на приключенска литература си остава...
О.: – А се налага да се разсее. Всеки жанр, по-право всеки автор, си има свои читатели. И е обидно, тъкмо днес, читателите на приключенските книги да бъдат охарактеризирани като „простолюдие“. Всеки има право на избор. На този читател-простолюдие признаваме правото да избира дори президент на страната, а пък му отказваме правото да избере книгата, която му харесва. Нека не забравяме – предпочитанията към отделните жанрове не зависят от културата, ами от темперамента.
В.: – Много е жалко, че в споменатата поредица приключенски книги не бихме могли – ако речем – да вместим български автори повече от пръстите на една ръка! Какво ще кажете по този въпрос – нямаме ли нови произведения от наши автори, които да привлекат издателствата при новите пазарни условия?
О.: – Ние имаме добри автори и в тази област: Марко Марчевски, Димитър Ангелов, Григор Угаров и други, които според мен не отстъпват на чуждите. Лошото е, че автори, които можеха да създадат хубави произведения в тоя жанр, се стреснаха от отрицателните позиции на ценителите. Все поради нашата известна „автоцензура“. Идва ново талантливо поколение, необременено от нашите комплекси, на което най-много разчитам.
В.: – Като си припомням такива ваши произведения като „Драконът от Луалаба“, „Опалите на Нефертити“, „Жрицата на змията“, „Боа и диаманти“, „Телената обица“, тайничко се надявам, че имате нещо готово в приключенския жанр, някой нов роман, който читателите, особено младите, ще посрещнат с радост.
О.: – Не спирам да пиша. Въпреки всичко. Подготвил съм някои нови приключенски и научнофантастични книги. Но дали ще видят белия свят, зависи от това какво доверие ще ми окаже Негово Величество Читателят. Този, за когото пишем и който единствен има право да решава дали сме успели да задоволим нуждите му.


● 8.ІХ.1984 – вестник „Литературен фронт“, брой 32

VІ. ПРИКЛЮЧЕНИЕТО – СРЕДСТВО, А НЕ ЦЕЛ

В.: – Каква е ролята на художествената измислица в книгите, в които, както казвате, преобладава приключенският елемент?
О.: – Водеща – не само в него, а във всички жанрове. Но ограничена. Обстановка, природа, флора, фауна, човешки характери трябва да бъдат достоверни, а отношенията между героите, сюжетните ситуации – правдоподобни, макар и измислени. За себе си наричам художествената измислица мечта. Да повторя и тук: аз не фотографирам живота. Не само аз, повечето автори в тая област. Пък и в другите жанрове. Дори в мемоара, където всяка празнота на паметта се запълва с измислен момент. Не залагам скрити кинокамери, не ползвам телеобективи, не надничам през ключалките. Когато пиша, мечтая. Сънувам неосъществените си блянове. Наказвам злото и награждавам доброто, все едно – бог, нещо, което в действителност не мога. И този, който още не е загубил способността си да мечтае, чиято душа не е вече съсухрена от трезвомислие, доверчиво тръгва с мен да мечтаем заедно…


● 20.ХІІ.1990 – вестник „Литературен фронт“, брой 51-52

VІІ. ФАНТАСТИКАТА ПРЕДУПРЕЖДАВА

В.: – Как тогава с художествени средства изпреварвате диренията на учените по света?
О.: – Съвсем не се блазня от това. Защото както аз, така и най-великите фантасти не изпреварват учените. И едните, и другите започваме от някой новооткрит факт (например: подводницата на Фултън и „Капитан Немо“ на Жул Верн). Нашето предимство е, че можем веднага да го облечем в някаква художествена форма, а за учените са потребни много години, докато аргументират изводите си. Мнозина смесват фантастиката с прогностиката. Неоснователно. Прогностиката е опит за наука, а пък фантастикатa – само художествена литература. Не споделям мнението, че научната фантастика притежава ясновидски дарби. Тя не „предсказва“ събитията, тя има за цел единствено да предупреждава.
В.: – Твърдите, че научната фантастика има за цел да предупреждава за опасностите, които застрашават човечеството. Как?
О.: – Чрез довеждане на някоя съвременна слабост на обществото до абсурд тя иска да внуши какво ни очаква, ако не осъзнаем навреме този недъг. Ето например демографския взрив. Всички държави се състезават как да увеличат раждаемостта. Знае се защо – за повече войници и работна ръка. А то и сега половината от хората на Земята гладуват. Но не e само гладът. Ами изчерпването на природните ресурси? Ами замърсяването на околната среда?
В.: – Имате ли рецепта срещу това?
О.: – Само две. Едната – да се ограничи до възможния предел раждаемостта. Дори бих изказал еретичната мисъл – да се стигне до отрицателен прираст. По-малко хора, но по-сносен живот. И втората – човечеството да ограничи лакомията си. И то не само към храната. А и свръхконсумацията на всякакви блага, необузданата вещомания, израз на чувството за превъзходство. Отпадъците задръстват света. Те, замърсителите, са по-опасни и от глада. Човечеството, видът „хомо сапиенс“, може да загине от тях, както безмозъчните винени дрожди загиват от отпадъка при тяхната жизнена дейност – алкохола. Ако искаме да оцелеем, сме длъжни да ограничим до минимум, до най-потребното консумацията. Не колкотo Диоген, но поне в посока към неговата философия – повече духовност!
В.: – Духовност! А нещо по този въпрос у нас?
О.: – Между човека и животното има само една отлика – чувството за срам. Напоследък това чувство закърнява съвсем. И отликата отпада. Днес от нищо нямаме срам. Преди години бих нарекъл това „синдром на духовна имунна недостатъчност“ – неспособност да се противопоставяме на грозотата, липса на „имунитет“ срещу нея: в модата, в изкуството, в междучовешките отношения. Сега мога да заявя без колебание, че този синдром е придобил епидемични мащаби. Не знам какво точно значи култура, но чувствам съвсем осезателно какво е липса на култура. Също и в политическия живот. Всички се разприказвахме за демокрация. А какво излиза? Демокрация не значи само стачки и конкурси за монокини. Ние изведнъж научихме всичките си права. Не разбрахме единствено, че права се бранят със задължения. И най-лошият ред е по-добър от безредието. Нашата цивилизация няма да загине от сблъсък с астероид, а от сблъсък с безсрамието.
В.: – Настъпи ново време и многобройните вече издания се стремят да привлекат повече и повече читатели: с невероятното, с малко очакваното, със сензационното. Как ще „задържите“ занапред вашите читатели? Какво смятате да им поднесете?
О.: – Със зачервени от четене на вестници очи на българина не му остават сили и време за художествена литература и за изкуство въобще. Наблюдавам такова опразване на духовния живот, каквото е непознато до момента в историята ни. Вестникарската „ламя“ изяжда художествената литература. А как ще се опитам да „задържа“ читателите си? Като им предлагам същото, което съм им предлагал и досега. Литература с въображение и научна достоверност, без сензации и евтини ефекти. Инак за това кога ще излязат следващите ми книги, последна дума има все същата „ламя“.

Срещата подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ

P.S. Интервютата ІІ, V, VІ и VІІ са взети от Чавдар Гешев, а пък ІІІ и ІV – от Владимир Тороманов. При интервю І не е посочено конкретно име на журналист. Целите текстове на използваните разговори могат да се прочетат на адрес: http://www.peterbobev.eu/. Душевна благодарност към администраторите на този отличен специализиран сайт!

● Първа публикация в: Петър Бобев. Зъбатите демони. – Фантастично-приключенски роман. – Художник на корицата: Ани Бобева. Предговор: Пламен Младенов. Редактор: Александър Карапанчев. – София: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2015.

* * *

С н и м к а: Михаил Карапанчев

[alexandrit]

През ноември т.г. Министерството на културата отличи Петър КЪРДЖИЛОВ
с грамота и почетен знак „Златен век“ – огърлие, за приносa му към развитието
и популяризирането на българската култура. По този случай, а и заради неговия
70-годишен юбилей, сега даваме електронен живот на едно интервю, което съв-
сем не е изгубило своя реален и фантастичен КПД... Честито, бате Петьо!



ТРЯБВА ДА СЕ МЕЧТАЕ!
■ Среща с писателя по повод на книгата му „Основание за смърт“

– Г-н Кърджилов, последната ви книга „Звездни детективи“ видя бял свят през 1999. Днес отново в издателство „Аргус“ излиза нова – „Основание за смърт“. Какво се промени в живота ви за тези шест години?
– Почти нищо. Останах си залутан между страните на триъгълника работа-семейство-приятели, социалният ми статус е все същият – нито забогатях, нито обеднях. Продължавам да не се вземам на сериозно и не преставам да се удивлявам на Божиите дела. Иначе – остарях, оглупях, станах още по-тъжен...

– Как извършихте подбора на текстовете за „Основание за смърт“?
– Лекомислено и безотговорно, както повечето неща, които върша. Подведен навярно и от суетата. Напоследък пиша все по-малко „художествена литература“ и едва ли скоро ще издам нова книга с разкази. Затова се опитах да извадя на „пазара“ най-доброто, нещо като „избрано“, което да ме представи откъм най-„лъскавата“ ми страна. Но няма да се изненадам, ако съм сгрешил в избора си.

– Защо решихте да озаглавите сборника именно на този разказ?
– Навремето в рецензията си за първата ми книга „Орбитата на Сизиф“, където разказът „Основание за смърт“ бе включен, литературният критик Огнян Сапарев предложи тъкмо това заглавие да стане титул на сборника – аргументираше се, че то е по-„търговско“, по-„касово“. Сега, след близо двадесет години, възприемам тази негова идея.

– Книгата ви демонстрира впечатляващо жанрово и тематично многообразие. Как успявате непрекъснато да разширявате границите на творческата си вселена?
– Думите ви ме ласкаят, но не са верни. Цял живот предъвквам едни и същи банални теми – за вечната борба между Доброто и Злото, за всемогъщата сила на любовта, за приятелството, саможертвата и бъдещата съдба на изкуството, за проявленията и измеренията на людската духовност, за човешкото у човека, а дори и за човешкото у Бога, колкото и богохулно да звучи. Защото и когато обичаме, и когато мразим, и когато се перчим, и когато умираме от страх, и когато побеждаваме, и когато губим, и когато сме достойни, и когато сме безчестни – ние винаги си оставаме хора.

– Навярно затова Евгений Харитонов ви определя като автор на хуманитарна фантастика. Вие как бихте охарактеризирали творчеството си?
– Творчеството ми (добро или лошо) охарактеризирам като мое. Що се отнася до определението – Харитонов го е взаимствал от Агоп Мелконян, който в предговора си към първата ми книга твърди, че освен „хуманитар по образование и дух (киновед)“ съм продължител на „най-плодотворната линия на българската фантастика – нейния хуманистичен патос“. Звучи адски претенциозно, но може пък и да е вярно!? По повод на „определенията“ ми се ще да припомня един крилат лаф на Елин Пелин, който казва: „Цял живот писах така, както сърцето ми подсказва, а те ме изкараха „критически реалист“.

– Вие обичате тематичното групиране на разказите си. Как се роди тази ваша идея?
– Син съм на детска учителка, работил съм седем години в детско издателство („Златното пате“), пиша фантастика – жанр, който навремето определяха като „детска литература“, а и (което е най-важното) обичам децата – как тогава да не озаглавя един от разделите на книгата ми „Детски разкази“. Минавам за човек с чувство за хумор (помръкнало напоследък), написал съм стотици фейлетони (някои от тях дори събрах в книга – „Не обиждайте мафията!“), смехът е част от природата ми – как да не озаглавя един от разделите „Зевзешки разкази“. Израснах с приказки, с митове (един от които бе, че още утре ще „покорим“ космоса) – така се родиха „приказните“, „митологичните“ и „космическите“ разкази. За „артистичните“ да не говорим – завършил съм ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“. С две думи – „тематичното групиране“ е част от личността ми (щото човек не е нещо единно, константно), то е продукт и на логиката, макар да съзнавам, че във всяка подредба има нещо претенциозно, нещо изкуствено. Но нека това е кахърът на сборника!

– Един баща обича еднакво всичките си деца, ала все пак ще ви попитам – има ли ваше произведение, което да ви е особено скъпо и което да откроявате сред всички останали?
– „Човекът, който искаше да играе Хамлет“. С него спечелих първа награда на конкурс за фантастичен разказ в Пловдив, с него привлякох вниманието на „корифеите“, с него „навлязох“ в жанра, превърнах го дори в сценарий, той е най-превежданата ми „рожба“ – излизал е на немски, френски, унгарски... Парадоксалното е, че този разказ бе „разчетен“ най-вярно от един французин, докато българските издатели го охарактеризираха като „бамбашка“ (д-р Димитър Пеев, главният редактор на в. „Орбита“), но дълго време не го публикуваха!

– Прави впечатление, че доста от творбите ви са свързани с елегантни интертекстуални нишки. Възнамерявате ли да продължите тази тенденция и занапред?
– Звучи ми бая претенциозно, но благодаря за комплимента, ако във въпроса ви се съдържа такъв.

– Любопитно е, че неколцина персонажи от различни ваши творби носят името Марсел. Защо?
– Обяснението навярно е повече от прозаично – духовна леност и липса на въображение. Никога не съм обръщал сериозно внимание на имената, които използвам, никога не съм търсил знаково, семантично значение в тях, защото друго ме е интересувало в разказването на една история. А може би обяснението се крие някъде дълбоко в грешното ми подсъзнание – мой състудент се казваше Марсел. Бяхме близки, но той от много години вече живее в Калифорния. Не е изключено споменът за него да е направлявал този мой не особено оригинален избор.

– Бихте ли разбулили някои тайни около творческата история на „Жълто“ – един от най-силните текстове не само в книгата ви, но и в цялата ни литература напоследък.
– И аз много си харесвам този разказ. Той – това съм аз. В него е концентрирана философията ми за живота, макар, честно казано, да не знам каква точно е тя. Иначе тайни няма. И той е „преписан“ – от народните приказки, от „дебелите книги“, ала най-вече от живота... Без да съм го упоменавал където и когато и да е, разказът е посветен на моя вече покоен приятел Станислав Караянев, когото в училище наричахме Калимерата. А и на един достоен мъж, който не стана именит художник, но си остана истински артист.

о Киноизследване от юбиляря, излязло на английски език. За повече подробности – https://obache.bg/16824/neizvestnata-istoriya-na-balgarskoto-kino-na-anglijski/



– Космическа, философска, приказна, криминална, лирична, антиутопична и хумористична фантастика – едва ли мога да изброя всички жанрове, в които сте изпробвали перото си. Аз лично откривам и хорър-елементи в белетристиката ви. Какво е отношението ви към диаболичното изкуство – в литературна и целулоидна форма?
– Отношението ми е „положително“, но и „диалектично“. Зоната е примамлива, но в нея не навлизат само „сталкери“ с чисти сърца, а и печалбари. Тъкмо те профанизират, принизяват нещата.

– Вие сте един от малкото български автори, които съчетават с удивителна лекота острия, напрегнат сюжет и философската многоизмерност. Как шлифовахте това ваше умение?
– Честно казано – не знам. Но си мисля, че то е плод на съчетание от дарба (което си е Божа работа), житейски опит (нещата просто трябва да узреят) и характер. Последното е много важно – винаги инатливо съм твърдял, че писането е изява не толкова на таланта, колкото на характера. Забравих да притуря и честността. Читателят съдник може и да ми прости бездарието, но никога лицемерието и лъжата. Затова винаги съм се опитвал да бъда достоен – и в живота, и в писането. Талантите ги раздава Бог, но изборът – почтеност или безнравственост – си е чисто наш, човешки.

– Как се отнасяте към идеята да напишете роман?
– Романът е голяма форма за големи писатели. Аз нямам възможности и сили за това.

– Имате солиден опит с българските списания за фантастика – участвали сте в създаването на ФЕП, „Фантастични истории“ и „Върколак“. С какви чувства свързвате тази част от биографията си?
– ФЕП бе създадено през 1988 от други хора, на мен съдбата отреди неблагодарната, зловеща, но и трагична роля на негов „ликвидатор“. Сетне заедно с Агоп Мелконян „измислихме“ и списвахме „Върколак“ (1997 – 1998). Виж, първото частно списание за фантастика „Фантастични истории“ (1991 – 1994) си е лично моя рожба (като интелектуален продукт). Колкото и нескромно да звучи, летвата, вдигната от него, остава непреодоляна и до днес. Сегашните ми чувства към този безвъзвратно отминал (за съжаление) период от моя живот мога да охарактеризирам единствено като „сантиментално носталгични“.

– Използвали ли сте други псевдоними освен Пит Къри?
– Да. Във „Върколак“ съм си позволявал безразсъдността да поднасям на читателя разкази, подписани с псевдонимите Пит Къри, Пол Джонсън и къде по-претенциозното Питър Ърл Грейхеърд, което е нескопосан опит да преведа на английски значението на фамилното ми име, произлизащо от турската дума „кърджил“ – човек с рано побеляла коса.

– Каква е разликата между днешния Петър Кърджилов и този отпреди двайсет години?
– Вече споменах, днешният е поостарял, поулегнал, поопечален, побелял, пооглупял... Последното може и да не е плод на промяна, защото когато си глупав, то е завинаги.

– Какъв компромис с творчеството си никога не бихте направили?
– Не обичам високопарните слова. Всеки човек прави компромиси, особено когато е притиснат до стената. За щастие, не ми се е налагало да правя компромиси с написаното от мен (навярно защото не съм достатъчно талантлив, за да си го позволя). Ако някой не е харесвал подредените от мен думички и е почвал да се вживява в ролята на „редактор“, съм си вдигал чукалата. Правил съм го неведнъж, но не смятам, че това е било проява на някакъв чутовен героизъм.

– Какво е за вас фантастиката?
– Развлечение, в което от време на време проблясват дълбоката мисъл и истинското изкуство. Но и средство да кажеш истината, колкото и нелицеприятна да е тя. Фантастиката, каквото и да означава този термин, ми даде възможност да се запозная и сприятеля с личности като Любен Дилов, Агоп Мелконян, Велко Милоев, Любомир Николов-Нарви, Алек Попов, Елена Коларова, Величка Настрадинова, Весела Люцканова, Стоянка Полонова, с издателите (сегашните и предишните) на „Аргус“ (това не го казвам от сервилност)... А и да срещна на живо Робърт Шекли! За което мога само да ѝ благодаря!

– Смятате ли, че някои жанрове в необятната територия на фантастиката са по-лесни за писане от други?
– Не. В писането, в истинското писане няма нищо лесно. То е зле платен, черен, каторжен, робски труд... И което е най-страшното – неблагодарен! Щото да пишеш, означава да мислиш. А последното упражнение не се отдава лесно на всеки. Ако ли пък се отдава някому, това дразни останалите!

– Кое е последното фантастично произведение, което ви е впечатлило?
– Аз съм старомоден и консервативен, впечатлявам се от Бредбъри, от Саймък, от Шекли, от Стругацки, от Урсула Ле Гуин... Но признавам, че приятно ме изненада появата на „Болгария фантастическая“ – великолепната библиография на Евгений Харитонов.

– Следите ли новостите в световната фантастика? Какво мислите за бъдещето на НФ?
– Признавам чистосърдечно, че напоследък не следя новостите в жанра, но дълго време го правех (най-вече с помощта на преводачите Юлиян Стойнов и Емануел Икономов). Бъдещето на фантастиката, шансът за нейното оцеляване е да си остане литература, инструмент за изследване на бездънната вселена, която от лекомислие и глупост наричаме човек.

– Какво мислите за сегашното състояние на родната фантастика?
– Лани бях член на жури, което трябваше да прочете всички, за да отличи някои от фантастичните разкази, участващи в конкурс, обявен от списание „Усури“. Бая се бях поотчаял. Но пък се появи сборникът „Ваяния“, в който редом със „старите муцуни“ се изявяват блестящо (според мен) Елена Павлова, Екатерина Минкова, Николай Теллалов, Марин Найденов, Георги Малинов... Към тях ми се ще да причисля и имената на още две вдъхващи надежди момчета – Благой Иванов и Мирослав Пенков.

– Какво бихте пожелали на младите български автори, насочили се към фантастичната литература?
– Да не вярват на пожелания, а да бачкат. Рано или късно трудът им ще бъде възмезден – не финансово, разбира се, а морално. Познавам (както лично, така и от изявите им) мнозина изключително талантливи млади хора, които могат да пишат, но които мислят (засега) инфантилно, незряло, детински... Радвам се на дарбата им, но не мога да им повярвам. Защото усещам, че все още не са достигнали до същината на нещата. А то си е път, който трябва да се извърви – в лишения, в несгоди. И в самота. Щото това е писането – да се изправиш сам срещу себе си.

– Какво мислите за съвременното фантастично кино?
– Не мисля за него, обичам го!

– Кое е най-фантастичното преживяване в живота ви?
– Благодаря на Бога, че с негова помощ се озовах сред онази „група граждани“, които на 3 ноември 1989 осъществиха първия от десетилетия открит протест срещу комунистическия режим у нас, че станах свидетел на грандиозното рухване на така наречения социализъм (най-омразната обществена система в цялата история на людската цивилизация), че видях отечеството си озарено от свободата и демокрацията! А тези две думички, колкото и да ги хулят, са наистина святи. Благодаря на съдбата, че ми позволи да стъпя в Азия и Африка, да зърна Троя (или поне онова, което е останало от нея), да посетя Лондон, Венеция, Виена, Атина, Париж (на 17 ноември 1993 дори бях на стадион „Парк де пренс“, където победихме французите)... Че ме дари с възможността да работя с компютър, че доживях да ползвам интернет... Все простички, ала фантастични до вчера неща. За един човешки живот и това стига!

– Какво да очакваме занапред от вас?
– „Старо кино българско“ – сборник със статии, проследяващи първите стъпки и ранните години на кинематографа в България (все пак половината от съзнателния ми живот премина в родните аудиовизуални архиви). Голямата ми мечта пък е да превърна скромното цикълче „Цветни разкази“, включено в новия ми сборник „Основание за смърт“, в голяма книга. Трябва да се мечтае! Сигурно е безсмислено, но безсмислието е част от човешката природа. Въпреки простотията, лицемерието и ненаситната лакомия на заобикалящия ме свят ми се ще да вървя напред. Напред и нагоре. Докога? Само един Господ знае...

■ Интервюто взе: Адриан ЛАЗАРОВСКИ

Първа публикация в: Петър Кърджилов. Основание за смърт. – Сборник разкази. – Предговор: Агоп Мелконян. Корица: Димитър Стоянов-Димо. – Библиотека „Нова българска фантастика“ № 29. – София: А р г у с, 2005 г.

[alexandrit]

ФАНТАСТИКАТА – НАЧИН ДА ГОВОРИШ ЗА ТОВА,
КОЕТО ВЛАСТТА НЕ ЖЕЛАЕ ДА РАЗБЕРЕ

(Урсула Ле Гуин – за братя Стругацки, космоса, съветската литература
и самотния диктатор)

о Едно интервю на ЛИЗА НОВИКОВА

Обявена бе последната воля на Борис Стругацки, отишъл си от живота на 19 ноември 2012 година. Съгласно желанието на писателя, неговият прах ще бъде развеян над Пулковските височини през пролетта на 2013-а. В памет на Борис Натанович знаменитата американска писателка, автор на култови научнофантастични романи и „нееднозначни утопии“, Урсула Ле Гуин се съгласи да даде интервю за вестник „И з в е с т и я“.

– Вие написахте предисловие към английски преводи на Стругацки. Познавахте ли ги лично? Техните произведения оказаха ли ви влияние?
– Лично с тях не бях позната, но прочетох някои техни книги, когато за първи път бяха преведени на английски език. Направиха ми огромно впечатление. Бях във възторг от смелото им въображение. Освен това самият превод бе много добър (дело на Елена Бормашенко – „Известия“).

– Чели ли сте други руски фантасти?
– Един или двама автори. Много не ги издават на английски.

– Казват, че след смъртта на такива писатели като Лем, Кларк, Бредбъри, Стругацки научната фантастика силно деградира...
– Моля ви! Винаги има хора, които мислят, че литературата постоянно деградира и се разваля. Романът е „умирал“ вече хиляда пъти. Някои смятат, че промените са смърт. За мен това е живот.

– Научната фантастика на шестдесетте години се опита да отговори на дълбоки философски и политически въпроси. Днес тя все повече се превръща в своего рода атракция, подобно на комиксите за супергерои.
– Когато започнах да се занимавам с писане, голяма част от научната фантастика бе именно такава: не повече от атракция. Мисля, че сега излиза също толкова сериозна, значителна научна фантастика, както и през шестдесетте. Поне така изглежда в Америка.
Може би при вас е по-иначе? В Съветския съюз фантастиката бе начин да се говори за неща, които властта не е желаела да разбере. И то без да бъде наказвана за това говорене. Навярно днес в Русия вие казвате открито за всичко, като не се боите от цензура? И затова на писателите не е нужна научната фантастика? Или може би хората в Русия не искат вече нищо друго, освен безсмислени развлечения? Във всички случаи руските хора са се променили силно.

● Разноликото творчество на Ле Гуин е добре известно и в България



– Вашите книги са много популярни в Русия. Идвали ли сте някога в нашата страна?
– През 1976 година с децата прекарахме една седмица в Москва и Петербург. И там доста ни хареса. Още по-рано ние се готвехме да пътуваме от Япония по Транссибирската магистрала до самата Москва. Но в последния момент някакви съветски чиновници ни съобщиха, че няма да може да останем в Москва, а ще трябва веднага от гарата да заминем за летището. Звучеше толкова заплашително, че ние решихме въобще да отложим пътуването. Никога не разбрах защо постъпиха тъй с нас – може би защото някои от моите книги, в това число „Освободеният“, се продаваха у вас в самиздат.

– А бихте ли искали да измените нещо във вашите книги? Нали вие преработихте статията за Стругацки от 1977 година за изданието от 2012-а?
– Не, да се завърнеш назад и да измениш нещо в написаната книга, е също така невозможно, както да се завърнеш назад и да измениш преживeния живот.

– Кого от младите научни фантасти бихте препоръчали да бъде прочетен?
– Хайде да не зацикляме в жанра „научна фантастика“, окей? Много от това, което пишат съвременните автори, се явява научна фантастика. Даже ако при продажбите тези книги се появяват с друг жанров етикет.
Например „Съюзът на еврейските полицаи“ на Майкъл Чeбън – алтернативна история, в която държавата Израел е разположена не в Палестина, а на Аляска. Или новият роман на Барбара Кингсолвер „Чувството за полет“ – история за близкото бъдеще, където изменилият се миграционен маршрут на пеперудите „монарх“ става тревожен признак за глобални промени в климата.

– Действието на един от вашите последни разкази протича на далечна планета, където всеки момент трябва да избухне въстание на робите, обаче повествованието е съсредоточено върху живота на старица и нейната котка. Моля простете ми, че не съм чела този разказ, но много ми хареса фабулата, преразказана в една вестникарска рецензия. Какво трябва да се направи – да въстанем ли, или спокойно да седим със своята котка?
– Този рецензент не е бил особено внимателен. Всъщност революцията е избухнала и е била успешна, но това се е случило преди доста години. Старицата със своите куче и котка се отправя на пътешествие, за да живее уединено далеч от суетата.
Там тя се запознава с човек, който е бил вожд на революцията, ала предал делото на свободата и се опитал сам да стане диктатор. Отправили го в изгнание точно в това уединено място, където сега двамата стареят. И макар че тя винаги е ненавиждала този човек заради неговото предателство, те стават приятели…
Понякога никак не е лесно да вземеш решение, нали?

– Не мога да се сдържа да не запитам писателя фантаст: вие вярвате ли в извънземни?
– Много не ми харесва тази дума – „да вярвам“. Да кажем така. Аз не вярвам, че сред милиардите планети по цялата Вселена само на една от тях е възможно да се развие живот. Или в това, че, веднъж възникнал, животът само еднократно, на едно-единствено място, се е развил до разумни същества. Главният проблем е комуникацията. Как да се намерим един друг. Космосът се оказа доста по-голям, отколкото бихме искали.

● Преведе от руски: Димитър ХАДЖИТОДОРОВ

По източника: https://iz.ru/news/541372

[alexandrit]

На едно място този неподражаем вълшебник от Вечния
град казва: „Вярвам, че приказките, стари и нови, образоват
ума. Приказката е мястото на хипотезите. Тя може да ни
даде ключовете, за да влезем в реалността по нови пътища и
помага на детето да научи за света“. Много красноречиво, нали?


„В реалността – по нови пътища...“

● Интервю на Атанас Свиленов с ДЖАНИ РОДАРИ

Убеден съм, че не съм единственият възрастен, който с удоволствие е чел детските книги на Джани Родари – неговите „Приключения на Лукчо“, „Приказки по телефона“ и други, донесли му световна известност. В тях има мъдрост и дълбочина, които осмислят пищното въображение, находчивия хумор, веселите небивалици и по такъв начин таят в себе си един вътрешен втори пласт, придаващ на авторските внушения универсалност и широта.

Именно с този въпрос започна и беседата ми с изтъкнатия италиански писател – попитах го дали намира за естествено, че смятам неговите книги не само за детски.
– Чувствам се поласкан от подобно мнение. Тайно винаги съм искал така да се възприемат книгите ми. Намирам, че едно литературно произведение е с най-щастлива съдба, когато човек го чете с удоволствие като дете, а след години също с удоволствие го препрочита.

– И дори тогава открива нови прелести в познатата книга, неподозирани богатства. Не е ли тъй и с приказките на Андерсен?
– Точно така. Вие посочвате Андерсен, а към неговите приказки аз бих добавил и „Пинокио“ на Карло Колоди, и „Алиса в Страната на чудесата и в Огледалния свят“ на Луис Карол. За мен това са тримата най-големи в световната литература за деца. А и едни от големите в литературата изобщо. От тях съм се възхищавал като малък, от тях се възхищавам и днес. От тях съм се учил и продължавам да уча.

– Но те са доста различни един от друг…
– Безспорно. Но така прекрасно се допълват взаимно! В един период от живота си най-близко до себе си съм чувствал Андерсен, в друг – Колоди, в трети пък – Луис Карол.

– А днес кой от тях предпочитате?
– Днес, когато съм преминал петдесетте години и съм малко скептик, малко язвителен, най-близък ми е Луис Карол.

– Споделяте ли твърденията на някои автори, че приказката вече си е отживяла времето, че в нашия толкова и научно обяснен свят е крайно трудно да се създават истории, на които децата да вярват?
– Винаги е било трудно да се създават приказки. И на Андерсен, и на Оскар Уайлд не е било леко. Днес не е по-трудно отпреди. Децата с тяхното въображение не могат да бъдат притиснати от науката и техниката до такава степен, че да не ги мами странното, фантастичното, чудатото. Аз мисля, че например проникването в Космоса не е фактор против, а в полза на авторите на приказки.



– Със собственото си творчество доказахте това твърдение, като създадохте книгата „Торта в небето“, по която беше заснет и филм със същото заглавие. Впрочем темата на тази приказно-фантастична история е много сериозна и това ме подсеща да ви задам въпроса: дали според вас с децата могат да се разискват всякакви проблеми?
– Да, всякакви, важното е как. Необходимо е обаче писателят да не забрави, че също е бил дете, да съхранява в себе си детето. Аз лично се стремя да говоря с малките си читатели за сериозни неща, макар и по весел начин, с много хумор. Ето това те обичат повече от всичко друго – смеха. И без умението да създаваш хумор, в техните среди няма да те приемат.

– Какви книги и какви герои според вас са най-предпочитаните специално днес от децата и юношите?
– Моите впечатления са от нашия западен свят. Като гледам какви книги купуват момчетата и момичетата, става ми ясно, че ги привлича така наречената силна личност. Вероятно в тази възраст у човека, живеещ в нашето общество, има вложена някаква доза агресивност. И онези момчета, които се занимават със спорт или даже с естрадна музика, освобождават тази своя агресивност на спортната площадка или в оркестъра. А други пък само мечтаят как да станат силни. Тъкмо те си купуват комиксите за супермени и ходят да гледат в кината герои, които със стоманен юмрук или с точен прицел поразяват враговете си. Но положително явление е това, че напоследък много момчета и момичета на възраст от 15 до 18 години се включват активно в политическата борба. Най-добрата част от италианската младеж влиза в редиците на комсомола.

– Като всеки по-възрастен човек не изпитвате ли чувство на завист към младите заради предимствата на възрастта им, макар че тогава повече се греши?
– И грешките тогава са други, не са толкова трагични. Имаш доста време, за да се промениш, да станеш различен.

– А ако трябва да отделите само едно нещо, за което завиждате на младите, кое ще е то?
– Труден въпрос, но аз съм подготвен, защото той занимава от известно време съзнанието ми на писател. Бих искал да узная кой според младите е приятел. Понеже у нас, възрастните, нещата изглеждат по-другояче. Имаме хора, които обичаме, с които ни е приятно да се срещаме. Това може да се нарече приятелство, ала то не е същото, както в детството и юношеството. Само тогава дружим истински. Сетне любовта ни преминава към жената, към децата. Отдаваме им всичко и за приятелите вече не остава почти нищо. А за младите – приятелят е човек, върху когото те концентрират цялата си любов.
За това те не говорят, дори в повечето случаи и не подозират, че е така. Аз си спомням моите приятели, когато бях 15–16-годишен. И като мисля за тях, не мисля за страничен човек, ами за самия себе си. Имах трима големи приятели. И тримата загинаха: единият в Албания, другият – в Русия, третият – като моряк в морето. Уби го всъщност фашизмът. Шестнайсетгодишен, аз се влюбвах като безумен в не едно и не две момичета, но сега не ги помня, даже имената им съм забравил… А приятелите си не забравям, те са част от мен, както и аз съм бил част от тях. Може би приятелството е някаква особена сплав...

– Един известен писател казва, че всъщност с книгите си той създава приятелство с десетки, със стотици хора по света...
– И е прав! Та защо иначе да пишем, ако не вярваме, че има добри, честни хора, с които създаваме невидимо, но трайно духовно общуване. Децата в това отношение са най-добрата част на човечеството и аз искам да ги науча да вникват в смисъла на понятията мир, свобода, труд, дружба. Защо например аз написах историята за шоколадената торта, като я изпратих първо в небето, после я приземих на една височина, а сетне пък дойдоха деца и прокопаха в нея галерии, проходи и пътеки? Преди това се разказва как един учен – атомен специалист – се излъгва в изчисленията си и вместо в момента на взрива да се образува смъртоносната атомна гъба – образува се торта. Мисля, че поуката е съвършено ясна: ако огромните богатства и средства, които се хвърлят за въоръжаване, се използват за добри дела, тогава ние не просто ще нахраним милионите гладни по света, но и за всички деца ще станат достъпни шоколадените торти. Или иначе казано – хората ще получат не само най-необходимото, но и красотата, и радостта, които са толкова насъщни, колкото и хлябът.

– Вие сигурно знаете, че в България книгите ви са широко популярни и децата ги четат с удоволствие, че гледат любимите си герои на театралните сцени, слушат за тях по радиото и телевизията?
– Всеки обича да има приятели и аз съм доволен, че ги имам в България. Казваха ми, че преводите, които е направил вашият поет Валери Петров на мои работи, били много хубави. Използвам случая да благодаря и на него, а и на всички, които отделят от времето си, за да четат моите книги.

– А аз от името на читателите ви благодаря за часовете на веселие и мъдрост, с които ни дарявате чрез изкуството си!

● От източниците: вестник „Литературен фронт“, брой 11 от 1977 г., и новия сайт „Изкуство и наука“
(https://izkustvoinauka.com/%d0%b4%d0%b6%d0%b0%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%be%d0%b4%d0%b0%d1%80%d0%b8/). Заглавието, използвано от интервюера Атанас СВИЛЕНОВ,
е Защото има добри, честни хора.

[alexandrit]

ПРЕЗ ТАЗИ ПРОЛЕТ в Германия излезе четвъртата поред немскоезична антология с бг фантастични разкази. Озаглавена е Kontakt mit Übermorgen – някои превеждат това като „Контакт със следутре“. Неин съставител (в тандем с Юрий Илков-Генерала) е международно известният прозаик, антологист и преводач от няколко езика Ерик Симон. Сега ви го представяме с негова снимка от 2010 година и с първото му интервю в България, за което правим още по-назад отскок с уелсовската машина на времето.



В ОГЛЕДАЛАТА НА МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО

Енергичен по юношески, на 35 години, с усмихнато изящно лице. Беше навсякъде като „талисман“ на фестивала в Пловдив: на почетните президиуми и кръглите маси, на клубната игра „Еврика“, на изложбите или разпалените разговори във фоайето, когато с толкова надежда се разменят адреси. Нарича се ЕРИК СИМОН – популярен писател фантаст от Германската демократична република.

Пъстри са изявите му! Физик по образование, Симон е написал сборниците с разкази „Първото пътешествие във времето“, „Чужди звезди“, „Лунни фантоми, земни пришълци“ (в работен вариант), лексикон за фантастиката в родината си. Поет, редактор в издателство „Дас Нойе Берлин“, съставител и преводач от руски и български език. Неговата антология с наши автори „Опит за контакт“ е претърпяла две издания в ГДР, а многотиражната варненска библиотека „Галактика“ го е включила в близките си планове.

– Да предположим, че Ерик Симон трябва да състави „рецепта“ за качествата на идеалния фантст. Как ще изглежда съставът ѝ – като коктейл или пък...?
– Мисля, че синтезът от знаменитости би дал твърде лош резултат, понеже най-силното у всеки творец е именно своеобразието му. Тортата с крем и шницелът са хубави сами по себе си, но – шницелът с крем? За върхове в жанра считам Станислав Лем, братя Стругацки, ранния Бредбъри, Урсула Ле Гуин. Да не пропусна тук и Хърбърт Уелс, „баща“ на споменатите четирима. От тях коктейл не става, и по-добре!

– Виждате ли нещо да заплашва съвременната фантастика?
– Тя показва настоящето във вълшебните огледала на миналото и бъдещето, ала не е застрахована от злополуки. Заплашват я изкушенията да се зарови в дребнотемие, във формални експерименти, в отегчителните повторения на отдавна направеното. Някои белетристи, вместо да използват максимално преимуществата на въображението и нагледния показ на сравнително абстрактни мисли, се мъчат да пишат както колегите си от реалистичната проза. Държат да не се отличават от тях и така се получава пагубна мимикрия.

– Вие познавате българската фантастична литература и затова ще ви помолим за паралел между нея и създаваното в ГДР?
– По обективни причини аз нямам много материал за анализ. Защо, ще попитате? В ГДР работят около 30 изявени автори фантасти и годишно се отпечатват 10-12 техни книги (макар че и тая цифра не е достатъчна), докато в България излизат само 2-3 заглавия на годината – едното, разбира се, е от Любен Дилов. Смятам, че на сегашния етап на вашата фантастика просто не ѝ достига количество. Което не означава да се пуска халтура! Събирам разкази за втора българска антология и се надявам скоро да попадна на подходящи публикации, за да я съставя.

– В печата четем за бактериологично, геофизично, космическо оръжие. Как мислите, творбите на фантастите не са ли също някакво оръжие в днешния свят?
– Фантастиката разглежда особено остри идеологически проблеми – да речем, да има или не война. Но тука не стига да извикаш: „Войната е лоша!“, ами трябва да посочиш корените и последиците ѝ, диалектиката на нейното възникване и противодействие. На Запад често описват Земята след война с цел да се подготвя почвата за бъдеща „игра“ на Средновековие. В жанра ни съществуват редица примери за далекобойно идеологическо оръжие. Ще спомена антивоенните романи „Червеният кон“ на Елза Триоле, „Обитаемият остров“ от Стругацки, „Война със саламандрите“ от Карел Чапек или повестта на нашия съвременен автор Паниц „Ледников период“. Тази повест разказва как в ГДР случайно избухва ядрена бомба. Всички опити за спасение са безуспешни и на пострадалите съвсем не им е по-леко от факта, че бедствието е локално.

– А според вас останали ли са във фантастиката все още неизследвани територии?
– Ако знаех такива, с удоволствие бих ги заел...

Интервюто взе: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация във: вестник „Средношколско знаме“, брой 37 от 3.ХІІ.1985 г.

o o o

[alexandrit]

Покрай клуба „Иван Ефремов“ се познаваме мнооого отдавна.
Той е учен, публицист, поет, преводач от няколко езика...
Нарича се Васил СИВОВ и днес навършва 3 х 25 години.
Честито, приятелю Васко, и наздраве с любимото ти питие!
Желая ти вдъхновение с всякакви пера – и реални, и виртуални!
__________________________________________________________


ДА ПОГОВОРИМ СЕРИОЗНО ЗА ФАНТАСТИКА

Измерения на фантастичното

■ Топинтервю с ВАСИЛ СИВОВ за вестник „А р г у м е н т“
на Югозападния университет – Благоевград

1. Какво е според Вас състоянието на фантастиката днес?

– Условно можем да разглеждаме съвременната фантастика в две основни направления – рационално и ирационално. Рационалното пресъздава познатата ни основана на логическите закони реалност, отнесена в други пространствено-времеви координати и обогатена с някаква технологическа екзотика. Ирационалното ни показва не толкова „това, което не е“, колкото „това, което въобще не може да бъде“, позовава се на древни митологични структури и образи, насочено е към подсъзнателни пластове на човешкото съзнание. Първото направление води началото си от Жул Верн и Хърбърт Уелс, преминава през класиците Артър Кларк, Айзък Азимов, Робърт Шекли, Клифърд Саймък и Иван Ефремов, за да стигне до англо-американската нова вълна на Филип Дик, Брайън Олдис, Джон Брънър, невероятните братя Стругацки и днешните Орсън Скот Кард, Уилям Гибсън, ироничния Дъглас Адамс и неизчерпаемия Виктор Пелевин. Второто направление ни въвлича в приказния свят на магията, на добрите и злите сили, тръгва от Х. Р. Хагард, Дж. Р. Р. Толкин, К. С. Луис и достига до космическите феерии на Урсула Ле Гуин, технологизираната вселенска Илиада на Дан Симънс, мистичните върколашки трилъри на Сергей Лукяненко и цялата днешна вампиромания... Като уникална литература, ангажираща пределите на човешкото въображение, фантастиката непрекъснато се рои в многообразни тематични области и жанрове – турбореализъм, киберпънк, алтернативни истории, фентъзи игри и компютърни космически битки, всякакви езотерични епопеи и какво ли не още. Да не забравяме и филмите – суперпродукции от рода на „Аватар“ и „Игрите на глада“ водят класациите.

2. По-актуална ли е фантастичната литература днес в сравнение с отминалите години?

– Ако говорим за актуалност в смисъл на съзвучие със съвременните проблеми, през последните години настъпи известен отлив от злобата на деня. Социално-философската фантастика, утопиите и антиутопиите все повече отстъпват пред невъобразима смесица от алтернативни истории, конспиративни мистерии, фентъзи и псевдонаука. За да обозначи новата странна фантастика, един от първите автори на киберпънк Брус Стърлинг изобрети термина „слипстрийм“ – завихряне, попътна струя, нещо бълбукащо отвътре и неуловимо. Появиха се „фабулистите на новата вълна“ – фантасти въобще, непризнаващи ограничения в жанровете и темите. Една от най-колоритните фигури е Джеф Вандърмиър с неговия „Амбра – град на безумци и слепци“ – чудат борхесиански Метрополис, изпълнен със странни обитатели: гигантски живи гъби, крилати хуманоиди и разумни калмари. Нашумя и мрежовата литература „онлайн“ с призрачното „Метро 2033“ на Д. Глуховски, населено с ужасяващи следядрени мутанти. В опитите да се върнат към проблемна фантастика сериозните автори осъществяват някакъв синтез на социалната проблематика с авантюрния сюжет, елементите на детективския роман, романа на пътешествията и космическата опера.

На родната сцена също излязоха нови интересни и даровити автори – авангардният Янчо Чолаков със „Запалѝ свещ на дявола“, създателят на типичен български киберпънк Иван Попов с „Хакери на човешките души“ и творящият змейски цивилизации Николай Теллалов със „Слънце недосегаемо“. Един от неговите романи, озаглавен „Пълноземие“, вече е включен в учебната програма на Световния колеж на Адриатика.

3. Какви са перспективите за фантастичната проблематика в бъдеще?

– Фантастиката също се развива по спирала. Вече се натрупва умора от страховитите зомбита, вампирите и върколаците, от мрачните предсказания за глобални катастрофи и апокалипсиси и настъпва коренно преосмисляне на ценностите на цивилизацията. Основно предимство на този вид литература е, че умее да моделира нови светове, които, наред с екзотиката на въображението, предлагат и възможни решения за най-болните проблеми на човека и обществото. Младите хора са в трескаво търсене на нови ориентири за сложния шеметен технологизиран свят на бъдещето и жадуват за някаква опора в по-човешки измерения на техния живот. Естествено е да настъпи едно ново хуманизиране на фантастичните образи, завръщане към романтиката на космическите пътешествия и тайните на все по-приближаващата се Вселена. Необходими са изключителни духовни и интелектуални усилия, за да се привлече вниманието и се спечели доверието на интернет поколенията, захранвани с телевизионна и видеопродукция, отрасващи с компютърните игри и виртуалните реалности. Но звездите се виждат само в мрака. Неосъзнатата жажда за нова човечност вече зрее в душите на младите хора и фантастиката е изкуство, което може да им даде някаква надежда.

4. Съчетава ли се фантастичното с напредъка на технологията? И успява ли технологията да подражава на фантастичните образи?

– Да, когато говорим за научната фантастика. В този вид творчество авторите се освобождават от каноните на традиционната наука и като дават простор на въображението, създават светове, основани на възможни и невъзможни закони на времето и пространството, на авангардни и магически технологии, на земни и неземни същества с многообразни форми на разум. Попадайки на такива прозрения или достигайки до тях по свой път, учените успяват да реализират голяма тяхна част. Поразителни са подобни съвпадения. От 108 научни идеи в творчеството на Жул Верн досега са осъществени 64, а за 34 е потвърдена възможността да се реализират. За 86 идеи на Хърбърт Уелс това съотношение е 57 към 20, т.е. сбъдването на фантастични открития варира в границите на 90 %. Между другото авторът на Теорията за решаване на изобретателски задачи (ТРИЗ) Хенрих Алтшулер е професионален писател фантаст, подписващ се с фамилията Алтов.

В близките години вероятно ще трябва да се задействат знаменитите закони на роботиката на Айзък Азимов, тъй като навлизаме в ерата на хуманизация на произвежданите роботи. На изложението в Хонконг през март т.г. екипът на проф. Хироси Исигуро, наречен „гуруто на японското роботостроене“, демонстрира хуманоидни роботи от трето поколение, способни да имитират човешки емоции – танцуват, ходят, усмихват се, обслужват възрастни хора и охраняват обекти. В САЩ е създаден робот, който може да меси и изпича сладки, както и да пазарува в магазина, като поставя стоки в количката. Според предвижданията на американския изобретател и футуролог Рей Кърцуайл с разработката на невронни компютърни мрежи и генетични алгоритми след 2020 г. хората свободно ще могат да общуват със своите роботи и да разчитат на изкуствения интелект.

5. Кои са любимите Ви автори фантасти?

– Урсула Ле Гуин с „Грънчарското колело на небето“ – една прекрасна история за човек, чиито сънища започват да се сбъдват. За това как добрите ни мечти да променим света могат да се превърнат в ужасяваща реалност. А. и Б. Стругацки с „Обреченият град“. В паметта ми се е запечатал епизодът, когато главният герой и „бащата на народите“ играят призрачен шах с живи фигури в блуждаещо червено здание. Също Нийл Стивънсън с „Диамантената ера“ – един поетичен свят на виртуалните реалности. От класиците – Клифърд Саймък, Робърт Шекли и доста други. И един от най-мъдрите хора на ХХ век Станислав Лем с неговата „Сума на технологиите“, в която още през 1960-те години предвиди ерата на виртуалните реалности, и с невероятната му готическа повест „Маска“ – за машина с образа на красива жена, безумно влюбена в създателя си и преследваща го, за да го убие.



6. Има ли според Вас територия, която още не е завладяна от фантастиката? И има ли граници фантастичната проблематика?

– Фантастиката не завладява, а открива нови територии. Тук си казва думата прогностичната функция на жанра. Писателите фантасти създават нови измерения на възприемания свят. Понякога успяват да прокарат нови пътища за научното, техническото и социалното познание. Проиграват различни варианти на последствията от дадено откритие. Айзък Азимов често отбелязва значението на формулата „Какво би станало, ако…“ като въвеждаща в този вид литература. Обогатявайки по такъв начин културното пространство, творците следват тезата на Аристотел: „Работата на разказвача е да говори не за това, което действително се случва, а за онова, което може да се случи, следователно за възможното по вероятност или по необходимост“. Така че границите в това отношение са очертани от цялата познаваема материална и духовна вселена.

7. Рационалният или фантастичният образ?

– Фантастичният образ също е рационален. Проблемът е в основата, на която го градим. Ако идва от познатия ни човешки свят, от чужда планета из потайните кътчета на Вселената или от мозъка на луд изобретател, но е свързан с научното познание, дори когато му противоречи, образът е научнофантастичен; а пък ако обитава света на меча и магията, рожба е на древните митове и богове, действа с помощта на духове и вълшебства и приказното в него надделява, той е повече в сферата на фентъзито. В съвременните произведения често срещаме и смесица от двата типа. Същественото е в предизвикателството към нашето въображение, в мислите и чувствата, които събуждат.

8. Каква е според Вас разликата между детската фантазия и тази на възрастния?

– Първите ни представи за света се раждат от топлината на домашния уют, от грижата и защитата на родителите, когато ги има. Това е светът на чистата душа, изпълнен с феи, принцове и принцеси, джуджета и великани, свят, в който доброто винаги побеждава злото. Измислен, безкраен свят, непризнаващ земните измерения и условности, отхвърлящ всякакви норми, ограничения, схоластика и догми. Ако се вслушаме в децата, ще чуем как те сами съчиняват и описват приказни герои. Тази заложена в нас фантазия, стига да бъде запазена, когато пораснем, става мощен двигател на прогреса и на личния ни успех в живота.

Другото лице на фантазията е страхът. Най-ранните ни усещания за мрак, самота, болка, омраза вече крият зачатъка на бъдещите чудовища – земни или извънземни, които нашата фантазия може да сътвори. В умерени дози такава деструктивна фантазия ни помага да се мобилизираме и преборим собствените си страхове. В по-големи дози тя става източник на литературата на ужаса – хоръра, превръща се във верую на някои млади пишещи. Млада и талантлива българска авторка открито го демонстрира: „Страхувам се, значи живея“. На това се дължи и голямата популярност на вампирските романи днес в измъчения ни от кризисни шокове социум. В различни пропорции и двете лица на фантазията присъстват в нашето зряло съзнание.

9. Любимият/те Ви цитат/и от автор фантаст?

– Кой ще ни пази от тези, които ни пазят? Робърт Хайнлайн
Всеки, на когото е скъпа Земята, я напуска, за да остане на нея завинаги. Рей Бредбъри

10. Пожелайте нещо на студентите по философия.

– Девизът на разумния екстремист: Бъдете реалисти, искайте невъзможното!

И з т о ч н и к : Facebook (а по-точно казано: ОТТУК)

[ivanushka]

Младите хора ... жадуват за някаква опора в по-човешки измерения на техния живот. Естествено е да настъпи едно ново хуманизиране на фантастичните образи ...

Дали пък това "търсене" и "жадуване" у младите хора, всъщност не е търсене на нови територии за консумация?
Защото вече са стигнали до положението в което глобалните консуматори са по лакоми и по ефективни от локалните "млади хора". И в условията на "конкуренция" а всъщност съвместна консумация, по малко лакомите и по малко ефективни в консумацията локални консуматори са обречени на измиране?
И младите "хора" вече виждат че съдбата им ще бъде по скоро като съдбата на локалните "загубили състезанието" и измиращи (бивши) сънародници? Съдбата им ще бъде точно като съдбата на тези които са презирали като низши и нещастници?
И сега трескаво търсят спасение?
Но спасение не духовно - защото вече е възможно само духовно спасение (но не и физическо).
А спасение в намирането на нови територии за консумация?
Вие твърдо вярвате че е достатъчно консуматора само малко да поизгладнее за да се обърне към духовното?
А пък аз си мисля че консуматора ще консумира до смърт! И дори и след смъртта си! Но обръщането му към духовното (ако изобщо има) ще е само лицемерна проформа - с цел да се трансформира духовното в нещо материално и пригодно за консумация. Консуматора е друг биологичен вид и се явява естествен биологичен враг на човека! Но много ловко се преструва на човек, за да може да консумира по ефективно!

Да, може би съм прекален песимист.
Но пък и вие сте прекален оптимист!

[alexandrit]

■ 31 крачки назад с всъдехода на времето

„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НУЖНО ИЗДАНИЕ“

Сред любителите на научнофантастичния жанр у нас името на АТАНАС П. СЛАВОВ е добре познато. Вече 16 години той ръководи най-големия в страната ни клуб по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ – София. Писател фантаст (неговият роман Психопрограмираният скоро ще излезе в СССР), Славов от няколко месеца е главен редактор на новия дайджест за славянска фантастика „О р ф и я“.

Нашият разговор за въображението и необикновените човешки възможности започва с въпроса:

– Как преценявате първия брой на вестник „ПСИХОтроника“?
– Направили сте едно изключително нужно издание, отговарящо на реален и дълбок читателски интерес. Дори появата му е малко закъсняла. Материалите в стартовия ви брой са на различно журналистическо равнище, но като цяло вестникът силно интригува. Ще откроя статията „Операция „Троянски кон“. Съжалявам, че това е само кратък фрагмент от книгата на Джон Кил.

– Къде виждате допирните точки между психотрониката и фантастиката?
– Такива точки има много. Десетки фантасти пишат за телепатията, телекинезата, прогноскопията (ясновидството), за материализацията на обекти, наричана още телесинтез. Ярко доказателство за плътния допир между двете области е книгата на Кубрат Томов „Психотрониката“ (засега отпечатана само на циклостил), която изобилства с примери от световната научнофантастична литература. И друго: фантастите неуморно моделират образи на учени-психотроници и мощни институти, заети с открития в тази насока. Мога да посоча Алфред Бестър (САЩ) с романа му „Разрушеният човек“, Джон Брънър (Англия) с романа „Телепатист“, съветския астрофизик и писател Павел Амнуел със сборника новели „Днес, утре и винаги“.

– В ръководения от вас дайджест ще има ли материали за психотронични явления?
– Да, в брой 1 на „Орфия“ излезе статията на Анатолий Кашпировски „Умея да дам команда“. В следващите книжки ще представим Ванга.

– Кои са най-хубавите творби от славянската фантастика с елементи на психотрониката?
– Тук изборът не е особено богат. Една от главните причини за това е официалната цензура, изхождаща от „материалистични“ критерии, според които тези явления доскоро се обявяваха за мистика. И все пак редица автори са отделяли подобаващо място на „неудобната“ тема. Ще спомена романите на братя Стругацки „Пладне, ХХII век“ и „Дом на хиляда етажа“ от Ян Вайс, повестите на Чеслав Хрущевски „10-хилядната година“ и „Ероя“ от Генадий Гор. Важни неща за новите сигнални системи на човека от бъдещето говори Иван Ефремов в романа си „Мъглявината Андромеда“, а пък Север Гансовски красноречиво е озаглавил един от своите разкази „Новата сигнална“.

– Предполагам, че и българските фантасти не остават встрани от магията на психотроничното?
– Засега те само частично гравитират около тая тема. Сполучливо са пробвали перата си в нея Павел Вежинов, Любен Дилов, Емил Манов, от по-младите – Агоп Мелконян.

– Препоръките ви към нашия вестник?
– Преди всичко нека „Психотроника“ публикува повече анализи на необичайните явления, повече опити за неортодоксалното им научно и философско обяснение. Покажете сблъсък между противоположни гледни точки, диалог на концепции. И не на последно място може би трябва да се помисли за по-атрактивна, по-„грабваща“ първа страница на вашето издание. *

Разговора води: Александър КАРАПАНЧЕВ

Първа публикация във: вестник „П с и х о т р о н и к а“, брой 3 от 10.VII.1990 г.

* За тази нова периодична трибуна активно заработиха няколко дами, които напуснаха списание ФЕП – фантастика, евристика, прогностика: Йорданка Бобчева, Миглена Герова, Петя Димитрова & Сребрина Талева. Аз също бях сред хората, напуснали „ФЕП“, но след известен размисъл предпочетох да се насоча към частното книгоиздаване. Идваше онова тъй наситено с открития и с нестандартни изненади време на първите ни недържавни издателства за фантастика – „Р о л и с“ и „О р ф и я“, в чиито редколегии влязох. (Естествено, тук говоря само за периода подир т.нар. избухване на демокрацията у нас...) – Бел. АлК.

[ivanushka]

Психотрониката!... Кубрат Томов беше светъл човек. Светла му памет.
Но след него психотрониката ... придоби един по прагматичен облик... А именно за рекламно политическо управленски цели...
И от тогава е далеч от масовата "култура". Да не би някой да се измъкне от управленската хватка!
А освен това "въпреки цензурата" писателят Е. Гуляковски в един епизод от "Дългият изгрев над Ена" също намеква за някои интересни страни на "Психотрониката". Там той използва израза "Най страшното робство" за някои технически средства за контрол на дейността на централната нервна система на някои (самообявили са за висши) примати.