Станислав Лем: визия ХХІ

[alexandrit]

Изтърколиха се цели 56 години, откакто Държавно издателство
„Народна култура“ публикува романа на Станислав Лем „С о -
л а р и с“. И ето че през тия хубави септемврийски дни се по-
яви нов превод на това емблематично произведение – той е
дело на Лина Василева, а пък издателят се нарича Колибри.
По този наистина значителен повод ви поднасяме едни

СОЛАРИЗМИ НА... ДЛАН

Есе от Александър КАРАПАНЧЕВ

А защо и аз да не се възползвам от един собствен бонус – да отговоря на въпроса дали „Соларис“ е велика книга, или напротив? Още в началото искам да подчертая: не държа особено да убеждавам другите хора във величието на този полски роман. Но наистина го смятам за шедьовър (нека употребя тук тоя приблизителен синоним), понеже в неговите страници има, дишат, пулсират отривисто:

■ огромна космическа загадка, която поставя пред човечеството Негова разумна уникалност Океанът. На едно място Станислав Лем пише, че „самото съществуване на мислещия колос никога вече няма да даде мира на хората“;

■ приказна поема за сладкото и за горчивото в човешката любов;

■ психология и философия на ента степен, дълбоки и многосетивни, които избликват по страниците под най-различни форми;

■ действително ярка и свръхфантастична пейзажистика, чиито прояви... а, да, точно за тях бих желал да кажа две-три по-подробни думи.

Макар и наблюдаван предимно от станцията, Соларис е представен с твърде релефна автентичност, с великолепно-щедро въображение и в разнообразни като звезден атлас ракурси. Ето, отначало в прозорчето се разискря с живачен блясък развълнуваният чак до задимения хоризонт Океан. После долу безшумно преминават възчерни хълмове от вълни. Понякога грамадните им хребети се издигат и падат така бавно, като че ли океанският простор се втвърдява пред очите ни; понякога парцали слизеста пяна с кървав цвят се събират в дълбоките впадини между вълните или от тях сякаш се стича пурпурночервено масло.

Да, и над всичко тази ритмична, тъй омагьосваща смяна на двете слънца, синьото и аленото, в съзвездието Водолей!

Вижте, синият ден вече свършва. През дебелите стъкла лумва ослепителен блясък и вратата на лабораторията – голяма плоча от грапаво стъкло – се разжарва досущ като отвор на пещ. Ала се случва и друго: никаква зора, никаква мекота при разсъмването. Хоризонтът е обхванат от електричносиньо зарево и светлината удря всяка срещната плоскост, сякаш иска да освободи, да разшири тясното помещение. И скоро тъмнината ще ни гледа иззад прозореца: безформена, огромна, сляпа, без граници и без нито една звезда в нея.

Ами онези океански образувания, които ни поразяват със своята загадъчност, размери, изобретателност на опиянен от силата си млад бог – гений дори сред божествата! Тия „дървообразни хълмове“, „дългуни“, „гъбнища“, тези „мимоиди“ или пък „симетриади“... чийто каталог на формите обхваща около триста отделни названия.

Някъде към края на романа се появява и следният магнетичен пейзаж: „Необичайно хубав залез изпълваше високите прозорци на горния коридор. Това не беше обикновената мрачна, размазана червенина, а всички оттенъци на светлисто примъглената, сякаш посипана с най-ситно сребро розовина. Тежкият, неподвижно настръхнал черник на безкрайната океанска равнина, като в отговор на това топло сияние, искреше с мек жълто-виолетов отблясък“.

Да, Океанът, който е способен да извършва органически синтез от най-висш тип, непознат за нас... За финал мога да добавя, че този роман на пан Лем – излян сякаш на един концентриран дъх в само има-няма 200 страници! – е твърде благодатен за препрочитане. Защото бива ли някоя фантастика да ти е горещо, сакраментално любима и през годините да не посягаш да я препрочиташ?!

Сега, в унисон с мисълта за тая книга, се подсещам за двама велики французи – Антоан дьо Сент-Екзюпери и Жак-Ив Кусто, изпълнили с огромния си ръст един и същи век. Понеже Соларис явно е станал част от моя личен житейски опит, аз периодично се връщам към неговия свят и много (много!) бих искал, като някакъв скромен следовник на пилота Сент-Екзюпери, да изследвам Океана, да летя и летя над тайнствените му ширини с някой малък аеромобил. А, и също така: да се гмуркам и да пътувам с миниподводница под вълните му, в самите му плазмени дълбини – като упорит ученик и на капитан Кусто...

От източника:
алманах Ф а н т А s t i k a ■ 2 0 1 2, издаден от ДБФ „Тера Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“.